Гор Видал
Сътворението (30)

11.

Като се замисля, ето какво всъщност знам за Буда. Когато го видях за пръв път — преди повече от половин век, — беше седемдесет и две-три годишен. Роден е в република Шакя, която се намира в подножието на Хималаите. Произхожда от семейство на воини, наречено Гаутама. Когато се родил, дали му името Сидхарта. Отраснал в столицата Капилавастру. По едно време бащата на Гаутама заемал висок пост в републиката, но съвсем не бил цар, както твърдят и досега някои сноби в Шравасти и Раджагриха.

Сидхарта се оженил. Имал един син на име Рахула, което означава „брънка“ или „връзка“. Подозирам, че момчето трябва да е започнало живота си под друго име, но никога не открих какво е било то. Рахула несъмнено се оказал връзката с този свят, който Буда щял да унищожи — за себе си.

Когато навършил двадесет и девет години, Сидхарта предприел онова, което сам нарекъл „благородното търсене“. Тъй като ясно съзнавал, че е „обречен на прераждане поради Аз-а, и тъй като знаел на какви опасности е изложен всеки, който е обречен на прераждане, той потърсил най-сигурното средство срещу връзката си с този свят — нирваната“.

Сидхарта прекарал в търсене седем години. Живял в гората. Умъртвявал плътта си. Медитирал. С течение на времето със собствени сили — или може би поради развитието си през всички предишни прераждания? — не само открил причината за болката, но и намерил лек за нея. Видял всичко, което е било, и всичко, което някога ще бъде. Накрая във вълшебно състезание той победил бога Мара, господаря на този свят.

Сидхарта станал Просветленият, или Буда. И понеже могъл да изличи не само своя Аз, но и материалния свят, той е по-висш от всички богове: те все още се развиват, а той не. Те продължават да съществуват в един свят, който Буда напълно е отстранил. Тъй като просветлението само по себе си е цел — голямата цел, — отстраненият вече свят не би трябвало да занимава Буда. Но станало така, че светът, от който се бил събудил, се върнал при него, защото върховният бог Брахма слязъл от небето и го помолил да покаже пътя на другите. Буда не искал да се занимава с това. Защо, попитал той, да говорим за онова, което е невъзможно да се опише? Но Брахма бил толкова настоятелен, че Буда се съгласил да отиде във Варанаси и да задвижи колелото на доктрината. Изложил четирите истини и разкрил осмократния път. Но в същото време, колкото и да е парадоксално, цялото това начинание било — и си остава — безсмислено, защото Буда бил премахнал този свят, както и всички други светове.

„Всичко, подчинено на причинност, е като мираж“, казал Буда. За него човешката личност е нещо като лош сън, от който трябва да се освободиш, за предпочитане чрез събуждане… в нищото? От един момент нататък вече не разбирам Буда. От друга страна, той е просветлен, а аз не.

Учението на Буда е напълно противоположно на учението на Премъдрия господ. За будистите и джайнистите светът става все по-лош. Ето защо целта на мъдрите е да престанат да съществуват. За Зороастър всеки човек трябва сам да поеме пътя към Истината или Лъжата и ще бъде съден във вечността за онова, което е извършил или не е извършил в продължение на един-единствен живот. Накрая, след престой на небето или в ада, всички човешки души ще споделят победата на Премъдрия господ над Ариман и ще стигнат до съвършеното състояние, което не е много различно от будистката шунията или „сияйна празнота“, ако това е правилният превод на думата, която така точно обяснява необяснимото.

За индийците всички същества са обект на непрекъснато превъплъщаване. Наказанията и наградите във всеки живот са резултат от минали дела в предишни прераждания. Човек е изцяло подчинен на своята карма — съдба. За нас съществуват страдание или радост във времето на дългото царство и накрая — обединяване с Ахура Мазда във вечното време. За тях съществува безкрайна поредица от смърт и прераждане, разчупена само от малцина чрез нирвана, която е нищото, и шунията, която е онова необяснимо нещо, ако то изобщо съществува.

Демокрит намира, че двата начина на мислене не са много различни. Аз съм убеден, че са напълно различни. Трябва да си призная, че в представата на Буда за шунията нима ещо лъчезарно, макар то непрекъснато да ти се изплъзва. Всъщност колкото повече мисля за неговите идеи толкова по-натрапчиво става чувството ми, че съм човек, който с двете си несръчни ръце се мъчи да сграбчи един от онези неуловими змиорки, които се вият нощем в топлите южни морета, облени от студена светлина. В сърцевината на будисткото мислене има едно празно пространство, което не е само търсената нирвана. То е съвършеният атеизъм.

