Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Mammoth Hunters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Ловци на мамути

Преводач: Мариана Пампорова-Стойчева; Георги Стойчев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полипринт

Художник: Петър Станимиров

Коректор: Росица Варадинова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3181

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

7

Пресъхналото речно русло представляваше ивица от суха кал и камъни, която се врязваше в гората и храсталака на стръмния склон. Вливаше се в равно, но тясно наводнено поле покрай бълбукащ поток, който препускаше по бързеи и прагове между скалите, преграждащи пътя му. След като слезе дотук пеша, Айла се върна при конете. И Уини, и Рейсър бяха свикнали със стръмната пътека, която водеше до нейната пещера в долината, така че се придвижиха без затруднения.

Тя свали изплетения като кошница намордник от муцуната на Уини, за да може тя спокойно да пасе. Джондалар обаче не се реши да свали намордника от Рейсър, тъй като двамата с Айла не можеха да го контролират добре без него, а той вече беше достатъчно пораснал, за да стане раздразнителен, когато го нападнеше лошо настроение. Тъй като намордникът не му пречеше да пасе, тя реши да не го сваля, макар че би предпочела да го остави напълно свободен. Това й напомни за разликата между Рейсър и неговата майка. Уини винаги бе имала пълна свобода на действие, обаче Айла й бе отделила всичкото си време — за нея кобилата просто беше единственото близко същество. Рейсър си имаше Уини и контактът му с Айла бе по-слаб. Може би тя или Джондалар би трябвало да прекарват повече време с него като се опитат да го дресират, помисли си тя.

Коралоподобното съоръжение вече се изграждаше, когато Айла отиде да помогне. Правеха оградата от всичко, което им попаднеше под ръка — валуни, кокали, дървета и клони. Нареждаха ги, като ги вплитаха и връзваха едно с друго. Многобройните и разнообразни животински видове от студените равнини постоянно се обновяваха, затова старите скелети, разпръснати наоколо, често бяха отнасяни от дъждовни потоци, които ги събираха на безпорядъчни купчини. Ловците бързо откриха недалеч надолу по течението голямо струпване на кокали и започнаха да влачат от него към мястото на строителството кости на крака и гръдни кошове. Преграждаха една малка площ близо до долния край на пресъхналия поток. Оградата трябваше да е достатъчно солидна, за да задържи стадо бизони, но не се предвиждаше да е трайно съоръжение. Щеше да се използва само веднъж и едва ли щеше да издържи след пролетта, когато бълбукащият поток се превърнеше в бушуваща водна маса.

Айла гледаше как Талут върти огромна брадва с тежко каменно острие, сякаш беше детска играчка. Беше захвърлил ризата си и облян в пот разчистваше пред себе си група стройни фиданки, като поваляше всяка с един-два удара. Торнек и Фребек, които ги отнасяха настрана, едва смогваха да не изостават. Тюли ръководеше разполагането на дръвчетата. Нейната брадва беше голяма почти колкото на брат й и тя я въртеше със същата лекота като ту разсичаше някое дърво, ту разцепваше някоя кост, за да може тя да пасне, където трябва. Малко бяха мъжете, които можеха да се мерят със силата на водачката.

— Талут! — извика Диджи. Тя мъкнеше предната част на извит бивник на мамут дълъг повече от четири метра. Уимез и Ранек носеха средната част и края. — Открихме останки от мамут. Можеш ли да счупиш този зъб?

Червенокосият гигант се ухили.

— Този дърт бегемот изглежда е живял доста дълго! — каза той, като яхна бивника, след като те го сложиха на земята.

Огромните мускули на Талут се издуха, когато вдигна брадвата-чук и във въздуха закънтяха ударите, при които във всички посоки се разхвърчаха трески и люспи от мамутска кост. Айла с възхищение гледаше как якият мъж върти масивното сечиво с умение и лекота. Джондалар беше още повече смаян от гледката, без да може да си обясни защо. Айла беше по-привикнала да гледа мъже, които демонстрираха триумфална физическа сила. Макар да беше по-висока от мъжете от Клана, те притежаваха масивна мускулатура и изглеждаха изключително яки. Дори жените изглеждаха подчертано силни, а животът, който Айла водеше докато порасна изискваше от нея да изпълнява ролята си на жена от Клана, затова нейните сравнително по-тънки кости бяха покрити с необикновено силни мускули.

Талут остави брадвата, метна задната част на бивника на гърба си и тръгна към кръглото съоръжение, което изграждаха. Айла понечи да вземе огромната брадва, за да я отнесе, но разбра, че няма да може да се оправи с нея. Дори на Джондалар му се видя твърде тежка, за да може да я върти успешно. Това сечиво беше подходящо единствено за грамаден водач. Двамата вдигнаха на раменете си другата половина на бивника и последваха Талут.

Джондалар и Уимез останаха, за да набият с камъни едрите парчета от бивни; те щяха да бъдат солидна преграда за някой нападащ бизон, Джондалар се обърна, за да ги огледа и с труд сдържа гнева си, когато видя, че мургавият мъж се присламчи до Айла и каза нещо, което накара и нея и Диджи да се разсмеят. Талут и Уимез забелязаха пламналото лице на младия си и красив гост и се спогледаха многозначително, но не казаха нищо.

Последният елемент от съоръжението беше портата. В едната, страна на отвора на оградата закрепиха яко младо дърво с окастрени клони. В основата изкопаха дупка като я затрупаха с купчина камъни за укрепване. Фиксираха дървото с ремъци към тежките мамутски бивници. Самата порта беше направена от кости от крака, клони и мамутски ребра здраво завързани към напречни елементи от фиданки, съответно оразмерени за тази цел. След това няколко души закрепиха вратата на мястото й като привързаха на много места единия й край към забития изправен ствол посредством кръстосани въжета, което позволяваше портата да се движи на кожените си панти. До другия й край натрупаха валуни и тежки кокали, които да могат веднага да бъдат избутани пред портата, след като тя се затвори.

Следобедното слънце все още беше високо в небето, когато всичко беше готово. Благодарение на задружните усилия на всички капанът беше изграден много бързо. Хората се скупчиха около Талут, обядваха със сухата храна, която си носеха за пътуването като в същото време продължаваха да кроят нови планове.

