Гор Видал
Сътворението (41)

4.

Столицата на Лу ми напомни за Лоян. Разбира се, всички китайски градове донякъде си приличат. Имат невероятно тесни криволичещи улички, шумни пазари, тихи паркове, където се издигат олтари на небето, дъжда и земята. Град Чу-фу е по-древен от Лоян и мирише на изгоряло дърво от огнищата, които не са угасвали повече от половин хилядолетие насам. Тогава още не знаех, че Лу се смята за доста изостанала страна в сравнение с такива преуспяващи държави като Гей, на чиято столица се гледаше с почти същото страхопочитание, с което ние навремето гледахме на Сарди. И все пак херцогът на Лу бе наследникът на легендарния Тан, чието име не слиза от устата на китайците, точно както гърците непрестанно говорят за своя Одисей. Но докато Одисей е прочут с хитростта си, Тан е необикновено благороден и пожертвователен, образец не само на идеалния китайски владетел, но и на идеалния кавалер — понятие, което Конфуций бе измислил или заимствувал отнякъде. Макар повечето кавалери да са рицари, не всички рицари са кавалери. Когато искаше да каже нещо важно, Конфуций неизменно го приписваше на Тан. Но той и без това обичаше да казва: „Не правя нищо друго, освен да повтарям онова, на което са ме учили. Нищо не съм измислил сам.“ Предполагам, че вярваше в това, и допускам, че в известен смисъл е било истина. Всичко, което може да се каже, вече е било казано и ако човек познава записаната история, винаги ще намери благородно оправдание за действията си или афоризъм, към който да ги отнесе.

Две седмици след като се настаних в двореца Чъ, войната между Лу и Гей свърши. Чжан Цю и Фан Чъ спечелиха забележителна, което ще рече, неочаквана победа. Дори успяха да превземат град Лан от другата страна на границата. Съобщено бе, че Ян Хо и началникът на Пи са били забелязани да се сражават в армията на Гей срещу сънародниците си. В това отношение китайците са като гърците. Верността към себе си е по-силна от патриотизма им.

Демокрит ми се присмива. Току-що ме попита за онези персийски авантюристи, които са се клели във вярност към Великите си царе, а после са ги сваляли. Има известна разлика. Истина е, че и ние сме имали не един узурпатор. Но не съм чувал за случай, в който недоволен персийски благородник да е постъпил в чужда армия, за да нахлуе в родината си.

Бях приет като гост на семейство Чъ. Дадена ми бе титлата „Почетен гост“. Посещавах херцогския двор. Макар херцог Ай да нямаше никаква власт, барон Кан не само се стараеше да му засвидетелствува подчинението, което изисква церемониалът, но дори се допитваше до него по държавни въпроси. И въпреки че не е известен случай, в който баронът да е последвал съвета на херцога, на пръв поглед отношенията им бяха отлични.

Когато победоносната армия на Чъ се завърна в столицата, присъствувах на прием в Дългата съкровищница — една сграда точно срещу херцогския дворец. Числях се към свитата на министър-председателя и тогава за пръв път облякох дворцовата мантия — чудновата копринена дреха, спускаща се в полукръг и захваната с широк кожен колан, на който са прикачени различните знаци на ранга, изработени от злато, сребро, слонова кост и нефрит. Излишно е да споменавам, че на моя колан нямаше нищо друго освен една малка сребърна топка, по която можех да бъда разпознат като почетен гост.

Свитата от петдесетина души последва барон Кан в главната зала на Дългата съкровищница. В миналото тази сграда е била не само крепост на съкровищницата, но и на самите херцози. Там потърсил убежище херцог Джао, когато се опитал да възвърне властта си. Но войските на трите семейства надвили стражата и подпалили съкровищницата. Джао преживял пожара, но сградата изгоряла. Дълго спорили дали да построят отново този символ на херцогската власт. Накрая барон Кан дал разрешение и една година преди пристигането ми в Лу Дългата съкровищница възкръснала от пепелта.

Херцог Ай стоеше в северния край на сградата. Беше слаб, добре сложен мъж с типична стойка на ловец — краката му услужливо се бяха закривили, тъй че да следват точно извивката на коня. Носеше изумителна синя мантия със златни украшения — одежда, която някога е принадлежала на легендарния Тан.

Семействата Мън и Шу вече бяха дошли. Там бе и херцогското семейство със свитата си. Забелязах херцог Шъ, който гледаше кръвнишки. Поне така погледна, като ме видя.

Барон Кан се поклони на херцога. Пожела му дълъг живот. Поздрави го за победата му над Гей! После му представи Чжан Цю. В отговор херцогът произнесе едно слово с толкова небесни и архаични думи, че почти нищо не разбрах.

Докато херцог Ай говореше, аз разглеждах дългата, просторна зала, за която казваха, че е точно копие на изгорялата. Срещу Ай се намираше висока, доста грубо изработена статуя на херцог Тан; това беше единствената украса, ако не се смятат придворните. С ослепителните си облекла те бяха наистина прелестна гледка и залата приличаше по-скоро на майска градина, отколкото на сборище от коварни и амбициозни хора.

Словото от север бе последвано от музика и ритуални танци. И много просено вино, от което всички пиха прекомерно. По едно време херцогът се измъкна незабелязано — това бе жалък остатък от властта, която му бе отнета. Навсякъде етикетът изисква никой да не напуска залата преди владетеля, но владетелят на Лу всъщност не бе херцог Ай, а барон Кан.

Щом херцогът си отиде, гостите се раздвижиха. Кланяха се, кривяха се, суетяха се. Винаги съм намирал китайския етикет за мъчителен и нелеп. Но пък и Фан Чъ не остана много очарован от нашите порядки във Вавилон.

Накрая, както и очаквах, херцог Шъ ме намери. Беше пиян.

— И хиляда години да живея…

— Моля се да е така — побързах да го прекъсна аз с поклони и гърчове, достойни за истински херцог.

— Дано никога не ми се случи отново да срещна такава неблагодарност!

— Бях беззащитен, Господарю херцог. Бях пленник.

— Пленник! — Той посочи сребърната топка на колана ми. — Почетен гост! Ти… когото спасих от сигурна смърт… си роб. Мой роб! Платил съм за теб. Хранил съм те. Отнасял съм се с теб като с човек. А ти измени на своя благодетел, на своя спасител!

