Джийн М. Оел
Ловци на мамути (26)

25

Джондалар се разположи така, че да може да вижда почти цялото Огнище на Мамута, гледайки към пътеката и през отворените части на огнищата, които ги отделяха. Беше му станало навик да наблюдава Айла и вече почти не се замисляше по този въпрос. Дори не се смущаваше; наблюдението бе станало част от съществуването му. Каквото и да правеше, тя винаги бе в мислите му, често пъти почти без да го съзнава. Знаеше кога спи и кога е будна, кога се храни и кога работи над някой проект. Знаеше кога излиза, кой я посещава и колко време остава. Дори имаше известна представа за какво говорят.

Знаеше, че Ранек прекарва по-голямата част от времето си там. Макар да не му беше приятно да ги вижда заедно, знаеше също, че Айла не поддържа интимна връзка с него и изглежда отбягва всякакъв близък контакт. Нейните действия го бяха настроили да приеме до известна степен положението и бяха понамалили тревогите му, така че не беше подготвен да види как тя се отправя с Ранек към Лисичето огнище, когато всички се приготвят за сън. Отначало не повярва на очите си. Предположи, че Айла възнамерява да вземе нещо и после да се върне в леглото си. Не можа да проумее, че тя се кани да прекара нощта с ваятеля, докато не видя как заповяда на Вълчо да се върне в Огнището на Мамута.

Когато Джондалар проумя какво става, в съзнанието му сякаш избухна пожар. Огнена болка и ярост обхванаха цялото му тяло. Беше съкрушен. Първият му импулс бе да се втурне в Лисичето огнище и да я отскубне от него. Представи си как Ранек му се присмива и му се прииска да смаже това усмихващо се тъмнокожо лице, да премахне присмехулната му, надменна усмивка. С мъка се овладя, грабна анорака си и изскочи навън.

Джондалар вдишваше дълбоко студения въздух, опитвайки се да охлади пламтящата ревност и дробовете му едва устояха на студа. Хапливият мраз на ранната пролет, с температура малко под точката на замръзването, бе втвърдил кишата и превърнал ручейчетата в коварни пързалки, беше сбил калта на бабуни и дупки, което затрудняваше ходенето. Загуби опора в тъмното и се олюля, за да запази равновесие. Когато стигна пристройката за конете, той се прибра вътре.

Уини изцвили за поздрав, а Рейсър изпръхтя и го побутна с муцуната си в тъмното, търсейки ласка. Беше прекарал доста време с конете през трудната зима и още повече през колебливата пролет. Те се зарадваха на присъствието му и той се отпусна в тяхното топло, лишено от въпроси обкръжение. Забеляза, че вътрешната завеса помръдна. После усети лапички на крака си и чу умолително скимтене. Наведе се и взе вълчето.

— Вълчо! — възкликна той усмихнат, но се отдръпна, когато гальовното зверче лизна лицето му. — Какво правиш тук? — После усмивката му изчезна. — Тя те изпъди, нали? Свикнал си да е близо до теб и сега ти липсва. Знам как се чувстваш. Трудно е да привикнеш да спиш самичък, след като е спала до теб.

Докато милваше и потупваше малкото вълче Джондалар усети, че напрежението му понамаля и не му се искаше да го пусне на земята.

— Какво да те правя, Вълчо? Хич не ми се ще да те връщам обратно. Мисля, че мога да те оставя да спиш при мен.

Намръщи се, защото разбра, че е изправен пред дилема. Как щеше да се добере до леглото си с вълчето? Навън беше студено и не беше уверен, че животинчето ще пожелае да излезе с него, но ако минеше през отвора за Огнището на Мамута, щеше да му се наложи да прекоси Лисичето огнище, за да стигне до леглото си. В този момент нищо на света не би могло да го накара да мине през Лисичето огнище. Искаше му се завивките му да са при него. В пристройката беше хладно, защото нямаше огън, но щеше да му бъде достатъчно топло, ако спеше увит в кожите, легнал между конете. Нямаше друг избор. Трябваше да вземе със себе си вълчето навън и да мине през главния вход.

Потупа конете и като гушна вълчето до гърдите си, отметна завесата и излезе в студената нощ. Вятърът, сега по-осезаем, му зашлеви ледена плесница и разтвори кожата на анорака му. Вълчо се опита да се сгуши по-плътно и се разскимтя, но не понечи да се измъкне. Джондалар внимателно запристъпя по неравната замръзнала земя и с облекчение се добра до свода на главния вход.

Когато влезе в готварското огнище, землянката бе притихнала. Отиде при спалните си кожи и положи върху тях Вълчо, доволен, че кутрето изглежда не се канеше да го напусне. Бързо смъкна връхната дреха и ботите си, после пропълзя в кожите и взе при себе си малкото вълче. Беше установил, че на пода на огнището не е така топло, както на оградените нарове, и затова спеше с дрехите си, от което те се мачкаха. Минаха няколко минути докато се наместят удобно и утихнат и скоро топлото пухкаво кълбо, сгушено до него, заспа.

Джондалар не беше такъв късметлия. Щом затвори очи, започна да чува нощните звуци и застина, готов да се съпротивлява. Обикновено дишането, разместването, кашлянето и шепотът на бивака през нощта бяха обичаен шум, който лесно можеше да се игнорира, но ушите на Джондалар чуха онова, което не искаше да чуе.

Ранек положи Айла върху своите кожи и се взря в нея.

— Айла, толкова си красива, толкова съвършена. Толкова много те искам, искам винаги да бъдеш с мен. О, Айла… — каза той и се наведе, дишайки тежко в ухото й и вдъхвайки женския й аромат.

Тя усети меките му устни върху своите и нейните също реагираха. След малко той постави ръка на корема й и започна да прави бавни кръгови движения като лекичко я притискаше.

Скоро след това посегна нагоре и обгърна с ръце гърдите й, наведе се и засмука втвърдилото се зърно. Тя застена, когато тръпката проникна дълбоко в нея и ханшът й се придвижи към неговия. Той се притисна към нея и тя усети допира на топла твърдост о бедрото си; Ранек захапа другото й зърно и силно го засмука, като издаваше тихи звуци от удоволствие.

