Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Mammoth Hunters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Ловци на мамути

Преводач: Мариана Пампорова-Стойчева; Георги Стойчев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полипринт

Художник: Петър Станимиров

Коректор: Росица Варадинова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3181

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

15

Някакъв глас го повика, гласът на майка му, но сякаш идеше отдалеч и променливият вятър го прекъсваше. Джондалар си беше у дома, но този дом беше странен, познат и същевременно непознат. Опипа постелята до себе си. Беше празна! Обзет от паника, той се изправи рязко, вече съвсем буден.

Като се огледа, Джондалар позна пещерата на Айла. Завесата на входа се беше откачила в единия си край и плющеше на вятъра. В малката пещера нахлуваха студени въздушни потоци, но през входа и отвора над него струеше слънчева светлина. Той бързо навлече панталоните и туниката си и тогава забеляза край огнището чаша чай, от която се вдигаше пара, а до нея — свежо клонче с обелена кора.

Усмихна се. Как го правеше? — помисли си той. Как винаги успяваше да му приготви горещ чай, който да намери като се събуди? Поне тук, в нейната пещера, това винаги й се удаваше. В Лъвския бивак вечно кипеше някаква дейност и обикновено се хранеха заедно с други хора. Той пиеше сутрешния си чай в Лъвското огнище или в широката обща част, където се готвеше храната, не по-рядко, отколкото в Огнището на Мамута; тогава често към тях се присъединяваше още някой. Там не беше обърнал внимание дали всяка заран намира поставена от нея чаша горещ чай, когато се събужда, но сега, като се замисли за това, осъзна, че е било така. Не беше в природата й да го изтъква. Горещото питие просто го очакваше като многото други неща, които тя правеше за него, без да е необходимо да я моли.

Взе чашата и отпи. В питието имаше джоджен — тя знаеше, че той го обича сутрин — също и лайка и още нещо, което не можа да определи. Чаят имаше червеникав оттенък, може би шипки?

„Колко лесно е да се върнеш към старите си навици“ — помисли си той. Винаги му беше забавно да отгатва какво има в сутрешния й чай. Взе вейката и дъвчейки единия й край, излезе навън. Използва сдъвкания край, за да почисти зъбите си. Изплакна устата си с глътка чай и отиде на края на площадката, за да пусне една вода. Метна клончето и изплю чая, сетне застана на ръба и замислено се загледа в парата, която се издигаше от дъгообразната му струя.

Вятърът не беше силен и сутрешното слънце, отразяващо се в светлите скали, създаваше усещане за топлина. Прекоси неравната повърхност, стигна до изпъкналия връх и погледна надолу към рекичката. По ръбовете й имаше наченки на лед, но тя все още течеше бързо в участъка на острия завой, който я отклоняваше от нормалната й посока на юг и я караше да се движи на изток в продължение на няколко мили, преди да възстанови първоначалното си направление. Край реката вляво от него се простираше спокойната долина и той забеляза Уини и Рейсър, които пасяха наблизо. Вдясно от него, в горния край на реката, гледката бе съвсем различна. Оттатък грамадата от кости, в основата на стената и каменистия плаж се събираха високи скалисти стени и рекичката течеше в дъното на дълбок пролом. Спомни си, че веднъж бе плувал срещу течението, за да види докъде ще може да стигне и се бе добрал до един бурен водопад.

Видя, че Айла се появи, изкачвайки се по стръмната пътека, и се усмихна.

— Къде си ходила?

След още няколко нейни стъпки той получи безсловесен отговор на въпроса си. Носеше две тлъсти, почти бели яребици, държейки ги за пернатите крака.

— Стоях точно там, където си ти, когато ги видях в ливадата — каза тя, показвайки му улова си. — Реших, че би било добре да разнообразим храната си с прясно месо. Запалих огън в готварското си огнище долу на плажа. Ще ги оскубя и ще ги сготвя, след като свършим със закуската. А, ето, намерих още един огнен камък.

— Има ли много от тях на плажа? — попита той.

— Май не са толкова много, колкото бяха по-рано. Този трябваше да го търся.

— По-късно ще сляза долу и ще потърся още.

Айла влезе вътре, за да довърши приготвянето на закуската. Тя се състоеше от зърно и боровинки, които беше намерила необрани по голите клони на храстите с окапали листа. Птиците не бяха оставили кой знае колко и тя трябваше да се въоръжи с търпение, за да събере няколко шепи, но беше доволна, че ги откри.

— Ето какво било! — възкликна Джондалар, довършвайки поредната си чаша чай. — Сложила си червени боровинки в чая! Джоджен, лайка и червени боровинки.

Тя се усмихна в знак на съгласие и той изпита задоволство от това, че е решил малката загадка.

След закуска те и двамата слязоха на плажа и докато Айла подготвяше птиците за печене в каменната фурна, Джондалар започна да търси малки късове железен пирит по брега. По-късно тя се върна в пещерата, а той продължи търсенето. Намери и няколко парчета кремък с подходящи за обработка размери и ги отдели настрана. Още преди пладне успя да натрупа купчина огнени камъни и вече му беше омръзнало да се взира в каменистия бряг. Заобиколи издадената стена и като видя недалеч в долината кобилата и младия жребец, се запъти към тях.

Когато ги приближи, забеляза, че и двете животни гледат към степта. Горе, на билото имаше няколко коня, които също се взираха в тях. Рейсър направи няколко крачки към табуна диви коне с извит врат и трептящи ноздри. Джондалар реагира, без да се замисли.

— Хайде! Махайте се оттук! — извика той като се затича към конете, размахвайки ръце.

Изненадани, конете отскочиха назад с цвилене и пръхтене и се отдалечиха препускайки. Последният — жребец с цвят на сено — се спусна към мъжа, после се изправи предупредително на задните си крака и се втурна в галоп след останалите.

Джондалар се обърна и се върна при Уини и Рейсър. И двете животни бяха неспокойни. Те също се бяха изплашили, а бяха доловили и паниката на табуна. Той потупа Уини и прегърна Рейсър през врата.

— Не бой се, моето момче — каза той на младия кон. — Не исках да изплаша теб. Просто не ми се щеше да те подмамят да идеш с тях, преди да сме имали възможност да се сприятелим. — Той гальовно почеса и помилва животното. — Представяш ли си какво да е яздиш жребец като онзи, светлия — размишляваше той на глас. — Трудно ще е, пък и няма да ми позволи да го почеша като теб, нали така? Какво би трябвало да сторя за теб, за да ми позволиш да те яхна и да поемем натам, накъдето искам аз? Кога да започна? Да се опитам ли да те пояздя сега или да изчакам? Още не си съвсем пораснал, но това ще стане скоро. По-добре да питам Айла. Тя трябва да знае. Уини сякаш винаги я разбира. Чудя се дали изобщо разбираш какво ти говоря, Рейсър.

Когато Джондалар най-сетне тръгна обратно към пещерата, Рейсър, го последва като игриво го побутваше и душеше ръката му, което много зарадва мъжа. Младият кон изглежда наистина се стараеше да се сприятели с човека. Вървя след него чак до пещерата.

— Айла, имаш ли нещо, което да дам на Рейсър? Малко жито или нещо друго? — попита той още с влизането си.

Айла седеше до постелята заобиколена от разнородни купчини предмети.

