Гор Видал
Сътворението (53)

6.

Тогава си мислех, че онези последни години в Персия са просто последните от живота ми. Наслаждавах се на дните си далеч от двора. Нито веднъж не отидох в Суза. Занимавах се с писане. Описвах „копринения път“, Китай, Аджаташатру и изпращах тези документи до втората стая на канцеларията. Получавах учтиви отговори, че са получени и своевременно предадени в Книгохранилището.

Често се срещах със зороастрийците. Поради възрастта ми те вече се държаха с мен много почтително. Но така и не успях да събудя у тях интерес към нито една от идеите за съществуването или несъществуването на бог, с които се бях запознал на изток. Забелязах също — по-скоро с примирение, отколкото с тревога, — че онази ясна и чиста представа за Премъдрия господ постепенно се разчупва. Старите дяволи-богове отново си проправят път, предрешени като различни проявления на Единствения, който е Двама, но ще бъде пак Единствен в края на времето на дългото царство. Дяволите-богове не се предават лесно. Неотдавна Великият цар издигна олтар на Арта, или праведността — сякаш това качество е някакъв бог.

От остракизирането на Кимон произтече и нещо хубаво — хубаво за Персия, искам да кажа. Докато Кимон бе на власт в Атина, нямаше изгледи за мир между империята и гръцките съюзници. Но със свалянето му демократическият водач Ефиалт незабавно възстанови мощта на народното събрание. Заради усилията си той бе убит и властта премина в ръцете на младия Перикъл, чиято първа стъпка бе да сключи мир с Персия. Перикъл изпрати в Персепол делегация, оглавявана от Калий.

И така, бях на шестдесет години, когато получих заповед да се явя пред Великия цар в Персепол. Приех това съвсем спокойно. Вече бях престанал да се тревожа и да изтръпвам, когато ме повика някой властелин, а това важи и за тукашния потентат, генерал Перикъл. Смъртта е близо, царете са далеч, ако смея да перифразирам Конфуций.

Не бях ходил в Персепол след коронацията на Артаксеркс. Представих се в зимния дворец и открих, че никой там не ме познава, с изключение на неколцина евнуси във втората стая на канцеларията. Разплакаха се, като ме видяха. С възрастта евнусите обикновено стават сантиментални. С мен е по-скоро обратното. И все пак истината е, че освен нас, старците, нищо не е останало от царуването на Дарий и възхода на Персия. Има много неща, за които можем да си поприказваме, пък и да поплачем.

Настаниха ме в много студена и неудобна стая в Ксерксовия дворец, който беше — и без съмнение все още си остава, недовършен, а слугите ми разквартируваха в покрайнините на царските владения.

Откровено казано, почти се надявах, че ще ме накажат със смърт за някакво въображаемо престъпление. Първо, защото зрението вече ме напускаше, а това значи, че бях принуден внимателно да слушам другите, което е повече от жестокост. Второ… бях изживял дните си. За нещастие не бях изпаднал в немилост.

Оказа се, че съм повикан не от Великия цар, от царицата-майка, Аместрида. Тя бе обзавела великолепно третата къща на харема. Макар стаите да бяха малки, бе успяла да им придаде пищност. Стените на помещението, в което ме прие, бяха покрити с изковани от злато лотосови листа. Самата царица сякаш също бе покрита със злато. Щом церемониалмайсторите се оттеглиха, останахме сами. Изтълкувах това като признание за напредналата ми възраст.

— Ти си последният — прошепна Аместрида и се изчерви.

За трите дни, прекарани в двора, вече бях свикнал да ме превъзнасят като „последния“. Промърморих нещо с немощен глас, за да уверя царицата, че не само съм последният, но като такъв скоро и аз ще си отида. Кой, питах се, идва след последния? Може би Аместрида? Остаряла е, помислих си. Много бе отслабнала, а някогашното красиво лице бе покрито с дълбоки бръчки. Въпреки това не носеше почти никакъв грим. Сигурно гротескната маска на Атоса бе въздействувала поучително на снаха й.

— Седни — рече Аместрида, което доказваше, че в нейните очи съм едва ли не пред издъхване.

Тъй като бях — и си оставам — доста немощен, с благодарност се отпуснах върху една табуретка до нейния стол от слонова кост. Тя миришеше на смирна. Този изключително скъп крем дълбоко бе попил в набръчканата й отпусната кожа и й придаваше особен мъртвешки блясък.

— Ти обичаше мъжа ми, Великия цар.

Очите й се напълниха със сълзи. Мисля, че беше съвсем искрена. В края на краищата възможно е да дадеш съгласието си за смъртта на човек, когото обичаш. Аз не бих могъл да го направя. Ахеменидите обаче не само могат, но и го правят.

— Ние сме последните, които го обичаха.

Най-после и аз имах възможност да споделя участта си на последен с някого другиго. Но предпочетох да проявя тактичност.

— Без съмнение нашият Велик цар, братята и сестрите му…

— Децата не изпитват същите чувства, които изпитваме ние — отвърна рязко тя. — Ти познаваше Ксеркс като човек и приятел. Аз го познавах като мъж. А те познаваха само Великия цар. Освен това децата са безсърдечни. Не си ли преживял същото?

— Аз не познавам децата си.

— Имаш предвид онези двама синове, които остави в Индия?

— Да, Велика царице.

И за мен, както за всички останали в двора, тайните агенти са натрупали през годините най-различни сведения в Книгохранилището. Изведнъж се почудих защо Аместрида си е направила труда да проверява. Изпитах леко безпокойство. Макар да жадувах смъртта, на практика самото умиране си има своите неприятни страни.

