Гор Видал
Сътворението (29)

10.

На другата сутрин, когато ме обличаха в персийски дрехи, за да се явя пред царя, по покривите на Шравасти затрополиха първите дъждовни капки, носени от мусона. Няколко минути по-късно при мен влезе Карака, мокър и разрошен.

— Става нещо нередно — съобщи той, без да обръща внимание на наострилия слух бръснар. — Царят заседава цяла сутрин. Принцът е при градските стени. С него са стрелците…

Карака замълча. Най-после бе забелязал бръснаря.

— Възможно ли е… — не бе нужно да довършвам изречението, тъй като Карака ме разбра.

— Не знам — отвърна той. — Не вярвам.

Докато мажеше устните ми с лак, бръснарят се подсмихваше. Беше висш служител на Кошалската тайна служба и знаеше онова, което ние не знаехме.

По пладне ме отведоха до претъпканата приемна зала. Даровете от Великия цар бяха положени пред сребърния трон, но самият трон бе празен. Кошалските благородници, които обикновено са ведри и спокойни, сега изглеждаха разтревожени, а гласовете им се смесваха с трополенето на дъжда по покрива. Застанах на прага, но независимо от великолепието на костюма ми никой не ми обърна внимание.

Накрая дворцовият управител ме забеляза. Тръгна забързано към мен и изпусна жезъла си. Вдигна го, само че го хвана наопаки, после ме поздрави, като явно обърка протокола, и започна да ми се извинява със заекване:

— Съжалявам, многоуважаеми посланико. Сигурно ни мислиш за диваци. Но това, което се случи… Ако обичаш, последвай ме. Със свитата си.

Въведоха ни в малка стая встрани от преддверието. Вратата зад нас силно се затръшна. Спогледахме се с Карака. Дъждът по покрива толкова се усили, че едва чухме вика, изтръгнал се от най-малко хиляда гърла: „Да живее царят!“

— Кой цар? — прошепна Карака.

Разперих ръце. За мен бе все едно дали ще преговарям с Вирудхака или с Пасенади. Опасявах се само, че войната между Магадха и Кошала ще избухне, преди Дарий да може да се възползува от това обстоятелство.

Внезапно изсвири рог — три пъти. Това бе традиционният боен зов. Тогава вече се разтревожих. Дали царската фамилия бе свалена? Или дворецът бе завзет от неприятелски войски? Появи се дворцовият управител. Изглежда, бе тичал, защото се задъхваше.

— Царят е на трона — съобщи той. — Оттук, многоуважаеми посланико.

Въведоха ни набързо в залата за аудиенции. Сребърният трон бе зает от фигура с ослепително бляскави одежди. В едната си ръка държеше меч, а в другата жезъл от слонова кост.

Дворцовият управител извести влизането на мисията, изпратена от Великия цар на Персия. След това, заобиколен от няколко придворни, се отправих към трона. Седящият на него човек имаше такава величествена, направо сияйна осанка, че с нищо не напомняше мършавия монах, с когото се бях срещнал в деня на пристигането си в Шравасти. Чак след като поздравих суверена, осъзнах, че този внушителен, обсипан със скъпоценности монах, е самият Пасенади. Лицето му бе така старателно гримирано и толкова безизразно, че не отстъпваше на никой ведически бог. Нямаше и следа от хилещия се монах, когото бях видял със Сарипутра.

— Надявам се, че ще установим добри отношения с нашия брат в Персия — каза царят хладно, с официален тон. — Ще се стремим към тази цел. Изпращаме му братската си благословия. Ние…

Пасенади замълча. Сякаш бе изгубил нишката на мисълта си. Последва напрегната, неловка пауза, докато всички погледи бяха приковани в царя, а той гледаше през нас, към вратата. Чувах стъпки зад гърба си, но не смеех да се обърна… После Вирудхака мина покрай мен. Бе мокър до кости от дъжда. Пред трона направи синовния поклон и каза нещо толкова тихо, че само баща му и аз можахме да го чуем.

— Вярно е.

Пасенади остави жезъла си. Изправи се на крака. Хвана дръжката на меча си с две ръце, сякаш бе факел, с който осветяваше кървав път.

