Джийн М. Оел
Ловци на мамути (15)

14

Смаяни, хората от Лъвския бивак изведнъж утихнаха. След това, поокопитили се от изненадата, започнаха шумно да коментират. Водачът беше подкрепил Айла заедно с водачката и всичко беше в реда на нещата. Макар че всички знаеха за чувствата на Фребек към Айла, никой друг не ги споделяше. Нещо повече, Фребек и Огнището на Жерава най-малко имаха право да възразяват. Самите те съвсем наскоро бяха приети в Лъвския бивак, след като няколко други биваци им бяха вече отказали, и то само защото Нези и Талут се бяха застъпили за тях. В миналото Огнището на Жерава се бе радвало на висок статус и тогава имаше хора от други биваци, които бяха проявявали желание да ги подкрепят, но дисиденти винаги са съществували, а това не беше допустимо. Необходимо беше съгласието на всички. След пълната поддръжка, изразена от водача, възражението на Фребек прозвуча като неблагодарност; никой не беше очаквал това, най-малко самият Талут.

Врявата утихна веднага щом Талут взе Говорещия жезъл от Фребек, вдигна го и го разклати, призовавайки на помощ неговата сила.

— Жезълът е във Фребек. Оставете го да се изкаже — каза Талут и му върна пръта от бивник.

Фребек удари три пъти по земята и продължи:

— Не искам Айла, защото не смятам, че е предлага достатъчно, за да стане Мамутои.

Този довод беше посрещнат с неодобрителен шум, особено след хвалебствените слова на Талут, но това не бе достатъчно, за да прекъсне изказващия се.

— Длъжни ли сме да каним всеки чужденец, който ни гостува, да стане Мамутои?

Дори авторитетът на Говорещия жезъл не беше достатъчен, за да накара обитателите на бивака да мълчат.

— Какво искаш да кажеш с това, че тя няма какво да ни предложи? Ами умението й да ловува? — извика Диджи, изпълнена със справедлив гняв. Нейната майка, водачката, не беше приела Айла само от пръв поглед. Тя беше се съгласила да подкрепи Талут само след дълга и обстойна преценка. Как си позволява този Фребек да се противопоставя?

— Е и какво като умее да ловува? Та нима всеки ловец, трябва да стане член на нашия народ? — възрази Фребек. — Това не е достатъчно основание. Няма да може дълго да ловува, особено след като роди деца.

— Отглеждането на деца е още по-важно! Те ще повишат статуса й — избухна Диджи.

— Мислиш ли, че не знам това? Та на нас дори не ни е известно дали е способна да има деца, а ако не може, не би била особено ценна. Обаче не ставаше въпрос за деца, а за ловуване. Само това че ловува не е достатъчно, за да стане Мамутои — запъна се Фребек.

— Ами копиехвъргачът? Не можеш да отречеш, че това е много ценно оръжие, а тя го владее добре и вече показва на други хора как да го използват — обади се Торнек.

— Не го е донесла тя. Джондалар го донесе, а той не се присъединява към нас.

Дануг се намеси:

— Възможно е наистина да е Търсач или Викач. Умее да кара конете да й се подчиняват. Дори язди единия от тях.

— Конете са храна. Майката ни е определила да ходим на лов за тях, а не да живеем с тях. Даже не съм сигурен, че е правилно да ги яздим. А и никой не знае със сигурност каква може да излезе тя в действителност. Може да е Търсач, може да Викач. Може да е самата Майка, слязла на земята, а може и да не е. Но откога, „може да е“ стана основание за някого да се присъединява към нашия народ?

Никой не можеше да го обори. Фребек започваше да се възхищава на самия себе си и да се наслаждава на цялото внимание, което получаваше.

Мамут го изгледа с известна изненада. Макар че шаманът изобщо не беше съгласен с него, трябваше да признае, че доводите на Фребек бяха находчиви. Лошото беше, че не бяха отправени в правилната посока.

— Айла научи Ридаг да говори, макар че никой не вярваше, че е способен на това — извика Нези, включвайки се в спора.

— Да говори! — присмя се Фребек. — Е, ако ти можеш да наречеш силното ръкомахане говорене, то аз не мога. Не виждам нищо по-безсмислено от това да жестикулираш пред един плоскоглавец. Това не е основание, за да я приемем. Даже по-скоро обратното.

— И независимо от очевидната истина, предполагам, че все още не вярваш, че тя е Лечителка? — намеси се Ранек. — Надявам се разбираш, че ако успееш да изпъдиш Айла оттук, може би ти ще си този, който ще съжалява, ако няма кой да помогне на Фрали, когато ражда.

Фребек винаги бе възприемал Ранек като аномалия. Независимо от високия му статус и уважението, с което се ползваше като ваятел, Фребек просто не знаеше какво да мисли за мъжа с кафява кожа и не се чувстваше добре в негово присъствие. Винаги имаше усещането, че Ранек се отнася с пренебрежение към него или му се подиграва, когато пуска вход ироничния си тон. Това не му се нравеше; нещо повече — мургавият цвят на кожата му беше някак си неестествен.

— Прав си, Ранек — каза Фребек високо. — Не мисля, че тя е Лечителка. Че как може някой, израснал сред тези животни, да научи достатъчно, за да стане Лечител? А Фрали вече е раждала. Защо да е по-различно този път? Освен ако тази жена-животно не й донесе лош късмет. Това плоскоглаво момче вече намалява репутацията на бивака. Нима не виждате? Та тя още повече ще я снижи. Кой би поискал жена, отгледана от животни? И какво биха си помислили хората, ако някой влезе тук и види коне в жилището? Не, аз решително не желая една животинска жена, която е живяла с плоскоглавци, да се присъединява към Лъвския бивак.

Неговите разсъждения за Лъвския бивак предизвикаха голямо вълнение и суматоха, но Тюли успя да извиси глас над врявата.

— По силата на какво заявяваш ти, че репутацията на този Бивак е намаляла? Ридаг не ми е отнел репутацията, аз продължавам да съм решаващият фактор в Съвета на Сестрите. Талут също не е загубил престижа си.

— Хората винаги казват „бивака с плоскоглавото момче“. Това ме кара да се срамувам, че съм негов член — извика Фребек.

Тюли се извиси до дребничкия, хилав човек:

— Свободен си да го напуснеш, когато пожелаеш — каза тя с леденостуден глас.

— Видя ли сега какво направи! — извика Крози. — На Фрали й предстои да ражда, а ти искаш да я изкараш навън, на студа, без да има къде да отиде. Защо ли изобщо се съгласих да се присъединиш към нас? Защо изобщо повярвах, че човек, който плаща толкова ниска Булчинска цена, ще я заслужава? О, моя бедна дъще, бедната ми Фрали…

Стенанията на старата жена потънаха в общата врява от разгневени гласове и доводи, които се сипеха върху Фребек. Айла се обърна и тръгна към Огнището на Мамута. Забеляза, че Ридаг наблюдава събралите се от Лъвското огнище с големи тъжни очи и тръгна към него. Седна до него, опипа гръдния му кош и се вгледа в него внимателно, за да се убеди, че момчето е добре. После, без да се опитва да завърже разговор с него, просто защото не знаеше какво да каже, тя го взе на ръце. Гушна го в скута си, залюля го и затананика монотонно и тихичко. Някога бе люляла по този начин сина си, а след години, когато бе сама в пещерата си в долината, често се люлееше сама, за да се приспи.

— Никой ли не уважава Говорещия жезъл? — изрева Талут, надвиквайки нестихващата глъчка. Очите му горяха. Беше разгневен. Айла не беше го виждала толкова разярен, но се възхити на самообладанието му, когато заговори.