— Най-трудно ще бъде да ги накараме да влязат през портата — каза Талут. — Ако успеем с един, останалите вероятно ще го последват. Но ако минат покрай портата и започнат да се трупат в това малко пространство в края, ще се насочат към водата. Тук течението е бурно и някои няма да успеят да прекосят потока, но от това няма никаква полза за нас. Ще ги загубим. Единственото, на което можем да се надяваме, е да открием някое удавено животно надолу по течението.

— Тогава ще трябва да им преградим пътя — каза Тюли. — Да не ги пускаме да подминат капана.

— Как? — попита Диджи.

— Можем да изградим още една преграда — предложи Фребек.

— Как ти знаеш, че бизони няма да отидат във вода, когато се сблъскат с преграда? — попита Айла.

Фребек я изгледа със снизходително изражение на лицето си, но Талут го изпревари.

— Това е уместен въпрос, Айла. Освен това наоколо няма достатъчно материал за изграждане на прегради — каза Талут.

Фребек я изгледа свирепо. Остана с впечатлението, че го е накарала да изглежда глупак.

— Всичко, до което можем да се докопаме, за да изградим преградата, би било от полза, но ми се струва, че трябва да има някой, който да ги насочи в капана. А това може да е опасно — довърши Талут.

— Нека аз да бъда. Позицията е много удобна, за да използвам арбалета, за който ви говорих — каза Джондалар, показвайки необикновеното оръжие. — Той не само че изпраща стрелата на по-голямо разстояние, но я изстрелва с по-голяма сила, отколкото когато е хвърлена с ръка. При точен прицел на къса дистанция стрелата убива моментално.

— И аз искам да участвам — обади се Ранек.

Джондалар изгледа намръщено усмихващия се мургав мъж. Не беше уверен, че му се иска да бъде в засада с човек, който така явно се интересува от Айла.

— И аз ще заема позиция тук — каза Тюли. — Но вместо да се опитваме да изграждаме втора преграда, по-добре е да си направим отделни купчини, зад които можем да се скрием.

— Или зад които да можем да изтичаме — отсече Ранек. — Защо мислиш, че не биха могли и да ни подгонят?

— Говорейки за преследване, сега като решихме какво ще правим, когато влязат в капана, можете ли да ми кажете как ще ги докараме дотук? — попита Талут като погледна къде е слънцето на небето. — Оттук е доста път пеша докато се доберем зад тях. Струва ми се, че няма да ни стигне денят.

През цялото време Айла ги слушаше с особен интерес. Тя си спомни как хората от Клана правеха планове за лов, както и времето, когато сама започна да ловува с прашката си; тогава много често й се искаше да я вземат със себе си. Сега беше една от ловуващите. Тя си даде сметка, че Талут се беше вслушал в мнението й преди малко и си спомни готовността, с която мъжете приеха предложението й да се впуснат в ловно разузнаване. Това я окуражи да направи още едно предложение.

— Уини е добра преследвачка — каза тя. — Много пъти преследвала стада с Уини. Тя може да отиде зад бизони, да намери Барзек и останалите, да подгони бизони насам скоро. Вие чакате, вкарвате ги в капан.

Талут изгледа Айла, после ловците и отново Айла.

— Сигурна ли си, че ще можеш да се справиш с това?

— Да.

— Ами как ще ги обсадите? — попита Тюли. — Те вероятно вече са усетили, че сме тук и единствената причина, поради която не са изчезнали, е, че Барзек и младежите са ги загащили там. А знае ли човек колко време ще могат да ги задържат така? Няма ли да ги подгоните обратно в неправилната посока ако тръгнете към тях от това направление?

— Не мисля така. Коне не плашат особено бизони, но ако ти искаш аз мога да им мина в тила. Кон върви по-бързо, отколкото ти ходи — каза Айла.

— Тя е права! Никой не може да отрече това. Айла на кон ще им мине в тила много по-бързо отколкото ние пеша — каза Талут, но след това се намръщи замислено. — Тюли, мисля, че трябва да й разрешим да постъпи както тя иска. В края на краищата има ли някакво значение дали този лов ще бъде успешен или не? Наистина ще има полза от него, ако зимата се окаже дълга и трудна, защото плячката ще ни направи храната по-разнообразна, но ние действително имаме достатъчно складирана. Няма да гладуваме ако сега загубим.

— Вярно е, но досега положихме много усилия.

— Няма да ни е за първи път да сме свършили много, а да се окажем с празни ръце — Талут отново направи пауза. — Най-лошото, което може да се случи, е да загубим стадото, а ако планът ни успее, ще си направим пиршество с бизонско месо, преди да се стъмни и на сутринта ще поемем обратно за вкъщи.

Тюли кимна:

— Добре, Талут. Да опитаме твоя план.

— Искаш да кажеш, както Айла каза. Хайде, Айла, тръгвай. Опитай се да подгониш бизоните насам.

Айла се усмихна и свирна на Уини. Кобилата изцвили и се спусна към нея в галоп, следвана от Рейсър.

— Джондалар, задръж Рейсър тук — каза тя и хукна към кобилата.

— Да не забравиш арбалета си — извика Джондалар.

Тя спря, за да го грабне заедно с няколко стрели от калъфа отстрани на багажа й, после леко и обиграно се метна на гърба на кобилата и препусна. Известно време Джондалар задържа здраво в ръцете си младия кон, който не обичаше да изостава от майка си, когато ставаше вълнуващо препускане. Получи се много на място; Джондалар нямаше време да забележи изражението на лицето на Ранек, докато гледаше как Айла изчезва.

Жената, яхнала кобилата на гол гръб, се носеше в луд галон по наводненото поле покрай бълбукащия пенлив поток, който се виеше из клисурата, изсечена между стръмните хълмове. По склоновете на начупената местност бяха пуснали корени обрулени храсти, оградени от стърчаща изсъхнала трева, които се бяха превили ниско до земята по изложените на вятъра хребети като придаваха по-мек вид на напуканата земна повърхност. Но под изветрения горен почвен слой се криеше каменисто ядро. Оголени участъци от твърдия долен земен пласт, обсипали склоновете, разкриваха гранитната структура на района, в който преобладаваха остри могили, извисяващи се до равнището на скалните била на високите зъбери.

