Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
NomaD (2019-2020 г.)

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Допълнителна корекция

12.

През последната седмица на дъждовния сезон реката придойде. Жълтите води се надигнаха, заляха пристаните, нахлуха през дървените огради и градът почти потъна под тях.

Притежателите на високи домове, като принц Джета, просто се преместиха на горните етажи. Но хората с едноетажни къщи бяха принудени да се изнесат на покривите. За щастие дворецът бе построен в по-високата част на града и водата в моите покои стигаше само до глезените.

На втория ден от наводнението вечерях с Карака и Фан Чъ. Ненадейно изсвири рог, после отново и отново. Последваха зловещи звуци от ударите на метал в метал. Тъй като в Индия липсата на храна и гражданските вълнения вървят ръка за ръка, единодушно заключихме, че пострадалите от наводнението внезапно са нападнали двореца.

Веднага се запътихме натам, охранявани от персийската стража. Спомням си как дъждът, носен от горещия вятър, биеше право в очите ни. Спомням си колко хлъзгава бе калта под краката ни. И какво бе учудването ни, когато се озовахме пред градината на двореца и установихме, че входът е неохраняван.

С извадени мечове влязохме в преддверието, където водата стигаше до кръста. Наоколо не се виждаше никой, но от други части на сградата долитаха викове. Промъкнахме се навътре и на прага на приемната зала пред очите ни се откри стъписваща гледка. Царската стража се сражаваше помежду си… но много бавно, защото водата затрудняваше движенията им. Докато наблюдавахме тази необикновена, подобна на съновидение битка, вратите на залата се разтвориха и се показаха строени копиеносци, вдигнали оръжие за атака. Стражата в същия миг прибра мечовете си. Боят мълчаливо се прекрати. Цар Пасенади застана безмълвен на прага. Около врата му бе омотана дълга верига, която офицер от собствената му стража държеше с една ръка. В тишината на неподвижната вода ритмичното потракване на царската верига напомняше онази натрапчива музика, на която се наслаждават ведическите богове.

Когато царят мина край нас, аз му се поклоних. Но той не ме видя. Всъщност никой не обърна ни най-малко внимание на персийските пратеници. Щом царят изчезна от погледа ни, прегазих през водата до входа на приемната зала и видях десетина мъртви войници, които плуваха в обагрената с червени струи жълтеникава вода. Сребърният трон в далечния край на залата бе съборен и няколко души се мъчеха да го изправят на пиедестала му. Единият от тях бе Вирудхака.

Вирудхака ме видя и остави другите да се справят с трона. Докато бавно газеше във водата към мен, триеше лицето си с края на мокрото наметало. Спомням си, че ми мина през ум колко нелепо е това негово желание да изтрие лицето си с мокър плат, когато плува в кръв и речна вода.

— Както виждаш, уважаеми посланико, не сме подготвени за церемонии.

Паднах на едно коляно. Бях добил достатъчно добра представа за нещата, тъй че знаех какво се очаква от мен.

— Нека боговете дарят с дълъг живот цар Вирудхака!

Карака и Фан Чъ повториха тази благочестива надежда.

Тронът отново се наклони и падна с трясък от пиедестала. Това, общо взето, не бе особено обнадеждаващо като начало на едно царуване.

— Баща ми от години желае да абдикира — каза спокойно Вирудхака. — Тази сутрин изпрати да ме повикат и помоли да му позволя да отхвърли бремето на този свят. Тъй че днес, по негово настояване, като добър син изпълних желанието му и заех мястото му на трона.

Очевидно твърдението на Буда, че този свят е сън, бе повлияло не само на Вирудхака, но и на целия двор. По-късно никой не каза нито дума за кървавото сваляне на Пасенади, поне в мое присъствие. В малкото случаи, когато се споменаваше името му, се подчертаваше, че е осъществил отдавнашната си мечта да се оттегли в гората и е безкрайно доволен. Носеха се слухове, че е постигнал нирвана.

