Джийн М. Оел
Ловци на мамути (29)

28

Обикновено Айла пресмяташе годините си в края на зимата, новата й година започваше със сезона на обновяващия се живот и пролетта на нейните осемнадесет години сияеше с изобилието от полски цветя и свежата нова зеленина. Тя бе посрещната с такава радост, каквато можеше да избликне само сред сковаваната от зимни ледове пустош. След Пролетния фестивал новият сезон бързо съзря. След като ярките степни цветя увехнаха, тяхно място бе заето от тучната зелена трева, а тя доведе скитащите стада тревопасни животни. Беше започнала сезонната миграция.

По откритите равнини се придвижваха множество най-разнообразни животни. Някои се трупаха, докато се формираше неизброимо стадо, други образуваха по-малки фамилни групи и табуни, но всички живееха от обширните, невероятно богати, брулени от вятъра пасбища, както и от пресичащата ги система от реки, захранвани от ледниците.

Огромни стада бизони с яки рога покриваха хълмове и низини с една жива, мучаща, неспокойна, постоянно местеща се маса, зад която оставаше разровена земя. Див добитък, зубри се точеха на километри през гористите местности покрай главните речни долини, напредвайки на север и понякога смесвайки се със стада лосове и гигантски елени с масивни рога. Срамежливи сърни се носеха на малки групички през крайречни и северни гори към пролетни и летни пасбища, заедно с недружелюбни американски лосове, които често посещаваха мочурите и езерата от стопените ледове в степите. Дивите кози и муфлоните, които обикновено обитаваха планините, предпочитаха откритите плата на студените северни земи. На местата за водопой те се смесваха с малки фамилни групи антилопи сайга и по-големи табуни степни коне.

Сезонното движение на рунтавите животни беше по-ограничено. С дебелия си слой сланина и тежката си двойна козина те бяха пригодени за живот близо до ледниците и не можеха да издържат на твърде топъл климат. Целогодишно обитаваха северните крайледникови степни райони, където студът беше по-силен, но сух, а снеговалежът беше по-слаб. Зиме се изхранваха с изсъхнала трева. Подобните на овни мускусни бикове бяха постоянни обитатели на замръзналата северна земя и се придвижваха на малки стада в ограничени територии. Влакнестите носорози, които обикновено се събираха само на фамилни групи, както и по-големите стада рунтави мамути отиваха по-надалеч, но през зимата си стояха на север. В малко по-топлите и по-влажни степи на юг обилният снеговалеж затрупваше тревата и караше тежките животни да затъват. През пролетта те отиваха на юг, за да се охранят с нежна прясна трева, но щом се затоплеше, веднага тръгваха обратно на север.

Лъвският бивак с радостно ликуване приветстваше новия живот, гъмжащ в равнините. Хората коментираха появата на всеки животински вид, особено тези, които обитаваха скованите от силен студ територии. Именно те най-много допринасяха за оцеляването им. Гледката, която представляваха огромните, непредугадими носорози с двата си рога, предният дълъг и поставен по-ниско, и с двата си пласта червеникава козина — вътрешният от подобно на пух меко руно, а външният от дълги предпазни косми — винаги предизвикваше учудени възклицания.

Но нищо друго не причиняваше такова неподправено вълнение сред Мамутоите, както мамутите. Когато наближи обичайният период на тяхната поява, Лъвският бивак определи постоянни наблюдатели. Айла беше виждала мамут само отдалеч, и то когато бе живяла с Клана, затова се развълнува не по-малко от останалите, когато един следобед Дануг дотича по склона, викайки:

— Мамути! Мамути!

Тя бе измежду първите, които изтичаха от землянката, за да ги видят, Талут, който често носеше Ридаг на раменете си, беше ходил в степта заедно с Дануг. Забеляза Нези, облегнала детенцето на ханша си и клатушкаща се зад него. Айла понечи да се върне, за да помогне, но видя как Джондалар пое момченцето от жената и го вдигна на раменете си.

Високият мъж получи сърдечни усмивки и от двамата. И Айла се усмихна, макар че той не я видя. Усмивката й не беше слязла от лицето й, когато се обърна към Ранек, който подтичваше, за да я настигне. Нежната й красива усмивка предизвика у него усещане за топлина и остро желание да бъде вече негова. Тя не можеше да не реагира на любовното му чувство, което грееше в тъмните му, блестящи очи и покоряващата му усмивка. Нейната усмивка беше и за него.

В степта Лъвският бивак наблюдаваше големите рунтави същества с безмълвно страхопочитание. Това бяха най-големите животни по техните земи — всъщност, това се отнасяше и за всяка друга територия. Стадото, в което имаше и няколко малки, преминаваше близо до хората и старата водачка ги наблюдаваше подозрително. Беше висока почти три метра в раменния пояс, с извисяваща се сводеста глава, както и с буца между плешките си, където съхраняваше допълнително мазнини за зимата. Късият гръб, падащ силно назад към таза, довършваше характерния профил, който лесно се разпознаваше. Черепът й беше непропорционално голям за размера й, заемаше повече от половината от сравнително късия й торс, от края на който излизаха нещо като пръсти, горен и долен, които бяха чувствителни и подвижни. Опашката й също беше къса, а и ушите й бяха малки, за да се съхранява топлината.

Мамутите бяха отлично пригодени за суровото си царство. Кожата им бе много дебела, изолирана с повече от няколко сантиметра подкожна мазнина, с гъста вътрешна козина, дълга почти три сантиметра. Грубата външна козина, чийто косъм достигаше петдесет сантиметра дължина, беше с тъмен червеникавокафяв оттенък и висеше на добре подредени пластове върху дебелата пухеста зимна вълна, служейки като топло покритие, по което да се оттича водата и което да ги защитава от вятъра. С кътниците си, подобни на пили, те поемаха и обработваха зимната храна — груба, суха трева, в която се включваха брезови, върбови клонки и лиственица и с която се справяха не по-зле от лятната, състояща се от зелени треви, острица и билки.