Доколкото знам, ако Буда изобщо се е занимавал с боговете, то е било съвсем между другото. Никога не ги е отричал, просто не им е обръщал внимание. Но въпреки невероятната си самонадеяност не се е поставил на мястото на боговете, защото, когато задвижил колелото на учението си, самият той вече бил престанал да съществува, което е най-висшият стадий в развитието. Все пак, докато още обитавал плътта на Гаутама, позволил на други да създадат сангхата с цел да облекчат житейската болка на малцина избраници.

В началото орденът приемал само мъже. Но после Ананда убедил Буда да приемат и жени, които да живеят в отделни комуни и да следват осмократния път. Буда се отнесъл добродушно към тази идея, но все пак се пошегувал: „Трябва да знаеш, Ананда, че ако орденът се състоеше единствено от мъже, щеше да просъществува хиляда години. Сега, щом участвуват жени, ще просъществува само петстотин.“ Подозирам, че и в двата случая е проявил неоснователен оптимизъм.

В края на дъждовния сезон отидох с принц Джета в онзи парк, за който така и не стана ясно дали принцът го е продал на търговеца Анапиндика за нуждите на Буда, или не. Там живеят хиляди монаси, ученици, поклонници. Повечето аскети спят на открито. Дошлите на поклонение отсядат в къщата за гости, а членовете на ордена обитават голяма страда с дървен покрив.

Недалеч от този манастир видях дървена постройка, издигната на ниска площадка. В центъра й върху черга бе седнал Буда. Постройката нямаше стени и той живееше пред погледа на всички.

В манастира ни посрещна Сарипутра. Вървеше с бодра крачка, сякаш бе момче. Не носеше чадър. Топлият дъжд, изглежда, никак не го безпокоеше.

— Имате късмет. Татхагата е в настроение да говори. Толкова се радвам за вас. Откакто настъпи пълнолунието, все мълчеше. Но днес… — Сарипутра ме потупа по рамото. — Съобщих му кой си.

Ако е очаквал да го попитам какво мисли Буда за персийския посланик, разочаровал съм го. Отговорих сдържано:

— Ще се радвам на тази среща.

Употребих думата „упанишада“, която означава не само „среща“, но и сериозен разговор по духовни въпроси.

Сарипутра ни поведе към дървената постройка, до която водеха осем ниски стъпала. Може би по едно за всяка част на осмократния път? На първото стъпало го поздрави висок, набит жълтокож човек.

— Това е Фан Чъ — представи го Сарипутра. — Дошъл е от Китай, за да се учи от Буда.

— Нима е възможно човек да не се учи от Буда?

Фан Чъ говореше кошалския диалект може би по-добре от мен, макар с доста по-лошо произношение.

Тъй като по-нататък щяхме да станем близки приятели с Фан Чъ, ще отбележа само, че не беше дошъл в Индия, за да се учи от Буда. Изпратен бе с търговска мисия от една малка държава в Югоизточен Китай. По-късно ми каза, че този ден отишъл в парка, за да се запознае с персийския посланик. Персия го привличаше също тъй, както мен ме привличаше Китай.

Последвахме Сарипутра нагоре по стъпалата. Всички се изправиха да ни поздравят, с изключение на Буда, който продължаваше да седи на чергата си. Разбрах защо го наричат Златния. Беше жълт като китаец. Не само че не бе ариец, но не бе и дравид. Очевидно някое китайско племе бе прекосило Хималаите, за да посее семето на рода Гаутама.

Буда бе дребен, слаб, подвижен. Седеше много изправен, с кръстосани крака. Дръпнатите му очи бяха толкова тесни, че не можеше да се разбере дали са отворени или затворени. Според едно описание очите на Буда били сияйни като небето в лятна нощ. Не знам. Така и не ги видях. Светлите му извити вежди се събираха в кичурче на челото. В Индия това се смята за признак на божественост.

Кожата на стареца бе набръчкана, но плътта му излъчваше здраве, а голата му глава блестеше като жълт алабастър. Около него ухаеше на санталово дърво, което ми се стори недотам аскетично. Докато траеше срещата ни, той почти не движеше главата и тялото си. Само от време на време размахваше дясната си ръка. Гласът му бе тих и приятен и сякаш нямаше връзка с дишането. Всъщност по някакъв тайнствен начин той като че изобщо не дишаше.

Поклоних се ниско. Буда ми направи знак да седна.

Това бе всичко. Не си даде труд да отговори на поздрава ми. Последва неловко мълчание.

После един младеж внезапно го попита:

— О, Татхагата, нали ти казваш, че светът е вечен и че всички други възгледи са погрешни?

— Не, дете, не поддържам възгледа, че светът е вечен и всички други възгледи са погрешни.

— Тогава твой ли е възгледът, че светът не е вечен и всички други възгледи са погрешни?

