Гор Видал
Сътворението (44)

7.

Останалата част от лятото мина в подготовка за заминаването. Търговците от Лу, които желаеха да търгуват с Индия, получиха нареждане да съберат стоките си в главния склад. Срещнах се с всекиго от тях и се постарах доколкото мога да им бъда полезен. Обещах, че в Магадха ще направя всичко възможно да им издействувам привилегии за пазара на различни суровини и продукти. Макар търговията с Индия все още да не бе разпространена, китайските търговци имаха много ясна представа какви стоки ценят индийците. Винаги съм смятал, че всеки народ има своя памет, съвсем независимо от устните и писмените хроники. Определен вид сведения се предават от поколение на поколение. Въпреки че не бяха изминали три столетия от прекратяването на редовната търговия между изтока и запада, повечето китайски търговци сякаш по рождение знаеха, че коприната, перлите и кожите, параваните от пера, нефритът и драконовите кости се ценят на запад, където изобилствуват така желаните от източните хора злато, рубини и подправки.

Началник на експедицията бе един маркиз от Ген. През онези летни дни дойде да ме види. Погрижих се да му направя зашеметяващо впечатление, като не пропуснах да спомена за роднинските си връзки с Аджаташатру, който според последните сведения сега бе господар на цялата Гангска равнина с изключение на република Личхави. По молба на маркиза се съгласих да посреднича между експедицията и правителството на Магадха. Не бях наясно дали още се ползувам с благоволението на вилнеещия си тъст, но това бе въпрос, който, естествено, сметнах за благоразумно да не повдигам. Можех ли да знам дали Амбалика и синовете ми са все още между живите? И дали Аджаташатру не се е побъркал? Несъмнено, стига да иска, той можеше да ме накаже със смърт за дезертьорство или просто за собствено удоволствие. Осведомените китайци споменаваха името му с тревожен глас.

— Не е имало по-кръвожаден цар — каза Фан Чъ. — През последните няколко години е опожарил най-малко десет града, заклал е десетки хиляди мъже, жени и деца.

Тъй като знаех, че Аджаташатру е далеч по-опасен, отколкото подозират китайците, опитвах се да ги убедя, че не е толкова лош и напразно се страхуват. Все едно, трябваше да поемем риска. А и бях почти сигурен, че Аджаташатру ще е доволен, ако „коприненият път“ осигури редовни доставки. Ето защо той едва ли би попречил на търговията, като ограбва и убива почтените търговци.

Поне така повтарях — на себе си и на разтревожения маркиз от Гей.

Скоро след завръщането ни от горската колиба Конфуций легна болен. Седмица по-късно из Средното царство се разнесе мълвата, че божественият мъдрец умира.

Щом чухме тази новина, забързахме с Фан Чъ към дома на Учителя. На улицата пред къщата се бе събрала тълпа от мълчаливи, напрегнати и тъжни млади хора. Дзъ-лу бе издал заповед, че само най-старите ученици могат да бдят над смъртното ложе. Пуснаха ме, защото бях с Фан Чъ.

В преддверието чакаха тридесетина ученици. Носеха траурни одежди. Усетих дима от ароматните листа, които горяха в спалнята. Макар миризмата им да е приятна за хората, злите духове не могат да я понасят — или поне така вярват китайците. В спалнята звучеше надгробна песен.

Щом чу песента, Фан Чъ се разплака.

— Това значи, че наистина умира. Тази песен се пее, когато духът напуска тялото.

В Китай се молят на небето и на земята да се погрижат за умиращия, защото иначе той се връщал и обладавал онези, които не са пожелали да умилостивят от негово име двете половини на първоначалното яйце. Китайците вярват, че всеки човек носи два духа в себе си. Единият е духът на живота, който изчезва след смъртта на тялото. Другият е духът на личността, който продължава да съществува, докато го помнят и почитат с жертвоприношения. Ако духът, останал в паметта, не е почитан както трябва, може да последва ужасно отмъщение. Дори и в този печален час не можех да не си помисля колко объркана е всяка религия. Самият Конфуций не вярваше в духове и призраци. Вероятно и учениците му не вярваха в тях. Въпреки това в часа на смъртта му Дзъ-лу настоя да бъдат изпълнени всички церемонии, дори и най-старите и отдавна излезли от употреба. Все едно в часа на своята смърт дядо ми да помоли богиня Анахита да се застъпи за него пред пазителите на Арийския дом на бащите!