Най-впечатляващи бяха огромните мамутски бивни, които предизвикваха удивление и страхопочитание. С близко разположени корени в долната челюст, те отначало тръгваха рязко надолу, после се извиваха силно навън, нагоре и накрая навътре. При възрастните мъжкари можеше да се види бивник с дължина до пет метра, но такива бивници обикновено се пресичаха отпред. При младите животни бивните служеха за ефикасно оръжие и вграден инструмент за изкореняване на дървета и разчистване на сняг за откриването на пасбища и храна, но когато двата върха се кръстосаха, те по-скоро пречеха, отколкото помагаха.

Гледката на огромните животни извика у Айла цял рояк спомени за първия път, когато беше видяла мамути. Спомни си как тогава й се бе приискало да може да иде на лов за тях заедно с хората от Клана, а също и как Талут я бе поканил да се включи в първия лов на мамути заедно с Мамутоите. Тя действително обичаше да ловува и мисълта, че и този път може да се присъедини към ловците, я изпълни с радостна възбуда. Вече с истинско нетърпение очакваше Лятната среща.

Първият лов за сезона имаше значителен символичен смисъл. Колкото и масивни и величествени да бяха рунтавите мамути, чувствата на Мамутоите към тях не се свеждаха само до удивление от размерите им. Те зависеха от животните далеч не само заради храната, която им осигуряваха, и водени от необходимостта и желанието си да гарантират продължаването на рода на огромните животни, те поддържаха особени отношения с тях. Почитаха ги, защото те служеха като база за собствената им идентичност.

Мамутите нямаха истински естествени врагове; не съществуваше месоядно животно, изхранващо се редовно с тяхната плът. Огромните пещерни лъвове, два пъти по-големи, от който и да е представител на рода на котките, които обикновено нападаха големите преживни като зубър, бизон, гигантски елен, лос, американски лос или кон и бяха в състояние да убият техен възрастен представител, понякога успяваха да повалят млад, болен или престарял мамут, но нямаше четириног хищник, който сам или в глутница да може да убие мамут в зряла възраст. Само Мамутоите, хората-деца на Великата Земя Майка бяха надарени със способността да ходят на лов за най-големите от Нейните създания. Само те бяха избрани за тази цел. В това отношение те имаха предимство пред всички Нейни създания. Те бяха Ловците на мамути.

След като мамутското стадо отмина, хората от Лъвския бивак го последваха с ентусиазъм. Не за да ловуват, това щеше да дойде по-късно. Събираха меката им, пухкава, зимна вълна, която се смъкваше на големи кичури през по-грубата им предпазна външна козина. Естествено оцветената тъмночервена материя, която събираха от земята и от трънака, по който тя се захващаше, се считаше за специален подарък от Духа Мамут.

По стечение на обстоятелствата, те имаха възможност да събират с голямо въодушевление и бялата вълна на муфлоните, която по естествен път беше опадала от дивите овни през пролетта, а също и невероятно меката землистокафява мъхната козина на мускусните бикове и по-светлочервеникавата на носорозите. Мислено отправяха благодарности и думи на признателност към Великата Земя Майка, която щедро даряваше Своите деца с всичко, от което се нуждаеха — растителна храна, животни и материали като кремък и глина. Те трябваше само да знаят накъде да гледат и кога да ги търсят.

Независимо, че ранните растителни видове — осигуряващи въглехидрати — бяха добавени с ентусиазъм към тяхната храна, при цялото налично разнообразие от животни, Мамутоите ловуваха малко през пролетта и началото на лятото, освен ако запасите им от месо не бяха силно намалели. Животните бяха много измършавели. Дълбоката, сурова зима беше изсмукала запасите им от концентрирана енергия във формата на мазнина. Скитанията им се ръководеха от нужната да попълнят тези си запаси. Убиваха по няколко мъжки бизона, ако козината на врата им беше черна, което показваше, че все още имат сланина, както и няколко бременни женски от различни видове тревопасни, заради крехкото месо на зародиша и меката му козина, от която ставаха хубави бебешки дрехи и бельо. Най-голямото изключение от това правило беше северният елен.

Големи стада от северни елени мигрираха на север, рогатите женски със заченатите през последната година малки, ги водеха по следите, които помнеха, към традиционните места за раждане, следвани от мъжкарите. Както ставаше и при другите стадни тревопасни животни, редовете им оредяваха поради вълците, които преследваха стадата по фланговете, търсейки слабите и старите. Същото правеха и няколко вида хищници от рода на котките: големите рисове, дългите леопарди и по някой и друг едър пещерен лъв. Останките след угощението на големите хищници осигуряваха храна за множество по-малки месоядни и лешоядни животни, както четириноги, така и хвъркати — лисици, хиени, кафяви мечки, цибетки, малки степни котки, лакомци, невестулки, гарвани, каня, ястреби и много други.

Двуногите ловци преследваха всички тези видове. Кожите и перата на техните ловни конкуренти не бяха пренебрегвани, въпреки че основният дивеч за Лъвския бивак беше северният елен — не заради месото му, макар че и то не ставаше зян. Езикът му се считаше за деликатес и голяма част от месото се изсушаваше, за да се използва като храна при пътуване, но ловците го преследваха главно заради кожата. Обикновено сиво светлобежова, но варираща от слонова кост почти до черна, с червеникавокафяв оттенък при младите, кожата на повечето скитащи северни елени беше лека и топла. Поради естествените си топлоизолационни качества, нямаше по-добър материал от еленовата кожа за облекло в студено време и тя нямаше равна на себе си за завивки и подови постелки. Лъвският бивак всяка година устройваше засади и копаеше ями-капани за северни елени, както за да попълни собствените си запаси, така и за подаръци, които хората взимаха със себе си по време на летните пътешествия.