— За нищо на света не бих постъпил така! Дължа ти вечна благодарност! Но барон Кан…

— Той е жертва на някаква магия. Долавям признаците. Обаче вече съм предупредил моя племенник, херцога. Под наблюдение си. Една погрешна стъпка, и…

Така и няма да узная къде би ме отвела тази погрешна стъпка, защото Фан Чъ застана между нас.

— Скъпи приятелю — обърна се той към мен. — Господарю херцог — каза на бившия ми господар.

— Днес е честит ден — измърмори в отговор херцогът и се отдалечи. Повече не го видях. Все пак бях искрен, когато казах, че му дължа вечна благодарност, задето ме спаси от хората-вълци в Цин.

Фан Чъ поиска да му разкажа подробно всичко, което ме бе сполетяло. Обясних му надълго и нашироко. През цялото време той клатеше глава и мърмореше: „Това не е пристойно! Не е пристойно!“ Описах му многобройните превратности, на които бях станал жертва в Средното царство. Когато останах без дъх, Фан Чъ рече:

— Както ти се погрижи за моето връщане, така и аз ще се погрижа да се завърнеш в Персия. Обещавам ти.

— Барон Кан също обеща да ми помогне, благодарение на теб.

Фан Чъ погледна мрачно — изражение, което човек рядко можеше да види на това весело лице.

— Няма да е лесно, разбира се. Поне засега.

— Мислех си, че не е изключено да намеря кораб, който отива до Чампа и оттам…

— Малко кораби пътуват до Чампа. А и тези, които тръгват рядко пристигат там. В случай, че пристигнат, пристигат без пасажери.

— Говориш за пиратски кораби, нали?

Фан Чъ кимна.

— Още през първата нощ в открито море ще те ограбят и ще те хвърлят през борда. Не. Трябва да отплаваш на свой собствен кораб или на правителствен кораб, който превозва стоки. За нещастие държавата няма пари. — Фан Чъ обърна длани нагоре и разпери ръце, после направи китайския жест за празнота, нищета, бедност. — Първо, Ян Хо отнесе по-голямата част от хазната. После, разноските за всичко това. — Фан Чъ посочи дългата зала, пълна с придворни, които приличаха на оклюмали цветя. — А като се прибавят и неприятностите, и накрая тази война с Гей, която едва не загубихме…

Китайците много обичат сдържаните изрази. Обожават загадъчните реплики.

— Вие спечелихте прекрасна победа, прибавихте нови територии към Лу.

— Но спечеленото не е равно на похарченото. Барон Кан ще бъде принуден да наложи нови данъци. Това означава, че ще трябва доста да почакаш, докато съберем пари да те върнем у дома. Може би догодина.

Положих всички усилия да изглеждам доволен. Всъщност бях напълно отчаян. Бяха изминали пет години, откакто бях напуснал Персия и бях тръгнал на път.

— По егоистични причини много се радвам, че си тук. — Фан Чъ се усмихна. Лицето му приличаше на есенна луна. — Сега мога да ти се отплатя за всичко, което направи за мен във Вавилон.

Естествено, отвърнах му, че не съм направил нищо и така нататък. После го попитах:

— Има ли в Лу банка, подобна на „Егиби и синове“?

— Не. Има обаче най-различни търговци, вносители, износители, морски капитани, алчни хора.

По един или друг повод в този разговор стана дума за Конфуций. Забравил съм във връзка с какво. Но добре си спомням, че щом споменах името му, очите на Фан Чъ заблестяха от удоволствие.

— Помниш ли онези истории, които ти разказвах за Учителя Кун? — попита той.

— О, да! Да! Как бих могъл да забравя? — Ентусиазмът ми не бе пресилен. Имах да изпълнявам задача. Фан Чъ ме хвана за ръка и ме поведе сред тълпата от придворни. Макар обноските им да бяха все така изискани, гласовете им звучаха малко по-високо, отколкото е редно. Всичко напомняше за персийския двор, с едно-единствено изключение: китайският владетел — в този случай владетели — се оттегля при първия признак, че виното го е хванало, а Великият цар стои до края. Сега Херодот се опитва да ни внуши, като се позовава на този древен персийски обичай, че Великият цар решавал политическите си проблеми в пияно състояние. Всъщност вярно е тъкмо обратното. Всяка дума, изречена по време на царския гуляй, се записва от писари и всяка заповед, издадена от суверена в нетрезво състояние, бива внимателно разгледана на безпристрастната светлина на утрото. Ако решението не е съвсем последователно, то бива дискретно забравено.

Вървях след Фан Чъ из претъпканата зала. Забелязах как барон Кан се измъкна през една странична врата. Посрещаше победата на войските си със същото спокойствие, с което приемаше и всичко останало. В много отношения той бе пример за отличен владетел. Остави у мен трайно възхищение, колкото и чудновати да ми изглеждаха и той, и неговият свят.

Чжан Цю, заобиколен от почитатели, стоеше под доста зловещата статуя на херцог Тан. Стигаше ми един поглед, за да се уверя, че всички са от рицарската класа, включително и самият генерал. Фан Чъ ме представи на своя командир. Разменихме обичайните любезности. След това Фан Чъ много почтително ми посочи висок, слаб, бледолик старец, с големи уши, изпъкнало чело, рядка брада и с доста особена захапка — по-подходяща за хранителните потребности на тревопасния заек, отколкото на месоядния човек. Двата му предни зъба бяха толкова дълги, че дори когато устата му бе затворена, жълтите им върхове оставаха навън, опрени върху долната устна.

— Учителю Кун, позволи ми да ти представя моя приятел от Персия, зет на двама царе…

— И почетен гост — уточни Конфуций. Видял бе колана ми и бе разпознал оскъдния белег на несигурния ми ранг.

— Първи рицарю! — отвърнах аз. Вече отлично се справях с разчитането на коланите.

Разменихме си обичайните любезности. Макар да говореше с педантична точност, Конфуций създаваше впечатление, че е напълно откровен. Човек трябва да знае китайски, за да разбере колко трудно е това.

После ме представиха на някои ученици на Учителя.

