Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
NomaD (2019-2020 г.)

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Допълнителна корекция

3.

Така и не ме представиха на сина на небето. Явно етикетът не предвиждаше церемония за приемане на варварски посланик, който отгоре на всичко е и роб. Все пак присъствувах на няколко церемонии, ръководени от херцога на Джоу. Понеже непрекъснато си придаваше божествен вид, символичната роля много му прилягаше. Това е благоприятно обстоятелство, казваше моят господар, защото е по-глупав от повечето хора.

Често ходехме на разходка с Учителя Ли и учениците му. Очевидно задълженията му като архивар на Джоу не бяха тежки. Винаги намираше време да разговаря с нас и надълго и нашироко ни разясняваше учението си. С лекота отхвърли догмата на дядо ми за доброто и злото, тъй като според него първичното единство изключва такова дребнаво разграничаване. Предпочетох да не споря с него. Но му разказах за Госала, Махавира, Буда, Питагор. Видя му се интересен само Буда. Четирите благородни истини го възхитиха, а победата на Буда над сетивата му се стори нещо съвсем близко до у-уей.

— Не разбирам само как е толкова сигурен, че след смъртта си ще бъде угасен? — попита Учителят Ли.

— Това е, защото той е постигнал пълното просветление.

Намирахме се близо до земния олтар. Силен вятър брулеше листата на дърветата. Наближаваше зима. Десетина младежи рицари стояха на почтително разстояние от нас.

— Ако мисли, че го е постигнал, значи не е. Защото все още мисли.

Тази елементарна игра на думи достави голямо удоволствие на младежите и те се изсмяха одобрително.

— Мъдрост! Мъдрост! — възкликна херцогът.

Не защитих Буда. В края на краищата нито китайският Път, нито Благородните истини на Буда са ми допадали някога. И двете изискват отричане от света, който познаваме. Разбирам, че това може да бъде силно желано, но не разбирам как може да се постигне. Все пак съм благодарен на Учителя Ли, защото с представлението, което изнесе онзи следобед пред земния олтар, той несъзнателно даде такава посока на по-нататъшните събития, че направи възможно завръщането ми в Персия.

Учителят Ли седеше на един камък. Учениците го бяха наобиколили. Един от тях се обади:

— Учителю, когато Облакът-дух видял Хаоса, попитал го какъв е най-добрият начин да се постигне хармония между небето и земята, а Хаосът отвърнал, че не знае,

— Мъдър е Хаосът — каза Учителят Ли и одобрително поклати глава.

— Много мъдър — съгласи се младежът. — Но Облакът-дух казал: „Хората взимат пример от мен. Трябва да направя нещо, за да възстановя равновесието в техните дела.“

— Самонадеяна мисъл — рече Учителят Ли.

— Много самонадеяна — потвърди младежът и продължи: — Облакът-дух попитал: „Какво да правя? Нещата на земята вървят много зле.“ И Хаосът се съгласил, че основните закони на света постоянно се нарушават, а истинската природа на нещата постоянно се покварява. Но казал, че причината за това е…

— … грешка на управляващите — довърши Учителят Ли този очевидно древен диалог. — Да. Това е било… и си остава мъдра забележка.

— Но Облакът-дух не бил доволен… — продължи младежът.

— … и никога не е. — Пронизващият вятър издуваше наметалото на Учителя Ли и развяваше кичурите бяла коса на главата му. — Трябвало е да повярва на Хаоса, че идеята да се прави нещо е причината за всички злини на този свят. Спри! — Внезапно гласът на Учителя Ли прозвуча като звън на бронзова камбана, ударена с чук във ветровито време.

— Но кого да следваме, Учителю Ли, Хаоса или Облака-дух? — Младежът си даваше вид, че задава истински въпрос, а не участвува в литанично пригласяне.

— В този случай трябва да следваме Хаоса. Особено когато казва: „Храни ума си! Спри, не прави нищо и нещата сами ще се уредят! Не питай за имената на нещата! Не се мъчи да разбереш неведомите пътища на природата! Всички неща се развиват от само себе си!“

— Прекрасно! — обади се херцог Шъ.

— Вашата дума „Хаос“… — започнах аз.

— … означава още и „небе“ — продължи Учителят Ли.

— Разбирам — отвърнах аз, макар че нищо не разбирах.

Тъй като нещата не могат да се развиват безредно, небето би трябвало да бъде пълната противоположност на Хаоса. Но не възнамерявах да влизам в спор със стария учител. Той имаше предимството, че е наясно със значението на всички думи в своя език, а в това, Демокрите, се крие тайната на силата. Не, после ще ти обясня какво искам да кажа.

Един младеж „изглежда“ не се възхити толкова, колкото останалите от възхвалата на бездействието и излезе напред с наведена глава. Беше слабо момче и цялото му тяло трепереше — не можех да кажа дали от студ или от страхопочитание.

— Но все пак, Учителю Ли, не трябва да се пренебрегва стремежът на Облака-дух към хармония между небето и земята. В края на краищата за какво друго се молим на земята, тук, пред този олтар?

— О, трябва да спазваме благоприличието. — Учителят Ли се загърна в наметалото си и подуши мразовития, предвещаващ сняг въздух.

— Нима Хаосът се отнася неодобрително към тези обреди?

— Не, не. Хаосът ще ги приеме като толкова естествени, колкото… годишните времена. Не бива да се прави онова, което е неестествено, а ритуалът е естествен, тъй че всичко ще бъде за добро.

— Тогава, Учителю, съгласен ли си, че ако владетелят само за един ден се подчини на ритуала, всички хора под небето биха отвърнали на неговата доброта?

Учителят Ли се взря в младежа и се намръщи. Другите ученици гледаха с широко отворени очи. Дори херцогът неочаквано се заслуша. Казаното бе ерес. Младежът трепереше неудържимо, сякаш го изгаряше треска.

— Каква е тази доброта, за която говориш? — Гласът на Учителя Ли, доскоро ласкав, сега звучеше остро.

— Не знам. Знам само, че чрез правилен ритуал може да се постигне доброта. А за да процъфтява държавата, източникът на доброта трябва да е владетелят. Тя не може да се вземе от другите.

— Синът на небето отразява небето, което, както знаем, е всички неща. Но тази доброта, какво е тя, ако не у-уей?

— Тя е нещо извършено, както и неизвършено. Тя е да не постъпваш с друг човек така, както не би желал да постъпват с теб. А ако си способен да се държиш по този начин, няма да възбуждаш към себе си съпротива, нито…

Учителят Ли доста безцеремонно и гръмко се изсмя.

— Цитираш Учителя Кун! Макар сигурно да знаеш, че ние двамата с него сме толкова различни един от друг, колкото светлата страна на хълма от тъмната.

— И все пак, светлата страна на хълма или тъмната, това е все същият хълм — рече благо херцогът.

— Но този факт съвсем не се дължи на Учителя Кун, или Конфуций, както го нарича простолюдието. Трябва да отидеш във Уей, моето момче. — Учителят Ли се изправи, подпомогнат от двама ученици. Треперещият младеж мълчеше и гледаше в земята. — Или там, където се намира Конфуций. Той не се задържа дълго време на едно място. Винаги го посрещат с уважение. Но после започва да произнася речи и да досажда на чиновниците, дори и на владетелите. Веднъж се опита да наставлява самия син на небето! О, това бе ужасно! Но не е чудно, защото той е суетен и глупав човек, който не мисли за нищо друго, освен как да се добере до висок пост. Жадува за светски отличия и власт. Преди много години заемаше някаква дребна служба в Министерството на полицията в Лу. Но понеже беше само рицар, не можеше да стане това, което желаеше — министър. Затова се премести в Гей. Но там министър-председателят го прецени като, цитирам точно думите му, „непрактичен, самодоволен, с много чудатости, сред които и манията да се занимава с подробностите около древните церемонии“. — Учителят Ли се обърна към херцог Шъ: — После, струва ми се, братовчед ти… — Учителят Ли се усмихна по посока на леденостудения вятър — покойният херцог на Уей, му даде някаква службица.

Херцогът кимна.

— Братовчед ми. Несравнимият, наистина го назначи на някакъв пост. Но после Несравнимият умря. По-точно… — той се обърна към мен — сполетя го същата участ, която неотдавна сполетя и Най-състрадателния в Цин. И двамата нямаха сили да се откажат от просеното вино. Само че колкото Несравнимият беше очарователен, точно толкова Най-състрадателният бе недодялан. Всъщност Конфуций напусна Уей преди смъртта на Несравнимия — добави херцогът, като се обърна към Учителя Ли.

— Чухме, че имало кавга между Конфуций и министрите на Несравнимия. — Учителят Ли вдигна наметалото на главата си. На всички ни беше студено.

— Дори и да е имало кавга, нещата са се загладили. Вчера синът на небето ми каза, че Конфуций е отново във Уей и че нашият млад братовчед, херцог Чу, изключително високо го цени.

— Неведоми са пътищата небесни — отвърна Учителят Ли.

Премръзнах. И се отегчих от толкова много приказки за човек, когото съвсем не познавах. Фан Чъ обичаше да цитира Конфуций, но си спомнях много малко от онова, което ми бе говорил. Трудно е да се отнесеш сериозно към мъдреца на друг свят, особено чрез посредник.

— Херцог Ай е поканил Конфуций да се завърне в Лу — каза треперещият младеж. Лицето му бе сиво като облак в зимно небе.

