Гор Видал
Сътворението (20)

1.

От Суза Мисията в шестнадесетте царства на Индия, както с известна насмешка ни наричаше втората стая на канцеларията, се отправи към река Тигър. След това се спуснахме с плоскодънни лодки към делтата на реката. Там ни чакаше Скилакс с двете триери, оцелели след катастрофалната обсада на Наксос. Може би е трябвало да приема това като предзнаменование. Но бях в твърде добро разположение на духа.

Поради постоянното отлагане на тиня от реките в района на делтата, където Тигър и Ефрат се съединяват в нещо като плитко езеро, никога не е имало истинско пристанище. Перси, вавилонци, асирийци — всички са се опитвали да построят пристанище на това стратегическо кръстовище, но калта, която реките постоянно влачат от върховете към низините на земята, неизбежно погребвала всяко подобно начинание. През царуването на Дарий там имаше импровизирано пристанище край брега на едно солено блато, което можеше да се прекоси само по дълга почти цяла миля верига от салове, простираща се над тиня и плаващи пясъци. Веднъж видях как мокрият пясък погълна една камила заедно с водача й толкова бързо, че водачът не успя дори да извика.

Първоначално Скилакс възнамерявал да използува корабите, за да обиколи Африка по море. Но сега Индия бе излязла на преден план и според мен той не бе особено недоволен от това, макар че съкровената му мечта бе да обиколи цяла Африка — нещо, в което никой не е успял, а и едва ли ще успее, каквото и да твърдят финикийците.

Ако ги слуша човек, може да повярва, че са картографирали всяко кътче на опасващия света океан.

За всяка от триерите бяха необходими сто и двадесет гребци, както и около тридесет други моряци, дърводелци, готвачи. Тези кораби са направени за война, не за търговия и затова на тях е предвидено много място за войници, но не и за пътници. Освен стоте войници придружаваше ме и група от дванадесет души, славещи се като познавачи на Индия, както и един ценен подарък от царица Атоса — индийски роб на име Карака. „Подходящ е за целта!“, това бяха единствените й думи.

Към товара ни се прибавиха и даровете за двамата царе, храна за самите нас, както и осем коня с коняри. Корабите бяха доста претоварени.

Скилакс употреби почти цяла седмица, докато ни качи на борда, и това ме раздразни. Но той имаше право. При далечно плаване мястото, определено за всекиго в началото, е извънредно важно. Ако има някакво съмнение кой каква работа върши и къде, появяват се дрязги и дисциплината се влошава. За щастие, тъй като чак до река Инд плавахме успоредно на персийското крайбрежие, вечер моряците изтегляха корабите на брега и всички спяхме удобно под звездното небе. Независимо че полагах неимоверни усилия да играя ролята на мъдър водач, Скилакс пое командуването от мое име по най-елегантен и приемлив за мен начин.

Никога няма да забравя възбудата, преди да отплаваме. При изгрев-слънце, щом духна западният вятър, Скилакс заповяда корабите да вдигнат мачти. После гребците се заловиха за работа и за пръв път чух ритмичната им песен, с която пригласят на равномерния такт на флейтата. Ако този припев се слее със собствения ти пулс, ставаш част от кораба, от морето, от небето — също както в любовта.

Щом се отдалечихме от сушата, вдигнахме квадратните платна и когато вятърът ги изду, корабите поеха курс и гребците отпуснаха веслата. Вляво блестеше огряната от слънцето пустиня, а горещият западен вятър носеше дъха на море, сол и гниеща риба. Местните жители са осеяли тази част от крайбрежието с просто направени солници. Щом водата се изпари на слънцето, те събират солта и я продават на керваните. Там осоляват и риба. Тези странни хора живеят в необикновени шатри, опънати на скелети от китове.

Не бе изминал и час, откакто бяхме отплавали, и при мен дойде Карака, уж за да ми предаде ежедневния урок по индийски. Всъщност го вълнуваха други неща.

— Господарю посланик — каза той и ми стана приятно, че се обръща към мен така, макар новият ми сан да не бе нищо друго освен надвисналата над Индия сянка на Дарий, — разгледах кораба. — Карака понижи глас, сякаш се страхуваше, че Скилакс може да го чуе. Но адмиралът бе в предната част на кораба, където разговаряше с помощник-капитана.

— Хубав кораб! — отбелязах гордо, сякаш аз го бях построил. От самото начало обикнах морето. И ако днес съжалявам за нещо, то е, че никога вече няма да слушам припева на гребците, да усещам как морската вода ме пръска в лицето, да гледам как слънцето изгрява и залязва над вечно изменящата се и все пак неизменна морска шир.

— Да, Господарю. Но корпусът е целият в гвоздеи!

Учудих се.