— Крози, ние няма да изпъдим Фрали на студа и ти обиждаш както мен, така и Лъвския бивак, като предполагаш, че ще постъпим по този начин.

Старата жена зяпна водача с широко отворена уста. Съвсем не беше допускала, че ще изхвърлят Фрали. Просто се беше опитала да наддума Фребек и не мислеше, че словата й ще се възприемат като обида. Има почтеността да се изчерви от срам, което изненада някои хора, но тя беше наясно с тънките моменти на приличното поведение. В края на краищата, статусът на Фрали произтичаше от нейния. Крози беше високо уважавана сама по себе си, или поне беше така, докато не загуби толкова много и не направи себе си и всички около нея толкова нещастни. Тя все още можеше да разграничи нещата по формата им, ако не по съдържанието.

— Фребек, на теб може да ти е неловко, че си член на Лъвския бивак — отсече Талут, — но ако този бивак е загубил от репутацията си, то е, защото беше единственият, който те прие. Както каза Тюли, никой не те кара насила да останеш. Ти си свободен да напуснеш по всяко време, но ние няма да те изхвърлим, не и с тази болна жена, която ще ражда сега, през зимата. Може би не си бил често в близост до бременна жена по-рано, но независимо дали го разбираш или не, болестта на Фрали не е само от бременността. Дори и на мен ми е ясно.

— Но това не е причината за свикването на това събрание. Независимо как ти го приемаш или как ние го приемаме, все пак ти си член на Лъвския бивак. Аз изразих моето желание да осиновя Айла, да я приема в моето огнище, да я направя Мамутои. Но за това е нужно съгласието на всички, а ти се противопостави.

Сега вече Фребек не можеше да си намери място. Едно е да поважничиш като възразиш и хвърлиш всички в смут, а друго е да понасяш упреците на Талут, който току-що му бе напомнил за унижението и отчаянието, което беше изпитал, когато полагаше такива усилия, за да намери бивак, където да създаде ново огнище със скъпоценната си нова жена, която беше по-привлекателна и му беше донесла много по-висок статус, отколкото бе имал някога през живота си.

Мамут го наблюдаваше внимателно. Фребек никога не бе изпъквал с нещо забележително. Имаше нисък статус, тъй като положението, което бе наследил от майка си не беше високо, нямаше кой знае какви постижения, които да говорят в негова полза и много малко качества или дарби с някаква действителна стойност. Хората не го мразеха, но и не го харесваха особено. Той бе просто един посредствен човек със средни възможности. Но ето че показваше умение да спори. Макар и фалшиви, в аргументите му имаше логика. Може би беше по-интелигентен, отколкото се смяташе, а и очевидно имаше големи амбиции. Свързването му с Фрали беше голямо постижение за човек като него. Ще трябва да го наблюдава по-внимателно.

Дори за да направиш предложение на жена като нея се изискваше известен кураж. Булчинската цена беше основната икономическа стойност сред Мамутоите; младоженките бяха стандарт за валутата. Положението на мъжа в неговото общество произтичаше от това на жената, която го е родила или на жената или жените, които би могъл да привлече — чрез статус, ловни постижения, умение, талант или чар — за да живеят с него. Да намери жена с висок статус, която да пожелае да стане негова жена бе като да открие голямо богатство и Фребек не възнамеряваше да се откаже от нея.

„Но защо тя го е приела? — питаше се Мамут. — Положително е имало и други мъже, които са й правили предложения; Фребек само бе направил живота й по-труден. Та той можеше да й предложи толкова малко, а Крози беше толкова неприятна, че Бивакът на Фрали не ги беше приел, а Бивакът на Фребек направо им бе отказал. После един след друг им отказаха и останалите биваци, независимо че ставаше въпрос за жена с висок статус, при това бременна. И всеки път, обзета от паника, Крози влошаваше нещата още повече като го гълчеше и обвиняваше, което ги правеше още по-малко желани.“

Фребек беше благодарен, когато от Лъвския бивак отговориха утвърдително на молбата му, но тези хора бяха едни от последните, при които опита да намери дом. Не че положението им не беше високопоставено, но на тях се гледаше като на бивак с необичаен състав. Талут притежаваше способността да гледа на необичайното като на специално, а не странно. Цял живот бе притежавал висок статус, но търсеше нещо повече и го намираше в необичайното. Изпитваше удоволствие от това качество и го култивираше в своя бивак. Самият Талут беше най-едрият мъж, който хората бяха виждали някога, не само сред Мамутоите, но и сред съседните народи. Тюли беше най-едрата и най-силна жена. Мамут беше най-старият човек. Уимез беше най-добрият каменоделец, а Ранек — не само най-мургавият мъж, но и най-умелият ваятел. А Ридаг беше единственото плоскоглаво дете. Талут искаше да привлече и Айла, която беше съвсем необикновена с нейните коне, умения, таланти и не би имал нищо против Джондалар, който беше дошъл от много далеч.

Фребек не искаше да бъде необикновен, защото виждаше себе си като последна грижа. Той все още търсеше положение сред обикновените хора и беше започнал да обявява за добродетели най-обикновени неща. Той бе Мамутои и поради това бе по-добър от всеки, който не беше такъв, от всеки, който беше различен. Ранек, с мургавата си кожа и хапливото си сатирично остроумие, не беше истински Мамутои. Та той дори не беше роден сред тях, докато Фребек беше и той определено беше по-добър от тези животни, тези плоскоглавци. Това момче, което Нези толкова обичаше, нямаше никакъв статус, защото бе родено от плоскоглава жена.

А тази Айла, която се домъкна със своите коне и върлинестия си чужденец, вече беше привлякла надменния поглед на мургавия Ранек, когото желаеха всички жени, въпреки че бе различен, а може именно поради това. Тя дори не беше погледнала към Фребек, сякаш знаеше, че той не заслужава вниманието й. Нямаше значение, че тя е умела, надарена или красива, той определено беше по-свестен от нея; за разлика от него, тя не беше Мамутои. Освен това беше живяла с онези плоскоглавци. А сега Талут искаше да я направи Мамутои.

Фребек съзнаваше, че той е причината за избухналата неприятна сцена. Бе доказал, че е достатъчно важен, за да не я приемат, но бе разгневил едрия водач повече, отколкото предполагаше, че е възможно и му беше малко страшно като виждаше огромния като мечка човек така ядосан. Талут можеше да го грабне и да го скърши на две. Най-малко можеше да го накара да напусне бивака. А тогава още колко ще може да задържи своята жена с висок статус?

И все пак, при всичкия си овладян гняв, Талут се отнасяше към Фребек с повече уважение, отколкото той беше свикнал да получава. Доводите на Фребек не бяха нито пренебрегнати, нито отхвърлени.

— Без значение е дали твоите възражения са разумни — продължи Талут студено. — Аз съм уверен, че Айла притежава много необикновени дарби, които могат да са ни от полза. Ти оспори това и каза, че тя няма нищо ценно, което да ни предложи. Не знам възможно ли е да бъде предложено нещо, което някой да не може да оспори, стига да го желае…

— Талут — обади се Джондалар, — извинявай, че те прекъсвам докато си с Говорещия жезъл в ръка, но ми се струва, че знам нещо, което не може да бъде оспорено.

— Така ли?

— Да. Струва ми се, че знам. Може ли да говоря с теб насаме?

— Тюли, би ли подържала Жезъла? — каза Талут и се запъти с Джондалар към Лъвското огнище. Последва ги любопитен шепот.

Джондалар отиде при Айла и й каза нещо. Тя кимна и като остави Ридаг се надигна и забърза към Огнището на Мамута.

— Талут, съгласен ли си да загасиш всичките огньове? — каза Джондалар.

Талут се намръщи.

— Всичките огньове? Навън е студено и ветровито. Бързо ще изстине и вътре.