— До миналата година синовете ти са били живи. Канцеларията получи доста подробен доклад от персийските търговци в Шравасти. Но жена ти Амбалика е умряла. На онзи климат жените не живеят дълго.

— Така изглежда, Господарке.

Не изпитах никакви чувства. Амбалика бе умряла за мен при последната ни среща, когато толкова делово бе уредила официалната ми смърт.

— След заминаването ти Амбалика се е оженила за брат си. Трябва да призная, че нравите им са ми непонятни. Искам да кажа, тя все още е била твоя жена. Разбира се, момичетата са по-лоши.

Аместрида се намръщи и подхвана темата за децата. Имаше предвид най-вече своите. Всеизвестно бе, че царицата-майка мрази дъщеря си Амитида, чиято страстна любов с красивия Аполонид още тогава не бе тайна за никого. Аместрида заговори и за Ксеркс, като надълго и нашироко описа спомените си и чак тогава пристъпи към въпроса.

— Гърците искат мир — рече тя. — Поне така твърдят.

— Кои гърци, Велика царице?

Аместрида кимна.

— Това винаги е проблем, нали? В момента тук има две отделни делегации. Едната е от гръцкия град Аргос, много обичано от Ксеркс място, ако е възможно човек да обича нещо толкова… променливо като гръцки град. Другата е от Атина.

Сигурно съм показал учудването си Аместрида кимна.

— И ние се учудихме. Предполагаме, че са дошли с искрени намерения. Но кой би могъл да каже? Атинският пратеник е Калий, братът на Кимон.

— Значи аристократ?

— Да. Което пък значи противник на Персия И така да е, избран е да преговаря с нас от сегашното правителство, което е демократично.

Аместрида можеше да говори конкретно, по начин недопустим за Великия цар. Великият цар е длъжен през цялото време да бъде нещо като бог, който присъствува във всеки атом и не е нужно да назовава нещата с точните им имена. Но Аместрида и без това прилича на високопоставен евнух, от онези, които постоянно четат архивите на канцеларията и знаят хиляда и една подробности за хиляда и едно неща — често, без да схващат същественото, което Атоса винаги успяваше да направи.

— С аргоската делегация преговаря внукът на Хипий. — Аместрида ме дари с плахата си усмивка — Помислихме си, че може би ще е нетактично да използуваме внука на тирана като посредник пред атинските демократи. Затова ще бъдем доволни, ако с Калий се заемеш ти.

Приех поръчението.

Още в началото с Калий установихме чудесни отношения. Той ми разказваше историите си за Маратон и първите няколко пъти ги чух с голямо удоволствие. Толкова малко неща в този живот остават непроменени, че човек, който години наред упорито разказва едно и също нещо с едни и същи думи, може да ти достави само удоволствие. В този променлив свят досадният Калий е непроменлива величина.

Разведох Калий и останалите членове на делегацията из Персепол. Както се очакваше, силно впечатление им направи не само богатството на Персия — за което бяха подготвени, — но и забележителните архитектурни чудеса, дело на Ксеркс. Двама от атиняните бяха строители. Единият беше приятел на Фидий и съм сигурен, че точно зад гърба на тази къща се извършва кражба, прикрита зад много шум — строи се копие на зимния дворец в Персепол, и то като символ на атинския гений!

Нямам право да обсъждам подробностите по договора. Те бяха тайна още в началото на преговорите преди четиринадесет години и до днес си остават тайна, въпреки че мирът е в сила вече три години — от момента на изключително навременната смърт на Кимон в Кипър. Мога само да кажа, че всяка от страните се съгласи да се придържа към своята сфера на влияние. Персия няма да се меси в Егейско море. Атина няма да се меси в Мала Азия. Противно на разпространената легенда договорът никога не бе подписан и подпечатан, защото Великият цар може да има взаимоотношения само с равни. Тъй като е цар на царете, той няма равен. Ето защо може само с поведението си да показва, че одобрява договора. По онова време в Персия все още имаше силни антигръцки настроения вследствие на онази история при устието на Евримедон и затова преговорите бяха запазени в тайна. Само Великият цар, царицата-майка и аз знаехме всички подробности.

Накрая, когато Кимон умря и генерал Перикъл твърдо пое управлението на държавата, двете страни приеха договора, а мен изпратиха тук, в Атина, като веществен символ на нашето превъзходно споразумение. Да се надяваме, че мирът ще трае по-дълго от символа, който няма намерение да изтърпи още една зима в този ужасен град, в тази къща, където вечно духа, в тази побъркана държава.

Ти ще погребеш останките ми, Демокрите. Искам колкото е възможно по-бързо да бъда върнат към първичното единство. Каква странна грешка! Цитирам Учителя Ли! Не исках да кажа първичното единство, разбира се. Исках да кажа Премъдрия господ, от когото произлизат нашите духове, към когото — пречистени от Лъжата — се връщат те в края на времето на дългото царство.

За да ти доставя удоволствие, Демокрите, ще спомена, че при последната ми аудиенция с царицата-майка бях възхитен от един двадесетгодишен евнух на име Артоксар. Той много ми помогна при изготвянето на подробностите по договора. Ако е истина, че Аместрида се наслаждава на непълноценните му услуги, поздравявам я за проявения вкус. Артоксар е не само интелигентен, но и красив. Говори се, че е имал интимна връзка с Аполонид, любовника на Амистида. Страхувам се, че един ден тези две силни жени ще се изправят една срещу друга. Когато това стане, за пръв и последен път ще изпитам признателност, че съм изгнаник в Атина.