— Току-що узнахме, че нашият обичан брат цар Бимбисара е свален от сина си, принц Аджаташатру, който иска благословията ни. Няма да му я дадем. Проклет е синът, който вдига ръка срещу създателя си. Проклета е земята, чийто суверен е заграбил престола от баща си. Проклет е Аджаташатру.

С учудваща енергичност старецът слезе по стъпалата на трона и заедно с принца и държавните съветници бързо излезе от залата. После дворцовият управител ни подкани да напуснем. Очевидно официалните церемонии в двора на Шравасти бяха отменени и даровете на Великия цар така и не бяха приети. Карака изглеждаше мрачен. В края на краищата бяхме пренесли този сандък с килими и скъпоценности през половината свят.

— Много неприятно — каза той. — Даровете на Великия цар да останат непочетени.

— Войната има предимство — отвърнах аз с държавническа мъдрост. — Боевете не могат да започнат преди настъпването на сухия сезон, затова вероятно ще видим царя съвсем скоро.

Само че не видяхме нито царя, нито принца цели два месеца. Всеки ден, въпреки дъждовния сезон, в двора пристигаха делегации от всички краища на царството. Тайният съвет заседаваше непрекъснато. През това време улицата на ковачите бе затворена за всички освен за шпионите и тъкмо като шпионин Карака успя да проникне в този квартал.

— Мечове, остриета на копия, доспехи — докладва той. — Работят денонощно.

Войната наистина бе получила предимство пред всяка друга дейност.

Принц Джета ми разказа какво се е случило в Раджагриха. На едно заседание Аджаташатру поискал разрешение от съвета да прекоси Ганг и да нападне Федерацията на републиките. Макар да се съгласил, че Федерацията не може да устои на магадханските войски, Бимбисара посочил, че след победата щяло да се наложи и да управляват тези свадливи държави, за което не си струвало да се води война. А нали той и без това вече бил световен монарх? Явно много сериозно бе приел жертвоприношението на коня. Твърде сериозно, както се оказа впоследствие. Няколко дни по-късно, без да иска съгласие от баща си, Аджаташатру предявил права върху Варанаси от името на майка си. Бимбисара се разгневил. Заявил, че Варанаси е неделима част от Кошала. С тези думи разпуснал съвета. Следващата вечер, малко след залез-слънце, личната стража на Аджаташатру влязла в царския дворец и арестувала царя. Тази стъпка била колкото бърза, толкова и неочаквана, затова никой не оказал съпротива.

— Сега държат Бимбисара затворен в Кулата на лешоядите в стария град. — Лицето на принц Джета не издаваше нито учудване, нито скръб. Той добре познаваше законите на този свят. — Твърдят, че никой не е успял да избяга от Кулата на лешоядите.

— Какво ще стане сега?

— Моят зет и твой тъст е свиреп и решителен човек, който, изглежда, иска война. Каквото иска, това и ще получи.

Седяхме на вътрешната веранда в къщата на принц Джета. Точно срещу нас ред бананови дръвчета потрепваха на вятъра, в който се усещаше приближаващият дъжд.

— Не би ми минало през ум такова нещо — казах аз. — Аджаташатру винаги… толкова лесно се разплакваше.

— Такава роля си е бил избрал. Сега ще го видим в истинския му вид.

— Не. Той просто ще играе нова роля, може би пак сълзлива, но това е без значение. Животът на повечето хора в един двор преминава в слагане и сваляне на маски — добавих аз.

Принц Джета се развесели.

— Говориш, сякаш си един от нас. Само че, вместо да сменяме маски, ние преминаваме от едно към друго съществуване.

— Но за разлика от придворните не запазвате спомен за предишния си живот.

— С изключение на Буда. Той може да си спомни всяко предишно превъплъщение.

— Като Питагор.

Принц Джета не обърна внимание на тази моя случайна забележка.

— Но Буда веднъж каза, че ако наистина се наложи да си спомни всяко отделно предишно съществуване, няма да му остане време да изживее настоящето, което е най-важното, защото е последно.

Изведнъж задуха силен вятър. Изтръгна цели гроздове неузрели банани от клоните пред нас. Заваля.

— Бимбисара ми каза, че се надява до една година да стане монах.

Известно време съзерцавахме дъжда.