— Да, знам, но повярвай ми, че си заслужава. За да може Айла да демонстрира това най-добре, е необходима тъмнина. Няма да е студено дълго време.

Айла се върна с някакви камъни в ръце. Талут премести поглед от нея към Джондалар, а после пак към нея. Сетне кимна в знак на съгласие. Един огън винаги може отново да бъде запален, дори ако това коства известни усилия. Върнаха се при готварското огнище и Талут каза нещо на Тюл и без другите да го чуят. Завърза се кратък спор, към който се присъедини и Мамут, след това Тюл и каза нещо на Барзек. Той даде знак на Друез и Дануг и тримата облякоха анораците си, взеха големи, плътно изплетени кошници и излязоха навън.

Полугласните разговори бяха наситени с вълнение. Ставаше нещо специално и бивакът тръпнеше в очакване, почти както преди някоя специална церемония. Хората не бяха очаквали нито тайни съвещания, нито някаква мистериозна демонстрация.

Барзек и момчетата се върнаха бързо с пълни с пръст кошници. Сетне, започвайки от далечния край, от Огнището на Зубъра, те разровиха затрупаните живи въглени или поддържащите огънчета във всяко огнище и насипаха върху тях пръстта, за да задушат пламъците. Хората от бивака започваха да се плашат като разбраха какво става.

Когато светлината в дългата землянка започна да намалява с угасването на всеки следващ огън, всички замълчаха и притихнаха. Воят на вятъра навън се чуваше по-силно, течението се усили, което ги накара да изпитат по-дълбоки и зловещи тръпки. Всички ценяха и разбираха огъня, макар и донякъде да гледаха на него като на даденост, но сега, когато виждаха как всичките им огнища угасват, те осъзнаха, че животът им зависи изцяло от него.

Накрая остана само огъня в голямото готварско огнище. Айла беше приготвила материалите си за запалване на огън до огнището и по сигнал от Талут, Барзек, схващайки драматичността на ситуацията, изсипа пръстта върху огъня. Хората изхълцаха.

За миг в землянката настана непрогледна тъмнина. Това не беше просто липса на светлина, а абсолютен мрак. Задушаващ, неумолим, проникнал във всяко кътче. Нямаше ги звездите, блестящият диск на месечината, седефените облаци. Ръка да поставиш пред очите си, не можеш да я видиш. Отсъстваха всякакви измерения, сенки, и черни силуети върху черен фон. Способността да виждаш беше загубила стойността си.

Детенце проплака и майка му му изшътка. Някой започна да диша шумно, друг се размърда, трети се изкашля. Някой се обади с тих глас, друг му отговори с по-дълбок. Усещаше се силната миризма на изгорели кости, но с нея се примесваха и много други аромати и ухания — на обработени кожи, на приготвени ястия и складирани храни, на папурени рогозки и изсушени билки, както и миризмата на хора, крака, тела и топъл дъх.

Обитателите на бивака чакаха в тъмното, чудейки се какво им предстои. Бяха не толкова изплашени, колкото леко смутени от неизвестното. Стори им се, че мина много време и започнаха да проявяват безпокойство. Защо беше това бавене?

Мамут трябваше да реши кога е настъпил подходящият момент. Създаването на драматични ефекти бе втората природа на стария шаман; той почти инстинктивно улучваше най-удачния момент. Айла усети потупване по рамото. Именно този сигнал чакаше. В едната си ръка държеше парче железен пирит, в другата — кремък, а на земята пред нея имаше малка купчина лесно запалваща се трева. В непрогледната тъмнина на землянката тя затвори очи, пое дълбоко въздух и удари с кремъка по железния пирит.

Блесна голяма искра и в продължение на един дълъг миг слабата светлина озари на фона на плътната тъмнина младата жена, коленичила на земята. Гледката изтръгна възгласи на изумление и страхопочитание от обитателите на бивака. Светлинката угасна. Айла отново удари с кремъка, този път по-близо до съчките, които беше приготвила. Искрата се стрелна в леснозапалимия материал. Айла се наведе и задуха, след секунда избухна пламък и тя дочу свистене и възгласи на удивление.

Стъкна огъня с талаш от намиращата се наблизо купчина и когато той пламна, прибави по-едри пръчки и разпалки. После се отдръпна назад и загледа Нези, която изчисти пръстта и пепелта от готварското огнище и прехвърли огъня в него. Като регулираше вратичката на въздухопровода, през който отвън нахлуваше вятъра, тя разпали костите. Вниманието на хората от бивака беше приковано върху процеса, но едва когато огънят се разгоря, те осъзнаха колко малко време бе отнел той. Истинска магия! Какво бе направила тя, как бе успяла да запали огън толкова бързо?

Талут разтресе Говорещия жезъл и удари три пъти по земята с дебелия му край.

— Е, сега има ли някой, който да възразява срещу това Айла да стане Мамутои и член на Лъвския бивак? — попита той.

— Ще ни покаже ли тя как се прави тази магия? — попита Фребек.

— Не само че ще ни покаже, тя обеща да ни даде по един от нейните огнени камъни за всяко огнище в този бивак — отговори Талут.

— Нямам повече възражения — каза Фребек.

 

 

Айла и Джондалар преровиха пътните си дисаги, за да съберат всичките късове железен пирит, с които разполагаха и подбраха шест от най-добрите парчета. Предишната нощ тя беше запалила наново огньовете във всички огнища, показвайки им как става това, но тогава беше уморена, пък и беше много късно, за да рови в багажа за огнени камъни, преди да си легнат да спят.

Шестте камъка, сивкавожълти с металически блясък, образуваха малка, невзрачна купчина на нара и въпреки това един от тях беше изиграл решаваща роля в спора за нейното приемане или отхвърляне от бивака. Никой не би се досетил от пръв поглед каква магия се крие в душата на тези каменни парчета.

Айла ги взе и като ги държеше в ръце вдигна поглед към Джондалар.

— Щом всички други искаха да остана, защо щяха да ме отхвърлят заради един-единствен човек? — попита тя.

— Не знам — отвърна той, — но в група като тази всеки трябва да съжителства с всички останали. Могат да възникнат много дразги, ако един човек наистина не харесва друг, особено когато заради лошото време всички са принудени да останат вътре за дълъг период. Хората започват да взимат страна, споровете могат да доведат до свивания, някой може да бъде наранен, ако не и нещо по-лошо. Това поражда гняв, после някой иска отмъщение. Понякога единственият начин да се избегне по-нататъшно трагично развитие на обстоятелствата е да се раздели групата или виновникът да се накаже сурово и да се прокуди…

Той сбърчи чело от болка и затвори за миг очи. Айла се зачуди какво го бе натъжило.

— Но Фребек и Крози постоянно се карат и това не се харесва на хората — каза тя.

— Останалите обитатели на бивака са знаели или поне са имали някаква представа за това още преди да дадат съгласието си. Всеки е имал възможността да каже не, така че никой да не може да стовари вината върху другиго. След като приеме нещо, човек е склонен да смята, че от него зависи да го реализира, а ти знаеш, че става въпрос само за зимата. През лятото промени се правят по-лесно.

Айла кимна. Все още не бе напълно сигурна, че той искаше тя да стане част от този народ, но демонстрацията с огнения камък беше негова идея и тя даде своя резултат. Двамата отидоха до Лъвското огнище заедно, за да предадат камъните. Талут и Тюли бяха потънали в оживен разговор. От време на време в него се включваха Нези и Мамут, но предпочитаха повече да слушат, отколкото да говорят.

— Ето огнените камъни, които ви обещах — каза Айла, когато те показаха, че са я видели. — Можете днес да ги раздадете.