Прокара ръката си по ханша и бедрото й, после от вътрешната му страна, по слабините, намери влажните й гънки и проникна вътре. Тя усети търсещите му движения вътре в себе си и се притисна към него. Той се завъртя внимателно, прилепяйки се до нея, като смучеше едната й гърда, после другата, а сетне зарови лицето си между двете.

— О, Айла. Моята разкошна, красива жена. Как успя толкова бързо да ме възбудиш? Така би го сторила Майката, ти си господарка на нейните тайни. Моя прекрасна жена…

Отново засмука, тя усещаше натиска и това я караше да потръпва. Извиваше се, докато ръката му се движеше навътре и навън в нея, после той намери мястото на нейното Удоволствие. Тя извика, когато той започна ритмично да го разтрива, все по-силно и по-бързо. Внезапно и тя бе готова. Притискаше се към него, повдигайки ханша си и стенеше стремейки се към него.

Той се намести между краката й, докато тя ги вдигаше и го насочваше; тя издаде въздишка на Удоволствие, когато усети, че прониква в нея. Тялото му започна да се движи напред и назад, приятните усещания нарастваха, а той не преставаше да произнася името й.

— О, Айла, Айла, толкова те искам. Бъди моя жена, Айла. Бъди моя жена — настоятелно повтаряше Ранек, докато приливът на страст помежду им нарастваше.

Стенанията й се отронваха на равномерни интервали. Той се движеше все по-бързо и по-бързо, докато топлата вълна на неописуемото усещане бликна и заля и двамата.

Айла дишаше тежко и се задъхваше, а Ранек се бе отпуснал върху нея. Отдавна не бе споделяла Удоволствия. Последният път бе в нощта на осиновяването й и сега разбра, че това й е липсвало. Ранек беше толкова радостен, че тя е с него и така му се искаше да я удовлетвори, че едва не се престара, но тя беше по-възбудена и готова, отколкото предполагаше и макар че всичко стана бързо, не се чувстваше незадоволена.

— Много хубаво ми беше — прошепна Ранек. — Айла, щастлива ли си?

— Да. Удоволствията с теб ми действат добре, Ранек — каза тя и чу как той въздъхна.

И двамата лежаха неподвижно, наслаждавайки се на миговете след любовния акт, но мислите на Айла отново се върнаха към неговия въпрос. Дали беше щастлива? Не беше нещастна. Ранек беше добър и внимателен мъж и тя изживя Удоволствие, но нещо липсваше. Не беше същото като с Джондалар, но тя не знаеше в какво се състои разликата.

Може би още не беше съвсем свикнала с Ранек, затова се опита да се намести в по-удобно положение. Започваше да й натежава. Ранек, усещайки движението й, се надигна, усмихна й се, претърколи се на една страна и се сгуши до нея.

Зарови глава във врата й и зашепна в ухото й:

— Обичам те, Айла. Толкова много те искам. Кажи, че ще бъдеш моя жена.

Айла не отговори. Не можеше да каже „да“, а не искаше да каже и „не“.

Джондалар скърцаше със зъби, вкопчил ръце в спалната си кожа, докато слушаше, против волята си, шепота, тежкото дишане и ритмичните движения, идващи откъм Лисичето огнище. Зави се през глава, но не можа да заглуши стоновете на Айла. Захапа парче кожа, за да не издаде звук, но гласът му, дълбоко в гърлото, стенеше в отчаяние. Когато го чу, Вълчо заскимтя и се сгуши по-близо до него като ближеше солените сълзи, които мъжът се опитваше да задържи.

Не можеше да устои. За него бе непоносимо, че Айла е с Ранек. Но тя бе решила така, а и той бе стигнал до този избор. Ами ако пак легне със скулптора? Нямаше да понесе да чуе тези звуци отново. А какво би могъл да стори? Да си замине. Можеше да си замине. Трябваше да си замине. Утре. Щом се съмне, ще си тръгне.

Джондалар лежеше неподвижно с широко отворени очи. Обзе го напрежение, когато разбра, че не са свършили, а само си почиват. Дори после, когато вече се чуваше само равномерното дишане на спящите в землянката, той пак не можа да заспи. Струваше му се, че отново чува Ранек и Айла и си ги представяше заедно.

С първия лъч светлина, обрамчил покрития димоотвод, преди някой да се размърда, той стана и напъха спалните си кожи в пътническата си торба. После облече връхната си дреха и се обу, взе копията и копиехвъргача, промъкна се тихо до първия свод и отметна завесата. Вълчо понечи да го последва, но Джондалар му каза да „остане тук“ с дрезгав шепот и пусна завесата зад себе си.

Щом излезе, той нахлупи качулката си, за да се предпази от острия вятър и завърза здраво шнура около лицето си, като остави съвсем малък отвор, колкото да вижда. Нахлузи ръкавиците, които висяха на върви от ръкавите му, намести раницата и се запъти нагоре по склона. Ледът скърцаше под краката му и той се препъваше в полумрака на ранната сива утрин, заслепен от горещи сълзи, останал сам.

Когато стигна билото, вятърът стана силен и студен, и го заблъска от няколко страни. Спря се, за да реши накъде да поеме, после се обърна на юг и се запъти покрай реката. Трудно му беше да върви. Температурата бе спаднала достатъчно, за да се образува ледена кора върху потоците от топящ се сняг и той пропадаше до колене на всяка крачка. Там, където нямаше преспи, земята беше твърда и неравна, често пъти хлъзгава. Плъзгаше се, пързаляше се, а веднъж падна и си натърти хълбока.

Утрото напредна, но на небето, забулено от гъсти облаци, не се появи слънцето. Единственото свидетелство за изгряването му бе засилващата си разсеяна светлина на лишения от сенки сив ден. Влачеше се, обзет от мисли, и почти не забелязваше накъде върви.

Защо не можеше да понесе мисълта, че Айла и Ранек са заедно? Защо му беше толкова непосилно да я остави сама да направи своя избор? Да не би да иска да бъде само негова? Други мъже чувствали ли са се по този начин? Изпитвали ли са тази болка? Дали се дължеше на това, че я докосва друг мъж? Дали го беше страх, че я губи?

