Гор Видал
Сътворението (47)

3.

През следващите седмици преговарях с различни търговци и съдружия, които се интересуваха от Персия, Самият аз бях станал вече нещо като търговец. Знаех какво може да се продаде в Персия и на каква цена. Прекарах приятни часове в пазарлъци на централния пазар, където бяха опънати шатрите. Излишно е да споменавам, че щом попаднех сред важни търговци или ковчежници на съдружия, непременно ставаше дума за Егиби. В известен смисъл тази фирма бе нещо като световен монарх. Оказа се, че където и да отиде човек по широкия свят, нейните агенти вече са били там и дори са успели да установят делови връзки.

Трудно ми бе да разговарям със синовете си. В началото те бяха предпазливи с мен. Имах чувството, че в известен смисъл са недоволни, задето се отличават от другите, и ме обвиняваха за това. Все пак успях да спечеля доверието на по-големия. Момчето твърде много се гордееше с дядо си, царя.

— Той ще бъде първият господар на целия свят.

Вървяхме по централния площад, където в присъствието на сина си току-що бях подписал документите за няколко заема от едно търговско обединение. Трябва да кажа, че той положи всички усилия да прикрие естественото си презрение на воин към търговците, с които преговарях.

— Какво имаш предвид под господар на целия свят?

— Царят гледа на запад. Царят гледа на изток.

Момчето очевидно цитираше някакъв дворцов текст.

— Мислиш ли, че крои някакви планове за бащината ти родина? — попитах го аз.

Момчето кимна.

— Един ден целият свят ще бъде негов, защото не се е раждал друг такъв цар. А и никога по-рано не е имало господар на цяла Индия.

— Цяла Индия? Какво ще кажеш за личхавите? За царство Аванти? Ами индийската провинция на Персия? А юга?

Момчето сви рамене.

— Това са подробности. Когато Аджаташатру, яхнал кон, се появи на същия този площад — бях малък тогава, но никога няма да го забравя, — той беше като слънцето. И хората го приветствуваха, както приветствуват слънцето след продължителен дъжд.

Не изказах предположението, че сигурно са тръпнели от страх пред новия си владетел, защото Аджаташатру наистина бе като безмилостното лятно слънце, което изгаря полетата и ги превръща в пустош.

— А той обича ли те?

— О, да. Ползувам се с благоволението му. Момчето вече бе достигнало ръста на воин, какъвто скоро щеше да стане. Макар да бе наследял моите очи — или очите на тракийската вещица Лаида, — чувствувах го съвсем чужд. Но виждах, че е амбициозен и енергичен. Бях уверен, че ще си пробие път в двора на Магадха.

— Искаш ли да видиш Персия? — попитах.

Белите му зъби блестяха. Имаше очарователна усмивка.

— О, да. Майка ми ми е говорила толкова много за Суза и Вавилон, и за Великия цар. А и старият Карака Винаги ми разказва истории, когато идва да ни види.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Не смеех да го погледна. Смущаващо е, когато в страната на тъмнокожите се срещнат два чифта сини очи — имаш усещането, че си се погледнал в огледало… само че моето огледало бе в тъмна рамка.

— Трябва да завърша учението си, татко. — Не очаквах друг отговор. — След това ще отида в университета в Таксила. Не ми се ходи, но дядо ми заповяда да уча езици. Трябва да му се подчиня.

— Може би ще те направи посланик като мен.

— Това би било двойна чест.

Момчето вече бе царедворец.

По-малкият ми син изглеждаше замечтан и стеснителен. Когато най-накрая успях да го накарам да проговори, поиска да му разказвам приказки за дракони и русалки. Постарах се да му доставя удоволствие с разни фантастични истории. Интересуваше се от Буда. Подозирам, че е наследил от прадядо си онзи тип ум, който възприема отвъдния свят като нещо естествено. Във всеки случай никой от синовете ми не желаеше да напусне Индия. Това не ме учуди, но дълбоко ме огорчи.

В деня преди керванът ми да отпътува за Таксила, седях до носилката на принц Джета на покрива на къщата край реката.

— Много скоро ще умра — каза той и обърна глава към мен. — Затова съм толкова щастлив, че още веднъж можах да те видя.

— Защо? Нали, щом умреш, ще ме забравиш?