Всички те бяха споделили изгнанието му. Сега отново бяха у дома. Изглеждаха доволни от себе си, особено един прегърбен старец, който се оказа син на Конфуций, макар да не изглеждаше по-млад от баща си. От разговора не си спомням почти нищо, освен че се въртеше изключително около победата на Чжан Цю, която той скромно приписа на конфуцианското учение. Мисля, че сериозно вярваше в това.

Няколко дни по-късно Фан Чъ ме заведе в къщата на Учителя — безлична постройка близо до олтарите на дъжда. Жената на Конфуций отдавна бе умряла, затова за него се грижеше овдовялата му дъщеря.

Сутрин Конфуций говореше с всекиго, който отиде да го види. По тази причина още от ранни зори вътрешният двор на къщата се изпълваше с млади и недотам млади хора и Учителят често се принуждаваше да отведе цялата група в черничевата горичка близо до олтарите на дъжда.

Следобед Конфуций приемаше приятелите и учениците си. Двете неща бяха едно и също, защото той никога не преставаше да бъде учител, а приятелите му — ученици. Непрекъснато му задаваха въпроси за политиката и религията, за доброто и злото, за живота и смъртта, за музиката и ритуалите. На всеки зададен въпрос той обикновено отговаряше с цитат от херцог Тан. После, ако събеседниците му бяха по-настоятелни, нагаждаше цитата към зададения въпрос.

Помня ясно първото си посещение в къщата му. Стоях в дъното на вътрешния двор. Между мъдреца и мен имаше стотина ученици. Както вече споменах, Конфуций взимаше много малко или пък изобщо не взимаше пари от тези млади хора. Подаръци приемаше, при условие че са скромни. Обичаше да казва: „Не съм отказал на никого, който е поискал наставление от мен, независимо колко е беден, дори когато не може да донесе нищо друго освен късче сушено месо.“ Като естествена последица от това Конфуций никога не си губеше времето с глупаци. „Уча само онези, които изгарят от желание, от възторг, които искат да научат онова, което знам.“ Наричаше и учениците си, и последователите си „деца мои“, сякаш наистина бяха деца.

Имах съвсем бегла представа за текстовете, които цитираше, тъй че не бях идеалният, горящ от възторг ученик. И въпреки това открих, че чуя ли бавния, малко писклив глас на Учителя, се заслушвам внимателно, макар да разбирам само половината от неговите цитати. Но когато решеше да тълкува някой древен текст, той беше ясен като водите на река Хоасп.

Спомням си въпроса, който му зададе един ентусиазиран и превъзбуден младеж:

— Ако нашият господар херцогът помоли Учителя Кун да служи в правителството, какво ще направи Учителят Кун?

Фан Чъ прошепна на ухото ми:

— Това може би не е случайно.

Конфуций погледна за миг младежа. После цитира някаква древна максима:

— Искат ли те, иди. Отхвърлят ли те, скрий се. Фан Чъ бе възхитен от елегантния отговор. Но аз не бях в особен възторг. На всички бе известно, че Конфуций цял живот се мъчи да намери владетел, който в най-добрия случай ще го остави да управлява държавата, а в най-лошия — ще следва точно съветите му. Макар че старецът бе вече седемдесетгодишен, амбицията му да управлява си оставаше все така силна.

— Би ли разтълкувал цитата, Учителю? — попита нервно младежът. Чудех се дали барон Кан не го е накарал да зададе този въпрос. — Мнозина вярват, че са те повикали да ръководиш държавата.

Конфуций се усмихна. Повечето от зъбите му си бяха на мястото.

— Дете мое, знам какво си мислиш. Мислиш си, че крия нещо от теб, някаква тайна. Вярвай ми, нямам тайни. Ако имах, нямаше да съм аз.

— Отлично — прошепна Фан Чъ.

От онази сутрин си спомням още един разговор. Намръщен младеж с глуповато изражение на лицето заяви.

— В моето село хората говорят, че си много учен, но се чудят защо всъщност не си постигнал нищо на този свят, нито пък си спечелил истинска слава.

Учениците поеха дълбоко въздух. Фан Чъ настръхна, Конфуций се разсмя. Искрено се забавляваше.

— Приятелите ти са съвсем прави. Наистина досега не съм блеснал с нищо. Затова пък никога не е късно, нали? Ще започна да се упражнявам. Още днес. Но в какво? Стрелба с лък? Надбягване с колесници? Да, ще участвувам в надбягването, щом се подготвя.

Всички си отдъхнаха и се засмяха.

Същия ден следобед пак отидох при Конфуций. Този път там бяха само неколцина от най-близките му приятели. Стори ми се, че моето присъствие не го безпокои.

Може би казва истината, помислих си аз, като твърди, че няма тайни. Но ако имаше тайни, моята задача бе да ги разкрия и да докладвам на барон Кан.

Конфуций седеше на килимче в гостната. От двете му страни бяха най-старият му ученик Дзъ-лу и най-любимият му ученик, младият, но болнав Йен Хуей. Зад тях се мяркаше синът му, който наистина преждевременно се бе състарил, а отпред седеше Дзе-съ — синът на сина му. Конфуций се отнасяше към внука си като към син, а към сина като към познат, защото синът бе глупак.

Това, изглежда, е закономерност в семействата. Качествата на бащата — добри или лоши — обикновено липсват у сина му.

Учениците открито обсъждаха намеренията на барон Кан по отношение на Конфуций. Това правеше и Учителят.

— Върнах се у дома, защото ме увериха, че съм необходим — каза той, — а да си необходим, означава да служиш на държавата, независимо като какъв.

Йен Хуей поклати глава.

— Защо трябва Учителят да губи ценното си време в чиновнически дела? — Йен Хуей говореше толкова тихо, че всички трябваше да се наведем напред, с ръка на ухото. — Не е ли по-добре да приказваш с нас или с младите рицари, които идват да те видят, или пък с държавните чиновници, които идват да се съветват с теб? Защо ще се нагърбваш с Министерството на полицията, когато ти единствен можеш да обясниш на хората обичаите на предците и да ги поведеш към добротата?

Дзъ-лу побърза да възрази.

— Десет хиляди пъти си чувал Учителя да казва: „Онзи, който не заема никаква длъжност в държавата, не може да обсъжда политиката й.“ Е, барон Кан повика Конфуций. Това означава, че има нужда от него. Означава, че хармоничното състояние на нещата, за което мечтаем още от времето на Джоу, наближава.