Или имаше и нещо друго? Смяташе ли, че заслужава тя да го остави? Айла свободно разказваше за живота си с Клана и той приемаше фактите подобно на другите, докато не се замисли за това как би реагирал неговият народ. Дали Айла би разказвала така свободно за детството си и на Зеландониите? Толкова добре пасваше в Лъвския бивак. Приеха я без предубеждения, но дали щеше да е така, ако знаеха за сина й? Неприятно му беше да мисли по този начин. Ако толкова се срамуваше, може би трябваше да се откаже от нея, но той не можеше да понесе мисълта да я загуби.

Жаждата най-сетне проникна в мрачните дебри на самоаналитичните му размишления. Спря и посегна към мяха с вода, но установи, че е забравил да го вземе. При следващата преспа разчупи леда и лапна шепа сняг, като я задържа в устата си докато се стопи. Направи го инстинктивно, дори не беше нужно да се замисля. От дете беше научен, когато е жаден да не яде сняг, преди да го разтопи, за предпочитане — преди да го сложи в уста. Когато снегът се гълташе в твърдо състояние, тялото се охлаждаше и дори разтапянето му в устата бе приемливо само в краен случай.

Липсата на мях с вода го накара за миг да се замисли върху положението си. Мина му през ум, че бе забравил да вземе и храна, но и това скоро се изплъзна от съзнанието му. Твърде много беше унесен в спомена за звуците в землянката, както и в сцените и мислите, които те извикваха във въображението му.

Стигна до широка снежна ивица и почти без да спре нагази в навятия сняг. Ако беше се огледал внимателно, щеше да забележи, че това не бе обикновена преспа, но той не мислеше. След първите няколко крачки ледената кора се счупи и той пропадна до колене не в дълбок сняг, а в застояла вода, образувала се при разтапянето. Кожените му боти, покрити с мазнина, издържаха на сняг, дори на киша, но не и на вода. Резкият студ най-сетне го изскубна от вглъбеността му. Измъкна се, като трябваше да прегази още лед и поради вятъра усети студа още по-силно.

„Ама че съм глупав — помисли си той. — Дори не си нося друг кат дрехи. Нито храна. Нито мях с вода. Трябва да се върна. Изобщо не съм подготвен за пътешествие, за какво ли съм мислил? Знаеш за какво си мислил, Джондалар“, — каза си той, и затвори очи, обхванат от нов пристъп на мъка.

Усещаше неприятната лигава мокрота, от която долните части на краката му измръзваха. Чудеше се дали да се опита да се изсуши, преди да поеме назад и тогава осъзна, че не носи със себе си запалителен камък, даже пръчка и парче дърво с дупка, в която да я завърти, за да се запали огън, но ботите му бяха подплатени с киче от мамутска вълна. Дори мокри, щяха да запазят краката му от измръзване, ако продължеше да се движи. Запъти се назад, проклинайки се за глупостта си и внимавайки при всяка крачка.

Докато вървеше по следите си се улови, че мисли за брат си. Спомни си, как Тонолан попадна в плаващите пясъци в устието на Великата Майка Река и как искаше да остана там и да умре. Джондалар много добре разбираше защо Тонолан бе загубил желание да живее след смъртта на Джетамио. Спомни си, че брат му бе предпочел да остане с народа на жената, която обичаше. Но Джетамио беше родена сред речните хора. За Мамутоите Айла бе толкова чужденка, колкото и той. „Не, не е така“ — поправи се той. — „Сега Айла е Мамутои.“

Когато наближи землянката, видя насреща си едра фигура.

— Нези се разтревожи за теб и ме изпрати да те потърся. Къде си ходил? — попита Талут и тръгна в крак с Джондалар.

— На разходка.

Големият мъж кимна. Не беше тайна, че Айла бе споделила Удоволствия с Ранек, но и мъката на Джондалар не бе толкова личен въпрос, колкото той си мислеше.

— Краката ти са мокри.

— Хлътнах в леда на едно блато, като мислех, че е обикновена преспа.

Докато се спускаха по склона към Лъвския бивак, Талут каза:

— Джондалар, веднага трябва да се преобуеш. Ще ти дам един резервен чифт боти.

— Благодаря ти — отговори младият мъж и изведнъж осъзна, че тук той бе съвършено чужд. Нямаше нищо свое и зависеше изцяло от добрата воля на Лъвския бивак, дори по отношение на дрехи и провизии за пътешествие. Не му се искаше да моли за повече, но нямаше друг избор, ако искаше да замине, а щом си тръгнеше, вече нямаше да им яде храната и да предявява други претенции по отношение на запасите им.

— А, ето ви, най-сетне — каза Нези, когато те влязоха в землянката. — Джондалар! Та ти си мокър и измръзнал! Сваляй веднага тези боти и ще ти дам да изпиеш нещо горещо.

Нези му донесе горещо питие, а Талут му даде чифт стари боти и сухи панталони.

— Можеш да ги задържиш — каза той.

— Талут, много съм ти благодарен за всичко, което правиш за мен, но трябва да те помоля за нещо. Трябва да замина. Трябва да се върна у дома. Отдавна се скитам, време е да се връщам, но ми трябват някои принадлежности за пътешествието и малко храна. Щом времето се затопли, лесно ще си намирам храна по пътя, но ми трябва известно количество за началото на пътуването.

— Ще ми бъде драго да ти дам каквото ти трябва. Макар че моите дрехи ще са ти малко широчки, все пак би могъл да ги носиш — каза едрият мъж и като се ухили и поглади избуялата си рижа брада, добави, — но имам и по-добра идея. Защо не помолиш Тюли да ти приготви дрехи?

— А защо Тюли? — попита озадачено Джондалар.

— Първият й мъж беше с твоите размери и съм сигурен, че са й останали много от неговите дрехи. Бяха с отлично качество. Тюли се беше погрижила за това.

— Но защо ще ги дава на мен?

