Гор Видал
Сътворението (2)

1.

Сляп съм. Но не съм глух. Поради непълнотата на нещастието си вчера бях принуден да слушам близо шест часа един самозван историк, който с изопачения си разказ за „Персийските войни“ — на атиняните, естествено, им отърва да ги наричат „Персийски“ — така ме възмути, че да бях по-млад и по-влиятелен, щях да се надигна от мястото си в Одеона^[1] и да внеса смут в цяла Атина, като го оборя.

Все пак аз знам причината за Гръцките войни. А той не. Пък и кой грък би могъл да я знае? Прекарах по-голямата част от живота си в персийския двор и дори сега, вече седемдесет и пет годишен, още служа на Великия цар, тъй както служих и на баща му — моя любим приятел Ксеркс, — а преди това и на неговия баща, герой, известен дори на гърците като Дарий Велики.

Когато досадното четене най-сетне свърши — между другото въпросният „историк“ има слаб, монотонен глас, който поради твърдото дорийско произношение звучи още по-неприятно, — осемнадесетгодишният ми племенник Демокрит попита дали не искам да остана и да поговоря със злословника, хулещ Персия.

— Добре ще е да го направиш — каза той, — защото всички са вперили поглед в теб. Знаят, че навярно си много ядосан.

Демокрит учи философия тук, в Атина. Следователно препирните му доставят удоволствие. Запиши и това, Демокрите. В края на краищата именно по твое искане диктувам разказа си, от който ще научиш как и защо са започнали Гръцките войни. Няма да пощадя никого — включително и теб. Докъде бях стигнал? Да, до Одеона.

Усмихнах се със страдалческата усмивка на сляп човек — така един ненаблюдателен поет, говорейки за нас, невиждащите, описва изражението ни в подобни случаи. То и аз самият навремето, когато виждах, не обръщах особено внимание на слепците. От друга страна, съвсем не съм очаквал, че ще живея до старини, а още по-малко, че ще загубя зрението си. Това се случи преди три години — изведнъж белите облаци, които от известно време се спускаха пред очите ми, станаха непрозрачни.

Последното нещо, което видях, бе размазаното изражение на собственото си лице в едно огледало от полирано сребро. Това се случи в Суза, в двореца на Великия цар. Отначало помислих, че стаята се изпълва с дим. Но беше лято и нямаше огън. За миг се зърнах в огледалото, после вече не виждах. И оттогава насам не виждам нищо.

В Египет лекарите правят някаква операция. Твърдят, че разпръсвала облаците. Много стар съм да ходя чак до Египет. Освен това видял съм предостатъчно. Та нали съм видял свещения огън, който е лицето на Премъдрия господ, Ахура Мазда^[2]. Видял съм Персия и Индия, и най-далечните земи на Китай. Няма човек на този свят, който да е пътувал повече от мен.

Ето че се отклонявам. Това е белег на старостта. Помня, че дядо ми, когато беше на седемдесет и пет години, говореше с часове и съвсем неочаквано преминаваше от една тема на друга, при това без каквато и да било логика. Но не бива да забравяме, че той бе Зороастър^[3], пророкът на Истината, и както Единият бог, комуто служеше, възприема едновременно безкрайното многообразие на целия свят, който сам е сътворил, така бе длъжен да го възприема и той, неговият пророк.

Демокрит иска да разкажа какво се случи на излизане от Одеона. Нямам нищо против. Твоята ръка ще се измори, Демокрите, не моята. Гласът никога не ми е изневерявал, нито пък паметта… поне досега.

Когато Херодот от Халикарнас завърши своето описание на персийското „поражение“ при Саламин преди тридесет и четири години, избухнаха проглушителни аплодисменти. Между другото акустиката на Одеона е ужасна. Вероятно не само аз съм разочарован от новата музикална зала. Дори лишените от музикален слух атиняни са наясно, че нещо не е наред с техния скъпоценен Одеон, неотдавна издигнат за небивало кратък срок по заповед на Перикъл, който плати за построяването му с парите, събрани от всички гръцки градове за общата им отбрана. Самата сграда, макар иззидана от камък, е копие на шатрата на Великия цар Ксеркс, случайно попаднала в гръцки ръце в настъпилата суматоха по време на последния персийски поход в Гърция. Нали уж ни презират, а ето че ни подражават.

Докато Демокрит ме извеждаше от музикалната зала, от всички страни се чуваше: „Персийският посланик! Персийският посланик!“ Гърлените срички се набиваха в ушите ми подобно на онези чирепи^[4], върху които атиняните периодично записват името на всекиго, който с нещо ги е засегнал или подразнил. Онзи, който спечели най-много гласове в тези избори за непопулярност, бива прокуден от града за срок от десет години. Има хора, родени с късмет!