Когато Лъвският бивак започна да се приготвя за Лятната среща, настана голямо вълнение. Поне веднъж дневно някой казваше на Айла колко ще й бъде приятно да се запознае с някой роднина или приятел и колко много ще се радват те да се срещнат с нея. Единственият, който не проявяваше въодушевление по отношение на събирането на биваците, беше Ридаг. Айла никога не беше виждала момченцето толкова потиснато и се обезпокои за здравето му.

Наблюдаваше го внимателно няколко дни и в един необичайно топъл следобед, когато Ридаг беше излязъл навън и наблюдаваше как няколко души опъват еленови кожи, тя седна до него.

— Ридаг, направила съм един нов лек за теб, който да вземеш със себе си на Лятната среща — рече Айла. — Той с по-пресен и може би по-силен. Ще трябва да ми кажеш, ако се почувствуваш по-добре или по-зле — обясни му тя със смесица от знаци и думи, както обикновено разговаряше с него. — Сега как се чувстваш? Някакви промени напоследък?

На Ридаг му беше приятно да разговаря с Айла. Независимо че беше много признателен — за новия си начин на общуване с бивака, хората съвсем елементарно възприемаха и използваха езика на жестовете и знаците. Той разбираше езика им от години, но когато се обръщаха към него, те проявяваха склонност да опростяват речта си така, че тя да съответства на знаците, които използваха. А нейните жестове бяха по-близки до речта, както по отношение на нюансите, така и емоционално, и подсилваха думите й.

— Не, няма разлика — отвърна момчето с жестове.

— Не си ли уморен?

— Не… Да. Винаги малко уморен. — Той се усмихна. — Не чак толкова.

Айла кимна, вглеждайки се изпитателно в него, като се мъчеше да открие някакви видими симптоми, за да се увери, че няма промяна в състоянието му, поне не към по-лошо. Не видя някакви признаци на влошаване на физическото му състояние, но той изглеждаше унил.

— Ридаг, нещо тревожи ли те? Нещастен ли се чувстваш?

Той сви рамене и извърна глава. После я погледна.

— Не искам да отивам — каза той с жестове.

— Къде не искаш да отиваш? Не разбирам.

— Не искам да отивам на Срещата — каза той, отново извърнал глава.

Айла се начумери, но не зададе повече въпроси. На Ридаг изглежда не му се говореше за това и той скоро се прибра в землянката. Тя го проследи през преддверието на главния вход като се стараеше да остане незабелязана, а после, от готварското огнище, видя как си ляга в постелята. Беше разтревожена за него. Денем Ридаг рядко си лягаше по собствено желание. Айла видя Нези, която влезе и се спря, за да завърже завесата на главния вход. Забърза към нея, за да й помогне.

— Нези, имаш ли представа какво му е на Ридаг? Изглежда толкова… нещастен — каза Айла.

— Да, знам. По това време на годината винаги се чувства така. Заради Лятната среща е. Не я обича.

— И той така каза. Но защо?

Нези помълча и погледна Айла право в очите.

— Наистина не знаеш, така ли?

Младата жена поклати глава.

Нези сви рамене.

— Не се безпокой за това Айла. В случая с нищо не можеш да помогнеш.

Айла мина по пътеката през землянката и погледна момченцето. Очите му бяха затворени, но тя знаеше, че то не спи. Поклати глава — щеше й се да може да му помогне. Предполагаше, че причината се крие в различието между него и Мамутоите, но той беше присъствал на срещи и преди.

Тя побърза да мине през празното Лисиче огнище и да влезе в Огнището на Мамута. Внезапно откъм главния вход се появи Вълчо, спусна се стремглаво към нея и заподскача игриво по петите й. Тя му заповяда със знак да седне и той се подчини, но доби толкова тъжен и обиден вид, че Айла му подхвърли добре раздъвканото парче кожа, което по-рано бе един от любимите й чорапи-обувки. В края на краищата се бе наложило да му го преотстъпи — това изглежда бе единственият начин да го накара да престане да дъвче обувките и ботите на всички. Старата играчка бързо му омръзна и като седна на задните си лапи, Вълчо размаха опашка и заджавка към нея. Айла не можа да сдържи усмивката си и реши, че в такъв хубав ден не се стои вътре. Моментално грабна прашката си и кесия обли камъни, които беше събрала и даде знак на Вълчо да я последва. Като видя Уини в пристройката, реши да я вземе и нея.

Айла излезе през сводестия вход на пристройката, последвана от сламеножълтата кобила и младия сив вълк, чиято козина и отличителни белези бяха типични за вида му, за разлика от черната му майка. Забеляза Рейсър на средата на склона, на половината път до реката. С него беше Джондалар. Беше свалил ризата си поради топлото слънце и водеше младия жребец за въжето. Съгласно обещаното, обучаваше Рейсър като прекарваше по-голямата част от времето си с него и това изглежда доставяше удоволствие, както на младия мъж, така и на коня.

Видя я и й даде знак да изчака, а той тръгна нагоре към нея. Беше необичайно да се обръща към нея или да показва, че иска да разговарят. След инцидента в степта Джондалар се бе променил. Можеше да се каже, че вече не я отбягва, но рядко нравеше опит да говори с нея, а когато се случваше, се държеше като непознат — резервирано и учтиво. Тя се бе надявала, че младият жребец ще ги сближи, но той сякаш се отдалечи още повече от нея.