— Че как иначе може да се построи кораб? — попитах аз, без да съм съвсем сигурен как точно се строят корабите. Като се изключи краткият ми престой в Халикарнас, всъщност не бях наблюдавал работата на пристанище.

— Но гвоздеите са метални, Господарю! — Карака трепереше от уплаха.

— Ами дървените клинове са нетрайни — отвърнах с тон на добре осведомен човек, макар да нямах представа дали дървените клинове са по-здрави от гвоздеите, или не. В същото време внимавах да стоя с разкрачени нозе, подражавайки на опитните моряци.

— Господарю, и друг път съм пътувал по този маршрут. Но само на индийски кораби. А ние не използуваме гвоздеи. Не смеем. Това е равносилно на гибел.

— Защо?

— Има магнитни скали! — Кръглото му черно лице ме гледаше с истински ужас. Карака имаше чип нос и дебели устни, характерни за най-старото индийско население, което понякога наричат наги, понякога — дравиди. В Южна Индия тези тъмнокожи хора все още са най-многобройното население, а техният език и обичаите им са много по-различни от езика и обичаите на високите, светли арийски племена, които преди много години завладели царствата и републиките им.

— Какво, по дяволите, е магнитна скала? — попитах аз ако не с безпокойство, то поне с истинско любопитство.

— Ето! — Карака посочи голите, обрулени от вятъра хълмове на брега. — Тези хълмове са скали, които притежават способността да притеглят метала. Ако корабът се приближи до тях, гвоздеите ще изхвръкнат, гредите ще се разпаднат и ще се удавим.

Нямах основание да не му вярвам, затова изпратих да повикат Скилакс и го попитах дали има такава опасност. Отговорът на Скилакс звучеше успокоително:

— Наистина има такива скали, които притеглят метала. Но ако металът е покрит със смола, магнетичната сила се неутрализира. Понеже нашите гвоздеи са добре защитени, нямаме основания да се страхуваме. В края на краищата това е третото ми плаване по същото крайбрежие и ти обещавам, че ще пристигнем в Индия с всички гвоздеи по местата им.

По-късно попитах Скилакс дали разказаното от Карака е истина. Той вдигна рамене.

— Кой знае? Може да е така за някои скали, по някои брегове. Във всеки случай за този бряг не важи. В това съм сигурен.

— Тогава защо си покрил гвоздеите със смола?

— С нищо не съм ги покривал. Но винаги казвам така на индийците. Иначе ще избягат. И знаеш ли какво ме учудва? Досега никой не е погледнал да види дали наистина по гвоздеите има смола.

До ден-днешен съм любопитен да узная дали такива магнитни скали съществуват. Не съм срещал индийски моряк, който да не е убеден, че ако при построяването на кораба е използувано дори едно-единствено парче метал, то неизбежно ще бъде изтръгнато от демоничната им сила и корабът ще потъне.

— Този начин за корабостроене не е лош — съгласи се Скилакс. — Колкото и да е бурно морето, дори и при много силен вятър, корабът не потъва, защото водата не само влиза, но и излиза през процепите.

Разстоянието от делтата на Тигър и Ефрат до делтата на Инд е около деветстотин мили. Ивицата пустиня между морето и Персийските планини ми се стори най-пустото място в света. Питейната вода не достига, затова по брега едва успяват да се изхранват незначителен брой рибари, производители на сол, ловци на бисери, пирати.

На третия ден, след като отплавахме, при изгрев-слънце видях зад група коралови острови огнения олтар на Бактра, видях дядо си, нападението на тураните клането. Вълшебното видение, наречено мираж, трая не повече от две-три минути, но аз останах прикован, защото го възприех като известие от Зороастър. Сам той ми напомняше, че всички хора трябва да следват Истината, и аз се почувствувах виновен, задето бях предприел пътешествието си не в името на Истината, а в името на Ахеменидския орел. По-късно, в Индия, щях още по-силно да чувствувам, че изменям на дядо си. Макар и никога да не изгубих вярата си в учението на Зороастър, индийските мъдреци ме накараха да осъзная един доста смущаващ факт, а именно че за сътворението на света съществуват почти толкова теории, колкото са боговете във Вавилон, и трябва да призная, че някои от тях са направо завладяващи, без да твърдя, че могат да се приемат за истина или че са Истината.

Демокрит иска да узнае коя от тези теории най-много ме е озадачила. Веднага мога да отговоря. Това е теорията, че никога не е имало сътворение на света, че не съществуваме, че всичко е сън. Кой е сънуващият? Онзи, който се събужда… и си спомня.