— Защо не му дадеш от онези дребни ябълки в паницата ей там? Прегледах ги, тези са натъртени — предложи тя.

Джондалар загреба с шепа от дребните и кръгли тръпчиви плодове и започна да ги дава на Рейсър един по един. След като го потупа приятелски още няколко пъти, мъжът отиде при Айла. Дружелюбно настроеният кон го последва.

— Джондалар, изкарай Рейсър навън! Може да стъпче нещо!

Той се обърна и се блъсна в младото животно.

— Хайде, стига толкова, Рейсър! — каза мъжът като го поведе към другата част на пещерата, където обикновено стояха младият жребец и неговата майка. Но когато го остави, кончето пак тръгна подир него. Отново го върна на мястото му, но пак не можа да го задържи там.

— Е, сега като е така приятелски настроен, как да го накарам да се спре?

Айла наблюдаваше забавната гледка с усмивка.

— Опитай като му налееш малко вода в купичката или му сипеш зърно в яслата.

Джондалар направи и двете и когато най-сетне кончето се заплесна, той се върна при Айла като внимателно поглеждаше назад, за да се убеди, че животното вече не върви по петите му.

— Ти с какво се занимаваш? — попита я той.

— Опитвам се да реша какво да взема със себе си и какво да оставя тук — обясни му тя. — Според теб какво би трябвало да дам на Тюли на церемонията по осиновяването? Трябва да е нещо изключително хубаво.

Джондалар огледа купчините предмети, които Айла беше изработила, търсейки си занимание през самотните нощи и дългите студени зими, прекарани в пещерата. Още докато живееше с Клана, тя бе получила признание за умението си да прави висококачествени вещи, а по време на дългите години, прекарани в долината, беше имала твърде малко други занимания. Тя отделяше повече време и внимание на всеки проект, за да направи изделието трайно. И резултатите бяха налице.

Той взе една купа от купчината съдове. Изделието беше измамно просто. Формата му бе почти съвършено кръгла и бе изработено от един-единствен дървен къс. Купата беше толкова гладка, че при допир изглеждаше почти като жива. Беше му казвала как ги прави. В основата си процесът беше като останалите, които му бяха известни; разликата се състоеше в грижливата изработка и вниманието, което се отделяше на детайлите. В началото тя издълбаваше грубата форма с каменна тесла, сетне отстраняваше излишната маса с ръчен кремъчен нож. Със заоблен камък и пясък изглаждаше изделието отвън и отвътре, докато почти не можеше да се усети грапавинка и оформяше окончателния му вид като го лъсваше с хвощ.

Нейните кошници, били те рехаво изплетени или водонепромокаеми, се отличаваха със същата простота и майсторска изработка. Нямаше нужда от бои и оцветители — структурният ефект се постигаше чрез смяна на начина на изплитане и чрез използване на естествените цветови разновидности на влакната. Подовите рогозки притежаваха същите характеристики. Рулата въже и изплетените от жили и лико канапи, независимо от размерите им, бяха гладки и еднакви, както и дългите каиши, изрязани спираловидно от единична кожа.

Животинските кожуси, които преработваше в лицева кожа, бяха меки и еластични, но най-силно впечатление му правеха кожите й със запазен косъм. Едно е да направиш кожата от елен еластична като я изстържеш и отвън, и отвътре, друго е, когато оставиш косъма — тогава нещавената кожа обикновено е по-твърда. Кожите на Айла бяха не само разкошни откъм окосмената си страна, но и меки като кадифе и еластични откъм лицевата си част.

— Какво ще дадеш на Нези? — попита той.

— Храна, като тези ябълки, заедно с контейнери за тях.

— Това е добра идея. А какво мислиш да дадеш на Тюли?

— Тя много се гордее с кожите на Диджи, затова не мисля да й давам кожи, а не искам и да е храна като на Нези. Подаръкът ми не бива да е твърде практичен. Тя е водачка. Би трябвало да е нещо специално за носене, да кажем кехлибар или раковини, но нямам нищо специално от този тип — каза Айла.

— Имаш.

— Мислех да й дам кехлибара, който намерих, но той ми е знак от моя тотем. Не мога да й го преотстъпя.

— Нямам предвид кехлибара. Тя сигурно си има много. Дай й кожа с косъм. Това беше първото нещо, което тя спомена.

— Но тя сигурно има много кожи.

— Не и такива красиви и специални като твоите, Айла. Само веднъж досега съм виждал нещо подобно. Уверен съм, че такива не е имала. Онази, която съм виждал, беше изработена от плоскоглав… от жена от Клана.

 

 

До настъпването на вечерта Айла беше успяла да вземе няколко трудни решения. Натрупаните с годините изделия бяха разпределени в две купчини. По-голямата щеше да остане в пещерата и долината. Щеше да вземе със себе си само по-малката… и спомените си. Процесът на принудителен подбор беше мъчителен за нея и пресушаваше всичките й чувства. Настроението й се предаде и на Джондалар, който си даде сметка, че от много години насам не се беше замислял така често за дома, миналото и живота си. В съзнанието му непрестанно изплуваха болезнени спомени, които мислеше, че е забравил, или поне така му се искаше. Чудеше се защо се връща към тях именно сега.

Вечеряха мълчаливо. От време на време подхвърляха по някоя дума и пак потъваха в мълчание, всеки отдаден на мислите си.

— Птиците са много вкусни, както винаги — забеляза Джондалар.

— Креб много ги харесваше приготвени по този начин.

Беше го споменавала и преди. Все още му беше трудно да повярва, че е научила толкова много от плоскоглавците, с които беше живяла. Макар че като се замислеше, се питаше защо пък да не могат и те да готвят като всички други?

— Майка ми е добра готвачка. Сигурно ще й харесат.

„Напоследък Джондалар много мисли за майка си“ — каза си Айла, — „Сутринта спомена, че преди да се събуди, я е сънувал.“

— Когато бях малък, тя обичаше да готви специални манджи… когато не беше заета с проблемите на Пещерата.

— Проблемите на Пещерата?

— Тя ръководеше Деветата пещера.

— Да, казвал си ми, но тогава не можех да те разбера. Искаш да кажеш, че е била като Тюли? Водачка?

— Да, нещо подобно. Но нямаше водач като Талут, а Деветата пещера е много по-голяма от Лъвския бивак. С много повече хора. — Той замълча и затвори очи, за да се съсредоточи. — Може би по четири човека на един.

Айла се опита да си представи колко прави това, но реши да го сметне по-късно като начертае знаци по земята; зачуди се как може толкова много хора да живеят заедно през цялото време. Та това беше почти колкото едно Събиране на Клановете.

— В Клана жените не можеха да бъдат водачки — каза тя.

— Мартона пое ръководството на пещерата след Джоконан. Зеландони ми каза, че тя така активно му е помагала да упражнява задълженията си на водач, че след смъртта му всички се започнали да се обръщат към нея. Моят брат Джохаран е роден в неговото огнище. Сега той е водач, а Мартона е негова съветничка… или поне беше такава, когато тръгнах.

Айла се намръщи. Джондалар й бе разказвал за тях и преди, но тя не беше разбрала добре какви са роднинските им връзки.

— Твоята майка е била стопанка на… как го каза? Джоконан?

— Да.

— Но ти винаги говориш за Даланар.