Тя чакаше и наблюдаваше високия, мускулест, красив мъж, който се приближаваше, и без да иска си спомни с каква топлота бе откликнала на нуждата му в степта. След миг усети, че отново го желае. Това бе реакция на тялото й, която не можеше да бъде контролирана, но когато Джондалар приближи, тя забеляза, че той се изчерви и яркосините му очи отново придобиха онзи особен израз. Видя изпъкналата му мъжественост в панталоните, макар че нямаше намерение да поглежда натам и усети, че се изчервява.

— Извинявай Айла, не искам да те безпокоя, но ми се струва, че трябва да ти покажа новия повод, който направих за Рейсър. Може да поискаш да го използваш и за Уини — каза Джондалар, като се стараеше гласът и поведението му да са съвсем обикновени.

— Не ме безпокоиш — отговори Айла, макар че не беше така.

Огледа приспособлението, направено от тънки каишки, усукани и вплетени една в друга.

Кобилата се бе разгонила в началото на сезона. Скоро след като забеляза състоянието на Уини, Айла чу призивното цвилене на жребец в степта. Макар че предишния път Айла бе успяла да намери кобилата, след като тя бе отишла да живее с един жребец и табуна му, сега не можеше да допусне да загуби Уини заради някакъв жребец. Този път можеше и да не успее да си върне приятелката. Айла беше използвала нещо като юлар и въже, за да ограничава действията на кобилата, а също и на младия жребец, който бе силно заинтригуван и възбуден. Държеше ги в пристройката, когато не можеше да бъде заедно с тях. Оттогава насам от време на време използваше юлара, макар че предпочиташе да оставя Уини да излиза и да се прибира, когато пожелае.

— Как се борави с него? — попита Айла.

Джондалар използва за демонстрацията Уини и допълнителното устройство, което беше направил за нея. Айла му зададе няколко въпроса с престорено безстрастен тон, но почти не обърна внимание на отговорите. Много повече й влияеше топлината, която струеше от застаналия до нея Джондалар, както и лекия му приятен мъжки аромат. Не можеше да откъсне очи от ръцете му, играта на мускулите на гърдите му, набъбналата му мъжественост. Надяваше се въпросите й да оживят разговора, но веднага щом свърши с обяснението на приспособлението, той рязко си тръгна. Айла проследи с поглед как той грабна ризата си, яхна Рейсър и като го управляваше с новите юзди, се насочи нагоре по склона. За миг се замисли дали да не го последва с Уини, но се отказа. Щом като толкова бързаше да се махне от нея, сигурно не му се искаше тя да се навърта около него.

Гледаше подир него, докато той се изгуби от погледа й. Вълчо, който упорито джафкаше край нея, най-сетне успя да привлече вниманието й отново. Айла уви прашката около главата си, провери колко камъни има в кесията, след това взе вълчето и го сложи зад тила на Уини. Яхна я и потегли нагоре по склона в посока, различна от тази, към която се бе насочил Джондалар. Беше намислила да иде на лов с Вълчо и нищо не й пречеше да го стори. Вълчо вече се опитваше да завардва и лови мишки; освен това тя бе забелязала, че той много удачно подплашва дивеча, който тя целеше с прашката. Макар че в началото го правеше случайно, вълчето бързо усвои умението и вече бе обучено да плаши дивеча по нейна команда.

Айла беше права в едно отношение. Джондалар си тръгна така припряно не защото не искаше да бъде край нея точно тогава, а просто защото му се искаше да бъде край нея през цялото време. Нужно му бе да се отърси от собствените си реакции, провокирани от близостта на Айла. Сега тя беше Обещана на Ранек и той вече не можеше да има нищо общо с нея. Напоследък си бе създал навика да излиза на езда, когато искаше да се измъкне от затруднено положение или от стреса на противоречивите емоции, или просто да остане насаме с мислите си. Започна да разбира защо Айла така често яздеше Уини, когато нещо я безпокоеше. Препускането на гърба на жребеца в откритата затревена равнина и полъхът на вятъра върху лицето му го ободряваха и успокояваха.

Щом стигна степта, той даде знак на Рейсър да препусне в галон и се прилепи към изпънатия му здрав врат. Оказа се учудващо лесно да приучат коня да носи ездач, но в продължение на известен период и Джондалар, и Айла го бяха привиквали към това по различни начини. По-трудно беше да се измисли как да се обучи Рейсър да разбира накъде да върви според указанията на ездача.

Джондалар съзнаваше, че Айла бе постигнала управлението на Уини по такъв естествен начин, че до голяма степен указанията й бяха все още несъзнателни. Той обаче започна от идеята за целенасочено обучение на коня. Указанията му бяха много по-определени и наред с обучението на коня, той също се учеше. Научи се как да седи на коня, как да синхронизира движенията си с неговите мощни мускули, а не просто да подскача на гърба му и откри, че чувствителността на животното към натиска на бедрата и промяната на положението му улесняваше неговото управление.

Колкото повече увереност трупаше и колкото по-удобно се чувстваше на гърба на коня, толкова по-често го яздеше, пък и точно такъв опит му беше нужен, но работата с Рейсър увеличи и привързаността му към него. Джондалар харесваше жребеца от самото начало, но той си оставаше кон на Айла. Все си казваше, че го обучава за нея, но хич не му се щеше да се разделя с него.

Джондалар беше планирал да си замине веднага след Пролетния фестивал, но въпреки това все още беше тук, без сам да знае защо. Измисляше си разни причини — прекалено рано бе да се пътува в такъв променлив сезон, беше обещал на Айла да обучи жребеца — но си знаеше, че това са само извинения. Талут мислеше, че бе останал, за да отиде с тях на Лятната среща и Джондалар не се опитваше да го разубеждава, макар че все си повтаряше, че ще си замине преди те да тръгнат. Всяка нощ, когато си лягаше, особено ако Айла отидеше в Лисичето огнище, той си казваше, че си заминава на сутринта и винаги отлагаше. Бореше се със себе си, но колкото пъти сериозно се замислеше да си стегне багажа и да си тръгне, толкова пъти си я представяше как лежи неподвижна и студена на пода на Огнището на Мамута и не можеше просто да стане и да си замине.

