Гор Видал
Сътворението (28)

9.

Керванът прекоси Ганг при речното пристанище Паталигама, където лодкарите са прочути не само с несръчността си, но и с удоволствието, което изпитват от всяко нещастие. С нас имаха повод за голямо веселие при два случая, свързани с потъването на товар желязо по време, когато реката беше спокойна и гладка като огледало от полиран метал.

Поради палещото слънце пътувахме нощем, а спяхме денем. Не срещнахме крадци, докато не стигнахме до гората в южния край на Вайшали. Там ни нападнаха неколкостотин добре въоръжени бандити, които вдигнаха много шум, но не ни причиниха зло. Тази банда е на особена почит в Индия, защото човек може да бъде приет в нея само ако е законен потомък на три поколения членове на гилдата на крадците. Грабежите са толкова доходно занимание, че гилдата не желае тази древна професия да западне поради аматьорство.

Личхавската столица Вайшали е и столица на съюза от републики, известен като Ваджианската федерация.

Посрещна ни губернаторът на града и ни разведе из конгресната зала, където се събират делегатите от всички републики. Но по това време конгресът не заседаваше и залата бе пуста. Посетихме още и дома, в който се е родил Махавира — обикновена къща в едно предградие, придобила преждевременно характерния за гробница на светец вид.

Трябваше ми много време, за да разбера, че както Буда, така и Махавира бяха в съзнанието на своите последователи нещо много повече от учители или пророци. Смятаха ги за далеч по-велики от който и да е бог, а и от всички богове взети заедно! Тази идея ми се струва колкото ужасяваща, толкова и примамлива. Макар че обикновените джайнисти и будисти продължават да се молят на Варуна и Митра и на останалите богове, те смятат всички тези богове за по-нисши от Двадесет и четвъртия просветлен и Двадесет и четвъртия прекосяващ реката! Причината за това е, че никой бог не може да постигне нирвана или кевала, без първо да се е преродил като човек. Ще повторя това, Демокрите. Никой бог не може да постигне просветление или угасване, без предварително да се прероди като човек.

Поразително е, като си помислиш как милиони хора от моето време вярваха, а сигурно и днес вярват, че в даден миг от историята две човешки същества са се издигнали по-високо от всички богове, които някога са съществували или ще съществуват. Това е титанизъм, биха казали гърците. По-скоро е лудост.

Докато бях във Вайшали, останах с чувството, че въпреки очакваното нападение от Магадха, републиките се затрудняват да наберат войска. Това винаги се случва в страни, където всеки имотен гражданин се мисли за цар. Не може да се води война с десет хиляди генерали. Независимо че днес в Атина непрекъснато ни тъпчат главите с приказки, величаещи народната мъдрост, и най-големият глупак знае, че народът не само лесно се поддава на манипулациите на демагозите, но и лесно се подкупва. Още по-лошо, едва ли един народ охотно ще се подчини на онзи вид строга дисциплина, без която е немислимо да водиш война и още по-немислимо да я спечелиш. Смятам, че връщането на тираните в Атина е неизбежно. Демокрит не е съгласен с мен.

Призори стигнахме до северния бряг на река Равати. Шравасти се намира на южния й бряг. Бавната, мътна, полупресъхнала от знойното слънце река точно на това място прави широк завой, поради което Шравасти има формата на полумесец. По суша е заобиколен от висока тухлена стена с внушителни наблюдателни кули. Откъм реката има всевъзможни кейове, пристани и складове; царува безредие, типично за всяко индийско речно пристанище. Полуразрушена дървена ограда отделя пристанището от същинския град. Очевидно жителите му не се страхуват, че ще бъдат нападнати откъм реката. В страна без мостове и бойни кораби водата е чудесно укрепление. Със задоволство отбелязах, че Великият цар може да превземе Шравасти за един ден. На утринната светлина високите кули на Шравасти приличаха на разцъфнали рози. Не бе нужно керванът да прекосява реката, тъй като щеше да продължи на север към Таксила. Затова се сбогувах с хората от мисията, като изключим личната ми стража и безценния за мен Карака.