Принц Джета обичаше да се шегува със смъртта, затова се постарах да говоря на тази тема с колкото е възможно повече чувство за хумор — една недотам лесна задача. Дори и сега, когато съм толкова стар, не мога да свикна напълно с мисълта, че ще трябва да изоставя това разнебитено тяло, за да поема дългия път към далечния край и… поне така се моля на Премъдрия господ — към моста на Спасителя.

— Да, но това, че съм говорил с теб през последните си дни, може да предизвика важни промени в съдбата ми. Може да се окаже, че благодарение на теб, когато се родя отново, ще съм по-близо до изхода.

— Според мен си само на една крачка от нирваната.

— Боя се, че е много повече от крачка. Свързан съм с мъката. Има опасност следващото ми прераждане да е по-лошо и от сегашното. — Принц Джета посочи с поглед парализираното си тяло.

— Раждаме се само веднъж — казах аз. — Или поне така вярваме ние — добавих учтиво.

Принц Джета се усмихна.

— Позволи ми да ти кажа, че това, в което вярваш, е безсмислено. Невъзможно е да си представим бог, който взима една безсмъртна душа, позволява й да се роди само веднъж, играе си с нея, а после я съди и й отрежда вечно страдание или вечно удоволствие.

— Не, не вечно. Когато настъпи онзи час във вечността, всичко се съединява в едно.

— Не съм съвсем сигурен, че добре разбирам представата ти за вечността.

— И кой ли може да я разбере?

После смених темата. Заговорих за синовете си.

— Надявах се, че ще пожелаят да дойдат с мен. Също и Амбалика.

Принц Джета поклати глава.

— Би било неразумно. Там ще се чувствуват толкова чужди, колкото ти тук. Освен това…

Принц Джета замълча. Нещо отвъд реката бе привлякло погледа му. В долината, която се простираше до планините, сякаш се бе надигнала пясъчна буря. А денят бе безветрен.

— Какво ли може да е това? — попитах аз. — Мираж?

— Не — намръщи се принц Джета. — Това е царят.

Побиха ме тръпки, макар че беше доста топло.

— Мислех, че е на личхавската граница.

— Там беше. А сега е тук.

— Струва ми се, че трябва да отпътувам, преди да е дошъл.

— Късно е — отвърна принц Джета. — Той ще поиска да те види.

— Но понеже не знае, че съм тук, бих могъл…

— Знае, че си тук. Той всичко знае.

Призори на следващия ден ме повикаха при царя отвъд реката. Сбогувах се с Амбалика, сякаш се прощавахме завинаги. Тя се опитваше да ме успокоява.

— Ти си негов зет. Баща си на любимите му внуци. Няма от какво да се страхуваш.

Но докато изричаше тези думи, имах чувството, че и тя се прощава с мен завинаги.

Нищо на този свят не може да се сравни с индийската армия. Гледката е поразителна. Всъщност това не е армия, а цял град. Представи си, Демокрите, един подвижен град от шатри с двеста-триста хиляди мъже, жени, деца, огромен брой слонове, камили, коне и биволи, които бавно напредват сред облаци от прах. Ето така индийският цар тръгва на война. Гърците се чудят, че Великият цар заминава за бойното поле с жените и покъщнината си, че му носят съдовете, пълни с хоапска вода, и че дори на Безсмъртните е позволено да водят жените и прислугата си. Но когато дойде време за бой, персийските спътници остават дълбоко в тила. В Индия не е така. Там царският град просто поглъща противника. Първи връхлитат слоновете. Ако се случи врагът да няма слонове, това е и краят на битката. Но ако неприятелската армия окаже съпротива, в битката се включват копиеносците и стрелците. Междувременно територията на врага се завзема от пазари, кръчми, работилници и снаряжение до такава степен, че той е смазан от самия обем на връхлетелите го хора и предмети.

При стълкновение на две еднакви по големина армии побеждава армията, която е успяла да убие противниковия водач. Ако това не стане, получава се едно огромно стълпотворение от два безнадеждно вплетени един в друг града. Разказват се истории за това как между воюващите царски армии настъпвала такава бъркотия, че и двете страни, били принудени да искат примирие, защото иначе било невъзможно да се оправят.

Колесницата пътува цял час, докато стигнем от първия пост отвъд реката до центъра на военния лагер, където се издигаше златната шатра на Аджаташатру. Всичко наоколо напомняше повече на огромно пазарище, отколкото на военен лагер. Движехме се много бавно. Минавахме покрай базарите, складовете за оръжие и кланиците и най-сетне стигнахме до вътрешния град, където бяха опънати царските и дворцовите шатри.