Мамут бе разговарял с Джондалар в деня след фестивала и му бе казал, че коренът бил твърде силен за него и той не можел да управлява действието му. Беше споменал, че е твърде опасен и че вече никога няма да го използва. Бил посъветвал същото и Айла и я бил предупредил, че ще й е нужна силна защита, ако реши отново да се възползва от него. Без фактически да го казва, старият шаман бе намекнал, че по някакъв начин Джондалар бе успял да помогне на Айла и да я върне в съзнание.

Думите на шамана разтревожиха Джондалар, но и по някакъв странен начин го успокоиха. Защо мъжът от Огнището на Мамута го бе помолил да остане, когато бе изпитал страх за безопасността на Айла? И защо Мамут бе намекнал, че именно Джондалар я е върнал? Тя беше Обещана на Ранек и нямаше никакви съмнения относно чувствата на ваятеля към нея. След като Ранек беше там, защо Мамут се обръщаше към него? Защо Ранек не я бе върнал? Какво беше известно на стареца? Каквото и да бе то, Джондалар не можеше да понесе мисълта да не е там, когато Айла отново би имала нужда от него, нито да й позволи да се сблъска с някоя опасност без него, но още по-малко можеше да се примири с мисълта тя да живее с друг мъж. Не можеше да реши дали да си замине, или да остане.

 

 

— Вълчо! Пусни я! — извика Ръги, ядосана и разстроена. Двамата с Ридаг си играеха в Огнището на Мамута, където ги беше изпратила Нези, за да може да си събере нещата. — Айла! Вълчо ми взе куклата и не иска да я пусне.

Айла седеше в средата на леглото, сред вещите си, подредени в добре оформени купчини.

— Вълчо! Пусни куклата! — заповяда му тя. После му направи знак: — Ела тук.

Вълчо остави играчката, която бе направена от кожени изрезки. Сетне подви опашка и защапука към Айла.

— Тук, при мен — изкомандва тя и посочи горната част на нара, където обикновено спеше вълчето. То скочи на мястото си.

— А сега легни и повече не досаждай на Ръги и Ридаг.

Вълчо се изтегна, постави глава на лапите си и я загледа със скръбен, каещ се поглед.

Айла продължи да сортира нещата си, но скоро спря и се загледа в двете деца, които играеха на пода на Огнището на Мамута, не от празно любопитство, а защото беше заинтригувана. Те играеха на „огнища“, като си представяха, че живеят заедно в едно огнище, както възрастните мъже и жени. Тяхно „дете“ беше кожената кукла, направена като човек, с кръгла глава, тяло, ръце и крака, увита в меко кожено одеяло. Именно куклата предизвика възхищението на Айла. Тя никога не бе имала кукла; народът на Клана не изработваше никакви образи — било то рисунки, скулптурни фигури или произведения от кожа, но куклата и напомни за едно ранено зайче, което тя веднъж беше донесла в пещерата, за да го излекува Иза. Тя беше гушнала и люляла зайчето по същия начин, по който Ръги държеше куклата и си играеше с нея.

Айла знаеше, че обикновено Ръги е инициаторка на игрите. Понякога си играеха на семейство, друг път на „водачи“ — брат и сестра, ръководещи собствения си бивак. Докато наблюдаваше русокосото момиченце и момчето с кестеняви коси, Айла изведнъж осъзна колко подчертани са у него чертите на Клана. „Ръги го смята за свое братче“ — помисли си Айла, но се съмняваше, че те двамата щяха някога да бъдат двойка водачи на бивак.

Ръги даде куклата на Ридаг да я пази, после стана и тръгна да изпълнява някаква въображаема задача. Ридаг я проследи с поглед, после остави куклата, погледна Айла и й се усмихна. Когато мина известно време и Ръги не се върна, момчето изгуби интерес към въображаемото бебе. То предпочиташе истинските бебета, макар че нямаше нищо против да поиграе с Ръги, докато тя бе при него. След известно време Ридаг също стана и излезе. Ръги беше забравила за играта и куклата и Ридаг отиде да я намери или да се захване с нещо друго.

Айла отново се размисли какво да вземе със себе си на Лятната среща. Струваше й се, че бе изминала цяла година откак бе нареждала и пренареждала нещата си, решавайки какво да остави и какво не. Този път си събираше багажа, за да пътува и щеше да вземе само онова, което можеше да носи. Тюли вече бе говорила с нея да използват конете и плаза за пренасяне на подаръци; това щеше да увеличи и нейния статус, и този на Лъвския бивак. Взе кожата, която беше боядисала в червено и я тръсна, като се опитваше да реши дали ще й трябва. Още не беше измислила какво да я прави. И сега не знаеше, но червеният цвят беше свещен за Клана, а освен това й харесваше. Сгъна кожата и я прибра при няколкото други неща, които искаше да вземе, освен най-необходимите й принадлежности: изваяният кон, който толкова обичаше и който беше получила от Ранек за осиновяването си, новата мута, красивото кремъчно острие от Уимез, няколко бижута, мъниста и огърлици, костюмът й от Диджи, бялата туника, която беше ушила и наметалото на Дърк.