— Аз съм роден в неговото огнище.

— Значи майка ти е била стопанка и на Даланар.

— Да. Тя е била вече водачка, когато са се събрали. Бяха много привързани един към друг, хората още разказват истории за Мартона и Даланар и пеят тъжни песни за тяхната любов. Зеландони ми беше казвал, че те много държали един на друг. На Даланар никак не му се нравело, че тя отделя много време за Пещерата. Постепенно намразил периодите, през които тя изпълнявала задълженията си на водачка, но тя имала чувство за отговорност. Най-сетне разкъсали брачния възел и той я напуснал. По-късно Мартона създала ново огнище с Уиломар и тогава родила Тонолан и Фолара. Даланар се отправил на североизток, открил залежи на кремък и се запознал с Джерика. Там основал Първата пещера на Ланзадониите.

Той помълча известно време. Изглежда Джондалар изпитваше необходимост да разказва за семейството си, затова Айла го слушаше, макар че той повтаряше неща, които беше казвал и преди. Тя стана, наля остатъка от чая в чашите, прибави дърва в огъня, а след това седна върху кожите на края на леглото. Загледа се в замисленото лице на Джондалар, по което пробягваха сенки, причинени от играта на огъня.

— Какво означава „Ланзадонии“? — попита тя.

Джондалар се усмихна:

— Ами… просто… деца на Дони… деца на Великата Майка Земя, които живеят на североизток, ако трябва да бъда съвсем точен.

— Ти си живял там, нали? С Даланар?

Той затвори очи. Стисна челюсти и заскърца със зъби, а челото му се сбърчи от болка. Айла и преди го беше виждала така и се чудеше на какво се дължи това му състояние. Беше говорил за този период от живота си през лятото, но тогава се бе разстроил и се затворил в себе си. Тя долови някаква тревожност, зараждащо се силно напрежение, в центъра, на което бе Джондалар, и което наподобяваше набъбването на земята, подготвяща се за изригване от големи дълбини.

— Да, живях там — отвърна той — в продължение на три години. — Внезапно скочи, разля чая си и отиде до задната стена на пещерата. — О, Майко! Беше ужасно!

Облегна се с ръка на стената и подпря главата си о нея в тъмното, опитвайки се да се овладее. След малко се върна, погледна мокрото петно от просмукалата се в твърдия земен под течност и клекна, за да вземе чашата. Завъртя я в ръцете си и се загледа в огъня.

— Толкова ли лошо се живееше с Даланар? — попита го най-сетне Айла.

— Да се живее лошо с Даланар? Не. — Той изглеждаше изненадан от думите й. — Не това беше лошото. Той се зарадва, когато ме видя. Прие ме в огнището си, научи ме на занаят заедно с Джоплая, отнасяше се с мен като с възрастен… и никога не повдигна въпрос за това.

— За кое?

Джондалар пое дълбоко въздух:

— За причината, поради която бях изпратен там — отвърна той и погледна чашата в ръцете си.

Настана тягостно мълчание; дишането на конете изпълваше пещерата, звукът от силното пукане и пращене на огъня се удряше в каменните стени и отекваше в ушите им. Джондалар остави чашата и се изправи.

— Винаги съм бил едър за годините си и по-зрял от връстниците си — започна той, крачейки напред-назад в празното пространство около огъня. — Рано достигнах зрялост. Бях на не повече от единадесет години, когато за пръв път ми се присъни донии… а тя имаше лицето на Золена.

Отново името на тази жена. Тази, която е означавала много за него. Беше разказвал за нея, но бегло и с явна болка. Айла не беше разбрала причината за терзанието му.

— Всички млади мъже я искаха за своя донии-жена, всички искаха тя да ги научи. От тях се очакваше да желаят нея или някоя друга като нея — той рязко се завъртя и застана с лице към Айла — но не и да я обичат! Знаеш ли какво означава да се влюбиш в своята донии-жена?

Айла поклати глава.

— От нея се очаква да ти покаже, да те научи, да те накара да проумееш великия Дар на Майката, за да си подготвен, когато дойде твоят ред да превърнеш момичето в жена. От всички жени се очаква да бъдат донии-жени поне веднъж, когато станат, по-възрастни, тъй както от всички мъже се очаква да участвуват поне веднъж в Първите обреди на млада жена. Това е свещено задължение в чест на Дони. — Той сведе очи. — Но една донии-жена олицетворява Великата Майка; нямаш право да се влюбваш в нея и да я искаш за стопанка. — Вдигна очи. — Сега разбираш ли? Това е забранено. Все едно да се влюбиш в собствената си майка, все едно да искаш да се събереш със собствената си сестра. Почти както да искаш да се задомиш с плоскоглава жена!

Той се обърна, направи няколко големи крачки и застана на изхода. Отметна завесата, после раменете му се отпуснаха, размисли и се върна. Седна до нея и се загледа някъде далеч напред.

— Бях на дванадесет години, а Золена беше донии-жена и аз бях влюбен в нея. И тя в мен. Отначало всичко изглеждаше като че ли тя просто знае как да ме задоволи, но след това нещата се задълбочиха. Можех да разговарям с нея за всичко; харесваше ни да сме заедно. Тя ми разкри същността на жените, учеше ме какво им доставя удоволствие и аз бях добър ученик, защото исках да я накарам да изпитва наслада. Обичах да й доставям удоволствие. Не сме очаквали да се влюбим, дори в началото не споделяхме, че се обичаме. После се опитахме да го опазим в тайна. Но аз я исках за стопанка. Исках да живея с нея. Исках нейните деца да бъдат рожби на моето огнище.

Той примига и Айла видя, че докато се взираше в огъня, в ъгълчетата на очите му блесна влага.

— Золена постоянно повтаряше, че съм много млад. Че ще я забравя. Повечето мъже започват сериозно да си търсят жена за стопанка едва на петнадесет години. Аз не се чувствах прекалено млад. Но моите чувства бяха без значение. Тя не можеше да бъде моя стопанка. Золена беше моят донии-жена, моя съветничка и учителка и от нея се очакваше да не ми позволява да се влюбя в нея. Върху нея се изсипаха повече обвинения, отколкото върху мен, но това само влоши нещата. Изобщо нямаше да я обвинят, ако аз не бях толкова загубен! — изплю камъчето най-сетне Джондалар.

— Други мъже също я желаеха. Непрестанно. Независимо от това дали тя ги желаеше или не. Имаше един, който постоянно й досаждаше — Ладроман. Няколко години преди това тя бе негова донии-жена. Мисля, че нямам право да го обвинявам, че я желаеше, но тя вече бе загубила интереса си към него. Той започна да ни следи и наблюдава. И ето че веднъж ни свари, когато бяхме заедно. Заплаши я, че ако не тръгне с него, ще разправи на всички за нас двамата.

Золена се опита да му се присмее, каза му, че може да разправя каквото си иска, че всъщност няма нищо за разправяне, защото тя е моя донии-жена. И аз трябваше да направя същото, но когото той ни се присмя с думите, които си бяхме казвали в интимни моменти, аз се ядосах. Не… не само се ядосах. Кипнах и загубих самообладание. Цапардосах го.

Джондалар удари с юмрук по земята, после пак и пак.