— О, не — каза Тюли. — Не днес. Запази ги за церемонията. Точно за това говорехме сега. Те ще бъдат част от даровете. Трябва да решим каква стойност да им определим, за да планираме другите подаръци. Би трябвало да получат много висока стойност, не само заради самите тях, но и за размяна, както и за статуса, който ще ти дадат.

— Какви са тези подаръци? — попита Айла.

— Обичайно е, когато се осиновяват хора — поясни Мамут, — да се разменят дарове. Човекът, който бива осиновен, получава подаръци от всички, а от името на огнището, което го осиновява, се раздават подаръци на останалите огнища в бивака. Може да са малки, дори символични, но може и да са доста ценни. Зависи от обстоятелствата.

— Мисля, че огнените камъни са достатъчно ценни, за да бъдат значителен подарък за всяко огнище — каза Талут.

— Бих се съгласила с теб, Талут, ако Айла вече беше Мамутои и нейната стойност беше установена — каза Тюли, — но в този случай ние се опитваме да й определим Булчинската цена. Целият бивак ще има полза, ако можем да й определим висока цена. И тъй като поне засега Джондалар отклони предложението да бъде осиновен… — и Тюли му хвърли почти флиртуваща усмивка, лишена от всякаква престореност, за да му покаже, че не таи неприязън към него. Тя просто изразяваше увереността й, че е привлекателна и желана жена. — Бих била щастлива да дам част от подаръците, които ще бъдат разпределени сред останалите.

— Какви подаръци? — попита Айла.

— О, просто подаръци… най-различни неща — каза Тюли. — Хубаво е да са кожи, дрехи… туники, панталони, ботуши или лицева кожа за направата им. Боядисаните кожи на Диджи са разкошни. Кехлибар и раковини, мъниста от бивник за огърлици и украса на дрехи. Дългите зъби от вълци и от други месоядни животни са много ценни. Също резбовани изделия от бивник. Кремък, сол… подходящо е да се подарява храна, особено когато може да се съхранява. Всичко, което е добре изработено — кошници, рогозки, колани, ножове. Мисля, че е важно да има много дарове, така че когато всеки покаже подаръците си на Събирането, да се добие впечатление, че имаш от всичко в изобилие, да личи какъв е статусът ти. Без значение е, ако повечето от подаръците за теб са били дарени на Талут и Нези.

— Ти, Талут и Нези няма да давате вместо мен. Аз имам неща за подаряване — каза Айла.

— Да, разбира се, ти имаш огнените камъни. И те са най-ценното нещо, но не са така впечатляващи. По-късно хората ще осъзнаят ценността им, но първото впечатление е особено важно.

— Тюли е права — каза Нези. Повечето млади жени години наред правят и трупат дарове, които да дадат на Сватбената си церемония или ако бъдат осиновени.

— Толкова ли много хора биват осиновявани от Мамутоите? — попита Джондалар.

— Не пришълци — каза Нези, — но Мамутои често приемат други Мамутои. Всеки бивак има нужда от сестра и брат за водачка и водач, но не всеки мъж е такъв късметлия да има сестра като Тюли. Ако се случи нещо с единия или другия или ако млад мъж или жена поискат да основат нов бивак, то тогава може да се направи осиновяване на сестра или брат. Но ти не се безпокой. Аз притежавам много неща, които можеш да раздадеш, Айла; даже и Лати предложи част от своите дарове.

— Но аз имам неща за даване, Нези. Имам неща в пещера в долина — каза Айла. — Години наред ги правих.

— Не е необходимо да се връщаш… — каза Тюли като тайно си мислеше, че всичко, което тя би могла да има там ще е много примитивно като се има предвид плоскоглавия й произход. Как да каже на младата жена, че подаръците й вероятно не биха били подходящи? Щеше да се получи неловко положение.

— Искам да се върна — настоя Айла. — На мен трябват и други неща. Мои лековити растения. Складирана храна. И храна за коне. — Тя се обърна към Джондалар. — Искам да се върна.

— Предполагам, че ще можем. Ако бързаме и не спираме никъде по пътя, мисля, че ще успеем… ако времето се проясни.

— Обикновено след първото рязко застудяване като сегашното време се оправя — каза Талут. — Макар че никой не може да предскаже със сигурност. Може да се обърне всеки момент.

— Е, ако времето се пооправи може да се опитаме да отидем до долината — каза Джондалар, за което беше награден с една от красивите усмивки на Айла.

И той искаше да вземе някои неща. Тези огнени камъни направиха голямо впечатление, а каменистият плаж на завоя на реката в долината на Айла беше пълен с тях. Надяваше се някой ден да се върне и да сподели със своя народ всичко, което беше научил и открил: запалителните камъни, копиехвъргача, а с Даланар — изобретението на Уимез да се нагрява кремъка. Някой ден…

 

 

— Връщайте се по-скоро — извика Нези с вдигната ръка с длан, обърната към себе си, махайки за довиждане.

Айла и Джондалар й махнаха в отговор. Бяха яхнали Уини, а Рейсър, завързан с въже, пристъпяше отзад. Вглеждаха се в хората от Лъвския бивак, които се бяха събрали, за да ги изпратят. Колкото и да се вълнуваше, че ще се върне в долината, която беше смятала за свой дом в продължение на три години, Айла изпита силна тъга, че напуска хората, към които се бе привързала като към близки роднини.

Застанали от двете страни на Нези, Ридаг и Ръги се притискаха към нея и им махаха. Айла не можеше да не забележи колко малко си приличаха те. Едното дете бе умалено копие на Нези, а другото наполовина приличаше на човек от Клана, макар че бяха отгледани като брат и сестра. Изведнъж Айла си спомни, че Ога беше кърмила Дърк, заедно с нейния собствен син Грев, като млечни братя. Грев произхождаше изцяло от Клана, а Дърк — само наполовина; между тях съществуваше също такава очевидна разлика.

Айла даде знак на Уини като я притисна с крака и промени положението на тялото си — нещо, което бе станало нейна втора природа и което тя правеше едва ли не подсъзнателно. Обърнаха се и тръгнаха нагоре по склона.

Обратният път не беше така лек и спокоен както на идване. Яздеха със стабилно постоянно темпо, без никакви отклонявания с проучвателна или ловна цел и без ненужни спирания за почивка и отдаване на Удоволствия. Тъй като на тръгване от долината намеренията им бяха да се завърнат в нея, те бяха запомнили определени белези по пътя — някои оголени места, възвишения, скални образувания, долинки и потоци, но със смяната на сезона очертанията на релефа се бяха преобразили.

Частична промяна бе настъпила в растителността. Защитените от ветрове долини, където бяха спирали, бяха претърпели сезонни трансформации, които ги правеха неприятно непознати. Листата на арктическите брези и върби бяха окапали и хилавите им клони, треперещи от вятъра, изглеждаха съсухрени и безжизнени. На техния фон изпъкваха иглолистните видове — бял смърч, лиственица, пиния — здрави и с гордо разперени иглолистни корони; дори отделните представители на ниската степна растителност, огъващи се от вятъра, изглеждаха сравнително представителни. Но много по-смущаващи бяха промените в релефа на скованата периледникова земя, причинени от вечната замръзналост.

Вечната замръзналост — завинаги замръзналата земна маса, обхващаща част от земната кора, от повърхността до най-долния й пласт, съществуваше целогодишно и се беше настанила тук, толкова далеч от полярните райони, много отдавна, когато целият континент бе покрит с ледена пелена, дебела два-три километра, ако не и повече. Замръзналата земя беше резултат от сложното взаимодействие между климат, релеф и подземни условия. Влияние оказваха и слънцето, водите във водоемите, растителността, плътността на почвата, вятъра, снега.