— Ти все още не си получил това, което ти се полага за облога, и тя ти е задължена. Ако й кажеш, че си го искаш във вид на дрехи за пътешествие и провизии, тя ще ти осигури най-добрите, за да изпълни задължението си — каза Талут.

— Вярно — усмихна се Джондалар. Беше забравил за баса, който беше спечелил. Това го накара да се почувства по-добре — значи не беше съвсем без средства. — Ще я попитам.

— Но не възнамеряваш да си заминеш окончателно, нали?

— Точно това искам да направя. И то възможно най-бързо — отговори Джондалар.

Водачът седна с намерение сериозно да обсъдят положението.

— Необмислено ще бъде да тръгнеш на път сега. Всичко се топи. Виж какво стана само от една разходка — каза Талут, — а аз разчитам на теб да дойдеш с нас на Лятната среща и на лов за мамути.

— Не знам — рече Джондалар.

Забеляза Мамут, който се хранеше край един от огньовете и се сети за Айла, Мислеше, че няма да може да издържи още един ден. Та как би могъл да остане до Лятната среща?

— Ранното лято е по-добър момент за дълго пътешествие. По-безопасно е. Би трябвало да поизчакаш, Джондалар.

— Ще си помисля — отговори той, макар че нямаше никакво намерение да остава повече, отколкото бе абсолютно необходимо.

— Добре, помисли си — съгласи се Талут и се надигна. — Нези каза непременно да си вземеш от горещата супа, която е направила за закуска. Сложила е последните си хубави корени в нея.

Когато премери ботите на Талут, Джондалар стана и отиде при огнището, където Мамут довършваше супата си. Поздрави стареца, после посегна към една от паниците, наредени наблизо и също си сипа супа с черпака. Седна до шамана, извади трапезния си нож и забоде парче месо.

Мамут избърса паницата си и я остави, после се обърна към Джондалар:

— Без да искам дочух, че възнамеряваш скоро да си заминеш.

— Да, утре или вдругиден. Веднага щом се приготвя — отговори Джондалар.

— Толкова скоро! — изненада се Мамут.

— Да. Талут каза, че сезонът не е подходящ за пътешествие, но аз и преди съм пътувал в лошо време.

— Нямах това предвид. Ти трябва да останеш до Пролетния фестивал — каза той с много сериозен тон.

— Знам, че е голямо събитие, всички говорят за него, но наистина трябва да тръгвам.

— Не можеш да тръгнеш. Опасно е.

— Че защо? Какво значение има, ако остана още няколко дни? Все още ще продължава да се топи и да има наводнения.

Младият гост не можеше да проумее защо старецът настоявайте да остане за някакъв фестивал, който беше без особено значение за него.

— Джондалар, аз не се съмнявам, че можеш да пътуваш във всякакво време. Нямах предвид теб, а Айла.

— Айла ли? — възкликна Джондалар и се намръщи, тъй като стомахът му се сви. — Не разбирам.

— От известно време обучавам Айла на някои техники, характерни за Огнището на Мамута, и планирам специален ритуал с нея на Пролетния фестивал. Ще използваме един корен, който тя е донесла от Клана. Веднъж си е служила с него… под ръководството на нейния Мог-ър. Аз имам известен опит с някои магически растения, които могат да пренесат човек в света на духовете, но никога не съм използвал този корен, а Айла никога не го е взимала сама. И двамата ще опитаме нещо ново. Изглежда, че тя има… известни опасения и… някои промени биха могли да я разстроят. Ако си заминеш, това може да окаже непредугадимо въздействие върху Айла.

— Да не би да искаш да кажеш, че за Айла има някаква опасност при този ритуал с корена? — попита Джондалар. В очите му се четеше безпокойство.

— Винаги има известен елемент на опасност, когато се борави със света на духовете — обясни му шамана, — но тя е ходила там сама и ако това се случи отново, без необходимото обучение и напътствия, може да се изгуби. Затова я обучавам, но Айла ще има нужда от помощта на тези, които изпитват чувства към нея, които я обичат. Абсолютно необходимо е да си тук.

— Но защо аз? — възкликна Джондалар. — Ние… вече не сме заедно. Тук има други, които имат чувства към… които обичат Айла. Други, към които тя има чувства.

Старецът се изправи.

— Джондалар, не мога да ти обясня всичко. Това е въпрос на интуиция, на усещане. Мога само да ти кажа, че когато те чух да говориш за заминаване, ме налегна ужасно, тъмно предчувствие. Не съм сигурен какво означава то, но бих… предпочел… не, ще се изразя по-силно. Не си тръгвай, Джондалар. Ако я обичаш, обещай ми, че няма да си заминеш, преди да е свършил Пролетният фестивал.

Джондалар се изправи и се вгледа в древното, непроницаемо лице на стария шаман. Той не би го молил за това без основание, но защо бе толкова важно да присъства на празненството? Какво знаеше Мамут, което той не знаеше? Каквото и да беше то, намеците и опасенията на Мамут го изпълниха с тревога. Не можеше да замине, ако Айла бе в опасност.

— Ще остана — каза Джондалар. — Обещавам, че няма да замина преди края на Пролетния фестивал.

 

 

Айла се върна в леглото на Ранек едва след няколко дни, макар и не поради липса на насърчение от негова страна. Първият път, когато той недвусмислено поиска това от нея, й беше трудно да му откаже. Възпитанието, внушено й в детинството, беше толкова силно, че чувстваше отказа си като голям грях и почти очакваше Ранек да се ядоса. Но той го прие с разбиране и я увери, че знае, че й е нужно известно време, за да премисли.

Айла бе узнала за дългата разходка на Джондалар след нощта, прекарана от нея с тъмнокожия ваятел и подозираше, че между двете неща има връзка. Дали това не беше неговият начин да й покаже, че още е привързан към нея? Но държанието на Джондалар беше по-резервирано и от преди. Отбягваше я винаги, когато бе възможно и говореше с нея само когато бе необходимо. Реши, че е сбъркала. Той не я обичаше. Почувства се съкрушена, когато най-сетне започна да приема ситуацията, но се опита да не го показва.