В действителност по-късно същия ден Пасенади бил насечен на парчета, които пренесли в жертва на речния бог. И понеже реката веднага се прибра в коритото си, жертвоприношението явно е било прието добре.

Скоро след това се срещнахме с принц Джета на една многолюдна улица, където поради изсъхналата речна тиня въздухът бе толкова прашен, че бяхме принудени да държим мокри кърпи пред лицата си и да дишаме предпазливо.

Докато вървяхме към керванския площад, принц Джета ми каза:

— Пасенади все обещаваше да се оттегли, но в последния момент променяше решението си. „Още един месец“, казваше. Изглежда, е останал един месец повече, отколкото е трябвало.

— Така изглежда. Все пак беше много стар. Защо… той не изчака?

В Индия често се прибягва до една разумна дискретност — да се заменят имената на високопоставените личности с местоимения.

— От страх. Той е благочестив човек. Макар и да знаеше, че баща му съсипва Кошала, бе готов да чака. Но когато Аджаташатру заграби властта в Магадха, стана ясно, че войната е неизбежна. Затова направи онова, което бе убеден, че е длъжен да направи, за да спаси поне остатъците от царството.

Спряхме пред една сергия, която предлагаше чудновати керамични съдове. Фан Чъ неотдавна ги бе внесъл от Китай.

— Одобряваш ли постъпката му?

— Как бих могъл да я одобря? Аз съм будист. Вярвам, че не трябва да се причинява зло на нито едно живо същество. Освен това… покойният беше мой приятел. Знаеш ли? — Принц Джета разсеяно посочи едно гърне с драконова глава. — Казват, че в Китай имало много такива животни.

— Така казва Фан Чъ. Най-доброто лекарство се приготвя от драконови кости.

Чаках отговора на въпроса си. Принц Джета купи гърнето.

— Ако има човек, който може да спаси тази страна от Аджаташатру, това е новият цар — каза той.

— А какво мисли Буда?

— Буда се смя… с лъвски смях.

— Не е състрадателен.

— Как би могъл да е състрадателен. Той е дошъл и си е отишъл. Царете са просто част от налудничавия куклен театър, който Съвършеният вече не гледа.

През горещия сезон Амбалика пристигна в Раджагриха със сина ни. Принц Джета предложи на внучката и правнука си едно крило в къщата край реката. Междувременно получих съобщение от Суза през Таксила. Великият цар ме упрекваше, че съм платил за пратката желязо повече, отколкото е необходимо. Но понеже бях възстановил стария търговски път между Персия и Магадха, той бе по-скоро доволен от своя слуга и в двора ме бяха провъзгласили за герой — поне така намекваше в писмото си съветникът по източните въпроси. Нареждаха ми незабавно да се завърна вкъщи.

Внимателно обмислих плановете си. Заповядах на Карака да замине за Раджагриха, където да действува като търговски агент на Великия цар. Трябваше също да подготви втори керван с желязо от Магадха, на по-умерени цени от тези, за които се бях договорил аз. Амбалика и синът ми щяха да останат в Шравасти, докато изпратя да ги вземат или самият аз се върна.

За всеобща приятна изненада войната между Магадха и Кошала не избухна. Въпреки че изпрати войски към Варанаси, Аджаташатру не се опита да превземе града. В същото време Вирудхака поведе кошалската армия не на юг към собствения си обсаден Варанаси, а на изток към република Шакя. Републиката падна за няколко дни и бе присъединена към територията на Кошала. Сега Републиканската федерация бе на бойна нога.

Общо взето, бях щастлив, че се връщам в Персия, където битките се водят на значително разстояние от Суза, а върховното престъпление — отцеубийството — е почти непознато сред арийците по нашите земи. Струваше ми се чудовищно, че двамата най-могъщи царе на Индия бяха убити от собствените си синове. Но принц Джета приемаше този факт съвсем спокойно.

— Имаме една стара поговорка — каза той. — „Принцовете, подобно на раците, изяждат собствените си родители“.

В последна сметка моята мисия в индийските царства съвпадна с жестоко кръвопролитие и премина под астрологичния знак на рака.