Средногодишната температура — само с няколко градуса по-ниска от тази, която по-късно щеше да определя умерения климат — беше достатъчна, за да даде възможност на масивните ледници да обгърнат територията от всички страни и на вечната замръзналост да напредне дълбоко на юг. Зимите бяха дълги и студени, понякога се разразяваха бури с обилни снегове и виелици, но общият валеж за сезона беше сравнително малък и имаше много слънчеви дни. Летата бяха кратки, с малко горещи дни, влизащи в дисонанс с близостта на ледниците; обикновено времето беше облачно и хладно със слаби превалявания от дъжд.

Макар че известна част от земята беше винаги вледенена, вечната замръзналост не беше постоянно, непроменящо се състояние; тя беше колеблива и неустойчива като сезоните. В разгара на зимата, когато всичко беше дълбоко замръзнало, почвата изглеждаше инертна, твърда и неподатлива, но това беше само на пръв поглед. Със смяната на сезона повърхностният слой омекваше; там, където местността бе камениста и сенчеста, с глинеста почва, спираща проникването на меката лятна топлина, той се размразяваше на дълбочина не повече от десетина сантиметра, но по слънчевите склонове активният почвен пласт — пясъчник със слаба растителност — се топеше на дълбочина един-два метра.

Но пластът, който се поддаваше на влиянието на слънчевите лъчи, създаваше илюзорна представа за останалата земна маса. Под него властваше здравата хватка на зимата. Ледът беше непробиваем и когато настъпеше топенето, обилно напоените почви и техният товар от скали и дървета, задвижвани от силите на гравитацията, започваха да пълзят, да се свличат и приплъзват по мокрения от водата все още замръзнал пласт под тях. Със затоплянето на повърхността се появяваха свлачища и хлътвания и там, където лятната стопилка не можеше да намери излаз, се образуваха заблатявания.

С повторното завъртане на цикъла активният почвен слой над замръзналата земя отново се втвърдяваше, но зад студения му леден лик се криеше неспокойна душа. Екстремните равнища на напрежение и налягане причиняваха надигания, огъвания и изкорубване на горния пласт. Замръзналата почва се напукваше, пукнатините се пълнеха с лед, който по-късно, за да се освободи от напрежението, почвата изхвърляше под формата на клиновидни ледени блокове. Поради налягането дупките се пълнеха с кал и леката тиня се издигаше на мехури. Разширяването на замръзващата вода водеше до образуване на могилки от кален лед — така наречените пинго, които се издигаха от блатистите низини и се превръщаха в хълмове с височина до шестдесет и диаметър до сто-сто и петдесет метра.

Когато Айла и Джондалар попаднаха на предишните си дири, те установиха, че релефът се е променил и предварително набелязаните ориентири можеха да ги подведат. Спомняха си за малки поточета, които бяха изчезнали. Бяха се вледенили близо до изворите си, а в долната им част бяха останали сухи дерета. Ледени хълмове се бяха появили там, където преди това нямаше такива — бяха изникнали от летни мочури и заблатени низини, където плътните долни почвени слоеве с фин състав пречеха на оттичането. Малки групи дървета растяха по талик — острови от замразени пластове, заобиколени от вечна замръзналост, които понякога създаваха погрешното впечатление за малка долина, за чието съществуване те не можеха да си спомнят.

Джондалар не познаваше добре релефа като цяло и неведнъж се осланяше на по-добрата памет на Айла. Когато не беше уверена, тя оставяше Уини да следва правилната посока по нюх. Кобилата я беше връщала вкъщи вече няколко пъти и сега уверено се движеше напред. Яздейки заедно, или един по един, или вървейки пеша, за да си почине конят, те постепенно напредваха, докато им се наложи да спрат за нощувка. Направиха прост бивак с малък огън, опънаха кожената палатка и разстлаха постелките. Свариха гореща каша от разтрошено и изпечено диворасло зърно, а Айла запари билкова напитка.

Сутринта изпиха по един горещ чай, за да се стоплят, докато си събираха нещата, после в движение хапнаха сушено месо и плодове, смесени със сланина, и оформени като малки кексчета. Не ловуваха, с изключение на един заек, който случайно подплашиха и който Айла уцели с прашката си. Но успяха да попълнят запасите си от храна, която Нези им беше дала на изпроводяк, с хранителните и богати на масло семена от шишарки на пинии на местата, където спираха. Когато ги хвърляха в огъня, те се разпукваха шумно.

С постепенната промяна на местността около тях, която стана по-камениста и насечена от долове и каньони със стръмни стени, нарасна и вълнението на Айла. Имаше чувството, че територията й е позната, приличаше на релефа на юг и запад от нейната долина. Когато видя една скална стена със специфично оцветяване на пластовете, сърцето й трепна.

— Джондалар! Виж! Виж там! — извика тя като сочеше с пръст. — Почти пристигнахме!

Дори Уини изглеждаше възбудена и без да я подканят ускори крачка. Айла търсеше с поглед друг ориентир — зъбер с определена форма, наподобяваща готвеща се за скок лъвица. Когато го откриха, завиха на север и продължиха, докато стигнаха ръба на стръмен склон, обсипан с чакъл и скални отломъци. Спряха и погледнаха отвъд гребена на билото. Долу, в подножието на скалите, блестеше на слънцето малка река, течаща на изток. Слязоха от кобилата и внимателно слязоха долу. Конете тръгнаха да пресичат реката, но се спряха да пият вода. Айла намери опорните камъни, подаващи се от водата, които винаги използваше — имаше само едно широко място за прескачане. И тя пийна вода, когато стигнаха на отсрещната страна.

— Водата тук е по-сладка. Виж колко е бистра! — възкликна тя. — Няма никаква тиня. Вижда се дъното, Джондалар, виж, конете се тук!

Наблюдавайки възбудата й, Джондалар топло се усмихна; самият той изпитваше подобно, макар и по-слабо чувство на задоволство от завръщането им в познатата издължена долина. Закътаната долчинка бе пощадена от острите ветрове и сухия студ на степта и макар че летните листа бяха окапали, очевидно тук растителността бе по-богата и гъста. Стръмният склон, по който току-що бяха слезли, се издигаше в отвесна скална стена надолу и наляво от долината. Широка ивица от храсти и дървета ограждаше срещуположния бряг на потока по протежение на скалната основа, после изтъняваше и се превръщаше в ливада със златиста трева, преливаща на вълни под следобедното слънце. Вдясно поляната с висока до кръста трева се издигаше полегато към платото, от което започваше степта, но в далечния си край се стесняваше и ставаше по-стръмна, превръщайки се във втората стена на тясна клисура.

На средата на склона имаше малък табун степни коне, които спряха да пасат и се загледаха в тях. Един изцвили. Уини тръсна глава и му отвърна. Стадото ги наблюдаваше докато стигнаха доста близо до него. И тъй като непознатата миризма на хора се засилваше, те се завъртяха като едно цяло и с тропот на копита и развети опашки препуснаха нагоре по полегатия склон към откритата степ. Двете яздещи човешки същества спряха и ги проследиха с поглед. Същото направи и младият кон, завързан с въже.

Рейсър, с вирната глава и насочени напред уши, ги последва докъдето му позволяваше въжето, сетне се спря с изпънат врат и разширени ноздри, загледан подир тях.

Уини тихичко му изцвили, когато тръгнаха надолу към долината и той се обърна и я последва.

Докато бързаха нагоре по течението към тесния край на долината, видяха как рекичката прави рязък завой покрай една изпъкнала стена, заобикаляйки каменист бряг вдясно. От другата й страна имаше голяма камара камъни, дърва, довлечени от течението, както и разнородни кости, рога и бивници. Имаше скелети на степни животни, както и останки от зверове, свлечени по реката от пороите и изхвърлени на стената.