— Удрях и удрях… Золена се опита да ме спре. Накрая трябваше да доведе някого, за да ме откопчат от него. Добре, че го направи. Мисля, че щях да го убия.

Джондалар стана и отново закрачи напред-назад.

— И тогава всичко излезе на бял свят. Всички мерзки подробности. Ладроман разказа всичко… на всеослушание. Бях слисан като разбрах колко дълго ни е следил и колко много е чул. Разпитаха и Золена, и мен — споменът го накара да се изчерви — и двамата бяхме разобличени, но на мен ми стана гадно, когато я обвиниха за всичко. Положението се влошаваше още повече от това, че бях син на водачката на Деветата пещера, че бях опозорил майка си. Настана бъркотия в цялата Пещера.

— И какво направи тя? — попита Айла.

— Това, което трябваше. Ладроман беше пострадал лошо. Липсваха му няколко зъба. Това му пречеше да дъвче, а жените не обичат беззъби мъже. Мама трябваше да плати голямо обезщетение за него, а когато майката на Ладроман настоя да ме прокуди, тя се съгласи.

Спря и затвори очи, челото му се набразди от болезнените спомени.

— Нея нощ много плаках. — Явно му беше трудно да го признае. — Не знаех къде да отида. Не знаех, че мама е изпратила вестоносец при Даланар, за да го помоли да ме приеме.

Пое дълбоко въздух и продължи:

— Золена напусна преди мен. Винаги я бяха привличали жреците и тя се присъедини към Тези, които служат на Майката. Помислих си дали и аз да не се отдам на Служене, да кажем като ваятел — тогава ми се струваше, че имам известен талант за това. Но пристигна отговор от Даланар и докато се усетя Уиломар вече ме водеше при Ланзадониите. Аз фактически не познавах Даланар. Беше напуснал Пещерата, когато бях малък и го бях виждал само на Летните събирания. Не знаех какво да очаквам, но Мартона беше постъпила правилно.

Джондалар спря да говори и отново клекна край огъня. Взе един сух и крехък счупен клон го пъхна в пламъците.

— Преди да тръгна, хората ме отбягваха и ругаеха — продължи той. — Някои прибираха децата си, когато бях наблизо, за да не изпитат пагубното ми влияние, сякаш само като ме гледаха можеха да се покварят. Знаех, че го заслужавам — това, което бяхме сторили, беше ужасно, искаше ми се да умра.

Айла мълчаливо го наблюдаваше и чакаше да продължи. Не разбираше напълно обичаите, за които той говореше, но изживяваше болката му със състрадание, породено от собствената й мъка. Тя също бе нарушила табу и бе понесла жестоките последствия от това, но бе извлякла и поука от тях. Може би защото поначало беше толкова различна от останалите, тя се бе научила да си задава въпроса дали направеното от нея действително е било толкова лошо. Беше разбрала, че няма нищо нередно в това да ловува с прашка, копие или друго оръжие, въпреки че Кланът забраняваше на жените да ловуват и не се укоряваше за това, че се бе опълчила срещу Брод, въпреки всички традиции.

— Джондалар — каза тя, наблюдавайки със свито от мъка сърце сведената му в отчаяние и самообвинение глава, — ти си направил ужасно нещо — той кимна в знак на съгласие — като си наранил лошо онзи човек. Но какво чак толкова нередно сте сторили със Золена? — попита Айла.

Той вдигна поглед към нея, изненадан от въпроса й. Беше очаквал ненавист, присмех, презрение, каквото самият той изпитваше към себе си.

— Ти не разбираш. Золена беше моят донии-жена. Опозорихме Майката. Обидихме Нея, Майката. Това беше срамно.

— Кое е било срамно? Все още не мога да разбера какво толкова лошо си направил.

— Айла, когато една жена приеме да изпълнява тази роля на Майката, да обучава младеж, тя поема голяма отговорност. Тя го подготвя за превръщането му в мъж, създател на жени. Дони е отредила на мъжа задължението да отваря жената, да я подготвя да поеме смесените духове от Великата Земя Майка, за да може жената да стане майка. Това е свещено задължение. Това не е обикновена, всекидневна връзка, която всеки може да си позволи по всяко време и не е нещо, което може да се приема с лека ръка — обясни й Джондалар.

— Ти с лека ръка ли го прие?

— Не! Разбира се, че не!

— Тогава какво лошо си сторил?

— Аз опозорих свещен ритуал. Влюбих се в…

— Добре, влюбил си се. И Золена се е влюбила в теб. Какво лошо има в това? Та нали това чувство поражда топлота и радост? Не сте го направили преднамерено. Просто така се е получило. Не е ли съвсем естествено да се влюбиш в жена?

— Но не в тази жена — възрази й Джондалар. — Ти просто не разбираш.

— Прав си. Не разбирам. Брод ме насили. Беше жесток и мерзък и това му доставяше удоволствие. След време ти ме научи какви са истинските Удоволствия — без болка, с топлота и нежност. Любовта ми към теб също ме кара да изпитвам топлота и нежност. Мислех, че обичта винаги поражда такива чувства, а сега ти ми казваш, че може да е грешно да обичаш някого и че това може да причини силна болка.

Джондалар взе още едно дърво и го хвърли в огъня. Как да я накара да разбере? Човек може да обича майка си, но не може да я вземе за своя стопанка и не може да иска неговата донии-жена да роди децата на неговото огнище. Просто не знаеше какво да каже и тишината стана тягостна.

— Защо напусна Даланар и се върна? — попита Айла след малко.

— Майка ми изпрати да ме повикат… не, не беше само това. Самият аз исках да се върна. Колкото и да беше добър с мен Даланар, колкото и да харесвах Джерика и моята братовчедка Джоплая, това не беше моят дом. Не знаех дали изобщо някога ще мога да се върна. Много се безпокоях за завръщането, но го исках. Заклех се никога вече да не избухвам и да не губя самообладание.

— Зарадва ли се като се прибра при своите?

— Не беше както преди, но като минаха няколко дни стана по-добре, отколкото предполагах. Семейството на Ладроман беше напуснало Деветата пещера и тъй като него го нямаше да напомня на хората за случилото се, те постепенно го забравиха. Не зная какво щях да правя, ако още беше там. Достатъчно зле се чувствах на Летните събирания. Колкото пъти го видех, все си спомнях за позора. Много приказки се изприказваха и когато след известно време се върна Золена. Боях се да се срещна с нея, но ми се искаше. Не можех да устоя, Айла; мисля, че въпреки всичко продължавах да я обичам — погледът му молеше за разбиране.

Отново се изправи и закрачи напред-назад.

— На тя се беше променила много. Вече се беше издигнала в йерархията на зеландонията. Беше станала типична представителка на Онези, които служат на Майката. Отначало не исках да повярвам. Щеше ми се да видя колко се е променила, да разбера дали у нея е останало някакво чувство към мен. Исках да бъда насаме с нея и бях направил план как да го постигна. Изчаках следващия Фестивал в чест на Майката. Тя изглежда бе отгатнала намеренията ми. Опита се да ме отбегне, но после промени решението си. На следващия ден някои хора бяха скандализирани, макар че беше напълно в реда на нещата да споделим удоволствия с нея по време на фестивал. — Той изсумтя подигравателно. — Опасенията им бяха напразни. Тя ми каза, че още има чувства към мен, че ми желае доброто, но вече не е същото. Каза, че вече не ме желае.