Последва дълъг спор. Конфуций слушаше всеки участник в спора така, сякаш очакваше, че думите му ще съдържат поразителна мъдрост. А обстоятелството, че ничие изказване не бе особено мъдро, изобщо не го учудваше. Дзъ-лу бе злобно старче и нямаше вид на човек, който ще си избере да стане спътник на мъдрец — за разлика от благия, съзерцателен и сдържан Йен Хуей.

Фан Чъ се изказа за дълбоката почит на барон Кан към Конфуций; дори неотдавна министър-председателят споменал, че има възможност Конфуций да бъде назначен за главен съдия. Повечето от присъствуващите приеха това като заслужена почест. Всички предпочетоха да пренебрегнат факта, че тъй като бе само рицар, Конфуций не можеше да заема такъв висок пост.

Когато най-после отвори уста, Учителят започна отдалече.

— Знаете, че на петнадесетгодишна възраст се посветих на учението. На тридесет бях здраво стъпил на земята. На четиридесет вече не страдах от… объркване. На петдесет знаех какви са заповедите на небето. На шестдесет им се подчиних. Сега съм на седемдесет. — Учителят се загледа в ръба на килимчето, върху което бе седнал. Внимателно заглади невидима за нас гънка. — Сега съм на седемдесет — повтори той. — Мога да следвам повелите на собственото си сърце, защото желанията ми вече не прекрачват границите на доброто.

Никой не знаеше как точно да тълкува думите му. Оказа се, че не е било и необходимо, защото точно тогава влезе Чжан Цю.

— Нашият господар желае Учителят да се яви при него в двореца — съобщи той новината.

Привържениците на Дзъ-лу изпаднаха във възторг. Бяха убедени, че Конфуций ще получи пост. Йен Хуей гледаше тъжно. Скоро и всички останали взеха да гледат тъжно, тъй като Чжан Цю добави:

— Имах предвид нашия господар, херцог Ай.

Конфуций се усмихна на учениците си. Съзнаваше, че ги е разочаровал.

— Деца мои — каза нежно той, — ако от цялата „Книга на песните“ трябва да посоча едно изречение, за да обобщя учението си, бих избрал: „Нека няма зло в помислите ви!“

Рядко виждах барон Кан насаме. Победата над Гей бе изпразнила държавната хазна и министър-председателят прекарваше дните си в търсене на хитроумни начини да налага нови данъци, чието плащане не по-малко хитроумните жители на Лу обикновено успяваха да избегнат. Спомних си за разорителните разходи по Гръцките войни, които принудиха Дарий да наложи толкова високи данъци, че Египет вдигна въстание.

Накрая, след няколко срещи с Конфуций, докладвах лично на барон Кан в Дългата съкровищница. Заварих го да седи пред голяма маса, отрупана с бамбукови ленти, върху които бяха изписани държавните сметки. На друга маса чиновниците подреждаха още ленти. Зад барона статуята на херцог Тан се взираше в тавана.

— Извини ме — рече баронът, без да става. — Днес правим опис на държавните сметки. Боя се, че настъпват тревожни времена.

В Китай, както и в Индия, всяка държава поддържа резерв от зърно. Когато зърното на пазара не достига, резервът се продава с малка печалба. Когато реколтата е богата, зърното се задържа. Държавата съхранява още и оръжие, селскостопански сечива, платове, волове, коне и фургони не само като стоки, които да продава при нужда, но и като резерв за лоши или, както казват китайците, „интересни“ времена. Не бе тайна, че в Лу имаше недостиг от всичко, включително и от не особено умело изсечените монети.

Пристъпвах на пръсти, като свивах рамене и клатех глава с престорено смирение и учудване — такъв е обичаят, когато човек се явява пред висш сановник. Баронът ми даде знак да седна на ниското столче до него.

— Почетни гостенино, надявам се, че дните ти в този недостоен град не са много безрадостни.

Китайците са способни да говорят такива неща с часове. За щастие барон Кан никога не отделяше повече от минута за общоприетите излияния; обикновено не си губеше времето в празни приказки. Напомняше ми Дарий — имам предвид пресметливостта на Дарий. Не Дарий Великия цар.

— Бил си при Конфуций четири пъти.

Кимнах. Никак не се учудих, че са ме следили.

— Херцог Ай го прие няколко пъти, което е много уместно.

— Но ти не си го приемал, Господарю барон. Поставих въпроса си в изявително наклонение — полезно персийско изкуство, непознато дотогава в Средното царство.

— Войната. — Баронът посочи чиновниците около дългата маса. Това означаваше, че още не е говорил насаме с Конфуций.

— Според мен той мисли, че си го повикал, за да го използуваш.

— И според мен е така.

Баронът изглеждаше много сериозен — сигурен признак, че се забавлява. За тригодишния си престой в Лу се усъвършенствувах дотам, че можех да разгадавам израза на лицето му с голяма лекота. Към края вече рядко си говорехме. Нямаше нужда. Разбирахме се чудесно. Още в самото начало ми показаха, че ще трябва наистина много усилено да работя, за да извоювам свободата си и да се измъкна от прелестната клетка, в която бях затворен.

Докладвах му. Повторих всички думи на Конфуций, които представляваха някакъв интерес, както и почти всичко, казано от Фан Чъ за Учителя. Когато свърших, баронът заяви:

— Трябва да му станеш интересен.

— Не знам дали това е възможно.

Позволих си да се усмихна, което е забранено. В присъствието на висшестоящ придворният трябва винаги да изглежда смирен и уплашен, а това не е особено трудно, тъй като няма китайски двор, в който да не цари несигурност.

