Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
NomaD (2019-2020 г.)

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Допълнителна корекция

7.

Всеки път, когато стигна до заключението, че хората много си приличат, неизменно се сблъсквам с някое съществено различие между човешките раси. Индийците обичат хазарта. Персите — не. Ведическите богове на Индия са зороастрийските дяволи. Защо някои вярват, че космосът е единно, цяло, а други — че се състои от много неща? Или от много неща, събрани в едно? Или от нищо? Кой е създал космоса и от какво? Съществува ли той, или не? Съществувал ли съм самият аз, преди да задам този въпрос на Демокрит? Съществувам ли сега? Съществувал ли съм под друга форма, преди да се родя? Ще се родя ли отново като нещо друго? Ако на земята няма хора, които да наблюдават как расте хвърляната от слънцето сянка, ще съществува ли времето?

Принц Джета изпитваше по-голямо удоволствие дори и от мен да размишлява върху, както той ги наричаше, първичните неща. Беше дошъл от Кошала в Магадха, за да присъствува на сватбата на внучката си. При първата ни среща ме покани в къщата си недалеч от града — на север от Раджагриха. Каза ми да отида по пладне. И да не се безпокоя от жегата. През този сезон светските посещения обикновено се правят късно следобед. Но той заяви:

— Там и на обед е прохладно. Ще се почувствуваш като в снежната страна.

Това бе израз, останал от времето на първите арийци. Едва ли в двора на Раджагриха имаше и десет души, които бяха виждали сняг.

Пътувахме с Карака във волска кола с навес. Той току-що се бе върнал от обиколка на железните мини на юг и бе смаян от големината им. Понеже коларят ни бе шпионин, който разбираше персийски, говорехме с недомлъвки. Питаш ме как познавахме кой знае персийски и кой — не. Всички говорещи персийски бяха от северозапад — от Гандхара или долината на Инд. До един бяха по-високи и по-светли от магадханците. А и местният диалект ги затрудняваше не по-малко от нас. В моя чест Варшакара бе докарал стотина от тези хора, за да ни шпионират.

Имението на принц Джета бе оградено със стена от непечени тухли, с една-единствена дървена врата, гледаща към главния път. Както стената, така и вратата бяха съвсем невзрачни и имах чувството, че отиваме на гости в седалището на мелничарската гилда. Но щом прекрачихме прага, дори и антиарийски настроеният Карака се изуми.

В дъното на дълга алея, провираща се между две редици разцъфнали дървета, се виждаше изящна беседка. Над високите й сводести прозорци бе опъната тента от бледосиня тъкан, която на пипане бе като коприна, но се оказа нов вид памучен плат.

Уханието на цветя и билки се менеше в различните части на градината. Понеже местността между Ганг и Раджагриха е съвсем равнинна, принц Джета бе разчупил еднообразието на пейзажа, като бе издигнал няколко малки хълмчета и миниатюрни планини. Изкуствените хълмове бяха покрити с цветни лехи и ниски дървета, а миниатюрните планини наподобяваха сивите Хималаи. Гледката бе изумително красива.

В беседката бе тъмно и както ни бе обещал принц Джета, прохладно, защото водни струи периодично освежаваха въздуха, като поръсваха зелените храсти под прозорците. Един от членовете на мисията ми все пак успя да разгадае принципа, на който работеше тази хидравлична система и по-късно я изпробвахме в градините на новия дворец във Вавилон. Но както става с всички нововъведения в този град, тя скоро бе изоставена. Там всичко, появило се след времето на модерниста Навуходоносор, се смята за ексцентрично. Според мен вавилонците са най-консервативните хора в света.

Принц Джета не беше млад човек, но в никакъв случай не беше и стар. В сравнение с повечето магадханци имаше светла кожа, а над очите му се очертаваше онази особена гънка, която отличава обитателите на Хималаите и китайците. Движенията на стройното му тяло бяха учудващо енергични за индийски благородник, особено през летния сезон — без съмнение това се дължеше на живота на прохладен въздух, сред течаща вода, сенчести дървета и вълшебни въртящи се ветрила.