— Сигурен ли си? — Херцогът благоволи да погледне младежа.

— Да, Господарю. Току-що идвам от Лу. Исках да остана и да видя Конфуций, но трябваше да се върна вкъщи.

— Съжалявам — прошепна Учителят Ли. Злобата правеше старческото му лице почти младежко.

— И аз, Учителю — отвърна откровено младежът. — Възхищавам се на Конфуций заради всички онези неща, които не прави.

— Да, забележителен е с онова, което не прави. — Херцогът говореше съвсем сериозно и аз внимавах да не се разсмея.

Учителят Ли улови погледа ми и се усмихна съучастнически.

— Кажи ни, кои от нещата, които не прави, най-много възхищават? — попита го той.

— Има четири неща, които той не прави и които най-много ме възхищават. Не приема нищо за дадено. Никога не е самонадеян. Нито твърдоглав. Нито себичен.

Учителят Ли прие предизвикателството на младежа.

— Макар да е вярно, че Конфуций приема малко неща за дадени, той със сигурност е най-самонадеяният, най-твърдоглавият и най-себичният човек между четирите морета. Срещал съм се с него само веднъж. Отначало ми се видя почтителен, докато не почна да ни чете лекции за правилното изпълнение на тази или онази церемония. Слушах го и си мислех: при тази самонадеяност, при това важничене, кой би могъл да живее под един покрив с него? В негово присъствие и най-снежкобялото помътнява, и най-забележителните дарби изглеждат незадоволителни.

Последните думи бяха в стихове, изречени красиво. Учениците изръкопляскаха. Не ръкопляскаше само треперещият младеж. Притъмня и небето стана съвсем черно. Настъпи нощ. И истинска зима.

През целия път до вкъщи херцогът говореше ласкаво за Конфуций:

— Никога не съм бил негов ученик, разбира се. Санът не ми позволява. Но често го слушах, когато бях в Лу. Виждах го и във Уей. Сега си мисля, не се ли видях с него и във…

Докато херцогът бъбреше несвързано, в ума ми аз въртеше само едно: да го накарам да отидем в Лу, където ще намеря Фан Чъ, ако още е жив, и той ще ме освободи.

През следващите няколко дни проявявах такъв интерес към Конфуций, че херцогът се зарази.

— Той наистина е най-мъдрият човек между четирите морета. Всъщност той е истински божествен мъдрец, както и кой много близък приятел. Учителят Ли е превъзходен, разбира се. Но както сигурно си забелязал, не е от този свят, защото вече се е слял с Пътя, докато Конфуций е водач на нас, останалите, към Пътя. — Херцогът беше толкова доволен от последното си изявление, че го повтори.

— О, какво ли не бих дал да седя в краката на божествен мъдрец! — казах аз възторжено и въздъхнах. — Но Лу е толкова далеч.

— Съвсем не е далеч. Пътува се десетина дни на изток, по реката. Всъщност пътуването е съвсем леко. Но ние с теб отиваме на юг през голямата равнина на Яндзъ до пристанището Куайчъ и оттам… в земята на златото!

Все пак вече бях посял семето и продължих ежедневно да се грижа то да покълне. Херцогът се изкушаваше.

— В края на краищата — разсъждаваше той — в Лу има няколко пристанища, по-лоши от Куайчъ, но все пак могат да свършат работа.

Очевидно там можеше да се намери кораб, който отива в Чампа. Тръгването от Лу щеше да удължи пътя по море, но щеше да го съкрати по суша. Херцогът призна, че с този конвой от драконови кости не му се пресича голямата, гъмжаща от крадци равнина. Трябваше да признае също, че в Лу има добър пазар за тази стока.

С всеки следващ ден херцогът все повече се изкушаваше от мисълта да отиде в Лу.

— Чичо съм на херцог Ай по кръвна линия. Той е очарователен младеж и е на трона вече единадесет години. Завареният ми брат, баща му, беше изключително музикален. Но за другия ми заварен брат, чичо му, не можеше да се каже такова нещо. Чичото беше херцог, докато един ден, както знаеш, бароните го изгониха. Е, ти не знаеш, разбира се. Откъде да знаеш?

Вървяхме из черничева горичка недалеч от хълма, където захвърлят нежеланите новородени бебета. Докато се разхождахме, скимтенето на умиращите бебета се смесваше с крясъците на прелетните птици. Китайците убиват уродливите момчета и много момичета още щом се родят. По този начин контролират броя на населението, което и без това не дава признаци за голямо нарастване. Тъй и не разбрах защо в една голяма, богата и рядко населена страна толкова строго се спазва обичаят да изоставят новородените.

Естествено, това е необходимо и се практикува навсякъде — никое общество не се нуждае от такова изобилие от плодовити жени, особено гръцките държави, където земята е извънредно бедна и не може да изхранва многобройно население. И все пак рано или късно всеки гръцки град се пренаселва. Стане ли това, стотици хора биват изпращани да основат нова колония — в Сицилия, Италия или Африка, докъдето стигнат корабите им. Затова днес гръцките колонии се простират от Черно море до Херкулесовите стълбове — само защото земите в Атика и в по-голямата част от Егейските острови са толкова неплодородни. Гърците обичат да се хвалят, че успехите им във военното дело и спорта се дължат на избирателния начин, по който убиват не само нежеланите момичета, но и несъвършените момчета. Оставят живи единствено силните и, разбира се, красивите — поне така се твърди. Но Демокрит мисли, че през последните години атиняните като че ли са станали по-нехайни. Според него повечето мъже в града са изключително грозни и податливи към какви ли не обезобразяващи болести, особено кожни. Самият аз не знам. Сляп съм.

Когато попитах Фан Чъ защо китайците винаги настояват, че в техния прекрасен, ненаселен свят има прекалено много хора, той ми отговори с израза, който вече бях чул от диктатора Хуан: „Когато бяхме малцина, а имаше много неща, цареше всеобщо щастие. Сега нещата са малко, а хората — много…“ Предполагам, че зад всичко това се крие някаква религиозна причина. Но така и не успях да я открия. Ако решат да не ти кажат нещо, китайците са майстори на изтънчените и отегчителни безсъдържателни отговори.

Херцогът се впусна в спомени за заварения си брат херцог Джао, прогонен от Лу преди тридесетина години.

— Беше човек с неприятен нрав. И много по-стар от мен. Не беше любимец на баща ни, но всички знаеха, че е престолонаследникът. Признаваха го дори и потомствените министри. Джао винаги се отнасяше към мен с уважение. Всъщност, а това е важно да се запомни, когато бяхме насаме, винаги ми казваше, че стоя по-високо от него, защото моята титла, която наследих по линия на майка си, херцогиня Шъ, е най-старата титла в Средното царство.

Още тогава знаех, че господарят ми си е измислил не само династия, но и страна. В действителност той бе син или на третата жена, или на първата конкубина на стария херцог на Лу. Никой не можеше да каже със сигурност коя точно е била майка му. Но всички бяха съгласни, че най-вероятно са щели да го направят маркиз, ако не е предпочел да се самопровъзгласи за херцог на несъществуваща свещена земя.

Чудатият ми господар се загледа в хълма, където сред десет хиляди дребни бели скелета лежаха няколко синкавосиви бебета. Из ясния зимен въздух кръжаха лениви лешояди. Казах си наум една молитва за умиращите.

— Понякога незначителни неща предизвикват големи катастрофи — заяви херцогът и замълча.

Гледах го в очакване. В Средното царство човек никога не знае дали казаното е поговорка или глупост. За слуха на чужденеца двете неща звучат еднакво и има опасност да ги сбъркаш.

— Да — продължи херцогът, като оправи окачените на колана си украшения от нефрит, злато и слонова кост. — Боят с петли промени историята на Лу. Бой с петли! Небето никога не престава да ни се подиграва. Един барон от семейство Чъ имаше чудесна бойка птица. Сродник на херцогската фамилия имаше друга такава птица. И ето че решиха да изправят петлите си един срещу друг. Боят се състоя отвъд Високата южна врата на Лу. О, какъв трагичен ден! Самият аз съм свидетел. Бях там. Бях много млад, разбира се. Момче.

По-късно научих, че херцогът не е присъствувал на прочутия бой с петли. Но понеже толкова често бе повтарял, че е очевидец на това прославено събитие, сигурен съм, че е повярвал в собствената си история. Трябваше да минат много години, за да свикна с това, че хората могат да лъжат и без цел. На персите не е позволено да лъжат, затова те, общо взето, не лъжат. Ние се ужасяваме, ако не се казва истината, която е свързана с Премъдрия господ. Гърците не познават такова чувство и лъжат с въображение. Китайците лъжат за удобство. Повечето евнуси и херцог Шъ лъжат за удоволствие. Но аз съм несправедлив към херцога. За него истината и фантазията бяха така преплетени една в друга, че той, убеден съм, изобщо не правеше разлика между тях. Живееше в свой измислен свят, обърнат под остър или прав ъгъл, както би казал Питагор, спрямо неизменното.

— Барон Чъ покрил ноктите на своя петел е невидима, но бързодействуваща отрова. След кратка схватка херцогската птица падна мъртва. Няма нужда да ти казвам, че имаше много изблици на негодувание през онзи слънчев ден край Високата южна врата. Беше се събрал половината град, присъствуваше и самият херцог Джао. Семейство Чъ изпадна във възторг. Но за херцогското семейство не можеше да се каже същото. Докато баронът събираше спечелените пари, станаха най-различни сбивания. После злосторникът се прибра да спи в двореца Чъ. През нощта се разкри, че е използувал отрова. Разярен, херцогът се яви лично, заедно със стражата си. Заповяда да арестуват барона. Но злосторникът вече се бе измъкнал от къщи, преоблечен като слуга, и бе избягал на север в Гей. Херцог Джао тръгна да го преследва. После…

Херцогът внезапно млъкна и седна на един пън. Изглеждаше мрачен, обзет от предчувствия.