Айла намали темпото, когато приближи местността, където в по-ранните часове на деня бе забелязала бизоните, но сега те бяха изчезнали. Бяха усетили или чули строителните приготовления и бяха тръгнали в противоположната посока. Тя забеляза животните в момента, в който попадна в сянката на един от зъберите, огрян от следобедното слънце и непосредствено след малкото стадо видя Барзек край неголяма купчина камъни, която изглежда беше струпана за ориентир.

Вероятно по-сочната трева сред рядката горичка близо до водата беше привлякла бизоните в тясната долчинка, но след като минеха покрай зъберите-близнаци ограждащи потока, единственият изход от мястото беше пътят, по който щяха да влязат. Барзек и младите ловци бяха видели, че бизоните вървят един след друг по потока, като все още спираха от време на време, за да попасат, но не преставаха да се изтеглят. Ловците бяха ги подгонили обратно, но това спря движението им само временно, като ги накара да се съберат плътно един до друг и още по-упорито да се придвижат, за да се опитат малко след това да напуснат долчинката. А упоритостта и раздразнението им можеха да доведат до меле.

Четиримата ловци бяха изпратени напред, за да спрат изтеглянето на животните, но те съзнаваха, че няма да успеят да попречат на мелето. Не можеха вече да ги върнат обратно. С големи усилия задържаха животните и Барзек никак не искаше да ги предизвика да се втурнат в другата посока преди клопката да е готова. Купчината камъни, до която стоеше той, когато Айла го видя, беше струпана около дебел клон. На него беше завързана дреха, която се развяваше на вятъра. След това Айла забеляза още няколко каменни купчини около изправени клонове или кости. Купчините бяха разположени на равни разстояния между границата на наводненото поле и водата. На всяка имаше окачена кожа за спане, дреха или шатра. Бяха използвали дори малки дървета и храсти — всичко, на което можеха да провесят нещо, което да се развява от вятъра.

Бизоните боязливо разглеждаха странните видения, като не можеха да определят доколко ги заплашват. Не им се искаше да се връщат по пътя, по който бяха дошли, но и не желаеха да продължават напред. От време на време някой бизон тръгваше към някое плашило, но се дръпваше назад, когато то изплющяваше. Добре ги бяха блокирали, точно както искаше Барзек. Айла остана възхитена от находчивата идея.

Тя подкара Уини близо до зъбера като се опитваше бавно да заобиколи бизоните, така че да не наруши крехкото равновесие в ситуацията. Забеляза старата женска със счупения рог, която се промъкваше напред. Животното не обичаше да го задържат и беше готово да се откъсне пред другите.

Барзек съгледа Айла, потърси с поглед зад себе си останалите ловци, след това й се намръщи. След всичките усилия, които бяха положили, на него никак не му се щеше тя да подгони бизоните в погрешната посока. Лати застана до него и те тихо се разприказваха, но той продължаваше да следи с напрежение бавното й и предпазливо придвижване докато стигна до него.

— Къде са останалите? — попита Барзек.

— Чакат — отговори Айла.

— Какво чакат? Не можем до безкрай да ги държим тук тези бизони!

— Те чакат ние да подгоним бизоните.

— Че как можем ние да ги подгоним? Я виж колко сме малко! А те всеки момент ще се изплъзнат. Хич не знам още колко време можем да ги задържим тук, а още по-малко пък как да ги подгоним назад. Май ще трябва да ги предизвикаме да направят меле.

— Уини ще ги подгони — каза Айла.

— Този кон да ги подгони!?

— Тя по-рано ги подгонила, но по-добре и вие да подгоните.

Дануг и Друез, които се бяха разгърнали, за да наблюдават стадото и от време на време хвърляха камъни по животните, които се опитваха да се нахвърлят върху плющящите пазачи, се приближиха, за да чуят за какво става дума. Останаха не по-малко удивени от Барзек, но отслабналата им бдителност си каза своето и разговорът беше прекъснат.

С периферното си зрение Айла видя как един млад бизон подскочи и след него още няколко се хвърлиха напред. След секунда натрупаното раздразнение на стадото щеше да прелее, бизоните щяха да се юрнат напред и всичко щеше да пропадне. Айла извъртя Уини, хвърли арбалета и стрелите и се втурна след младия бизон, като по пътя си отскубна развяващата се туника от клона.

Тя се понесе направо срещу животното, протегна се напред и развя туниката пред него. Бизонът приседна като се опита да се извърти. Уини отново се завъртя и Айла плесна с кожата муцуната на младото животно. Движението, което то направи, за да избегне удара, го насочи в тясната долчинка, другите животни го последваха, а по петите им препусна Уини с Айла, която пляскаше с кожената туника.

Още едно животно се опита да се отскубне, но Айла успя да върне и него. Уини като че ли предугаждаше кой бизон ще се опита да се отклони, но подсъзнателните сигнали, предавани от жената на коня почти съвпадаха с интуицията на кобилата, която пресичаше пътя на рунтавото животно. Отначало Айла не бе полагала кой знае какви съзнателни усилия да дресира кобилата. Първият път, когато скочи на гърба й, действаше напълно импулсивно и през ум не й минаваше мисълта да я контролира и насочва. Това стана постепенно с развитието на взаимното им разбирателство, а тя я управляваше като променяше напрежението на крачните си мускули и с много фини движения на тялото си. Независимо че с течение на времето тя започна да ги прилага съвсем преднамерено, между жената и кобилата оставаше един допълнителен момент на взаимодействие и те често се придвижваха като едно цяло, като че ли имаха общ мозък.

В момента, в който Айла тръгна, останалите разбраха какво става и се втурнаха да спрат стадото. Айла и преди беше преследвала с Уини стада от животни, но без чужда помощ нямаше да може да се справи с бизоните. Големите гърбави животни се поддаваха на управление много по-трудно, отколкото тя си представяше. Задържаха ги, а тя никога досега не се беше опитвала да подгонва животни в нежелана от тях посока. Като че ли някакво инстинктивно чувство им подсказваше, че ги очаква капан.

Дануг се втурна да помогне на Айла, за да върне животните, които първи се опитаха да се измъкнат, но тя така се беше съсредоточила в усилията си да спре младия бизон, че го забеляза в последния момент. Лати видя, как едно от две близначета-бизончета се отскубна и като грабна клона от купчината камъни се втурна, за да му прегради пътя. Плесна го по муцуната и го подгони назад, а Барзек и Друез се хвърлиха срещу една женска с камъни и развята кожа. Техните решителни усилия най-сетне смениха посоката на зараждащото се меле. Старата женска със счупения рог заедно с още няколко успяха да се отскубнат, но основната група се понесе с тромав тропот по наводненото поле нагоре по течението на малката река.