Принц Джета ни поздрави тържествено. След това ми съобщи колко му е приятно, че ще се оженя за внучката му. Бил чувал да се говори, че е бързонога като газела, плодовита като млада, маруля и тъй нататък. Стана ми приятно, задето не се преструваше, че познава детето.

С това приключихме задължителната официална част и ни поднесоха лек, но много вкусен обед.

— Аз не ям месо — каза принц Джета, — но ти, разбира се, стига да искаш, можеш да ядеш.

Отказах с облекчение. През горещите летни дни имах чувството, че като се натъпча с месо, приготвено с гхи, затъпявам като охранен брахман.

Попитах домакина дали се въздържа да яде месо по религиозни причини, Принц Джета направи изискан, самокритичен жест.

— Бих искал да съм истински просветлен. Но не съм. Спазвам обетите доколкото ми е възможно, но възможното за мен никога не е много. Далеч съм от нирваната.

— Може би Премъдрият господ ще сметне тези твои намерения за равностойни на дела — казах аз — Е ще ти позволи да минеш по моста на изкуплението към рая.

Не знам как да си обясня такава нетактичност от моя страна — заговорих за религия в дома на човек, който се е приближил до Буда. Макар да ме бяха възпитавали, че единствената истинска религия на света е нашата и че тя трябва да стигне до всички хора, независимо дали те или техните дяволи желаят това, аз все пак бях царедворец и което е по-важно в случая, посланик. Дарий твърдо ми бе заповядал да не отричам другите богове и да не натрапвам Премъдрия господ на чужденците.

Но принц Джета предпочете да отвърне на моята грубост най-любезно:

— Наистина би било много великодушно от страна на вашия Премъдър господ да помогне на човек, толкова недостоен да премине по неговия мост към… към рая.

Общо взето, представата за рая като свят на предците ни е неясна за индоарийците и е изцяло отхвърлена от онези, които са заменили ведическите богове с дългата верига от смърт и прераждания, завършваща или с лично просветление, или защото е свършил един от циклите на света… за да започне отново.

Изоставих темата за Премъдрия господ. За съжаление същото направи и принц Джета. Той заговори за Буда:

— Ще се срещнеш с него, когато ни посетиш в Кошала. Искрено ще съжалявам, ако ни лишиш от огромната радост да ни… как да го кажа? — да ни озариш с присъствието си в Шравасти, защото ти си не само пратеник на Великия цар, но и внук за Зороастър, което е още по-вълнуващо.

Като всички индийци, и принц Джета умееше да плете от думите красиви фрази, подобни на гирлянди от цветя. А аз — като всички персийски царедворци — не му отстъпвах в това изкуство. Но след обеда оставихме цветята да повехнат и подхванахме истински разговор.

— Да се поразходим — рече принц Джета и ме хвана под ръка.

Отведе ме до едно изкуствено езеро, заобиколено с тъй умело подредени тръстики и лотоси, сякаш сами бяха поникнали там — човек просто не можеше да повярва, че не стои пред изумително творение на природата. Поради някаква оптическа измама езерото изглеждаше необикновено широко и дълбоко, а в далечния си край завършваше в планинска верига.

Когато стигнахме до водата, принц Джета свали горната си дреха.

— Можеш ли да плуваш? — попита той.

— Това е едно от първите неща, на които ни учат — отвърнах аз.

Всъщност никога не съм плувал добре. Все пак успявах да следвам принц Джета, който с безупречни движения преплува плиткото езеро до миниатюрната планинска верига отсреща. Пъстроцветни риби се стрелваха между краката ни, а огненочервените птици фламинго ни наблюдаваха от брега. Онзи ден в градината изпитах чувството, че се намирам в рая.

Когато стигнахме на един-два метра от изкуствената скала, принц Джета каза:

— Сега си поеми дъх и се гмурни под планината.

И в миг се устреми надолу като чайка, подгонила някоя риба. Сетне изчезна.

Понеже не знаех как да се гмурна, внимателно потопих главата си във водата и заритах с крака. Помислих си, че ей сега ще се удавя. Но после, за пръв път през живота си, отворих очи под водата и бях смаян от пъстроцветните риби, от полюляващите се зелени водорасли, от веригите на лотосите, издигащи се нагоре. Бях останал съвсем без въздух, когато видях вход към някаква пещера. Със силен тласък на краката успях да вляза в нея и после изскочих на повърхността.