Докато ни превозваха през реката, започнах донякъде да осмислям всички онези будистки и джайнистки представи за реки и фериботи, за прекосяване и далечни брегове. Всъщност по средата на реката, когато видях колко бързо се смалява керванът на северния бряг, а в същото време стените, кулите и храмовете на града се уголемяват, пред мен ясно изникна онази символична картина, която се бе опитал да ми внуши принц Джета. Докато приближавахме града, в който живееше Златният, изпитах чувството, че самият аз съм част от тази картина. На брега зад мен оставаше познатият, обикновен живот. Реката бе водовъртежът на живота, в който човек лесно може да се удави. Пред мен се простираше градът Шравасти, или по-скоро „далечният бряг по пътя от раждането към смъртта“, както се изразяват будистите.

В Шравасти очакваха пристигането ми и бях посрещнат от високопоставена делегация. Сам принц Джета ме представи на губернатора и свитата му. Тамошните величия са, общо взето, по-светлокожи и светлооки от магадханските си събратя. Освен това излъчват някаква самоувереност, която рядко се среща в магадханския двор. Друг е въпросът, че цар Пасенади нямаше претенции да е световен монарх, нито пък имаше дворцов управител като Варшакара, чиято тайна служба и внезапни арести поддържаха постоянно напрежение. Каквито и да бяха злощастията на Кошала като държава, животът на заможните хора в Шравасти — този най-разкошен и пищен от всички градове в света — очевидно бе много приятен.

— Почетните гости обикновено идват от юг и тогава можем да ги посрещнем с много хубава церемония, но тук, на реката…

Губернаторът се извини за стеклата се тълпа от пристанищни работници, рибари и лодкари. Те се блъскаха и напираха към нас и въпреки че една рота от градската стража се опитваше да ги изтласка назад, бързо възвръщаха позициите си. Всички имаха добродушен вид и все пак да потънеш изведнъж в индийската тълпа, заобиколен от тъмнокожа миришеща плът, е само по себе си доста обезпокояващо.

Внезапно кордонът се разкъса и тълпата ни притисна към дървената ограда. Спаси ни само намесата на персийската ми стража, иначе щяхме да бъдем смазани. Тълпата се отдръпна. Тогава губернаторът се провикна и даде заповед да бъдат отворени градските врати. Но вратите останаха затворени. Оказахме се обсадени между придобилата изведнъж хищнически вид тълпа и дървената ограда.

— Така е в Кошала — каза принц Джета, като удари ръката на някакъв крадец, който бе успял да я провре между двама персийски стражи.

— Все пак хората изглеждат… жизнерадостни — отвърнах аз.

— Да, те са наистина необикновено жизнерадостни.

— И са толкова много — добавих аз глупаво.

— Прав си, в Шравасти живеят петдесет и седем хиляди семейства.

През това време губернаторът крещеше с пълно гърло. Даваше някакви заповеди и удряше с юмруци по вратата. Стори ми се, че измина цял цикъл от ведическото сътворение, докато дървените порти изскърцаха и се разтвориха. С облекчение видях, че от другата страна стои рота войници с готови за хвърляне копия. Тълпата се отдръпна и влязохме в Шравасти — по-скоро забързано, отколкото тържествено.

Чакаха ни колесници с впрегнати коне, но аз заявих, че предпочитам да ходя пеш, защото „три дни съм пътувал във волска кола и краката ми са се схванали“. И така, застанал начело на едно малко гневно шествие, минах по цялата дължина на един от четирите прави булеварда, които се събират на керванския площад — за щастие най-късия. Другите три булеварда започват съответно от югозападната, югоизточната и южната градска врата, всяка от които служи за начало или край на керванския път.

