Гор Видал
Сътворението (37)

6.

В един студен ясен ден тялото на Дарий бе положено в каменната гробница до стария Хистасп и злочестата Пармида, чиито останки скоро щяха да бъдат извадени оттам по настояване на възмутената Атоса.

Облечен като обикновен воин, Ксеркс влезе в малкия храм на огъня срещу гроба на Кир. Всички останали чакахме отвън. Никога не ми е било толкова студено. Беше от онези мразовити дни, когато космите в ноздрите ти замръзват, а слънцето блести с особена ярка светлина, но не те сгрява. Спомням си, че небето бе съвсем чисто, като се изключи виещият се бял дим от огньовете, където скоро хиляда бика щяха да бъдат принесени в жертва на Премъдрия господ.

В храма маговете поднесоха на Ксеркс традиционните блюда: кисело мляко, подправки, фурми. След като вкуси от тях, той облече бродираната със злато мантия на Кир. После Ариамен поднесе на Ксеркс бойната корона на Кир, която държеше в ръце и чакаше архимагът да му даде знак кога точно настъпва зимното слънцестоене. В този благоприятен миг Ксеркс постави короната на главата си и стана Велик цар. Всъщност зимното слънцестоене бе дошло по-рано същия ден, но за зла участ маговете рядко са точни в своите изчисления.

Ксеркс се появи на вратата на храма, а ние завикахме „ура“, докато останахме без глас. Никога не съм бил толкова развълнуван, колкото през онзи зимен ден, когато приятелят ми от детинство застана пред нас, облечен в мантията на Кир, и вдигна високо лотоса и скиптъра. Спомням си как си помислих, че златовърхата корона на главата му е земното олицетворение на слънцето или дори божествен къс от самото слънце.

Дворът остана в Персепол един месец. През това време съчиних текста на първото възвание на Ксеркс. Той е издълбан в скалата, недалеч от гробницата на Дарий. Ксеркс искаше да започне с хвалебствие за себе си, подобно на онези еламитски царе, чиято неизменна цел е всеки, който прочете или чуе думите им, да затрепери от страх пред огромната им мощ. Но аз убедих Ксеркс да последва примера на баща си, който бе започнал първото си възвание с възхвала на Премъдрия господ. Излишно е да споменавам, че бях подложен на голям натиск от страна на цялото зороастрийско общество.

Когато накрая Ксеркс се съгласи да отстъпи пред Премъдрия господ, за пръв и единствен път в живота си спечелих уважението на многобройните си чичовци, братовчеди и племенници. Няколко години по-късно още повече ги ощастливих, като убедих Ксеркс да престане да си дава вид, че уж царува във Вавилон и Египет по благословията на местните богове.

„Велик бог е Премъдрият господ, който създаде тази земя, който създаде човека, който създаде мира за човека…“ Последната фраза бе на Ксеркс, не моя. За разлика от повечето владетели той не обичаше войната заради самата война и кръвопролитието. „… и който направи Ксеркс цар, единствен цар сред много, единствен господар сред много…“ И така нататък. После изреждахме всички земи, над които царуваше. За неотдавнашните вълнения в Бактрия се споменаваше мимоходом, а за въстанието в Египет изобщо не ставаше дума. То бе твърде деликатен въпрос. Успях също да убедя Ксеркс да заклейми девите и поклонниците им с далеч по-силни думи от онези, които употребяваше Дарий. Но Ксеркс помрачи донякъде ефекта, като издигна във възхвала едно от божествените качества на Премъдрия господ, наречено „арта“, което ще рече „праведност“. Ако човек разглежда артата просто като проява на Единия бог, не е извършено никакво богохулство. Но през последните години простолюдието, насърчавано от някои магове, бе склонно да приема различните прояви на Премъдрия господ като самостоятелни божества. Страхувам се, че и самият Ксеркс не бе чужд на тази ерес. Молеше се на Арта почти толкова често, колкото и на Премъдрия господ. Дори нарече сина си — сегашния ни Велик, цар — Арта-Ксеркс.

Учудих се, когато Ксеркс обяви, че дворът ще остане в Персепол цял месец — не можех да си представя, че е готов да се раздели с харема за толкова дълго време. Намекнах му за това, а той се засмя.

— Нямаш представа какво облекчение е да си далеч от напътствията на Атоса и Аместрида.

Но Ксеркс също така вярваше, че е добро предзнаменование да започне царуването си заобиколен от родовите вождове, в сърцето на персийската си родина.

Коронацията бе отпразнувана с пиршество в огромния двор на Дариевия зимен дворец. Присъствуваха петдесет хиляди избраници измежду най-знатните в империята. Веднъж видях списъка на животните, заклани за пиршеството. Сигурно из тези планински земи не бе останала жива овца, гъска или бик. Независимо от огромните разходи успехът на празника бе много добро предзнаменование или поне така си мислехме тогава. Велможите ядоха, и пиха цели девет часа. На мнозина им прилоша. Всички ликуваха. Страшната царска слава бе преминала по най-подобаващ начин в ръцете на един истински Ахеменид. Такова нещо не се случва често.

Самият Ксеркс обядваше заедно с братята си в дъното на залата, където бяха настанени стотината царски приятели. Дебела завеса в зелено и бяло отделяше нишата на Ксеркс от помещението, в което пирувахме ние. По-късно завесата бе вдигната и той пи с нас. А още по-късно излезе на двора и дълго време радостните възгласи на родовете отекваха ритмично, подобно на океански вълни, които се разбиват в брега под въздействието на луната. Да, Демокрите, под повърхността на далечните морета възникват могъщи приливи и отливи, каквито не съществуват в Средиземно море, където вълните се пораждат от капризите на ветровете. Не, не знам причината за това. По някакъв начин океанските приливи и отливи следват редуващото се уголемяване и смаляване на луната, почти както месечните периоди у жените.