— Лоши времена настанаха за Средното царство — понижи глас, сякаш някой можеше да ни чуе, макар че бяхме съвсем сами. — Семейство Чъ се притече на помощ на сродника си. Семейство Мън направи същото. Както и семейство Шу. Това са трите баронски семейства, които незаконно държат властта в Лу. Войските им нападнаха армията на брат ми при Жълтата река. Да, избраният от небето херцог на Лу, потомъкът на херцог Тан от Джоу, бе нападнат от собствените си слуги и бе принуден да преплува Жълтата река и да поиска убежище в херцогство Гей. И въпреки че се отнесе добре с него, херцогът на Гей не му помогна да възвърне законните си владения. Чъ са всемогъщи, армията им е най-силната в Средното царство. Те се разпореждат в Лу! Всъщност… О, настръхвам само като го спомена! Представи си, главата на това семейство неведнъж е носил херцогските емблеми! Какво светотатство! Какво светотатство! Още в същия миг небето би трябвало да изрази ясно волята си! Но небето остана безмълвно. И моят беден брат издъхна в изгнание.

Херцогът тъкмо се канеше да закрие очите си е ръкав, когато вниманието му бе привлечено от ято черни птици. Загледа се в тях, сякаш търсеше предзнаменование. И да го е открил, нищо не каза. Все пак се усмихна и аз изтълкувах това като добро предзнаменование… за себе си.

— Кой наследи брат ти, Господарю?

— Нашият по-млад брат, Милостивият. После и той умря и го наследи синът му, моят прелестен племенник, херцог Ай.

— А семейство Чъ?

— Сега те във всичко му се подчиняват. Какво друго биха могли да сторят? Обратното би означавало да се противопоставят на небесната воля. Ще видиш как се гърчат в присъствие на наследника на славния Тан!

Ликувах! Значи все пак отивахме в Лу!

Напуснахме Лоян през пролетта. Бадемите бяха разтворили първите си пъпки, а ръждивокафявите поля неусетно ставаха жълто-зелени. Цъфтящият навред дрян образуваше розови облачета, сякаш спуснали се от небето. Когато дърветата се разлистват, всичко изглежда възможно. За мен пролетта е най-хубавият сезон в годината.

Пътувахме по суша. Един-два пъти херцогът направи опит да продължи с речна баржа, но течението бе много бързо. Между другото тези баржи могат да се движат както надолу, така и нагоре по реката. За да пътува срещу течението, баржата се завързва с въжета за впряг волове, които я теглят нагоре. Воловете вървят по специален път, издълбан в мекия крайречен камък. По такъв начин дори в тесните дефилета речното плаване продължава през цялата година, с изключение на ранната пролет, когато поради внезапните наводнения пътуването е опасно.

Бях очарован от красивата природа. Почвата там е богата. Горите са като вълшебни. А най-хубаво от всичко бе, че докато пътувахме, сребристата река бе винаги наблизо. Нощем тихият й ромон се сливаше с приятни, успокояващи сънища.

Понякога пътят ни извеждаше до самия бряг на реката. Тя бе осеяна с островчета с причудливи форми, сякаш спуснати от някой бог или дявол. Много от тях приличаха на миниатюрни варовикови планини, покрити с кипариси и борове. На всеки остров имаше най-малко едно светилище на местното божество. Някои от тези светилища са изящни постройки от лъскави плочки, други са по-грубовати, останали още от времето на Жълтия император — поне така ни казваха хората.

Почивахме си в една бамбукова горичка сред бледозелени листа и жълти цветове, когато икономът на херцога внезапно нададе страшен вик:

— Господарю! Дракон!

Херцогът скочи със сабя в ръка и зае позиция до задното колело на фургона си. Всички се изпокриха в горичката, с изключение на десетината рицари, които бяха пожелали да пътуват с нас от Лоян. Те също извадиха сабите си. Бях уплашен, но същевременно и любопитен.

Херцогът подуши въздуха.

— Да — прошепна той. — Наблизо е. Много е стар. И свиреп. Последвайте ме!

Докато си преправяше път през храсталака, младите бамбукови клонки се навеждаха пред него, сякаш огънати от някакъв небесен вятър. После го изгубихме от погледа си. Но чухме пронизителния му вик: „Смърт!“ Последва шум от чупещи се клони — някакъв голям звяр препускаше през горичката в обратна посока.

Миг след това се появи херцогът. Бледото му лице блестеше от пот.

— Избяга, нямах късмет! Да бях на кон, сега щях да държа главата му. — Херцогът изтри лицето си с ръкав. — Разбира се, всички тези зверове ме познават и това още повече ме затруднява.

— Но те са само животни — отвърнах аз. — Как може животните да са чували за някого?

— Как те познава кучето ти например? То също е животно, нали? Все едно, драконите са съвсем различни. Не са нито хора, нито зверове, а нещо напълно различно. Освен това живеят почти вечно. Говори се, че някои от тях са връстници на Жълтия император. И познават врага си, както току-що видя. Щом ме зърна, се уплаши и избяга.

По-късно един от рицарите ми каза, че видял така наречения дракон, който всъщност се оказал воден бизон.

— Бях на първия фургон, до иконома. Той или е сляп, или нарочно излъга, че е видял дракон.

После младият рицар ми разказа една смешна история за херцога. Историята беше наистина много забавна и докато напуснах Китай, чух още поне десет нейни версии.

— Както знаеш, херцог Шъ е пристрастен не само към драконовите кости, но и към самите дракони.

— Да — отвърнах. — Убил е много.

Младият рицар се усмихна.

— Така твърди. Но в Средното царство са останали много малко дракони, ако изобщо ги има някъде другаде освен в главата на херцог Шъ.

Това ме озадачи. В края на краищата почти във всяка страна има дракони и много благонадеждни очевидци са описали срещите си с тях. Когато бях дете, в Бактрия имаше един прочут дракон. Ядеше деца и кози. Накрая или умря, или си отиде.

— Но ако драконите са толкова малко — попитах аз, — как си обясняваш голямото количество драконови кости, събрани от херцога, особено на запад?

— Това са стари, много стари кости. Едно време между четирите морета трябва да е имало милиони дракони, но това е било по времето на Жълтия император. Малкото кости, които могат да се намерят днес, са престояли толкова години, че са се превърнали в камък. Но както знаеш, твоят херцог е луд на тема живи дракони.

— Не е толкова луд. Доста добре живее от продажбата на драконови кости.

— Разбира се. Но манията на херцога за живи дракони е нещо друго. Преди години посетил Чу, една дива земя на Яндзъ, където все още се срещали тези зверове. Естествено, разчуло се, че прочутият ловец на дракони е отседнал в столицата и се е настанил в стая на втория етаж в малка странноприемница. Една сутрин на разсъмване херцогът се събудил с усещането, че някой го наблюдава. Стреснал се, станал, отишъл до прозореца, а там стоял дракон с оголени в приятелска усмивка зъби и го гледал втренчено. Ужасен, херцогът хукнал надолу по стълбите. В преддверието се спънал в нещо, което приличало на навит килим. Но не било килим. Било опашката на дракона, която го поздравявала, като потупвала по пода. Херцогът се строполил като покосен на земята. Това, доколкото ми е известно, е най-близкият контакт на херцог Шъ с жив дракон.

Не се осмелих да попитам херцога дали тази история отговаря на истината, но той сам спомена за нея през първия ни ден в Чу-фу.

Столицата на Лу много прилича на Лоян, но е значително по-стара. Построена е по плана, наподобяващ правоъгълна решетка, характерен за основаните от династията Джоу градове. Но между четирите широки, прави булеварда има безброй странични улички — толкова тесни, че двама души не могат да се разминат, без да се долепят до някоя стена, като в същото време рискуват върху тях да се излее съдържанието на нощните гърнета. Въпреки това миризмата в китайските градове е по-скоро приятна, защото на всеки ъгъл има мангал, на който врят пикантни ястия, а както в частните, така и в обществените къщи гори благовонно дърво.

Самите жители излъчват особена миризма, но както споменах и преди, не бих я нарекъл неприятна. Китайската тълпа лъха по-скоро на портокали, отколкото на пот. Не знам защо. Може би този аромат е свързан с жълтата им кожа. Забелязал съм, че не ядат много портокали и се къпят доста по-рядко от персите, чиято пот мирише много по-силно. Разбира се, нищо не може да се сравни с уханието на вълнените гащи, които атинските младежи обуват всяка есен, за да ги свалят през следващата. Демокрит ми казва, че младежите от висшето общество се мият всеки ден, когато ходят в гимназиона. Казва, че освен зехтина, с който се мажат, за да лъщи кожата им, използуват и вода. Но защо, след като веднъж са се измили, навличат отново тези мръсни вълнени гащи? По такива въпроси, Демокрите, не оспорвай здравите сетива на слепеца.

Херцогският дворец не е много по-различен от двореца на сина на небето, което ще рече, че е стар и занемарен, а знамената пред главния вход са изпокъсани и прашни.