Принц Джета ми помогна да изляза от водата. Върху ситния бял пясък бяха пръснати дивани, маси, столове. Всъщност пясъкът не бе бял, а син. Всичко в пещерата излъчваше ярка синя светлина, сякаш под водата пламтеше огън. Този естествен ефект се получаваше от няколко малки отвора на нивото на езерото. В пещерата влизаше въздух и светлина, но отвън не можеше да се вижда какво става вътре.

— Не може и да се подслушва — заяви моят домакин, като се настани на един диван. — Това е единственото място в Магадха, където Варшакара не може да подслушва.

— Ти ли построи пещерата?

— Аз построих и тази планина. И езерото. И парка. Тогава бях млад, разбира се. Не бях дал обети. Радвах се на всички възможни удоволствия в света, а тази радост причинява болка, не е ли така?

— Но няма съмнение, че често самата радост е по-голяма от болката — отвърнах аз. — Погледни собственото си приятно творение…

— За което ще трябва да заплатя при следващото си появяване като бездомно куче.

Принц Джета се държеше толкова ведро, че не можех да кажа дали се шегува, или не — сигурен признак за високоблагороден произход.

Но можеше да се държи и прямо.

— Разбрах, че си сключил договор с братовчед ми Бимбисара — каза той.

— Подготвяме договор. Персия ще получава желязо, а Магадха — злато. Може би ще трябва да се върна в Суза, преди да съобщя последната дума на Великия цар.

— Разбирам. Кога ще дойдеш в Кошала?

— Нямам представа.

— Тук съм не само за да поема полагащата ми се по старшинство роля в церемонията за сватбата ти с моята внучка, но и да те поканя от името на цар Пасенади да посетиш неговия двор колкото е възможно по-скоро.

Дипломатично замълчах, преди да отвърна на издаващите безпокойство настойчиви думи на домакина си.

— Мислиш ли, че ще има война? — попитах аз след малко.

— Да. И то скоро. Войските се придвижват към реката.

— За да нападнат републиките, така ли?

— Да…

Очите на принц Джета изглеждаха сини като езерото под планината. В действителност на дневна светлина имаха особен цвят или нюанс — бих го нарекъл хималайско сиво, тъй като се среща само у жителите на този планински район.

— Какво ще направи Кошала?

— Какво ще направи Персия? — попита на свой ред той.

Не бях подготвен за такъв откровен въпрос.

— От Таксила до Магадха има три хиляди мили — отвърнах аз.

— Чували сме, че армиите на Великия цар пътуват бързо.

— В такъв случай вероятно знаете, че част от армията на Великия цар е заета на запад с гърците, които…

Но не сметнах за нужно да обяснявам какви са гърците на един толкова цивилизован човек като принц Джета. Ако му е било необходимо да научи нещо за тях, щеше да знае. Но както се оказа, не знаеше нищо за Европа.

— Друга част от армията се намира на северната граница. Отблъсква племената.

— Братовчедите ни — побърза да уточни принц Джета и се усмихна.

— Отпреди тридесет-четиридесет поколения назад. Но каквото и да е древното ни родство, сега северните племена са наш общ враг.

— Да, разбира се. Но Великият цар несъмнено държи армия в сатрапията си на река Инд.

— Само за отбрана. Никога няма да я прати в Магадха.

— Сигурен ли си?

— Великият цар владее долината на Инд от едно поколение насам, дори по-малко. Без персийски гарнизон там…

— Разбирам — въздъхна принцът. — Надявах се…

Направи с ръка красив и същевременно напълно неразбираем за мен жест. Но тогава все още не бях научил езика на ръцете, с който индийците често си служат, тъй че успяват да изразят без думи и най-тънките нюанси на мисълта. Това тяхно средство за общуване е произлязла от праисторическите танци.

— Харесва ли ти моят племенник?

— Да, изглежда много изискан и… сантиментален.

— Несъмнено е сантиментален. Когато умря любимата му птичка, плака цяла седмица.

— Но дворцовият управител сигурно никога не плаче!

Сега, помислих си, ще изпробвам дали магадханската тайна служба е успяла да проникне в пещерата на принц Джета.