— Ако трябва да бъда откровен — отбеляза той с горчива ирония, — струва ми се, че тя наистина има чувства към мен. Сега сме добри приятели, но Золена знаеше какво иска… и го получи. Сега тя вече не е Золена. Преди да предприема моето Пътешествие, тя стана Зеландони, Първа сред Тези, които служат на Майката. Скоро след това тръгнах с Тонолан. Мисля, че това бе причината да замина.

Отново отиде до входа и застана там, загледан над горния край на оправената завеса. Айла стана и се присъедини към него. Затвори очи, усещайки вятъра по лицето си и се заслуша в равномерното дишане на Уини и по-неспокойното пуфтене на Рейсър. Джондалар пое дълбоко въздух, върна се и седна на една рогозка пред огъня, но не понечи да легне да спи. Айла го последва, свали големия мях с вода и наля малко в една готварска кошница, после сложи камъни в огъня, за да се нагорещят. Изглежда на него още не му се лягаше. Не беше излял душата си докрай.

— При завръщането ми най-приятно ме изненада Тонолан — каза той като отново поде прекъснатата нишка. — По време на отсъствието ми беше пораснал и когато се върнах, станахме добри приятели и започнахме да правим заедно много неща…

Джондалар замълча и на лицето му се изписа скръб. Айла си спомни колко трудно беше преживял смъртта на брат си. Той се отпусна до нея със свити рамене, изтерзан и изтощен и тя осъзна колко мъчително бе за него да говори за миналото си. Не знаеше какво го бе подтикнало, но усещаше, че нещо се бе трупало у него.

— Айла, мислиш ли, че на връщане можем да открием… мястото, където Тонолан беше… убит? — попита той, обръщайки се към нея с насълзени очи и треперещ глас.

— Не съм сигурна, но можем да опитаме — каза тя и прибави още камъни във водата, после извади успокоителни билки.

Изведнъж си спомни, с цялото безпокойство и страх, които беше изживяла тогава, неговата първа нощ в пещерата й, когато не беше сигурна дали ще оживее. Тогава той викаше името на брат си и макар че думите му бяха непонятни за нея, тя разбираше, че пита за мъртвия мъж. Когато най-сетне успя да го накара да разбере какво е станало, той изля разтърсващата си скръб в прегръдките й.

— През онази първа нощ знаеш ли откога не бях плакал? — попита я той и тя се сепна — сякаш беше прочел мислите й, но нали беше говорил за Тонолан до този момент. — Откакто майка ми ми каза, че ще трябва да замина. Айла, защо трябваше той да умре? — попита той с молещ и измъчен глас. — Тонолан беше по-млад от мен! Не трябваше да умира толкова млад. Не можех да понеса мисълта, че го няма. Когато се разридах, мислех, че никога няма да спра.

Не зная какво щях да направя, ако те нямаше теб, Айла. Досега не съм ти го казвал. Мисля, че се срамувах, защото… защото пак загубих самообладание.

— Няма нищо срамно в скръбта, Джондалар… или в любовта.

Той извърна глава.

— Мислиш ли, че е така? — В гласа му се долавяше нотка на самопрезрение. — Дори когато егоистично се възползваш от нея, а нараняваш някого другиго?

Айла сбърчи чело в недоумение.

Той отново се обърна с лице към огъня.

— През лятото след завръщането ми бях избран на Лятното събиране за Първи обреди. Притеснявах се; така е с повечето мъже. Страхувах се да не нараня някоя жена, а аз не съм дребен мъж. Винаги има свидетели, които удостоверяват, че момичето е било отворено, но също и че не е наранено. Мъжът се безпокои да не се посрами като не успее да докаже мъжествеността си и се наложи да повикат някой друг в последния момент. Много неща могат да се случат. Би трябвало да изпитвам благодарност към Зеландони — засмя се язвително той. — Направи точно това, което се очаква от една донии-жена. Даде ми добри съвети… и това ми помогна.

Но в онази нощ си мислех за Золена, а не за амбициозната Зеландони. После видях уплашеното момиче и разбрах, че то се притеснява много повече от мен. Тя наистина се изплаши, когато видя набъбналия ми член; с много жени е така първия път. Но аз си спомних какво ме беше научила Золена, как да я подготвя, как да се въздържам и контролирам, как да й доставя удоволствие. Чудесно бе да видиш как от неспокойно, уплашено момиче тя се превърна в отворена, тръпнеща от желание жена. Беше толкова признателна и любвеобилна… В онази нощ почувствах, че я обичам.

Пак затвори очи и сбърчи чело от болка — изражение, което Айла бе наблюдавала твърде често напоследък. После отново скочи и закрачи напред-назад.

— Никога не се поучавам от грешките си! На другия ден разбрах, че не съм действително влюбен в нея, но тя се беше влюбила в мен! Тя не биваше да се влюбва в мен, така както аз не биваше да се влюбвам в моята донии-жена. От мен се искаше да я направя жена, да я науча на Удоволствията, а да я накарам да се влюби в мен. Постарах се да не нараня чувствата й, но видях разочарованието й, когато най-сетне успях да я накарам да проумее истината.

Джондалар тъкмо се бе приближил откъм отвора на пещерата, когато внезапно спря пред нея и почти извика:

— Айла, това е свещен акт — да превърнеш момичето в жена, това е задължение, отговорност, а аз отново го оскверних! — той пак закрачи. — И това не беше за последен път. Казах си, че повече никога няма да постъпя по този начин, но следващият път стана същото. Казвах си, че няма да приема отново тази роля, не я заслужавах. Но когато отново ме избраха, не можах да откажа. Исках го. Често ме избираха и аз започнах да се стремя към това, към любовните чувства и топлината в такива нощи, макар че на другия ден се ненавиждах, загдето съм се възползвал от тези млади жени и от свещения ритуал на Майката.

Спря да се движи, хвана се за един от прътите на рамката, на която тя сушеше билките си и се вгледа в нея.

— Но след няколко години разбрах, че нещо не е наред и осъзнах, че Майката ме наказва. Мъжете на моя възраст си намираха жени, задомяваха се, и се перчеха с децата на своите огнища. А аз не можех да намеря жена, която да обичам по този начин. Познавах много жени, наслаждавах се на компанията и Удоволствията им, но се влюбвах само когато не биваше, по време на Първите обреди… и само в тяхната нощ — каза той и главата му клюмна.

Вдигна я изненадан, когато чу нежен смях.

— О, Джондалар! Но ти се влюби. Обичаш мен, нали? Разбираш ли? Не си бил наказван. Чакал си мен. Нали ти казах, че моят тотем те доведе при мен, а може би и Майката, но е трябвало да извървиш дълъг път. Трябвало е да чакаш. Ако се беше влюбил по-рано, никога нямаше да се появиш. Никога нямаше да ме откриеш.

„Дали пък това не е самата истина?“ — питаше се той. Искаше му се да повярва в нея. За пръв път от години усети как тежкият товар, който го бе притискал, олекна и в очите му блесна лъч на надежда.

— Ами Золена, моята донии-жена?

— Не мисля, че е било грешно да я обичаш, но дори и да е било против вашите обичаи, ти си бил вече наказан за това, Джондалар. Бил си прокуден. Сега това е минало. Не е нужно да си го спомняш и сам да се наказваш.

