Джийн М. Оел
Ловци на мамути (19)

18

Където и да се намираш, винаги можеш да предявиш правото си на убежище в Огнището на Мамута, Айла. Моля те, приеми този знак, дъще на моето огнище — каза Мамут и като свали от ръката си гривна от бивник, гравирана със зигзаговидни линии, завърза продупчените й краища точно под порязаното място на ръката й. След това нежно я прегърна.

Очите на Айла бяха пълни със сълзи, когато отиде при нара, където бе положила своите подаръци, но тя ги избърса и най-напред взе една дървена купа. Беше кръгла и здрава, но с удивително гладки и тънки стени. Не се отличаваше нито с боя, нито с резба, а само с фините фигури на сърцевината на дървото, които бяха в симетрично равновесие.

— Моля, приеми подарък купа за лековити растения от дъщеря на огнище, Мамут — каза Айла. — И ако позволиш, дъщеря на огнище ще пълни всеки ден съд с лек за болки в стави, пръсти, ръце и колене.

— А, ще бъде много добре, ако тази зима артритните ми болки намалеят — каза той с усмивка, поемайки съда и предавайки го на Талут, който го огледа, кимна и го подаде на Тюли.

Тя придирчиво го разгледа; отначало й се видя простичък поради отсъствието на допълнителна украса, била тя гравирана или рисувана, каквато бе свикнала да вижда. Но когато се вгледа по-внимателно и прокара пръсти по изключително гладката повърхност, отчитайки идеалната форма и симетричност, трябваше да се съгласи, че това бе едно майсторски изработено произведение на изкуството, може би най-изкусното, което някога бе виждала. Купата обиколи хората и предизвика интерес и любопитство по отношение на другите подаръци, които Айла бе донесла, като всеки се питаше дали всички дарове са така прекрасно необичайни.

Талут бе следващият, който излезе напред и прегърна силно Айла, а след това й подари кремъчен нож с бивникова дръжка в кания от червена необработена кожа с гравирана изкусна плетеница, подобно на ножа, който Диджи носеше на колана си. Айла извади ножа от канията и веднага позна, че острието е направено от Уимез. Предположи, че оформянето и гравирането на дръжката е работа на Ранек.

Извади тежък топ тъмна козина за Талут. Лицето му грейна в широка усмивка, когато разгъна мантията, направена от цяла бизонска кожа и я метна на гърба си. С плътната грива и дебелата на раменете кожа той изглеждаше още по-едър, което му се понрави. После забеляза начина, по който тя прилепваше към раменете му и се спускаше на меки гънки и се вгледа в меката и еластична вътрешност на наметалото.

— Нези! Я виж! — каза той. — Виждала ли си друг път толкова мек косъм на необработена бизонска кожа? И знаеш ли как топли. Няма да я прекрояваме на никаква друга дреха! Ще я нося просто така, както си е.

Айла се усмихна, зарадвана от неговото задоволство. Беше й приятно, че Талут хареса подаръка й. Застанал по-назад, Джондалар наблюдаваше сцената над няколко глави, които се трупаха пред него и също се радваше на реакцията на Талут. Беше я предугадил и изпитваше задоволство, че очакванията му се оправдаваха.

Нези нежно прегърна Айла и я окичи с огърлица от подбрани с вкус и подредени по големина спираловидни раковинки, внимателно разделени една от друга с грижливо нарязани с трион малки отрязъци твърди кухи кости от северна лисица, а отпред висеше кучешки зъб от голям пещерен лъв, Айла я пое и задържа, докато Трони я завързваше отзад на врата й, после я огледа и й се възхити, вдигна лъвския зъб и се зачуди как са могли да пробият дупката в основата му.

Айла вдигна завесата пред нара и извади една много голяма покрита кошница. Постави я в краката на Нези. Кошницата изглеждаше съвсем обикновена. Никоя от тревите, от които беше оплетена, не беше боядисана, страните и капакът й не бяха украсени от никакви геометрични фигурки или стилизирани птици и животни. Но като се вгледа внимателно, жената забеляза фината й шарка и изкусната й направа. Беше достатъчно непромокаема, за да се използва за готвене, реши тя.

Нези вдигна капака, за да я разгледа и целият бивак ахна от изненада. Кошницата, разделена на сектори с еластична брезова кора, беше пълна с храна. Имаше малки твърди ябълки, сладки и пикантни диви моркови, белени възлести корени от богати на скорбяла фъстъци, пресовани сушени череши, изсушени, но все още зелени пъпки от гергина, кръгъл и зелен млечен фий, изсушен заедно с шушулките, сушени гъби, сушени стръкове зелен лук и някакви непознати сушени листа и нарязани растения. Нези разгледа асортимента от растения и сърдечно й се усмихна. Това беше идеален подарък.