Поотдъхнаха си, след като малкото стадо премина оттатък гранитните зъбери, но трябваше да продължават да ги преследват. Айла спря само за да се смъкне от кобилата и грабне арбалета и копията, метна се отново на гърба й и се понесе напред.

Талут току-що си беше сръбнал вода от меха, когато му се стори, че чува слабо трополене като далечна гръмотевица. Наклони глава по посока на течението на рекичката и се заслуша няколко секунди като още не очакваше да чуе нещо, даже не беше сигурен дали изобщо да очаква да ги чуе. Легна и долепи ухо до земята.

— Идват! — извика той и скочи.

Всичките ловци рипнаха да си търсят копията и се втурнаха към местата, които си бяха определили да заемат. Фребек, Уимез, Торнек и Диджи се разгънаха по стръмния склон от едната страна, готови да се смъкнат изотзад и да затворят портата на капана. Тюли беше най-близко до отворената врата от другата страна и беше готова да я затвори веднага щом бизоните влязат в капана.

В участъка между коралоподобния капан и бълбукащите води на потока Ранек беше само на няколко крачки от Тюли, а Джондалар на малко повече и беше почти до водата. Талут си беше избрал място малко по-напред от гостенина и беше застанал там, където водата миеше брега. Всеки разполагаше с парче кожа или плат, за да го размахва срещу прииждащите животни с надеждата да ги отклони, но освен това всеки държеше по едно копие, прехвърляше от ръка в ръка, хващаше го здраво за ръкохватката и го държеше готово за нападение. Изключение правеше Джондалар.

Тясното, плоско дървено сечиво, което той държеше в дясната си ръка беше дълго колкото ръката му от лакътя до пръстите. По средата имаше жлеб. В единия край се виждаше кука за запъване, а отпред две кожени примки хващаха пръстите му. Той го хвана хоризонтално и постави задния край с перата на една лека стрела с дълъг, заострен и зловещо закривен костен връх в куката на задния край на арбалета. Като придържаше стрелата на място с два пръста през примките извади с лявата си ръка втора стрела от кожения калъф на колана си, готов да я постави в арбалета веднага след като изстреля първата.

Зачакаха. Всички мълчаха и в напрегнатото очакване дори най-слабият шум отекваше силно. Чуруликаха и припяваха птици. В сухите клони шумолеше вятър. По речните камъни подскачаше, клокочеше и бълбукаше потокът. Бръмчаха мухи. Тропотът на бизонските копита се усилваше.

Приближаващият тропот се съпровождаше от рев, грухтене и пръхтене, смесени с човешки крясъци. Всички се взираха напрегнато, за да забележат признаците на приближаващото се бизонско стадо при завоя надолу по течението на потока, но се показа само едно животно. И изведнъж цялото стадо изтрополя иззад завоя. Големите, парцаливи, тъмнокафяви животни с дълги и черни смъртоносни рога препускаха стремглаво право към хората.

Всеки се напрегна, очаквайки атаката. Бизоните се предвождаха от младото животно, което почти успя да се измъкне преди началото на дългото преследване. Бизонът видя клопката и зави към водата и към ловците, застанали на пътя му.

Айла беше по петите на малкото стадо, отпуснала в ръка арбалета си, докато преследваха животните, но като наближиха последния завой тя го приведе в готовност, защото не знаеше какво може да се случи. Видя, че бизонът се понесе настрани… и се насочи право към Джондалар. Последваха го и други животни.

Талут хукна към животното като размахваше една туника, но на дебелогривестия бизон вече му беше дошло до гуша от развяващи се предмети и не отстъпи. Без да се замисля много-много Айла се изпъна напред и пришпори Уини в пълен галоп. Кобилата бързо заобиколи други бягащи бизони, изправи се пред голямото животно и Айла изпрати стрелата си в момента, в който Джондалар правеше същото. В същото време и трета стрела порази животното.

Кобилата изтрополя покрай ловците и изпръска Талут, когато копитата й зачаткаха във водата. Айла забави темпото и спря, после бързо се обърна. Но вече всичко беше свършило. Големият бизон беше на земята. Тези, които бяха най-близко до него, забавиха препускането си, а онези, които бяха най-близко до склона, нямаше къде другаде да отидат, освен да влязат в клопката. Първият, който влезе, беше последван без много умуване от останалите. Тюли спусна портата след последното попаднало в капана животно и Торнек и Диджи веднага я подпряха с един валун. Уимез и Фребек здраво го завързаха за приготвените колове, а в същото време Тюли изтърколи още един голям камък до първия.

Айла се смъкна от Уини, все още леко разтреперана. Джондалар беше клекнал до бизона заедно с Талут и Ранек.

— Стрелата на Джондалар мина през врата му и се заби в гърлото. Мисля, че това е било достатъчно да убие бизона, но същото можеше да свърши и твоята стрела. Даже не те забелязах как се появи — каза Талут, впечатлен от нейния подвиг. — Твоята стрела се е забила дълбоко навътре през ребрата му.

— Айла, това беше опасно. Можеше да пострадаш — каза Джондалар. Звучеше сърдито, но това беше реакция на страха, който беше изпитал за нея, когато осъзна какво бе направила. После погледна към Талут и посочи третата стрела.

— Чия е тази? Добре е хвърлена, забила се е дълбоко в гърдите. И тя е могла да го спре.

— Това е стрелата на Ранек — каза Талут.

Джондалар се обърна към тъмнокожия мъж и двамата се огледаха един друг изпитателно. Каквито и различия и спорове да имаха, които можеха да ги противопоставят, те преди всичко бяха човешки същества, които живееха заедно в един красив, но суров първобитен свят и знаеха, че оцеляването им зависеше един от друг.

— Дължа ти благодарност — каза Джондалар. — Ако моята стрела не беше уцелила щях да ти благодаря, че ми спаси живота.

— Само ако и стрелата на Айла не беше попаднала в целта. Този бизон беше убит три пъти. Той просто щеше да се възползва от всяка възможност да ти се нахвърли. Изглежда, че просто ти е писано да останеш жив. Ти си късметлия, друже мой; сигурно си любимец на Майката Земя. Така ли ти върви винаги? — попита Ранек, след това се обърна към Айла с очи, изпълнени с обожание и нещо повече.