Най-съществената черта на династията Джоу бе стремежът й да смекчава разрушителната човешка природа чрез сложни ритуали, обреди, правила за поведение, музика. Всеки царедворец трябва да знае и да прилага всичките триста предписания на основния ритуал. Килимчето, върху което седи, трябва да е изпънато. Завивките, трябва да са точно един път и половина по-дълги от ръста на спящия. Истинските имена на мъртвите не трябва да се споменават и така нататък. В допълнение към тези триста основни предписания истинският кавалер трябва да знае и да прилага три хиляди второстепенни обреда. Времето, прекарано с педантичен китайски благородник, е много смущаващо изживяване за чужденеца. Спътникът ти непрестанно прави тайнствени знаци с ръце, ту гледа нагоре към небето, ту свежда поглед към земята, да не говорим, че върти очи и шепне молитви и се втурва да ти помага, когато не се нуждаеш от никаква помощ, а те оставя на произвола на съдбата, когато малко помощ няма да ти бъде излишна. Дори мълчанията на барон Кан, загадъчните му фрази и това кои точно лицеви мускули използуваше или не използуваше в момента, бяха част от правилата за поведение на благородника, малко опростени за улеснение на чужденеца. Но помежду си властниците — навсякъде по света — обикновено пренебрегват голяма част от формалностите, които спазват на публично място. Насаме Дарий обичаше да плюе. И се смееше като войник.

— Трябва да му станеш интересен.

Така баронът ми заповяда да шпионирам Конфуций.

— Какви въпроси трябва да засегна, за да… за да му стана интересен?

Така приех поръчението.

— Ти си внук на божествен мъдрец. Това ще му е интересно.

Последва дълъг и отегчителен списък на тъй наречените интересни въпроси, след което баронът пристъпи към същността:

— Въпросът за Гей е особено важен за него, както и за мен. Вярвам, че много скоро ще получим необикновени новини от Гей. Когато това стане, нямам представа как ще реагира той. Все пак е близък на херцог Цян. Често се е срещал и с началника на Пи…

— Този изменник! — извиках аз възмутено.

— Ако трябва да го назовем с истинското му име, да. Знам също, че началникът е предложил на Конфуций поста министър-председател на Лу, ако му помогне да предаде родината си.

За пръв път слушах с истински интерес.

— А Конфуций съгласил ли се е?

— Това ти трябва да разбереш. Несъмнено началникът е изложил силни доводи в полза на „възвръщането“, както би се изразил той, на цялата власт в ръцете на херцога на Лу, който, както знаем, никога не е изгубвал и прашинка от властта, поверена му от небесните предци.

Вярата, че наследственият владетел е всемогъщ, заема централно място в благородническите три хиляди и триста ритуални обреда. Всичко, което диктаторът вършеше, беше от името на херцог Ай.

— Това ли бе причината за войната? „Възвръщането“, както неправилно го наричат те, на херцога?

— Да. Началникът убеди херцог Дзиен, че е дошъл моментът за нападение. Естествено, Гей желае да отслаби мощта ни, дори да ни присъедини към своите владения. Но тогава, преди около година, Конфуций прекоси Жълтата река и се засели във Уей. Не знам защо. Бих искал да науча. Дали се е скарал с началника, както обикновено постъпва с всички? Или е било хитрост, за да ни накара да повярваме, че няма връзка с враговете ни в Гей и войната, която водихме неотдавна?

За пръв път чувах барона да говори толкова откровено.

— Нима мислиш, че Конфуций е таен агент на началника?

— Не е изключено и да е агент на херцог Дзиен. Но дори да е така, този факт сам по себе си не би ме вълнувал, ако към него не се прибавяше и обстоятелството… — Баронът ме погледна право в очите, нещо, което един китайски благородник никога не бива да прави. — … че неговите ученици заемат постове във всички министерства на правителството ни. Най-добрият ми генерал е ревностен конфуцианец. Твоят добър приятел и мой заместник-управител Фан Чъ би дал живота си за своя учител. А аз бих предпочел да не се правят такива жертви. Надявам се, че ме разбираш.

— Да, Господарю барон.

Барон Кан се страхуваше, че в съюз със силите на херцог Дзиен конфуцианците в собственото му правителство могат да го свалят, особено сега, когато нямаше средства да води нова война. Той бе повикал Конфуций в Лу не само за да го държи под око, но и за да го обезвреди в случай, че се наложи пак да воюва. В известен смисъл аз бях най-подходящ за агент на барона. Бях варварин. Не дължах вярност никому освен на него, защото единствено той можеше да ме върне в родината ми. Макар че ми имаше точно толкова доверие, колкото и аз на него, и двамата нямахме голям избор в тази работа. Приех поръчението добросъвестно. Щях да се помъча да предизвикам интерес у Конфуций, макар че това не бе особено лесно — светът извън четирите морета не интересува китайците. За щастие Конфуций се оказа единственото изключение. Светът на варварите от четирите посоки, тоест хората, които живеят на север, юг, изток и запад от Средното царство, неудържимо го привличаше. Когато се чувствуваше угнетен, казваше: „Мисля, че просто ще се кача на един сал и ще отплавам.“ Това е китайски израз, който означава „ще се заселя в някоя дива, необитавана част на света“.

— Как бих могъл да остана насаме с него? — попитах барон Кан.

— Заведи го на риба — отвърна баронът и отново се зае с тъжната задача да спасява една държава, изправена пред финансов крах.

 

 

Както обикновено баронът излезе прав. Конфуций бе страстен рибар. Не си спомням точно как успях да го накарам да отидем на потока, който течеше през върбовата горичка на север от олтарите на дъжда, но се озовахме там в едно ясно утро в началото на пролетта — само двамата, всеки въоръжен с бамбукова пръчка, копринен конец, бронзова кукичка и ракитено кошче. Конфуций никога не ловеше риба с мрежа.

— Та това не е никакво удоволствие! — казваше той. — Мрежата има смисъл само ако си изкарваш прехраната с риболов.

Облечен в стара ватена дреха, Конфуций седеше с кръстосани крака на влажния тревист бряг. Аз седях на един камък до него. Все още си спомням как сребърната повърхност на тихата рекичка отразяваше слънчевата светлина, а на бялото пролетно небе освен забуленото слънце като призрачен череп се очертаваше и лунният сърп.

Край реката бе съвсем безлюдно. Между другото за пръв път имах възможност да наблюдавам Учителя, без наоколо му да има ученици. Беше много приятен човек. Съвсем не приличаше на проповедник. Всъщност той ставаше неприятен само когато някоя високопоставена особа се държеше по непристоен начин.