— Не. Той е твърд човек. Мечтае да присъедини Варанаси към Магадха. Мечтае за разрухата на Кошала.

— Това само мечта ли е?

— Пасенади е светец. Не се интересува от този свят. Самият той е архат. Това означава, че е близо до просветлението, до крайното разпадане на неговия Аз.

— То ли е причината царството му също да е близо до разпадане, да не кажа до просветление?

Принц Джета вдигна рамене.

— Защо трябва царствата да се различават от хората? И те се раждат. Растат. Умират.

— Тогава не би трябвало да те вълнува състоянието на Кошала, пък ако ще и да прилича на гниещ отпреди три месеца човешки труп.

— Напротив, вълнува ме. Вълнува ме. Заради сангхата.

Сангха е думата за орден или община от будисти. Но и думата, и понятието предхождат будизма с векове, а може би с хилядолетия. В републиките сангхата е съветът на всички глави на семейства. В някои републики всеки член на съвета или събранието се нарича раджа, с други думи, цар — хитър начин да се заобиколи монархическото начало. Щом всеки е цар, значи всъщност няма цар. В онези дни нито една република не се управляваше само от един човек.

Тъй като самият Буда бе син на член на съвета в република Шакя, често говорят за него като за царски син. Но баща му е бил просто един от хилядите царе, които са се събирали, за да управляват републиката. Само че, докато републиканската сангха действува при мнозинство от половината си членове плюс един, будистката сангха не може да приеме решение без пълно мнозинство. След смъртта на Буда това правило щеше да причини много неприятности на ордена.

— Страхувате ли се от цар Бимбисара?

— Не. Той е наш приятел.

— А Варшакара?

Случайно, а може би и умишлено, принц Джета нарисува звезда на белия, по-точно, на синия пясък.

— Той е типичен царски управител. За него орденът, всеки орден е опасен.

— Предполагам, че имаш предвид републиканските ордени?

— Точно така. И понеже Бимбисара е стар, а Варшакара е млад, благоразумно е да очакваме най-лошото. — Принц Джета се разсмя. — Виждаш ли защо съм несъвършен будист? Трябва да се занимавам с политика, вместо да спазвам обетите.

— А кои обети не спазваш?

По онова време възприемах нещата буквално. Освен това в Индия има хиляда и една религии, които напълно ме бяха объркали. Индийците на пръв поглед приемат всичко, а това е все едно, че не приемат нищо. Всеки път, когато запалвах свещения огън на неогрято от слънцето място, неколцина любопитни брахмани ми прислужваха. Държаха се учтиво и задаваха по няколко любознателни въпроса. Но никога едни и същи хора не идваха повторно. Чудя се как ли би постъпил дядо ми, за да ги спечели за вярата.

— Животът ми е твърде светски — рече принц Джета и хвърли камъче в сияйното синьо езеро пред краката ни.

Миг след това към нас заплува нещо, прилично на стадо делфини. Скоро се оказа, че не са делфини, а млади момичета. Всяко носеше музикален инструмент, увит в непромокаема кожа.

— Помислих си, че може би ще ти е приятно да послушаш музика — каза той. — Проектирах планината и пещерата така, че музиката да се чува най-добре. Боя се, че не владея всичките шестдесет й четири изкуства, но наистина познавам музиката — единственото изкуство, което ми се струва близо до…

Благоразумно се въздържа да направи сравнението, тъй като онова, което имаше предвид, самият той смяташе за несравнимо.

Не бих казал, че концертът ми достави удоволствие, сравняващо се с възторга, който изпитвах от искрящата вода, в чието сияние всичко изглеждаше безплътно като хаомен сън.

Сега се чудя дали и най-дребният детайл от онзи ден не е бил предварително обмислен. Знам само, че много от нещата, които принц Джета ми разказа за Буда, останаха завинаги в паметта ми. Възможно ли е светлината и музиката да се съчетаят така, че да събудят видение, подобно на онова, което се предизвиква от свещената хаома или дори от дяволската сома? Отговорът е известен само на принц Джета, а той отдавна е сменил тялото, което седеше до мен, с… Знам ли в какво се е превърнал? Най-малкото в низш индийски бог, който има — надявам се — само две ръце и му предстои вечно блаженство, преди да настъпи крайното нищо.