От друга страна, Ранек с всичко показваше, че я обича. Продължаваше настойчиво да я кани в постелята си и в огнището си, за да сключат официално признат съюз и тя да бъде негова жена. Най-сетне Айла се съгласи да сподели леглото му отново, най-вече заради голямото разбиране, което той проявяваше, но се въздържа да се ангажира с една по-трайна връзка. Прекара няколко нощи с него, но след това реши да се оттегли още веднъж, като този път й беше по-лесно да му откаже. Усещаше, че нещата напредват необичайно бързо. Той настояваше да обявят своето Обещание на Пролетния фестивал, който беше само след няколко дни. Трябваше й време, за да помисли. Харесваха й Удоволствията с Ранек; той беше нежен, знаеше как да я задоволява и тя се привързваше към него. Харесваше го, дори много, но нещо липсваше. Усещаше някаква скрито, почти недоловимо неудовлетворение. Макар че много й се искаше, не можеше да го обикне.

Джондалар не спеше, когато Айла бе с Ранек, и преумората започваше да оказва своето влияние. На Нези й се струваше, че е отслабнал още, но това трудно можеше да се прецени, защото беше облечен в старите дрехи на Талут, които му бяха широчки и беше запуснал зимната си брада. Дори Дануг забеляза, че изглежда изпит и изпосталял и заподозря каква е причината. Искаше му се да помогне, ако може; беше много привързан и към Джондалар, и към Айла, но никой не можеше да промени нещата. Дори и Вълчо, макар че без да знае, той внасяше уют. Всеки път, когато Айла не беше в огнището, вълчето търсеше Джондалар. Това даваше на мъжа чувството, че не е сам в мъката и самотата си. Улавяше се, че прекарва повече време с и конете, дори понякога спеше при тях, за да не бъде свидетел на мъчителните за него сцени в землянката, но винаги странеше от Айла.

През следващите няколко дни времето се затопли и за Джондалар стана по-трудно да я отбягва. Въпреки кишата и пролетните води, тя по-често излизаше с конете и макар че той се опитваше да се измъкне, когато я видеше да влиза в пристройката, на няколко пъти му се наложи да се отдалечи бързо, мънкайки извинения, след като случайно се бе сблъскал с нея. Когато излизаше на езда, тя често взимаше Вълчо, а понякога и Ридаг, но когато искаше да са й развързани ръцете, оставяше вълчето на грижите на момчето, за голяма негова радост. Уини и Рейсър бяха съвсем свикнали с малкия вълк, а на Вълчо изглежда му беше приятно да другарува с конете, било на гърба на Уини с Айла, било подтичвайки до тях, за да не изостане. За нея това бе полезно раздвижване и удобно извинение да се измъкне от землянката, която й се виждаше малка и ограничаваща движенията след дългата зима, но не можеше да избяга от обърканите силни емоции, които бушуваха около и вътре в нея.

Беше започнала да насърчава и направлява Рейсър с гласни команди, свиркане и знаци, докато яздеше Уини, но колкото пъти й минеше през ум мисълта, че трябва да го приучи да носи ездач на гърба си, се сещаше за Джондалар и все отлагаше. Не беше толкова съзнателно решение, колкото тактика на отлагане, съчетана с неконтролируемо желание всичко някак си да се оправи, както се бе надявала по-рано, и Джондалар да обучи коня и да започне да го язди.

Почти същите мисли минаваха и през ума на Джондалар. При една от случайните им срещи Айла го насърчи да изведе Уини на езда, като подчерта, че е твърде заета, а кобилата се нуждае от раздвижване след дългата зима. Той беше забравил какво неподправено удоволствие изпитва човек, когато се носи като вятър на гърба на кон. А като гледаше как Рейсър потропва с копита до него и изпреварва майка си, започна да си мечтае да препуска на гърба на младия кон до Айла и Уини. Макар че общо взето можеше да управлява кобилата, усещаше, че тя просто го търпи и това винаги го притесняваше. Уини си беше кон на Айла и макар че Джондалар поглъщаше с очи кафявия жребец и изпитваше истинска привързаност към него, не преставаше да мисли, че и Рейсър принадлежи на Айла.

Със затоплянето на времето Джондалар все повече се замисляше за своето отпътуване. Реши да се вслуша в съвета на Талут и да поиска от Тюли спечеленият залог да бъде във формата на така необходимите му дрехи и принадлежности за пътуване. Стана така, както водачът бе предположил — Тюли бе доволна от възможността да изпълни задължението си толкова лесно.

Джондалар завързваше колана на новата си кафява туника, когато Талут влезе в готварското огнище. Оставаха два дни до Пролетния фестивал. Всички пробваха най-хубавите си дрехи, подготвяйки се за големия ден и си почиваха след сауни и потапяния в студената река. За пръв път, откакто бе напуснал дома си, Джондалар разполагаше с голям набор от добре ушити дрехи с красиви орнаменти, както и с торби, палатки и други принадлежности за пътуване. Той умееше да се радва на качествените вещи и Тюли забелязваше колко високо ги цени. Тя винаги бе подозирала, а сега вече се убеди, че които и да бяха Зеландониите, Джондалар произхождаше от род с висок статус.

— Джондалар, това ти стои като направено по поръчка — рече Талут. — Украсата от мъниста по раменете е много подходяща.

— Да, дрехите наистина са ушити съвсем по мярка, а Тюли беше извънредно щедра. Благодаря ти за идеята.

— Радвам се, че реши да не заминаваш веднага. Лятната среща ще ти хареса.

— Е… ъ-ъ… аз не… Мамут… — Джондалар търсеше думи, за да обясни защо не беше заминал, както беше планирал отначало.

— … и ще уредя да бъдеш поканен на първия лов — продължи Талут, който бе останал с впечатлението, че Джондалар не е заминал благодарение на неговия съвет и покана.

— Джондалар? — обади се Диджи, леко изненадана. — Като те видях в гръб, помислих, че е Дарнев! — тя го обиколи и го огледа целия с усмивка на лицето. Това, което видя, й хареса. — Ти си се обръснал — отбеляза тя.

— Пролет е. Реших, че е време — усмихна й се в отговор той, като й казваше с поглед, че и тя е привлекателна.