От практична гледна точка за мен бе по-лесно да работя с Вирудхака, отколкото с баща му. Преди всичко Вирудхака бе отличен администратор и за кратко време Кошала отново стана такава, каквато трябва да е била в онези славни дни, за които всички толкова разказваха. Но от друга страна, не ми се е случвало да посетя нито един град в света, където да не ме уверяват, че златният век току-що е свършил. Изглежда, никога не пристигам навреме.

Бях почетен гост при коронацията на Вирудхака — древен ритуал, който бе извършен на мястото за увеселения извън града. Не си спомням подробности от сложните церемонии, освен че май ги изпълниха малко набързо.

Ала си спомням онзи забележителен миг, когато новият цар направи вълшебните три стъпки върху тигрова кожа, по образец на трите крачки, които направил бог Вишну, за да прекоси света и да изпълни вселената със светлина. Ананда твърди, че скоро след просветлението си Буда сторил същото. Все пак, доколкото знам, Буда не е споменавал за тази своя забележителна обиколка на света пред никого другиго освен пред Ананда. Останах с впечатлението — може би погрешно, — че Буда не е склонен към такива показни жестове.

Вирудхака помоли Буда да присъствува на церемонията по встъпването му във власт, но Съвършеният намери за нужно да напусне Шравасти в навечерието на тържеството. За последен път го видели по пътя към земите на шакиите. Впоследствие се говореше, че Буда знаел за намерението на царя да нападне родината му и искал да бъде с народа си, когато войната започне. Години по-късно попитах принц Джета дали тази история отговаря на истината, а той поклати глава.

— На Буда щеше да му е все едно какво ще се случи — каза ми той. — Всички опити да го въвлекат в политиката се оказаха безуспешни. Той до края не престана да се смее на кукленото представление. Наистина шакиите се надяваха, че ще им помогне да се спасят, защото той, изглежда, одобряваше тяхната сангха. Може и да е било така. Но ако изобщо нещо го е интересувало, то е било будистката, а не шакската сангха.

Този разговор се проведе по време на последното ми посещение в Индия. Дано имаш късмет, Демокрите, да живееш достатъчно дълго, та да можеш да кажеш за нещо, че е последно, и да знаеш със сигурност, че си казал самата истина. Никога повече няма да видя алените папагали, жълтооките тигри и лудите в „небесни одежди“. Никога повече няма да пътувам из тази гореща, равна земя, където бързите безцветни реки прииждат и се прибират, и винаги предстои прекосяване на някоя от тях.

— Защо Вирудхака нападна Шакя? — попитах аз.

Принц Джета реши да започне с официалната версия.

— Искаше да отмъсти за нанесената на баща му обида. Като архат Пасенади бе длъжен да прости на шакиите, задето са му изпратили проститутка за жена. Но Вирудхака бе воин и не можеше да прости тази обида.

— Все пак трябва да има и друга причина.

По правило не приемам официалната версия за събитията. Във втората стая на канцеларията лично аз неведнъж съм измислял претексти за грозни, но наложителни деяния.

— Вирудхака се страхуваше от републиките не по-малко от Аджаташатру. Сигурно е мислил, че ако пръв ги срази, ще стане по-могъщ от братовчед си. Кой знае? Вирудхака нямаше късмет.

Но в деня на коронацията си Вирудхака като че ли бе получил небесната благословия. Веднага след третата крачка по тигровата кожа всички богове слязоха от небето или се възкачиха от ада, за да го поздравят, а тълпите възторжено приветствуваха тази очарователна гледка.

— Ето Вишну — каза принц Джета. — Той винаги е пръв.

Бог Вишну се извисяваше над възбудената тълпа, два пъти по-висок от обикновен човешки ръст. Красивото му лице бе синьо-черно. Косите му бяха вплетени във висока, сложна прическа. В едната си ръка държеше лотос, като Великия цар. В другата носеше рог. С облекчение установих, че този ден бе решил да не носи другите си две ръце. Докато Вишну бавно пристъпваше към тигровата кожа, на която стоеше Вирудхака, хората се проснаха на земята. Мнозина пропълзяха към него, за да докоснат крайчеца на робата му. Внезапно пазарището се изпълни със змии с човешки глави.