— Херцогът не е в двореца. — Господарят ми четеше езика на знамената с такава лекота, с каквато аз чета, по-точно четях акадското писмо. — Все пак трябва да известим дворцовия управител за пристигането си.

С учудване забелязах, че преддверието на двореца е неохранявано, като се изключи стражата от двама дремещи войници пред входа на вътрешния двор. Въпреки уверенията на господаря ми в обратното, херцогът на Лу е точно толкова лишен от власт, колкото и синът на небето. Но херцог Джао поне изпълнява символична роля, а дворецът му в Лоян винаги е пълен с поклонници от всички краища на Средното царство. Макар твърдението на херцога, че притежава пълномощието на небето, да е лъжа, това не възпира простолюдието. Те пак идват, за да видят Самотния, да получат благословията му, да му принесат в дар пари или стока в натура. Говори се, че херцог Джао се издържа изцяло от подаянията на верноподаниците си. Макар да е по-заможен от братовчед си в Лоян, херцогът на Лу не може да мери богатството си с никое от трите управляващи семейства в Лу.

Докато чакахме дворцовия управител, херцогът ми разказа своята версия на историята с дракона. Беше много сходна с разказа на младия рицар, само че главният герой не беше самият херцог, а някакъв надут придворен и поуката бе следната: „Не се поддавайте на лъжлив ентусиазъм. Като се преструвал, че обича нещо, което не познава, един много глупав човек се изплашил до смърт. Във всички неща следвайте единствено истината!“ Херцогът понякога изказваше забележителни афоризми, но от друга страна, все още не съм срещал вдъхновен лъжец, у когото истината като добродетел да не предизвиква подчертано лирично настроение.

Дворцовият управител поздрави херцога, като по всякакъв начин засвидетелствува уважението си, а мен изгледа с любезно учудване. После съобщи, че херцог Ай е на юг.

— Но го очакваме всеки момент — каза той. — Пратениците го откриха вчера. Можеш да си представиш колко сме разстроени, Господарю.

— Само защото знатният ми племенник е отишъл на лов? — Херцогът повдигна вежда, което е знак, че иска да получи още информация.

— Мислех, че знаеш. От три дни сме във война. И ако херцогът не извести за това предците си, ще я изгубим. О, положението е критично, Господарю! Както виждаш, в цялата страна цари хаос.

Помислих си за спокойната делнична тълпа, която току-що бях видял по улиците на столицата. Очевидно хаосът е относително нещо в Средното царство, а както вече споменах, китайската дума за хаос означава още и небе — и сътворение.

— Нищо не сме чули, дворцови управителю. Война с кого?

— С Гей.

Стане ли дума за хегемонията — а това рано или късно се случва, — непременно се отбелязва, че пълномощието на небето най-вероятно ще получи народът на север от Жълтата река. Първоначално богатството на Гей дошло от солта. Спокойно може да се каже, че днес тя е най-богатата и най-напреднала китайска държава. Между другото първите китайски монети са сечени там, което значи, че Гей е нещо като Източна Лидия.

— Армията на Гей е пред Каменните врати. (Това е границата между Гей и Лу.) Естествено, нашите войски са в бойна готовност. Но не можем да извоюваме победа, преди херцогът да отиде в храма на предците и да извести Жълтия император, а после и нашия основател, херцог Тан. Едва след като ги е уведомил, можем да получим благословията им.

— Съветвахте ли се с черупката на костенурката-пророчица?

— Черупката е подготвена. Но само херцогът може да разтълкува знамението от небето.

Навсякъде в Китай в критични моменти покриват с кръв черупката на костенурка. После главният авгур допира нагорещена бронзова пръчка до вътрешната страна на черупката, докато по кървавата повърхност се появят пукнатини или шарки. На теория само владетелят може да тълкува тези знаци от небето. В действителност единствено главният авгур знае как да разчита фигурите по черупката, а това занимание е още по-сложно от обичайния вид гадателство в Средното царство, което се състои в хвърляне на пръчици от бял равнец. Пръчиците се хвърлят произволно, а получените по този начин многоъгълници се сверяват с един древен текст, наречен „Книга на промените“. Полученото разяснение доста напомня на това, което предлага Пития в Делфи, с тази разлика, че книгата не иска злато срещу предсказанията си.

Дворцовият управител ни увери, че щом изпълни церемониалните си задължения, херцог Ай ще приеме своя чичо и херцог. Херцогът чичо направи недвусмислени намеци, че не би отхвърлил поканата да отседне в двореца, но дворцовият управител предпочете да не разбере това. Херцогът си тръгна в лошо настроение.

По-късно отидохме на централния пазар, където икономът на херцога вече преговаряше с продавача на драконови кости. Не знам защо толкова ми харесваха китайските пазари. Сигурно е имало значение и това, че бяха част от една толкова далечна земя. Вярно е, че пазарът си е пазар навсякъде по света. Но китайците имат по-голямо въображение от другите народи. Изложените за продан храни приличат на изящни рисунки или скулптури, а такова изобилие на стоки никъде не може да се види: кошници от Цин, знамена от Чън, копринени конци от Гей — десет хиляди неща.

Херцогът беше достатъчно високопоставен, за да не разговаря направо с търговците за своята стока, но все пак отвръщаше на поклоните им с низ от загадъчни жестове. В същото време мърмореше под носа си:

— Знаех си, че трябва да идем на юг. Ако има истинска война, няма да ни е много лесно. И което е по-лошо, племенникът ми ще е толкова зает, че не ще има възможност да се погрижи за мен както подобава. Няма да ме приеме официално, няма да ми окаже почести, няма да има къде да отседнем.

Последното най-много го вълнуваше. Мразеше да плаща за квартира, пък и за каквото и да е друго.

Забелязах, че войната изобщо не занимава хората на пазара.

— Защо не се вълнуват? — попитах аз херцога, докато си пробивахме път през многолюдния пазар, където всички неща под ниското небе изглеждаха ярки като в оживяла приказка.

По някаква причина китайското небе сякаш е по-близо до земята — може би постоянно се взира в херцозите и се мъчи да реши кому да даде пълномощието.

— А защо да се вълнуват? Гей и Лу са почти винаги във война. Много е досадно за херцога и двора, разбира се, но всъщност не засяга простолюдието.

— Но нали е възможно някои от тях да загинат? Или градът да бъде опожарен?

— Не, войните тук не са такива. Това не е Цин, който е населен с хората-вълци и войната означава кръвопролитие. Не. Ние сме цивилизовани. Двете армии ще се срещнат при Каменните врати. Ще има една-две схватки. Неколкостотин души ще бъдат убити или ранени. Други ще попаднат в плен и ще ги държат за размяна или откуп. После ще се сключи договор. Ние, китайците, много обичаме да сключваме договори. В момента между държавите в Средното царство има десет хиляди договора и тъй като всеки от тях непременно ще бъде нарушен, на негово място ще трябва да се подпише нов договор.

Всъщност нещата в Средното царство не са нито толкова добре, нито толкова зле, колкото ми ги представяше херцогът. Шестдесет години по-рано министър-председателят на слабата държава Сун свикал мирна конференция. Десет години Средното царство живяло в мир. Макар напоследък често да избухват незначителни войни, на думи всички продължават да зачитат условията на примирието от Сун, което обяснява защо все още нито един владетел не е решил, че е дошло време да заграби хегемонията.

Херцогът предложи да отидем в големия храм.

— Сигурен съм, че там ще заварим семейство Чъ, което извършва своите обичайни светотатства. С небето може да разговаря само законният наследник на херцог Тан. Но семейство Чъ прави каквото си иска, а барон Кан, главата на семейството, си въобразява, че е херцогът.

Големият храм на херцог Тан е много по-стар и не по-малко внушителен от храма в Лоян. Херцог Тан основал Лу преди шест века. Храмът бил издигнат в негова памет скоро след смъртта му. Разбира се, точната възраст на всяка стара сграда в цял свят е предмет на спорове. Понеже повечето китайски храмове са изградени от дърво, почти съм сигурен, че подобно на птицата феникс и най-древният храм е само поредното прераждане на отдавна изчезналия оригинал. Но китайците, също като вавилонците, твърдят, че тъй като винаги много внимателно и точно възпроизвеждат първоизточника, всъщност нищо не се променя.

Пред храма видяхме хиляда пехотинци, строени в бойна готовност. Носеха кожени куртки. Бяха преметнали през рамо брястови лъкове. На коланите им висяха дълги мечове. Край войниците се трупаха деца, уличници, продавачи на цветя. В далечния край на площада, на огъня в олтара, се печаха принесените в жертва животни. Настроението бе по-скоро празнично, отколкото войнствено.

Херцогът попита един от стражата пред вратата на храма какво става. Войникът отговори, че барон Кан е вътре и говори на небето. Когато зае мястото си до мен сред тълпата, херцогът вече беше в много лошо настроение.

— Това е наистина ужасно. И е светотатство. Той не е херцогът.

Бях любопитен да узная какво точно става в храма. Господарят ми се постара да ми обясни.

— Мнимият херцог разказва на предците, които съвсем не са негови предци, че страната е нападната. Заявява, че ако небето и всички предци му се усмихнат, ще спре неприятеля пред Каменните врати. Междувременно им предлага всички обичайни жертвоприношения, молитви, музика. После главнокомандуващият ще си изреже ноктите…

— Какво ще направи?

Херцогът ме погледна с известно учудване.

— Вашите генерали не си ли режат ноктите преди битка?