Конфуций се оказа отличен въдичар. Щом рибата захапеше въдицата, той съвсем лекичко подръпваше конеца насам-натам, сякаш не човешка ръка, а самото течение го поклащаше. После рязко дърпаше въдицата — точно когато трябваше.

— Да можеше човек да прекара живота си така, ден след ден — каза той след дълго мълчание.

— В риболов, това ли имаш предвид, Учителю?

Старецът се усмихна.

— Да, и това, почетни гостенино. Но имах предвид реката, която никога не спира, която винаги съществува.

— Учителят Ли повтаряше, че всичко е част от неизменното.

Най-добрият начин да предизвикаш някого към непредпазливи изказвания е да споменеш съперника му. Но Конфуций нямаше намерение да се занимава с Учителя Ли. Вместо това ме попита за Премъдрия господ. Отговорих му както винаги в подобни случаи изчерпателно. Останах с впечатление, че повече се интересува от ежедневието на добрия зороастриец, отколкото от битката между Истината и Лъжата. Прояви любопитство и към различните системи на управление, с които се бях запознал по време на пътешествията си. Описах му ги доколкото можах.

Бях поразен от личността на Конфуций, въпреки че не се и опитвах да оценявам огромните му познания, за които бе почитан в цялото Средно царство. Нямах представа от ритуалите, одите и историите, които той знаеше наизуст, затова не можех да се наслаждавам на лекотата, с която цитира тези древни творби. Всъщност невинаги разбирах кога цитира и кога прави умозаключения, основани върху някой стар текст. Обикновено говореше просто, за разлика от толкова много гърци, които със заплетени изречения така усложняват простите неща, че после да могат с още по-заплетени изречения победоносно да ти обяснят онова, което сами са успели да представят неясно.

С удивление открих колко често мнението на този мъдрец традиционалист противоречи на общоприетото. Например попитах го какво е предсказало последното гадаене по черупката на костенурката, а той отвърна:

— Черупката поиска да я съберат с костенурката.

— Това поговорка ли е, Учителю?

— Не, почетни гостенино, това е шега. — И показа в усмивка двата си дълги предни зъба. Като повечето хора с лоши зъби, той имаше неприятности със стомаха, с което, предизвикваше дълбоко възхищение. В Китай шумните смущения в тази област на тялото са признак за блестящ, вечно буден ум.

Конфуций обсъди обединяването на държавата.

— Вчера херцог Ай ме попита какво да прави. Аз пък го попитах дали държавата е събрала всички десятъци за тази година, а той отвърна, че ги е събрала, но не е останало нищо, защото войната струвала много скъпо.

— Всички десятъци трябва да се увеличат — казах аз, като си представях мрачната фигура на барона на работното му място в Дългата съкровищница.

— Но това е много неразумно — противопостави се Конфуций, — а и несправедливо. В края на краищата, щом в добри времена владетелят се ползува от изобилието, то в лоши времена ще трябва да се примири с факта, че не може да харчи колкото си иска.

Докладвах този коментар на барона, защото допусках, че Конфуций се старае да отслаби държавата, за да бъде нападната от Гей. Баронът каза, че това е възможно, но малко вероятно.

— Той открай време разсъждава така. Мисли, че хората дължат на държавата определена част от дохода си и нищо повече. И винаги се ядосва, когато правителството променя този според него свещен договор.

Конфуций ми разказа за един мъдрец, когото познавал на младини. Оказа се, че той бил министър-председател на едно от най-слабите херцогства. Този човек събрал и съгласувал всички закони в Средното царство и наредил да ги запишат върху бронзова плоча. Нещо подобно направи и Дарий, когато ни даде нашия кодекс със закони. Мъдрецът — казвал се Дзъ Чан — извършил и редица икономически промени за ужас на консерваторите. Но реформите му излезли толкова сполучливи, че днес той е един от най-уважаваните хора в Китай. Конфуций не пестеше похвалите си, когато говореше за своя ментор.

— Дзъ Чан притежаваше и четирите добродетели на идеалния кавалер. — Една риба дръпна конеца и Учителят първо лекичко разклати пръчката си по посока на течението, а после, по-рязко, срещу него. — Хвана се! — възкликна той.

— Какви са четирите добродетели? — попитах аз. Между другото на изток от река Инд всичко се номерира.

Докато внимателно изтегляше конеца, Конфуций изреди тези ценни качества:

— Идеалният кавалер е винаги учтив в личния си живот. Прецизен е в отношенията си с владетеля. Дава на простолюдието не само това, което му се полага, но и повече. Най-после, той е справедлив както към онези, които му служат, така и към държавата.

— Изглежда, че Дзъ Чан е божествен мъдрец — забелязах аз учтиво.

В действителност бях по-склонен да причисля мъдреца към онези образци на посредствеността, които глупаците винаги най-подробно цитират.

Конфуций подържа рибата на плиткото, за да се изтощи.

— Съмнявам се, че в наше време ще видим истински божествен мъдрец — каза той. — Затова пък можем да се надяваме, че ще срещнем идеален кавалер.

— Ти си известен като такъв мъдрец, Учителю. Ако не и като нещо повече. — Говорех му, както се говори на владетел.

Но за разлика от повечето видни личности Конфуций не възприемаше себе си безрезервно.

— Онова, за което ме смятат, и онова, което съм, са две различни неща. Подобно на рибата, която е едно нещо във водата и друго нещо в чинията. Учител съм, защото никой не иска да ми възложи делата на държавата. Аз съм като кратуната — окачват ме на стената за украшение, но не ме използуват.

В думите му не долових горчивина. Измъкна рибата на суша. Беше костур, доста голям. Ловко го откачи от куката, пусна го в кошничката, приготви нова стръв и отново хвърли въдицата. Всичко това му отне точно толкова време, колкото е нужно на един обикновен човек, за да отговори на въпрос, чийто отговор знае.

Изразих пред Конфуций възхищението си от вещината му като рибар, а той се засмя и рече:

— Не заемам висок пост. Затова пък притежавам много умения.

— Говори се, че херцогът на Гей ти е предложил висок пост.

— Да, но старият херцог. И то преди много години. Неотдавна говорих със сина му. Херцог Дзиен е сериозен човек. Но аз нямам влияние в Гей.

— Това е ясно, Учителю. — Започнах да изпълнявам поръчението на барон Кан. В същото време и рибата започна да кълве.