Докато музиката свиреше, принц Джета ми разказа за четирите благородни истини на Буда:

— Първата истина е, че животът е страдание. Ако не постигнеш онова, което желаеш, страдаш. Ако го постигнеш, пак страдаш. Между постигането и непостигането на желанията човешкият живот прилича на пращящ огън. Съгласен ли си?

— Да, принц Джета.

Винаги казвам „да“, за да науча нещо повече. Истинският словесен жонгльор като Протагор или Сократ би попитал какво се разбира под страдание. Под постигане. Под непостигане. Ако софистът е достатъчно изкусен, може така да жонглира с думите, че накрая житейските факти да се превърнат в нищо. Намирам, че това е губене на време. Когато съм в синя пещера под изкуствена планина, готов съм поне за момента да приема идеята, че животът е пращящ огън.

— Обичаме насладата, която ни дават петте сетива. И безспорно се опитваме да избегнем болката и страданието. А кое ги причинява? Сетивата, които наливат масло в огъня и го разпалват. Затова втората истина е, че желанието за удоволствие или — още по-лошо — желанието за непреходност в един свят, където всичко непрестанно се изменя, може само още повече да разгори огъня, а това означава, че щом огънят утихне, което е неизбежно, болката и страданието ще станат още по-силни. Съгласен ли си?

— Да, принц Джета.

— Тогава е ясно, че страданието няма да престане, докато се подхранва огънят. Затова съгласен ли си, че за да се избегне страданието, човек трябва да престане да подклажда огъня.

— Да, принц. Джета.

— Добре. Това е третата истина. Четвъртата истина показва как огънят може да бъде угасен. Това се постига, като се убие желанието.

Принц Джета замълча. Заслушах се в музиката, която ми се стори по особен начин приятна. Казвам по особен начин, защото още не бях свикнал с индийската музика. Цялото изживяване бе толкова омайващо, че всичко ми доставяше удоволствие — не вярвам някога да съм бил по-далеч от четирите истини на Буда! Сетивата ми не бяха притъпени, нито пък се бях освободил от плена на желанията. Бях съвсем сигурен, че не искам да бъда изгасен.

Изведнъж осъзнах, че четвъртата истина на принц Джета представлява абсолютното нищо, а нищото е само по себе си истина, както биха казали някои атиняни, дори и някои абдерци. Погледнах домакина си. Той се усмихваше. Преди да съм задал въпроса, получих отговор:

— За да угасиш пламъка на това мъчително съществуване, трябва да следваш осмократния път. Това е четвъртата благородна истина.

Рано или късно индийците прибягват до числа. Понеже са особено слаби математици, никога не обръщам внимание на споменатата от индиеца цифра, пък дори и тя да е тридесет милиона милиона милиона, умножено по песъчинките в коритото на Ганг.

— Осем ли? — попитах, като се стараех да си дам вид, че това ме интересува. — Доколкото разбрах, истините са само четири.

— Според четирите истини човек трябва да следва осмократния път.

— А какво означава това?

Вниманието ми бе привлечено от една флейтистка.

Тя или свиреше фалшиво, или използуваше някаква хармония, която дотогава не бях чувал.

Отбелязвам за теб, Демокрите, че осмократният път включва: Първо, правилни убеждения. Второ, правилни стремления или цели. Трето, правилни думи. Четвърто, правилни действия. Пето, правилен начин на живот. Шесто, правилно усърдие. Седмо, правилно внимание. Осмо, правилно самовглъбяване.

Накрая принц Джета забеляза, че се отегчавам.

— Тези неща може би ти се струват очевидни…

— Не, не — отвърнах аз учтиво, — но са много общи. В тях няма нищо конкретно, няма точни указания, като, да речем, тези, които Премъдрият господ дал на дядо ми за жертвоприношението на бика.

— Буда принася в жертва не животни, а животното, което носим в себе си.

— Разбирам. Но какво по-точно е… правилен начин на живот?

— Има пет нравствени правила.

— Четири благородни истини, осмократен път, пет нравствени правила… Добре, че числата на Буда не са толкова огромни като на Махавира.

Това бе много грубо от моя страна.

Но принц Джета не се засегна.