— Не. Защо да правят такова нещо?

— Защото когато умре някой познат, преди погребението винаги си режем ноктите, в знак на почит. И понеже на война хората умират, нашият командуващ генерал, така да се каже, предварително се подготвя за погребение, като облича траурна одежда и си изрязва ноктите. После повежда армията си през вратата, която е свързана с лоши предзнаменования — тук това е Ниската северна врата, — и се отправя към бойното поле.

— Мислех, че един генерал търси само добри предзнаменования.

— Точно така — отговори херцогът малко раздразнено. Като повечето хора, които обичат да обясняват, и той мразеше да му задават въпроси. — Залагаме на противоположностите, както прави и небето. Тръгни през вратата, която носи нещастие, за да се върнеш през вратата, която носи щастие.

По време на странствуванията си бях разбрал, че повечето религиозни обреди изглеждат безсмислени, ако човек не е посветен в тайнствата на култа.

— Той ще отправи и тринадесет молитви към числото тринадесет.

— Защо тринадесет?

Херцогът купи от един търговец малко пържено гущерче. Не ми предложи да опитам, което възприех като лошо предзнаменование. Самият той несъмнено го е възприел като добро.

— Тринадесет — започна херцогът, като същевременно дъвчеше гущерчето — е важно число, защото човешкото тяло има девет отверстия (тогава си припомних ужасния разказ на Сарипутра за тези отвори) и четири крайника. Девет и четири прави тринадесет, което е равно на един човек. Щом окаже почит на числото тринадесет, генералът ще отправи молитва за освобождаване на хората му от петната на смъртта. Петното на смъртта — добави бързо той, преди да съм успял да задам въпрос — е онази част на тялото, най-малко защитена от небето и поради това най-уязвима за смъртта. Преди много години ми казаха къде е моето петно и оттогава най-внимателно го пазя. Всъщност…

Но не ми беше съдено да чуя подробностите около неговото петно на смъртта. В този миг бронзовата врата широко се отвори. Палки от нефрит заиграха по барабаните. Екнаха камбани. Войниците развяха пъстри копринени знамена. Всички очи се отправиха към входа на храма, където стоеше потомственият диктатор на Лу.

Барон Кан бе нисък дебел мъж. Лицето му бе гладко като черупка на яйце. Бе загърнат с траурно наметало.

Той се обърна тържествено с гръб към нас и три пъти се поклони на предците в храма. После отвътре излезе висок красив мъж. Той също бе в траурна одежда.

— Това е Чжан Цю — каза херцогът, — управителят на семейство Чъ. Той ще поведе армията на Чъ през Каменните врати.

— Лу няма ли армия?

— Има. Армията на Чъ.

Както на повечето китайци, на херцога му бе чужда представата за национална армия. Почти във всяка страна родовете имат собствени войски. И тъй като най-могъщият род има съответно най-много войска, той притежава и най-голяма власт в страната. Единственото изключение от това правило е Цин, където барон Хуан бе успял да обедини в една армия не само войските на останалите благородници, но и всички годни да воюват мъже в страната. Резултатът е военна държава, подобна на спартанската — аномалия в Средното царство.

За да си осигурят победа, диктаторът и неговият генерал изпълниха пред погледите на тълпата низ от тайнствени обреди.

— Кой ще спечели войната? — попитах аз.

— Гей е по-богата и по-силна държава от Лу. Но Лу е особено свята и древна страна. Всичко, което за хората от Средното царство е мъдро и добро, се свързва с основателя на този град, херцог Тан.

— Но за да спечелиш една война, едва ли е достатъчно да си мъдър, добър и да имаш древни традиции.

— Разбира се, че не е достатъчно. Тези неща се решават от небето, не от хората. Ако останеше на хората, вълците от Цин щяха да поробят всички ни. Но небето държи вълците настрана. Подозирам, че тази война ще е кратка. Гей, дори и да може, което е съмнително, не ще се осмели да наруши равновесието в света, като завладее Лу. Чжан Цю е чудесен генерал. Освен това е предан ученик на Конфуций. Дори отиде в изгнание с него. Но преди седем години Конфуций му каза, че дългът му е тук, и оттогава той е управител на Чъ. Според мен има много добри качества, въпреки че не е благородник. Ето защо винаги съм бил учтив с него. — За херцога учтивостта бе израз на най-висока почит.

Диктаторът прегърна генерала си. После на всеки войник поднесоха от жертвеното месо. Когато печените мръвки изчезнаха, Чжан Цю с висок глас даде заповед, която не можах да разбера. От другия край на площада към нас се понесе колесница с двама души.

Излишно е да споменавам, че херцогът се познаваше с офицера в колесницата. Той винаги повтаряше, че в Средното царство нямало особа, на която да са били представени толкова много хора.

— Това е вторият главнокомандуващ. Също ученик на Конфуций. Всъщност делата на семейство Чъ се водят от протежетата на Конфуций, затова след толкова години барон Кан изпрати да го повикат. — Херцогът се загледа във втория главнокомандуващ, който поздравяваше диктатора. — Не си спомням името му. Но е опасен човек. Веднъж го чух да казва, че никой не трябва да живее от чужд труд. Бях поразен. За щастие Конфуций също бе поразен. Спомням си отговора му, който често цитирам: „Трябва да правиш онова, което положението ти в обществото ти е предопределило, също както простолюдието трябва да прави онова, което му е предопределено. Ако си мъдър и справедлив, онези, които изправят снага с вързани на гърба си бебета, ще се уповават на теб. Затова не си губи времето, не се мъчи сам да си отглеждаш ориза. Остави това на селяните.“ Конфуций отбеляза и друго важно нещо…

Вече не го слушах. Бях разпознал втория главнокомандуващ. Беше Фан Чъ. Трескаво мислех. Дали веднага да отида при него, или да чакам завръщането му след войната? Ами ако го убият? Съзнавах, че в такъв случай ще прекарам остатъка от живота си като роб на лудия херцог на „свещената земя“. Още в Лоян ми бе станало ясно, че херцогът е толкова вятърничав, че не бих могъл да го убедя да предприеме дългото и опасно пътуване до Магадха.

Щях да остана роб до края на живота си и да пътувам от място на място, да ме показват като опитомена маймуна и да ми щипят бузата, за да видят китайците как почервенява или избледнява. Между такъв живот и смъртта избрах смъртта — или бягството. Направих избора си там, на многолюдния площад пред големия храм на Лу.

Пробих си път през тълпата, пропълзях между войниците и се хвърлих към Фан Чъ. Но преди да успея да го заговоря, двама души от стражата на Чъ ме сграбчиха под мишниците. Бях само на няколко крачки от барон Кан, който ме гледаше с безизразно лице. Чжан Цю се намръщи. Фан Чъ примигна.

— Фан Чъ! — извиках аз.

Моят стар приятел ми обърна гръб. Обзе ме ужас. Според китайския закон сега бях избягал роб. Очакваше ме смърт.

Стражата вече ме влачеше, когато се сетих да извикам на персийски:

— Така ли постъпваш с посланика на Великия цар?

Фан Чъ рязко се извърна. За миг впери поглед в мен. После се обърна към Чжан Цю и му каза нещо, което не успях да чуя. Чжан Цю даде знак на стражата и ме пуснаха. Приближих се до Фан Чъ, като се превивах по китайския маниер. Не бях изпитвал такъв страх от времето, когато бях дете и се гърчех по килима на царица Атоса.

Фан Чъ слезе от колесницата и сърцето ми, което бе замряло, заби отново. Той ме прегърна и прошепна на персийски:

— Как? Какво? Говори бързо!

— Плениха ме в Цин. Сега съм роб на херцог Шъ Получи ли съобщението ми?

— Не.

Фан Чъ ме освободи от прегръдката си. Отиде до херцог Кан и му се поклони ниско. Размениха няколко думи. Макар яйцевидното лице на барона да не издаваше никакви чувства, яйцевидната му глава едва забележимо кимна. После Фан Чъ се качи на колесницата си. Чжан Цю яхна черен жребец. Последва команда. Почти тичешком войските на семейство Чъ прекосиха площада и поеха пътя си към носещата нещастие Ниска врата.

Барон Кан бе вперил поглед в армията си. Не знаех какво да правя. Страхувах се, че са ме забравили. Когато и последният войник се изтегли от площада, до мен застана херцог Шъ.

— Каква сцена! Чувствувам се унизен! Ти се държа като дивак! Ела! Веднага! — Сграбчи ме за ръката. Но аз не помръднах, сякаш краката ми бяха заковани с гвоздеи в утъпканата червеникава земя.

Внезапно диктаторът погледна към нас и херцог Шъ възвърна дворцовите си обноски.

— Скъпи барон Кан! Какво удоволствие за мен е да те видя в този неповторим ден! Когато всичко предвещава победата на моя любим племенник, херцога на Лу!

Китайският етикет е изключително строг. Макар моят господар да не бе нищо повече от един обеднял мошеник, всеки китайски, двор го приемаше като херцог. И макар че едва ли има херцог в Средното царство, на когото потомствените министри да не гледат с презрение, няма херцог, към когото да не се отнасят както на публично място, така и насаме като към божествена личност и истински потомък на Жълтия император.

Барон Кан изпълни задължителния минимум от движения на тялото, които един нискостоящ барон, пък бил той и господар на държавата, трябва да направи в присъствието на херцог.

— Твоят племенник, моят господар, ще бъде тук с настъпването на нощта. Предполагам, че ще отседнеш при него.