— Защо да е толкова ясно, почетни гостенино?

Конфуций беше един от малцината мъдреци, които задават въпроси, защото наистина искат да научат онова, което не знаят. Мъдреците на този свят обикновено мамят слушателя с внимателно построени въпроси, чиято цел е да изтръгнат отговори, отразяващи собствените им непоколебими възгледи. Това се прави много лесно, както отбеляза и ти, Демокрите, онзи ден, когато накарах Сократ да отговаря на моите въпроси! Сред вечния мрак, в който живея, те чувам как се усмихваш. Е, един ден ще разбереш, че съм прав. Мъдростта не се е родила в Атика, но не е много сигурно дали няма да загине тъкмо тук.

— Имах предвид неотдавнашната война, Учителю, на която ти щеше да се противопоставиш — отвърнах аз.

— Когато войната започна, не бях в Гей. — Конфуций погледна изопнатата ми въдица. — Дърпай по течението, но съвсем лекичко — посъветва ме той.

Разклатих пръчката, но не толкова лекичко и, естествено, изпуснах рибата.

— Лошо — рече той. — Необходимо е само едно леко движение. Но аз цял живот съм ловил риба в тази река. Познавам течението. Чудя се как някой би могъл да си помисли, че съм подстрекавал хората към война.

Конфуций знаеше точно какви въдици му пускам. Не можеше да бъде измамен. Беше в свои води. Не се и опитах.

— Някои мислят, че си искал началникът на Пи да възвърне херцога на власт — казах му аз направо.

Конфуций кимна и отпусна въдицата.

— Съвсем вярно е, че говорих с началника. Вярно е, че той ми предложи пост. Вярно е, че отказах. Той е авантюрист, не е сериозен човек. — Старецът ме погледна ненадейно. Очите му бяха по-светли, отколкото на повечето китайци. — Вярно е също, че никога няма да има истинско равновесие между небето и земята, докато не възстановим старите церемонии, музиката, обноските, династията. Живеем в лоши времена, защото самите ние не сме добри. Предай това на барон Кан.

Знаеше, че бях изпратен да го шпионирам, но никак не се тревожеше. Всъщност използуваше ме като средство за общуване с министър-председателя.

— Какво нещо е добротата, Учителю?

— Всеки, който се подчини на ритуалите, е добър.

Над главите ни закръжи рояк мушици.

— Не мърдай — нареди ми той. — Ще отлетят.

Седяхме неподвижни. Мушиците не отлетяха. Започнаха да влизат в устата ми. Но Учителят не ги забелязваше.

— Един кавалер или един владетел, а тези две понятия може и да се покриват — Конфуций отново се усмихна, като откри предните си зъби, — не трябва да върши нищо в противоречие с ритуала. Трябва да се отнася към всички по един и същ любезен начин. Никога не бива да постъпва с друг човек така, както не би желал да постъпват с него.

— Само че, когато владетелят наказва някого със смърт за извършено престъпление, той несъмнено не би искал да му отвърнат със същото.

— Вероятно човекът, който е наказан със смърт, е нарушил ритуала. Извършил е зло в очите на небето.

— Ами онзи, който служи на родината си по време на война?

Сега и двамата се борехме с мушиците. Той използуваше ветрилото си, а аз широкополата си сламена шапка. Най-после мушиците започнаха да се оттеглят на групи, като войскови части.

— Войната изисква друг вид ритуали. Но в мирно време владетелят трябва да бъде нащрек и да не допуска четирите грозни неща.

Пак числа! От мен се очакваше да попитам какви са тези четири грозни неща. Това и сторих. Междувременно отлетя и последната от наистина грозните мушици.

— Те са следните: първо, да пращаш човек на смърт, преди да си го научил кое е добро. Това се нарича зверство. Второ, да изискваш някаква работа да се изпълни в определен срок, без да си предупредил този, който трябва да я изпълни. Това е потисничество. Трето, да даваш неясни заповеди, а да изискваш съвсем точно изпълнение. Това значи да си мъчител. И накрая, да даваш някому неохотно онова, което му принадлежи по право. Това е да си жалък и дребнав.

Едва ли можеше да се отрече грозотата на тези неща, затова замълчах. Той и не очакваше отговор.

— Какво точно разбираш под ритуал, Учителю?

Думата „ритуал“ непрекъснато се използува в Китай и означава много повече от обикновен религиозен обред.

— Древните обреди на Джоу ни пречистват, а жертвоприношенията към предците свързват земята и небето в пълна хармония, стига владетелят да е добър, а обредите да се изпълняват точно.

— Наблюдавах церемониите в чест на предците в Лоян, но да си призная, видяха ми се много объркани.

Още една риба се хвана на въдицата на Конфуций. Бамбуковата пръчка се изви като дъга. Рибата бе тежка, но рибарят имаше лека ръка.

— Човек, който разбира жертвоприношенията към предците, може да се справи с всичко под слънцето със същата лекота, с която аз… ще уловя… — Конфуций силно дръпна въдицата нагоре и една тлъста платика прелетя над главите ни. И двамата се засмяхме. Винаги приятно да видиш едно прекрасно изпълнение — … тази риба! — Конфуций завърши изречението си в мига, в който рибата падна в люляковия храст. Станах и му я донесох.

— Всички церемонии, посветени на предците, са нещо като ловене на риба — ако дръпнеш много силно, ще скъсаш конеца или ще счупиш пръчката. Дръпнеш ли много леко, ще изпуснеш рибата, а и въдицата.

— Значи, за да си добър, трябва да постъпваш съобразно волята на небето?

— Разбира се — отвърна старецът и прибра последния си рибарски трофей.

— Какво представлява небето? — попитах го аз.

Конфуций постави нова стръв. Този път движенията му бяха по-бавни. Не отговори веднага. Първо хвърли въдицата. Забелязах, че дневната луна вече я няма, а слънцето се бе издигнало високо в бялото небе.

— Небето раздава живота и смъртта, добрата и лошата съдба.

Знаеше, че не е отговорил на въпроса ми. Не казах нищо. Той продължи:

— Небето е там, където живее Първият прародител. Когато принасяме жертва на небето, принасяме жертва нему.