След това се приближи Тюли. Нейната прегръдка за добре дошла не бе лишена от нежност, но бе по-официална, а начинът, по който връчи подаръка си на Айла, макар и без предвзетост, беше издържан в духа на истинската церемониалност. Той бе малък съд с фина украса. Беше издялан от дърво и оформен като малка кутийка със заоблени ъгли. На нея бяха гравирани и изписани фигурки с риби. Кутията беше облепена с раковинки. Създаваше впечатление за вода, пълна с жива риба и подводни растения. Когато Айла вдигна капака, разбра предназначението на скъпоценната кутия. Тя бе пълна със сол.

Имаше известна представа за стойността на солта. Когато, като малка, живееше с Клана, чиято пещера бе разположена близо до Беранско море, приемаше солта като нещо обикновено. Получаваше се сравнително лесно, даже консервираха част от рибата с нея, но когато се придвижи навътре в материка и заживя в своята долина, тя не разполагаше с никаква сол и й трябваше доста време докато свикне с липсата й. А Лъвският бивак бе още по-далеч от морето. Солта и мидите трябваше да се пренасят на дълго разстояние и въпреки това Тюли й подари цяла кутия с нея. Това бе рядък и скъп подарък.

Айла изпитваше истинско страхопочитание, когато поднесе на водачката своя подарък и се надяваше, че Джондалар правилно бе преценил какво би било най-подходящо. Беше подбрала, необработена кожа на снежен леопард, който се бе опитал да грабне плячката от ръцете й през зимата, когато тя и Бебчо се учеха да ловуват заедно. Тогава тя просто искаше да го изплаши, но младият пещерен лъв имаше други намерения. Айла бе зашеметила възрастната, макар и дребна котка с камък, изстрелян от прашката й, но когато й се стори, че ще се завърже битка, тя я довърши с друг камък.

Подаръкът бе явно неочакван и очите на Тюли издаваха задоволството й, но едва след като се поддаде на изкушението да метне на раменете си разкошната дебела зимна кожа, тя забеляза уникалното й качество, същото, което бе подчертал и Талут. От вътрешната страна тя бе невероятно мека. Обикновено обработените кожи с косъм биваха по-твърди от суровите. Поради естеството си, кожата с козина можеше да се обработва само от едната страна със скрепки, които се използваха, за да се разтегли и омекоти. И макар че по този начин се получаваше по-дълготрайна и по-здрава материя, отколкото кожите на Айла, които бяха обработени само с мазнина, методът на Мамутоите за запазване на кожите с косми не ги правеше така меки и еластични. Тюли беше по-силно впечатлена, отколкото очакваше и реши да разбере какъв е методът на Айла.

Уимез се приближи с предмет, увит в мека кожа. Тя го отвори и дъхът й спря. Беше великолепно острие за копие, като онези, на които така се бе възхитила. Проблясваше на светлината на огъня като шлифован скъпоценен камък и беше още по-ценно. Нейният подарък за него бе здрава подова рогозка от трева, на която да сяда, когато работи. Повечето от плетените кошници и рогозки на Айла бяха без цветни фигури, но през последната зима в пещерата си тя бе започнала да прави опити с различни треви, които имаха разнообразни естествени цветови окраски. В съчетание с нейните обичайни плетки се получи рогозка с фин, но ярко изразен модел на звездно небе. Тя остана много доволна, когато го завърши и когато подбираше подаръците, неговите лъчи, насочени от един център, й напомниха за красивите остриета на Уимез, а десенът на плетката намекваше за малките фини отломки, които той отцепваше. Чудеше се дали ще го забележи.

След като я разгледа, той й подари една от редките си усмивки.

— Прекрасна е. Напомня ми за произведенията на майката на Ранек. Тя владееше тъкането с треви повече от всеки друг. Би трябвало да я запазя, да я окача на стената, но вместо това ще я използвам. Ще седя на нея, когато работя. Ще ми помага в осъществяването на замисъла ми.

В приветствената му прегръдка нямаше и помен от сдържания му маниер на говорене. Тя долови, че зад кротката фасада на Уимез се криеше дружелюбен, сърдечен и отзивчив човек.