Учениците във вътрешния двор подеха надгробната песен. Почувствувах се неловко. Всичко това ми беше — чуждо и все пак изпитвах истинска печал, защото бях започнал да се възхищавам от този мъдър и непоколебим старец.

После песента затихна. Дзъ-лу излезе в предната стая. Имаше ужасен вид, сякаш сам той умираше. Зад него застана Чжан Цю.

— Учителят изпадна в безсъзнание. Краят е близо. — Гласът му секна. — Но ако дойде в съзнание, трябва да му окажем почит. — Дзъ-лу посочи един от учениците, който държеше в ръце голям вързоп. — Това са одеждите, които е редно да носят приближените на велик министър. Трябва да ги облечем! Бързо!

Дзъ-лу, Чжан Цю, Фан Чъ и още четирима ученици навлякоха дрехите, които не им бяха съвсем по мярка. После един по един влязоха в спалнята, пеейки възхвала за великия държавен министър. Никой не ме спря, затова ги последвах.

Конфуций лежеше върху обикновен килим, с глава на север — където е жилището на мъртвите. Беше много блед. Дишаше неравномерно. В мангала горяха благовония.

Щом Дзъ-лу и останалите приближени започнаха да поклащат глави и да пъшкат, Конфуций отвори очи. Стресна се като човек, когото са събудили от сън.

— Дзъ-лу!

Гласът му бе изненадващо силен. Учениците прекъснаха оплакването.

— Велики министре, тук сме да ти служим в смъртта, както ти служихме в живота — каза Дзъ-лу. — Изпълнихме обредите на изкуплението. Повикахме небесните духове там горе и земните духове тук долу…

— Моето изкупление започна много отдавна. — Сякаш силите му се възвърнаха и бледостта започна да изчезва от лицето му. — Нямам нужда от обреди. Каквото съм направил през живота си, е или добро в очите на небето, или не. Всичко това е… излишно. — Старецът примижа и видя одеждите на учениците си. — Откъде ви дойде наум да се облечете така?

— Облякохме се като приближени на велик министър — проплака Дзъ-лу.

— Но аз не съм велик министър!

— Ти си държавен министър…

— Това не означава нищо, както всички добре знаем. Само великият министър може да има приближени, облечени в такива дрехи. — Конфуций затвори очи. — Това е пародия, Дзъ-лу. — Очите му отново се отвориха. Сега бяха светли и живи. И гласът му стана по-силен. — Като се преструвате, че съм нещо, което не съм, кого лъжете? Двора ли? Там отлично знаят всичко. Или небето? Не! Предпочитам да умра — по устните му пробягна усмивка, — както изисква скромното ми положение.

Дзъ-лу мълчеше. Чжан Цю наруши неловкото мълчание.

— Учителю, донесъл съм ти специално лекарство. — Подаде му малко запушено шишенце. — Подарък от барон Кан, който се моли да оздравееш.

— Благодаря му за молитвите. И за лекарството.

Конфуций с усилие повдигна ръка, сякаш за да вземе шишенцето. Но когато Чжан Цю се опита да го сложи в ръката му, той я сви в юмрук и каза:

— Не съм сигурен какво има в шишенцето, затова не смея да го взема. Освен това — добави той и предните му зъби се показаха в познатата заешка усмивка — министър-председателят би трябвало да знае, че един кавалер не може да приеме лекарство от лекар, чийто баща и дядо не са служили на семейството му.

Конфуций не умря. Към края на лятото изпрати на барон Кан молба за подходящо министерство. Когато получи отговор, че в момента няма свободно място, разбра, че кратуната ще си остане завинаги украшение на стената.