Докато стигнем до река Инд, което ни отне няколко седмици, ту попадахме в безветрие и трябваше да разчитаме на вече изнемощяващите, изтощени от палещото слънце гребци, ту ветровете ни тласкаха на североизток. А когато плавахме с издути платна, животът ни бе в опасност, защото през цялото време се движехме съвсем близо до назъбения коралов бряг и при всеки по-силен порив на вятъра рискувахме да се разбием в някоя скала. Но Скилакс бе ловък мореплавател. Нито един командуван от него кораб не бе потънал. Поне той така твърдеше. Но тъкмо това ме изпълваше с безпокойство. На онези, които не са преживели дребни злополуки, съдбата обикновено готви нещо по-голямо.

Все пак успях да извлека полза от прекараните в открито море седмици. На младини бързо възприемах новото, а и Карака бе отличен учител. Когато настъпи часът и пред погледа ни се откри синкавочерната кал на делтата на Инд, бях усвоил основите на индийския език или поне така си мислех. Оказа се, че Карака ме е учил на дравидски диалект, който за арийците от шестнадесетте царства е почти толкова неразбираем, колкото и персийският.

За щастие Карака знаеше достатъчно арийски думи и ми помогна да започна малко по малко да разбирам не само новия език, но и новия свят, защото именно езикът на един народ ни казва най-много за това какви богове почитат хората, какви са самите те и какви биха искали да бъдат. Езикът на индоарийците никак не прилича на дравидския, но затова пък е сходен с персийски, което потвърждава древната теория, че навремето всички сме принадлежали към едно и също северно племе и сме вярвали — до Зороастър — в едни и същи богове. Сега арийските богове са всъщност нашите дяволи.

Скилакс ми разказа доста неща за пътуването си по Инд.

— В началото Дарий искаше цяла Индия. Все още я иска, разбира се, макар че, между нас казано, вече е много стар за дълъг поход. Трябваше да тръгне на изток веднага щом му осигурих долината на Инд.

— Не можеше да тръгне — отвърнах аз. — Точно тогава имаше въстание във Вавилон. Имаше…

— Все има нещо друго да се върши! Но ако искаш да завладееш света, трябва да забравиш незначителните земи… като Вавилон.

Засмях се. Голямо облекчение е да си далеч от двора. И аз, като Скилакс, носех само едно парче плат около бедрата и тънък индийски шал около раменете, предназначен да предпазва кожата от слънцето. Не се различавахме от гребците. Скилакс трябва да е бил тогава петдесетгодишен, но тялото му бе здраво и мускулесто като на младеж. Солта запазва хората също както рибата. Моряците винаги изглеждат по-млади за годините си.

— Вавилон е най-прекрасният град в света — заявих аз.

Скилакс не бе съгласен.

— Някога може и да е бил. Но индийските градове са много по-богати, по-пищни.

— Наистина ли си ги виждал?

— Само Таксила. А той е голям колкото Сарди и е много по-богат. Но индийците твърдят, че Таксила е най-обикновено гранично селище.

— Тогава защо Дарий е чакал толкова дълго?

Скилакс сви рамене.

— Може би разсъждава като фараоните, когато са строили гробниците си. Вярва, че щом завоюва Индия, ще умре, защото няма да е останало нищо на света за завоюване.

— А Китай?

— И той ли е част от света?

За професионален мореплавател Скилакс понякога изглеждаше лишен от авантюризъм. И все пак той пръв систематично картографира океана на индийците, чак до остров Цейлон. Казвам пръв, но това не е съвсем вярно. Няколко години по-късно, когато представих на Великия цар сравнително точна карта на Индия, той ми показа подобна карта, намерена малко преди това в архивите на храма на Бел-Мардук във Вавилон. Очевидно вавилонците и индийците са поддържали редовни контакти много години преди времето на Дарий и Скилакс. В този стар свят освен нас няма нищо ново.

Обширната площ, затворена от делтата на Инд, е прорязана от множество кръстосващи се рекички и потоци. Част от тази земя е плодороден чернозем, засят с ориз, а останалото е главно мочурища и солени блата, където се чувствува добре само индийската патица — от нея стават чудесни ястия, стига да се вари достатъчно дълго. Тук-там, на фона на оловносивото небе, се очертават примамливите форми на върбови горички. Онази година дъждовният сезон бе закъснял с цял месец и индийците, говореха само за това. Без дъжд половината страна загива. Но тогава тревогите им са били неоснователни. Скоро след като слязохме от кораба, в пристанището на Паталане се изля пороен дъжд и цели три месеца не мина ден, без да вали. Водата бе първото ми впечатление от Индия. За човек, преживял индийските летни мусони, теорията на гърка Талес^[1] за сътворението на света звучи доста правдоподобно.

Докато пътувахме нагоре по реката към Паталане, Скилакс ми показваше забележителностите.

— И двата бряга на реката са персийски — заяви той с известно задоволство.