Предавам някои от забележките, които стигнаха до ушите ми, докато вървях към изхода.

— Обзалагам се, че онова, което чу, не му се е харесало.

— Вярно ли е, че е брат на Ксеркс?

— Не, той е маг.

— Това пък какво е?

— Персийски жрец. Маговете ядат змии и кучета.

— И имат порочни връзки със сестрите, майките и дъщерите си.

— А защо не и с братята, бащите и синовете си?

— Ти си ненаситен, Глаукон.

— Маговете са винаги слепи. Това е задължително условие.

— Младежът внук ли му е?

— Ами! Любовник.

— Не ми се вярва. Персите не са като нас.

— Прав си. Те губят битките. Ние ги печелим.

— Хубаво е, че го знаеш. Само дето още не си бил роден, когато накарахме Ксеркс да си плюе на петите и да побегне обратно към Азия.

— Момчето е много красиво.

— Грък е. Веднага си личи. Никой варварин не изглежда така.

— От Абдера е. Внук на Мегакреон.

— Онзи мидопоклонник! Нищожество!

— Богато нищожество! Мегакреон е собственик на половината сребърни мини в Тракия.

Осезанието и обонянието са двете сравнително запазени сетива, които все още ми остават. Първото не ми казваше много — усещах само мускулестата мишница на Демокрит, която здраво стисках с дясната си ръка. Но затова пък второто… През лятото атиняните не се къпят често. През зимата — а сега е седмицата с най-кратък ден — изобщо не се къпят. И храната им, изглежда, се състои главно от лук и консервирана риба — консервирана най-вероятно по времето на Омир.

Навираха се под носа ми, злословеха по мой адрес, обиждаха ме. Аз, разбира се, съзнавам, че като посланик на Великия цар в Атина не само съм изложен на опасности, но и положението ми е много несигурно. Като казвам опасности, имам предвид, че тези неуравновесени хора като нищо могат да свикат едно от своите събрания, на които всеки гражданин от мъжки пол има право да каже каквото му дойде наум и, още по-лошо, да гласува. А след като на подобно сборище гражданите изслушат някого от немалкото безчестни или побъркани оратори в града, те са напълно способни да нарушат един свещен договор, както и сториха преди четиринадесет години, когато се втурнаха да завладяват персийската провинция Египет, Претърпяха пълно поражение. Към позора от тяхната авантюра се прибавяше и това, че шестнадесет години преди въпросното нашествие в Суза пристигна атинска делегация, натоварена да сключи дългосрочен мир с Персия. Делегацията се водеше от Калий, най-богатия човек в Атина. Както му е редът, съставен бе и мирен договор. Атина призна върховната власт на Великия цар над гръцките градове в Мала Азия. От своя страна Великият цар се съгласи да не държи персийска флота в Егейско море и прочие. Договорът бе много дълъг. Всъщност често съм си мислил, че тъкмо тогава, при съставянето на персийския текст, окончателно съсипах очите си. През онези дълги месеци, докато се водеха преговорите, бях принуден да чета всяка дума, записана в документите, и белите облаци, за които споменах, започнаха чувствително да се сгъстяват.

След поражението си в Египет изпратиха в Суза нова делегация. Великият цар се държа много достойно. Дори не спомена, че с нашествието си атиняните са нарушили мирния договор. Вместо това ги посрещна сърдечно и говори за приятелството си със Спарта. Атиняните се уплашиха. Те поначало се боят от Спарта, и то съвсем основателно. След неколкодневни преговори бе решено, че договорът, който и двете страни нямаше официално да признаят, е отново в сила и Великият цар като доказателство за доверието, което храни към атинските си „роби“ — да, точно така се изразява, — изпрати в Атина най-близкия до сърцето на баща му, покойния Ксеркс, приятел — Кир Спитама. Мен.

Не бих казал, че това особено ме зарадва. Не ми бе минавало и през ум, че ще прекарам последните дни от живота си в този отблъскващ град, на студа и вятъра, сред хора също толкова отблъскващи — студени и вятърничави. От друга страна… но нека това си остане между нас, Демокрите, защото тези мои разсъждения са предназначени най-вече за теб, използувай ги както намериш за добре, след като умра — въпрос на дни, струва ми се, ако съдя по треската, от която изгарям в момента, и по пристъпите на кашлица, които сигурно правят диктуването не по-малко отегчително за теб, отколкото е за мен… Ето че пак загубих мисълта си.