Тя беше очарована от сините му очи и властната му привлекателност, засмя се и реши, че наистина беше дошло време той да се приведе в приличен вид и облече в хубави дрехи. Изглеждаше толкова развлечен с рошавата си, неподдържана брада и харизаните му от Талут стари одежди, че беше забравила колко красив бе в действителност.

— Джондалар, този дрехи ти стоят добре. Само да дойде Лятната среща, за да те видят на нея. Чужденците винаги привличат много погледи и ми се струва, че жените Мамутои ще бъдат особено гостоприемни към теб — каза Диджи със закачлива усмивка.

— Но… — изведнъж Джондалар се отказа да обяснява, че не възнамерява да ходи с тях на Лятната среща. Можеше да го направи по-късно, когато си тръгнеше.

След като те си отидоха, Джондалар премери друго облекло. То беше по-подходящо за пътуване или за всекидневна употреба, после излезе навън, за да намери водачката и отново да й благодари, пък и да й покаже колко добре му стоят дрехите. В преддверието срещна Дануг, Ридаг и Вълчо, които тъкмо се прибираха. Младежът носеше в едната си ръка Ридаг, а в другата — Вълчо. Бяха се загърнали с една кожа и косите им бяха още мокри. Дануг беше пренесъл момчето от реката след сауната. Той го остави заедно с вълчето на пода.

— Джондалар, изглеждаш много добре — каза му със знаци Ридаг. Готов ли си вече за Пролетния фестивал?

— Да. А ти? — запита го със знаци Джондалар.

— И аз имам нови дрехи. Нези ми ги направи за Пролетния фестивал — отвърна усмихнато Ридаг.

— Също и за Лятната среща — добави Дануг. — Тя уши нови дрехи за мен, за Лати и за Ръги.

Джондалар забеляза, че усмивката на Ридаг се стопи, когато Дануг заговори за Лятната среща. Той изглежда не очакваше голямото лятно събиране с такова нетърпение, както останалите.

Когато Джондалар отметна тежката завеса и тръгна да излиза, Дануг пошепна на Ридаг, за да не се чуе:

— Дали не трябваше да му кажем, че Айла е навън? Всеки път щом я види, бяга от нея.

— Не. Той иска да я види. Тя иска да го види. Правят правилни сигнали, погрешни думи — отвърна Ридаг с жестове.

— Прав си, но защо не виждат какво става? Как да се разберат помежду си?

— Да забравят думи. Да подават сигнали — отговори Ридаг с усмивката си, която не беше типична за хората от Клана, после взе вълчето и го внесе в землянката.

Джондалар откри това, което хлапаците не му казаха, веднага щом излезе навън. Айла беше пред входа с двата коня. Току-що беше поверила Вълчо на Ридаг и очакваше с нетърпение да се впусне в дълга, изморителна езда, за да свали натрупалото се у нея напрежение. Ранек настояваше тя да даде съгласието си преди Пролетния фестивал, а тя не можеше да се реши. Надяваше се, че ездата ще й помогне да помисли. Когато видя Джондалар, първата й реакция беше да му предложи да поязди Уини, както беше правила и друг път, знаейки, че той обича препускането и надявайки се, че любовта му към конете ще ги сближи. Но и на нея й се яздеше. Очакваше излета с нетърпение и беше съвсем готова да тръгне.

Когато отново го погледна, дъхът й секна. Беше обръснал брадата си с някой от острите си кремъчни бръсначи и до такава стенен си бе възвърнал вида от предишното лято, когато бяха в нейната долина, че сърцето й се разтуптя и лицето й пламна. Той реагира на физическите й сигнали със свои подсъзнателни и тя бе привлечена от магнетизма на очите му.

— Махнал си брадата — каза тя.

Съвсем несъзнателно бе изрекла тези думи на езика на Зеландониите. Измина миг, докато той схвана разликата и не можа да се сдържи да не се усмихне. Не беше чувал родния си език дълго време. Усмивката му я окуражи и й хрумна една мисъл.

— Тъкмо се канех да пояздя Уини и си мислех, че някой трябва да приучи Рейсър да носи на гърба си ездач. Защо не дойдеш с мен и не опиташ да го пояздиш? Денят е съвсем подходящ. Снегът почти се е стопил, покарва нова трева, а земята още не е съвсем корава, в случай че някой се изтърси — каза тя, избързвайки, преди да е станало нещо, което отново да го отдалечи от нея.

— Ъ-ъ… не знам — поколеба се Джондалар. — Мислех, че ще искаш първа да го обяздиш.

— Той е свикнал с теб, Джондалар, и независимо кой ще го язди пръв, добре е да има двама души. Един, за да го успокоява, докато другият го яха.

— Мисля, че си права — каза той намръщен. Не знаеше дали да тръгне из степите с нея, но не можеше да измисли извинение, за да откаже, а много му се яздеше. — Ако наистина искаш, мисля, че бих могъл да дойда.

— Ще отида да взема юздата и повода, които ти му измайстори — каза Айла и се втурна в пристройката, за да не му даде възможност да промени решението си. — Защо не ги поведеш нагоре по склона?

Той започна да се колебае, но тя изчезна, преди да успее да се откаже. Извика конете и пое нагоре към широката равнина. Айла ги настигна, когато бяха наближили билото. Беше взела раница и мях с вода, както и сбруя и юзда. Когато стигнаха стените, Айла поведе Уини към една бабуна, която беше използвала и преди, когато позволяваше на някои от обитателите на бивака, особено на по-малките, да яздят кобилата. С обигран подскок се метна на гърба на сламеножълтата кобила.

— Качвай се зад мен, Джондалар. Можем да я яздим двамата.

— Да я яздим и двамата!? — възкликна той, обзет от паника. Не беше предвиждал двойна езда с Айла и вече беше готов да се омете.

— Само докато намерим подходящ равен участък. Тук не можем да опитваме. Рейсър би могъл да попадне в овраг или да се свлече по склона — обясни тя.