Мислите й се отплеснаха и докато преглеждаше останалите вещи, тя пак се сети за Ридаг. Дали някога щеше да си има другарка като Дърк? Съмняваше се, че на Лятната среща щеше да има момичета като него. Даже осъзна, че не е сигурна дали Ридаг изобщо ще стигне зряла възраст. Изпита признателност за това, че синът й бе силен и здрав и че щеше да си има партньорка. По това време кланът на Брод вероятно се стягаше да поеме към Събирането на клановете, възможно бе дори да са тръгнали. Ура сигурно очакваше да се върне с тях, за да може по-късно да се свърже с Дърк и вероятно се ужасяваше при мисълта, че трябва да напусне родния си клан. Бедната Ура, щеше да й е трудно да остави народа си и да отиде да живее на непознато място с непознат клан. Мина й през ум една мисъл, която по-рано не я беше спохождала. Дали Ура щеше да хареса Дърк? И дали той щеше да я хареса? Айла се надяваше, че ще си допаднат, защото едва ли щяха да имат друг избор.

Докато мислеше за сина си, Айла се пресегна и взе кесията, която беше донесла от долината, отвори я и изпразни съдържанието й. Сърцето й спря за миг, когато зърна скулптурната от бивник. Взе я. Беше фигура на жена, но съвсем не приличаше на останалите резбовани образи, които беше виждала и едва сега Айла осъзна колко необикновена бе тя. Повечето мути, с изключение на символичната птица-жена, изваяна от Ранек, представляваха закръглени женски форми, които вместо глава имаха топка, понякога украсена. Предназначението на всичките беше да символизират Майката, но тази фигурка бе изображение на стройна жена с коса на много плитки, също като нейните. Най-удивителното беше, че имаше грижливо изваяно лице с фин нос, брадичка и загатнати очи.

Тя взе скулптурната в ръце и очите й се замъглиха от нахлулите спомени. Без да усети, по бузите й потекоха сълзи. Джондалар беше изваял статуетката в долината. Докато я майстореше, й бе казал, че иска да улови духа й, за да не се разделят никога. Затова я бе оприличил на нея, макар че не бе редно да се правят изображения, наподобяващи действителни хора, от страх духът им да не попадне в капан. Беше й казал, че иска тя да задържи скулптурната, за да не може никой да я използва срещу нея злонамерено. Айла осъзна, че това бе първата й мута. Джондалар й я бе дал след Първите й обреди, когато я бе направил истинска жена.

Тя никога нямаше да забрави лятото в нейната долина, само двамата, заедно. Но Джондалар щеше да си замине без нея. Тя притисна статуетката от бивник до гърдите си и страшно й се прииска да замине с него. Вълчо скимтеше съчувствено край нея като се промъкваше сантиметър по сантиметър напред, защото знаеше, че трябва да стои, където му е заповядано. Тя го взе, зарови лице в козината му, а той се опита да изближе солените й сълзи.

Чу, че някой идва по пътеката и бързо седна, избърса лицето си и се опита да се овладее. Обърна се, сякаш търсеше нещо зад себе си, когато Барзек и Друез минаха покрай нея, увлечени в разговора си. После постави статуетката обратно в торбичката и внимателно я положи върху яркочервената кожа, за да я вземе със себе си. Никога не би могла да остави първата си мута.

По-късно нея вечер, когато Лъвският бивак се подготвяше за общата вечеря, Вълчо изведнъж злобно заръмжа и се втурна към главния вход. Айла скочи и хукна след него, чудейки си какво ли може да е. Последваха я още няколко човека. Когато вдигна завесата, с изненада видя един непознат, много изплашен непознат човек, отстъпващ пред порасналото вълче, което изглеждаше готово да го нападне.

— Вълчо! Тук! — заповяда му Айла.

Вълчето неохотно отстъпи, но продължи да се зъби на непознатия и да ръмжи сподавено.

— Лудег! — възкликна Талут и излезе напред широко усмихнат. Прегърна мечешки човека. — Влизай, влизай вътре, че навън е студено.

— Аз… ъ-ъ… не знам — каза мъжът, без да сваля очи от младия вълк. — Вътре има ли и други като този?

— Не, няма други — каза Айла. — Вълчо няма да те ухапе. Няма да му позволя.

Лудег погледна Талут — не знаеше дали да вярва на непознатата жена.

— Защо държите вълк в землянката си?

— Това е дълга история и е най-добре да ти я разправя край силен огън. Влез, Лудег. Вълчето няма да ти стори нищо лошо, обещавам ти — каза Талут и погледна многозначително Айла, докато превеждаше младия мъж през сводестия вход.

Айла разбра какво означава този поглед. Вълчо в никакъв случай не биваше да напада непознатия. Тя ги последва в землянката, като даде знак на зверчето да стои до нея, но не знаеше как да му забрани да ръмжи. Това беше нова ситуация. Знаеше, че вълците, макар и много привързани към собствената си глутница, нападат и убиват непознати, навлезли в територията им. Поведението на Вълчо беше напълно разбираемо, но това не го правеше допустимо. Нужно бе да свикне с непознати, независимо дали това му харесваше или не.

Нези сърдечно приветства сина на братовчедка си, пое раницата и връхната му дреха, подаде ги на Дануг, за да ги занесе на един резервен нар в Огнището на Мамута, после му насипа ядене в една чиния и му намери място, където да седне. Лудег продължаваше да поглежда недоверчиво към Вълчо, обзет от притеснение и боязън, и колкото пъти животното срещнеше погледа му, толкова пъти злобното му сподавено ръмжене се усилваше. Когато Айла му изшътка, то сви уши и клекна, но веднага след това продължи да ръмжи срещу непознатия. На Айла й хрумна да върже едно въже на врата на Вълчо, но не мислеше, че с това ще се оправят нещата. Това още повече щеше да раздразни животното-пазач, а от друга страна щеше да постави мъжа в неловко положение.