Кочияшът ме свали пред входа на царската шатра. Дворцовият управител ме въведе в странично отделение, където един роб ми поднесе сребърен съд с розова вода. Измих лицето и ръцете си според ритуала. Друг роб ме избърса с ленена кърпа. Обслужваха ме почтително, но мълчаливо. Щом свършиха работата си, оставиха ме сам. В такива случаи минутите текат бавно, но въображението работи бързо. Предполагах, че ще ме убият. Представях си един по един всички видове екзекуции, и то съвсем ясно, с най-ужасяващи подробности. Бях стигнал до бавното задушаване (от което изпитвам неописуем ужас), когато на прага на шатрата застана Варшакара. Изведнъж се почувствувах като плувец, който току-що е разбрал, че плаващото тяло до него не е къс дърво, а крокодил.

Но дворцовият управител ме успокои.

— Не си се променил… почти — рече той, докато се прегръщахме.

— Ти си си същият!

Варшакара наистина изглеждаше точно така, както го помнех от първата ни среща във Варанаси преди толкова много години. Тъй като бе ненадминат майстор на подлите машинации, той без никакво затруднение бе преминал от службата при убития баща на служба при убиеца син. Сега брадата му бе яркочервена като компенсация за изпадалите червени зъби.

Говорихме за Китай. Варшакара алчно поглъщаше и най-незначителните подробности, а аз за щастие можех да поднеса много хапки, с които да нахраня този хищник.

— Трябва да направиш доклад — заяви той накрая. — Имаме голямо желание отново да установим „копринения път“. Така казахме и на твоя спътник — той между другото още е в Чампа.

Не се учудих, че дворцовият управител вече е влязъл в преговори с маркиза от Гей. Мъчех се да отгатна какво ли е говорил за мен китайският ми колега. Нали го бях изоставил? Но Варшакара не каза нищо повече по въпроса.

После се разнесоха гръмотевични звуци — барабани известяваха приближаването на Аджаташатру. Излязохме навън. Със страхопочитание вперих поглед в туловището на едно животно, което сигурно бе най-големият слон в света… бял слон, който пристъпваше към нас като бавно движеща се, обсипана със скъпоценни камъни планина. Върху гърба на слона имаше беседка от сребро, инкрустирано с диаманти. Под сияйния й купол седеше огромна, проблясваща златна фигура.

— Аджаташатру! — разнесе се всеобщият вик във възхвала на царя. Благославяха го с пълно гърло. Гръмна проглушителна музика. Верноподаниците се проснаха в прахта.

Слонът спря. Поставиха стълбата. Мигновено двама професионални акробати се изкачиха на гърба на животното. Повдигнаха царя и му помогнаха да слезе.

Аджагашатру бе станал най-дебелият човек в света. Всъщност краката му не можеха да издържат страхотната тежест на огромното му туловище. Затова той или ходеше, както в момента, облегнат на раменете на двама акробати, или се подпираше на два дебели жезъла от слонова кост. Главата, вратът и раменете му се бяха слели в безформена маса и тъй както бавно тътреше крака напред приличаше на някакъв гигантски златен паяк.

Щом Аджаташатру приближи, сведох очи към земята. Надявах се, че може би ще спре и ще отбележи присъствието ми, но той мина покрай мен безмълвно. Втренчено гледах аления килим. Също като Великия цар Аджаташатру никога не стъпваше на гола земя.

Няколко часа по-късно Варшакара дойде при мен и ме дари с очарователната си усмивка. Кой знае защо, ми липсваха кървавочервените му зъби. Чудех се дали е трябвало да се откаже от това помрачаващо разсъдъка дъвчене на бетел. Неотдавна един човек, който разбира от тези работи, ми обясни, че можеш да държиш късчето между бузата и беззъбия си венец — и пак да се наслаждаваш на умопомрачение.

Варшакара ме въведе при царя. Аджаташатру се бе проснал на огромен диван, заобиколен от хиляди копринени възглавнички. Около него имаше десетина масички, отрупани с ястия и гарафи с вино, наредени така, че да са му подръка, а също и десетина красиви момиченца и момченца в предпубертетна възраст. Сексуалните вкусове на тъста ми не се бяха променили. Убедил съм се, че стига да не се променят към по-лошо, хората си остават такива, каквито са били на младини.