— Не, дете, не поддържам възгледа, че светът не е вечен и всички други възгледи са погрешни.

После младежът попита дали космосът е краен или безкраен, дали тялото е подобно на душата, или не, дали след смъртта светецът продължава да съществува и така нататък. И всеки път Буда повтаряше същия отговор, или антиотговор, който даде на въпроса вечен ли е светът.

— Тогава какви възражения има Татхагата по всяка от тези теории, че не приема нито една от тях? — попита го накрая младежът.

— Защото, дете, възгледът, че светът е вечен, че е джунгла, пустиня, куклено представление, страдание и верига, завинаги свързана с нещастието, болката, отчаянието и агонията, този възглед не допринася за безразличието, отсъствието на желание, бездействието, покоя, познанието, върховната мъдрост и нирваната.

— Това ли е отговорът на Татхагата на всеки от въпросите?

Буда кимна.

— Това е възражението, което имам по тези привидно противоречиви теории, и причината, поради която не съм възприел нито една от тях.

— А има ли Татхагата своя теория?

Настъпи мълчание. Трябва да призная, че страните ми внезапно пламнаха и имах чувството, че ме изгаря треска. Неудържимо желаех да узная отговора или антиотговора.

— Буда не е обвързан с никакви теории. — Очите му сякаш гледаха не нас, а някакъв свят, или антисвят, който не можехме да възприемем. — Има, разбира се, неща, които знам. Знам каква е природата на материята. Знам как се раждат нещата и как загиват. Каква е природата на усещането. Как се появява то и как изчезва. Как започва осъзнаването и колко скоро спира. И понеже знам тези неща, успях да се освободя от всякакво пристрастие. Аз-а го няма, той е отхвърлен, изоставен.

— Но, Татхагата, ти… един светец, какъвто си ти, преражда ли се?

— В случая е неуместно да се каже, че се преражда.

— Значи ли това, че не се преражда?

— Това също е неуместно в случая.

— Тогава той едновременно и се преражда, и не се преражда.

— Не. Едновременността също е неуместна.

— Обърках се, Татхагата. Трябва или едното, или другото да е вярно, или дори и двете едновременно, но…

— Достатъчно, дете. Объркал си се, тъй като много често е невъзможно да видиш това, което е пред очите ти, понеже гледаш в обратна посока. Ако пред теб гореше огън, щеше ли да го забележиш?

— Да, Татхагата.

— Е, добре, когато огънят угасне, къде отива той? На изток? На запад? На север? На юг?

— Но въпросът е неуместен, Татхагата. Когато огънят угасне, защото няма повече какво да гори, той… е изчезнал, угаснал.

— Ти сам си отговори на въпроса дали светецът се преражда, или не. Въпросът е неуместен. Също като огъня, и светецът изчезва, угасва, защото няма повече какво да гори.

— Да — отговори младежът, — разбирам.

— Може би започваш да разбираш.

Буда насочи поглед към мястото, където седях аз. Струва ми се, че нито веднъж не погледна мен самия.

— Често водим този разговор — каза той. — И аз винаги използувам сравнението с огъня, защото изглежда лесно за разбиране.

Последва дълго мълчание.

— Всичко, подчинено на причинността, е мираж — изрече внезапно Сарипутра.

Последва ново мълчание. Вече не си спомнях нито един от въпросите, които се канех да задам. Като прословутия огън умът ми бе изгаснал.

Принц Джета заговори вместо мен:

— Татхагата, посланикът на Великия персийски цар иска да узнае как е бил сътворен светът?

Буда извърна към мен своите странни, невиждащи очи. После се усмихна.

— Може би самият ти би искал да ми кажеш — рече той и оголи зъби. Бяха пожълтели и обезпокояващо приличаха на дългите зъби на някакво хищно животно.

Нямам представа какво съм му отговорил. Сигурно съм му описал едновременното създаване на доброто и злото. Повторил съм му учението на дядо си. Гледал съм тези негови тесни очи, прицелили се — мисля, че това е най-точната дума — някъде в мен.

Когато свърших, Буда ми отвърна любезно:

— Тъй като никой никога няма да разбере със сигурност дали неговата представа за сътворението е правилна, напълно невъзможно е той да знае дали чуждата представа е неправилна.

И с това приключи единствената важна тема на този свят.

Последва ново мълчание, този път много дълго. Слушах ромоленето на дъжда по сламения покрив, свистенето на вятъра в дърветата, напевните крясъци на маймуните в близкия манастир.

Накрая се сетих за един от многото въпроси, които имах намерение да му задам.

— Кажи ми, Буда, ако животът на този свят е зло, защо тогава съществува светът?

