Гор Видал
Сътворението (25)

6.

Ожених се в края на седмицата, през която се извърши жертвоприношението на коня. Двете церемонии се състояха късно през зимата — чудесен краткотраен сезон, съответствуващ на ранното лято в Екбатана.

За разлика от моята женитба, жертвоприношението на коня не бе така успешно. Конят броди цяла година и все пак успя да избегне земите и на Републиканската федерация, и на Кошала. Носеше се слух, че по едно време отчаяният Варшакара се опитал да подгони животното към ферибота, който щял да го отведе през Ганг в Личхавската република. Но в последния момент конят се подплашил. И не прекосил Ганг.

С почти човешко упорство през цялото си едногодишно скитане жребецът строго се придържаше към границите на Магадха. За Бимбисара това бе лошо предзнаменование. От друга страна, конят не бе заловен от неприятеля, което пък е добро предзнаменование. В края на краищата върнаха жребеца в Раджагриха, за да бъде принесен в жертва след тридневни празници.

Жертвоприношението на коня е най-необикновеното нещо, което съм виждал. Не е ясно какъв е произходът на този обред. Брахманите са единодушни, че е арийски, по простата причина, че конят не е бил познат в тази част на света преди нашествието на светлокожите племена от север. Но това е единственото, за което са единодушни. Голяма част от церемонията се извършва на толкова стар език, че дори жреците, които изпълняват свещените химни, припяват думите, без да имат представа за значението им. По това си приличат с маговете — последователи на Лъжата. Но видните брахмани в двореца не пропуснаха да ме разпитат за онези персийски жертвоприношения, които напомнят техните. Обясних им, че в Персия последователите на Лъжата все още принасят коня в жертва на бога-слънце. Не можах да им кажа нищо повече, тъй като знам за произхода на нашите жертвоприношения точно толкова, колкото и те за произхода на своите.

За индийския владетел жертвоприношението на коня е най-важно от всичко. Първо, то представлява подновяване на царската му власт. Второ, ако успее да разшири царството, което е наследил, ще се прослави като велик цар, или махараджа — титла, която някои амбициозни индийци искат да представят като равностойна на титлата на Великия цар. Тактично се опитах да им обясня, че махараджата е по-близо до египетския фараон или до вавилонския цар, две принадлежащи на Дарий титли.

Жертвоприношението на коня се извърши на мястото, където се устройват панаири, близо до градските стени. В центъра бе построена четириетажна златна кула. Пред кулата бяха забити триста пилона така, че образуваха квадрат. Този ден нямаше никакъв вятър и ярките знамена висяха вяло на прътовете си.

Брахманите вързаха упоения и послушен жребец за един от пилоните и по едно животно или птица за всеки от останалите пилони. Коне, крави, гъски, маймуни и дори тежко дишащи делфини щяха да бъдат принесени в жертва този ден. В същото време свиреха музиканти.

Жонгльори и акробати изпълняваха номера. Сякаш целият град се бе стекъл на това място.

Стоях пред вратата на кулата, заобиколен от придворни. Царското семейство бе вътре и се приготвяше за ритуала.

Точно по пладне царят и петте му жени излязоха от кулата. Всички бяха облечени в бяло. Не се чуваше никакъв шум освен звуците на вързаните животни и почти човешкия вопъл на делфините.

Сам върховният жрец развърза жребеца и го отведе до царя. После Бимбисара и жените му заобиколиха животното. Една мажеше хълбоците му с масло, друга сложи гирлянда на врата му. Наблизо група брахмани изпълняваха някаква сценка, нещо като пародийна сватба, общо взето, правеха много неприлични жестове. Не разбирах езика им.

Настроението бе особено тържествено. Обикновено индийските тълпи са шумни и весели. Но в този ден сигурно бяха омаяни от вълшебството на предстоящото събитие, което рядко се случва повече от веднъж през всяко царуване, въпреки поверието, че първият земен цар, който извърши това жертвоприношение сто пъти, ще свали бог Индра и ще заеме мястото му на небето.

Не мога да си представя нещо по-отегчително от безкрайно дълга церемония, изпълнявана на чужд език и посветена на бог или богове, които човек не признава.

Но към края на пародийната сценка церемонията започна да става много любопитна. Върнаха коня на мястото, където го бяха вързали в началото. Върховният жрец покри муцуната му с кърпа. После бавно го удуши. Жребецът се строполи в прахта и няколко минути краката му потрепваха в агонията на смъртта. После старата царица се приближи до трупа. Тълпата притаи дъх. Царицата внимателно легна до тялото на коня и върховният жрец ги покри с копринено покривало.