— Благодарение на теб — отвърнах му учтиво.

— Да — потвърди Скилакс със самочувствието, че забележката ми е съвсем уместна. — Отне ми тринадесет месеца. За щастие хората по тези земи по-охотно приемат за господар онзи, който е на хиляда мили далеч от тях. Предпочитат владетелят им да е Ахеменидът в Суза, а не някой местен цар.

— Но нали тук е сатрапът.

Скилакс кимна и се намръщи.

— Аз сам избрах първия. Беше ариец от Пенджаб. Но взе, че умря, и сега трябва някак да се спогодим със сина му.

— А той верен ли е на Великия цар?

— Съмнявам се. Но важното е, че навреме плаща годишния данък. Не можеш да си представиш колко много златен пясък има в този край на света.

Внезапно, незнайно откъде, се появи стадо делфини, които заописваха край нас блестящи дъги. Един делфин дори прескочи носа на кораба. Когато се издигна и за миг остана така в неподвижния въздух, погледна ни доста насмешливо.

— Това е щастлив знак — каза Скилакс.

— Нима има и сладководни делфини? — попитах аз. Не бях чувал за съществуването на такива животни.

— Има. Но доколкото знам, само в индийските реки — добави той.

Скилакс бе страстен изследовател, който не приемаше нищо на доверие. Отнасяше се скептично към мълвата. Ако не бе видял нещо с очите си, не го съобщаваше като факт — за разлика от някои дорийски гърци, които съчиняват своите така наречени истории^[2].

Слязохме от кораба в Паталане — голям, но безличен пристанищен град. Беше задушно поради надвисналите дъждовни облаци, от които скоро щеше да се излее пороен дъжд.

Тук трябва да отбележа, че в Индия има три сезона. От ранна пролет до началото на лятото слънцето грее безмилостно и ако ги нямаше големите реки и сложната напоителна система, земята щеше да се превърне в пепел, а хората — да загинат. След това, с идването на лятото, започват да духат летните мусони и една трета от годината вали дъжд. Тогава реките прииждат. След този сезон настъпва съвсем кратка зима. Нижат се чудесни прохладни дни. Небето е ослепително синьо, а цветята никнат в такова изобилие, че в сравнение с тях розовите градини в Екбатана изглеждат мизерни.

Едва бях стъпил на пристанището в Паталане, когато един мощен порив на вятъра силно удари нашата триера в кея и изгубихме два коня, които паднаха в реката. После небето се разцепи на две и се изля пороен топъл дъжд. Бяхме мокри до кости, когато ни посрещна царският съгледвач.

— Сатрапът е в Таксила — каза той. — Поднася извиненията си.

После ни ескортираха до правителствения дворец — порутена сграда със съвсем разнебитен покрив. За пръв път ми се случваше да съм мокър и едновременно с това да ми е горещо. Това неприятно усещане е характерно за дъждовния сезон в този край на света.

На другия ден се разделихме със Скилакс. Той продължи нагоре по реката към Таксила, а аз започнах пътешествието си по суша към царствата Кошала и Магадха. Горях от желание да тръгна на път. Радвах се, че съм самостоятелен. Бях безстрашен. Бях глупав. Бях млад. Демокрит мисли, че трябва да разменя местата на глупав и млад. Тъй като първото е причина за второто. Би било много нелюбезно от моя страна да направя подобна връзка. Както и да е, царският съгледвач уреди да ми бъдат доставени камили, провизии, водачи. А пък Карака знаеше горе-долу пътя.

Тръгнахме в североизточна посока към Матхура, град на река Ямуна. Ганг е на сто мили източно от Ямуна. Двете реки текат успоредно от север на юг, докато стигнат до центъра на така наречената Гангска равнина. После Ганг прави остър завой на изток и точно в тази част, където реката тече от запад на изток, се намират царствата, републиките и важните градове на днешна Индия.

Когато тръгнах на път в пороен дъжд, а Карака ме следваше неотлъчно, имах чувството, че съм почти равен на Великия цар. Свитата ми се състоеше от триста души и пет конкубини. Нямаше евнуси. В Суза Карака ме бе предупредил, че индийците изпитват толкова силно отвращение към кастрирането, че не посягат дори на животните. Поради тази ексцентричност индийските хареми се пазят от много стари мъже и жени. На пръв поглед това изглежда неуместно, но енергичните стари хора и от двата пола обикновено са бдителни и неподкупни. В края на краищата пред тях няма бъдеще, за което да кроят планове — за разлика от нашите амбициозни евнуси.