— Чудно защо — промълвих аз накрая — Аджаташатру поиска да предупредя Пасенади да се пази от своя син?

— Много прозорлива стъпка! Докато ние умуваме и търсим заговор в Шравасти, той пуска в действие своя заговор в Раджагриха.

— Но защо си е направил труда да заблуждава мен?

— За да отвлече вниманието ти. В края на краищата рано или късно той ще си има работа с Персия — отговори принц Джета, като ме изгледа някак особено. — Един ден всички ние ще си имаме работа с Персия. Това ни стана ясно още щом вашият цар превзе една от най-богатите ни земи.

— Не я превзе, принце. Владетелите в долината на Инд помолиха Великия цар да ги включи в империята си — отвърнах аз, сякаш бях осемнадесетгодишен придворен евнух от времето на Кир.

— Прости ми, бях нетактичен — усмихна се принц Джета. — Както и да е, Аджаташатру желае да причини на Кошала колкото е възможно повече неприятности.

— Онова, което не може да бъде завладяно отвън, трябва да се добие чрез разединение отвътре. Затова се старае да настрои сина против баща си.

— А дали е успял?

— Няма да е нужно. Пасенади иска да бъде едновременно и цар, и архат, а това е невъзможно. Ето защо Вирудхака е… недоволен. И кой може да го обвини?

Няколко дни по-късно Карака ми донесе лично послание от Аджаташатру. Написано бе върху волска кожа с червено мастило — подходящ за случая цвят. С труд разчетохме писмото. То гласеше: „Ти винаги си близо до сърцето ни. Обичаме те като роден син. Знам, че ще скърбиш, както скърбя и аз за смъртта на баща ми, световния монарх Бимбисара. Той бе в седемдесет и осмата година на живота си и в петдесет и първата година на славното си царуване. Дворът ще бъде в траур до края на дъждовния сезон, когато ще очакваме любимия си син Кир Спитама да присъствува на коронацията ни.“

Излишно е да казвам, че в писмото не се споменаваше как е умрял Бимбисара. Няколко дни по-късно узнахме, че Аджаташатру собственоръчно е удушил баща си с копринения шнур, който според индийския етикет носи сваленият монарх.

Прекарах няколко неспокойни седмици във влажните, избуяли градини на двореца на Пасенади. Не ме повика нито царят, нито принцът. Нямаше никакво съобщение от Суза. Дори Керванът в Таксила мълчеше. Накрая самотата ми бе нарушена от идването на принц Джета и монаха Сарипутра. Появиха се на верандата без предизвестие. Помогнах им да изстискат дрехите си.

— Случайно видях Сарипутра в градината и му казах колко много искаш да говориш с него — обясни принц Джета.

Простих му лъжата. Отчаяно се нуждаех от компания, ако ще и компанията на будистки архат с черни венци.

Карака нареди да донесат вино. Сарипутра седна на пода, а принц Джета — върху една възглавница. Аз се настаних на стол.

Старецът ме удостои с гримаса, която възприех като усмивка.

— Скъпи мой… — започна той. И замълча.

— Може би ще искаш да му зададеш някои въпроси — каза принц Джета и ме погледна в очакване.

— А може би той ще иска да ми зададе някои въпроси — отвърнах аз, като си спомних собствената си духовна мисия.

— Известно е, че Буда също е задавал въпроси. Както и Сарипутра — отбеляза тактично принц Джета.

— Така е. Обичаш ли игрите, дете мое?

В невъзмутимата благост на стареца имаше нещо, което ми напомняше добре охранено бебе. Но острият му поглед бе студен и пронизващ като на змия.

— Не — отвърнах аз. — А ти?

— Ако става дума за игрите на вечността, да! — Сарипутра се засмя, макар че само на него му беше смешно.

— А никакъв интерес ли не изпитващ към Премъдрия господ и неговия пророк Зороастър? — попитах аз.

— Всички неща са интересни, дете мое. И тъй като е ясно, че за теб е интересно да ми разкажеш за своя Премъдър господ, трябва да го сториш. И то веднага. Казват, че истината не може да чака. Нямам представа защо. Всичко друго може да чака. Хайде, разкажи ми.

Разказах му.