Айла не можеше повече да чака. Смъкна се от Уини и се втурна нагоре по стръмната, тясна пътека покрай камарата от кости към върха на стената, който образуваше тераска пред една дупка на лицевата стена на зъбера. Понечи да се втурне вътре, но в последния момент се овладя. Това бе мястото, където бе живяла в самота и бе оцеляла, защото нито за миг не бе забравяла за дебнещите я опасности. Не само хората използваха пещерите. Промъквайки се покрай външната стена, тя свали прашката от косата си и се наведе да вземе няколко камъка.

Внимателно надникна вътре. Очите й съзряха само мрак, но носът й долови слаба миризма на отдавна изгоряло дърво и малко по-пресен мускусен мирис на лакомец. Но и той беше стар. Влезе през отвора и изчака очите й да се свикнат с полумрака, а след това се огледа.

Усети, че сълзите напират в очите й, опита се да ги удържи, но напразно. Ето я нейната пещера! Беше си у дома. Всичко й беше толкова познато, макар че мястото, където беше живяла толкова дълго, изглеждаше изоставено и занемарено. Светлината, която нахлуваше през дупката над входа й даде възможност да забележи, че носът й не я бе излъгал, а когато огледа вътрешността по-внимателно, изпадна в паника. Всичко беше обърнато наопаки. Очевидно в пещерата беше влизало някакво животно, а може би и няколко — доказателствата за това бяха разпръснати навсякъде. Не знаеше какви щети бяха нанесени.

В този миг на входа се появи Джондалар. Влезе, последван от Уини и Рейсър. Пещерата бе дом и за кобилата, а за Рейсър — единственият, преди да попаднат на Лъвския бивак.

— Изглежда, че сме имали посетител — каза Джондалар като видя опустошението. — Тук е такава бъркотия!

Айла въздъхна дълбоко и избърса сълзите си.

— Я по-добре да стъкна огън и да запаля факли, та да видим какво са опропастили. Но първо ще разтоваря Уини, за да може да си почине и да попасе.

— Мислиш ли, че можем да ги пуснем свободно? Рейсър май беше готов да тръгне подир онези коне. Може би трябва да ги завържем — сподели опасенията си Джондалар.

— Уини винаги е била на свобода — каза Айла, малко озадачена. — Не мога да я вържа. Тя ми е приятелка. Живее с мен, защото сама го желае. Веднъж, когато искаше да си намери жребец, отиде да живее с един табун и много ми липсваше. Не знам какво бих направила, ако го нямаше Бебчо. Но тя се върна. Тя няма да избяга и докато е при мен и Рейсър ще е тук, поне докато порасне. Бебчо ме напусна. Може и Рейсър да го стори — също както децата напускат майчините си огнища, когато пораснат. Но конете се различават от лъвовете. Струва ми се, че ако се почувства мой приятел, също като Уини, може и да остане.

Джондалар кимна:

— Добре, ти ги познаваш по-добре от мен. — В края на краищата Айла беше най-сведуща по тези въпроси. Единственият вещ познавач, когато работата допреше до коне. — Ще взема да запаля огъня докато я разтоварваш.

Докато обикаляше местата, където Айла съхраняваше материалите за разпалване на огън и дървата, без да съзнава колко добре бе опознал пещерата за краткото лято, в което бе живял с нея тук, Джондалар се питаше как може до се сприятели с Рейсър. Все още не разбираше напълно как Айла общува с Уини, кое кара кобилата да върви натам, накъдето жената пожелае, докато яздят и защо се навърта наблизо, макар че е пусната на свобода. Вероятно самият той никога нямаше да усвои тези умения, но му се искаше да опита. А докато се учеше, на Рейсър нямаше да му навреди да е вързан, поне когато минаваха през местности, където биха могли да се натъкнат на други коне.

След проверката на пещерата и на нейното съдържание всичко се изясни. Лакомец или хиена — Айла не можеше да определи точно, тъй като и двете животни бяха влизали в пещерата по различно време и следите им се бяха смесили — бяха разбили едно хранилище със сушено месо. Всичко беше ометено. Една кошница със зърно, което бяха събрали за Уини и Рейсър и бяха оставили почти непокрита, беше наядена на няколко места. Множество малки гризачи, съдейки по следите им — полевки, безопашати зайци, мангусти, пустинни гризачи и гигантски хамстери си бяха направили истинско пиршество и не бяха оставили почти никакво зрънце. Недалеч от кошницата, под купчина сено, намериха едно гнездо, натъпкано с плячката. Но останалите плетени съдове със зърно, корени и сушени плодове, които бяха или заровени в дупки, изкопани в пръстения под на пещерата, или затрупани с камъни, бяха пострадали далеч по-малко.

Айла бе доволна, че бяха решили да поставят меките кожи, събирани от нея през годините, в здрава кошница, която бяха скрили под грамада от камъни. Очевидно голямата купчина се бе опряла на мародерстващите зверчета, но неприбраната лицевата кожа, останала от дрехите, които Айла бе направила за Джондалар и за себе си, преди да тръгнат, беше сдъвкана и раздробена на малки парченца. Друга грамада камъни, под която, наред с останалите неща бе скрила и съд от сурова кожа, пълен с грижливо претопена мазнина, натъпкана в тънки черва от елен, явно бе станала обект на многократни нападения. Един ъгъл на контейнера беше разкъсан със зъби и нокти и едно от червата беше наченато, но грамадата камъни беше устояла на набезите.

Освен че се бяха добрали до складираните храни, животните бяха проникнали и в други части на пещерата, където се съхраняваха различни предмети. Бяха съборили купчини от ръчно изработени и огладени дървени купи и чаши, бяха влачили насам-натам кошници и рогозки с вплетени красиви мотиви и шарки, бяха оставили изпражненията си на няколко места и изобщо бяха обърнали всичко наопаки, докопвайки се, до каквото могат. Но действителните щети бяха много по-незначителни, отколкото изглеждаше на пръв поглед, при това животните изобщо не бяха обърнали внимание на голямата колекция от изсушени и консервирани целебни билки.

Привечер Айла вече се чувстваше много по-добре. Бяха почистили и възстановили реда в пещерата, бяха установили, че загубите не са твърде големи, бяха приготвили вечеря и се бяха нахранили, дори бяха изследвали долината, за да видят какви промени са настъпили. Горящият в огнището огън, спалните кожи, постлани върху чисто сено в плитката падинка, която Айла бе използвала като легло, Уини и Рейсър разположили се удобно на мястото си от другата страна на входа на пещерата най-сетне създадоха у Айла усещането, че си е у дома.

— Трудно ми е да повярвам, че съм си вкъщи — каза Айла, седнала на рогозка пред огъня до Джондалар. — Струва ми се, че ме е нямало колкото цял човешки живот, макар че съвсем не е изминало дълго време.

— Не, не беше никак дълго.

— През това време научих толкова много неща, може би затова ми се струва дълго. Добре направи, че ме убеди да тръгна с теб, Джондалар, и се радвам, че попаднахме на Талут и Мамутоите. Знаеш ли колко се боях от срещата с Другите?

— Знаех, че се безпокоиш за това, но бях сигурен, че щом опознаеш някои хора, те ще ти харесат.

— Работата не беше просто в запознаването с някакви хора. Проблемът беше, че трябваше да се срещна с Другите. За Клана те бяха именно такива и макар че цял живот са ми казвали, че съм родена сред Другите, продължавах да си мисля, че принадлежа към Клана. Дори когато ме проклеха и знаех, че вече не мога да се върна при тях, аз се страхувах от Другите. Когато Уини заживя с мен, стана още по-лошо. Не знаех какво да правя. Боях се, че няма да ми позволят да я задържа или ще я убият заради месото. Освен това се опасявах, че няма да ми разрешат да ловувам. Не исках да живея с хора, които биха ми забранили да ловувам, ако пожелая, или биха ме накарали да сторя нещо, което не искам — каза Айла.