Ридаг, който срамежливо се беше отдръпнал назад, макар че познаваше госта, бързо разбра коя е причината за злобното ръмжене на вълка. Усети, че тревожната напрегнатост на мъжа допринася за конфликта. Може би, ако видеше, че вълкът е приятелски настроен, Лудег щеше да се отпусне. Повечето хора се бяха струпали в готварското огнище и когато Ридаг чу, че Хартал се е събудил, хрумна му една идея. Отиде в Огнището на Северния елен и успокои бебето, после го хвана за ръка и го поведе към готварското огнище, но не при майка му. Вместо към нея, Ридаг се насочи към Айла и Вълчо.

Напоследък Хартал много се беше привързал към шавливото вълче и щом видя пухкавото сиво същество, изхълца от възторг. Хукна зарадван към Вълчо, но бебешките му крачета не го държаха добре. Спъна се и падна върху вълчето. То изквича, но само близна бебето по лицето, от което Хартал се изкикоти. Бутна топлия му влажен език и пъхна шишкавите си ръчички между челюстите с остри зъби, после се хвана за пухкавата му козина и се опита да го придърпа към себе си.

Забравил безпокойството си, Лудег зяпна изненадан как бебешорът се боричка с вълчето, но най-много го удиви това, че месоядното животно приемаше малчугана с нежно търпение. А и Вълчо вече не можеше да варди непознатия, след като беше нападнат — още не беше пораснал достатъчно, за да притежава постоянството на възрастните членове на своя род. Айла се усмихна на Ридаг, защото веднага разбра, че момчето беше довело Хартал с определена цел, която беше постигната. Когато Трони дойде, за да си вземе синчето, Айла вдигна Вълчо, като реши, че моментът е подходящ да го запознае с пришълеца.

— Мисля, че Вълчо ще свикне с теб по-бързо, ако му позволиш да те подуши — каза тя на младия мъж.

Айла говореше езика на Мамутоите отлично, но Лудег забеляза известна разлика в начина, по който тя произнасяше някои думи. Едва сега я огледа внимателно, като се чудеше коя ли е тя. Спомняше си, че не бе сред обитателите на Лъвския бивак, когато се разделиха предишната година. Даже не си спомняше изобщо да я е виждал по-рано, а беше сигурен, че би запомнил такава красива жена. От къде ли беше дошла? Вдигна очи и срещна погледа на висок русокос непознат мъж.

— Какво трябва да направя? — попита той.

— Мисля, че е достатъчно да му подадеш ръката си, за да я помирише. Обича и да го милват, но да не избързваме с това. Трябва му известно време, докато свикне с теб — отвърна Айла.

Доста предпазливо Лудег протегна ръката си. Айла пусна Вълчо на земята, за да я подуши, но остана до него от предпазливост. Не мислеше, че Вълчо ще се нахвърли върху непознатия, но не беше сигурна. След малко мъжът протегна ръка, за да докосне гъстата скубеща се козина. Досега не беше докосвал жив вълк и беше развълнуван. Усмихна се на Айла и когато тя отговори на усмивката му, още веднъж си помисли колко е красива.

— Талут, май ще е най-добре да ви разкажа набързо новините, които нося — каза Лудег. — Струва ми се, че Лъвският бивак ми е приготвил истории, които ще изслушам с интерес.

Едрият водач се усмихна. Приятно му беше, когато проявяваха такъв интерес към Лъвския бивак. Обикновено вестоносците пристигаха с новини и биваха избирани за тази цел не само заради способността си да разправят увлекателно, но и за това, че можеха да тичат бързо.

— Ами, добре, казвай тогава. Какви новини ни носиш? — попита Талут.

— Най-важната е промяната на мястото на Лятната среща. Домакин ще бъде Вълчият бивак. Мястото, което беше избрано миналата година, беше пометено от порой. Имам и други, тъжни новини. Спрях да пренощувам в един бивак на народа Сънге. Там върлува смъртоносна болест. Има вече умрели, а когато си тръгнах, синът и дъщерята на водачката бяха много зле. Някои смятаха, че едва ли ще оцелеят.

— Но това е ужасно! — възкликна Нези.

— Що за болест е тяхната? — попита Айла.

— Изглежда, че ги ударила в гърдите. Висока температура, лота кашлица и затруднено дишане.

— Колко далеч е оттук? — попита Айла.

— Не знаеш ли?

— Айла беше наша гостенка, но я осиновихме — каза Тюли. После се обърна към Айла. — Не е много далеч.

— Тюли, можем ли да отидем там? Или някой да ме заведе? Ако тези деца са болни, може да успея да им помогна.

— Не знам. Талут, ти какво смяташ?

— Не е по пътя за Лятната среща, щом тя ще се състои във Вълчия бивак, а и те дори не са ни родственици, Тюли.

— Струва ми се, че Дарнев имаше далечен роднина в този бивак — отвърна Тюли. — Срамота е да не помогнем на тези дечица — братчето и сестричето, когато са толкова болни.

— Ами, ако трябва, да вървим, само че ще трябва да тръгнем възможно най-скоро — каза Талут.

Лудег слушаше с огромен интерес.

— Е, казах ви моите новини, а сега искам да науча нещо за новия член на Лъвския бивак. Талут, тя наистина ли е Лечителка? И от къде се взе вълкът? Досега не бях чувал вълк да живее с хора в землянка.

— И това далеч не е всичко — обади се Фребек. — Айла има и два коня, кобила с жребец.

Гостът изгледа недоверчиво Фребек, после се намести удобно и се приготви да изслуша историите на Лъвския бивак.

На другата сутрин, след дълга нощ на разкази, Айла и Джондалар демонстрираха на Лудег как се яздят коне, което му направи очакваното впечатление. Тръгна за следващия бивак, готов да разнесе новината за пришълката сред Мамутоите заедно с тази за промяната на мястото на Лятната среща. Лъвският бивак планираше да замине на следващата сутрин и остатъкът от деня беше прекаран в последни приготовления за пътуването.