Когато свърших, Сарипутра се обърна към принц Джета:

— Този Премъдър господ много ми прилича на Брахма само дето се прави на персиец. Ах, тези богове! Сменят имената си от страна в страна и си мислят, че няма да ги забележим. Но ние винаги забелязваме! Не могат да ни измамят, нали? Нито да ни се изплъзнат. Ах, този Брахма! Той, изглежда, е най-амбициозният! Мисли, че е творецът! Представяш ли си? Да знаеш само какво говореше първия път, когато потърси Буда! Не, не първия, втория. Първият път беше, когато помолил Буда да задвижи колелото на доктрината^[1]. Брахма бил много настоятелен, много убедителен. Защото знаел, че ще трябва да се прероди като човек, преди да постигне нирвана. А когато се прероди, ще може да постигне нирвана единствено чрез Буда. Та той всъщност не е никак глупав. Само така изглежда. Както и да е, Буда се оставил да го убеди, защото Брахма е най-добрият от боговете, което само по себе си не значи кой знае какво, нали? Буда се съгласил след първата им среща да задвижи колелото, което е голяма жертва от негова страна, защото сам той вече постигнал нирвана и сега не е нито тук, нито там, нито никъде, за разлика от бедния Брахма. После Брахма отишъл при него втори път. Трябва да питаме Ананда точно кога и къде. Ананда помни всичко. Това е било преди моето време. И така Брахма рекъл на Буда: „Аз съм Брахма, Великият Брахма, царят на боговете. Аз не съм сътворен. Аз съм сътворил света. Мога да създавам, да променям, да вдъхвам живот. Аз съм бащата на всички неща.“ Да де, ами всички знаем, че това са пълни глупости. Но Буда е винаги любезен. И е винаги извисен. „Щом съществуваш, Брахма — отговорил той, — значи си сътворен. Ако си сътворен, непременно ще се развиваш. Ако се развиваш, целта ти ще бъде да се освободиш от огъня и водовъртежа на сътворението. Следователно трябва да станеш това, което аз вече съм. Трябва да направиш последната стъпка по осмократния път. Трябва да престанеш да се развиваш и да съществуваш.“

— И какво отговорил на това Брахма? — попитах аз. Никога, нито преди, нито след това, не съм чувал такова богохулство.

— Естествено, бил разстроен. Та кой на негово място не би се разстроил? Представяш ли си, стои той, точно като вашия Премъдър господ — безкрайно погълнат от себе си и безкрайно могъщ, или поне така си мисли. Само че ако беше толкова могъщ, щеше лесно да успее да не съществува — състояние, което страстно желае, но не е способен да постигне. Та именно затова помолил Буда да задвижи колелото на доктрината.

— Ти съвсем сигурен ли си, че това е бил Премъдрият… искам да кажа Брахма, който е говорил с Буда?

— Разбира се, че не съм сигурен! Всичко е сън, скъпи мой, а в сънищата смисълът на някои неща е по-неясен, отколкото на други. Всичко зависи от това, къде се намираш, когато сънуваш.

Признавам, че аз самият имах чувство, че или сънувам, или полудявам.

— Но Зороастър чу думите на Премъдрия господ… — подех аз.

— Точно както и Брахма чу отговорите на Буда — продължи Сарипутра и ми кимна окуражително, сякаш насреща му стоеше тъп ученик, който е успял да събере едно и едно.

— Със смирение трябва да кажа, че Зороастър чу отговорите на Премъдрия господ, а не обратното.

— Аз пък казвам обратното със смирение пред Буда. Има само един Буда във всеки определен момент.

— Има само един Премъдър господ.

— Който се промъква в Индия и се опитва да се представи като Брахма. Както и да е, той не е единственият бог. Просто е най-самодоволният.

Доколкото можах, запазих безизразната си маска на царедворец.

— Отричаш ли, че Премъдрият господ е единственият творец на всички неща?

— Разбира се, скъпи мой. И ти самият го отричаш.

И тогава този нечестив старец ми повтори откъса от нашия най-свещен текст, който му бях рецитирал:

— „Преди сътворението Ахура Мазда не бе Премъдрият господ. След сътворението той стана Премъдрият господ, растяща благодат, мъдър, свободен от злото, сияен…“ Забравил съм другите му качества, които ти току-що така любезно изреди. Паметта ми вече не е така добра, както беше.