Седях между Мардоний и Арбатан. Бяхме пияни като всички останали. Само Ксеркс беше трезв. Разреждаше виното с вода, нещо, което рядко правеше. Беше нащрек. Все пак в подножието на позлатената му кушетка седеше Ариамен. Този неуспял узурпатор беше набит млад човек с ръце на ковач. Все още бях изпълнен със силно подозрение към него. Както и всички останали, без Ксеркс. Арбатан ми се стори много симпатичен. Не бих казал, че ми вдъхваше респект, макар да знаех, че Ксеркс се кани да го направи началник на дворцовата стража — пост, който носи огромна власт, тъй като началникът на стражата не само пази Великия цар, но и следи за всекидневните дела в двора. Дарий държеше изкъсо всички началници на стражата, затова допусках, че и Ксеркс ще постъпва по същия начин.

Артабан бе рус, синеок хирканец^[1], година-две по-млад от Ксеркс. Говореше се, че обичал да пие ечемичена ракия, като за чаша използувал човешки череп. Но каквито и да бяха навиците му в личния живот, на обществено място се държеше много изискано, а към мен винаги се отнасяше с почтителност. Да си призная, стори ми се малко тъп, но както по-късно се оказа, той тъкмо това е искал да внуши на всички ни. Тъпаци излязохме ние, а не той.

В персийския двор обикновено дворцовият управител контролира началника на стражата. Мъдрият монарх прави всичко възможно да поддържа лоши отношения между тези двама служители, което не се постига трудно. Дворцовият управител е винаги евнух, защото трябва да има достъп до харема. И понеже мъжествените войници са изпълнени с презрение към всички евнуси, напълно естествено е между началника на стражата и дворцовия управител да съществува силна неприязън. По препоръка на Аместрида Ксеркс вече бе назначил Аспамитър за дворцов управител. Дворът бе, общо взето, доволен. Всички знаеха, че когато Аспамитър вземе подкуп, срещу него дава и добри услуги. Освен това бе отличен администратор, както сам можах да се убедя в деня на коронацията. По време на третото блюдо двамата с Мардоний вече бяхме почти пияни. Спомням си, че ни поднесоха месо от елен, приготвено точно както го обичам: докато се пече, го поливат с оцет, а после ти го сервират с гребени от петел. Изядох едно парче и с пълна уста се обърнах към Мардоний, който беше по-пиян от мен. Както винаги говореше за война.

— По-добре Египет, отколкото нищо — рече той. — Не съм против това. Повярвай ми. Искам да служа на Великия цар. — Все още не бяхме свикнали с факта, че тази вдъхваща страх титла сега завинаги принадлежи на нашия приятел от детинство. — И все пак да пропилееш цяла година, когато в това време… — Мардоний се оригна и забрави за какво говори.

— Имаш предвид Гърция. Знам. Но Египет е по-важен от Гърция. Египет е богат. И е наш… поне беше.

В този момент посегнах за второто парче еленско месо и открих, че чинията е там, но месото е изчезнало. Изругах на висок глас.

Мардоний ме изгледа тъпо. После се разсмя.

— Не бива да ти се свиди да дадеш на слугите нещо от чинията си.

— Свиди ми се! — И така беше.

Изведнъж до мен застана Аспамитър. Беше млад, блед, с проницателен поглед. Нямаше брада, което означаваше, че е бил кастриран преди пубертета — тогава се кастрират най-добрите евнуси. Наблюдавал бе всичко от мястото си пред позлатената кушетка на Ксеркс.

— Не беше ли свършил с блюдото, Господарю?

— Не, не бях. И Господарят адмирал не беше свършил.

— Ще накажем провинилите се.

Ако не друго, Аспамитър бе делови човек. След миг месото отново се появи на мястото си. По-късно същата вечер шестима слуги бяха екзекутирани. Вследствие на това оживената търговия с храна от царската трапеза, макар и да не бе напълно прекратена, рязко намаля. Старите обичаи трудно се изкореняват. Но поне през първите години от царуването на Ксеркс човек можеше сравнително спокойно да изяде по-голяма част от вечерята си. За тази придобивка трябваше да благодарим на Аспамитър.

По онова време се носеха слухове, че от седемнадесетгодишна възраст Аспамитър бил любовник на царица Аместрида. Не знам. Само повтарям онова, което си шепнеха хората. Макар дамите от харема — дори и цариците — обикновено да имаха сложни отношения с евнусите, съмнявам се, че нашата високопочитана царица-майка Аместрида е използувала Аспамитър по този начин независимо от мълвата, че половият му член бил необикновено голям за мъж, кастриран на десет-единадесет годишна възраст.

Сега Демокрит ми съобщава последните клюки от Агората. Според гърците царицата-майка в момента имала любовна връзка със сегашния дворцов управител, двадесет и три годишен евнух, който носи изкуствени мустаци и брада. Очевидно им е приятно да съчиняват подобни истории. Нека да уверя атиняните, които обожават скандалното, че тези дни царицата навърши седемдесет години и е безразлична към плътските удоволствия. И което е по-съществено, също като предшественицата си, царица Атоса, винаги е предпочитала властта пред забавленията. Напълно възможно е на младини Аместрида да е флиртувала с евнусите. Но това е било в друг, отдавна отминал свят.