С Карака и личната ми стража пътувахме на коне. Останалите се придвижваха на камили или вървяха по прашната пътека, която дъждовете бяха превърнали в нещо като корито, покрито с жълтеникава кал. Движехме се бавно, в бойна готовност. Но въпреки че Индия е изтерзана от банди крадци, по време на мусоните те обикновено си стоят у дома. Всъщност в такова време на път би тръгнал само един много неосведомен и ентусиазиран посланик.

На границите ни спираха въоръжени войници, а това се случваше най-малко веднъж дневно. Тази част на Индия е пълна с многобройни княжества, а всяко княжество е разделено на няколко полуавтономни държави, чиито основни доходи идват от налаганите на керваните данъци. Като посланик на Великия цар аз бях освободен от тези данъци. Независимо от това винаги настоявах да плащам по нещо. В резултат често ни даваха почетна стража, която ни придружаваше до следващата граница. Вероятно крадците се страхуваха от тези ескорти.

Само силен цар може да осигури безопасността на пътниците в държавата си, а по онова време в цяла Индия имаше само един-единствен силен цар. Това бе Бимбисара, към чийто дворец в Магадха бях акредитиран. Макар Кошала — царството на Пасенади — да бе по-старо и по-богато, за пътника то бе опасно място.

Яздехме през джунгли, огласявани от пъстроцветни папагали, обитавани от безгриви лъвове, които се разбягваха, щом приближехме. Веднъж, като вдигнах глава нагоре, видях, че от клона на едно дърво ме гледа тигър. Зяпнах го право в блестящите като слънца очи, които бяха вперени в моите. Ужасно се изплаших. Изплаши се и той и потъна в мрака на влажната растителност, сякаш бе мираж или внезапно прекъснат сън.

Най-опасни от всички индийски зверове са дивите кучета. Движат се на глутници. Не издават никакъв звук. Никой не може да се спаси от тях. И най-бързите животни им стават плячка, защото кучетата са готови дни наред да вървят по следите на някой елен или тигър, та дори и лъв, докато жертвата започне да залита от изтощение. Тогава, безмълвно, глутницата се нахвърля отгоре й.

В околностите на изоставения град Гандхай забелязах множество малки дупки, издълбани в правилен полукръг от едната страна на разкалян хълм. Попитах Карака какво е това.

— Всяко куче само си изравя дупката — отвърна той. — После влиза вътре заднешком и спи. Или дебне. Не виждаш ли светещите очи?

През поройния дъжд съзрях блестящите очи на дивите кучета.

Същата вечер неочаквано за мен ескортът ни напусна пред вратите на Гандхай.

— Мислят, че градът е обитаван от духове — обясни Карака.

— А така ли е? — попитах аз.

— И така да е — отвърна ми с усмивка той, — духовете са от моя народ. Значи сме в безопасност.

Яздехме надолу по широката централна улица към главния площад на този град, построен от най-ранните обитатели на Индия хиляди години преди идването на арийците. Градът много прилича на Вавилон, с къщи от печени тухли и прави широки улици. На запад от него се намират останките от една цитадела, която арийците разрушили. После, по неизвестна причина, прогонили местното население и оттогава градът е пуст.

— Хората, построили този град, се наричали харапи. Онези от тях, които останали живи, вероятно са тръгнали на юг — каза с горчивина Карака.

— Но това е било много отдавна.

— За нас тридесет и пет поколения не са много.

— Говориш като вавилонец — отбелязах аз, а той прие това като комплимент.

Малко преди залез-слънце се настанихме в голяма сграда — някогашен хамбар. Макар преживелият много столетия покрив да бе в по-добро състояние от новия покрив на правителствения дворец, гредите на тавана бяха надвиснали заплашително. Изгонихме група разгневени маймуни, след което наредих да опънат шатрата ми в единия край на помещението. После запалиха огньове и сготвиха вечерята.

По онова време Карака ме запознаваше с индийската кухня — бавен процес, защото съм предпазлив с яденето. Мангото отначало не ми хареса, но затова пък ананасът ми достави удоволствие, щом го вкусих.

Хареса ми също индийската кокошка — домашна птица с бяло месо, която индийците отглеждат не само заради яйцата и месото, но и заради перата, от които правят възглавници. Тези птици са близки родственици на това, което гърците наричат персийска кокошка — последната сензация тук в Атина.

Обикновено обядвах само с Карака. От една страна, персийските офицери предпочитаха да се хранят отделно, а от друга — заемах, така да се каже, мястото на Великия цар. Затова и ми се отдаваха някои от почестите, оказвани нему.

— Виждаш ли каква висока култура сме имали?

Карака посочи огромната зала. Не можех да мисля за нищо друго освен за паянтовите греди.

— Много внушително — съгласих се аз.

— Построили сме този град хиляда години преди да дойдат арийците. — Карака говореше така, сякаш сам той е бил архитектът. — Били сме строители, търговци, създатели на блага. А те са живели в шатри, отглеждали са говеда, били са номади, рушители.