Айла реши да вземе повече лекарства, отколкото обикновено носеше в чантата си с церовете и преглеждаше запасите си от билки, разговаряйки с Мамут, докато си събираше нещата. Събирането на Клановете беше постоянно в ума й и като гледаше как възрастният шаман пази скованите си стави си спомни, че старите хора в Клана, които не можеха да правят дълги пътешествия, оставаха в пещерата. Как щеше Мамут да издържи на дългото пътуване? Доста се обезпокои и отиде навън да потърси Талут, за да го попита какво да правят.

— През по-голямата част от пътя го нося на гръб — обясни й Талут.

Айла видя, че Нези прибави още един вързоп към купчината, която конете щяха да влачат върху плаза. Ридаг седеше на земята наблизо с печален вид. Айла тутакси тръгна да търси Джондалар. Завари го да си приготвя раницата, която Тюли му беше дала.

— Джондалар! Ето къде си бил! — възкликна тя.

Той вдигна очи, изненадан. Тя бе последният човек, когото очакваше да види в този момент. Току-що си беше мислил за нея и за това, как ще се сбогуват. Беше решил, че сега, когато всички напускаха землянката, бе най-подходящо да си тръгне и той. Но вместо да се запъти с Лъвския бивак към Лятната среща, щеше да тръгне в обратната посока, за да поеме дългия път към своя дом.

— Знаеш ли как Мамут ходи на Летните срещи? — попита Айла.

Въпросът го шашардиса. Това далеч не беше най-важното нещо, с което бяха заети мислите му. Даже не беше съвсем сигурен, че я е разбрал правилно.

— Ъ-ъ… не — отговори той.

— Талут го носи на гръб. Ами Ридаг? И той трябва да бъде носен. Джондалар, мислех си, че след като обучи Рейсър, сега той е свикнал да носи човек на гърба си, нали?

— Да.

— И ти като го управляваш, той се движи натам, накъдето ти искаш, нали така?

— Да, струва ми се.

— Добре! Тогава няма никаква причина, поради която Мамут и Ридаг да не могат да стигнат до Срещата, яздейки на коне. Те не могат да ги управляват, но ти и аз можем да ги водим. Така ще бъде много по-лесно за всички, пък и Ридаг е толкова тъжен напоследък, а това може да повдигне духа му. Спомняш ли си колко беше развълнуван първия път, когато язди Уини? Нали не възразяваш, Джондалар? На нас не ни е нужно да яздим, всички други ще ходят пеша — каза Айла.

Тя бе толкова доволна и възбудена от идеята си, че очевидно не беше и помислила, че той може да не тръгне с тях. Как да й откаже? — мислеше си той. Идеята беше добра и Лъвският бивак бе направил толкова много за него, че това бе най-малкото, което той може да стори.

— Не, нямам нищо против да ходя пеша — каза Джондалар.

Изпита особено чувство на лекота, докато гледаше как Айла отива да каже на Талут — сякаш огромна тежест беше паднала от плещите му. Побърза да приключи със събирането на багажа и като го взе, отиде при останалите от бивака. Айла ръководеше товаренето на двата плаза. Вече бяха почти готови да тръгнат.

Нези видя, че Джондалар приближава и му се усмихна.

— Радвам се, че реши да дойдеш с нас и да помогнеш на Айла с конете. Така на Мамут ще му е много по-удобно, а виж и Ридаг! Никога преди не съм го виждала така да се вълнува, че отива на Лятна среща.

Джондалар се зачуди защо имаше чувството, че Нези е знаела за намерението му да поеме към дома.

— И само си помисли какво впечатление ще направим, когато пристигнем не само с коне, но и с хора, които ги яздят — каза Барзек.

— Джондалар, чакахме те. Айла не знаеше кой кон за кого да бъде — обърна се към него Талут.

— Мисля, че няма значение — каза Джондалар. — Уини е малко по-лесна за яздене. Не друса толкова.

Видя, че Ранек помага на Айла да уравновеси товара. Сърцето му се сви, когато чу, че се смеят заедно и разбра колко временна бе отмяната на решението му. Просто беше отложил неизбежното, но сега вече беше поел ангажимент. След като Мамут направи няколко загадъчни жеста, придружени с неразбираеми слова, той заби една мута в земята пред централния вход на землянката. После, с помощта на Айла и Талут, се качи на Уини. Изглеждаше неспокоен, но това трудно можеше да се разбере. Джондалар си помисли, че той много добре се владее.

Ридаг не беше уплашен, тъй като и по-рано се беше качвал на кон. Просто беше възбуден, когато високият мъж го вдигна и го качи на гърба на Рейсър. Той никога не беше яздил жребеца. Ухили се на Лати, която го наблюдаваше със смесица от загриженост за безопасността му, задоволство от новото му преживяване и мъничко завист. Беше гледала как Джондалар обучава коня, дотолкова, доколкото това й беше възможно от разстояние, тъй като беше трудно да убеди друга жена да отиде с нея просто за да гледа — имаше и неудобства в това да си възрастен. Реши, че обучението на един млад кон не е непременно магия. Искаше се само търпение и, разбира се, кон, който да бъде обучаван.

Беше направена последна проверка на бивака и след това всички поеха нагоре по склона. На половината път Айла се спря. Вълчо стори същото и я погледна очаквателно. Тя обърна очи назад към землянката, където беше намерила дом и където бе приета сред себеподобните си. Вече й липсваха уютът и сигурността, които жилището предлагаше, но землянката щеше да остане тук докато се върнат и пак щеше да ги подслони през дългата студена зима. Вятърът къдреше завесата на сводестия вход от мамутски бивни и тя видя черепа на пещерния лъв над тях. Лъвският бивак изглеждаше самотен без хората. Айла от Мамутоите потрепери от внезапно обзелата я силна тъга.