Огромното богатство на Шравасти се дължи на местоположението му. Градът е кръстопът не само за пътуващите от изток на запад кервани, но и за тези, които се движат от север на юг. По тази причина най-влиятелни са богатите собственици, което означава, че на практика брахманите и воините са на второ и трето място след търговската каста — една аномалия във ведическия свят, срещу която силно негодуват изместените, или по-точно пренебрегнатите управляващи касти. В мирно време царят, благородниците и брахманите са изцяло зависими от търговците, а те, като всички търговци, желаят само търговията им да върви, да печелят пари и да има мир. Единствено по време на война управляващите касти влизат в ролята си на управници, като принуждават търговците да се скрият, докато отмине опасността. Според принц Джета причината, поради която търговската каста подкрепя будистите и джайнистите, е, че двата ордена се прекланят пред всички живи същества и не одобряват войната. Ордените допадат и на селяните, макар те да почитат доарийските божества. Освен че искат мир, а не война, селяните ненавиждат огромните разточителни кланета на коне, бикове, овни, които брахманите извършват в чест на своите ведически богове. Селянинът не желае да дава коня си на никого — ариец или неариец, човек или бог. Ето защо смятам, че най-вероятно един ден Будисткият и Джайнисткият ордени ще изместят арийските богове, което ще бъде дело на богатите търговци, подкрепяни от неарийското население по селата.

Преди да отида в Индия, представата ми за един град не включваше друго освен голи стени с различна форма и височина, пръснати произволно из криволичещи улички. Дори във Вавилон къщите по дългите прави улици са голи и без прозорци, също като в персийски или гръцки град. Ако от време на време не се срещаше по някоя гръцка аркада, еднообразието щеше да е потискащо, особено там, където климатът позволява на обикновените хора да живеят на открито през цялата година.

Но Шравасти не прилича на западните градове. Всяка къща има прозорци и балкони, а по покривите се издигат фантастични кулички. По стените често се виждат сцени от безкрайния живот на Рама. Много от тях са красиво нарисувани — или прерисувани, защото всяка година дъждът ги измива. Сега някои собственици покриват стените си с барелефи и гледката е великолепна.

Докато бавно крачехме с губернатора по средата на многолюдния булевард, колесниците ни правеха път, а от гърбовете на слоновете надничаха надолу богати търговци. За разлика от тълпата на пристанището гражданите се държаха благоприлично. Всъщност те бяха свикнали с чужденците. Виждали бяха перси и по-рано, да не говорим за вавилонци, египтяни, гърци и дори посетители отвъд Хималаите — жълтите хора от Китай.

— Вляво са базарите и работилниците — каза принц Джета, както винаги старателен водач.

Можех и сам да се досетя. Из уличките, които започват от големия булевард, се разнасяха типични за различните занаяти звуци и миризми. Една ухаеше на цветя. Друга вонеше на съхнещи кожи. В някои улички отекваше силен шум от чукане по метал, а други се огласяха от песните на птици, предлагани на купувачите като домашни любимци или за месо.

— Вдясно са правителствените сгради, големите къщи, царският дворец. А тук — бяхме стигнали вече до големия централен площад — се събират кервани от цял свят.

Керванският площад на Шравасти е изумителна гледка. Хиляди камили, слонове, волове и коне изпълват най-големия градски площад, който съм виждал. Ден и нощ там пристигат и заминават кервани — товарят ги, разтоварват ги. Три големи чешми утоляват жаждата на животни и хора. Палатките и сергиите никнат като гъби. Край тях невъзмутими търговци купуват и продават какво ли не. Те ловко се прехвърлят от една стока на друга, с очи, които пронизват и блестят като очите на лешоядни птици, плъзнали из опустошено бойно поле.

От керванския площад царският път води до един потънал в зеленина парк, в чийто център се намира изящен дворец, изграден от тухли и дърво. Той не бе тъй величествен, както неотдавнашното творение на Бимбисара, но затова пък бе много по-красив.