— Всъщност не съм сигурен. Преди малко разговарях с дворцовия управител. Изглеждаше много развълнуван, което е естествено. Днес, така или иначе, е денят на костенурката, а това не е обикновено събитие. Но и чичото на херцога не го посещава всеки ден, тъй че и този случай е необикновено събитие, нали, бароне?

— Изглежда, небето е решило да ни глези, херцоже. Ще бъдеш добре дошъл, ако отседнеш в моята безрадостна колиба.

— Много любезно от твоя страна, бароне, наистина много любезно. Сам ще намеря твоя управител. Оттук нататък нямай грижа за мен. Ще се оправя. Да вървим — подкани ме херцогът.

В този миг вдигнах очи към барон Кан, но той сякаш не ме забелязваше и гледаше херцога.

— Твоят роб ще остане с мен — каза той.

— Колко любезно! Естествено, надявах се, че ще му разрешиш да спи в двореца, но нямаше да го правя на въпрос.

— Ще остане в двореца, херцоже. Като мой гост.

Така получих свободата си. Херцог Шъ щеше да се пръсне от яд, но не можеше да направи нищо. Барон Кан беше диктатор и думата му бе закон.

Един почтителен помощник-управител ме заведе до стаята ми в двореца Чъ.

— Господарят ще те приеме довечера след сеанса с костенурката — каза той.

— Роб ли съм? — попитах. Исках да съм наясно от самото начало.

— Не. Ти си почетен гост на барон Кан. Можеш да ходиш където пожелаеш, но тъй като херцог Шъ вероятно ще се помъчи да те отвлече…

— Разбирам. Никъде няма да мърдам. Ако нямаш нищо против, ще стоя тук.

Диктаторът изпрати да ме повикат едва след полунощ. Прие ме любезно — доколкото можех да преценя. Нито лицето, нито тялото му издаваха някакви чувства. След като изпълних необходимия брой поклони, гърчове и ръкомахания, той ми даде знак да седна на килимче от дясната му страна. Зад параван от пера две жени свиреха тъжна музика. Сигурно бяха конкубини. Стаята се осветяваше от една-единствена бронзова лампа, в която гореше ароматично масло или както го наричат китайците „парфюм от орхидеи“. Макар и маслото да не е получено от орхидеи, тъй като те не миришат на нищо, то наистина излъчва нежния аромат на някакво цвете и е много скъпо.

— Както виждаш, поставих те на почетното място от дясната си страна — каза баронът.

Сведох глава. Но бях малко озадачен. В Средното царство почетното място е отляво на домакина. Баронът се досети какво ме е смутило.

— В мирно време почетното място е отляво. По време на война то е отдясно. Ние сме във война, Кир Спитама. — Произнесе чуждото име с лекота. Славеше се с това, че имал най-добрата памет в цял Китай. — Вече не си роб — добави той.

— Благодаря, Господарю барон…

Баронът ме прекъсна с изискано движение на ръката.

— Фан Чъ ми каза, че си роднина на Великия цар отвъд западната пустиня. Каза още, че си му станал приятел. Така че трябва да ти отвърнем със същото, което си направил за нашия приятел и роднина.

Очите ми се насълзиха. Малко е да се каже, че бях трогнат.

— Ще съм вечно благодарен…

— Да, да. Като твой домакин не съм направил нищо повече от това да следвам мъдростта на Конфуций.

— Където и да отида, чувам хвалебствия за този божествен мъдрец — отговорих аз. — Възхищават му се почти колкото и на теб…

Сега баронът ми разреши да го лаская толкова дълго, че осъзнах до каква степен безизразното му лице е произведение на изкуството, без да споменавам с колко труд се постига. Като повечето властелини, и барон Кан бе ненаситен за хвалебствия и в мое лице намери такъв изкусен панегирист, какъвто не бе срещал между четирите китайски морета. Всъщност доставих му такова удоволствие, че веднага изпрати да донесат вино — тяхното вино се прави от ферментирали сливи. Докато пиехме, зададе ми множество въпроси за Персия, Магадха, Вавилон. Бе запленен от разказа ми за дворцовия живот в Суза. Искаше да знае подробно как се управляват сатрапиите. Възхитен бе, че владея изкуството за топене на желязо. Надяваше се, че ще обуча неговите леяри. Поиска да му опиша персийските бойни колесници, доспехи и оръжия.

Баронът внезапно замълча и после започна да се извинява.

— Недопустимо е двама образовани мъже да говорят толкова дълго за война. Войната е дейност, която трябва да се остави на глупаците. На тях тя и без това им се удава.

— Но при сегашните обстоятелства е естествено да водим такъв разговор, Господарю барон. Твоята страна е във война.

— Ето още една причина да насоча мислите си към нещата, които имат истинска стойност. Като например как един ден да осигурим на страната пълен мир. Случи ли се това, сладка роса с вкус на мед ще поръси земята.

— А случвало ли се е някога такова нещо, Господарю барон?

— Всички неща са се случвали. Всички неща ще се случат. — Така каза, поне доколкото разбрах. Човек никога не е сигурен какво точно означават думите в език, който няма времена. — Докога ще имаме честта да се радваме на присъствието ти? — попита той.

— Бих искал да се върна в Персия колкото е възможно по-скоро. Естествено…

Не довърших изречението, тъй като никой освен него не можеше да го довърши.

— Естествено — повтори той, но не продължи, а смени темата: — Видях херцог Шъ в двора тази вечер. — Нещо наподобяващо усмивка започна да разчупва долната част на яйцето. — Херцогът беше много разстроен. Каза, че освен роб си му и приятел. Спасил те бил от хората-вълци. Надявал се да пътува с теб до Магадха, където тъстът ти е цар. И още, че вие двамата заедно, като партньори, ще успеете да отворите постоянен търговски път до Чампа и Раджагриха.

— Имаше намерение да иска откуп за мен. Не е ставало дума за търговски път.

Барон Кан кимна дружелюбно.

— Да — потвърди той неофициално. Между другото има два вида „да“ в китайския език. Едното е официално, а другото неофициално. Възприех като добър знак това, че бе избрал да се държи неофициално с мен. — Бих искал да науча повече за цар Аджаташатру. В началото на царуването си той писа на сина на небето в Лоян. Копия от писмото бяха изпратени до всички херцози. Твоят страшен тъст съобщаваше, че желае да търгува с нас. Предполагам, че все още не се е отказал.

— Не, разбира се. Всъщност той се надява, че аз ще осъществя връзката.

Сам не повярвах на ушите си, че съм могъл да изрека такова нещо. Очевидно продължителното близко общуване с херцог Шъ ме бе направило фантазьор като него. Освен това сливовото вино се оказа изненадващо силно и опияняващо. Говорих надълго и нашироко за мисията си да сплотя в един свят Персия, Китай и Индия. Обрисувах с подробности околовръстен кервански път от Суза през Бактра, Цин, Лу, Чампа, Шравасти и Таксила до Суза. Дрънках глупости. Но баронът бе любезен. За разлика от повечето владетели слушаше внимателно. С присъщата си сдържаност правеше бързи преценки по време на бавни речи. Също така бързо откриваше неизказаната важна дума и фалшивата нотка. Започнах да му се възхищавам дори да го харесвам. Но не престанах да се страхувам от него.

Когато най-после, за голямо свое облекчение, млъкнах баронът отговори, че търговският път, който съм начертал, е и негова мечта. Това бе любезно от негова страна. Впрочем за същото мечтаят и много пътешественици от няколко века насам. Баронът заяви, че знаел много малко за Персия и Запада, но имал някаква представа за царствата в Гангската равнина. После ги описа доста подробно, като завърши с думите:

— Сега Аджаташатру е световен монарх. Покорил е Кошала. Като се изключат няколко малки планински републики, той има хегемония… — Замълча и после добави: — Над Индия.

— Аджаташатру е наистина прекрасен воин, справедлив владетел.

Сливовото вино ме вдъхнови да употребявам епитети, които повече биха подхождали да се изсекат в камък за поука на селяните, отколкото да красят, ако мога така да се изразя, разговора ми с човека, който, както личеше по всичко дотук, бе моят освободител.

— И все пак вижда ми се чудно, че монархът на Персия, а напоследък и монархът на Индия са получили небесната повеля — каза баронът, когато най-накрая престанах да дрънкам.

— Мислех, че такава повеля може да получи само синът на небето, господарят на Средното царство — казах аз.

— И ние винаги сме мислили така. Но сега започва да ни става ясно колко много свят има отвъд четирите морета. И вече подозирам, че сме само едно зърно в големия хамбар. Все пак според мен е добро предзнаменование, че пълномощието на небето е дадено отново, пък било то и на варвари в далечни земи.

— Може би то ще дойде и при херцога на Лу — дръзнах да отговоря аз.

— Може би — рече баронът. — Или ще бъде дадено на някого другиго.

Един слуга ни поднесе яйца, престояли под земята няколко години. Ядохме ги с малки лъжички. Това е истински деликатес. По-късно, и в Суза, и в Халикарнас, много пъти заравях яйца, но те просто изгниваха. Или китайската почва е различна от нашата, или китайците обработват яйцата по начин, който пазят в тайна.

Баронът направи така, че повече да отговарям, отколкото да задавам въпроси. Любопитството му към Запада бе ненаситно. Но той поначало беше любопитен човек. Приличаше на грък.

Когато се осмелих да го попитам какво е показало гадаенето с костенурката, той поклати глава.

