Гор Видал
Сътворението (8)

4.

За двореца в Суза се твърди, че никой не знае къде водят всичките му коридори. Сигурно е така. Говори се още, че в него има точно десет хиляди стаи, в което много се съмнявам. Ако чуе тази история, Херодот вероятно ще напише, че стаите са двадесет хиляди.

Спомням си, че ме поведоха по дълги, стори ми се, безкрайно дълги, слабо осветени коридори с дъх на мухъл и злокобно червен под. При това нито веднъж не напуснахме очертанията на женските покои, до които скоро нямаше да имам достъп. Щом станат седемгодишни, персийските момчета напускат харема и вече са под опеката на мъже от семейството им. Тъй като единствената ми роднина в Суза беше Лаида, позволиха ми да остана в женските покои, докато навърша девет години — това се смята за доста напреднала възраст. Всъщност в нашия случай не може да се каже, че сме живели в харема. В онази мизерна пристройка срещахме само слугини и не видяхме нито една дама.

Пред покоите на царица Атоса ме посрещнаха двама необикновено високи и стройни вавилонски евнуси. Единият ми нареди, преди още да се появи царицата, да падна по лице на пищния индийски килим. А щом влезе, да пропълзя до нея и да целуна десния й крак. Ако не ми заповяда да стана, да лежа така по лице, докато ме отпрати.

Тогава трябвало да пропълзя обратно по килима до вратата. И в никакъв случай да не я поглеждам. Това е начинът, по който просителят е длъжен да се обръща към Великия цар или неговия заместник. Членовете на царското и на благородните семейства се покланят ниско на суверена, като в знак на подчинение целуват дясната му ръка. Ако пожелае, Великият цар позволява на дадена облагодетелствувана персона да го целуне по бузата.

Дворцовият протокол при Дарий беше особено строг, както често става, когато монархът не е престолонаследник по рождение. Макар дворът на Дариевия син Ксеркс да се отличаваше с далеч по-голям блясък от този на баща му, дворцовият протокол там бе много по-свободен. Като син и внук на велики царе, Ксеркс нямаше нужда да напомня на света за величието си. Все пак често съм си мислил, че ако и той се чувствуваше несигурен на трона като баща си, щеше да живее дълго като него. Но както обичат да ни напомнят атиняните в онези свои трагедии, които така разточително се поставят в театъра, човек не може да избяга от съдбата си. Така му е било писано на плешивия — когато е на върха на славата си, орелът да изпусне костенурка на главата му.

Лаида казва, че на осем години съм се държал превъзходно, както подобава на истинския наследник на Зороастър и така нататък. Макар тя, естествено, да е пристрастна, и други твърдят, че съм бил необикновено смел и уверен в себе си. Ако съм създал такова впечатление, то трябва да съм бил изкусен актьор, защото всъщност през повечето време изпитвах ужас, а ужасът ми бе най-голям в онази мразовита вечер, когато лежах по лице на килима с червено-черни шарки в покоите на царица Атоса и с разтуптяно сърце очаквах влизането й.

Стаята бе малка и в нея имаше само трон от слонова кост със сребърно столче за краката и малка статуя на богиня Анахита. В мангала пред статуята горяха благовония. Щом вдъхнах тежкия упоителен въздух, неудържимо се разтреперих. Знаех къде се намирам — в ръцете на поклонник на девите.

Срещу мен безшумно се отвори украсена с резба врата от кедрово дърво. Чу се шумоленето на дрехата й. Царица Атоса влезе и седна на трона. Запълзях към нея, като търках нос в неравните гънки на килима. Накрая видях два златни пантофа, поставени един до друг на столчето.

В паниката си целунах левия пантоф. Но царицата сякаш не забеляза грешката ми.

— Стани!

Атоса имаше плътен, почти мъжки глас. При това говореше на онзи изискан персийски език от времето на най-стария двор в Аншан, с акцент, който вече рядко се чуваше в Суза, а и където и да било другаде. Когато човек слуша Атоса, казваха старите придворни, все едно, че отново чува гласа на покойния Кир.

Въпреки че внимавах да не поглеждам към царицата, все пак успях да я зърна с крайчеца на окото си. Бях поразен. Тя бе не по-едра от мен и приличаше на фино изработена крехка кукла, на чийто врат най-неуместно бе поставена голямата глава на Кир, а извивката на ахеменидския й нос толкова силно ми напомни един петел, с когото се бяхме сприятелили в задния двор, че почти очаквах вместо с ноздри, да завършва с две цепнатини, като клюн.