— А младите жени при Първите обреди, които…

Айла го изгледа с възмущение.

— Джондалар, ти имаш ли представа колко ужасно е за едно момиче да бъде насилено първия път? Ясно ли ти е какво значи да ненавиждаш и да трябва да понасяш нещо, което не е Удоволствие, а е болезнено и отвратително? Може й да не е трябвало да се влюбваш във всичките тези жени, но за тях е било чудесно преживяване да се отнасят с тях нежно, да изживеят удоволствията, които ти така добре умееш да даваш и да бъдат обичани, когато им е за първи път. Ако си им дал поне мъничко от това, което даваш на мен, то бъди сигурен, че си им оставил един хубав спомен за цял живот. О, Джондалар, та ти не си ги наранил. Направил си точно това, което е трябвало. Не си ли се замислял защо именно теб са избирали толкова често?

Товарът на срама и само презрението, който толкова дълго бе тегнал в душата му, започна да олеква. Стори му се, че животът му има някакъв смисъл и болезнените изживявания в детството му са имали определено предназначение. В пречистващата изповед той осъзна, че може би не всички негови действия са били достойни за презрение, както си мислеше, че даже е бил полезен — а той искаше да се чувствува полезен.

Не му бе лесно, обаче, да се освободи от емоционалния товар, който беше мъкнал със себе си толкова дълго. Да, най-сетне бе намерил жена, която бе обикнал; вярно бе, че тя бе всичко, което някога бе желал, но какво ще стане ако я заведе при своите и тя сподели с някого, че е отгледана от плоскоглавци? Или, още по-лошо, че има син на смесени духове? Уродливо дете? Отново ли ще го охулят, заедно с нея, за това, че е довел такава жена? При тази мисъл той се изчерви.

А ще бъде ли почтено спрямо нея? Ами ако я отхвърлят и обсипят с обиди? Ами ако той не се застъпи за нея? Ако им позволи да го направят? Той потрепери. Не, помисли си Джондалар. Няма да им позволи да постъпят така с нея. Той я обичаше. А нима чувствата му бяха от значение?

Защо се бе влюбил именно в Айла? Нейното обяснение изглеждаше прекалено просто. Убеждението му, че Великата Майка го наказва за светотатството му, не можеше да бъде преодоляно така лесно. Може би Айла беше права, може би Дони го беше завела при нея, но не беше ли наказание това, че тази красива жена, която той обичаше, би била също така неприемлива за народа му, както и първата му обич? Не беше ли ирония това, че жената, която най-сетне бе намерил, е от низш произход и от нея се е родило нещо отвратително?

Но Мамутоите, които имаха подобни схващания, не я отхвърлиха. Лъвският бивак щеше да я осинови, макар да беше известно, че е отгледана от плоскоглавците. Хората от Лъвския бивак дори бяха приели с радост дете на смесени духове. Може би не би трябвало да я води вкъщи със себе си. Може да е по-щастлива, ако си остане при тях. А може би и самият той трябва да направи това, да позволи на Тюли да го осинови и да стане Мамутои. Челото му се набразди. Но той не беше Мамутои. Беше Зеландонии. Мамутоите са добри хора, със сходни обичаи, но не са неговият народ. Какво би могъл да предложи тук на Айла? Сред тези хора той нямаше близки, семейство или родствени връзки. Но какво би могъл да й предложи, ако я заведе при своите?

Разкъсваше се в толкова много посоки, че изведнъж се почувства изтощен. Айла видя как лицето и раменете му се отпуснаха.

— Джондалар, стана късно. Пийни малко от това и да си лягаме — каза тя като му подаваше една чаша.

Той кимна, изпи топлата напитка, свали дрехите си и се сви в кожите. Айла легна до него, без да сваля поглед от лицето му, докато челото му се отпусна, а дишането му стана дълбоко и равномерно, но нейният сън идваше по-бавно. Угнетеността на Джондалар я безпокоеше. Беше доволна, че й разказа повече за себе си и младежките си години. Отдавна предполагаше, че нещо дълбоко в него го измъчва и може би това, че бе споделил опасенията си, бе понамалило безпокойството му, но имаше нещо, което продължаваше да му тежи. Не беше й разказал всичко и това много я смущаваше.

Лежеше будна, като се стараеше да не го безпокои; щеше й се да може да заспи. Колко ли безсънни нощи беше прекарала в тази пещера? После си спомни за наметалото. Като се измъкна тихичко от леглото, тя прерови багажа си и измъкна едно меко старо парче кожа. Допря го до бузата си. Това беше една от малкото вещи, които беше измъкнала изпод рушащата се пещера на клана и бе взела със себе си, преди да я напусне. Беше използвала кожата, за да носи Дърк, когато беше бебе и да го крепи на ханша си, когато прохождаше. Не знаеше защо я беше взела. Не беше предмет от първа необходимост, макар че неведнъж, когато беше сама, й помагаше да заспи. Но след като Джондалар дойде, вече не я използваше.

Смачка меката стара кожа на топка, сложи я на стомаха си и я прегърна. После затвори очи и заспа.

 

 

— Твърде много е дори за шейната и кошниците за багаж, които Уини мъкне. За толкова нещо ми трябват два коня! — каза Айла, разглеждайки купчините вързопи и грижливо пакетирани вещи, които искаше да вземе със себе си. — Ще трябва да оставя още неща, но вече толкова пъти прегледах всичко и просто не знам, от кое да се откажа. Тя се огледа търсейки нещо, което да й подскаже как да реши дилемата.

Пещерата изглеждаше запустяла. Всичко полезно, което не взимаха със себе си, бяха складирали отново в хранилищните дупки и под купчини камъни, в случай че някой ден решат да се върнат, макар че и двамата не го вярваха. Виждаше се само купчина отпадъци. Дори сушилнята за билки на Айла беше празна.

— Ами ти имаш два коня и е много жалко, че не можеш да използваш и двата — каза Джондалар, гледайки към животните, които бяха близо до входа и дъвчеха сено.

Айла ги заоглежда замислено. Думите на Джондалар я накараха да се замисли.

— Аз все още мисля за него като за жребчето на Уини, но Рейсър е голям почти колкото нея. Може би ще се справи с един малък товар.

Джондалар моментално прояви интерес.

— И аз съм се чудел кога ли ще порасне толкова, че да може да прави някои от нещата, с които се справя Уини и как ще го обучиш на това. Кога си яздила Уини за пръв път? И, преди всичко, как ти хрумна?

Айла се усмихна:

— Един ден тичахме заедно и на мен ми се прииска да съм бърза като нея; и тогава изведнъж ми хрумна тази идея. Отначало малко се изплаши и хукна да бяга. И тъй като ме познаваше, когато се измори, спря и не ми се противопостави. Беше чудесно! Все едно че те носи вятъра!

Докато тя си припомняше първата езда, Джондалар я наблюдаваше — очите й блестяха, а дишането й бе учестено от спомена за вълнението. Самият той бе изпитал същото чувство първия път, когато Айла му бе позволила да язди Уини и споделяше възбудата й. Изведнъж силно я пожела. Винаги се удивляваше колко лесно и неочаквано биваше привличан от нейния чар. Но сега нейните мисли бяха насочени към Рейсър.