Раздаването и приемането на подаръци не бе подчинено на някаква специална последователност или ред и Айла забеляза, че следващият, който чакаше край нара, за да бъде удостоен с нейното внимание, бе Ридаг. Тя седна до него и отвърна на горещата му прегръдка със същото пламенно притискане. Тогава той отвори дланта си и й подаде дълга кръгла тръбичка, куха кост от крак на птица, с изрязани върху нея отвори. Тя я взе и я повъртя я в ръце — не разбираше какво е предназначението й. Той си я взе, допря я до устните си и я наду. Чу се силно пронизително изсвирване. Айла опита и се засмя. Тогава тя му подари топла непромокаема качулка от лакомец, изработена в стила на Клана, но когато той я постави на главата си, Айла изпита силна мъка. Ридаг твърде много й напомняше за Дърк.

— Аз му дадох такава свирка, за да ме вика, когато му трябвам. Понякога не му стига дъх, за да изкрещи, но има достатъчно, за да свирне — обясни й Нези, — но тази я е направил сам.

Диджи я изненада с тоалета, който беше решила да облече същата вечер. Когато видя с какви очи го гледа Айла, Диджи реши да й го подари. Айла не можеше да продума — само се взираше в одеждата, докато очите й се насълзиха.

— Досега никога не съм имала толкова красива дреха!

Сетне тя връчи на Диджи своя дар — една купчина кошници и няколко красиво изработени дървени съдове с различни размери, които биха могли да служат за чаши или за поднасяне на супа, че дори и за готвене и които тя би могла да използва в своето огнище, след като се събере с Бранаг. В област, където дървото се срещаше сравнително рядко и за кухненски съдове се използваха предимно кости и бивници, тези предмети бяха много специален подарък. И двете бяха много доволни и се прегърнаха сърдечно като сестри.

За да й покаже, че не му се свиди да й даде приличен подарък, Фребек й поднесе чифт ботуши от кожа с козина, високи до коленете, украсени и навити на масур в горната си част, а тя беше доволна, че е избрала за него една от най-хубавите си кожи на северен елен, убит през лятото. Косъмът й беше кух, всяка власинка представляваше миниатюрна тръбичка пълна с въздух, с което се създаваше естествена топлоизолация. От всички животински кожи това беше както най-топлото, така и най-лекото облекло, най-практично и удобно за студения зимен ловен сезон, поради което беше най-ценната материя. От парчетата, които му даде, можеше да се направи пълен комплект туника и панталони, които толкова много щяха да топлят, че през най-студения период щеше да му е необходима само една допълнителна връхна дреха и нямаше да пъшка под тежки одежди. Подобно на другите преди него, и той забеляза мекотата на обработените й кожи, но не каза нищо и приветствената му прегръдка беше строго официална.

Фрали подари на Айла ръкавици в тон с ботушите, а Айла дари бременната жена с разкошен дървен готварски съд, в който имаше кесия сушени листа.

— Надявам се, че този чай ще ти хареса, Фрали — каза тя и я погледна право в очите, сякаш за да наблегне на думите си. — Хубаво е сутрин да изпиваш по една чаша от него, когато се събудиш и, да кажем, още една преди сън. Ако ти хареса, ще ти дам още, когато този свърши.

Фрали кимна и я прегърна. Фребек ги изгледа подозрително, но Айла просто връчваше подарък, а той едва ли можеше да се оплаче заради дар, даден на Фрали от най-новата членка на Лъвския бивак, нали? Айла не беше напълно доволна от обстоятелствата. Би предпочела да лекува Фрали пряко и открито, но дискретното лечение беше по-добро, от липсата, на каквато и да е помощ, а Фрали не искаше да се постави в положение, при което би изглеждало, че се опитва да избира между майка си и стопанина си.

Следващата беше Крози и тя кимна одобрително на Айла, после й подаде малка кожена торбичка, зашита отстрани и събрана отгоре. Беше боядисана в червено, с изящна украса от малки бивникови мъниста, избродирана в бяло с триъгълници, насочени надолу. По кръглия ръб на дъното й бяха разположени малки бели пера от жерав. Айла й се възхити, но тъй като не понечи да я отвори, Диджи я подкани да го стори. Вътре имаше влакна и конци от мамутска прежда, сухожилия, животинска козина и растителни влакна; всичките бяха грижливо навити на кръгове или на кокалчета. В шивашката торбичка имаше и остри ножчета и шила за рязане и пробиване. Айла се зарадва. Много й се искаше да изучи методите, които Мамутоите използваха при направата и украсата на дрехи.