Той се усети като в клопка. Та как можеше да каже, че не иска да язди, седнал зад нея, на кратко разстояние. Отиде при бабуната и внимателно яхна кобилата, като гледаше да е по-назад и да не се допира до Айла, Щом се качи, тя даде знак на Уини да препусне в бърз тръс.

Нямаше как да го предотврати. Колкото и да се стараеше, друсането на коня го караше постоянно да се свлича към нея. Усети топлината на тялото й през дрехите, лекия, приятен аромат на сушен цвят, който тя използваше за миене, смесен с познатата му женска миризма. С всяка стъпка на коня той усещаше как краката, ханшът и гърбът й се притискат към тялото му и как мъжествеността му набъбва. Главата му се замая и той едва се сдържаше да не целуне врата й, да не се пресегне и хване налетите й стегнати гърди.

Защо се съгласи? Защо не й отказа? Какво значение имаше дали изобщо някога щеше да язди Рейсър? Никога нямаше да яздят заедно. Беше чул какво говорят хората: Айла и Ранек възнамеряваха да обявят своето Обещание на Пролетния фестивал и после той щеше да поеме дългия път към дома.

Айла даде знак на Уини да спре.

— Джондалар, какво ще кажеш за този хубав равен участък пред нас?

— Да, отличен е — веднага отговори той, после преметна крак и скочи от коня.

Айла се смъкна от другата страна на кобилата. Дишането й бе учестено, лицето й бе пламнало, очите й блестяха. Беше вдишвала дълбоко мъжкия му аромат, беше се стапяла в топлината на тялото му и потръпвала, усещайки горещата му и твърда мъжественост. „Защо толкова бързаше да се отдели от мен? Защо не ме иска? Защо не ме обича вече?“

Застанали от двете страни на кобилата, те се опитаха да се овладеят. Айла свирна на Рейсър по начин, различен от този, с който сигнализираше на Уини и след като го потупа, почеса и му поприказва, беше отново готова да застане лице с лице срещу Джондалар.

— Искаш ли да му сложиш юздата на главата? — попита го тя, водейки младия жребец към купчина едри кости, които беше забелязала.

— Не знам. Ти какво би направила? — попита той, също овладял се, и започна да се вълнува от предстоящата езда с младия жребец.

— Никога не съм използвала нищо, за да управлявам Уини, освен тялото си, но Рейсър е свикнал да го насочват с юзди. Мисля, че бих ги използвала — заключи тя.

Нахлузиха му хамута. Предугаждайки нещо, той стана по-плашлив и те започнаха да го потупват и милват, за да го успокоят. Струпаха купчинка от няколко мамутски кокала, за да има на какво да стъпи Джондалар, когато яха жребеца и след това го доведоха до нея. По предложение на Айла той разтри врата, гърба и краката му, облегна се на него, почеса го и го помилва, за да може младият кон напълно да свикне с него.

— Когато го яхнеш за пръв път, дръж се за врата му. Може да се вдигне на задни крака и да се опита да те хвърли от гърба си, — даде му Айла последни наставления. — Но той вече свикна да носи товар на гърба си по пътя от долината дотук, така че може да не му е трудно да привикне към теб. Дръж повода, за да не падне на земята и да го препъне; аз просто бих го оставила да препуска, накъдето иска, докато се измори. Ще ви следвам с Уини. Готов ли си?

— Струва ми се, че да — отвърна той с напрегната усмивка.

Джондалар стъпи на големите кокали, наведе се над здравото гривесто животно като не преставаше да му говори, докато Айла държеше главата му. После метна внимателно крак през гърба му, намести се и го прегърна през врата. Когато почувства тежестта, тъмният жребец сви уши. Айла го пусна. Той се изправи на задните си крака, изви гръб, опитвайки се да се освободи от товара, но Джондалар се държеше здраво. После, верен на името си, младият кон се впусна в бърз галоп из степта.

Джондалар примижа от силния вятър и усети прилив на върховно въодушевление. Гледаше как земята лети под него и неравностите й се сливат и не можеше да повярва, че всичко това бе действителност. Той наистина яздеше младия жребец и това бе точно толкова вълнуващо, колкото си го бе представял. Затвори очи и почувства огромната сила на мускулите, които се свиваха и разпускаха под него, обзе го невероятно усещане — сякаш за пръв път в живота си споделяше чудото и съзидателната сила на Самата Велика Майка Земя.

Усети, че младият жребец се изморява и като чу тропот на други копита, отвори очи и видя, че до него препуска Уини с Айла на гръб. Джондалар изрази с усмивка удивлението и радостта си и усмивката, с която тя му отговори, накара сърцето му да забие по-бързо. В този миг всичко друго беше без значение. Светът на Джондалар беше само незабравимата езда на гърба на препускащ жребец и красивата до болка усмивка на лицето на жената, която обичаше.

Най-сетне Рейсър намали темпото и спря. Джондалар скочи от коня. Младият жребец остана неподвижен, с глава, увиснала почти до земята, с широко разтворени крака, дишайки запъхтяно, от което страните му се надигаха. Уини се приближи и Айла скочи от нея. Извади няколко парчета мека кожа от раницата, подаде едно на Джондалар, за да разтрие потното животно, а тя направи същото с Уини. Двата изтощени коня се сгушиха един до друг, търсейки упование.

— Айла, докато съм жив, ще помня тази езда — каза Джондалар.

От дълго време не беше чувствал такова облекчение и тя долови възбудата му. Спогледаха се, усмихнаха се, засмяха се, споделяйки радостта от чудесния миг. Без да се замисля, тя посегна да го целуне, той понечи да й отвърне, но внезапно си спомни за Ранек. Джондалар се стегна и свали ръцете й от врата си.

— Не си играй с мен, Айла — каза той с дрезгав от напрежение глас и я отблъсна.

— Да си играя с теб? — засегна се Айла.

Джондалар затвори очи и стисна зъби, треперейки от напрежението и усилието да се овладее. Сетне, сякаш бент от ледени блокове се отприщи и преля. Сграбчи я, целуна я силно, до болка, отчаяно. В следващия миг тя се озона на земята, ръцете му бяха под туниката й, късайки шнура, с който беше завързана.