Вече се чувствувах изтощен. Придружителите ми също. Естествено, те негодуваха срещу моето хрумване, което ги бе принудило да бият толкова много път. Трябваше да си платя за това и отмъщението дойде още щом влязохме в двореца.

— Царят е наредил веднага да се явиш при него — заяви щастливо плувналият в пот дворцов управител.

За разлика от него аз съвсем не бях щастлив.

— Много съм прашен…

— В такъв случай царят не държи да се спазва протоколът.

— Значи не би имал нищо против първо да се преоблека и…

— Това, че не държи на протокола, многоуважаеми посланико, не означава, че не изисква да му се подчиняват във всичко.

— Нали трябва да му поднеса даровете от Великия цар…

— Даровете ще останат за по-нататък.

— Съжалявам — прошепна принц Джета.

Докато дворцовият управител ме водеше из просторните зали, чиито стени бяха покрити с инкрустации от сребро, седеф и слонова кост, бях измъчван от чувството, че великолепието наоколо е в пълен контраст със собствения ми неугледен вид.

Накрая без всякакви церемонии бях въведен в малка стая, от чиито тесни, островърхи прозорци се виждаха дървета, разцъфнала лоза и мраморен фонтан, в който не течеше вода. Пред един от прозорците се очертаваха силуетите на двама възрастни будистки монаси с бръснати глави.

За миг помислих, че са сбъркали и са ме завели в друга стая. Гледах изумено двамата старци. Приличаха на братя. По-дребният от тях рече:

— Добре дошъл в нашия двор, Кир Спитама.

Понечих да подвия коляно, но цар Пасенади ме спря.

— Не, не. Ти си светец. Трябва да коленичиш само пред поклонниците на… огъня, нали така беше?

— Ние се покланяме единствено на Премъдрия господ. Огънят е само негов пратеник.

Бях толкова изморен, че това бе единственото, което можах да кажа и то едва ли можеше да се нарече проповед, но царят реши да прояви благосклонност.

— Разбира се, разбира се. Вие се кланяте на небесен бог, също като нас, нали, Сарипутра?

— Така е наистина. Всъщност имаме всякакви богове, каквито можеш да си представиш — отговори високият, болезнено слаб Сарипутра.

— Включително и такива, каквито не можеш да си представиш — добави Пасенади.

— Премъдрият господ е единственият бог — заявих аз.

— Ние също имаме единствени богове. Нали, Сарипутра?

— Имаме ги в изобилие, скъпи мой.

По това време вече бях свикнал с навика на индийските светци да разговарят с учениците си като с… малки деца, към които изпитват нежни чувства. Обсипват те със своите „скъпи мой“, но думите им звучат мило и никак не приличат на доста зловещите „скъпи мой“ на Аджаташатру, с които той цели да приспи бдителността на събеседника.

— Мисля, че тук има някакво противоречие — казах аз смутено.

— И това се случва — отвърна мило Пасенади.

— Всъщност самият живот е противоречие — обади се Сарипутра, явно развеселен. — Ако не за друго, то защото раждането е непосредствената причина за смъртта.

Двамата старци весело се засмяха. Вече бях много раздразнен, затова реших да произнеса официалното си слово.

— Изпратен съм при теб от Ахеменида, от Дарий, Великия цар, господар на всички земи, цар на царете.

— Скъпи мой, та това ни е добре известно. И ще ти дадем възможност да ни разкажеш всичко за Дарий, когато те посрещнем тържествено в нашия двор. Едва тогава ще приемем пратеника — не, посланика на персийския цар, чието присъствие в долината на Инд причинява толкова вълнения на всички ни. Но сега ние сме просто двама старци, които желаят да следват осмократния път. Като цар не мога да стигна толкова далеч, колкото бих искал. Но за щастие сега съм архат, а тук присъствуващият Сарипутра е много близо до просветлението.

