Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
NomaD (2019-2020 г.)

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Допълнителна корекция

4.

Следващите десетина години бяха най-щастливите в живота ми. Вярно, че бях човек на средна възраст. Вярно, че приятелят ми Ксеркс се бе оттеглил от света. И все пак споменът ми за онова време е прекрасен. Нямаше никакви по-значителни войни и животът в двора бе по-приятен от всякога. Никога преди или след това жените от харема не са се радвали на такава свобода. Онези, които искаха да имат любовници, не срещаха особени затруднения. Мисля, че по своеобразен начин Ксеркс се забавляваше с интригите. Несъмнено проявяваше благосклонност, стига дамите да не се държат предизвикателно.

Само царица Аместрида бе извън всяко подозрение. Искам да кажа, че нито веднъж не влезе в любовна връзка с мъж. Беше твърде умна, за да даде на Ксеркс основание да приложи арийския закон. Но затова пък имаше трайна и много дискретна връзка с евнуха Аспамитър.

Дъщеря й Амитида не проявяваше благоразумието на майка си. Амитида сменяше любовниците си, което вбесяваше мъжа й Мегабиз. Говори се, че когато се оплакал на Ксеркс, той отговорил: „Дъщеря ни е свободна да прави каквото й харесва.“

Твърди се, че тогава Мегабиз попитал: „И ако й харесва да нарушава нашите най-древни закони, ще и позволиш ли?“, а Ксеркс отвърнал: „Тя е Ахеменидка и затова е невъзможно да наруши нашите закони.“

Сега, като отправям поглед назад, разбирам, че ако не този разговор, то някой много подобен на него е ознаменувал началото на края. Престолонаследникът Дарий мразеше Ксеркс, задето бе прелъстил жена му. Мегабиз бе гневен, че Амитида му изневерява с одобрението на баща си. Освен това няколко години по-рано член на царското семейство бе прелъстил девствената внучка на Мегабиз. В този случай Ксеркс не се поколеба и веднага заповяда да набият на кол прелъстителя. Но харемът се застъпи за виновника — един мъж на име Сатасп. За да угоди на благородните дами, Ксеркс изпрати Сатасп да обиколи Африка по море, нещо, което и до днес само финикийците твърдят, че са направили. Година-две Сатасп се спотайваше някъде из Северна Африка. После се върна в Суза и заяви, че е обиколил целия континент. Никой не му повярва. Екзекутираха го.

Но Мегабиз никак не бе доволен. Той бе искал да отмъсти навремето, а не две години по-късно. Преди всичко недоволна бе и самата царица. И именно Аместрида накрая направи така, че Страшната царска слава да премине у сина й.

През лятото на двадесет и първата година от царуването на Ксеркс бях в Троадите с Лаида. Ксеркс бе подарил на Демарат доста голямо имение там и сега бившият спартански цар бе по-скоро персийски коневъд, отколкото гръцки конспиратор — тази промяна бе, общо взето, за добро. Демарат и Лаида живееха като мъж и жена, но тя отказваше да се омъжи за него. Твърде много държеше на свободата си. Освен това не желаеше да дели значителното състояние, което бе натрупала през годините чрез приятелството си с Атоса.

— Мога да ходя където си искам — често повтаряше тя, а несъмнено продължава да го повтаря и днес, ако е още жива на остров Тасос.

Намирахме се в конюшнята на Демарат, където оглеждахме новопристигналия арабски жребец. Утрото бе облачно и сиво, а южният вятър миришеше на пясък. Неочаквано при нас дойде един от слугите в голямата къща и съобщи: „Той е мъртъв!“ Така свърши това прекрасно време.

Доколкото ми е известно, ето какво се е случило. С благословията на царицата Аспамитър и началникът на стражата Артабан убили Ксеркс в леглото — лесна задача, тъй като Ксеркс от години нито веднъж не си бе легнал, без да изпие пет-шест бутилки хелбонско вино. Убили и неговия колесничар Патирамфий.