Буда погледна към мен. Мисля, че този път може и да ме е видял, макар че сега всичко наоколо беше обвито в някаква полупризрачна зеленикава светлина, сякаш се бяхме гмурнали в езеро и гледахме под водата.

— Светът е пълен с болка, страдание и зло. Това е първата истина — отвърна Буда. — Разбереш ли тази истина, другите ще станат очевидни. Следваш ли осмократния път…

— … нирваната или ще угаси твоя Аз, или няма да го угаси.

Присъствуващите тихичко ахнаха. Бях прекъснал Буда. Не съжалих, че съм проявил грубост, а продължих в същия дух:

— Моят въпрос е: кой или какво е сътворило света, чийто единствен смисъл според теб е безцелно да причинява болка?

Буда отговори благо:

— Дете мое, нека си представим, че участвуваш в битка. Улучила те е отровна стрела. Боли те. Имаш треска. Страхуваш се от смъртта и… от следващото превъплъщение. Аз съм наблизо и съм отличен хирург. Какво ще поискаш да направя?

— Да извадиш стрелата.

— Веднага?

— Веднага.

— Няма ли да поискаш да узнаеш кой лък я е изстрелял?

— Ще ме интересува и това, разбира се. — Вече усетих накъде отива.

— Но преди да съм извадил стрелата, няма да те вълнува дали стрелецът е бил нисък или висок, воин или роб, красив или грозен?

— Не, но…

— Тогава ето всичко, което ти предлага осмократният път. Да те освободи от болката, която ти причинява стрелата, и да ти даде противоотрова за отровата й, която е този свят.

— Но щом бъде извадена стрелата и се излекувам, може би пак ще поискам да узная чия стрела ме е улучила.

— Ако вярно си следвал пътя, това ще ти се струва несъществено. Ще си разбрал, че този живот е сън, мираж, създаден от Аз-а. И изчезва, щом изчезне Аз-ът.

— Ти си Татхагата, този, който е дошъл и си е отишъл, и е дошъл отново. Когато си тук, си тук, но къде отиваш, когато си отидеш?

— Където отива огънят, когато угасне. Дете мое, нирваната не може да бъде описана с думи. Не се опитвай да хванеш в мрежа от познати изрази онова, което и е, и не е. Накрая самият размисъл върху идеята за нирвана показва, че човекът все още е на близкия бряг на реката. Онези, които са постигнали това състояние, не се опитват да назоват неназовимото. Междувременно нека извадим стрелата. Нека излекуваме плътта. Нека се качим, ако можем, на сала, който тръгва към далечния бряг. Нека следваме средния път^[1]. Това ли е правият път?

В здрача усмивката на Буда едва-едва се виждаше.

— Тъй както пространството на вселената е изпълнено с безброй въртящи се колела на огнени звезди — добави той, — така и мъдростта, която надхвърля този живот, е безмерно дълбока.

— И трудна за възприемане, Татхагата — каза Сарипутра, — дори и за пробудените.

— И тъкмо поради това, Сарипутра, никой не може да я възприеме чрез пробуждане.

Двамата старци избухнаха в смях при тази очевидно позната за тях шега.

Не си спомням нищо друго от срещата с Буда. Мисля, че преди да излезем от парка, посетихме манастира. Тогава, струва ми се, за пръв път видях Ананда. Беше дребен човек, посветил живота си на задачата да научи наизуст всичко, което Буда някога е казал или направил.

Спомням си, че попитах принц Джета дали Буда е казал пред мен нещо, което не е казвал хиляди пъти преди това.

— Не. Винаги използува едни и същи метафори. Единственото ново, поне за мен, бе парадоксът с пробуждането.

— Но за Сарипутра това явно не беше ново.

— Е, Сарипутра го вижда най-често от всички и двамата си разменят неразбираеми за другите шеги. Много се смеят. Не знам на какво. Макар да съм достигнал до състояние, в което мога да се усмихвам на този свят, все още не мога да му се смея.

— Но защо не го вълнува мисълта за сътворението?

— Защото за него тя е без всякакво значение. Върховната задача на човек е да дематериализира Аз-а. За себе си той е успял да стори това. Сега е задвижил колелото на учението си за другите, за да постигнат и те каквото могат. Самият той е дошъл… и си е отишъл.

Демокрит, за разлика от мен, намира тази идея за не толкова неразбираема. Аз мога да възприема представата, че светът се намира в постоянно движение и че това, което ни се струва действителност, е нещо като постоянно променящ се сън и всеки го възприема различно от останалите, както и самият обект се различава от възприятията ни за него. Но липсата на бог, на начало и край, на добро в борба със злото… Накрая липсата на цел прави истините на Буда твърде странни, за да мога да ги възприема.