— Скъпи мой, та аз съвсем не съм това, което казваш. Служа на Буда и на ордена по свой скромен начин…

— От него ще научиш много, Кир Спитама! Не друг, а Сарипутра създаде ордена! Той определя всички правила! Грижи се да не бъде забравено нищо, което казва или е казал Буда. Сам той помни всяка изречена от Буда дума, от онзи ден в Еленовия парк във Варанаси до ден-днешен!

— Скъпи мой, та ти преувеличаваш заслугите ми. Не аз, а Ананда помни всяка дума. Аз само подреждам словата му в стихове, тъй че да могат да ги запомнят и децата — каза Сарипутра и после се обърна към мен: — Можеш ли да пееш, скъпи мой?

— Не. Всъщност да, но не пея хубаво.

Имах чувството, че съм се побъркал. Не можех да повярвам, че единият от тези старци царува над страна, по-голяма от Египет, а другият оглавява будисткия орден. Та те приличаха на двама абсолютни глупаци!

— Аз виждам онова, което ти не виждаш — каза Пасенади. — Знам, че си изморен. Въпреки това сигурно искаш да чуеш какво се случи. По онова време в Шравасти пристигна една млада жена. Представи се, че е от рода Гаутама — от рода на Златния! О, колко бях развълнуван! Ожених се за нея, а по-късно Златният ми разказа каква чудесна шега са ми погодили. Очевидно шакиите не са искали да смесват благородната си кръв с царската династия в Кошала. От друга страна, не смеели да ме обидят. Затова ми изпратили обикновена проститутка. И аз се бях оженил за нея. А когато разбрах, разсърдих ли се, Сарипутра?

— Че ти побесня, скъпи мой.

— О, не, съвсем не — отвърна обидено Пасенади.

— Ами! Обзе те такъв гняв, че взех да се страхувам за теб.

— Вероятно просто така ти се е сторило.

— Скъпи мой, така беше.

— Скъпи мой, не беше така.

Нечия всемогъща ръка милостиво е заличила от паметта ми останалата част от тази сцена. Възможно е да съм изпаднал в пълно безсъзнание.

Персийската мисия бе настанена в малка сграда в единия край на дворцовата градина. От двореца ни разделяха фонтани, цветя, дървета — и тишина. Дори пауните не издаваха никакъв звук — питах се, дали не са с отрязани езици? — а от върховете на дърветата безмълвно ни наблюдаваха стадо свещени маймуни. Пасенади си бе осигурил горско убежище в центъра на големия град. През седмицата, която ми бе дадена да се подготвя за официалното представяне пред царя, за мен се грижеше принц Джета. Покани ме в къщата си — висока постройка край брега на реката. В присъствието на такъв цивилизован човек, какъвто бе принцът, срещата ми с глупавите старци приличаше на трескав сън. Все пак, когато му разказах как ме е приел цар Пасенади, принцът се развесели, но се и смути.

— Старецът си е такъв — каза той.

Седяхме на покрива на къщата му. Слънцето залязваше зад бледосините хълмове, а облаците описваха причудливи ивици, напомнящи за идването на мусоните.

Небесният купол над индийската земя е сякаш повдигнат и създава чувството за тайнствена дълбочина — вероятно светлинна измама. Не знам причината, но ефектът е величествен.

— Дали поведението на Пасенади не подсказва защо държавата се разпада? — попитах аз.

— Нещата не са чак толкова зле — отвърна сдържано принц Джета. — Кошала е все още велика сила. Пасенади е все още велик цар.

— Шпиони? — изрекох думата без глас, само с устни. Принц Джета кимна. Но съм убеден, че той до известна степен вярваше в това, което каза.

— Проблемът е, че сега Пасенади е и архат, и цар, а е много трудно да бъдеш и двете.

— Какво значи архат?

— Думата означава „човек, който е убил врага“. В случая, желанието у човека.

— Като Буда.