В нощта на убийството престолонаследникът Дарий бил в ловната хижа по пътя за Пасаргада. Щом получил вестта, той незабавно тръгнал към Суза и… влязъл в капана. Всички знаеха, че Дарий не само мрази баща си, но и иска, съвсем естествено, да стане Велик цар. Ето защо заговорниците разпространили слуха, че Патирамфий е убил Великия цар по заповед на Дарий и затова верният Артабан бил принуден да убие Патирамфий.

После конспираторите отишли при седемнадесетгодишния Артаксеркс и му съобщили, че брат му Дарий е виновен за убийството на баща му. Обещали да го направят Велик цар, ако се съгласи брат му да бъде екзекутиран. Имам основания да смятам, че Артаксеркс още тогава е знаел какво точно се е случило. Но Артабан владееше дворцовата стража. Артаксеркс беше безсилен. Подчинил се. На другия ден, когато Дарий пристигнал в Суза, бил арестуван от Артабан. Блюстителите на закона го осъдили като цареубиец и го екзекутирали.

Нямам представа каква точно е била ролята на царицата в екзекуцията на най-големия й син. Въпреки че е дала съгласието си за убийството на Ксеркс, не мога да повярвам, че е имала нещо общо с екзекутирането на Дарий. Предполагам, че събитията са се трупали едно подир друго и тя е изгубила контрол над тях. Знам обаче, че когато узнала от шпионите си за плановете на Артабан да убие Артаксеркс и да се провъзгласи за Велик цар, повикала Мегабиз и сключила таен съюз с него. Като главнокомандуващ армията Мегабиз бе по-силен дори и от началника на стражата Артабан. И въпреки че бе одобрил убийството на Ксеркс, Мегабиз си оставаше верен на династията.

С половин армейски корпус Мегабиз победи дворцовата стража и Артабан бе убит. После арестуваха Аспамитър. Дворцовият управител очакваше, че като любовник на царицата ще бъде пощаден. Но опитът му да заеме мястото на Ахеменидите бе предизвикал у Аместрида неудържим гняв. Тя лично заповяда да поставят Аспамитър в така нареченото корито, нещо като дървен ковчег, който покрива тялото, а крайниците и главата остават изложени на слънцето и вятъра, на насекомите и влечугите. От всяка възможна смърт коритото се смята за най-бавната и най-мъчителната — бих казал, на второ място след старостта.

Аз, Демокрит, син на Атенокрит, бих искал на това място да вмъкна в разказа на моя прачичо Кир Спитама един разговор, който проведохме около час след като ми бе продиктувал историята за смъртта на Ксеркс. Като добър зороастриец чичо ми вярваше, че е дал отговор на всички съществени въпроси. И все пак той беше твърде интелигентен, за да пренебрегне онези факти, които противоречаха на твърденията му.

Макар да съм почти сигурен, че в този случай не би желал да възпроизвеждам думите му, мисля, че дължа това не само на паметта му, но и на общия ни стремеж да запишем всичко, което той разказа.

Отидохме на разходка в агората. Беше средата на лятото и беше много горещо. Небето приличаше на нажежен до синьо метал, а мръснобелият кирпичен град изглеждаше като изоставен. Атиняните бяха по домовете си и вечеряха — или пък бяха в гимназиона, за да се скрият от горещината. Чичо ми най-много обичаше да се разхожда из града по това време. „Няма атиняни — казваше той. — Няма шум. Няма крясъци!“ Години по-късно, когато тръгнах да пътувам из Персия, се облякох като персиец и установих, че в леките дрехи, които не се допират до тялото, човек се чувствува прохладно и през най-горещия ден.

На верандата при Одеона Кир реши да седне на сянка. Винаги знаеше точно къде се намира в агората, а и на всяко друго място, стига да са го водили там веднъж. Настанихме се удобно на стълбите на Одеона. Срещу нас хълмът Ликабет изглеждаше по-загадъчен от всякога — назъбена скала, сякаш захвърлена от някой древен титан. Атиняните, които се гордеят с разсъдъка си, съвсем безразсъдно мразят тази планина. Твърдят, че там живеели вълци, но аз мисля, че я мразят, защото не подхожда на пейзажа.

— Откакто се бях върнал от Китай, знаех, че нещата ще завършат с кръв. По тази причина се отдалечих от двора. От Ксеркс не можех да се отдалеча. За мен той беше повече от брат. Беше като мой близнак, моето второ „аз“. Когато си отиде, от мен остана само половината.