— Питам се колко ли време ще ни е нужно, за да го накараме да свикне да носи товар? Вече яздех Уини, когато започнах да я карам да носи багаж, затова свикна бързо. Но ако при него започнем с по-малък товар, може би ще бъде по-лесно да го накараме по-късно да носи ездач. Я да видя дали имам нещо, с което можем да опитаме.

Тя затършува в купа с отпадъци и заизмъква оттам кожи, кошници, допълнителни камъни, които беше използвала за шлифоване на паниците и очукване на кремъчните сечива, както и пръчки, на които беше отбелязвала дните, прекарани в долината.

Спря за миг, взе една от пръчките, постави всичките пръсти на едната си ръка върху първите резки, както й беше показал Креб още много отдавна. Когато се сети за него, Айла преглътна сълзите си. Джондалар беше използвал резките на пръчките, за да се убеди, че действително бе прекарала толкова време тук и за да й помогне да изрази броя на годините си с думите за броене на неговия език. Тогава тя беше на седемнадесет, това беше в началото на лятото; в края на зимата или през пролетта тя трябваше да прибави още една година. Той беше казал, че е на двадесет години и още една и шеговито се беше обявил за старец. Беше започнал Пътешествието си три години преди това, по същото време и тя беше напуснала Клана.

Айла събра всичко и тръгна да излиза подсвирквайки на Уини и Рейсър да я последват. На ливадата и двамата известно време милваха и разчесваха младия жребец. После Айла взе една ощавена кожа. Даде му да я помирише и подъвче и го разтри с нея. След това я метна на гърба му и я остави да виси там. Той захапа единия й край и я смъкна, бутна я пред нея, за да си поиграят още. Тя пак я сложи на гърба му. Следващият път Джондалар провеси кожата на гърба му, а Айла извади дълъг, намотан на руло, ремък и започна нещо да майстори. Още няколко пъти мятаха кожата на Рейсър и го оставяха да я смъкне. Уини изцвили, наблюдавайки ги с интерес; обърнаха внимание и на нея.

При следващото мятане на кожата върху гърба на Рейсър, Айла пусна заедно с нея и дълъг каиш, пресегна се под него, за да хване свободния му край и да завърже с него кожата. Когато Рейсър се опита да я смъкне със зъбите си, тя не падна веднага. Отначало това не му се понрави и той започна да се мята и да скача, опитвайки се да се освободи от нея, но сетне откри един свободен край и започна да го дърпа със зъбите си, докато го измъкна изпод каиша. Започна да върти свободния край на каиша, докато намери възела и постепенно го развърза със зъби. Захапа кожата и я пусна в краката на Айла, после се върна за каиша. Айла и Джондалар се смееха, а Рейсър важно се отдалечи с вирната глава и много горд вид.

Младият кон позволи на Джондалар да му завърже кожата още веднъж и се поразходи с нея на гръб, преди да започна да си играе, опитвайки се да я издърпа и свали. Но изглежда започна да му омръзва. Айла пак му завърза кожата и той не я смъкна, докато тя го милваше и му говореше. След това тя взе тренировъчното пособие, което беше измайсторила — две кошници, завързани една за друга така, че да висят от двете му страни, пълни с камъни за тежест. От тях стърчаха пръчки, подобно на предните краища на прътите на шейната.

Метна приспособлението на гърба на Рейсър. Той сви уши и завъртя глава да го види. Не беше свикнал да му тежи на гърба, но толкова пъти се бяха облягали на него, че беше свикнал да усеща там известно налягане и товар. Усещането не му беше напълно непознато, но най-важното бе, че и той, подобно на майка си, се доверяваше на жената. Тя закрепи кошниците и не му позволи да ги смъкне, докато го милваше, чешеше и му говореше, след което ги свали заедно с каиша и кожата. Той отново ги подуши и после се обърна настрани.

— Може да се наложи да останем ден-два повече докато свикне. А аз още веднъж ще прегледам целия багаж, но смятам, че ще имаме успех — каза Айла, сияеща от удоволствие докато се връщаха към пещерата. — Може да не влачи товар на шейна като Уини, но мисля, че Рейсър ще може да носи няколко неща на гърба си.

— Само се моля времето да се задържи така още няколко дни — каза Джондалар.

 

 

— Ако се опитаме да не яздим, можем да сложим вързоп със сено на мястото за сядане, Джондалар. Здраво съм ги вързала — извика Айла на мъжа, който за последен път събираше огнени камъни долу на брега. И конете бяха там. Уини, впрегната в шейната и натоварена с кошниците, заедно с някакъв покрит с кожа обемист вързоп на гърба, чакаше търпеливо. Рейсър повече се плашеше от кошовете, които висяха от двете му страни и малкия товар, вързан на гърба му. Още не беше свикнал да носи тежести, но степният кон беше оригинална порода — яко и набито животно, изключително силно и привикнало с дивата природа.

— Мислех, че си взела зърно за тях, за какво ти е сеното? По пътя има толкова много трева, че всички коне да се съберат, пак не могат да я изядат.

— Да, но когато падне дебел сняг или, още по-лошо, когато земята се покрие с лед, те трудно се добират до тревата, а от много зърно могат да се подуят. Добре е да имаме под ръка запас сено за няколко дни. През зимата конете могат да умрат от недохранване.

— Айла, ти няма да ги оставиш да умрат от глад, даже и да трябва да разбиеш леда и сама да накосиш тревата — каза Джондалар със смях, — но на мен ми е все едно дали ще яздя или ще ходя пеша. — Усмивката му се стопи, когато вдигна поглед към ясното синьо небе. — Както и да се движим, с тези натоварени коне обратният път ще ни отнеме повече време, отколкото идването дотук.

Джондалар се заизкачва по стръмната пътека към пещерата, носейки още три невзрачни на вид камъка. Когато стигна, видя, че Айла стои на входа и със сълзи на очи се взира във вътрешността. Постави парчетата пирит в една кесия в багажа си и застана до нея.

— Това беше моят дом — каза тя, потисната от това, че го напуска завинаги. — Това беше мое място. Моят тотем ме доведе тук и ми го показа. — Тя посегна към малката кожена торбичка, която висеше на врата й. — Бях самотна, но тук правех това, което исках и което трябваше. Сега Духът на Пещерния лъв иска да си вървя оттук. — Тя вдигна поглед към високия мъж до нея. — Мислиш ли, че някога ще се върнем тук?

— Не — отговори той. Гласът му прозвуча глухо. Гледаше в малката пещера, но пред очите му беше друго място в друго време. — И да се върнеш някога на мястото, където си бил, то не е същото.

— Джондалар, тогава защо искаш да се върнеш при своите? Защо не останеш тук и не станеш Мамутои? — попита го тя.

— Не мога да остана. Трудно е да се обясни. Знам, че няма да е както преди, но Зеландониите са моя народ. Искам да им покажа запалителните камъни. Искам да им покажа как да ловуват с копиехвъргача. Искам да им покажа какво може да се получи, когато кремъкът се нагрее. Всичките тези неща са важни и ценни и могат да бъдат от голяма полза. Искам да ги дам на моя народ. — Той погледна към земята и понижи глас. — Искам като ме погледнат да разберат, че заслужавам доверието им.

Тя надникна в изразителните му, изпълнени с безпокойство очи; искаше й се да може да премахне болката, която съзря в тях.