За нас този отминал свят беше прекрасен. Особено през онази зима в Персепол, когато всичко изглеждаше възможно — като се изключи това някога да живеем с удобства. Дворците бяха незавършени. Градът дори не можеше да се нарече град — имаше само колиби за работниците и множество съвсем нови сгради, построени около съкровищницата на Дарий. В тези складове, изложбени зали, портици и канцеларии временно щяха да бъдат настанени чиновниците от втората стая на канцеларията.

Двамата с Мардоний деляхме тясна, непроветрива, ледена стая в харема на зимния дворец. Женските покои, предназначени да приютят Дариевата сравнително скромна колекция от жени и конкубини, не можеха да поберат Ксерксовия „женски град“, както го наричаха. Затова първата заповед, която Ксеркс издаде като Велик цар, се отнасяше до архитектите. Те трябваше да разширят женските покои по посока на съкровищницата. Накрая се наложи част от първоначалната съкровищница да бъде разрушена, за да се настани новият харем.

Един следобед Ксеркс изпрати да ме повикат.

— Ела да видиш гроба на своя съименник.

Яхнахме конете и доста дълго яздихме, докато стигнем до гробницата на Кир Велики. Пред малкия параклис, издигнат върху висок пиедестал, има портик с изящни колони. Каменната врата е гравирана така, че прилича на дървена. Зад нея лежи Кир на златно ложе.

Макар да бе съвсем ясно, че магът, комуто бе поверена гробницата, е дяволопоклонник, в наша чест той веднага запя химн за Премъдрия господ. Между другото, той живееше наблизо и всеки месец принасяше в жертва на духа на Кир един кон — древен арийски обичай, който Зороастър винаги яростно бе осъждал.

Ксеркс заповяда на мага да отвори гробницата и двамата влязохме в помещението, пропито с дъх на плесен. Там, на златното ложе, се намираше балсамираното тяло на Кир. До него имаше златна маса, отрупана със скъпоценности, оръжия и мантии, които проблясваха на мъждукащата светлина от факела в ръката на Ксеркс.

Трябва да кажа, че когато се изправиш край тялото на прославен човек, умрял преди повече от половин век, те обзема някакво особено чувство. Кир беше обут в яркочервен панталон, а отгоре имаше мантия от застъпващи се златни плочки. Мантията бе плътно загърната под брадата, тъй че да скрива следите от варварската секира. Ксеркс отметна дрехата небрежно — на мястото на врата зееше зловеща дупка.

— Прерязала му е гръбнака — рече Ксеркс. — Според, мен Кир не е бил кой знае колко красив, какво ще кажеш? — Той се взря критично в покритото с восъчен пласт лице.

— Бил е стар — прошепнах. Като се изключи сивкавият цвят на кожата му, човек наистина би могъл да си помисли, че Кир спи и поне аз не желаех да го събуждам. Бях изпълнен със страхопочитание.

Не бих казал същото за Ксеркс.

— Аз ще искам да ме балсамира египтянин. — Ксеркс явно не одобряваше работата на онези, които бяха балсамирали Кир. — Цветът на кожата е лош. А и миризмата е отвратителна. — Той подуши тежкия въздух и направи гримаса. Но аз усещах само аромата на различните масла, използувани при балсамирането.

— Спи спокойно, Кир Ахеменид! — обърна се самодоволно Ксеркс към основателя на империята. — Заслужаваш покой. Завиждам ти.

Невинаги бях сигурен дали Ксеркс говори сериозно, или се шегува.

Ксеркс си направи работна стая в сградата, известна като Дариевото крило, макар че го бе построил самият той още когато беше престолонаследник. По думите на Калий сегашните проекти на Фидий са копие на това красиво здание. Желая му сполука. Дариевото крило е първата постройка в света, която има портици от четирите си страни. Демокрит се съмнява, че това е вярно. И аз бих се съмнявал, ако прекарвах дните си в компанията на софисти.

Скоро след посещението в гробницата на Кир Ксеркс официално изпрати да ме повикат. В преддверието ме посрещна Аспамитър. Както винаги полагаше големи усилия да се хареса. Всъщност благодарение на Аспамитър мързелът и арогантността на чиновниците от Дариевата канцелария изчезнаха изведнъж. Сега чиновниците бяха услужливи и енергични и това продължи почти цяла година, докато накрая пак станаха мързеливи и арогантни. Но такава е природата на канцеларските чиновници, да не говорим за евнусите.

Поведоха ме покрай работни маси, наредени между ярко оцветени колони от покрито с гипс дърво — това безспорно е най-евтиният начин за строеж на колони, а и гипсът се оцветява по-лесно от всеки камък. Доколкото разбирам, Фидий възнамерявал да изсече всички колони от чист мрамор. Ако му угодят, тази негова безумна идея ще изпразни хазната на атиняните. Гранитните колони на главната сграда в Персепол например до ден-днешен не са напълно изплатени.

В мангалите горяха въглени и стаята на Ксеркс беше приятно топла, но същевременно неприятно задимена от тлеещите в двата триножника благовония. На мен благовонията винаги ми причиняват главоболие, несъмнено защото ги свързвам с дяволопоклонничеството. Зороастър негодуваше срещу употребата на санталово дърво и ливан, поради това че тези аромати са свещени за дяволите.