— Ние смятаме, че разбиранията на Махавира са доста близки до нашите — отвърна той спокойно. — Но Махавира е само Прекосяващ реката. Буда е прекосил реката. Той е просветлен. Съвършен. Той не съществува.

— Като изключим това, че сега живее в Шравасти.

— Там е само едно тяло. Самият той обаче не е там.

Понеже ти, Демокрите, искаш да узнаеш петте нравствени правила, ще ти ги кажа. Благодарение на онази флейтистка в паметта ми се е запечатала всяка казана от принца дума. Ето петте нравствени правила: Не убивай. Не кради. Не лъжи. Не се напивай. Не се отдавай на плътски удоволствия.

Оспорих последното правило.

— Какво ще стане с човешкия род, ако всеки спазва петте нравствени правила?

— Човешкият род ще престане да съществува, а това в очите на Буда е идеалното положение.

— Въпреки че и Будисткият орден ще престане да съществува, така ли?

— Целта на ордена е сам да се угаси. За нещастие само една нищожна част от човешкия род ще бъде привлечена към ордена, а от нея през хилядолетията само незначителен брой хора ще получат просветление. Няма от какво да се страхуваш, Кир Спитама — добави Принц Джета, вече развеселен. — Човешкият род ще продължи да съществува до завършването на този цикъл.

— Но какъв е смисълът от една религия, която ще привлече само малцина? А от тях, както току-що каза, почти никой няма да постигне крайното състояние на нирвана?

— Буда не се интересува от религията. Той просто помага на онези, които са на брега на реката. Показва им ферибота. Ако достигнат отвъдния бряг, ще открият, че не съществуват нито река, нито ферибот, нито дори два бряга…

— Нито Буда?

— Нито Буда. Огънят ще е угасен и сънят за това съществование ще е забравен, а Просветленият ще се събуди.

— Къде?

— Не съм просветлен. Все още съм много близо до този бряг.

Ето какво ми бе съдено да запомня от онзи приказен следобед в пещерата на принц Джета. По-късно, когато видях и чух Буда, получих малко по-ясна представа за учението му, което всъщност не е учение.

Демокрит твърди, че имало прилика между истините на Буда и истините на Питагор. Аз не съм на същото мнение. И Питагор, и Госала, и Махавира, всички вярват в преселението на душите от риба в дърво, в човек и в кой знае какво. Но Буда е безразличен към преселението на душите, защото всъщност не вярва в съществуването. Ние не сме тук, казва той. Не сме и там. Огънят пращи само във въображението ни.

Но човек съществува… Няма абсолютно никакво съмнение, че аз съм един сляп старец, седнал сега в тази студена и ветровита къща в Атина, и че съм на път да оглушея от шума на строежа, който кипи зад дома ни. Няма никакво съмнение, поне за мен, че говоря с младия си родственик от Абдера. Ето защо съществувам, макар че моят огън не гори, а едва-едва тлее.

За Буда съществуването е нещо изцяло мъчително. Колко е прав! И още, от това мъчително съществуване можеш да се освободиш, като се откажеш от всички желания, включително и от желанието да се освободиш от всички желания. Очевидно малцина успяват — поне във вечността. Но съм почти сигурен, че онези, които следват неговия път, се чувствуват по-добре на този свят, отколкото другите, които не го следват.

Странно, не съм предполагал, че ще стигна до такова виждане. Така мислеше и принц Джета.

— Всъщност нищо от онова, което ти казах, не е от значение — заключи той на излизане от сияйната пещера.

— Защото целта на материята е шунията — заявих аз за негово учудване и мое собствено суетно удоволствие. Бях горд от интелигентността си. — А шунията е нищото, дума, с която назовавате и цикъла, представляващ нищото, макар и да приемате, че цикълът все пак съществува.

Принц Джета спря за миг край езерото. Отблясъците от синята вода пробягваха по лицето му като гъста, искряща паяжина.

— Трябва да се срещнеш с Татхагата — промълви тихо той, сякаш не искаше да го чуе дори и езерната вода.

— Кой е той?

— Това е друго име на Буда. Наричаме го така помежду си. Татхагата означава онзи, който е бил и си е отишъл.