Хванах змиорка. Помислих си, че това същество, което се мъчеше да се изплъзне от ръцете ми, въплъщава поведението на Конфуций по въпроса за небето. Учителят говореше неопределено — по простата причина, че сам не вярваше в небето, точно както не вярваше и в така наречения Върховен прародител.

Конфуций беше атеист. Сигурен съм в това. Но вярваше в силата на ритуала и церемонията, създадени от отдавна погребаната династия Джоу, защото бе привърженик на реда, равновесието и хармонията в човешките дела. И понеже народът вярваше във всевъзможни звездни богове, а управляващата класа — в прекия си произход от поколения божествени прародители, които следят всяка тяхна стъпка от небето, Конфуций се стремеше да използува древните поверия, за да създаде хармонично общество. Въздигаше в култ династията Джоу, защото — независимо от обаятелните думи, които приписваше на херцог Тан — все пак последният син на небето принадлежеше към Джоу. Ето защо за създаването на обединено Средно царство бе необходимо да се намери нов син на небето, за предпочитане от същата династия. Но тъй като Конфуций с основание се страхуваше, че може да се появи неподходящ владетел, непрестанно говореше за добродетелите на старата династия. Почти съм убеден, че Конфуций сам бе измислил голяма част от онова, което проповядваше, макар Фан Чъ да се кълнеше, че просто тълкува древните текстове.

— В такъв случай ги тълкува с единствената цел да му послужат при днешните обстоятелства — казах аз на Фан Чъ.

Фан Чъ не виждаше нищо лошо в това. Когато чу шегата на Конфуций за черупката на костенурката, той се намръщи.

— Това е непристойно.

— Защо?

— Изкуството да се предсказва бъдещето произлиза от предците. Те са ни оставили и „Книга на промените“, която Учителят дълбоко почита.

— И все пак това с костенурката му беше смешно.

Фан Чъ се натъжи.

— Не е тайна, че Учителят не се интересува много от предсказанията, поне не толкова, колкото подобава. Дори заявил, че човек сам твори бъдещето си, като следва законите на небето.

— Макар че не вярва в него.

Фан Чъ се възмути.

— Ако мислиш така, значи не си го разбрал. Естествено, ти си варварин — добави той с усмивка. — Служиш на този много особен бог, който сътворил злото, за да има оправдание да измъчва останалите си творения.

Не удостоих това богохулство с отговор.

Изглежда, Конфуций бе единственият китаец, който никак не се интересуваше от света на призраците, демоните и духовете. Човек оставаше с впечатлението, че не вярва в тях. Няколко пъти го попитах за това, но не получих задоволителен отговор.

Спомням си, че точно когато се мъчех да откача змиорката от въдицата, рекох:

— Какво ще кажеш за умрелите? Къде живеят те? Има ли съд за тях? Възкръсват ли? Или пък се раждат отново? — Змиорката така се извиваше, че беше невъзможно да извадя кукичката от устата й. — Все пак би трябвало да има някакво достойнство, което ще бъде възнаградено на небето. Ако няма, тогава защо…

— Я ми дай аз да откача рибата — прекъсна ме Учителят и със сръчно движение подхвърли змиорката от въдицата в кошчето. После изтри ръцете си в тревата и отново се обърна към мен: — Добре ли познаваш живота?

— Не съм сигурен дали разбирам какво точно ме питаш. Познавам собствения си живот. Пътувал съм из чужди земи, срещал съм най-различни хора…

— Но не си видял всички племена, всички хора, нали?

— Разбира се, че не съм.

— Тогава, почетни гостенино, щом като още не разбираш живота, как можеш да разбереш смъртта?

— Ти разбираш ли живота, Учителю?

— Естествено, не. Знам някои неща. Обичам да уча. Мъчех се да проумея този свят. Изслушвах всички. Отделих настрана онова, което изглежда съмнително, а към останалото подхождах предпазливо.

— Вярваш ли в божественото откровение?

— А какво разбираш под божествено откровение?

Разказах му за онова време — когато чух гласа на Премъдрия господ. Описах му прозрението на Питагор, просветлението на Буда, мистичните преживявания на нашите магове — породени от хаомата, разбира се, но все пак истински видения. Старецът слушаше и се усмихваше. Поне така ми се струваше: връхчетата на двата му предни зъба винаги стърчаха навън, поради което лицето му обикновено изразяваше лека насмешка.

Когато свърших, Конфуций изтегли въдицата от водата и старателно я прибра. И аз направих същото, само че не толкова старателно. За миг си помислих, че е забравил за какво говорим. Но когато се изправи — с малко помощ от моя страна, тъй като го боляха ставите, — Учителят съвсем ненадейно каза:

— Слушал съм много истории, подобни на тези, които току-що ми разправи, и те силно ме вълнуваха. До такава степен, че накрая не ми оставаше нищо друго, освен да се заема с медитация. Един ден не ядох, после цяла нощ не спах. Съсредоточих се напълно. И какво мислиш стана?

За пръв път се обърна към мен без официалното „почетни гостенино“. Беше ме приел.

— Не знам, Учителю.

— Нищо. Абсолютно нищо. Умът ми бе съвършено празен. Не видях нищо. Не разбрах нищо. Ето защо мисля, че е по-добре човек да изучава осезаемите неща в осезаемия свят.

Вървяхме бавно през горичката край олтарите. Всички минувачи познаваха Конфуций и го поздравяваха. Той им отговаряше благо, любезно, сдържано.

При олтарите изневиделица се появи простоват рицар.

— Учителю! — извика той възторжено.

— Дзъ-Кун — каза Конфуций. В тона му не долових нищо повече от обикновена вежливост.

— Имам голяма новина!

— Каква е тя?

— Спомняш ли си, когато те попитах съществува ли едно-единствено правило, което може и трябва да се следва от сутрин до вечер, всеки ден?

Конфуций кимна.

— Спомням си, да. Отговорих ти: „Никога не постъпвай с другите така, както не би желал да постъпят с теб!“

— Това беше преди повече от месец и сега, благодарение на теб, Учителю, нямам желание, повярвай ми, нямам никакво желание да постъпвам с другите така, както не бих искал те да постъпват с мен!

— Скъпи мой — отвърна Конфуций, като потупа Дзъ-Кун по рамото, — още не си го постигнал!