Макар и да твърдят, че вярват в единосъщието на Премъдрия господ, Великите царе разрешават на поданиците си да се отнасят към тях самите като към слезли на земята богове. Лично аз се дразня от този парадокс. По-лесно е обаче да промениш пътя на слънцето, отколкото протокола на персийския двор.

Ксеркс седеше зад малка маса. Стаята нямаше прозорци и за миг на светлината на лампата ми се стори, че пред мен е Дарий. Сигурно съм гледал доста уплашено. Паднах по очи. Аспамитър високо съобщи името и титлите ми. После бързо изпълзя заднешком навън.

— Стани, Кир Спитама! — Беше гласът на стария ми приятел Ксеркс. Станах и се втренчих в пода, както е обичаят.

— Царският приятел може да погледне приятеля си. Поне насаме. — Погледнах го и той ме погледна. Усмихна се и аз се усмихнах. Но вече всичко бе съвсем различно отпреди. Така щеше да бъде и занапред. Сега той беше Царят на царете.

Ксеркс пристъпи направо към въпроса.

— Трябва да съставя животописа си, преди да замина за Египет, което означава, че нямам много време. Искам да ми помогнеш да напиша текста.

— Какво иска Царят на царете да стане известно на света?

Ксеркс бутна към мен някакъв изпокъсан папирус, покрит с еламитско писмо.

— Това е единственото копие от животописа на Кир, което успяхме да намерим в книгохранилището. Виждаш, че е почти изтрито. Сигурно не е намерил време да го преработи. Към текста не е прибавяно нищо от годината на раждането ми насам. Между другото споменава се за мен. Както и да е, ще гледаме от него и ще направим каквото можем.

Погледнах еламитския текст.

— Езикът е много остарял — казах аз.

— Още по-добре — отговори Ксеркс. — Искам да говоря с езика на Дарий, който говореше като Камбиз, който говореше като Кир, който имитираше мидийските царе, и така нататък до самото начало, което кой знае кога и къде е било.

Тогава си помислих, че Дарий, изреждайки предшествениците си, никога не пропускаше и мнимия Мардос, а Ксеркс нито веднъж не го спомена.

Великият цар и аз работихме три дни и три нощи, за да съчиним официалния му животопис. Когато свършихме, във всички градове на империята бяха разпратени копия, като веществен израз на волята и славата на суверена. Повествованието се водеше в първо лице и Ксеркс започваше с родословието си, изреждаше постиженията и намеренията си. Втората част бе особено важна, защото съдът може да използува повелите на Великия цар като допълнение към официалните закони.

Ето как работехме. Ксеркс ми обясняваше какво иска да каже. Аз си взимах бележки. Когато бях готов да диктувам, викахме секретарите. Докато диктувах на персийски, те правеха превод едновременно на еламитски, акадски и арамейски — трите писмени езика на канцеларията. В онези времена рядко се пишеше на персийски. Винаги ме е учудвала скоростта, с която секретарите от канцеларията превеждат персийските изречения на други езици. По-късно се правеха преводи и за гърците, египтяните, индийците и тъй нататък.

Когато цялата творба бе записана, прочетоха я отново на Ксеркс на всеки от трите езика на канцеларията. Той слушаше внимателно. Правеше промени и пояснения. Защото най-важната задача на един велик цар е да слуша всяка дума от документите на канцеларията. В началото на Ксерксовото царуване от негово име не излезе нито една дума, която да не бе разгледал внимателно, за да се убеди, че наистина отразява вярно онова, което иска да каже. Към края той вече не слушаше нищо друго освен музика и клюки от харема.

На третата вечер Ксеркс за последен път изслуша окончателните текстове и лично постави печата си върху всеки от тях. Струва ми се, че, общо взето, нашето произведение бе далеч по-добро от Дариевия славолюбив и неточен разказ за узурпирането на трона.

Щом Аспамитър и секретарите се оттеглиха, Ксеркс плесна с ръце. В миг пред нас се появи виночерпецът — като материализирал се дух или мираж. Наля виното, отпи от чашата на Ксеркс и изчезна така бързо, както се бе появил. Ритуалът с виночерпеца винаги забавляваше Ксеркс.

— Всички мислят, че ако във виното има отрова, този, който отпива от него, в миг ще падне мъртъв на земята. Ами ако отровата действува бавно? Възможно е да минат месеци, преди ние двамата да умрем.

— А може би този ритуал е предназначен да възпре самия виночерпец, ако пожелае да отрови суверена?

— Да, ако допуснем, че той няма противоотрова. Но някой хитър убиец спокойно би могъл да отрови и двама ни, и то толкова бавно, че да не усетим. — Ксеркс се усмихна. — Виж например как Лаида убива хората с онези свои тракийски отвари.

Винаги се смущавам, когато споменават Лаидината слава на магьосница и убийца. Всъщност не си спомням нито един случай, в който тя самата да е убила някого. Но знам със сигурност, че приготвяше най-различни питиета по молба на Атоса, а едва ли е тайна, че онези дами от харема, които предизвикваха недоволството на старата царица, рано или късно се разболяваха от някаква загадъчна и напълно неизлечима болест.

— Чувствувам се особено на това място. — Ксеркс изведнъж се натъжи. — Никога не съм вярвал, че ще бъда Велик цар.

— Но нали беше съвсем ясно, че Дарий умира!

— Разбира се. Но никога не съм вярвал, че той ще… — Ксеркс, подобно на самоски грънчар, въртеше в ръце изрисуваната с червено и черно чаша — Много стар съм.

Гледах го изумен и безмълвен.