Щом изчезнаха от погледа ни, жрецът произнесе с висок, ясен глас:

— В небесата сте покрити и двамата. И нека плодовитият жребец, дарителят на семето, да го посее вътре.

Нужно ми бе известно време, за да разбера какво става. Мислех, че след обредите на Ищар във Вавилон нищо не може да ме изненада или потресе. Оказа се, че не е така. Под коприненото покривало старата царица трябваше да сложи в себе си члена на мъртвия жребец.

Ритуалният диалог беше тайнствен и неприличен. Започна със смразяващия вик на старата царица:

— О, майко, майко, майко! Никой не ме иска. Бедното конче спи. Никой не ме иска, мен, това прелестно малко създание, облечено от глава до пети в одежди от листа и кора на пампилово дърво.

Върховният жрец извика:

— Ще възбудя създателя! И ти трябва да го възбудиш!

Старата царица продължаваше да говори на мъртвия жребец:

— Хайде, пусни семето си дълбоко в тази, която е разтворила утробата си за теб. О, символ на мъжествеността, задвижи органа, който е за жената създател на живота, който влиза в нея бързо в тъмнината, като таен любовник.

Последва дълго гърчене под покривалото. После старата царица отново извика:

— О, майко, майко, майко! Никой не ме иска! Това бе последвано от неприлични движения, разменени настрани между върховния жрец и една жена.

— Бедното малко пиленце е толкова възбудено и гладно. — Той посочи слабините й. — Виж как иска да го нахранят.

— Там се вие той, голям колкото езика ти. — Жената посочи половия орган на жреца. — Замълчи, жрецо!

През цялото време старата царица не преставаше да вие:

— О, майко, майко, майко! Никой не ме иска!

Върховният жрец и другите жени на царя си разменяха някакви неприлични изрази. Самият цар не промълви нито дума. Накрая каквото трябваше да се върши, се извърши. Вероятно старата царица по някакъв начин бе успяла да вкара члена на жребеца във влагалището си. Покривалото бе вдигнато. Царските жени в един глас изпяха химн за летящия небесен кон. Донесоха им легени и те измиха лицата и ръцете си според ритуала, като пееха химн за водата. След това заклаха всички животни и птици и запалиха огньове.

Старата царица седеше на стол до мъртвия жребец и гледаше как четирима брахмани сръчно режат животното на парчета. Върховният жрец лично сготви кокалите. Докато мозъкът цвърчеше в огъня, цар Бимбисара вдъхваше от парата. Така бе пречистен от грехове. След това шестнадесет жреци изпекоха по едно парче от коня, а когато и това свърши, народът нададе гръмки викове. Бимбисара бе станал световен монарх.

Слушал съм за най-различни култове, свързани с продължаването на рода из диви страни като Лидия и Тракия, но жертвоприношението на коня е най-чудатият и според брахманите най-старият сред тях. Смята се, че церемонията е започнала като средство да се осигури плодовитостта на царя и жените му. Но това ще си остане предположение, тъй като няма жив човек, който да разбира всички онези химни, зубрени и повтаряни от брахманите през последните две хиляди години. Знам само, че церемонията представлява ужасяваща гледка. Имаш чувството, че внезапно си се върнал във времето преди сътворението на света.

Танците и веселието продължиха цяла нощ. Призори царското семейство се оттегли в своята златна кула. Както повечето присъствуващи на жертвоприношението, и аз спах на открито.

На другия ден ми съобщиха, че ще се оженя за дъщерята на цар Аджаташатру. Това бе голяма чест, както не пропускаха случай да ми напомнят. Преди всичко, като наместник на Великия цар, бях приет за член на воинската каста. Но понеже не бях Великият цар, не можех да се оженя за дъщеря на цар Бимбисара. Все пак стоях достатъчно високо, за да взема една от двадесет и трите дъщери на принц Аджаташатру.

В началото се страхувах, че ще бъде цитиран някакъв древен ведически закон, който ще ме задължи да откупя жена си от семейството й. Но се оказа, че древният ведически закон предвижда точно обратното. Платиха ми, и то доста добре, за да приема дванадесетгодишната Амбалика. Любещият й баща ме излъга, че още нямала менструация. Индийците смятат това за особено важна подробност, като изхождат от убедителния довод, че е малко вероятно едно узряло момиче да остане дълго време девствено при този климат и в този двор.