— Трябва да ме извиниш, но не мога да говоря за това. — Все пак по тона му личеше, че сеансът е минал отлично. — Отношенията ни с Гей обикновено са добри. Но когато те дадоха убежище на херцог Джао, на този… трябва да призная, лош човек, между двете страни се породи известно напрежение. Според нас бе много нелюбезно от тяхна страна да приютят врага ни толкова близо до Каменните врати, където той може да служи като повод за конфликти и всякакъв вид недоволство. Протестирахме. Но старият херцог на Гей бе упорит човек. А и обичаше да причинява неприятности. Затова продължи да насърчава бившия херцог. — Баронът леко въздъхна и шумно се оригна. — За щастие, когато му дойде редът, херцогът умря. След смъртта му всичко тръгна към добре между нашите две страни. Или поне така си мислехме. Но после… О, живеем в много интересни времена! — Китайците придават на думата „интересен“ почти същия смисъл, в който гърците използуват думата „катастрофален“. — Херцог Тин наследи брат си Джао, а моят недостоен баща получи поста министър-председател, една работа, която нито му подхождаше, нито пък самият той желаеше, тъй както не я желая и аз. — Така се изразяват китайските велможи. Също като евнуси, които се готвят да претършуват килера на харема. — Когато умря дядо ми, един от секретарите му, едно нищожество на име Ян Хо, се провъзгласи за министър-председател. Но той беше само рицар и това бе много нередно. О, бяхме дълбоко разочаровани.

Баронът остави лъжицата. Заслушахме се в хода на лукавата му стомашна мисъл. След това ни поднесоха сладко от кайсии. В Китай от всички плодове най-високо се ценят кайсиите. Никога не съм ги обичал. Но се правех, че поглъщам с наслада всичко, което диктаторът ми предлага.

Както става обикновено, истинските причини за дълбокото разочарование узнах не от барон Кан, а от други. Ян Хо завзел властта. В продължение на три години бил истински диктатор. Подобно на много други незаконни владетели бил приет много възторжено от простолюдието. Дори се опитал да сключи съюз с херцога против трите баронски семейства. Често повтарял: „Служа на херцог Тин като негов пръв министър, за да може династията Джоу да възвърне законната си власт над Лу. Когато това стане, небето ще благослови с пълномощието си нашия херцог, наследника на богоподобния Тан.“

Херцог Тин бил достатъчно благоразумен, за да се държи на колкото е възможно по-голямо разстояние от узурпатора. На разстояние, в истинския смисъл на думата. През цялото време бил на лов. Връщал се в столицата само когато трябвало да говори на предците си. Да призная, ако бях на негово място, щях да сключа съюз с Ян Хо. Мисля, че двамата заедно са можели да унищожат баронските семейства. Но херцогът бил плах човек. Освен това липсвали му въображение и опит, за да си представи, че е истинският владетел. Пет поколения наред семейството му било управлявано от трите семейства. Затова ходел на лов.

Накрая Ян Хо прекрачил границата на допустимото. Опитал се да убие бащата на барон Кан. Тогава Чъ се сплотили около водача си, а Ян Хо избягал в Гей с по-голямата част от държавната хазна. Правителството на Лу поискало бунтовникът да бъде върнат заедно с откраднатата хазна. Искането не било удовлетворено и отношенията между Гей и Лу се влошили.

Барон Кан ме увери, че дори и в този час Ян Хо крои планове за връщането си, за да създаде, както той се изрази, „Джоу на изток“, тоест да реставрира първия небесен император. Ян Хо трябва да е притежавал дарбата да внушава своите идеи на хората. Без съмнение имаше много почитатели в Лу, особено сред привържениците на „стария ред“. Но доколкото знам, Ян Хо тъй и не се завърнал. Семейство Чъ е много могъщо, а барон Кан е много хитър и опасен враг — или по-точно беше. Когато се запознах с него, вече осем години заемаше поста министър-председател. И макар да бе абсолютен диктатор, продължаваше да се страхува от Ян Хо. Безпокоеше го още и неотдавнашният бунт на един от най-способните му офицери, началника на замъка Пи.

Благородниците започнали да си строят собствени крепости много отдавна, още когато се разпаднала империята на Джоу. В началото тези замъци имали за цел да ги запазят от крадци и вражески армии. Постепенно обаче се превърнали в материална изява на могъществото на благородническото семейство. И така всяко семейство, чрез женитби, коварство и открито неподчинение, се мъчи да се сдобие с колкото може повече укрепени места. По онова време Чъ разполагаха с най-много крепости в Лу, поради което управляваха около един милион хора в несигурен съюз със съперниците си, семействата Мън и Шу. Излишно е да споменавам, че херцогът няма замъци. Всъщност не притежава нищо друго освен двореца си, за чиято поддръжка все няма достатъчно пари. Ян Хо обещал да промени всичко това; дори се канел да разруши замъците Чъ. Подозирам, че именно тази заплаха, а не покушението срещу стария барон, предизвикала падането на Ян Хо.

Десетина години преди моето пристигане в Лу началникът на замъка Пи въстанал срещу господарите си Чъ.

Пет години устоявал крепостта. Не бе тайна, че барон Кан го смятал за главния подбудител на войната между Гей и Лу, макар други да вярваха, че това е заслуга на Ян Хо Във всеки случай началникът на замъка също се бе представил за привърженик на херцогската фамилия.

И той желаеше да създаде „Джоу на изток“.

Баронът намекна за това въстание. Както винаги не бе особено откровен.

— Очевидно по волята на небето не ни е отредено да водим напълно спокоен живот. А ние умилостивяваме небето и изпълняваме всички традиционни обреди. За нещастие имаме зложелатели на север…

Баронът замълча, за да разбере дали съм схванал двусмислието. Схванал го бях. Гей е на север от Лу, а изразът „на север“ означава също и „небесен император“.

— Виждам, че познаваш обичаите ни — каза той. — Имам предвид, разбира се, Гей, който дава убежище на враговете ни. Чудно защо. Ние не сме приели нито един противник на тяхното правителство. Хората са голяма загадка, не си ли съгласен?

Съгласих се, макар че всъщност за мен хората винаги са били проста загадка. Не ги вълнува нищо друго освен собствения им интерес. Затова пък начините, по които тълкуват или обясняват някой факт, да речем сътворението, често ми се струват неразгадаеми.

Докато седяхме в слабо осветената стая, а наоколо се разнасяше нежна музика — толкова нежна, че до нас стигаха не самите звуци, а ехото от тях, — осъзнах, че баронът възнамерява да ме използува. Неяснотата в думите му имаше за цел да ме изпита. Като че пъхаше нагорещената пръчка в черупката на костенурката с надеждата, че ще разчете тайнственото съобщение, което неминуемо се появява от другата страна на покрития й с кръв гръб. Не помръдвах — също като черупка на костенурка.

— Мечтаем да възстановим династията Джоу — каза малко ненадейно той.

— А това скоро ли ще стане?

— Кой би могъл да каже? Във всеки случай на първо място е хегемонията, а после идва пълномощието. — Внезапно яйцето се разчупи от две успоредни бръчици в горната си част. — Има хора, които вярват, че процесът е обратим. Аз самият не мисля така, но много мъдри, а и недотам мъдри хора са убедени в това. Според тях, ако законният херцог получи светското надмощие, което някога е имал, ще последва и повелята на небето. Неотдавна някои авантюристи насърчиха тази погрешна идея. Затова армията ни е сега при Каменните врати. Не е трудно да се справиш с авантюристи. — Горната част на яйцето възвърна гладкостта си. — Ние не се страхуваме от изменниците. Изпитваме страх… и уважение към нашите божествени мъдреци. Познаваш ли учението на Конфуций?

— Да, Господарю барон. Фан Чъ ми разказа доста за него, когато бяхме на запад. И, разбира се, всички образовани мъже говорят за това. Дори Учителят Ли.

Започвах да усещам накъде духа вятърът.

— Дори Учителят Ли — повтори той. Сега на долната част на яйцето се появиха две трапчинки. Диктаторът се усмихваше. — Тези двама мъдреци не се обичат — започна тихо той. — Конфуций се връща в Лу по моя молба. Отсъствува близо четиринадесет години. През това време пропътува почти всички земи между четирите морета. Не знам защо продължава да твърди, че в изгнание го е изпратил моят уважаван баща, министър-председателят. Но уверявам те, това не е истина. Конфуций сам отиде в изгнание. Той е човек, който не търпи нередностите. Когато херцог Гей подари на баща ми няколко религиозни танцьорки (употребеният от барона израз „религиозни танцьорки“ е доста сходен с онова, което вавилонците наричат „обредни проститутки“), Конфуций реши, че баща ми не трябва да приема такъв подарък, защото е непристоен. Изтъкна традиционната причина: предназначението на тези танцьорки е да отслабят волята на онзи, който ги притежава. Баща ми най-любезно му обясни, че възприема подаръка като знак, че правителството на Гей желае да се извини, задето е дало убежище на изменника Ян Хо. Тогава Конфуций напусна всичките си постове. Беше главен магистрат в град Чун-фу, очарователно място, което трябва да посетиш, докато си тук. Освен това беше заместник на интенданта по строежите… не, не греша, заемаше този пост, но после го повишиха. Беше заместник-министър на полицията, една важна длъжност, която изпълняваше много компетентно.