От друга страна… Да. След убийството на любимия ми приятел Ксеркс, когато престола зае синът му Артаксеркс, положението ми в Суза доста се разклати. Макар че Великият цар храни добри чувства към мен, аз все пак съм човекът, когото винаги свързват с предишната власт, и не мога да очаквам новите хора в двореца да ми оказват пълно доверие. Малкото влияние, което все още имам, се дължи на произхода ми — една независеща от нас случайност. Аз съм последният жив внук на Зороастър, пророка на Единия бог, Ахура Мазда — на гръцки Премъдрия господ. Откакто преди половин век Великият цар Дарий прие зороастризма, царската фамилия се отнася с уважение към нашето семейство и това до известна степен ме кара да се чувствувам като измамник. В края на краищата човек не избира дядо си.

Пред входа на Одеона ме спря Тукидид^[5] — мрачен човек на средна възраст, водач на консервативната партия, откакто преди три години умря тъст му, прочутият Кимон^[6]. Сега Тукидид е единственият сериозен съперник на Перикъл, водача на демократите.

Политическите названия, които използуват тук, са неточни. Водачите и на двете фракции са аристократи. Но някои благородници, като покойния Кимон, поддържат богатата земевладелска класа, докато други, като Перикъл, флиртуват с градската тълпа — Перикъл се погрижи да укрепи прословутото им събрание, продължавайки делото на своя политически ментор Ефиалт^[7], радикален водач, убит преди десетина години при загадъчни обстоятелства. Естествено, убийството на Ефиалт бе приписано на консерваторите. Ако е тяхно дело, заслужават поздравления — не може един град, още по-малко цяла държава, да се управлява от тълпата.

Най-вероятно, ако беше обратното — ако майка ми бе персийка, а баща ми грък, — щях да съм на страната на консерваторите, макар че те често се поддават на изкушението да си служат с името на Персия, за да плашат народа. Известна ми е любовта на Кимон към Спарта и омразата му към нас и все пак съжалявам, че нямах възможност да го познавам лично. Всички тук казват, че сестра му Елпиника по характер приличала на него. Тя е чудесна жена и моя вярна приятелка.

Демокрит учтиво ми напомня, че отново съм се отклонил от темата. Аз пък му напомням, че след като часове наред съм слушал Херодот, не мога да преминавам логично от един въпрос на друг. Мисълта на Херодот скача като скакалец. Защо да не му подражавам?

Тукидид ме заговори на излизане от Одеона.

— Предполагам, че онова, което чухме преди малко, ще бъде докладвано в Суза.

— Нима има нещо лошо в това? — попитах едновременно любезно и глупаво, както подобава на един добър посланик. — Великият цар обича невероятните истории. Има вкус към фантастичното.

Очевидно не се показах достатъчно глупав. Почувствувах негодуванието на Тукидид и придружаващата го свита от консерватори. Политическите водачи в Атина рядко излизат сами, защото се страхуват, че ще ги убият. Демокрит твърди, че когато човек види голяма група шумни мъже, сред които се мярка шлемоподобен лук^[8] или кръгла алена луна, в първия случай това непременно ще е Перикъл, а във втория — Тукидид. И така, градът е разделен на две гневни половини — едните са за Луната, другите за Лука!

Беше денят на Алената луна. По неизвестни причини „шлемоподобният лук“ не присъствуваше на четенето в Одеона. Дали пък Перикъл не се срамува от акустиката на сградата — нали е негово творение? Не вярвам — срамът е чувство, непознато на атиняните.

Сега Перикъл, в съзаклятие с пасмина художници и строители, издига на Акропола храм на богинята Атина, грандиозен приемник на мизерното храмче, опожарено от персийската армия преди тридесет и четири години — факт, който Херодот предпочита да отмине с мълчание.

— Нима искаш да кажеш, посланико, че разказът, който току-що чухме, не е истина?

Тукидид се държеше нагло. Предполагам, че беше пиян. Нас, персите, ни обвиняват, че пием много поради ритуалната употреба на хаома^[9]. И все пак не съм виждал персиец толкова пиян, колкото някои атиняни, а в интерес на истината дори атинянинът не се напива така, както спартанецът. Преди години моят приятел, спартанският цар Демарат, ми обясняваше, че навремето и спартанците разреждали виното с вода, докато северните номади не изпратили в Спарта делегация скоро след като Дарий опустошил родината им Скития. Според Демарат скитите научили спартанците да пият виното без вода. Но аз не вярвам на тази история.