Макар че началните преговори се извършиха съвсем официално между Варшакара, като представител на царското семейство, и Карака, като мой представител, до окончателното споразумение се стигна по много приятелски, дори очарователен начин между нас двамата с Аджаташатру в „Петте хълма“ — най-големия от многобройните игрални домове в столицата.

Индийците са страстни играчи. И неразумни играчи. Могат да проиграят цяло състояние с хвърлянето на един зар или със залагането на едно число. През царуването на Бимбисара всички подобни заведения бяха строго контролирани от държавата. От разиграваните суми се удържаха пет процента за издръжка на дома. На играчите не бе позволено да използуват собствени зарове, затова държавата печелеше добре и от даването на зарове под наем. Тъй като самият игрален дом в крайна сметка никога не губи (дали защото заровете са фалшиви и игрите тайно нагласени, или защото законът на големите числа действува в полза на игралния дом), данъците, които получава царят, са толкова огромни, че истинската сума е една от най-строго пазените тайни в Магадха. Поне моите хора така и не успяха да се доберат до нея.

Макар че самият цар Бимбисара ненавиждаше хазарта и се стремеше да не го допуска в двора, наследникът му бе редовен посетител на „Петте хълма“, най-елегантното от игралните заведения в столицата. Носеха се слухове, че собственик на заведението е самият Аджаташатру и че той най-безсрамно мами правителството с процента от печалбите, който му се полага.

Моят бъдещ тъст бе само няколко години по-възрастен от мен. От самото начало станахме приятели. Когато желаеше да е обаятелен, той нямаше равен на себе си. Онази вечер в „Петте хълма“ Аджаташатру се представи пред мен в целия си чар, дори бе боядисал зърната на гърдите си червени — нещо, което дворцовите контета правят само на празници.

Хванати под ръка, двамата влязохме в централната зала — дълго, тясно помещение с игрални маси от двете страни. В една ниша със завеси в дъното на залата имаше дивани, покрити с китайска коприна. Там принцът се забавляваше, без да го виждат, а той можеше да следи какво става отвън през няколко дупки, изрязани в прашните пердета.

Забелязах, че докато управителят на заведението ни водеше към нишата, никой от играчите не погледна принца.

— Както забелязваш — прошепна Аджаташатру, чийто дъх бе силно парфюмиран, — аз съм невидим.

Предположих, че се смята за неприлично да погледнеш принца, докато се весели сред обикновените хора. По-късно узнах, че това е далеч по-тежко прегрешение. Последиците за онзи, който се осмели да обърне очи към забавляващия се принц, са фатални.

Щом двамата заехме местата си на диваните, спуснаха завесите. Започнаха да ни поднасят различни силни вина в сребърни гарафи. Обслужваха ни момиченца, почти деца. Едно от тях дори не бе влязло в пубертета. То действуваше особено възбуждащо на принца, който разговаряше с мен и в същото време го галеше, тъй както някой маг би погалил куче, докато сериозно обсъжда правилното приготовление на хаомата или сътворението на света.

— Ти ще ми донесеш радост и щастие.

Принцът се усмихна. За разлика от дворцовия управител той поддържаше зъбите си чисти с някаква козметична дъвка, която събира полепналите по тях остатъци от храна. Седях много близо до него и можех да видя, че цялото му тяло е избръснато и обезкосмено. Ако не бяха мускулестите му ръце, щях да помисля, че съм седнал до бъдещата си тъща.

— Ти ми оказа чест, която не може да се измери в злато и сребро. Моят господар, Великият цар, ще бъде доволен.

— Трябва да го поканим в Магадха. Не за сватбата, разбира се — бързо добави Аджаташатру.

През цялото време допусках, че тайната служба в Раджагриха малко или повече съзнава какви са намеренията на Персия. Все пак съм убеден, че в тогавашната си шпионска дейност самите ние проявихме забележителна ловкост. Петимата мъже, на които бях възложил да определят военната мощ на Магадха, не записаха нито дума. Всеки трябваше да наизусти едни и същи факти, като се разчиташе, че поне един от тях ще се върне жив в Суза.

Когато разговаряхме за търговски пътища, за производство и суровини, взаимоотношенията ни бяха напълно открити и скоро получихме добра представа за богатството на страната. Голяма част от приходите на царството идваха от данъците, налагани на минаващите през Магадха кервани. Особено доходна бе прочутата пътека от югоизток към северозапад — не употребявам думата „път“, защото тя просто е неподходяща, когато става дума за Индия.