Тя взе от нара си малък дървен съд с плътно затварящ се капак и го подаде на старицата. Когато Крози го отвори, тя погледна Айла с озадачено изражение. Беше пълна с чиста, мека лой — безвкусна, безцветна животинска мазнина, претопена в кипяща вода. Тя я помириса, усмихна се, но все още бе озадачена.

— Правя розова вода от венчелистчетата… смесвам с… други неща — започна да й обяснява Айла.

— Предполагам, че затова мирише така хубаво, но за какво служи тя? — попита Крози.

— За ръце, лице, лакти, ходила. Действа хубаво. Прави гладки — каза Айла и като гребна мъничко от лойта натри с нея горната част на сухата, набръчкана и попукана ръка на старицата. След като я втри, Крози докосна ръката си, после затвори очи и бавно опипа мястото, където кожата й бе станала по-гладка. Когато свадливата старица отвори очи, на Айла й се стори, че в тях има повече блясък, макар че не видя сълзи, но когато Крози я прегърна силно за добре дошла, тя усети, че тялото й трепери.

Всяка размяна на подаръци караше хората да очакват следващия дар с по-голямо нетърпение, а Айла изпитваше удоволствие и когато даваше и когато получаваше. Нейните подаръци бяха толкова необичайни за тях, колкото и техните за нея и за Айла бе еднакво приятно, че нейните дарове се приемат добре и че техните предизвикват у нея силен изблик на чувства. Никога не се бе чувствала толкова важна фигура и така желана, никога преди не бе приемана с такова гостоприемство. Ако си позволеше да мисли за това, имаше опасност от очите й да бликнат сълзи на радост.

Ранек се мъдреше на опашката, изчаквайки да се изчерпят останалите дарове. Искаше да бъде последен, та неговият подарък да не бъде объркан с останалите. Щеше му се неговият да е най-впечатляващ сред всичките тези специални и уникални подаръци. Айла вече преместваше нещата от нара, който бе все така запълнен като в началото, когато видя подаръка, който бе избрала за Ранек. Трябваше да се замисли за миг, за да осъзнае, че с него все още не са си разменили подаръци. Взе подаръка си и се обърна, за да го потърси. В същия миг пред нея блеснаха зъбите му и тя видя ироничната му усмивка.

— Остана ли някой забравен дар и за мен? — подразни я той.

Беше толкова близо, че тя ясно виждаше големите му черни зеници и за пръв път в тъмнокафявото на очите му — на дълбоките му, влажни и покоряващи тъмни очи — блещукаха слаби искрици, съсредоточаващи се в една точка. Тя долови излъчваща се от него топлина, която я смути.

— Не, а-а… не забравен… Ето — смотолеви тя като си спомни, че подаръкът е в ръцете й и го вдигна.

Той го погледна и очите му доволно блеснаха при вида на дебелите и пищни кожи от полярни лисици с белотата на зимата, които тя му подаде. Моментното му колебание й даде възможност да се овладее и когато той я погледна, в очите й играеше дяволита усмивка.

— Аз мисля, че ти забравя.

Той се усмихна широко не само на бързината, с която тя поде играта с шегите, но и защото това бе подходящо встъпление за връчването на подаръка му.

— Не. Не съм забравил. Заповядай — каза той и извади иззад гърба си предмета, който криеше. Тя погледна резбованото изделие от бивник, сгушено в ръцете му и почти не повярва на очите си. Дори когато той я освободи от белите кожи, които държеше в ръцете си, Айла пак не посегна да вземе подаръка. Не смееше да го докосне. После вдигна смаяния си поглед към него.

— Ранек — прошепна тя и протегна ръце, но пак се поколеба. Наложи се той да я подкани и тогава тя взе фигурката толкова внимателно, като че ли тя всеки момент можеше да се разпадне. — Та това е Уини! Сякаш взел Уини и направил малка! — възкликна тя като въртеше в ръцете си изящния, изваян от бивник кон, който не бе по-дълъг от седем-осем сантиметра. Скулптурката бе леко оцветена: кожата на животното бе обагрена с жълта охра, краката, твърдата грива и гръбнака до опашката — със стрити дървени въглища, за да съответстват на цвета на Уини. — Виж, малки уши, съвсем същи. И копита, и опашка. О, Ранек, как го постигна?

Ранек беше на седмото небе от щастие и я поздрави за осиновяването й с топла прегръдка. Нейната реакция бе точно такава, на каквато се бе надявал и дори бе сънувал и любовта в прикованите му върху нея очи бе така неприкрита, че Нези се просълзи. Тя погледна Джондалар и разбра, че той е забелязал чувствата му. На лицето му беше изписано силно терзание. Тя поклати разбиращо глава.