Едно осем-деветгодишно момченце нежно бършеше лицето на царя с ленена кърпа. Тялото на Аджаташатру блестеше от пот. Достатъчно бе да прекоси стаята, за да се изтощи. Макар да имаше вид на човек, който няма да живее още дълго, лицето му бе непроменено. Ако не за друго, то поради тлъстината си тъстът ми изглеждаше много по-млад от мен. Забелязал съм, че в страни с много горещ климат, където тялото бързо узрява и бързо се състарява, мъжете и жените умишлено надебеляват с цел да се подмладят и като не могат да запазят юношеската си красота, се стараят да възвърнат част от детския си чар.

Аджаташатру сияеше.

— Най-скъпи мой!

Огромното бебешко лице ме гледаше нетърпеливо, сякаш бях нещо, което се кани да лапне. После разпери ръце и обвитите му в коприна тлъстини увиснаха като кръгли сардийски възглавнички.

— Приближи се!

Приближих се. Като понечих да целуна по-близката му ръка, се спънах и паднах на дивана. Обзе ме ужас. В Суза, пък и във всеки двор, за такъв поклон пред суверена убиват човека на място. Но на мен дори не ми се разсърдиха.

Царят ме сграбчи под мишниците, почти ме повдигна и ме повлече върху дивана, сякаш бях кукла. Очевидно тлъстите ръце не бяха изгубили силата си. Паднах в огромната гръд, лъхаща на непоносимо съчетание от сто различни парфюма, а карминовите устни ме целунаха по лицето точно така, както детето обсипва с целувки куклата, която миг след това ще счупи.

— Мили! Без теб животът бе безрадостно бреме! Колко нощи сме плакали, докато заспим, чудейки се защо стана така, че най-скъпият ни, най-обичният ни зет ни изостави. Ах ти, непослушнико, непослушнико!

С тези думи Аджаташатру ме повдигна и ме пусна до себе си. Паднах върху куп възглавници. Чувствувах се като чуплива ваза до слон. Не знаех какво предвижда етикетът в такива случаи. Стараех се да изглеждам колкото е възможно по-почтителен и благовъзпитан — проснат там на дивана до най-дебелия цар в света.

— Мили Дарий!

Трябва да кажа, че при всичките ни срещи той упорито ме наричаше Дарий. Излишно е да добавям, че не го поправях. Като много други абсолютни монарси, и той нямаше добра памет за имена. В Персия Великият цар не се появява на публично място без дворцовия управител, който шепне на ухото му имената на приближаващите се.

— А как жадуваше за теб бедната ми дъщеричка! Как гладно чакаше вест от теб. Колко жадна бе да знае къде си!

Глаголите, които употреби Аджаташатру, подсказваха насоката на мислите му. Децата веднага започнаха да му поднасят ядене и пиене. Аджаташатру е единственият човек сред хората, които познавам, способен да говори ясно с пълна уста. И нищо чудно, защото той не спираше нито да приказва, нито да яде.

Когато най-после ми позволи да продумам, аз му разказах за многобройните си неуспешни опити да се върна в Магадха. През това време той шумно прочистваше гърлото си с вино. Прояви внимание, когато стигнах до пленничеството си в Китай. Сред торбичките от тлъстини черните му очи все така блестяха.

Щом свърших разказа си — прекъсван на равни интервали от възклицания на удоволствие, удивление, обич, — Аджаташатру допи чашата си и рече:

— Ще опишеш „копринения път“ на Варшакара.

— Да, Господарю.

— И то подробно.

— Да, Господарю.

— Ще направиш карта.

— С радост, Господарю.

— Ти си моят любимец, нали? — каза той и ме прегърна. — Ще ми покажеш пътя за Китай, нали?

— Ще тръгнеш към Китай, Царю?

— Защо не? Догодина ще ми бъде доста скучно. Непокорните личхави ще бъдат вече победени, а Пардиота… спомняш ли си го? Царя на Аванти? Държи се много лошо. Но едва ли ще са ми нужни повече от месец-два, за да покоря Аванти. Ще останеш да видиш какъв урок ще му дам. Ще ти достави удоволствие. Обещавам ти. Защото аз съм много, много добър учител!

— Знам, Господарю. Видях развалините на Вайшали.

— О, радвам се! — Очите му заблестяха. — Видя ли побитите на кол край пътя?