Колкото пъти попитах Карака — а и когото и да било друг — що за народ са били харапите, винаги получавах неясен отговор. Техните князе и търговци прокарвали релефни валяци върху мека глина и така отпечатвали картинно писмо, понякога извънредно красиво. Но досега никой не успял да прочете написаното.

— Те почитали майката на всички богове — каза малко неопределено Карака — и рогатия бог.

Но така и не можах да узная много повече от него. През годините научих още малко за някои харапски богове, като дракона Нага, бика Нанди, маймуната Хануман. Очевидно най-могъщият сред тях е богът-змия, а от раменете на най-зловещото им човекоподобно божество излизат две змии, също като на Ариман.

Скоро се научих да говоря истинския арийски език на господарите, без кой знае каква помощ от страна на Карака. С учудване разбрах, че персите и индоарийците използуват една и съща дума за общата арийска родина, от която произхождат и дорийските, и йонийските гърци. Тази родина се намира някъде в северната част на света, затова северната звезда е свещена за всички арийци. Откровено казано, винаги ми е било трудно да повярвам, че сме близки роднини с тези руси, свирепи скотовъдни племена, които и до днес нападат дребните тъмнокожи хора от Юга, за да грабят и опожаряват градовете им — както направиха тураните в Бактра.

Преди хиляди години, по отдавна забравени причини, някои арийски племена решили да не разрушават южните градове, а да се заселят в тях. Когато това се случило в Мидия и в Атика, и в Магадха, арийските племена се цивилизовали под влияние на хората, които поробили. Освен това, макар че съществували най-различни форми на табу, те се женели помежду си. При това положение и най-големите диваци се превръщат в цивилизовани хора — като онези, които са покорили. Подобно нещо се наблюдава и днес, когато границите на Персия непрекъснато страдат от набезите на дивите племена от степите. В наши дни тези племена представляват онова, което сме били някога ние, а се стремят да станат това, което сме сега — да се цивилизоват.

Между другото Кир много добре съзнавал, че съществува опасност неговите персийски планинци да заприличат на покорените от тях изнежени чернокожи хора. Като предпазна мярка настоял всички млади перси да бъдат подложени на напрегнато военно обучение. Целта била никога да не забравяме арийския си произход. Но когато стигна до тъжното заключение, че персите вече не се различават от народите, които управляват, Ксеркс отмени голяма част от дисциплините в образователната система на Кир. Казах му, че според мен това е неправилно. Но Ахеменидът бе той.

Убеден съм, че макар това да се е случило много преди царуването на Кир, арийците са се установили в Северна Индия по времето, когато и прадедите на мидийците и на персите са пристигнали в днешна Персия. Но докато арийските перси се заселили в планините, арийските мидийци възприели асирийската и еламитската цивилизация. С течение на времето мидийците били дотолкова асимилирани от завладените древни тъмнокожи раси, че през царуването на Кир арийският владетел на Мидия по нищо не се различавал от някой асирийски или еламитски цар. Благодарение на една географска случайност персите успели да запазят свирепия си арийски дух чак докато Кир станал световен монарх, както се изразяват в Индия.

От друга страна, за разлика от мидийците близо четиридесет поколения индоарийци успели да се запазят, без да бъдат асимилирани от нагите, дравидите и харапите. Те се гордеят с бялата си кожа, с правите си носове и светлите си очи. Освен това много прозорливо са се разделили на четири касти. Първата е кастата на жреците, наречени брахмани — същества, много подобни на нашите магове; втората е кастата на воините; третата — на търговците; четвъртата — на селяните и занаятчиите. Трябва да споменем и народите, населявали първоначално тази земя. Те са тъмнокожи, мрачни хора — като Карака. Милиони от тях все още живеят на север и неохотно служат на чуждите си господари.

На теория четирите индоарийски касти не могат да се женят помежду си, а смесените бракове с неарийското население са абсолютно забранени. Независимо от това през хилядолетието, изтекло от арийското нашествие в Индия, цветът на лицето и очите им е станал значително по-тъмен от този на арийските им братовчеди. Индоарийците твърдят, и то съвсем сериозно, че това потъмняване се дължи на силното слънце през сухия сезон. Никога не им противореча.

Тъкмо се канех да се оттегля в шатрата си за през нощта, когато на прага на хамбара се появи висок гол човек. За миг остана неподвижен, като примигваше срещу светлината. Косата му стигаше почти до петите. Ноктите на ръцете и краката му бяха дълги и завити като папагалски човки — помислих си, че сигурно се чупят, щом стигнат определена дължина. Човекът носеше метла. Когато очите му привикнаха към светлината, бавно тръгна към мен, като метеше пода пред себе си.