Ксеркс свали тежката златна огърлица от врата си и я пусна върху кедровата маса. Почеса се разсеяно по главата.

— Да, на тези години… — Пак замълча. Сякаш разговаряше не с мен, а със себе си. — Не съм завоювал нито една истинска победа. — Потропа с пръст по преписа на нашата творба. — Потушавал съм въстания. Но не съм прибавил нито педя земя, нито капка море към бащиното си царство. Само съм строил и нищо друго.

— Ти си най-великият строител на света!

Не преувеличавах. Убеден съм, че Ксеркс е… беше… не, Ксеркс си остава най-блестящият създател на градове и сгради, живял някога на земята, като включвам и онези провинциални диваци, които преди много столетия са построили безкрайно скучните пирамиди и пилони в Египет.

— Има ли това някаква истинска стойност? — Ксеркс бе мрачен. Никога не съм го виждал така сломен. Сякаш властта над тези земи не му бе донесла радост, а мъка и мрачни предчувствия. — Мисля, че животът ми е напълно пропилян. Не съм правил нищо друго, освен да чакам, и да чакам, и вече съм на тридесет и пет…

— Едва ли може да се каже, че си стар! Погледни Мардоний!

— Гледам го — усмихна се Ксеркс. — Залита насам-натам като старец. — Не, това… — Ксеркс с бързо движение нарисува във въздуха корона — трябваше да стане преди десет години, когато бях на възрастта, на която Дарий уби Великия цар.

— Великия цар? — погледнах го с недоумение аз. — Искаш да кажеш узурпатора Гаумата?

— Искам да кажа Великия цар. — Ксеркс изпи виното в чашата си и изтри уста с опакото на бродирания си ръкав. — Не знаеш ли?

Поклатих глава.

— Мислех, че знаеш. Атоса е разказала на Лаида. Очевидно твоята майка, е по-дискретна от моята. Е, крайно време е да научиш страшната кървава тайна на нашето семейство.

Когато един принц доверява някому тайна, най-често заедно с тайната той произнася и смъртна присъда над него. Изведнъж ми стана много студено. Нямах желание да чуя разказа, който последва. Но не можех да го спра. Ксеркс държеше да узная онова, което тогава знаеха малцина.

— Дарий никога не е бил Ахеменидът. Той е само далечен роднина на семейството. Но такъв е всеки персийски родов вожд. Когато заминавал за Египет, Камбиз направил брат си Мардос регент. Било решено, че ако се случи нещо с Камбиз, Мардос ще стане Велик цар. В Египет Камбиз бил отровен. Не знам от кого. Самият той сметнал това за работа на местните жреци. Както и да е, отровата действувала бавно. Било много мъчително. Получавал пристъпи на умопомрачение, от които рядко излизал. Но когато идвал на себе си, умът му бил съвсем бистър. — Ксеркс замълча и разсеяно прокара пръст по ръба на златната огърлица. — Противно на онова, което са ни учили, Камбиз е бил не по-малко велик цар от баща си Кир.

Слушах със затаен дъх.

— Когато мълвата, че Камбиз е болен, стигнала до Суза, Мардос се провъзгласил за Велик цар. Щом узнал това, Камбиз незабавно се отрекъл от брат си и потеглил за Суза. По пътя пак го отровили, този път отровителят бил някой от приближените му. Ако си спомняш, твърдяха, че се порязал със собствената си сабя. Мисля, че тази част от официалната версия е истина. Но сабята била намазана със смъртоносна отрова и Камбиз умрял. Сега Мардос бил законният Велик цар. Нямал съперник. Радвал се на популярност…

После обаче плъзнали слухове. Говорело се, че Мардос не бил истинският Мардос. Че бил убит от двамата си братя магове и че единият от тях, Гаумата, се представял за убития. Както е известно на цял свят, Дарий и Шестте убили мнимия Мардос и Дарий се провъзгласил за Велик цар. После Дарий се оженил за Атоса, дъщеря на Кир, сестра и жена на Камбиз, сестра и жена на така наречения мним Мардос. Така Дарий направил сина си, мен, законен Ахеменид.

Ксеркс плесна с ръце. Появи се виночерпецът. Ако бе подслушвал, с нищо не се издаде. А и не би се осмелил.

Щом виночерпецът излезе, зададох логичния въпрос:

— А Дарий кого е убил тогава?

— Баща ми уби Великия цар Мардос, брат на Камбиз, син на Кир.

— Несъмнено Дарий си е мислел, че убива мага Гаумата, мнимия Мардос…

Ксеркс поклати глава.

— Не е имало никакъв маг. Имало е само Велик цар и Дарий го е убил.

Мълчаливо отпивахме от виното.

— Кой — попитах аз, макар че знаех отговора, — кой е намазал с отрова сабята на Камбиз?

— Копиеносецът на Великия цар — отвърна Ксеркс с равен глас, — Дарий, син на Хистасп. — Той се отдръпна от масата. — Сега знаеш.

— Не съм искал да го знам, Господарю.

— Но го знаеш. — Отново ме порази тази печал, която излъчваше Ксеркс. — Сега знаеш, че това, което съм, се дължи на факта, че баща ми убил двамата ми чичовци.

— Нима съществува друг начин да се превземат тронове, Господарю? — промълвих аз. — Нали и Кир уби тъста си и…

— Онова е било по време на война. Това е… нечестиво. Коварно и с единствената цел да се издигне един персиец е убил вождовете на собствения си род. — Ксеркс се усмихна със стиснати устни. — Когато ти ми разказваше как онези двама индийски царе били убити от синовете си, помислих за баща си. Казах си: ние не сме по-различни, и ние сме арийци. Но знаем, както и онези индийци сигурно знаят, че всеки, който наруши най-святия ни закон, е прокълнат. И той, и потомците му.