— Да! Бяха превъзходни, Господарю. Впрочем никога не съм виждал толкова много пленници, убити наведнъж.

— И аз не съм. Естествено, всички ми казват, че съм поставил нещо като рекорд, но нали знаеш колко са неискрени хората. Все пак съм убеден, че друг цар не е набивал на кол толкова много непокорници, както сторих аз в онзи ден. Беше вълнуващо. Не си чувал толкова много писъци. Особено когато ги кастрирахме, вече по коловете. Струваше ми се, че ще оглушея. Имам много чувствителен слух. За какво говорехме?

— За Китай, Господарю.

— Да. Да. Ще искам да отида там лично, с основната армия. Можеш да дойдеш като водач.

Опитах се да му обясня, че в най-добрия случай армията му ще пътува около три години, докато стигне до границите на Средното царство, и той започна да губи интерес. Потръпваше, когато му описвах просмуканите с влага джунгли, високите планински проходи, несгодите и болестите, свързани с дългото пътуване.

— Ако това, което казваш, е истина, няма да ходя лично. Естествено. Но ще изпратя армия. В края на краищата аз съм световен монарх, нали?

— Да. Да, Господарю.

— И тъй като Китай е част от света, на тях веднага ще им стане ясно, че сега аз притежавам… как го наричаха те?

— Пълномощието на небето.

— Да. Ще разберат, че го имам от много време насам. Пък и ще е по-разумно да тръгна на запад, не мислиш ли? Разстоянията не са толкова големи. И няма да ме безпокоят някакви си джунгли. Затова пък има много очарователни градове, където ще отседна. И Персия, разбира се, е много по-близо до нашия свят. Нали, мили?

— О, да, Господарю.

Безпокойството ми растеше. Макар армията на Аджаташатру да не представляваше заплаха за сатрапията Бактрия, а още по-малко за Персийската империя, започнах да си представям как ме водят като маймуна на каишка, докато царят бавно напредва към Персия — и към сигурното си поражение.

Положих всички усилия да отклоня Аджаташатру от една персийска авантюра, но той бе опиянен от мисълта за онова, което наричаше „моя свят“. Ядосваше се на републиканците, че са му попречили да тръгне към „изгряващото слънце, към залязващото слънце, към северната звезда“.

— О, аз знам колко голям е моят свят — каза той — и колко малко време имам, за да посетя всичките си народи. Но трябва да се постарая. Дължа това на… небето!

Доста бързо схвана китайската религиозно-политическа система. Бе напълно очарован от идеята, че хегемонията всъщност осигурява пълномощието. И тъй като бе убеден, че вече притежава първото, сега бе готов да получи второто.

— Това ще стане веднага щом направя няколко пътешествия, за да видя жълтокожите си народи, както и синеоките си народи. Представи си само, че притежавам милиони хора с очи като на внуците ми! Очарователни момчета, между другото! Дори само заради тях сме ти длъжници, Дарий!

По-късно, по време на преизобилния и очевидно безкраен обед, дойдоха лоши вести. Армията на Аванти бе влязла в Магадха. Варшакара беше много мрачен. Аджаташатру изглеждаше отегчен.

— Ах, този зъл, зъл човек! Какъв лош цар! Сега ще трябва да го убиваме. Много скоро. Мили мой!

Царят ме целуна по лицето, сякаш облизваше чиния. После ме бутна толкова силно, че паднах от дивана.

— Отиди при очарователната си жена. Чакай ни в Шравасти. Ще се върнем в двореца, преди да са започнали дъждовете. Дотогава ще сме превърнали царство Аванти в пустиня. Кълна ти се. Аз съм богът на земята. Равен на Брахма. Аз съм световният монарх. Сърдечни поздрави на… на… ъъ… дъщеря ми. — Беше забравил името на Амбалика. — Целуни вместо мен двете очарователни синеоки момчета. Виждаш ли какъв любещ дядо съм аз! Отивай си.

 

 

Последната ми среща с Амбалика бе неочаквано ведра. Седяхме един до друг на люлката в центъра на вътрешния двор — едно от малкото места в къщата на принц Джета, където не можеха да ни подслушват. Казах й, че съм видял царя.

— Тръгва на война с Аванти!

— Победата няма да е лесна — отговори Амбалика.

— Мислиш ли, че войната може да продължи повече от един сезон?