Държавата имаше монопол върху производството на текстил и оръжия. Управителят по текстила цели три дни ме развежда из различните работилници, където жени предяха и тъчаха от зори до мрак. Износът на памучни тъкани е основен източник на доходи за царя на Магадха. Макар да не ми показаха складовете за оръжие, моите хора успяха да се доберат до някои тайни. Останаха изненадани от несъвършените методи за обработка на желязо, но бяха поразени от начина, по който се сглобяват оръжията и селскостопанските сечива.

Една група работници произвежда, да речем, дръжката на мотиката. След това друга група излива във форми разтопения метал за металната й част. Трета група сглобява металната част и дръжката, а четвърта се занимава с товаренето на готовата продукция в каруци. Бързината, с която се произвежда и превозва голямо количество мотики, заслужава възхищение.

За нещастие не успях да събудя интерес към тези неща у никого в Суза. От една страна, персийските благородници презират търговията. От друга страна, понеже самият аз принадлежах към двора, нямах възможност да се запозная с онзи род хора, които желаят да произвеждат предмети в големи количества.

— Ще видиш, че моето момиче е истинско съкровище. Ще ти бъде предана, като Сита на Рама.

Това е традиционен израз.

— Повече от достатъчно е за мен, че е твоя дъщеря.

— От всички мои рожби тя ми е най-свидна.

Сълзи покапаха от блестящите, промити с колирий очи. Всъщност, както по-късно ми обясни Амбалика, баща й изобщо не си направил труда да научи името на нито една от дъщерите си. Интересували го само синовете му.

— Изпитвах ужас от него — ми каза Амбалика. — Всички ние изпитвахме ужас от него. Всъщност никога не бе говорил с мен до момента, в който ми заяви, че ще се омъжа за персийски благородник. Попитах къде се намира Персия, а той отговори, че не е моя работа.

— Добре ще е да се запознаеш и с дядото на скъпата ми рожба, принц Джета. Той също е родственик на скъпия ми чичо, царя на Кошала. Ние сме прекрасно и щастливо семейство. Винаги съм казвал, че единственото, което ни разделя, е Ганг. — После пухкавото му лице се сгърчи в гримаса. — И Федерацията. О, скъпи мой, ти трябва да ни дадеш своя премъдър съвет.

Яката му ръка остана за миг неподвижна върху моята. Пръстите му излъчваха топлина. Палмовото вино, което пиехме, е прочуто с това, че загрява плътта и в същото време разстройва сетивата.

— Ние сме по-силни. Но те са по-хитри. Джайнистките и будистките манастири са пълни с агенти на републиките. Но понеже баща ми, бог да му даде вечен живот, сам се е посветил на Буда, не можем да направим нищо. По-лошото е, че през последните години републиканските агенти са се промъкнали в гилдите. В момента те държат в ръцете си грънчарската гилда тук в Раджагриха. Имат и двама души в съвета на гилдата на тъкачите. А отгоре на всичко старейшината на обущарската гилда е отявлен републиканец. Бавно ни разяждат отвътре. Кажи, скъпи мой, какво да правим?

— Прочистете гилдите, Господарю-принце. Отстранете републиканците.

— Но, скъпи, ти не познаваш нашия малък свят. Нашите гилди са почти толкова стари и толкова свещени, колкото монархията. Що се отнася до прочистването им… Е, бих искал да ги разбия на парчета. Същото желание има и баща ми, тайно, разбира се. Но те са извънредно силни. Извънредно богати. Дават заеми с безбожни лихви. Имат свои собствени войски…

— Но това е опасно, Господарю-принце. Правото да събира войска трябва да има само владетелят.

Бях поразен, когато узнах, че гилдите в Магадха не само имат надмощие в търговския живот, но поради факта, че работниците от всеки занаят живеят заедно в една част на града, те са като малки държави — всяка гилда има собствено съдилище, хазна, войска.

— Все пак упражняваме известна власт над гилдите. По време на война техните войски автоматично стават част от царската армия. Но когато няма война…

— Те са почти независими, така ли?

— Почти независими са. Разбира се, от тях има и полза. Нито царят, нито тайната полиция биха могли да контролират толкова многобройно население като нашето. Гилдиите поддържат реда. Освен това, когато става въпрос за определяне на цени, те обикновено знаят по-добре от нас какви са изискванията на пазара.

— Но как успявате да ги контролирате? Ако бях старейшината, да речем, на обущарската гилда, щях да искам колкото е възможно по-висока цена за чифт обувки. Дори и да удвоя цената, хората ще са принудени да ми купуват стоката, защото само на моята гилда е позволено да прави обувки.

Принцът се усмихна доста добродушно. Голямото количество вино, което бе изпил, започваше да му действува.