Когато размяната на подаръци приключи, Айла отиде с Диджи в Огнището на Зубъра, за да се преоблече в новия тоалет. Още откак Ранек се бе сдобил с чуждата риза, Диджи бе правила опити да постигне цвета й. Най-сетне бе почти успяла и от кремавата кожа бе ушила туника с остро деколте и къси ръкави, с подгъв във формата на буквата V и панталони в същия цвят, които се връзваха с плетени шнурове в ярки цветове, които бяха в тон с мотива на ризата. Прекараното на открито лято бе оставило дълбок тен върху кожата на Айла, русата й коса бе още повече просветляла и бе станала почти като цвета на лицевата кожа. Тоалетът й бе по мярка, сякаш бе ушит за нея.

С помощта на Диджи Айла отново постави на ръката си гривната на Мамут, после окачи ножа от Талут с червената кания и огърлицата от Нези, но когато младата жена-Мамутои й предложи да свали от врата си износената, захабена и безформена кожена кесийка, Айла решително отказа.

— Диджи, това мой амулет. Съхранява Дух на Пещерен лъв, на Клан, на мен. Малки частици, както резба на Ранек е малка Уини. Креб ми каза, че ако изгубя амулет, тотем не може да ме намери. Аз ще умра — опита се да обясни Айла.

Диджи се замисли за миг, загледана в Айла. Целият ефект на тоалета се губеше заради захабената кожена кесийка. Даже каишката през врата й беше оръфана, но това внезапно й даде една идея.

— Айла, какво правиш, когато се износи? Каишката май скоро ще се скъса — попита Диджи.

— Правя нова кесия, нова каишка.

— Значи не торбичката е важна, а това, което е вътре в нея, нали така?

— Да…

Диджи се огледа и изведнъж забеляза шивашката торбичка, която Крози беше подарила на Айла. Взе я, внимателно изсипа съдържанието й на нара и я подаде на Айла.

— Има ли някаква причина, поради която не можеш да използваш тази? Можем да я завържем на гердан от мъниста — един от тези в косата ти ще свърши отлична работа — и така ще можеш да я носиш на шията си.

Айла пое красиво украсената торбичка от Диджи, огледа я, после обви с ръка старата кожена кесийка и усети чувството на спокойствие, което амулета на Клана предизвикваше у нея. Но тя вече не беше от Клана. Не беше загубила тотема си. Духът на Пещерния лъв продължаваше да я закриля и знаците, които беше получила продължаваха да бъдат от значение, но сега вече тя бе Мамутои.

Когато Айла се върна в Огнището на Мамута, тя изглеждаше съвсем като жена-Мамутои, една красива, добре облечена жена-Мамутои с висок статус и очевидна стойност и във всички погледи се четеше одобрение на най-новата членка на Лъвския бивак. Но два чифта очи излъчваха и нещо повече от одобрение. От тъмните, смеещи се очи струеше любов и копнеж, в тях се криеше надежда, не по-слаба от мъката на други, невероятно сини очи.

Манув, с Нуви в скута си, сърдечно се усмихна на Айла, когато тя мина покрай него, запътила се да прибере останалите си дрехи. Тя просия в отговор на усмивката му. Така преливаше от радост и щастие, че едва се сдържаше. Беше Айла от Мамутоите и възнамеряваше да стори всичко, на което бе способна, за да бъде изцяло една от тях. Тогава зърна в гръб Джондалар, който разговаряше с Дануг и въодушевлението й се изпари. Нещо в позата му или в положението на раменете му, нещо на подсъзнателно ниво я накара да се спре. Джондалар не изглеждаше щастлив. Но какво би могла да направи тя сега?

Побърза да вземе огнените камъни. Мамут й бе казал да изчака и да ги раздаде по-късно. Една подходяща церемония би придала на камъните нужното значение и би повишила стойността им. Тя взе малките жълтеникавосиви отломъци от железен пирит с металическа окраска и ги отнесе в огнището. Мина зад Тюли, която разговаряше с Нези и Уимез и я чу да казва:

— … просто нямах представа, че тя притежава такова богатство. Ами вижте само кожите. Бизонската, тези от бяла лисица и снежния леопард — тук такива не се срещат всеки ден…

Айла се усмихна и радостта й се върна. Подаръците й бяха добре приети и оценени.