Косата, или перуката на Атоса, бе боядисана в червено, а големите й червеникавосиви очи бяха очертани не както обикновено с бяло, а с подобен на косата й огненочервен цвят. Въпреки че страдаше от някаква неизлечима болест на очите, тя до края на живота си не ослепя. Щастлива жена! Лицето й бе покрито с дебел пласт бяло мазило, което — всички казваха — прикривало мъжка брада. Ръцете й бяха малки и отрупани с пръстени.

— Носиш името на баща ми, Великия цар.

Етикетът в стария двор не позволяваше на член от императорското семейство да задава въпроси. Непривикналият към дворцовия живот човек би останал напълно озадачен от разговора, защото преките въпроси винаги имаха тон на изявление, а отговорите често звучаха като въпроси.

— Нося името на Великия цар.

Веднага изредих всички титли на Атоса, както задължителните, така и онези, които е допустимо да се пропуснат. Лаида ме бе обучила много внимателно.

— Познавах баща ти — каза царицата, щом свърших. — Дядо ти не познавах.

— Той бе пророкът на Премъдрия господ, който е единственият създател.

Два чифта очи погледнаха за миг усмихнатата статуя на Анахита. Между Атоса и мен като синя змия се виеше кълбестият благовонен дим.

— Така си заявил и в класната стая. Уплашил си учителя си. Сега кажи ми истината, момче. Върху него тегне ли проклятие?

Това беше истински въпрос, каквито задават в днешния двор.

— Не, Велика царице. Нямам такава способност… Или поне не знам да имам. — Не възнамерявах да се отказвам от нито едно оръжие. — Просто служа на Премъдрия господ и на неговия син, огъня.

Наистина ли съм бил толкова умен, такова дете-чудо на осем години? Не. Но бях добре подготвен от Лаида, която твърдо бе решила не само да оцелее, но и да възтържествува в Суза.

— Моят баща, Великият цар Кир — каза Атоса, — почиташе слънцето, а следователно и огъня. Но почиташе и останалите висши богове. Той възобнови храма на Бел-Мардук във Вавилон. Построи храмове на Индра^[1] и Митра^[2], И бе любимец на богиня Анахита.

Атоса посочи с глава бронзовата статуя. Вратът на идола бе окичен с венец от свежи летни цветя. Възприех това като някакво зловещо чудо. Все още не бях научил, че в Суза цяла зима отглеждат цветя на закрито — един въведен от мидийците разкош.

Атоса ме разпита за дядо ми. Разказах й всичко, което знаех за пророчествата му. Описах смъртта му. Особено силно впечатление й направи фактът, че лично съм чул гласа на Премъдрия господ.

Въпреки че следваха Лъжата, Атоса и нейните магове бяха принудени да признаят Премъдрия господ за необикновено могъщ бог, ако не по друга причина, то, защото сам Великият цар бе провъзгласил от единия до другия край на света, че короната и победите му са дар от Премъдрия господ. И понеже трудно би могла да се противопостави на мъжа си Дарий, Атоса се отнасяше към този въпрос с напълно понятна предпазливост.

— Тук Зороастър е почитан — заяви тя с известна несигурност в гласа — и, разбира се, ти и майка ти сте ни…

На това място Атоса произнесе една изискана староперсийска фраза, която изобщо не може да се преведе на гръцки, но означава нещо като „най-скъпи, сякаш сте ни кръвни роднини“.

Поклоних се ниско и се чудех какво трябва да отговоря. Лаида не ме бе подготвила за такава любезност.

Но Атоса не очакваше отговор. Известно време необикновените й червеникавосиви очи останаха приковани в мен.

— Реших да ви преместя в по-добро жилище. Кажи на майка си, че много се изненадах, когато разбрах, че живеете в стария дворец. Станала е грешка. Виновниците са наказани. Кажи й още, че ще я приема, преди дворът да отпътува за Екбатана. Решено е също, че ще бъдеш записан в първия отдел на дворцовото училище. Ще учиш заедно с великите принцове.

Сигурно съм показал радостта си, защото на царицата сякаш не й стана приятно. Години по-късно, когато бяхме вече приятели, Атоса сподели, че всъщност не тя, а самият Дарий решил да подобри положението ни. Очевидно, някое от посланията на Лаида бе стигнало до Хистасп. Хистасп изпратил гневно писмо на сина си, който заповядал да ни бъде оказано дължимото внимание със съответните почести.

— Разбира се, нямах никакво намерение да се подчиня на Великия цар — сподели с мен Атоса двадесет години по-късно, като най-чаровно ми се усмихваше с черните си зъби. — Тъкмо обратното. Канех се да заповядам да убият и теб, и майка ти. Нали знаеш, че бях изцяло под влиянието на тези проклети магове. Чудя се, как съм могла да им вярвам? Тровят съзнанието ни и ни настройват против Премъдрия господ и Зороастър, и Истината! Та аз всъщност бях поклонничка на Лъжата!

— И все още си.