Точно зад Вишну вървеше жена му Лакшми. Кожата на богинята лъщеше, намазана с гхи, също като статуята й пред градските порти, а зърната на гърдите й бяха боядисани в яркочервено. Докато двете висши божества кичеха Вирудхака с венци, екзалтираните тълпи започнаха да вият и да танцуват като опиянени от хаома магове.

— Какво са те, за бога? — попитах принц Джета.

— За бога, както и за хората, те са боговете на арийците.

Принц Джета се забавляваше от смущението ми. Карака също се засмя.

— Вашият Вишну е прекарал в Индия доста дълго време — каза той на принц Джета. — Цветът му е станал същият като на някого от нашите стари богове.

— Сигурен съм, че имат някакво родство. — Принц Джета реши, че вежливостта изисква да смени темата. — Естествено, това е много рядко събитие. Само веднъж или два пъти през живота на едно поколение се случва царят да събере всички богове.

Докато принц Джета говореше, в далечината се появи коварният червенолик Индра. В едната си ръка държеше мълния, а в другата стискаше голяма бутилка със сома, от която непрестанно отпиваше. Наблизо в колесница, теглена от огненочервени коне, стоеше бог Агни, целият в черно, с пламтящи очи.

Ведическите богове, омайващи с неземния си блясък, заприиждаха от всички страни, докато накрая обкръжиха цар Вирудхака.

Принц Джета се чудеше как възприемам всичко това. И аз самият не знаех, а и до ден-днешен не съм съвсем сигурен. Дали за миг съм повярвал, че боговете наистина присъствуват. Възможно е. Представлението бе наистина величествено. И все пак бе само представление, както ме увери принц Джета.

— Боговете — каза той — са представени от актьори.

— Но тези актьори са великани!

— Всъщност за всеки бог са необходими двама души. Единият е седнал на раменете на другия, а мантията покрива и двамата. Ефектът е убедителен, нали?

— И страшен. — Имах чувството, че съм пил хаома и сънувам. — Наистина ли хората вярват, че това са боговете им?

Принц Джета вдигна рамене.

— Едни вярват, други не.

— Повечето вярват — намеси се Карака, а след това се обърна към принц Джета: — Вие, арийците, сте взели тази идея от нас. На Нова година, когато нашите хора отиват в храмовете да извършат жертвоприношение, там се явяват всички богове. Заплашват народа с чума и глад. Жреците на храмовете молят хората да дарят храма им, за да предотвратят бедствията. Ако боговете-артисти изнесат наистина добро представление, приходите на храма може да се удвоят.

— В такъв случай онзи, който е отишъл да види Буда Еленовия парк, Брахма ли е бил или двойка актьори? — подразних аз принц Джета.

— Не знам. Не съм бил там — отвърна ми той ведро. — Но от друга страна, и самият Буда не е бил там, защото вече е бил угаснал. Така че дали е бил Брахма или изпълнител на ролята, той все едно си е губил времето. Трябва да призная, че тези огромни богове, които се разхождаха из многолюдното пазарище, ми подействуваха потискащо. В известен смисъл там присъствуваха всички главни дяволи на дядо ми и си представих как ще изглежда зороастрийският ад.

Затова пък Амбалика страшно се забавляваше.

— Изглеждат толкова истински! Все едно, че са истински, нали?

Амбалика бе присъствувала на коронацията в свитата на старата царица. Бе понапълняла след раждането на сина ми.

— Не съм много дебела и все още ти харесвам, нали?

Това бяха първите й думи, когато я посрещнах пред градските врати. Веднъж бях проявил нетактичност и се бях оплакал, че всички в двора на Магадха са много дебели, включително и самият аз. В онези години почти бях удвоил теглото си.

— Не си дебела. Точно така те харесвам — отвърнах.

— Когато не съм ти съвсем по вкуса, кажи ми.