Упорито продължих:

— „… неизбежно повеляващ правото, щедър, всевиждащ…“

— Да, да. „И с ясния си поглед Ахура Мазда разбра, че разрушителният дух не ще спре своето настъпление…“ Та затова се заема да хване натясно този разрушителен дух, като от безкрайното време създава времето на дългото царство. Ах, скъпи мой, всичко това е толкова объркано! Ако той е всемогъщият творец, защо поначало е създал разрушителния дух? Какъв е смисълът? Но щом веднъж го е създал, защо пък си прави труд да води битки със собственото си творение? Това не е толкова премъдро от негова страна, не си ли съгласен? След това пък твърди, че човешкият род, друго негово творение, трябва да води непрестанни битки с първоначалната му творба. Е, това наистина не е благородно.

— Съществуването на злото не е благородно, Сарипутра. Но както съществува доброто, така съществува и зло то и битката между двете трябва да продължи, докато възтържествува доброто в края на времето на дългото царство.

— Щом доброто и без това ще победи, защо да си правим труда да водим битки?

— Защото такава е волята на Премъдрия господ. От самия себе си той сътворил всички човешки души наведнъж. И тези вечни духове съществуват у него, докато дойде време да приемат човешка форма. Тогава трябва да изберат. Да следват или Истината, или Лъжата. Ако следват Истината, постигат достойнство. Ако следват Лъжата…

— Да, скъпо дете. Колкото и бавно да възприемам, схванах идеята. Но защо му е да кара всички толкова да страдат?

— Как иначе ще бъде победено злото?

— Като първо отхвърлиш света, а после своя Аз.

— Светът съществува. Аз-ът съществува. Злото съществува. Доброто съществува. Борбата е… неизбежна и предопределена.

— Тогава по-добре ще е изобщо да не съществуваш, нали? А това можеш да постигнеш, като следваш осмократния път.

Старецът бе по-вбесяващ дори и от най-неприятните тукашни софисти.

— Всички неща се борят… — подех аз.

— … освен онези, които не се борят — довърши той. — Но вашият Премъдър господ, също както и нашият горд, макар и доста притворен Брахма, тъне в не по-малък мрак, отколкото останалата част от творението му. Няма никаква представа къде отива, също както не знае откъде е дошъл.

— Премъдрият господ знае, че ще залови и унищожи злия Ариман във времето на дългото царство. Щом стори това, всички души ще бъдат спасени.

— Така твърди! Но той също се развива. Било е време, когато не е съществувал. След това е съществувал. Сега съществува. Но ще съществува ли?

— Преди Премъдрия господ беше Премъдрият господ.

— А преди това? Самият той твърди, ако го цитираш правилно: „Преди сътворението не бях Премъдър господ.“ Ако той не е бил, тогава кой е бил? И откъде е дошъл неговият творец?

— Времето…

— А, времето! Но откъде идва времето?

— Времето е било. То е. И ще бъде.

— Може да е така. А може и да не е. Говоря, скъпо дете, за първичните неща, защото това те интересува. Нас те не ни интересуват. Ние не се вълнуваме от произхода на нещата, от тяхното сътворение. Няма как да знаем какво е било първо и дали изобщо може да се говори за първо нещо във времето и пространството или пък извън него. Няма значение. Боговете, хората, духовете, животните, рибите, дърветата… те всички са проявления на сътворението, в което само болката е постоянна, защото всичко тече и нищо не е останало същото. Не е ли вярно?

— Има един-единствен източник… — подхванах аз. Но Сарипутра вече не чуваше думите ми.

— Първото нещо, което правя с нашите послушници, е да ги заведа на гробищата, където им показвам разлагащи се трупове. Изучаваме новия живот, който се ражда от мъртвите. Гледаме как червеите снасят яйца в гниещата плът. После яйцата се излюпват и новото поколение червен яде до насита, докато дойде времето на… много, много късото царство, скъпи мой, когато не е останало нищо освен кости и горките червеи нямат какво да ядат умират. Но от техния прах се раждат растения, насекоми, покълват невидимите зародиши на живота и веригата продължава нататък и все по-нататък. Кой не би поискал да разчупи, ако може, тази мъчителна верига?