— Все пак единствено ние имаме власт върху живота и смъртта. Рядко използуваме тази власт срещу гилдите, но бихме могли, ако решим, да я използуваме и те го знаят. На практика силата ни се състои в това, че държим в ръцете си суровините. Купуваме ги евтино и ги продаваме с малка печалба. Ето например кравите се колят в определено време на годината. Тогава купуваме всички кожи и ги държим на склад. Когато започнат да не достигат кравешки кожи, продаваме ги на гилдите на разумни цени. А ако някоя гилда се изкуши да продава обувки на неразумни цени, не получава кожи, докато не се вразуми.

Никъде по света не съм виждал монархия, която така изкусно и така интелигентно да е организирала стопанските си дела — да черпи възможно най-големи приходи от населението, като си служи с възможно най-малко насилие.

— Ще започнете ли война с Федерацията? Изглежда, бях много пиян, щом се осмелих да задам на принца въпроса, чийто отговор цяла Индия неспокойно очакваше.

Аджаташатру разтвори ръце с обърнати нагоре длани. Върховете на пръстите му бяха боядисани в червено.

— Войната е последното нещо, което желаем. Но ако жертвоприношението на коня се бе развило по друг начин, поне щяхме да имаме знак от небето, че е време да се бием за оцеляването си. А при сегашното положение… не знам, скъпи мой.

Принцът погали голото десетгодишно момиченце, което лежеше в скута му. То имаше огромни, наблюдателни очи. Предположих, че е агент на тайната служба. В Магадха агентите се вербуват млади, обикновено сред бездомните сираци.

Ако наистина беше агент, тази вечер детето не научи нищо. Принцът бе както винаги дискретен. Макар че неведнъж се напи пред мен до несвяст, нито един път не го чух да каже нещо, което не би желал да се знае от цял свят. Виното го правеше сантиментален, разнежен, объркан. Неговите „скъпи мой“ прииждаха като гръцки фаланги. Горещата му ръка ту стискаше моята, ту любещо ме прегръщаше през рамо. Онази вечер бях много ухажван, прегръщан, наричан „скъпи мой“ и бях приет — повече или по-малко — за член на магадханската царска фамилия, която особено държеше на братовчедите си в Кошала, а от тях я разделяше реката Ганг и… покварената Федерация на републиките. Същата вечер в игралния дом „Петте хълма“ останах с впечатление, че решението за обявяване на война е вече взето.

— Никога не е имало по-славен воин от баща ми. Дори и вашият Велик цар не може да се сравнява с него. Повярвай ми, Бимбисара беше велик цар много преди жертвоприношението на коня. Та нали именно той покори народа на Анга, което ни даде пристанището Чампа, а оттам се контролира цялото движение на кораби по Ганг, чак до морето, което води до Китай.

Аджаташатру зарони сълзи под въздействие на виното.

— Да, именно Бимбисара създаде тази държава, която днес е най-могъщата в света. Той построи хиляди, хиляди, хиляди пътища, хиляди хиляди, хиляди шосета през мочурищата. Той…

Престанах да го слушам. Когато използуват числа, индийците нямат никакво чувство за мярка. Вярно е, че Бимбисара е прокарал множество прашни пътеки, които по време на мусоните потъват в кал, но не бе в състояние да поддържа дори и големия кервански път от Чампа до Таксила. Освен това, колкото и да е странно, в Индия изобщо няма мостове. Индийците, естествено, твърдят, че мостовете били непрактични поради сезонните наводнения, но според мен те просто не са способни да построят какъвто и да било мост, ако ще да е само от вързани с въжета салове. Разбира се, една от най-силните гилди в Магадха е гилдата на лодкарите, а както обичат да казват индийците, гилдите са непобедими.

По-късно същата вечер, когато принцът заспа, е Карака си опитахме късмета на зарове. Щом започнах да губя, престанах да играя. Но Карака не можеше да спре. Накрая му заповядах да напусне дома. Този случай ме накара да осъзная до каква степен страстта към хазарта може да подлуди човека. Тя е като хаомата или плътската страст. Но с времето действието на хаомата и плътската страст отминават, а влечението към хазарта остава.

Трябва да кажа, че се възхитих от начина, по който Бимбисара съумяваше съвсем безболезнено да събира такива големи приходи от хорските пороци. Известно време се мъчих да открия игрален дом в Суза. Но персите нямат склонност към хазарта. Дали защото не са търговци? В дома идваха само гърци. И тъй като гърците неизменно губеха повече пари, отколкото можеха да платят, наложи се да затворим заведението.