— Толкова ли е важно какво мислят те? Не е ли по-важно, че ти самият знаеш, че си достоен човек? — попита тихо тя.

Тогава си спомни, че Пещерният лъв е и негов тотем, че и той е избран от Духа на силния звяр също като нея. Знаеше, че не е лесно да се живее със силен тотем, изпитанията бяха трудни, но даровете и знанията, които получаваше в замяна, си заслужаваха. Креб й беше казал, че Великият Пещерен лъв никога не избира недостоен човек.

Вместо малките пътнически торби на Мамутоите, които се носеха на едно рамо, те се спряха на тежки раници, подобни на онези, които Джондалар беше използвал, направени така, че да се носят на гръб, с презрамки за раменете. Оставиха качулките на анораците си свободни, за да могат да ги слагат или свалят в зависимост от случая. Айла прибави и каишки, които можеха да слагат на челата си, когато сметнеха, че се нуждаят от допълнителна опора, макар че тя обикновено заменяше това приспособление с прашката. В раниците прибраха храната, материалите за запалване на огън, палатката и спалните кожи.

Джондалар носеше и два едри кремъка, внимателно подбрани измежду няколкото, които беше намерил на брега на реката, както и кесия, пълна с огнени камъни. В отделни калъфи, прикрепени отстрани, и двамата носеха копия и копиехвъргачи. Айла държеше няколко хубави камъка за хвърляне в една кесия, а към туниката под анорака си беше привързала с каишка своята торба от кожа на видра, пълна с лековити растения.

Сеното, което Айла беше направила на малка бала, беше завързано за кобилата. Тя огледа още веднъж придирчиво и двата коня, провери краката им и стойката им, за да се увери, че не са претоварени. Хвърлиха последен поглед на стръмната пътека и тръгнаха да излизат от дългата долина. Уини следваше Айла, а Джондалар водеше Рейсър за въже. Пресякоха малката река близо до брода от камъни. Айла се поколеба дали да свали известна част от товара на Уини, за да може тя по-лесно да се изкачи по чакълестия склон, но яката кобила се справи без особени затруднения.

Когато излязоха в западната степ, Айла тръгна по път, различен от този, по който бяха дошли. Зави в погрешна посока, после се върна назад по следите докато намери пътеката, която търсеше. Най-сетне стигнаха до сух каньон, застлан с големи валуни с остри ръбове, отцепени от кристални гранитни стени от резеца на студа, жегата и времето. Като наблюдаваха Уини, за да видят дали няма да прояви признаци на безпокойство — в миналото каньонът бе свърталище на пещерни лъвове — те навлязоха в него и се насочиха към склона от дребен чакъл в далечния му край.

Когато Айла ги бе открила, Тонолан вече бе мъртъв, а Джондалар — тежко ранен. Тя нямаше време за погребални обреди — успя само да отправи молба към Духа на Пещерния лъв да преведе мъжа до отвъдния свят, но не можеше да остави тялото на лешоядите. Извлече го до ръба на сипея и посредством тежкото си копие, изработено като тези, които използваха хората от Клана, повдигна като с лост един скален къс, който задържаше купчина трошляк. Изпита тъга, когато дребният чакъл затрупа безжизненото окървавено тяло на мъжа, когото не бе познавала приживе и никога нямаше да опознае; човек като нея, един от Другите.

Джондалар стоеше в основата на склона; искаше му се да направи нещо, за да почете гроба на брат си. Може би Дони вече го беше намерила, след като го беше повикала толкова скоро при Себе си; въпреки това той знаеше, че Зеландони ще се опита да намери това място, където почива духът на Тонолан, за да го отведе в отвъдното. Но как да й каже къде е то? Та той дори той не би могъл да го намери без чужда помощ.

— Джондалар? — обади се Айла. Той я погледна и забеляза, че тя държи в ръката си малка кожена торбичка. Ти ми беше казал, че неговият дух трябва да се върне при Дони. Аз не познавам пътищата на Великата Земя Майка, познавам само светът на духовете на тотемите на Клана. Помолих моя Пещерен лъв да го преведе до там. Може би мястото е същото, а може би вашата Велика Майка знае мястото, но Пещерният лъв е мощен тотем и брат ти не е оставен без закрила.

— Благодаря ти, Айла. Знам, че си направила най-доброто, на което си способна.

— Може и да не разбираш, както и аз не разбирам Дони, но сега Пещерният лъв е и твой тотем. Той те избра, както избра мен, и те беляза, както беляза мен.

— Това си ми го казвала и преди. Не съм сигурен, че знам какво означава.

— Трябвало е да те избере, когато те е избрал за мен. Само мъж с тотем Пещерния лъв е достатъчно силен за жена с тотем Пещерния лъв, но има и още нещо, което трябва да знаеш. Креб винаги ми казваше, че не е лесно да живееш с мощен тотем. Неговият Дух ще те подлага на изпитания, за да се увери, че си достоен. Ще бъде много трудно, но ти ще научиш много повече от онова, което знаеш сега. — Тя вдигна малката кесийка. — Направих амулет за теб. Не си длъжен да го носиш на врата си като мен, но трябва да го носиш със себе си. Сложих в него парче червена охра, за да съдържа част от твоя дух и част от духа на твоя тотем, но мисля, че в амулета ти трябва да има и още нещо.

Джондалар сбърчи чело. Не искаше да я обиди, но никак не беше уверен, че иска този амулет на тотем от Клана.

— Мисля, че трябва да вземеш едно камъче от гроба на брат си. То ще съдържа парченце от неговия дух, което ще можеш да го отнесеш на твоя народ.

Той я гледаше смаяно с дълбоко врязани в челото бръчки. Изведнъж чертите на лицето му се отпуснаха. Ами разбира се! Това може да помогне на Зеландони да намери мястото като изпадне в духовен транс. Може би тотемите на Клана имаха повече сила, отколкото той предполагаше. В края на краищата, нали Дони създателката на духовете на всички животни?

— Айла, ти винаги знаеш, какво трябва да се направи! Как си научила толкова много там, където си израсла? Да, ще взема торбичката и ще сложа в нея камъче от гроба на Тонолан — каза той.

Погледна разпиляния, едва закрепен трошляк, свлякъл се по стената под напора на същите сили, които бяха отцепили каменните плочи и блокове от стръмните стени на каньона. Изведнъж едно камъче, поддало се на вселенската гравитационна сила, се отрони и удряйки се в други скални отломъци се отърколи в краката на Джондалар. Той го взе. На пръв поглед изглеждаше като всички други невзрачни парчета натрошен гранит и седиментна скала. Но когато го обърна, с изненада забеляза многоцветна игра на светлини на мястото на отчупването. Сърцевината на млечнобелия камък излъчваше огненочервени пламъчета, сини и зелени ивици преливаха една в друга, танцуваха и блестяха на слънцето, когато го въртеше на различни страни.

— Айла, виж! — възкликна той и й показа малкия опал. — Ако го гледаш откъм обратната страна, никога не можеше да предположиш, че е такъв. Ще си помислиш, че е съвсем обикновено камъче, но я виж тук, където се е отчупило. Сякаш цветовете бликат от дълбините му, и са толкова ярки! Като че ли е жив!

— Може и да е, а може и да е част от духа на твоя брат — отвърна тя.