Тя се опита да му помогне, да го развърже вместо него, но той не можеше да чака. Нетърпеливо сграбчи с две ръце горната част на меките й кожени панталони със силата на дълго сдържана страст, която вече не можеше да бъде възпряна. Тя чу как ги разпра по шевовете. Ръцете му трескаво намериха отвора на панталона му, метна се върху нея, обезумял от възбуда и твърдият му, пулсиращ жезъл затърси с пробивни движения.

Тя посегна надолу, за да го насочи, усещайки как възбудата й нараства, като разбра за какво копнее той така отчаяно. Но какво го караше да беснее така? Откъде идваше това негово изгарящо желание? Не виждаше ли, че тя е готова за него? Беше го чакала цяла зима. Не бе имало и един миг, в който да не е била готова за него. Сякаш тялото й още от детинство е било обучено да откликва на неговото желание, на неговия призив, беше достатъчно само той да я пожелае, за да го пожелае и тя. Това бе единственото, което бе чакала. Очите й се изпълниха със сълзи на желание и любов, тя толкова дълго беше чакала той отново да я пожелае.

Със същата сдържана и избликнала страст като неговата, тя се разтвори за него, прие го и му даде това, което той мислеше, че взима от нея. Вълна от удоволствие я заля от дългия му твърд член, който я изпълваше до крайната точка на дълбините й. Той се отдръпна и тя закопня да се върне в нея, да я изпълни отново. Посрещна го, натисна се на топлия му жезъл и усети как трепетното чувство дълбоко в нея нараства. Изви гърба си в дъга, за да усеща движенията му, за да притисне към тялото му мястото на Удоволствието си, за да го поеме отново.

Той извика от невероятния екстаз, който тя предизвикваше у него. Така се чувстваше с нея още от първия път. Те бяха един за друг, пасваха си физически, нейната дълбочина отговаряше на размера на неговия член, сякаш тя беше създадена специално за него, а той — за нея. О, Майко! О, Дони, колко му беше липсвала тя. Колко беше я желал. Колко я обичаше. Той напористо проникваше в нея, усещаше топлата мека ласка на вътрешността й, която го обгръщаше, поемаше, засмукваше, докато целият му жезъл потъваше в нея.

Обливаха го дълбоки приливи на Удоволствие, чието пулсиране съвпадаше с движенията му. Той отново и отново връхлиташе, а тя издигаше тялото си към неговото, зажадняла за него, закопняла за него. С див унес и без никакви задръжки, той отново и отново нахлуваше в нея, все по-бързо и по-бързо и тя поемаше всяко негово навлизане, усещайки как напрежението й нараства заедно с неговото, докато най-сетне ги заля върха, гребена на последната вълна Удоволствие.

Той се отпусна върху нея, някъде сред необятните степи, в които се пробуждаше новият живот. След това изведнъж се вкопчи в нея, зарови глава в пазвата й и извика името й.

— Айла, о, моя Айла, моя Айла!

Целуна шията й, целуна устните й, целуна затвореното й око. Сетне спря, също така рязко, както бе започнал.

Отдръпна се, надигна се и я погледна.

— Та ти плачеш! Нараних те! О, Велика Майко, какво направих? — възкликна той. Скочи и се вторачи в нея — просната на земята с разкъсани дрехи. — Дони! О, Дони, какво направих? Насилих я. Как можах да извърша такова нещо? С нея, която е познавала само тази болка в началото. А сега и аз го сторих. О, Дони! О, Майко! Как можа да ми позволиш да направя такова нещо!

— Не, Джондалар! — каза Айла, като седна. — Всичко е наред. Не си ме наранил.

Но той не я слушаше. Обърна се, защото не можеше да я погледне в очите и се покри. Не можеше да се обърне.

Отдалечи се, разгневен на самия себе си, изпълнен със срам и угризения. Щом не можеше да разчита, че ще се владее и няма да й причинява болка, трябваше да стои настрана от нея и да не й позволява да се доближава до него. „Има право да предпочита Ранек — помисли си той. — Аз не я заслужавам.“ Чу как тя стана и отде при конете. След това чу как приближава към него и усети ръката й на рамото си.

— Джондалар, ти не си…

Той рязко се извъртя.

— Стой настрана от мен! — изръмжа той, изпълнен с гнева на собствената си вина.

Тя се отдръпна. Какво лошо беше сторила?

— Джондалар…? — понечи да каже още нещо тя и направи стъпка към него.

— Стой настрана от мен! Чу ли ме? Ако не се държиш настрана от мен, може да загубя контрол и отново да те насиля! — Думите му прозвучаха като заплаха.

— Джондалар, ти не си ме насилил! — възрази тя, но той се обърна и започна да се отдалечава. — Ти не можеш да ме насилиш. Няма момент, в който да не съм готова за теб…

Но той до такава степен бе вглъбен в собствените си терзания и самообвинения, че не я чу.

Продължи да върви по обратния път към Лъвския бивак. Известно време тя не сваляше поглед от него, като се опитваше да подреди обърканите си мисли. После се върна при конете. Хвана повода на Рейсър и като се вкопчи в щръкналата грива на Уини, яхна кобилата и бързо настигна Джондалар.

— Нали няма да извървиш пеша целия път? — попита тя.

Отначало той не отвърна нищо, дори не обърна глава, за да я погледне. „Ако си мисли, че пак ще яздя зад нея на кобилата…“ — мина му през ум, докато тя се изравняваше с него. С крайчеца на окото си видя, че тя води след себе си младия жребец и най-сетне се обърна към нея.

Взря се в нея с нежност и копнеж. Изглеждаше още по-привлекателна, по-желана и той я обичаше повече от всякога, сега, когато беше сигурен, че е провалил всичко. Тя жадуваше да е до него, да му каже колко чудесно се бе почувствала, какво удовлетворение бе изживяла, колко го обича. Но той бе толкова сърдит, а тя така объркана, че не знаеше какво да каже.

Гледаха се, желаеха се, привличани един от друг, но безмълвният им любовен зов бе заглушен от бурята на неразбирателството и тропота на внушени от народите им предразсъдъци.