Ксеркс твърдо вярваше, че съдбата ще го накаже за делата на баща му. Не бях съгласен с него. Казах му, че ако следва Истината, за Премъдрия господ ще е без значение, че баща му е следвал Лъжата. Но Ксеркс се измъчваше от всички онези дяволи и нечестиви сили, които дядо ми се бе опитал да прогони от този свят. Вярваше, че онова, което бащата не е платил с кръвта си, трябва да заплати синът. Рано или късно, вярваше Ксеркс, старите богове ще отмъстят за убийството на двамата царе. И само свята кръв може да измие петната от свята кръв.

— Хистасп знаеше ли? — попитах аз.

— Разбира се, че знаеше. И ужасно се страхуваше. Надяваше се, че като се посвети на Зороастър, ще изкупи престъплението на Дарий. Но това е невъзможно, нали?

— Не — отвърнах, — само Дарий би могъл да стори това с помощта на Премъдрия господ.

Толкова бях поразен, че не можех да намеря думи, с които да го успокоя.

— Така си и мислех.

Ксеркс обърна чашата си върху масата. Това бе знак, че не иска повече вино. Беше съвсем трезвен.

— Да, тронът ми е изцапан с кръв — продължи той. — Според Атоса това е нещо обикновено. Но тя е половин мидийка, а мидийците възприемат различно нещата.

— Кога го научи?

— Още като дете. В харема. Старите евнуси си шепнеха. Накрая попитах Атоса. Тя се опита да ме излъже. Но аз настоявах. „Ако не знам истината — така й казах, — как ще знам, че е дошло време да превзема Страшната царска слава?“ Тогава ми разказа всичко. Атоса е жестока жена. Но защо да ти говоря нещо, което ти е добре известно? Тя спаси живота ти. Спаси и моя живот и ме постави на това място.

— Как е успяла да спаси твоя живот? — попитах аз.

— С хитрост — отвърна Ксеркс. — Когато Дарий убил Мардос, изпратил да повикат Атоса. Възнамерявал да я убие, защото единствено тя знаела и можела да докаже, че човекът, когото е убил, е нейният мъж и брат, истинският Мардос.

— А другите жени в харема не са ли знаели?

— Откъде да знаят? Докато бил жив Камбиз, брат му Мардос бил регент, а регентът няма право да разполага с харема на брат си. Но когато станало известно, че Камбиз най-после е умрял, Мардос бързо се оженил за Атоса, от което тя останала много доволна. Бил любимият й брат. Година по-късно, като пристигнал в Суза, Дарий разпространил слуха, че Мардос не е Мардос, а маг, който се представя за него. Сега имало само един човек на света, който знаел истината. Атоса.

Чул съм три версии за последвалите събития — от самата Атоса, от Лаида и от Ксеркс. Всяка история се различава малко от останалите две, но общото в трите е следното.

Когато отишъл в харема при Атоса, Дарий я заварил седнала пред една статуя на Кир Велики в естествена големина. Носела царска диадема. Била съвсем спокойна или поне така изглеждало. С изискан жест дала знак на придворните да се оттеглят.

Тогава, като индийска кобра, Атоса нападнала първа:

— Ти уби моя мъж и брат, Великия цар Камбиз.

Дарий бил съвсем неподготвен за това. Очаквал, че Атоса ще се хвърли в краката му и ще го моли да я пощади.

— Камбиз умря от раните си — отговорил той, като по този начин заел отбранителна позиция, грешка, която не би допуснал на бойното поле. — Това е нещастен случай, той сам се нарани.

— Ти беше царски приятел. Беше негов копиеносец. Ти намаза с отрова върха на сабята му.

— Така казваш ти, което съвсем не значи, че е истина. — Дарий започнал да се окопитва. — Камбиз е мъртъв. Това е истината. А как е умрял, не е твоя работа.

— Всичко, което се отнася до Ахеменидите, е моя работа, и то само моя работа. Защото аз съм последната от тях. Имам доказателство, че ти си убил моя мъж и брат, Великия цар Камбиз.

— Какво е това доказателство?

— Не ме прекъсвай! — изсъскала Атоса. Когато искаше, заприличваше на истински питон. — Аз съм Ахеменидската царица. И двамата знаем, че ти уби моя мъж и брат, Великия цар Мардос.

Дарий започнал да отстъпва пред тази ужасна жена.

— Той беше твой мъж, но не и брат. Беше Гаумата, някакъв маг.

— Беше толкова маг, колкото си ти. Беше Ахеменидът, какъвто ти не си и никога няма да бъдеш.

— Аз съм Великият цар! Аз съм Ахеменидът! — извикал Дарий и поставил един стол от слонова кост между себе си и Атоса. — Убих мага, измамника, узурпатора…

— Узурпаторът си ти, Дарий, син на Хистасп. Достатъчна е една моя дума пред родовете, за да въстане срещу теб цяла Персия.

Като чул това, Дарий дошъл на себе си. Бутнал стола настрана и пристъпил към седящата царица.

— От устата ти няма да излезе и звук — заявил той, като доближил лице до нейното. — Ясно ли ти е? Нито звук. Защото всеки, който дръзне да повярва, че магът наистина е бил Мардос, ще бъде убит.