Старият властелин на загадките не си беше губил времето. Докато тя се преобличаше, той стори същото. Беше изрисувал лицето си със зигзаговидни линии, които подчертаваха татуировката му, а за наметало си беше сложил кожата от пещерен лъв, същата, с чиято опашка се перчеше Талут. Огърлицата на Мамут се състоеше от къси парчета издълбан бивник от малък мамут, редуващи се с кучешките зъби на няколко различни животни, включително един от пещерен лъв, който приличаше на нейния.

— Талут планира лов, затова аз ще Търся — каза й шаманът. — Присъедини се към мен, ако можеш — и ако искаш. Във всеки случай, имай готовност.

Айла кимна, но стомахът й се сви.

Тюли приближи към огнището и й се усмихна.

— Не знаех, че Диджи е имала намерение да ти подари този тоалет — каза тя. — Не мисля, че бих одобрила това предварително, тя вложи много труд в него, но трябва да призная, че много ти отива, Айла.

Айла само се усмихна, защото не знаеше как да отговори.

— Точно затова й го дадох, Мамо — каза Диджи, приближавайки с инструмента си от череп. — Опитвах се да изпипам процеса на това особено олекотяване на вече обработената кожа. Винаги мога да ушия нов тоалет.

— Аз съм готов — обяви Торнек като се появи с инструмента си от мамутска кост.

— Добре. Можете да започнете да свирите веднага, щом Айла тръгне да раздава камъните — каза Мамут. — Къде е Талут?

— Налива от своята напитка — отвърна Торнек с усмивка — и е много щедър. Каза, че иска празненството да подхожда на случая.

— И още как! — възкликна едрият водач. — Айла, вземи, донесох ти чаша. Та нали ти си виновницата за това празненство!

Айла опита питието — ферментиралата напитка все още не бе по вкуса й, но останалите Мамутои явно я харесваха. Реши, че и тя ще се научи да я харесва. Искаше да е една от тях, да прави това, което те правят, да харесва това, което те харесват. Изпи чашата. Талут веднага я напълни отново.

— Айла, Талут ще ти каже кога да започнеш да раздаваш камъните. Удряй с всеки, за да се получи искра, преди да го подадеш — инструктира я Мамут.

Тя кимна, погледа чашата в ръката си, изпи съдържанието й като разтърси глава от силното питие и я остави, за да вземе камъните.

— Сега Айла е част от Лъвския бивак — каза Талут, когато всички утихнаха, — но тя ще направи още един подарък. За всяко огнище ще има по един камък за запалване на огън. Нези поддържа огъня в Лъвското огнище. Айла ще й даде запалителния камък, за да го съхранява.

Айла се запъти към Нези и удари с железния пирит по кремъка, при което изскочи ярка искра, после й подаде камъка.

— Кой съхранява огъня в Лисичето огнище? — продължи Талут, а Диджи и Торнек задумкаха с костените си инструменти.

— Аз. Ранек съхранява огъня в Лисичето огнище.

Айла му занесе камък, от който също изтръгна искра.

Но когато му го подаде, той пошепна с тих, нежен глас:

— Лисичите кожи са по-меки и по-красиви от всички, които съм виждал досега. Ще ги държа на леглото си и ще си мисля за теб всяка нощ, когато усещам меката им ласка по голата си кожа — и той я докосна съвсем леко по лицето с опакото на ръката си, но тя почувства допира като удар.

Отдръпна се объркана, докато Талут питаше кой е пазителят на огъня в Огнището на Северния елен и трябваше два пъти да удари с камъка, за да предизвика искра за Трони. Фрали пое камъка, предназначен за Огнището на Жерава и когато дойде време Тюли да вземе своя и Айла да даде на Мамут един отломък за Огнището на Мамута, тя вече се чувстваше замаяна и с облекчение приседна край огъня, където й посочи Мамут.

Ефектът от биенето на барабаните се засилваше. Звукът беше успокояващ и същевременно призивен. Землянката бе полутъмна — единственото осветление идваше от малък огън, който гореше зад екрана. Тя дочу нечие дишане наблизо и се огледа, за да види откъде идва. До огъня беше приклекнал човек — а дали не беше лъв? Дишането се превърна в тихо ръмжене, почти, но не съвсем — за нейното чувствително ухо — като предупредителното ръмжене на пещерен лъв. Барабаните, към които се бе присъединил и вокал, подеха звука и го усилиха, придавайки му резонанс и дълбочина.