Когато бяхме насаме, винаги се държах дръзко с Атоса. Това я забавляваше.

— Какво говориш! — Атоса едва сдържаше усмивката си. — Всъщност тогава ви спаси случката в класната стая. Преди това почти никой не бе чувал нито за теб, нито за майка ти. Но щом се разнесе слухът, че внукът на Зороастър е в двореца и отправя проклятия срещу маговете… Вече щем не щем трябваше да ти обърнем внимание, пък и не можеше току-тъй да бъдеш убит. Не можеше, да речем, да ви намерят с майка ти удушени и хвърлени на дъното на някой кладенец — убийството, което всъщност имах наум, защото треската отнема много време. Другите жени на Дарий веднага щяха да обвинят мен и той щеше ужасно да се разгневи. Бях принудена да взема ново решение. Тъй както Лаида се мъчеше да спаси собствения си живот и твоя, аз пък се мъчех да направя най-големия си син наследник на Дарий. Ако изпаднех в немилост, наследник на Персийската империя щеше да бъде не моят син, а Артобазан, който, също като Дарий, няма нито капка царска кръв.

— Или като Кир Велики — добавих аз.

В разговор със старата Атоса човек можеше да си позволи някои волности — без да прекалява, разбира се.

— Кир беше наследствен вожд на всички планински родове — отговори невъзмутимо Атоса. — Беше Ахеменид по рождение. Законен господар на Ашан. Що се отнася до останалата част от света, над която царуваше… Той завоюва всички онези земи, тъй че те по право му принадлежаха. И ако синът му Камбиз не бе… умрял, нямаше да имаме Велик цар Дарий. Но това е минало. Днес Ксеркс е Велик цар и се оказа, че всичко е било за добро.

Естествено, заключението на Атоса бе прибързано. Накрая се оказа, че нищо не е било за добро. Но това е злощастната природа на нещата — всичко има край, а краят никога не е добър.

С Лаида се преместихме в новия дворец. Едва тогава разбрахме, че сме били настанени в част от кухнята на стария дворец. Въпреки че вече посещавах първия отдел на училището, с моя връстник Ксеркс се запознах едва през лятото, след като дворът се премести в Екбатана.

Първият отдел на дворцовото училище се оказа съвсем като втория, с тази разлика, че там нямаше гърци. Мъчно ми беше, че няма с кого да говоря на гръцки. Младите персийски благородници не се отнасяха зле с мен, но не ме и предразполагаха да се чувствувам у дома си. В интерес на истината аз и не бях у дома си. Първо, не бях благородник. Второ, фактът, че съм внук на Зороастър, ми бе отредил особено място, поради което и учителите, и учениците се притесняваха от мен.

Заради проклятието, което бях отправил към стария маг, всички вярваха, че съм обладан от свръхестествени сили и макар известно време да твърдях, че с нищо не съм различен от другите, скоро разбрах, че тайната на силата — в този случай на магията — се крие не в съществуването й, а в ореола около нея. Ако съучениците ми желаеха да ме смятат за магьосник, защо трябваше да им преча? Открих още, че имам полза неочаквано да ми се явява Премъдрият господ. Винаги когато правех така, учителите магове потръпваха и не ме караха да рецитирам онова, което не желаех да рецитирам. В последна сметка нито едно от тези представления не ми навреди. Ако човек не е под закрилата на някое високопоставено семейство в двора, то тогава най-добре да е протеже на Премъдрия господ.

Атоса удържа на думата си. Преди дворът да замине за Екбатана, тя прие Лаида. Беше й безкрайно приятно, че Лаида не я отегчи с трактати на тема Истината срещу Лъжата. Лаида притежава дарбата да усеща какво хората най-много искат да чуят. Способна е да очарова всекиго. Въпреки че самата тя би приписала това си качество на магьосничеството, мисля, че просто е по-интелигентна от повечето хора — а това е най-голямата магия.

И тъй като царицата беше голяма почитателка на магьосничеството, Лаида я снабди с всевъзможни питиета, заклинания и подобни тракийски глупости — да не говорим за изтънчените любовни еликсири и отрови, които й даде. Но въпреки покровителството на царицата положението й в двора се крепеше на обстоятелството, че е майка на внука на Зороастър — най-непримиримия враг на всички деви и, естествено, на маговете. Ето защо, когато ги заварвах да нашепват заклинания, вперили поглед в някой димящ казан, приемах обяснението на Лаида, че просто експериментират поредното екзотично лекарство. От самото начало бях разбрал, че в двора, ако искаш с думите ти да не стане някаква… точно така, да не стане някаква магия и те мигновено да се превърнат в острие на нож, забито в теб изневиделица в мрака, или в глътка бавнодействуваща отрова, трябва просто да не ги изричаш.