Онези от свитата ми, които още не бяха заспали, го гледаха също така стъписани като мен. Накрая един от стражата извади меча си, но аз му направих знак да не закача човека.

— Какво, по дяволите, значи това? — попитах Карака.

— Някакъв светец. Може да е джайнист^[3]. Може и да е луд. Или и двете.

Човекът спря пред мен и вдигна метлата, сякаш ме поздравяваше. После каза нещо, което не разбрах. Но Карака го разбра.

— Луд е. И е джайнист. Това е една от най-древните секти.

— Всички джайнисти ли са луди?

— Съвсем не. Но този твърди, че е Прекосяващият реката, а това е невъзможно. От началото на света е имало само двадесет и трима Прекосяващи.

Не разбрах нищо от казаното.

— Какво значи Прекосяващ реката? И защо този човек е гол? За какво му е метлата?

Без да поиска разрешение, човекът внимателно измете мястото пред мен. После седна на него с кръстосани крака. Зашепна молитви.

Карака бе толкова смутен от държането на сънародника си, че отначало не желаеше да каже нито дума и трябваше да му обяснявам колко много се интересува Великият цар от всички индийски религии, което бе вярно. Дарий не би се поколебал да тръгне гол с метла в ръка, ако от това зависеше дали ще спечели Индия.

— Прекосяващият реката е много свят човек. Последният се е явил преди двеста години. Говори се, че новият Прекосяващ е вече на земята, но той със сигурност не е този гол човек. Поначало само най-крайните джайнисти ходят голи — или в небесни одежди, както се изразяват те.

— А метлата?

— С нея измита насекомите. Джайнистите не могат да убиват живи същества. Затова често носят маски, за да се предпазят от вдишване на насекоми. Отказват да се занимават със земеделие, защото при обработването на земята се убиват насекоми. Не могат да ядат мед, защото пчелите ще гладуват. Не могат…

— А какво могат да правят?

— Те са отлични търговци — усмихна се Карака. — Баща ми беше джайнист. Но аз не съм. Култът е много стар… доарийски, всъщност джайнистите никога не са приемали арийските богове. Те не вярват във Варуна^[4], Митра^[5], Брахма^[6].

— Защото това са дяволи. — Цитирах накратко Зороастър.

— За Зороастър може да са дяволи, но за арийците са истински богове. За нас са нищо. Ние сме съвсем различни. Арийците вярват в задгробен живот. Рай за добрите. Ад за лошите. Ние не вярваме в това. Вярваме в преминаването на душите от един човек в друг — или в растение, в скала, в дърво, в животно. Най-висшето състояние за нас е нирвана. Това значи да угаснеш като свещ. Да прекъснеш дългата нишка на съществуванието. Да бъдеш, накрая, на върха на вселената — съвършен, неподвижен, завършен. Но за да постигне това състояние, човек трябва, както казват джайнистите, да прекоси реката. Да не пожелава земните неща. Да се подчини на вечните закони.

Много години се мъчих да открия дали Питагор е имал някакви връзки с джайнистите. Не намерих доказателства за това. Ако никой не му е говорил за превъплъщението и идеята за преселението на душите се е развила у него самостоятелно, тогава има вероятност тази доарийска теория да е вярна.

Лично аз се ужасявам от подобна мисъл. Съвсем достатъчно е да се родиш веднъж и да умреш веднъж. След смъртта, учи Зороастър, всеки от нас ще бъде съден. Добрите ще отидат в рая, а лошите — в ада. Накрая, когато Истината унищожи Лъжата, всичко ще се превърне в Истина. Струва ми се, че това е не само разумна, но и много полезна религия. Ето защо не мога да си представя нищо по-ужасно от това да прескачаш от тяло в тяло или от змия в оса, в дърво. Разбира се, предполага се, че за разлика от Питагор човек не си спомня предишните си превъплъщения. Но не е там въпросът. На мен лично много ми харесва идеята за нирвана — трудна на превод дума. Нирвана е нещо като угасяне на пламък, но думата има и други нюанси, които е не само невъзможно да се преведат, но е и трудно да се разберат от невярващ като мен.

— Как е бил създаден светът? — обърнах се аз към голия човек с основния за мен въпрос.

— Не знаем и това не ни интересува — отговори Карака вместо него, а той продължи да си шепне молитви. — Разбира се, арийците твърдят, че едно време, в началото на света, имало двама близнаци — мъж и жена.

— Яма и Ями, така ли? — Бях много учуден. Зороастър признаваше тези близнаци, а хората от селата все още ги почитаха.

Карака кимна.