— Може да продължи години, като тази досадна история с упоритите личхавци.

— Значи вероятно не се кани да нападне Персия тази година.

— Така ли каза, че иска да нападне Персия?

Кимнах. Предпочитах да не изразявам мнението си на глас.

— Аха… — Амбалика се замисли. Люлката се движеше ритмично над разцъфналите храсти. — Ако беше по-млад, можеше и да успее. Как мислиш?

— Персия е най-могъщата империя в света. — Сметнах това за сравнително неутрална забележка.

— Но баща ми е най-великият пълководец в света. По-точно беше. Е, кой знае какво би станало. Няма да узнаем, защото войната с Аванти ще се проточи и междувременно татко ще умре от системно преяждане, а ти… ти какво мислиш да правиш?

— Ще се върна в Суза.

— С кервана си ли?

Кимнах. Не й казах, че същата вечер възнамерявам да се измъкна от града, без кервана. Но мисля, че тя сигурно е подозирала нещо подобно, защото ненадейно каза:

— Искам да се омъжа повторно.

— За кого?

— За заварения си брат. Той ме харесва. Много е мил със синовете ми. Ще ме направи своя първа жена и ще живеем тук, в Шравасти. Между другото той е царски наместник. Мисля, че не се познавате. Както и да е, ще трябва да се омъжа за него доста скоро, защото принц Джета всеки миг може да умре, а след смъртта му тази къща ще наследи племенникът му, който е едно отвратително същество, и ние ще останем без дом.

— Но ти сече си омъжена — припомних й аз.

— Знам. Но мога да овдовея, нали?

— Да се самоубия ли? Или царят ще ми спести този труд?

— Нито едното, нито другото. — Амбалика ме дари с очарователна усмивка. — Ела вътре. Искам да ти покажа нещо.

Влязохме в спалнята й. Амбалика отвори сандък от слонова кост и извади някакъв документ, написан на папирус. Затруднявах се с индийското писмо, затова тя ми прочете вестта за „печалната кончина на Кир Спитама в Суза в еди-коя си година от царуването на Великия цар Ксеркс“.

— А сега, моля те, изчисли датата — каза тя. — Трябва да е шест месеца напред, считано от днес. После попълни началото и края с нещо на персийски. Пиши, че съобщението е издадено от канцеларията. Нали разбираш, трябва да изглежда съвсем официално.

Но аз познавах индийската религия.

— Не можеш да се омъжиш повторно. Законът не позволява.

Амбалика бе помислила и за това.

— Говорих с върховния жрец. Той ще обяви, че бракът ни никога не е бил валиден. Стига да искат, брахманите веднага ще открият някаква грешка в церемонията. А те искат. Така че след това, без много шум, ще се омъжа за брат си.

— И никога вече няма да се видим?

— Надявам се, че не! — С жизнерадостната си безмилостност Амбалика смразяващо ми напомни баща си. — Ти и без това няма да поискаш да се върнеш тук. Ако не за друго, то защото ще си твърде стар.

— А синовете ми…

— Те са там, където им е мястото — каза тя с равен глас.

И стана така, че описах собствената си смърт и фалшифицирах подписа на главния чиновник на канцеларията в Суза. Един час по-късно напуснах къщата. Не видях нито синовете си, нито принц Джета. Увих монетите, които имах, в един пояс и го препасах през кръста. На големия пазар си купих старо наметало, сандали и тояга. Същата вечер, няколко минути преди да затворят западната врата, напуснах града.

Нямам представа какво е станало със синовете ми. Ако знаеше, че съм жив, Карака щеше да ми изпрати вест. Но сигурно е повярвал на Амбалика, когато е обявила смъртта ми.

Получавах новини за Аджаташатру от Егиби. Войната с Аванти се оказа не по-малко продължителна и ожесточена от войната с републиката на личхавите. Накрая, в деветата година от Ксерксовото царуване, Аджаташатру умря, както гласеше съобщението, от естествена смърт. И тъй като бе спорно кой трябва да наследи трона, създадената от него нестабилна империя в Гангската равнина много скоро се разпадна.

Когато си спомням за Индия, в мрака под клепачите на тези слепи очи заблестява злато. Когато си спомням за Китай — засиява сребро и отново виждам, сякаш зрението ми се е възвърнало, сребърен сняг, който се сипе над сребърни върби. Злато и сребро. После мрак.