За разлика от Талут, Ранек беше забелязал приближаването й. Безстрашна срещу опасните дълги остри рога, с развята коса и очи пълни с ужас и гняв, управляваща коня като че ли беше нейно продължение, тя приличаше на дух на отмъщението или майка, защитаваща детето си. Като че ли беше без значение, че и тя, и конят можеха лесно да бъдат разпрани от рогата на бизона. Като че ли тя самата едва ли не беше Духът на Майката, който можеше да управлява бизоните така лесно, както тя управляваше коня. Ранек не беше виждал друга като нея! Тя беше всичко, което някога бе пожелавал: красива, силна, безстрашна, грижовна, готова да защити. Тя беше истинската жена.

Джондалар видя как я гледа Ранек и стомахът му се сви. Та как можеше Айла да не забележи погледа му? Как няма да реагира? Уплаши се, че този тъмнокож мъж може да му я отнеме и не можеше да реши как да му попречи. Стисна зъби, челото му се сбърчи от гняв и безсилие, обърна се като се опита да скрие чувствата си.

Беше виждал тази реакция у други мъже и жени и беше ги съжалявал, изпълнен със снизходително презрение. Така се държеше едно дете, на което му липсва житейския опит и мъдрост. А той си мислеше, че е над това. Ранек беше действал смело, за да спаси живота му и затова беше мъж. Та нима може да го укорява, защото Айла го привлича? Нима тя няма право на свой собствен избор? Ненавиждаше чувствата, които го бяха обзели, но не можеше да им се противопостави. Джондалар измъкна стрелата си от бизона и отиде настрани.

Клането вече беше започнало. От безопасната си позиция зад оградата ловците хвърляха копия и стрели по мучащите, ваещи, объркани животни, които се блъскаха едно в друго в клопката. Айла се изкатери и намери подходящо място, където се закрепи, за да наблюдава как Ранек прави точни попадения с копието си. Един огромен женски бизон се олюля и падна на колене. Друез хвърли още едно копие по животното, а от друга посока просвистя още едно — тя не беше сигурна кой го хвърли. Гърбавият рунтав бизон се свлече и масивната му снижена глава рухна на коленете му. Тя разбра, че в случая арбалетите нямаха преимущество. Много по-ефикасно действаха копията изхвърлени с ръка.

Изведнъж един бизон се заби в оградата с огромна сила. Разхвърчаха се парчета дърво, разкъсаха се връзки, разместиха се крепежи. Айла усети как оградата се клати и скочи, но тя продължи да се тресе. Рогата на бизона бяха се заклещили в нея! Той движеше цялото съоръжение в усилията си да се отскубне. На Айла й се стори, че оградата ще се разпадне.

Талут се изкатери по нестабилната порта и с един удар на голямата си брадва строши черепа на силното животно. В лицето му плисна кръв и размазан мозък. Бизонът се свлече, но тъй като рогата му все още бяха заклещени в портата, тя рухна от движението му заедно с Талут.

Едрият водач пъргаво отскочи от срутващото се съоръжение, когато то докосна земята, отмести се на няколко крачки и удари с брадвата главата на последния бизон, който се държеше на краката си. Портата беше изпълнила задачата си.

— Сега ще ни се отвори работа — каза Диджи като посочи пространството, оградено с набързо издигнатата ограда. В него се търкаляха паднали животни като хамаци от тъмнокафява вълна. Тя отиде до първото, извади от канията острия като бръснач костен нож, хвана главата му и му преряза гърлото. От шийната вена бликна яркочервена кръв, след това струята намаля и кръвта стана тъмнопурпурна като се натрупа по устата и носа на животното. Стичаше се бавно на земята в разширяваща се локва, просмуквайки се в чернозема.

— Талут! — извика Диджи, когато се приближи към следващата купчина от рунтава вълна. Дългото копие, забито в нея, все още потрепваше. — Ела да отървеш това животно от болките, обаче гледай да му запазиш мозъка този път. Ще ми трябва.

Талут бързо прати агонизиращото животно на онзи в свят.

След това започна кървавата работа по изкормването, одирането на кожите и разрязването на месото. Айла се присъедини към Диджи като й помогна да претърколи една едра женска, за да се открие корема й. Джондалар тръгна към тях, но Ранек беше по-близо и го превари. Джондалар ги наблюдаваше като се чудеше дали ще им трябва помощ или пък четвъртият човек ще им попречи на работата.

Започвайки от ануса, те разрязаха стомаха до гърлото като отстраниха вимето. Айла хвана животното от едната страна, а Ранек от другата, за да разкъсат на две гръдния му кош. Когато го разполовиха, Диджи почти се пъхна в още топлата кухина. Извадиха вътрешните органи — стомах, черва, сърце, черен дроб. Работата беше свършена много бързо, така че чревните газове, които скоро щяха да се разнесат из трупа, да не развалят цвета на месото. След това се заеха с кожата.

Явно беше, че не им трябва помощ. Джондалар видя как Лати и Дануг се бореха с гръдния кош на едно по-дребно животно. Отмести Лати настрана, хвана го с две ръце и го разтвори с едно мощно движение. Касапската работа си беше трудна и като допря до одирането, усилията, които беше положил, понамалиха гнева му.

Този процес не беше непознат за Айла; беше го правила сама много пъти. Кожата не толкова се изрязваше, колкото се одираше. След като веднъж я изрежат около краката, доста лесно я отделяха от мускулите и беше много по-ефикасно и чисто да я избутат отвътре или да я смъкнат. Когато стигнеха до някое сухожилие и беше по-лесно да режат, те използваха специален нож за одиране, който имаше костна дръжка и тънко двустранно острие, заоблено и притъпено на върха, за да не продупчи кожата. Айла толкова беше свикнала да използва ръчни ножове и сечива, че й се видя странно да си служи с нож с дръжка и остриета от двете й страни, макар че усещаше, че борави по-добре с него, след като му свикна.