— Да. Ями искала дете. Но Яма се страхувал от кръвосмешението. Накрая жената убедила мъжа, че трябва да се съвкупят, и това било началото на човешкия род. Но кой е създал близнаците? Арийците разказват за някакво яйце, от което се излюпил богът Брахма. Добре, но кой е снесъл яйцето? Ние не знаем и не искаме да знаем. Приличаме на шестимата слепци, които се помъчили да опишат слона. Първият опипал ухото му и заявил, че това не е животно, а твърдо листо. Вторият докоснал хобота и рекъл, че е змия. И така нататък. Има значение само това, което е, и как това, което е, накрая надхвърля себе си, щом човек престане да желае нещата, които правят живота нещастен и нечестив.

Излишно е да споменавам, че Карака съвсем не произнесе реч като тази, която току-що предадох. Опитвам се да изразя сбито голямото количество информация, което събрах в течение на няколко години.

Съвсем ясно си спомням онази вечер в хамбара на стария харапски град. Главно защото голият джайнист изведнъж започна да говори и благодарение на обстоятелството, че Карака ми бе преподавал онзи особен диалект, успях да разбера една реч, която не само ме изуми тогава, но и до днес отеква в паметта ми.

— Деветият Прекосяващ реката, като броим отзад напред, имал по-голям брат, който бил точно толкова зъл, колкото брат му бил добър. От раменете на черния брат се виели змии и нямало злина, която да не е извършил. Както единият брат бил изтъкан от добро, така другият бил изтъкан от зло. И това продължило, докато светлината погълнала тъмнината и възтържествувала светлината. И така ще бъде, когато последният Прекосяващ ни преведе от тъмната страна на реката до огрения от слънцето бряг.

Положих всички усилия да разпитам светеца. Но той не можеше или пък не искаше да спори с мен. Просто разказваше истории, пееше песни, молеше се. А аз вече горях от нетърпение да задам въпроса, чийто отговор трябва да съществува някъде в света.

Дали пък Зороастър просто не ни разкриваше една религия, която сме изповядвали още преди арийците да завладеят Мидия и Персия? Самият Зороастър не бе ариец. Но тази раса сега така се е смесила с останалите, че първоначалната й религия е съвсем забравена и неясна. И все пак, ако така наречените реформи на Зороастър не са били нищо друго освен потвърждение на най-старата и истинска религия на човешкия род, това би обяснило неговите яростни нападки към боговете, които арийците бяха довели със себе си от север.

„Това не са богове, а дяволи“, проповядваше Зороастър.

А фактът, че толкова много обикновени хора са приели неговите идеи, означава, че първоначалната божествена версия се е запазила дълбоко в душите им. Това би обяснило защо Ахеменидите никога не са приемали сериозно Зороастровото учение. Като изключим Хистасп, всички те само се преструваха, че почитат дядо ми, защото, като арийски главатари, си оставаха верни на онези племенни богове, които им бяха дали целия свят на юг от степите.

Трябва да кажа, че истинското ми религиозно просвещение започна в Гандхай. Докато дъждът ромолеше по покрива, голият джайнист ми обясни, като си служеше с най-различни цветисти изрази, че разумът е във всички неща, дори в камъните.

Между другото за разум използуваше дума, почти еднаква с гръцката, а заслугата за нейното измисляне се приписва на Анаксагор. Обясни ни още, че всяко нещо е вярно само от една гледна точка. От друга гледна точка същото нещо ще изглежда съвсем различно. Оттук историята със слепците и слона. И все пак съществува абсолютна истина, която може да познае само Прекосяващият реката, или Спасителят. За съжаление нашият светец бе много неясен по въпроса как човек може да стане спасител. Той самият бил спасител, защото бил изпълнил петте обета, а именно: не убивай, не лъжи, не кради, не бъди порочен, не търси удоволствия.

Последното ми се стори доста трудно за изпълнение и когато на другия ден отново потеглихме на път, споделих това с Карака.

— Ами ако за някого е удоволствие именно да се разхожда гол и да изнася лекции пред персийски посланици? Не значи ли това, че нарушава петия обет?

— Ами ако мрази да изнася лекции пред персийски посланици?

— Не мрази. Беше му изключително приятно. Имам чувството, че не е истински Прекосяващ.

— А може и изобщо да не е джайнист.

Карака бе смутен от тази случка. По някаква причина му се струваше, че аз съм станал свидетел на част от дравидската култура, която самият той не можеше лесно да приеме. Макар искрено да ненавиждаше арийските завоеватели, и в Индия, и в Персия, цял живот бе живял сред тях. И затова бе ни риба, ни рак. И аз неведнъж съм бил в същото положение. Та нали съм половин персиец или халдеец и половин йонийски грък. Служа на арийския Велик цар, а съм внук на Зороастър. Отричам арийските богове, но не и арийския цар. Вярвам в Истината, но не знам къде да я намеря.