С тези думи и принц Джета си отиде. Гмурна се в езерото. Последвах го непохватно.

Години по-късно открих, че всяка дума, произнесена в пещерата, е била внимателно записана от агент на магадханската тайна служба. Варшакара бе успял да прокопае тесен тунел в мекия камък на планината. За щастие принц Джета бе много важна фигура, така че не можеха да го арестуват, а личността на посланика на Великия цар е неприкосновена.

Връщането до Раджагриха ми се стори безкрайно. Прашният път гъмжеше от хора, каруци, войници, камили, слонове. Всички бързаха да се приберат преди залез-слънце, когато затварят градските врати.

Трябва да кажа, че до края не спрях да се дразня от навика на индийците да се облекчават на публично място. Накъдето и да пътува човек, не може да не попадне на десетина мъже и жени, приклекнали доволно встрани от пътя. Най-неприятни в това отношение са джайнистките и будистките монаси. Понеже монахът може да яде само каквото е успял да изпроси, често в купичката му слагат развалена храна, понякога нарочно. Щом храната е в купичката, монахът е длъжен да я изяде. Подложени на тази наистина жестока диета, повечето монаси страдат от всевъзможни стомашни разстройства, които се овеществяват пред очите на всички.

Видях десетина будистки монаси. Всички бяха облечени в дрипи и държаха просешки панички. Никой не носеше жълтата роба, която отличава ордена днес, защото в онези дни повечето посветени монаси все още живееха в пустинята, далеч от изкушението. Но с времето отшелническият живот се оказа в разрез с нуждата на ордена да запише всички сутри — думите, изречени от Буда. Постепенно истински посветените на Буда мъже и жени образуваха общества. Дори при първото ми посещение в Индия орденът вече не странствуваше непрекъснато, както е било в началото.

Първите ученици на Будя пътували винаги с него, а като се изключи дъждовният сезон, в останалото време той бил на път. През последните години от живота си обикновено пътуваше в кръг — тръгваше от Шравасти и пак се връщаше там, за да прекара дъждовния сезон в парка, подарен на Будисткия орден от принц Джета, макар че някакъв местен търговец на име Анатапиндика разправяше наляво и надясно, че бил платил на принц Джета огромна сума за този парк. А тъй като принц Джета старателно избягваше почестите и хвалебствията, днес на въпросния Анатапиндика се приписва честта, че бил най-щедрият патрон на Буда. Не познавам по-благороден човек от принц Джета.

Понякога след спирането на дъждовете Буда посещаваше дома си в Шакя, в полите на Хималаите. След това тръгваше на юг през републиките, като спираше в градове като Кушинара и Вайшали. После прекосяваше Ганг при пристанището Паталипутра и продължаваше на юг към Раджагриха, където прекарваше най-малко месец в някоя бамбукова горичка отвъд градските стени. Спеше винаги под дърветата. Предпочиташе да проси храната си по селските пътеки, а не из многолюдните улици на Раджагриха. През горещите часове на деня се отдаваше на размишления под някое дърво, където го посещаваха всякакви хора, включително и цар Бимбисара.

Тук трябва да отбележа, че да видиш светец, клекнал под някое дърво, е съвсем обикновено нещо в Индия. За мнозина се знае, че са прекарали в тази поза цели години.

Мокри до кости от дъжда, изгорели от слънцето и загрубели от вятъра, те се хранят с каквото им донесат. Някои не казват нито дума. Други не спират да говорят.

От Раджагриха Буда поемаше пътя към Варанаси. Там винаги го посрещаха като герой-победител. Хиляди любопитни хора го придружаваха до Еленовия парк, където за пръв път бе задвижил колелото на доктрината си. Поради тълпите той рядко оставаше дълго в Еленовия парк. Напускаше Варанаси посред нощ и се отправяше към северозападните градове Каушамби и Матхура, а после, малко преди да започнат дъждовете, се връщаше в Шравасти.

Буда бе почитан от всички, включително и от онези брахмани, които биха могли да виждат в него заплаха за престижа си. В края на краищата произхождаше от кастата на воините. Но той беше повече от воин, повече от брахман. Той беше Златният. Така че брахманите се страхуваха от него, защото бе различен от всички. Бе дошъл. И си бе отишъл.