Отделиха сухожилията от краката и гърба; те имаха голямо приложение — от тях се правеха шивашки конци и капани. Необработената кожа щеше да стане лицева или мъхната. От дългите рунтави косми правеха въжета и корди с различни размери, риболовни мрежи или примки за птици или дребни животни, когато дойдеше техния сезон. Събраха всичкия мозък, който заедно с няколко копита, кокали и изрезки от сурова кожа щяха да сварят, за да получат лепило. Големите рога, които се простираха почти на два метра, бяха особено ценни. Твърдите им краища, които бяха почти една трета от дължината на рогата, намираха приложение като лостове, клинове, подпори, кинжали. Кухите части, от които се отстраняваха твърдите периферни краища, се превръщаха в конични тръби за раздухване на огъня или във фунии, с които пълнеха кожените мехове с течности, прахообразни вещества или семена, а след това пак чрез тях ги изпразваха. Централната част на рогата, заедно с малко твърда основа на дъното, служеше за направата на чаши за пиене. От тесните напречни изрезки можеха да се изработят токи за колани, скоби или уплътнителни пръстени.

Запазиха носовете и езиците на бизоните — те бяха изискани деликатеси заедно с черния дроб. След това труповете се разрязваха на седем части: две задни, две предни, разполовената среда и дебелия врат. Измиваха червата, стомасите и пикочните мехури и ги увиваха в необработените кожи. По-късно щяха да ги надуят, за да ги предпазят от свиване, след което щяха да ги използват за готвене или като контейнери за съхранение на мазнини и течности или за поплавъци на рибарски мрежи. Всяка част от животното намираше приложение, но се подбираха само най-качествените и полезните. И то не повече, колкото можеха да носят.

Джондалар бе отвел Рейсър на половината път по стръмната пътека — нещо, което животното прие с голяма неохота. Бе го завързал здраво за едно дърво, за да не се пречка и да е в безопасност. Уини го намери веднага след като бизоните попаднаха в клопката. Тогава Айла я пусна на свобода. Джондалар отиде да го вземе, след като помогна на Лати и Дануг да се справят с първия бизон, но Рейсър се плашеше от мъртвите животни. Те не се нравеха и на Уини, но тя беше по-привикнала. Айла видя, че приближават, забеляза и Барзек и Друез, които отново се бяха отправили надолу по потока и се сети, че в суматохата при отклоняването на бизона и подгонването му към клопката бяха изоставали раниците си. Запъти се към тях.

— Барзек, ти ще се върнеш за раници? — попита тя.

Той й се усмихна.

— Да. И за резервните дрехи. Тръгнахме така припряно… не че съжалявам. Ако тогава не ги беше отклонила, положително щяхме да ги изтървем. Голям номер направи с този кон! Не бих го повярвал, ако не бях го видял, но се опасявам да оставя тук всичко. Тези мъртви бизони ще привлекат всички лешояди. Докато чакахме видях пресни вълчи следи. Вълците много обичат да дъвчат кожа, когато им падне. Лакомците също много й налитат, а вълците го правят за развлечение.

— Мога да отида за раници и дрехи на кон — каза Айла.

— Виж това не ми мина през ум! Като свършим ще има много храна, но не ми се ще да им оставям нищо, което не им се полага.

— Спомняш ли си, че скрихме раниците? — каза Друез.

— Тя няма да може да ги намери.

— Вярно — съгласи се Барзек. — Май ще трябва да идем сами.

— Друез знае къде да намери? — попита Айла.

Момчето я погледна и кимна.

Айла се усмихна:

— Искаш да дойде на кон с мен?

По лицето на момчето засия широка усмивка:

— Може ли?

Тя погледна Джондалар и улови погледа му. Махна му да дойде с конете. Той бързо се приближи до нея.

— Смятам да помогна на Друез да донесе раниците и вещите, които оставиха, когато започнахме преследването — обясни Айла на зеландонски език. — Ще взема и Рейсър. Едно хубаво препускане може да го поуспокои. Конете не обичат мъртъвците. Отначало и на Уини й беше трудно. Добре направихме, че не му махнахме намордника, но трябва да започнем да го обучаваме като Уини.

Джондалар се усмихна:

— Това е добра идея. Как го постигаш?

Айла се намръщи.

— Не съм много сигурна. Уини изпълнява желанията ми, защото иска това, защото сме приятели, но с Рейсър не знам как ще бъде. Той харесва теб, Джондалар. Може би за теб ще се постарае. Мисля, че и двамата трябва да опитаме.

— Аз имам желание — каза той. Някои ден ще мога да го яздя както ти яздиш Уини.

— Това и на мен ще ми допадне, Джондалар — отговори тя и си спомни с топлото чувство на любов, което още тогава изпитваше, как някога се бе надявала, че ако русокосият мъж от Другите се привърже към жребчето на Уини, това може да го накара да остане в нейната долина, с нея. Именно затова го беше помолила да кръсти жребчето.

Барзек чакаше, докато двамата чужденци си говореха на непознатия за него език и ставаше все по-нетърпелив. Най-сетне се обади:

— Е, щом вие ще ги донесете, аз ще се върна да помагам при бизоните.

— Един момент. Ще помогна на Друез да се качи и ще дойда с теб — каза Джондалар.

Те и двамата му помогнаха и ги проследиха с поглед докато се скриха.

 

 

Сенките вече се удължаваха, когато Айла и Друез се върнаха и побързаха да помогнат на останалите. По-късно, когато промиваше дългите черва на брега на рекичката, Айла си спомни как дереше и разрязваше животни заедно с жените от Клана. Изведнъж осъзна, че това е първият път, когато ловува като пълноправен член на ловна група.

И като малка много й се искаше да ходи на лов с мъжете, макар да знаеше, че това бе забранено за жените. Но мъжете бяха на такава почит заради юначеството си и заниманията им бяха толкова вълнуващи, че тя ден и нощ си представяше, че е ловец, особено когато искаше да се измъкне от неприятна или трудна ситуация. Всичко започна така, като на шега и доведе до ситуации, които бяха далеч по-трудни, отколкото някога си бе представяла. След като й позволиха да ловува с прашка, защото останалите видове лов бяха табу за нея, тя често тихичко се вслушваше в разискванията на мъжете за ловните стратегии. В Клана те се занимаваха изключително с лов, когато не си говореха за него, не правеха ловни оръжия и не участваха в ловни религиозни обреди. Жените от Клана одираха и разрязваха телата на животните, подготвяха суровите кожи за облекло и завивки, консервираха и готвеха месото, освен това правеха контейнери, въжета, рогозки и всякакви домакински предмети, събираха растения за храна, лекарства и за други цели.