— Веригата ще се разчупи, когато възтържествува Премъдрият господ и всичко се превърне в светлина.

— Струва ми се, че и това много напомня на Брахма. Но самият Брахма признава, когато не лъже, че съвсем не знае как ще свърши всичко това, нито пък как се е появил самият той. Той е по средата на реката, като всички нас. Естествено, неговата река е по-голяма от нашите, но принципът на всички реки е един и същ. Както самият ти чудесно… да, да, наистина чудесно изпя: „Времето е по-могъщо и от двете сътворения… и на Премъдрия господ, и на разрушителния дух.“ За нас, дете, времето е само част от съня, от който трябва да се пробудиш, ако искаш да получиш просветление.

— И да угаснеш?

— Научил си си урока, Кир Спитама!

Изчадието ми изръкопляска.

Знаех, че Сарипутра не би могъл разумно да защити доводите си, но си спомних Дариевата заповед. Трябваше да се уча, а не само да проповядвам. С други думи, човек не бива да проповядва, без първо да е научил каква, според чуждата вяра, е истината. По онова време нито за миг не поставях под съмнение мисията си, според която трябваше да поведа всички хора към Истината. Но заедно с това дълбоко се вълнувах от произхода — ако има такъв — на всемира. Сарипутра ме бе поставил в малко неудобно положение, защото обърна внимание на една необяснима празнина в Зороастровата представа за божеството. Да, Демокрите, и ти си забелязал същия пропуск. Но това е, защото ти се интересуваш само от материалното. Ние се интересуваме от божественото.

Съгласен съм, че никога не е било ясно как, кога и защо Премъдрият господ се е родил от безкрайното време, което само по себе си не може никога да бъде истински разбрано, защото безкрайното, според определението си, няма нито начало, нито край. Все пак, преди да срещна будистите, не допусках, че може да съществува религия, философия или мироглед, колкото и прости да са те, без някаква, макар и съвсем неточна теория за сътворението. Но ето че съществува тази секта, орден или религия, завладяла ума на двама могъщи царе и на много мъдри хора и е успяла да направи това, без изобщо да се отнася сериозно към единствения важен въпрос: как е произлязла вселената?

Още по-лошо, будистите гледат на боговете със същото добродушно презрение, с което се отнасят към тях образованите атиняни. Но атиняните се страхуват, че ще бъдат преследвани от общественото мнение, докато будистите са безразлични към суеверията на брахманите. Те дори не се интересуват достатъчно от боговете, за да им дойде наум да ги превръщат в дяволи, както направи Зороастър. Будистите приемат света такъв, какъвто е и се стараят да го отхвърлят.

В същото време смятат, че тук в настоящето за обикновения будистки мирянин може би е по-добре да е весел, отзивчив, благ и състрадателен. Ала членовете на ордена са длъжни да изоставят не само мъките, но и радостите на този свят.

— След като разгледаме гниещите трупове, напомням на послушниците колко противно е живото тяло. Тъй като мнозина от тях са млади хора, жените все още ги привличат, което, разбира се, ги свързва с веригата на съществуването. Затова им показвам как тялото и на най-красивата жена е като рана с девет отвора, които гадно сълзят, а цялата й плът е покрита с лепкава кожа, която…

— Колкото и бавно да възприемам, схванах идеята — прекъснах го аз грубо, с което съответно му върнах обидата.

— Скъпи мой, ако това наистина е така, то ти си завъртял за себе си колелото на доктрината! Какво умно дете!

Сарипутра се обърна към принц Джета. На лицето му имаше усмивка, но очите му бяха блестящи и неподвижни като на папагал. Имаше нещо отблъскващо в цялата му личност.

— Мисля, че е дошло време нашият приятел да посети Буда — каза принц Джета.

— Защо не?

Демокрит иска да знае кой точно е Буда и откъде произхожда? Първият въпрос, изглежда, няма отговор. Знам, че докато бях в Индия, самият аз много често го задавах и получавах най-разнообразни отговори. Индийците не споделят нашия интерес към фактите. Представата им за времето е различна от нашата, а възприятието им за действителността се гради на дълбоко залегналото у тях чувство, че светът е без значение, защото е само движеща се материя. Те мислят, че сънуват.