— Жалък авантюрист! Хайде, убий ме! После ще видиш какво ще стане.

Атоса се усмихнала и в онези дни усмивката й сигурно е била прекрасна — в устата й са лъщели бели, а не черни бисери. Между другото точно в този миг Атоса усетила, че синеокият, кестеняв узурпатор силно я привлича, поне така признала на Лаида. Обстоятелството, че двамата с Дарий били връстници, по-скоро разпалвало, отколкото намалявало неочакваната й страст.

Атоса направила най-смелия ход в живота си.

— Вече съм изпратила пълномощници във Вавилон, Сарди, Екбатана. Наредено им е, ако бъда убита, да уведомят военното командуване във верните нам градове, че Дарий е два пъти цареубиец. Не забравяй, че всички се прекланяха пред Камбиз. И че обичаха Мардос. Нима не помниш, че Камбиз и Мардос бяха последните синове на Кир Велики? Градовете ще въстанат. Уверявам те. Ти си само един самонадеян младеж… поне засега.

Това „засега“ поставило началото на един сложен мирен договор, чието главно условие било продиктувано от Атоса. Ако Дарий се ожени за нея и направи първородния им син свой наследник, тя ще обяви на света, че той е убил мага, за когото са я принудили да се омъжи. Макар да си правели взаимно различни отстъпки, двете страни спазили основната точка на договора.

Демокрит иска да знае дали Атоса наистина била изпратила пълномощници във Вавилон и тъй нататък. Разбира се, че не. Атоса бе най-изобретателна, когато импровизираше, вдъхновена от голяма цел. Дали Дарий й е повярвал ли? Никой никога няма да разбере. Знаем само, че след този ход Дарий винаги се страхуваше и възхищаваше от нея. През следващите тридесет и шест години той положи всички усилия да я отстрани от управлението и трябва да кажа, че понякога успяваше. По онова време самата Атоса била очарована от младия цареубиец и виждала в него превъзходен администратор за бащината си империя. Резултатът от опетнения с кръв договор бил Ксеркс. За зла участ Ксеркс бе от онези хора, които търсят равновесие във всичко. Ако единият край на дъската натежи и слезе надолу, другият непременно трябва да се качи нагоре. Дарий не бе изкупил престъплението си, следователно щеше да го изкупи синът му. Изваждам на бял свят тези неща, Демокрите, далеч не за да заклеймя писанията на самозванеца от Халикарнас. Точно обратното! Неговата версия е чудесна приказка за деца и Дарий е нейният бляскав герой. Самата история е по-мрачна и не прави чест на царската ни династия. Но мисля, че се налагаше да я разкажа, за да обясня причините за поведението на любимия ми Ксеркс. От мига, в който научи истината за бащиното си възкачване, той съвършено ясно виждаше собствения си кървав край. Това предчувствие обяснява защо той беше точно такъв и защо постъпваше точно така.

За щастие още през онзи месец Ксеркс се отърси от тъгата си. Накара и двете стаи на канцеларията да работят денонощно. Лично броеше златото и среброто в хазната. Заедно преглеждахме съдържанието на книгохранилището. Четях му най-различни древни архиви, особено онези, в които се говореше за Индия и Китай.

— Искаш пак да заминеш, нали?

Бяхме потънали в прах, заровени сред стари тухлени плочки, плесенясали папируси, бамбукови листа.

— Да, Господарю, искам пак да замина.

— По̀ догодина. — Ксеркс отърси прахта от брадата си. — Обещавам, че ще тръгнем веднага щом вкараме Египет обратно в кошарата. Не съм забравил какво ми разказа. Не съм забравил, че рано или късно, колкото и да съм стар, ще трябва да прибавя нещо към бащиното си наследство.

И двамата се усмихнахме. От мен вече не се очакваше да приемам сериозно оплакванията на Ксеркс за това колко е остарял. И все пак той сякаш наистина бе убедил сам себе си, че времето му на войник е отминало. Поне така ми се струва — сега, когато си припомням онези дни. Войната е младежка работа.

Преди дворът да отпътува за Персепол, Ксеркс отново ме назначи за царски съгледвач. След това получих нареждане да придружа Ариамен до Бактрия. От мен се очакваше да използувам не само очите, но и ушите си. Въпреки че бе проявил снизхождение към брат си, Ксеркс нямаше доверие в него. След онова, което бях научил за семейната история, не можех да кажа, че съмненията му са неоснователни.

Ариамен прие компанията ми, бих казал, охотно. Пътувахме с доста голяма свита, но въпреки това бяхме принудени да плащаме данък на разбойниците, които държат в ръцете си пътя през Персийските планини.

Не можах да позная Бактрия. След големия пожар градът бе построен отново, така че сега напомня по-скоро Шравасти или Таксила, отколкото Суза. Предишното недодялано гранично селище се бе превърнало в източен град, в който нямаше нищо персийско.

В началото Ариамен бе изпълнен с подозрение към мен. Но накрая станахме приятели. Станахме още по-добри приятели, когато не открих никакви нередности в начина, по който бе управлявал Бактрия. И до днес не знам защо той изобщо въстана. Сигурно е свързано с това, че Бактрия е толкова различна от другите земи и толкова отдалечена. Отвъд планините, на юг, се намира Индия. Зад пустинята, на изток, се простира Китай. На север са студените гори и безплодните равнини на племената. За да стигне до цивилизацията, човек трябва да пропътува триста мили на запад. Разположена там, където свършват всички земи, Бактрия сякаш не съществува.