Кланът на Брун наброяваше почти толкова хора, колкото Лъвския бивак, но ловците рядко убиваха повече от едно-две животни в един лов. Затова трябваше често да ловуват. По това време на годината ловците от Клана търсеха плячка почти всеки ден, за да могат да натрупат максимални запаси за наближаващата зима. Това беше първият лов на хора от Лъвския бивак от нейното пристигане. Чудеше се защо е така, но то изглежда не тревожеше никого. Айла се спря, за да погледа мъжете и жените, които деряха и разрязваха телата от малкото бизонско стадо. Когато двама-трима души обработваха заедно по едно животно, работата спореше много повече, отколкото Айла предполагаше. Това я накара да се замисли за различията между тях и Клана.

Жените Мамутои ходеха на лов; а това означаваше, помисли си Айла, че имаха повече ловци. Наистина имаше деветима мъже-ловци и само четири жени-ловци — жените с деца рядко ловуваха — но работата не беше в това. Те просто биха могли да ловуват по-ефикасно с повече ловци, също както биха могли да обработват плячката по-ефикасно, когато всички работят задружно. Това беше разумно, но тя усещаше, че има и още нещо, не можеше да се добере до някакъв съществен момент, стремеше се към определен фундаментален извод. При това Мамутоите имаха друг начин на мислене. Те не бяха така тесногръди, не се подчиняваха така строго на правилата относно онова, което се счита за правилно и онова, което е било постигнато преди. Разпределението на ролите не бе стриктно, поведението на жените и мъжете не бе строго определено. То зависеше повече от личните наклонности и от това, което се оказваше най-удачно.

Джондалар й беше казвал, че неговият народ не забранява на никого да ловува и макар че ловът е важна дейност и повечето хора наистина ходят на лов, поне докато са млади, това не се поставя като изискване пред никого. Явно Мамутоите имаха сходни обичаи. Той се бе опитал да й обясни, че хората могат да имат и други умения и способности, които са не по-малко ценни, давайки себе си за пример. След като се научил да цепи и дяла камъни и си създал репутация на умел майстор, той можел да разменя сечивата и остриетата срещу всичко, от което се нуждаел.

Но имаше нещо, което Айла не можеше съвсем добре да разбере. Каква беше церемонията им за обявяването на момчетата за истински мъже, ако беше без значение дали мъжът е ловец или не? Мъжете от Клана биха били загубени, ако не бяха убедени, че за тях е абсолютно важно да са ловци. Момчето не ставаше истински мъж докато не убиеше първото си голямо животно. Тя се сети за Креб. Той никога не беше ловувал. Не можеше, беше без око и ръка и куцаше. Беше най-великият Мог-ър, най-свещеният човек от Клана, но никога не бе убивал животно и никога не бе подлаган на церемонията за мъжественост. Вътре в себе си той не се считаше за мъж. Но тя знаеше, че е истински мъж.

Макар че вече бе паднал здрач, когато привършиха работата, никой от окървавените ловци не се поколеба да смъкне дрехите си и да отиде на потока. Жените се миеха малко по-нагоре от мъжете, но се виждаха едни други. Струпаха на купчини навити на руло необработени кожи и разтрошени гръдни кошове и запалиха по няколко огъня около тях, за да държат настрана четириногите хищници и лешояди. В близост натрупаха плавен, капани, както и клоните, използвани при изграждането на оградата на клопката. На една от тези клади се печеше плешка на шиш, а около нея бяха опънати шатри.

Температурата бързо падна и тъмнината ги обгърна. Айла беше доволна от несъразмерните дрехи, които беше заела от Тюли и Диджи, докато нейните одежди съхнеха при огъня заедно с още други, след като ги беше изпрала. Тя постоя малко при конете, за да се увери, че са добре и нищо не ги тревожи. Уини беше на границата на петното светлина, хвърляна от огъня, на който се печеше месото, но максимално далече от труповете, които трябваше да бъдат пренесени в яма в земята, и от купчината животински отпадъци отвъд ограденото, защитено от огъня пространство, от, където от време на време се чуваше вой и джавкане.

След като всички ловци се наядоха до насита с бизонско месо, препечено и хрупкаво отвън и полуопечено при кокала, те стъкнаха огъня и се разположиха около него като пийваха горещ билков чай и разговаряха.

— Трябваше да я видиш как отклони стадото — говореше Барзек. — Не знам колко още щяхме да ги удържим. Започваше да ги обзема паника и бях сигурен, че ще ги изтървем, когато онзи бизон се хвърли да бяга.

— Мисля, че трябва да благодарим на Айла за успеха на този лов — каза Талут.

Айла се изчерви от неочакваната похвала, но смущението й беше само една малка част от реакцията й. Това, че похвалата бе оценка и признание за нейните умения и способности, предизвика топли чувства в нея. Тя бе чакала да я признаят цял живот.

— Само си представете каква приятна изненада ще бъде това, когато го разправим на Лятното Събиране! — добави Талут.

Разговорите затихнаха. Талут вдигна един изсъхнал клон, който толкова време бе стоял на земята, че кората му едва се крепеше като стара овехтяла кожа. Той го разполови върху коляното си и хвърли двете парчета в огъня. Лумнаха искри, които осветиха лицата на хората, заобиколили плътно пламъците.

— Ловуванията невинаги се увенчават с такъв успех. Спомняте ли си, когато почти хванахме белия бизон? — попита Тюли. — Какъв срам, че ни се измъкна.

— Изглежда, че е бил благословен. Бях сигурен, че сме го хванали. Ти виждал ли си някога бял бизон? — Барзек попита Джондалар.

— Слушал съм за тях и съм виждал тяхно скривалище — отговори Джондалар. — Белите животни са свещени за Зеландониите.

— Лисиците и зайците също ли? — попита Диджи.

— Да, но не до такава степен. Даже яребиците се смятат за свещени, когато са бели. Според нашите вярвания, това означава, че са били докоснати от Дони, така че животните, които са се родили бели и запазят този си цвят цяла година, са по-свещени — поясни Джондалар.

— Белите и при нас са на специална почит. Поради това Огнището на Жерава има такъв висок статус… обикновено — каза Тюли, поглеждайки Фребек с леко пренебрежение.