Намирахме се в голямата градина в къщата на принц Джета.

— Ще ти кажа.

Бях очарован от Амбалика. Казах й го.

— Тогава ще ми позволиш ли да дойда в Суза?

— Ако това е възможно.

— Сигурна съм, че никога няма да се върнеш тук.

Амбалика изглеждаше тъжна, но говореше весело. Уверих я, че сигурно ще се върна, ако не за друго, то поради прозаичната причина, че „Персия непременно ще продължи да търгува с Магадха. С Кошала също“. Това се оказа вярно. Всъщност, преди да напусна Шравасти, ме потърсиха всички важни търговци в града. Те до един искаха специални търговски отстъпки. Макар и да отхвърлих няколко подкупа, всеки от които възлизаше на цяло състояние, все пак приех едно предварително възнаграждение от грънчарската гилда под формата на безлихвен заем. Самият заем щеше да бъде изплатен от гилдата, ако направя необходимото вносът на грънчарски изделия в Персия да не се облага с данъци. Сключих това споразумение, за да могат Амбалика и децата ми — тя отново бе бременна — да са осигурени в случай, че принц Джета умре или изпадне в немилост. Естествено, предполагах, че когато отново видя жена си и децата си, ще бъда с господаря на цяла Индия, с Дарий, Великия цар.

През лятото на същата година се присъединих към един пътуващ на запад керван. Освен личната ми стража ме придружаваше и Фан Чъ. Всички останали членове на първоначалната експедиция бяха убити или умрели от треска, или пък си бяха заминали.

— Китайците не обичат да пътуват — каза Фан Чъ със своята неизменна, но съвсем недразнеща усмивка. — Щом Китай е светът, защо да ходят на друго място?

— Персите са същите.

Яздехме коне, защото дните бяха сухи и прохладни. Всъщност времето бе чудесно и бяхме много щастливи за това, че сме млади и живеем — общо взето, рядко усещане.

По време на пътуването ни на запад научих много неща за Китай, но за това ще говоря, когато му дойде времето. Мислех, че ще очаровам Фан Чъ с великолепието на Персийската империя. Вместо това той ме очарова с блясъка — по неговите думи, разбива се — на китайския свят, където едно време имало само една-единствена империя, известна като Средното царство. Но както се случва с империите, тя се разпаднала и днес Китай, подобно на Индия, се състои от множество враждуващи държави. Освен това, също като Индия, тези държави не само били постоянно във война помежду си, но нямало херцог, маркиз или граф, който зад своите крепостни стени да не мечтае един ден да стане единственият господар на възроден Китай.

— Но за да осъществи това, владетелят, който и да е той, трябва да получи пълномощие от небето.

Спомням си, че за първи път чух тази фраза в мига, когато в мъглявата теменужена далечина съзрях приказните кули на Таксила. Обикновено пътникът подушва града, преди да го е видял. В този случай най-напред вижда кулите, а после усеща дима от готварските огньове.

— Пълномощието на небето ние наричаме Страшната царска слава — казах аз. — Нейният повелител бил един от нашите стари дяволи-богове. Той и само той можел да дари владетеля със слава, и пак само той можел да, му я отнеме. Сега знаем, че не дяволът-бог, а Премъдрият господ дарява и отнема Страшната царска слава.

— Учителят Кун би казал, че този повелител е небето, което е едно и също, нали?

Няколко години по-късно щях да се запозная с Учителя Кун. Мога да кажа, че от всички хора, които съм срещал, той е най-мъдрият. Повярвай ми, Демокрите! Макар че ти, естествено, нямаш възможност да чуеш друго мнение, тъй като аз сигурно съм единственият човек в западния свят, който познава този забележителен учител.

Учителят Кун, или Конфуций, както още го наричат, не бе като Питагор. Конфуций не бе остроумен. Беше мъдър. По-нататък ще се опитам да обясня разликата между двете. Но и най-големите ми усилия могат да се окажат недостатъчни. В края на краищата гръцкият е език на словесни жонгльори и победители в спорове. Не е езикът Господен, а език на много богове.