— Само че архатът все още съществува за разлика от Буда, който е дошъл и си е отишъл. Някои хора вярват, че понеже Сарипутра е не по-малко свят от Гаутама, той също е постигнал нирвана. Но това е невъзможно. Буда е единствен за настоящето. В миналото е имало двадесет и трима буди. В бъдеще ще има още само един и това ще бъде краят на този цикъл от времето.

— Наистина ли смятат Сарипутра за… свят?

— О, да! Може да има някакви съмнения за Пасенади, но не и за Сарипутра. Пък и той сам създаде ордена. Той въведе правилата за монасите. Сега двамата с Ананда събират всяка дума, изречена от Буда.

— Записват ли ги?

— Разбира се, че не. Защо е нужно?

— Не е нужно.

По онова време вярвах, че щом се запишат, свещените думи изгубват религиозната си сила. Вярвах, че думите на дядо ми трябва да останат запечатани не на волски кожи, а в съзнанието на правоверните. За нещастие не успях да обясня това на зороастрийските си братовчеди в Бактра, които бяха прихванали от гърците манията да записват всичко.

Демокрит мисли, че първите религиозни текстове са египетски. Кой знае? И какво значение има? Аз и до днес вярвам, че записването на химни и религиозни текстове неизбежно намалява религиозните чувства. Несъмнено няма нищо по-вълшебно от религиозен разказ, повеля или молитва, съхранявани в човешкото съзнание, също както няма нищо по-въздействуващо от човешкия глас, който извиква от глъбините на паметта словата на истината. И все пак с годините започнах да разсъждавам по друг начин. Сега искам да бъде записано най-подробно всичко, казано от дядо ми, по простата причина, че ако не го направим ние, неговите съвременници, други ще го направят и истинският Зороастър ще изчезне под куп красиво изписани волски кожи.

Без всякакво предизвестие при нас на покрива се появи красив четиридесетгодишен мъж. Беше в пълно бойно снаряжение и държеше шлем, който, изглежда, бе от злато. Принц Джета падна на колене. Аз се подпрях на едно коляно, като предположих — и се оказах прав, — че това е престолонаследникът Вирудхака.

Вирудхака веднага ни направи знак да станем. С елегантен жест ни покани да седнем на дивана.

— Ще се видим официално утре, многоуважаеми посланико. Но допусках, че и на двама ни ще е приятно първо да се срещнем тук, при нашия приятел.

Съгласих се от името на Великия цар. Крадешком разгледах принца. В главата ми настойчиво се въртяха три въпроса. Възнамерява ли да извърши отцеубийство? Ако възнамерява, ще успее ли? Какво значение ще има това за Персия?

Без да подозира мрачните ми мисли, Вирудхака зададе няколко смислени въпроса за Персия. След Бимбисара той бе първият високопоставен индиец, който съзнаваше колко могъщ е Великият цар.

— В известен смисъл Дарий е много близо до отдавна предсказвания световен монарх — каза той.

— За нас, Велики принце, той е световен монарх.

Небето се свъси и съвсем притъмня. Нощните птици ту политаха нагоре, ту се спускаха надолу. Във въздуха се носеше мирис на дъжд.

— Но нали светът включва и Кошала? И републиките? И Магадха? И земите на юг от Индия? А отвъд онези планини — той посочи високите тъмни Хималаи — се намира Китай, друг свят, много по-голям от Персия и всички западни земи, взети заедно. Не трябва ли и Китай да е подвластен на световния монарх?

— Доколкото ми е известно, те твърдят, че имат свой световен монарх — отвърнах тактично аз. Вирудхака поклати глава.

— В Китай има много царства. Но им липсва монарх, който да ги обедини.

— Монарх? Или бог? — попита принц Джета. — Подозирам, че истинският световен монарх много ще прилича на бог.

— Мислех, че вие, будистите, сте атеисти. — Вирудхака се засмя, за да покаже, че говори сериозно.