— А с него… какво е станало?

— Великият цар сега е на моста на спасителя. Кир не каза нищо повече — и нямаше какво повече да се каже, защото, ако Зороастър е прав, то Ксеркс в този момент се пържи в море от врящ метал.

— Представи си — казах аз, — че няма мост, че няма Премъдър господ…

— Как мога да си представя такова нещо?

Но през по-голямата част от времето старецът точно това си представяше, ето защо искаше да чуе какво ще му отговоря.

— Зороастър твърди, че е имало време, когато Премъдрият господ не е съществувал. Тогава защо да не е възможно, когато умрем, да отидем там, откъдето е дошъл Премъдрият господ?

Кир засвири с уста една особена кратка мелодия, която, изглежда, имаше някакво религиозно значение, защото я свиреше винаги когато бе изправен пред противоречие или празнота в зороастрийската теория. Между другото бе запазил почти всичките си зъби. Можеше да дъвче всичко.

— На този въпрос не може да се отговори — каза той накрая.

— Тогава може би източните хора са прави и не трябва да се търси отговор на въпроса за сътворението на света.

Сега знам отговора на този въпрос, но в онези дни бях невеж. Бях в началото на търсенето, което продължава цял живот — и до чийто тъжен край бе стигнал Кир. Тъжен, защото единственият важен въпрос бе останал без отговор — за него.

Старецът посвири малко, със затворени очи. Бледата му ръка навиваше в спирала кичурче от брадата му, сигурен признак, че е потънал в мисли.

— Те грешат — отвърна той накрая. — Всичко, което виждаме, започва и свършва някъде. Като начертана на пясъка линия. Като… конец. Като човешки живот. Това, което се опитват да направят на изток, е да затворят линията. Да направят окръжност. Без начало. Без край. Но ако ги попиташ кой е начертал окръжността, не могат да ти отговорят. Повдигат рамене. „Съществува“, казват те. И си мислят, че обикалят ли, обикалят. Вечно. Безкрайно. Безнадеждно!

Изкрещя последните думи. И потръпна от ужас при мисълта, че нещата нямат край.

— Ние, виждаме ясно начало. Ясен край. Виждаме доброто и злото като необходими, воюващи принципи. Едното се възнаграждава след смъртта, другото се наказва. Единството се постига само в края на края.

— Който е началото на… какво?

— На съвършенството. На божествеността. Непознато за нас състояние.

— Но тази представа има един недостатък. Зороастър не знае с каква цел е бил създаден Премъдрият господ.

— Важното е, че е бил създаден. Че съществува. И ще продължава да съществува. Но… — старецът отвори широко слепите си очи — има нещо, което липсва. Нещо, което през дългия си живот на този свят никъде не можах да открия.

Така, по негово собствено признание, търсенето на Кир се бе оказало неуспешно. И все пак, като ми описа с такива подробности своя неуспех, ми помогна да разбера онова, което самият той не бе могъл да разбере — същността на вселената.

Не съм сигурен до каква степен старецът вярваше в примитивната теология на дядо си. Ясно е, че един бог, който е създал живи същества с цел да ги измъчва, по същината си олицетворява злото. С други думи, Премъдрият господ не е създал Ариман. Премъдрият господ е Ариман, ако проследим докрай логиката — неуместна дума може би — на Зороастровия завет.

Прави чест на чичо ми, че онова, което бе видял на изток, дълбоко го бе разтърсило. Той продължаваше да се прави на дуалист, но в моменти на слабост издаваше съмненията си, че в края на краищата окръжността може и да е по-добър символ за нашето предопределение от правата линия, която има начало и край.

Всъщност няма нито права линия, нито кръг. Но за да разбере същността на нещата, човек трябва да излезе от сегашната детска фаза на човешкото развитие. Трябва да изхвърли боговете и дяволите заедно с представите за добро и зло, които имат значение в ежедневието, но нямат никакъв смисъл от гледна точка на онова материално единство, което съдържа всички неща и ги обединява в едно цяло. Материята е всичко. Всичко е материя.