— Това, което чух, млади човече, е една неубедителна версия за събития, случили се преди твоето раждане, а предполагам, и преди раждането на историка.

— Сред нас все още има мнозина живи свидетели и те отлично помнят деня, в който персите се озоваха при Маратон — прозвуча наблизо старчески глас. Демокрит не можа да ми каже чий е гласът. Но такива старци тук ги има много. В Гърция, когато се срещнат хора на определена възраст, вместо поздрав си задават въпроса: „Ти спомняш ли си какво беше, когато Ксеркс стигна до Маратон?“ После започват да си разменят лъжи.

— Да — отвърнах, — все още има хора, които добре си спомнят онези далечни времена. Уви, аз съм един от тях. Всъщност с Великия цар Ксеркс сме връстници. Ако беше жив, сега щеше да е седемдесет и пет годишен. Беше на тридесет и четири, когато се възкачи на престола — в разцвета на силите си. А вашият историк току-що ни разказа, че когато наследил престола от Дарий, Ксеркс бил неуравновесен младеж.

— Това е дребна подробност… — понечи да ми възрази Тукидид.

— Да, но типична за една творба, с която много ще се забавляват в Суза — във всеки случай не по-малко, отколкото с хумористичната пиеса „Перси“, която навремето лично преведох на Великия цар. Той се възхити на атическите хитроумия на автора.

Разбира се, в това нямаше и капка истина. Ксеркс щеше да изпадне в ярост, ако му бях показал до каква степен той и майка му са окарикатурени за забавление на атинската тълпа.

Възприел съм тактиката никога да не давам вид, че съм огорчен, когато ме обиждат варвари. За щастие най-обидните им думи са ми спестени. Тях те пазят един за друг. Ние, останалите, имаме късмет, че гърците се мразят помежду си много повече, отколкото мразят нас, чуждоземците.

Чудесен пример: когато възхваляваният навремето драматург Есхил изгубил една награда в състезание с възхвалявания за момента Софокъл, той така побеснял, че се преселил от Атина в Сицилия, където го сполетяла съвсем заслужена съдба. Един орел, който търсел нещо твърдо, за да счупи костенурката, която стискал в ноктите си, взел плешивата глава на автора на пиесата „Перси“ за камък и пуснал костенурката върху нея с фатална точност.

Тукидид тъкмо се канеше да продължи разговора, заплашващ да се превърне в доста неприятна сцена, когато младият Демокрит внезапно ме изтласка напред с вик: „Път за посланика на Великия цар!“ Направиха ми път.

Добре, че носилката ме чакаше точно пред колонадата.

За щастие, когато дойдох тук, успях да наема къща, строена преди да опожарим Атина. Тя е сравнително по-удобна от къщите, които сега издигат богатите атиняни, макар да не е толкова луксозна. Нищо не е в състояние така да развихри фантазията на честолюбивите архитекти, както изгарянето на родния им град до основи. Именно по тази причина днешният Сарди е далеч по-пищен, отколкото по времето на Крез. Не съм виждал старата Атина и, естествено, не мога да видя новата, но от това, което ми разказват, разбирам, че хората все още строят къщите си от кирпич, че рядко се срещат прави улици и нито една от тези улици не е достатъчно широка, но в замяна на това обществените сгради са разкошни, макар и да са недомислена работа — като Одеона.

В последно време най-много сили се хвърлят на Акропола — скала с цвят на лъвска грива, както поетично се изразява Демокрит, надвиснала над по-голямата част на града — за нещастие и над моята къща. Така че точно сега, през зимата, слънцето огрява дома ми не повече от един час на ден.

Но скалата има и някакъв чар. С Демокрит често бродим там. Докосвам разрушените стени. Вслушвам се в шума от строежа. Мисля си за онова поколение достойни тирани, живели на Акропола, преди да ги изгонят от града, което тук рано или късно се случва с всеки почтен човек. Познавах последния тиран, благородния Хипий. Когато бях млад, често го виждах в двореца в Суза.

Сега най-важно място на Акропола заемат храмовете със статуи на боговете, които хората се преструват, че почитат. Казвам „преструват се“, защото съм убеден, че атиняните, макар на пръв поглед да изглеждат консервативни, особено по отношение на старите си ритуали, всъщност са атеисти по дух — в потвърждение ще цитирам думите на един от гръцките си братовчеди: „Човек е мярка за всички неща!“^[10] Според мен дълбоко в себе си атиняните наистина вярват в това — колкото и да е парадоксално, при положение че са необикновено суеверни и строго наказват провинилите се в безбожие.