— Не, ние приемаме всички богове. Те са необходима част от космическия пейзаж — отвърна ведро принц Джета. — Буда, разбира се, не им обръща внимание. А боговете, разбира се, го боготворят.

— Аз се държа настрана от тези въпроси — заяви Вирудхака. — Интересува ме само едно. Кошала. — После се обърна към мен: — Имаме си някои проблеми.

— Кое ли царство няма проблеми, Велики принце?

— Някъде са по-малко. Сега Бимбисара твърди, че е световният монарх. Ти присъствува на жертвоприношението на коня. Видя и чу.

— Но не мога да кажа, че го разбрах. Всъщност цялата държава на Бимбисара е по-малка и от Лидийската сатрапия на Великия цар.

От самото начало тактиката ми бе да внушавам у индийците страхопочитание, но не и да ги плаша. Но едва ли съм го правил много успешно.

— Лидия е само една от двадесетте сатрапии — добавих аз.

— И така да е — отвърна Вирудхака, — в тази част на света единствено долината на Инд е подчинена на Персия, а тази… сатрапия е много далеч от Кошала. Вашият цар трябва още да знае, че никога не сме били побеждавани във война. Интересува ни следното: Бимбисара твърди, че е световният монарх. Обаче жертвоприношението на коня протече зле. Той се надяваше, че ще придобие Варанаси. Не му се удаде. Сега братовчед ми Аджаташатру събира армия. Това означава, че щом свърши дъждовният сезон, ще прекоси Ганг и ще сме във война.

— Доколкото разбрах — започнах аз, като плувец, който се гмурка под водата, — принц Аджаташатру се страхува само от републиките.

— Страхува се от тях толкова, колкото и ние, което ще рече, че изобщо не се страхува — отвърна рязко Вирудхака. — Но войната ще бъде насочена не срещу републиките, а срещу нас. Ние ще победим, разбира се.

— Разбира се, Велики принце.

Очаквах неизбежния въпрос.

— Персия владее долината на Инд.

— Да, но както току-що каза, индийската ни сатрапия е много далеч от Кошала. — Насмешливо си послужих със собствените му думи. Но той продължи невъзмутимо:

— През сухия сезон петстотин мили не са чак толкова огромно разстояние.

Докато разговаряхме, постепенно ни обгърна мракът на безлунната нощ, а собствените ни безплътни гласове се сливаха с далечните гласове от брега на реката, които долитаха отдолу. По едно време разговорът замря и изведнъж изпитах чувството, че сме угаснали. Дали това не е нирвана, питах се аз.

Но после Вирудхака ни върна към действителността. Беше необикновено прям за индийски принц. Заяви, че желае съюз с Персия против Магадха. Попитах го какво би спечелила Персия от такъв съюз и той се зае да изрежда евентуалните изгоди.

— Ние владеем пътя по суша към Китай. Имаме монопол върху търговията с коприна. У нас е центърът на всички важни пътища между Запада и Далечния изток. От Бирма внасяме рубини и нефрит. През нас ще може да се стигне до Южна Индия не само по суша, но и по вода, щом пристанището Чампа мине в наши ръце.

И още много неща в този дух. После ме осведоми точно колко войска ще бъде необходима и кога. Очевидно внимателно бе подготвил речта си за мен.

Докато принцът говореше, аз си представих изражението на Дарий, когато чуе разказа ми за огромното богатство, струпано на керванския площад в Шравасти. Представих си още какви планове ще започне да крои, когато научи, че принцът иска да сключи съюз с Персия. Знаех, че това ще му даде чудесен повод да нахлуе в Индия. Персийската армия ще бъде приветствувана в Кошала. Магадха ще бъде разбита, а Кошала безболезнена присъединена към Персия.