Наблюдавах барона, докато той сякаш говореше на стената зад мен. Вече бе съвсем ясно накъде духа вятърът. Знаеше, че съм приятел на Фан Чъ. Фан Чъ бе ученик на Конфуций, какъвто бе и управителят на Чъ, Чжан Цю. Започнах да свързвам всички тези неща.

— А Конфуций в Гей ли отиде?

— Да.

Пиехме сливово вино. Слушахме музика. Подавахме си един на друг парче гладък нефрит, за да изстудяваме ръцете си.

Не вярвам някога да е имало на света човек, който да е заемал сред хората място, подобно на това, което заемаше Конфуций в Средното царство. По рождение той бе първият рицар на Лу. Това го поставяше веднага след държавните министри. Но казваха, че семейството му било бедно. Баща му бил нисш офицер в армията на Мън. Както всички баронски семейства, семейство Мън държеше училище за синовете на служителите си. За Конфуций се говореше, че бил най-блестящият ученик в историята на училището. Изучавал „Оди“, „Историите“, „Книга на промените“. Станал специалист по миналото, за да бъде полезен в настоящето. Като син на първия рицар получил и военно образование. Бил отличен стрелец, но с напредването на възрастта зрението му отслабнало.

Конфуций издържал себе си и семейството си, като работел на държавна служба — между другото оженил се на деветнадесетгодишна възраст. Мисля, че отначало бил чиновник към държавните хамбари. Сигурно е водил точно сметките, защото постепенно се издигнал до най-високия държавен пост за един рицар — поста, който заемал в Министерството на полицията.

Малко е да се каже, че Конфуций не се радвал на всеобщи симпатии. Той възбуждал омраза и ненавист не само сред колегите си — чиновници, но и сред висшите държавни служители. Причината за това била проста. Конфуций бил досадник. Знаел точно как и точно защо трябва да се прави нещо и никога не се притеснявал да изкаже мнението си пред висшестоящите. Все пак, колкото и да бил досаден, бил твърде полезен, за да го пренебрегнат. На петдесет и шест години станал заместник-министър на полицията и това би трябвало да се смята за връх в една завидна кариера. Не го обичали, но го уважавали. Бил всепризнат авторитет по небесната империя на династията Джоу. Твърдяха, че бил прочел „Книга на промените“ толкова пъти, та се наложило неколкократно да сменят ремъка, който държи страниците от бамбукови ленти. Късал кожения ремък, също както късал и нервите на колегите си в администрацията на Лу.

По-късно Конфуций станал учител. Никой не можа да ми обясни кога и как е започнало това. Сигурно е станало постепенно. С годините помъдрял и натрупал знания и младите хора започнали да го посещават и да го питат за различни неща. На петдесетгодишна възраст той вече имал близо четиридесет ученици, млади рицари като Фан Чъ, които седели при него с часове и го слушали.

Макар в доста отношения да бих могъл да го оприлича на днешните атински философи, които виждаме на всяка крачка — е, аз само ги слушам, — Конфуций всъщност не взимаше пари от младежите и за разлика от твоя очарователен приятел Сократ не задаваше въпроси, за да води младите към мъдростта. Конфуций отговаряше на въпроси. И повечето негови отговори черпеха от една несъмнено бездънна памет. Знаеше цялата устна и писмена история на династията Джоу. Знаеше и историята на техните предшественици, Шан. Много китайци вярват, че Конфуций е божествен мъдрец — един от онези редки, изпратени от небето учители, които нанасят толкова много вреда, — но самият той твърдо отричаше не само божествеността си, но и мъдростта си. Независимо от това славата му се бе разпространила и извън границите на Лу. При него идваха хора от всички краища на Средното царство. Приемаше ги любезно. Разказваше им за онова, което е, и за онова, което трябва да бъде. Именно описанията му на онова, което трябва да бъде, по-късно му причиниха неприятности.

В началото Конфуций бил подчинен на семейство Мън. После постъпил на работа при Чъ. Но въпреки покровителството на баронските семейства той постоянно им напомнял, че са си присвоили правата на херцозите. Искал това да се поправи, като най-напред се възстановят ритуалите на Джоу в първоначалния им вид, а след това бъдат върнати на законния херцог незаконно завзетите от бароните права. Едва тогава небето щяло да бъде удовлетворено и щяло да дари пълномощието си.

Тези приказки не били много приятни на бароните. Все пак Чъ продължавали да угаждат на мъдреца. Освен това при раздаването на служби учениците му се ползували с предпочитание. Но бароните също нямали кой знае какъв избор — възпитаниците на Конфуций до един били прекрасно обучени във военното и административното дело. И накрая, Конфуций се стараел да поддържа мира между държавите и бароните не можели да го обвинят за това — поне открито.

Конфуций често бил изпращан на мирни конференции, където неизбежно поразявал участниците с ерудицията си по небесните въпроси. Но въпреки дългогодишната си работа като администратор и дипломат той така и не се научил да проявява такт. Барон Кан ми даде един известен пример за грубостта му.

— Малко преди за първи път да напусне Лу, Конфуций присъствува на едно тържество в семейния храм на предците. Като видя, че баща ми е наел шестдесет танцьорки, изпадна в ярост. Заяви, че щом херцогът не може да си позволи повече от осем танцьорки, то и баща ми няма право да наема повече от шест. О, как се възмущаваше Конфуций, как се караше, а на баща ми му беше много забавно.

В действителност случката изобщо не била забавна. Конфуций съвсем ясно заявил на стария министър, че понеже безцеремонно е заграбил правата на суверена, неизбежно ще изпита гнева на небето. Баронът му отговорил да си гледа работата и мъдрецът си отишъл. На излизане го чули да казва: „Който може да търпи този човек, значи може да търпи всекиго!“ Трябва да се каже, че дори и дядо ми нито веднъж не посмя да стигне толкова надалеч.

Конфуций се помъчил да убеди херцог Тин да разруши крепостите на трите баронски семейства. Ако можел, херцогът несъмнено щял да го стори. Но бил безсилен.

Във всеки случай, макар и за кратко време, двамата наистина заговорничели против трите семейства. А почти сигурно е, че именно те предизвикали бунта в крепостта Пи. Скоро след като началникът на замъка Пи избягал в Гей, Конфуций се отказал от всичките си постове и напуснал Лу.

Разказват се най-различни истории за последвалите събития в Гей. Но всички са единодушни, че както Ян Хо, така и началникът на Пи се помъчили да привлекат Конфуций на своя страна. И двамата обещавали да свалят бароните и да върнат на херцога законното му място.

Всеки молел Конфуций да стане министър-председател. Говори се, че предложението изкушило Конфуций. Но от цялата работа не излязло нищо, защото Ян Хо и началникът на замъка не обединили силите си. Фан Чъ беше сигурен, че ако тогава двамата не действували поотделно, щели да изгонят бароните и да възстановят властта на херцога. Но те се страхували един от друг не по-малко, отколкото от бароните.

Конфуций не останал дълго в Гей. Макар разговорите му с бунтовниците да завършили с неуспех, херцогът на Гей бил възхитен от него и го поканил да влезе в правителството. Конфуций се изкушавал. Министър-председателят на Гей обаче нямал желание да назначи в администрацията си такъв педантичен и съвършен човек и предложението било оттеглено.

През следващите няколко години Конфуций скитал от страна в страна и търсел работа. Нямал никакво желание да бъде учител по професия. Но тъй като в живота винаги получаваме онова, което не желаем, където и да отидел Конфуций, не можел да се отърве от кандидати за ученици. Много млади рицари и дори благородници изгаряли от желание да учат при него.

Макар на пръв поглед да проповядваше възстановяването на стария ред, Конфуций всъщност беше водач на едно съвсем радикално движение, целящо ни повече, ни по-малко да свали умножаващото се, всемогъщо и покварено дворянство, за да може отново да се възцари син на небето, който да застава на юг от покорните си слуги. При това мнозинството от тези слуги трябваше да бъдат рицари, отлично обучени в новия конфуциански ред.

Такава беше атмосферата около завръщането на седемдесетгодишния Конфуций в Лу. Макар да се смяташе, че лично той не представлява опасност за режима, идеите му толкова безпокояха благородниците, че барон Кан реши да прекрати скитанията на мъдреца. Изпрати послание от името на херцога. Помоли мъдреца да се завърне в родината си, като му намекваше, че ще получи висок пост. Конфуций се хвана на въдицата. И вече бе на път от Уей за Лу.

— Да се надяваме, че нашата малка война с Гей ще свърши преди пристигането му — каза моят домакин.

— Дано е такава волята на небето — благочестиво отвърнах аз.

— От Конфуций ще чуеш много за волята на небето. — Последва дълго мълчание. Притаих дъх. — Ще живееш тук, близо до мен.

— Честта…

Не ме оставиха да довърша.

— А ние ще се погрижим по някакъв начин да се върнеш в родината си. Междувременно… — Баронът погледна нежните си, малки ръце.

— Ще ти служа във всичко, Господарю барон.

— Да.

Така, без да разменим и дума повече по въпроса, се споразумяхме, че докато съм в Лу, ще следя Конфуций и тайно ще докладвам на барона, който се страхуваше от Ян Хо и от началника на замъка, хранеше дълбоки подозрения към началника на собствената си стража Чжан Цю и изпитваше ужас от моралната сила на Конфуций и учениците му. Понякога е разумно да застанеш лице с лице пред онова, от което се страхуваш, а не да го избягваш. Ето защо баронът бе изпратил да извикат Конфуций. Искаше да научи най-лошото.