Изведнъж лъвската фигура скочи със свиреп рев и по екрана премина силуета на лъв. Но почти моментално се вкамени, изненадана от непреднамерената реакция на Айла. Тя отправи предизвикателство към лъвската сянка с такова истинско и застрашително ръмжене, че повечето от присъстващите ахнаха. Силуетът възвърна лъвската си поза и отговори с успокояващо ръмжене на лъв, който се оттегля. Айла нададе победоносен рев, после започна да повтаря:

— Хък, хък, хък — звуците постепенно утихнаха сякаш лъвът се отдалечаваше.

Мамут вътрешно се усмихна. „Нейният лъв е така съвършен, че би заблудил и истинско животно“ — помисли си той, доволен, че тя спонтанно се бе включила в играта му. И самата Айла не знаеше защо постъпи така, макар че след първото си импровизирано предизвикателство й беше забавно да разговаря с Мамут като с лъв. Откакто Бебчо беше напуснал нейната долина не беше правила подобно нещо. Барабаните подеха и подсилиха сцената, а сега следваха силуета, който се движеше пъргаво по екрана. Айла бе достатъчно близо, за да види, че това е Мамут, но дори и тя се поддаде на внушението. Въпреки това се зачуди как обикновено скованият от артрит старец успява да се движи с такава лекота. Спомни си, че преди известно време го бе видяла да поглъща нещо и предположи, че може да е било силно болкоуспокояващо средство. На следващия ден вероятно щеше да страда след всичко това.

Изведнъж Мамут изскочи иззад екрана и клекна до барабана си от мамутски череп. Задумка бързо по него, след това внезапно спря. Взе една чаша, която Айла не бе забелязала, отпи от нея и като се приближи я поднесе на младата жена. Без да му мисли много-много тя отпи мъничко, после още, макар че напитката имаше остър мускусен вкус и беше неприятна. Подтиквана от говорещите барабани, тя скоро започна да усеща действието й.

Пламъците, подскачащи зад екрана, създаваха илюзията, че нарисуваните върху него животни се движат. Те я доведоха до състояние на транс, тя съсредоточи цялото си внимание върху тях и само отдалеч чуваше гласовете на хората от бивака, които започнаха да напяват. Проплака бебе, но звукът сякаш идваше от някакъв друг свят, а тя бе изцяло погълната от странните стрелкащи се движения на животните върху екрана. Бяха почти като живи, а музиката на барабаните я изпълваше с тропота на копита, мученето на телета и тръбния зов на мамути.

И ето че тъмнината изчезна. Вместо нея се появи слънце, забулено в облаци, огряващо заснежена равнина. Там се бе сгушило малко стадо мускусни бикове, около което бушуваше снежна виелица. Когато се снижи, тя усети, че не е сама. С нея беше Мамут. Сцената се измести. Бурята бе отминала, но в степта като призрачни привидения се носеха виещи снежни вихрушки. Двамата с Мамут се отдалечиха от пустошта. Тогава Айла забеляза няколко бизона, застанали стоически откъм подветрената страна на тясна долина, опитвайки се да се скрият от вятъра. Тя се носеше напред, прелитайки над речната долина, която беше издълбала дълбоки оврази. Проследиха един приток, който се стесняваше напред в каньон с отвесни стени и тя видя познатата й пътечка нагоре по сухото русло, в което течеше вода само през дъждовния сезон.

След това се озова в тъмно пространство, над малък огън и хора, сгушили се около екран. Чу тих напев с непрестанно повтарящ се звук. Когато клепачите й трепнаха и тя отвори очи, Айла видя пред себе си замъглени лица и разпозна Нези, Талут и Джондалар, които я гледаха разтревожено.

— Добре ли си? — попита Джондалар на езика на Зеландониите.

— Да, да. Добре съм, Джондалар. Какво стана? Къде бях?

— Ами ти трябва да ми кажеш.

— Как се чувстваш? — попита Нези. — След такова преживяване Мамут обича да пие от този чай.

— Много съм добре — каза тя като седна и пое чашата. Наистина се чувстваше отлично. Малко уморена и замаяна, но добре.

— Айла, мисля, че този път не ти беше така страшно — каза Мамут, приближавайки се към нея.

Айла се усмихна.

— Не, не съм уплашена, но какво направихме ние?

— Ходихме да Търсим. Мислех, че си Търсачка. Затова си дъщеря на Огнището на Мамута — каза той. — Имаш и други естествени Таланти, Айла, но се нуждаеш от обучение. — Мамут видя, че тя се понамръщи. — Не се безпокой за това сега. Има време да го обмислиш по-късно.