Изведнъж споменът за страховете и тревогите й я изпълниха с безпокойство и нервно напрежение. Стана и тръгна към отвора на пещерата, отметна тежката завеса и излезе на върха на издадената стена, която образуваше широка площадка пред входа на пещерата. Беше ясно и студено. Звездите, студени и ярки, блестяха на черното небе с острота, почти съизмерима с тази на вятъра. Тя се загърна, разтри ръцете си и тръгна към края на площадката.

Започна да трепери и усети как една кожа загръща раменете й. Обърна се и застана с лице към Джондалар. Той я взе в прегръдките си и тя се сгуши в топлата му пазва.

Наведе се да я целуне, сетне каза:

— Тук е много студено. Хайде да влезем вътре.

Айла му позволи да я отведе в пещерата, но спря непосредствено зад тежката кожа, която използваше като преграда срещу вятъра още от първата си зима тук.

— Това беше моята палатка, не, палатката на Креб — поправи се тя. — Макар че той никога не си беше служил с нея. Използвах я, когато заедно с други жени съпровождахме мъжете на лов, за да разфасоваме месото и да помагаме за пренасянето му. Но не беше моя. Принадлежеше на Креб. Взех я със себе си, когато напуснах Клана, защото мислех, че Креб не би имал нищо против. Не можех да го питам, той беше мъртъв, но и да беше жив, нямаше да ме види. Аз просто бях прокълната. — По бузите й започнаха да се стичат сълзи, макар че тя изглежда не ги забелязваше. — Аз бях мъртва. Но Дърк ме видя. Беше твърде малък, за да знае, че не бива да ме вижда. О, Джондалар, не исках да го оставя — зарида тя. — Но не можех да го взема със себе си. Не знаех какво може да ми се случи.

Джондалар не знаеше какво да каже или да стори, затова просто я прегърна и я остави да се наплаче.

— Искам пак да го видя. Всеки път като видя Ридаг се сещам за Дърк. Иска ми се сега да е тук, при мен. И Мамутоите да ни осиновят и двамата.

— Айла, вече става късно. Ти си уморена. Хайде да си лягаме — каза Джондалар и я поведе към кожената постеля, но се чувствуваше неловко. Този неин начин на мислене не беше реалистичен и той не искаше да я насърчава в това отношение.

Тя послушно се обърна и го остави да я води. Без да каже нищо, той й помогна да се съблече, сложи я да седне, след това нежно я постави в легнало положение и я покри с кожите. Прибави дърва в огъня и събра жаравата на куп, за да топли по-дълго, след това се съблече бързо и се пъхна в постелята до нея. Прегърна я и я целуна много нежно, като едва докосна с устните си нейните.

Въздействието на допира бе гъделичкащо-възбуждащо и тя усети, че й става приятно. Той започна да целува лицето й, докосвайки я по същия лек, почти гъделичкащ начин — бузите, затворените й очи, после отново сочните й устни. Повдигна брадичката й и по същия начин обсипа с ласки шията й. Айла си наложи да лежи неподвижно, но вместо гъдел по тялото й започнаха да пробягват пламенни тръпки, предизвикани от леките му докосвания, които разсеяха тъжното й настроение.

Върховете на пръстите му минаха по рамото й, после едва доловимо пропълзяха по цялата дължина на ръката й. След това той много бавно и леко прокара длан по вътрешната страна на ръката й. Тя потръпна от приятното усещане, от което всичките й нерви се пробудиха и затрептяха в нетърпеливо очакване. Докато ръката му слизаше по страничния контур на тялото й, той успя много умело да закачи мекото зърно на гърдата й. То изпъкна и се втвърди, а през нея премина силна тръпка на удоволствие.

Джондалар не можа да се въздържи, наведе се и пое зърното с устни. Докато той го смучеше, подръпваше и леко захапваше с устни, тя се притисна към него. Усети топла влага между бедрата си. Острите дразнители предизвикваха съответните сигнали, които проникваха дълбоко в нея. Той долови специфичния женски мирис на тялото й, почувства как набъбват слабините му и усети нейната готовност. Никога не можеше да й се насити, а и тя винаги беше готова за него. Не си спомняше някога да му бе отказвала. Независимо от обстоятелствата, от това дали бяха на открито или под покрив, завити с топли кожи или на студената земя, както и да я пожелаеше, тя беше готова за него, не просто подчиняваща се, а активна, изпълнена с желание партньорка. Само през лунарния си период беше малко по-потисната, като че ли се срамуваше от състоянието си, и тогава той се въздържаше, уважавайки желанието й.

Когато посегна да я поглади по слабините и тя се разтвори при допира му, той почувства такъв силен импулс, че можеше веднага да я обладае, но не искаше да бърза. Бяха на топло, сухо място, сами, може би за последен път тази зима. Не че беше изпитвал колебание в дългата землянка на Мамутоите, но истинското уединение с нея придаваше специфична освободеност и наситеност на техните Удоволствия. Ръката му срещна нейната влажност, после малкия твърд център на Удоволствието и той чу как тя започна да диша на пресекулки и да стене докато той го милваше и разтриваше. Посегна по-надолу, проникна в нея с два пръста и започна да изследва дълбините на плътта й, докато тялото й се изви в дъга, а от устните й се отрони стон на удоволствие. О, колко я желаеше, помисли си той, но ще изчака още.

Пусна зърното й и намери устните й, леко разтворени. Целуна я страстно, наслаждавайки се на лекото чувствено докосване на езика й, който срещна неговия. Отдръпна се за миг назад, за да задържи известно време положението, преди да се отдаде изцяло на завладялото го неумолимо желание и на тази красива, желаеща го жена, която обичаше. Погледна лицето й и тя отвори очи.

На дневната светлина те бяха сиво-сини, като цвета на фин кремък, но сега бяха тъмни и пълни с толкова копнеж и любов, че гърлото му се стегна от чувството, което изригна от дълбините на неговото същество. Докосна бузата й с външната страна на показалеца си, прокара го по челюстта й, после по устните й. Не можеше да й се нагледа, да се насити на допира й, сякаш искаше да запечата образа й в паметта си завинаги. Тя вдигна поглед към яркосините му очи, които изглеждаха теменужни на светлината на огъня и бяха така покоряващи с обзелите го любов и желание, че й се прииска да се разтвори в тях. И да искаше, не можеше да му откаже, а тя не искаше това.

Целуна я, сетне прекара топлия си език по гърлото й към вдлъбнатината между гърдите й. Обхвана налетите закръглени форми с двете си ръце и впи устни в едното зърно. Тя стискаше и разтриваше раменете и ръцете му, стенейки тихо, докато през тялото й преминаваха вълни на тръпкава възбуда.

Той продължи надолу с език и устни, навлажни трапчинката на пъпа й с език, след това докосна меката й вълна. Подканяйки го, тя леко се изви в дъга и той намери цепката й, след това малкия център на Удоволствието. Когато го докосна, тя изстена.

Тогава Айла седна, изви се докато намери твърдата му мъжественост и я пое с уста докъдето можа. Той се отпусна за миг и тя усети топла струйка, докато милваше меките му торбички.

Джондалар усети как се увеличава вътрешното му напрежение, как нарастват топлината в слабините му и пулсирането на твърдия му член, докато устните му се наслаждаваха на нейната женственост и преоткриваха гънките и хребетите на прекрасния й дълбок кладенец. Не можеше да й се насити, искаше да я докосне навсякъде, да вкуси от аромата на всяко кътче от тялото й, все повече и повече я желаеше, усещаше топлината й и потъваше в насладата на всмукващите й движения. Двете й ръце танцуваха нагоре и надолу по ствола на твърдия му издължен член. Изпитваше изгарящо желание да я обладае.