— Големият северен жерав е бял, а птиците са специалните пратеници на Мут. Белите мамути, пък, притежават особена сила.

— Никога няма да забравя лова на белия мамут — каза Талут.

Загледаха го с очакване и това го окуражи да продължи.

— Всички се развълнуваха, когато разузнавачът съобщи, че го е видял. За всинца ни беше голяма чест, че Великата Майка Земя ни е дала бял женски мамут и тъй като това беше първият лов от Лятното събиране, щеше да донесе късмет за всички, ако успеехме да го хванем — обясни той на гостите.

— Всички ловци, които желаеха да се включат в лова, трябваше да се пречистят и да постят, за да бъдат приемливи за Мут и Огнището на Мамута ни наложи забрани, които важаха дори и след това, но ние всички искахме да бъдем избрани. Аз бях млад, малко по-възрастен от Дануг, но бях едър като него. Може би затова ме избраха и аз бях един от тези, които успяха да промушат женския мамут с копия. Също както бизона, който беше се нахвърли върху теб, Джондалар, никой не знае чие копие го уби. Мисля, че Великата Майка Земя просто не е искала никой отделен човек или бивак да се покрие с прекалено много ловна слава. Белият мамут беше за всички. Така беше по-добре. За да няма завист и негодуване.

— Разказвали са ми за преследване на бели мечки, които живеят далеч на север — обади се Фребек, защото не искаше да остане извън разговора. Вероятно нямаше човек или племе, които биха потвърдили, че те са убили белия мамут, но това не изключваше възможността от появата на завист или негодуване. Всеки избран да бъде включен получаваше толкова висок статус само от този лов, колкото Фребек имаше по рождение.

— И аз съм слушал за тях — каза Дануг. — Когато бях отседнал край кремъчната мина дойдоха гости от Сунгейците да разменят стоки за кремък. Една от жените беше разказвачка, много добра разказвачка. Тя разправи за Световната Майка и хората-гъби, които нощем следват слънцето, както и за много най-различни животни. Та тя ни разказа за белите мечки. Живеят на леда, казваше тя, и се хранят само с животни от морето, но се говори, че са незлобиви, също като големите пещерни мечки, които не ядат месо. Не са като кафявите мечки. Те са зли и хищни.

Дануг не забеляза, че Фребек го гледа с раздразнение. Той нямаше намерение да го прекъсва, просто се радваше, че има какво да сподели.

— Веднъж мъже от Клан се връща от лов и казва за бял носорог — обади се Айла. Раздразнението на Фребек не беше преминало и той я погледна намръщено.

— Да, белите са голяма рядкост — каза Ранек, — но черните също са специални.

Беше седнал малко по-назад от огъня, лицето му беше в сянка и почти не се виждаше. Проблясваха само белите му зъби и дяволитите му очи.

— Да, да, и ти си голяма рядкост, а и много държиш това да го разбере всяка жена на Лятното събиране, която си го търси — подхвърли Диджи.

Ранек се засмя.

— Е, Диджи, какво да направя като дъщерите на Земята Майка са толкова любопитни? Не би искала да разочаровам някоя, нали? Но не говорех за себе си. Мислех си за черните котки.

— Черни котки? — попита Диджи.

— Уимез, смътно си спомням една голяма черна котка — каза той, обръщайки се към мъжа, с когото деляха едно и също огнище. — Знаеш ли нещо за това?

— Изглежда, че ти е направило много силно впечатление. Не мислех, че го помниш — каза Уимез. — Та ти беше още бебе, но майка ти наистина изпищя. Ти беше се изгубил и точно в момента, в който те видя, тя забеляза и тази голяма черна котка, приличаща на снежен леопард, само че черна, когато тя скочи от едно дърво. Предполагам, че е помислила, че се хвърля към теб. Може би писъкът й я уплаши, а може би котката просто нямаше такова намерение. Тя си продължи по пътя, но майка ти хукна за теб и дълго време след това не те изпускаше от погледа си.

— Имаше ли много черни котки като тази там, където ти си бил? — попита Талут.

— Не бяха кой знае колко много, но се навъртаха. Живееха в горите и ловуваха нощем, така че човек трудно можеше да ги забележи.

— Би трябвало да са били рядкост както белите тук, така ли? Бизоните са тъмни, също и някои мамути, но не са черни. Черният цвят е специален. Колко черни животни има? — каза Ранек.

— Днес, когато аз ходя с Друез, виждаме черен вълк — обади се Айла. — Никога преди не виждала черен вълк.

— Наистина ли беше черен? Или просто тъмен? — попита Ранек, силно заинтересован.

— Черен. По-светъл на корема, но черен — Вълк-единак, мисля — добави Айла. — Не видях други следи. Ако беше глутница щеше да има… нисък статус. Изостанал сам, може би, търси друг вълк-единак, за да образуват глутница.

— Нисък статус? Ти откъде знаеш толкова много за вълците? — попита Фребек. В гласа му се долови нотка на присмех, като че ли не му се искаше да й повярва, но се долавяше и известно любопитство.

— Когато аз се уча да ловува, аз ходя на лов само за хищници. Само с прашка. Наблюдавам отблизо, много дълго време. Изучавам вълци. Веднъж виждам бяла вълчица в глутница. Други вълци не като нея. Тя изгонена. Други вълци не обича вълк с различен цвят.

— Да, вълкът наистина беше черен — каза Друез в желанието си да защити Айла след вълнуващото препускане с коня. — Аз също го видях. Отначало не бях сигурен, но наистина излезе вълк, и то черен. И ми се струва, че беше единак.

— Понеже стана въпрос за вълци, добре би било да поставим пазачи довечера. Още повече, ако наоколо се навърта черен вълк — каза Талут. — Можем да се сменяме, но през цялата нощ трябва да има някой буден и нащрек.

— Добре би било да си починем — добави Тюли и се изправи. — Утре ни чака голям преход.

— Аз ще остана да пазя пръв — каза Джондалар. — Като се изморя ще събудя някого.

— Може мен да събудиш — обади се Талут.

Джондалар кимна в знак на съгласие.

— Аз също ще пазя — каза Айла.

— Ами защо да не пазиш заедно с Джондалар? Добре е да си имаш другар. Така ще можете да се поддържате будни един друг.