Бактрия е място, което притежава особен дух — див, буен, пламенен. Бактрийските магове — последователи на Лъжата, са сред най-чудатите хора на земята. Непрекъснато пият хаома. И са невероятно жестоки. Въпреки проповедите на Зороастър и строгата забрана на трима Велики царе те продължават да връзват болните и умиращите до мъртвите. Обгорени от слънцето, премръзнали от студа, умиращите викат за помощ, която никой не се осмелява да даде. Храна за лешоядите и кучетата стават не само трупове, но и телата на живите. Оплаках се на Ариамен, а той отвърна:

— Нищо не мога да направя. Бактрийците се страхуват от маговете повече, отколкото от мен. Защо не им попречиш ти? Ти си наследникът на пророка. Теб ще послушат.

Ариамен се забавляваше за моя сметка. Знаеше, че там, където самият Зороастър бе претърпял поражение, внукът му няма никакви изгледи да успее. Все пак аз наистина поставих въпроса пред водачите на зороастрийското общество. Повечето от тях ми бяха роднини и неколцина ме подкрепиха. Почти всички бяха… светски хора — това е може би най-подходящата дума. Преструваха се, че следват Истината, а преследваха пари и почести. Увериха ме, че обичаят редом с умрелите да се излагат на природните стихии и живи хора ще бъде прекратен. Но това продължава и до ден-днешен.

Там, където бе убит Зороастър, сега се издигаше голямо светилище. Изпитах много странно усещане, когато се изправих пред обгорения от огъня олтар, в чието подножие някога се стичаше златната хаома и кръвта. Изрекох една молитва. Братовчед ми, главата на Зороастрийския орден, припяваше в отговор. После, застанал пред огнения олтар, разказах на десетина мои роднини — дребни, мургави хора с вид на халдейци — за смъртта на пророка и словата, които Премъдрият господ бе благоволил да изрече чрез тези умиращи… а може би вече мъртви устни.

Те бяха дълбоко развълнувани. И аз се развълнувах. Но докато изричах познатите думи, всъщност не си спомнях как са звучали, когато съм ги чул за пръв път. Повторението отдавна бе заличило истинския спомен. И все пак, изправен пред призрачния олтар, за миг се видях като дете, заслепено от гледката на смъртта и божествеността.

След това ме разведоха из залата на волските кожи. Тук седяха десетина писари и слушаха зороастрийските текстове, декламирани от най-старите членове на обществото. Старците припяваха, а писарите записваха стиховете, или гатите. Някои от тези гати бях слушал от устата на дядо си, затова забелязах, че са малко изменени. Дали умишлено? Струва ми се, че в някои случаи промените се правеха заради новото поколение. Но по-често декламиращият забравяше оригинала. Тъкмо по тази причина и аз, колкото и да ми е неприятно, накрая стигнах до убеждението, че е важно всичко това да бъде записано сега, когато грешките са сравнително малко.

Благодарение на днешната всеобща страст да се записва всичко (чудя се кога, къде, защо започна това?) думите на Зороастър, Буда, Махавира и Учителя Кун ще бъдат запазени за бъдните поколения, макар че, колкото и да е парадоксално, писменият текст може да се опорочи много по-лесно, отколкото паметта на жреца, който е научил наизуст един милион думи и не смее да промени нито една от тях просто защото се страхува, че ще забрави останалите. А да се напише чисто нов текст на волска кожа и после да се твърди, че е съвсем точен и много стар, е лесна работа.

Още по мое време започнаха да изопачават Зороастровите правила за употребата на хаома и да ги нагаждат към традицията на маговете. Напоследък в бог се е превърнало качеството „арта“ или „праведност“, а дев Митра никога не е бил напълно изхвърлен от зороастрийската вяра, защото както най-благочестиво заявява последният ми жив братовчед: „Не е ли Митра слънцето? А слънцето не е ли знакът на Премъдрия господ?“ И така, лукаво, един по един, дяволите се завръщат. Когато човек желае да боготвори нещо, никой не може да го спре. Дядо ми само показа кое е най-важното. Нищо повече.

Когато им съобщих, че Ксеркс е обещал да не признава друг бог освен Премъдрия господ, зороастрийците бяха много доволни. „Въпреки това — отбеляза Върховният зороастриец — едва ли маговете, последователи на Лъжата, ще постъпят като Великия цар.“

После доста подробно ми разказаха за ежедневните битки между нашите и техните магове. И за безкрайните спорове между зороастрийците от двора и зороастрийците, които бяха останали да живеят в Бактра.

Направих всичко възможно, за да им покажа своята преданост, но въпреки това останах с впечатлението, че донякъде съм разочаровал тези дребни, мургави хора от граничните земи. Очаквали бяха да видят себеподобен, а вместо това пред тях бе застанал висок, синеок мъж и им бе говорил на дворцовия език. Като царски съгледвач изпълнявах главно светски функции и съм сигурен, че са се чудели не по-малко от самия мен защо сред всички хора на света тъкмо аз съм бил избран да чуя гласа на Премъдрия господ. Заради онзи кратък миг в детството ми и до ден-днешен се славя като най-святия човек в Персия. Но от друга страна, това, което сме, рядко отговаря на онова, което искаме да бъдем, а онова, което искаме да бъдем, обикновено не ни е дадено или се променя с времето.

Мъдър съм, нали, Демокрите? Сега, когато моята зима вече е дошла и ледът е почернял, знам точно кой съм и какво съм — просто един придворен труп.