Дарий бе майстор на изтънченото изкуство да присъединява към владенията си чужди царства. Пък и всеки персиец знае наизуст прочутата реч на Кир, произнесена пред мидийците: „Като се подчинихте сега, запазихте живота си. Що се отнася до бъдещето, дръжте се по същия начин и няма да ви сполети зло, ако не се смята за зло това, че няма да ви управлява същият човек, който ви е управлявал преди. Но ще живеете в същите къщи, ще обработвате същите земи…“

Тази реч характеризира неизменната политика на Ахеменидите. Нищо не се променя в живота на завладяния народ освен суверена. И тъй като Ахеменидът винаги е справедлив владетел, обикновено го посрещат радушно, както навремето мидийците са посрещнали Кир. Освен това Ахеменидът се старае, когато е възможно, да остави на старата династия някакъв външен белег на власт. Няма причина Вирудхака и Аджаташатру да не бъдат назначени за сатрапи… Да, нямаше причина освен една: всеки Ахеменид, който се довери на тези двама ловки принцове, би бил глупак.

— Ще направя каквото мога, Велики принце.

Постарах се да се държа едновременно загадъчно и окуражаващо, в най-добрата дворцова традиция на Суза.

— Няма много време. Скоро ще започнат дъждовете. Тогава пътуването по море ще е невъзможно, а ако тръгнем по суша… Къде ще отседне керванът по време на мусоните?

— В Таксила. До три месеца трябва окончателно да приключим преговорите.

— Но ти ще можеш да се върнеш в Персия едва след края на дъждовете.

— Да, но щом ти се струва, че… няма време, бих могъл да изпратя проект за договор между нас на сатрапа на Индия. Той ще го препрати в Суза и тогава ще можем да получим отговор преди началото на сухия сезон.

Излишно е да споменавам, че изобщо нямах подобни намерения. Исках да печеля време. Първо, керванът трябваше да мине безпрепятствено. После трябваше да докладвам на Дарий. А след това… Кой знае?

Вирудхака бе вече на крака. Изправихме се и ние. Три тъмни силуета на нощното небе.

Вирудхака ме прегърна, както изискваше обичаят.

— Тайният съвет ще състави договор — каза той. — Надявам се, че ще работиш с тях. Надявам се също, че ти лично ще преведеш договора на персийски. Това е изключително важно.

— Царят… — поде принц Джета, но реши да замълчи.

— Царят даде съгласието си — каза Вирудхака. — Все още не е напълно безразличен към съдбата на царството си.

След това си отиде.

Разходихме се с принц Джета до парапета и погледнахме надолу. В тъмнината пламтяха хиляди огънчета, които приличаха на хиляди звезди, попаднали в плен на земята. Крайречните жители приготвяха вечерята си. Докато стояхме така, прошепнах в ухото на принц Джета съобщението от Магадха.

Принцът направи особен жест с двете си ръце, като посочи надолу.

— Искали са да ми кажеш това.

— Несъмнено. Но дали е истина?

Принцът поклати глава.

— Синът не заговорничи срещу баща си. Няма причини за това. Свободен е да прави каквото желае. Бащата рядко се намесва. Той… — Принц Джета замълча. После добави: — Искат да ни съобщят нещо чрез теб. Но какво? Какво всъщност целят?

— Война с републиките.

— И с Кошала. Но не могат да се справят. Федерацията и Кошала са вече твърде много за тях. Затова, ако успеят да предизвикат междуособици в Кошала, ако скарат бащата и сина…

Нямаше нужда да се доизказва.

— Добре замислено — прекъснах го аз.

— Само че, ако не съобщим това на никого… — Принц Джета ме гледаше тъй, сякаш виждаше изражението ми в тъмнината. — Тогава няма да има междуособици, нали?

Съгласихме се да не споменаваме пред никого за предупреждението към цар Пасенади. Но, естествено, и двамата поотделно възнамерявахме да използуваме тази информация за собствени цели, защото така са устроени всички дворове, така е устроен светът. Все пак бях озадачен от недоумението на принц Джета. Излъгал ли ме бе Аджаташатру? И ако ме бе излъгал, защо?