Талут наля на Айла и на още няколко души допълнително от своето питие, докато Мамут им разказваше за Търсенето, къде са ходили, какво са намерили. Тя я изгълта — така не беше толкова неприятна — после се опита да слуша, но питието бързо я удари в главата. Стана разсеяна, видя, че Диджи и Торнек още свирят на инструментите си, но така ритмично и призивно, че й се прииска да затанцува. Това й надомни за Женския танц на Клана и й беше много трудно да следи какво говори Мамут.

Усети, че някой я гледа и се обърна. Недалеч от Лисичето огнище видя Ранек, който не сваляше поглед от нея. Усмихна й се и тя отвърна на усмивката му. Неочаквано видя, че Талут отново напълни чашата й. Ранек се приближи и също поднесе своята, за да бъде напълнена; Талут му наля и отново насочи вниманието си към обсъждането.

— Това не ти е интересно, нали? Я да отидем ей там, където свирят Диджи и Торнек — каза тихичко на ухото й Ранек.

— Мисля, не бива. Говорят за лов — каза Айла и се заслуша в сериозните разисквания, но беше изпуснала толкова много, че не можа да разбере докъде са стигнали, а те като че ли не забелязваха дали тя слуша или не.

— Нищо няма да изпуснеш. Ще ни го разправят по-късно. Я чуй това — каза той и спря за говори, за да долови тя пулсиращите музикални звуци, идващи от другия край на огнището. — Не ти ли се иска да видиш как Торнек го постига? Той наистина е много добър.

Айла се наклони по посока на звука, привлечена от ритмичния такт. Хвърли поглед на групата, крояща ловни планове, след това на Ранек и лицето й се озари от сияйна усмивка.

— Да, май че е по-добре да видя как свири Торнек! — каза тя, доволна от себе си.

Когато се изправиха, Ранек, който беше застанал близо до нея, я спря.

— Айла, трябва да спреш да се усмихваш — каза й той със сериозен и суров глас.

— Защо? — попита тя, много озадачена. Усмивката й се стопи и тя се зачуди какво лошо е сторила.

— Защото си толкова прекрасна, когато се усмихваш, че дъхът ми спира — каза Ранек съвсем сериозно, след което продължи: — а как ще мога да вървя с теб, ако нямам дъх?

Доловила комплимента, Айла се усмихна отново, сетне се изкикоти като си представи как той не може да си поеме дъх заради нейната усмивка. „Това, разбира се, беше шега“ — помисли си тя, макар че не беше съвсем сигурна, че той се шегува. Закрачиха към новия вход на Огнището на Мамута.

Джондалар проследи с поглед приближаващата двойка. Той се наслаждаваше на ритмите и мелодията, докато я чакаше, но не му стана приятно, когато видя, че тя се отправя към музикантите с Ранек. Усети как гърлото му се сви от ревност и диво му се прииска да удари мъжа, който се осмеляваше да задиря жената, която той обичаше. Но Ранек, колкото и да беше различен, си беше Мамутои и принадлежеше към Лъвския бивак. Джондалар беше само гост. Всички щяха да застанат на страната на своя човек, а той беше сам. Опита се да се овладее и да помисли трезво. Та Ранек и Айла просто вървяха заедно. Какво би могъл да възрази против това?

От самото начало бе изпитвал смесени чувства по отношение на нейното осиновяване. Искаше тя да принадлежи към някоя група хора, защото тя го искаше и признаваше, че така би била приета по-добре от неговия народ. Беше видял колко е щастлива, когато разменяха подаръците и се радваше за нея, но се чувстваше някак дистанциран от онова, което ставаше край него и повече от всякога се тревожеше, че тя може да не пожелае да замине с него. Чудеше се дали не трябваше да се съгласи и него да осиновят.

В началото се чувстваше съпричастен с осиновяването на Айла. Но сега се възприемаше като външен човек, дори спрямо Айла. Тя вече бе една от тях. Това беше нейната нощ, нейното празненство, нейното и на Лъвския бивак. Не й беше направил никакъв подарък и не беше получил дар от нея. Дори не беше му минало през ума, макар че сега съжаляваше. Но той нямаше какво да подари, нито на нея, нито на когото и да било. Беше пристигнал тук с празни ръце, а и не беше прекарал години в изработване и трупане на предмети. По време на пътешествията си беше научил много неща и беше натрупал много знания, но още не беше имал възможността да се възползва от придобитото. Единственото, което беше донесъл със себе си, беше Айла.

Със смръщено лице Джондалар наблюдаваше как тя се смее заедно с Ранек. Почувства се като неканен натрапник.