С върховно усилие се отдръпна, завъртя се и отново намери извора на женствеността й с умелите си ръце. Още веднъж се наведе към центъра на Удоволствието й и зарови лицето си в него, докато тя започна да диша на пресекулки и да стене от удоволствие. Тя усети напиращата в нея нега, нарастващото неописуемо приятно напрежение. Извика името му, посегна да го прегърне и тогава той се надигна между бедрата й и треперейки от очакване и въздържание, най-сетне проникна в нея, изпитвайки ликуващо блаженство при допира с топлата й гостоприемна дълбина.

Толкова дълго бе отлагал този миг, че за да се отпусне му бе нужна само секунда. Отдръпна се и отново навлезе дълбоко в нея, наслаждавайки се на чудната й способност да поема целият му член. В радостна забрава продължаваше да се движи напред и назад, все по-бързо, извисявайки се до все по-големи върхове, а тя се надигаше да го посрещне и да се слее с ритъма на движенията му. И тогава, стенейки все по-високо и по-високо, той усети приближаването, избухна в нея и те се вкопчиха един в друг в онзи окончателен зашеметяващ изблик на енергия, удоволствие и освобождение.

И двамата бяха твърде изтощени и чувствено обезсилени, за да се движат. Той се бе отпуснал върху нея, но тя обичаше този момент, когато усещаше тежестта на тялото му върху своето. Долови собствената си миризма, която идваше от него; това винаги й напомняше колко много е била обичана малко преди това и защо се чувства така блажено отпусната. Още изпитваше чистото неочаквано чудо на Удоволствията. Преди не знаеше, че тялото й може да изживява такава наслада и радост. Беше изпитала само унижението да я обладават с омраза и презрение. Преди появата на Джондалар не знаеше, че има и друг начин.

Най-сетне той се надигна, целуна гръдта й, зарови лице в пъпа й, дръпна се назад и се изправи. Тогава тя стана и се запъти към дъното на пещерата, като пътьом пусна няколко готварски камъка в огъня.

— Джондалар, би ли налял вода в онази готварска кошница? Мисля, че големият мях е пълен — каза тя, отправяйки се към далечния ъгъл на пещерата, който използваше, за да се облекчи, когато навън беше твърде студено.

Когато се върна, извади горещите камъни от огъня както я бяха научили Мамутоите и ги пусна в непромокаемата кошница с вода. Те засъскаха и изпуснаха пара, отдавайки топлината си на водата. Измъкна ги и отново ги постави в огъня, а към водата добави други, които вече бяха горещи.

Когато течността закъкри, тя отля няколко чаши от нея в дървен съд и прибави малко сух цвят от биле, подобен на люляк, от запасите си с целебни растения. Въздухът се изпълни с приятен фин аромат, а когато топна вътре и парченце мека лицева кожа, в сапониновата смес се образуваха мехурчета; нямаше да е необходимо да отмива течността, тя само даваше приятна миризма. Той гледаше как, застанала край огъня, тя обтрива лицето си и мие тялото си и пиеше с очи от красотата й, докато тя се движеше. Искаше му се още веднъж да я има.

Тя подаде съда на Джондалар заедно с парче попиваща заешка кожа. Докато той се почистваше — това бе традиция, който тя въведе след пристигането на Джондалар и която той възприе — тя отново прегледа билките си, доволна, че всичките й запаси са й под ръка. Подбра отделни комбинации за чай за двамата. За себе си предпочете обичайната си комбинация от златна нишка и антилопско биле като отново се запита дали би могла да спре да го пие и да види дали в нея ще започне да расте бебе. Независимо от обясненията на Джондалар, тя продължаваше да вярва, че мъжът, а не духът, зачева живота. Каквато и да бе причината, магията на Иза изглежда наистина действаше и нейното женско проклятие, или по-скоро лунарния й период, както го наричаше Джондалар, продължаваше редовния си цикъл. Добре би било да има бебе, заченато от Удоволствията с Джондалар, мислеше си тя, но изглежда, че бе най-добре да изчака. Ако и той реши да стане Мамутои, може би тогава.

Погледна магарешкия бодил, колебаейки се дали да прибави и него към чая си. Той укрепваше сърцето и дишането, беше полезен за образуване на кърма, но вместо него тя се спря на друга билка, която регулираше женския цикъл. После избра червена детелина и шипки за вкус и за подобряване на общото здравословно състояние. За Джондалар подбра женшен за регулиране на мъжката потентност, за енергия и издръжливост, добави жълт лапад — тонизираща и пречистваща билка, след това корен от женско биле, защото беше забелязала, че се мръщи, което обикновено беше признак, че е обезпокоен или разтревожен за нещо. Последната билка беше и за подслаждане. Постави и стиска лайка за нервите.

Оправи и подреди спалните кожи, подаде на Джондалар неговата чаша — дървената, която сама бе направила и която той толкова много харесваше. След това, малко поизмръзнали, те отново се свиха в постелята, допиха чая и се притиснаха един към друг.

— Миришеш хубаво, на цветя — каза той, дишайки в ухото й и пощипвайки с устни основата му.

— И ти.

Той я целуна нежно, после с повече чувство.

— Чаят беше хубав. Какво имаше в него? — попита той и я целуна по шията.

— Само лайка и някои неща, от които да се почувстваш добре и да добиеш сила и издръжливост. Не знам имената на всичките на вашия език.

Тогава той я целуна с повече страст и тя топло му отвърна. Джондалар се подпря на лакът и се взря в нея.

— Айла, имаш ли представа колко си възхитителна?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Винаги, всякога, когато те пожелая, ти си готова за мен. Никога не си се измъквала, нито си ме отблъсквала, макар че колкото повече те имам, толкова повече те желая.

— Че какво чудно има в това аз да те искам колкото и ти мен? Джондалар, ти познаваш моето тяло по-добре от самата мен. Ти ме накара да почувствам Удоволствия, за които не съм подозирала, че съществуват. Защо да не те желая винаги, когато и ти ме искаш?

— Но при повечето жени има моменти, когато те не са в настроение или просто няма удобства за това. Когато откритата степ или мокрият бряг на реката са леденостудени, а топлата постеля е само на няколко крачки. А ти никога не казваш „не“. Никога не казваш „почакай!“.

Тя затвори очи, а когато ги отвори, беше леко намръщена.

— Джондалар, това е плод на възпитанието, което съм получила. Една жена от Клана никога не казва „не“. Когато някой мъж й даде знак, където и да се намира, с каквото и да се занимава, тя веднага спира, за да задоволи нуждата му. Който и да е мъжът, дори и да го мрази, както аз мразех Брод. Джондалар, ти ми даваш само радост и удоволствие. Приятно ми е когато ме пожелаеш, когато и да е, където и да е. Ако ти ме желаеш, няма неудобно време, в което да не съм готова за теб. Винаги те искам. Аз те обичам.

Ненадейно той я притисна към себе си толкова силно, че дъхът й едва не спря.

— Айла, Айла — прошепна той дрезгаво, с глава заровена във врата й, — мислех, че никога няма да се влюбя. Всеки си намираше жена за партньорка, създаваше огнище и семейство. А аз просто стареех. Дори Тонолан си намери жена по време на Пътуването. Затова останахме при Шарамудоите. Познавал съм много жени. Харесвал съм много от тях, но винаги нещо липсваше. Мислех, че вината е в мен. Мислех, че Майката не ми дава да се влюбя. Смятах, че това е моето наказание.

— Наказание? За какво? — попита Айла.

— За… за нещо, което се случи много отдавна.

Тя не продължи да го разпитва. Това също беше част от нейното възпитание.