Поне външно Конфуций не показваше с нищо, че е сломен, и продължаваше да разделя времето си между изучаването на текстовете на Джоу и учениците си. Твърди се, че училището му е първото в Средното царство, което не е свързано с никое от благородните семейства. Самият Конфуций бе получил образованието си в частното училище на семейство Мън. Сега той бе просветителят на цялата рицарска класа, както и на някои благородници. И което е по-важно, той бе създателят на кавалерите. Преди Конфуций никой от по-нисшите на рицарите съсловия не е могъл да се надява, че ще придобие ранга — не, не ранга, — качеството кавалер. Конфуций бе постановил, че всеки, който следва правилния път, може да стане кавалер. Лишените от права учени от племената Шан бяха доволни от това. Но за аристокрацията от Джоу не можеше да се каже същото.

Конфуций също така отделяше доста време, за да сложи в ред хрониките на Лу. Мислеше, че е важно да се знае какво точно е станало през онези години, когато херцозите загубили властта си. Прекара много щастливи часове, докато се ровеше из потъналите в прах хроники, предоставени му от херцог Ай. В Китай по-значителен брой книги имат само великите семейства. Според Конфуций повечето от тези книги се намират в пълен безпорядък, защото писането — те пишат от горе на долу, а не от една страна на друга — се извършва върху бамбукови ленти, завързани с кожен ремък, който е промушен през върха на всяка лента. С времето ремъкът се протрива и тогава лентите се разбъркват. Конфуций мечтаеше да подреди колкото може по-голяма част от литературата на Джоу. Това означаваше, че трябва да отдели химните на предците от дворцовите песни. С други думи, грандиозно начинание. Нямам представа дали е живял достатъчно дълго, за да изпълни тази задача. Съмнявам се.

Срещнах го за последен път пред олтарите на дъжда. Разхождаше се с неколцина млади ученици. Когато ме видя, се усмихна. Присъединих се към групата и се заслушах в думите му. Макар и да не каза нищо, което да не съм чувал вече, беше ми интересно — обичах да го наблюдавам как приспособява мъдростта си към различни хора и ситуации. Най-много мразеше онези, които механично повтарят наученото, сякаш са индийски птици.

— Напълно безполезно е да учиш и да не се замисляш върху наученото. Да мислиш, без да учиш, е опасно.

От друга страна, не обичаше и словесните жонгльори. Спомням си как веднъж един младеж така изопачаваше думите му, че ги обръщаше против него. Учителят слушаше спокойно. Но когато си тръгнахме, изпъшка:

— Как мразя празнословието! — Нямаше да му хареса в Атина.

Мисля, Демокрите, че дори твоят учител Протагор би се съгласил с правилото на Конфуций, че е абсолютно необходимо да се мисли върху наученото. Конфуций вярваше още, че един учител трябва винаги да преосмисля старото от позицията на новото. Това е очевидно. За съжаление също толкова очевидно е, че много малко учители са способни да правят нещо друго, освен безкритично да повтарят старите максими. Според Конфуций истинската мъдрост се състои в това да знаеш колко не знаеш, както и да си наясно до каква степен не знаеш онова, което знаеш. Предай това на приятеля си Сократ — или на онзи Демон, с когото той обича да си говори. Демокрит мисли, че съм несправедлив към Сократ. Ако е така, то е, защото съм познавал велики и мъдри хора, каквито не се срещат в този град — нито пък в тази епоха.

— Учителю, заминавам — казах аз, когато Конфуций и учениците му стигнаха до брега на реката. — Искам да се сбогуваме.

Конфуций се обърна към учениците:

— Вървете си вкъщи, деца мои.

После ме хвана под ръка — интимен жест, с който рядко удостояваше дори и Дзъ-лу. Вървяхме така, докато стигнахме до мястото, където преди три години за пръв път отидохме сами на риба.

— Надявам се, че понякога ще мислиш за нас тук, когато си… там.

Каза „там“, за да избегне китайския израз „земята на варварите“. Това бе проява на особена учтивост.

— Ще мисля. Често. Научих много неща от теб, Учителю.

— Наистина ли? Ще се радвам, разбира се, ако това е вярно. Но ние сме толкова различни.

— Небето над Персия и Китай е едно и също.

Искрено го обичах.

— Но повелите не са едни и същи! — Старецът показа заешките си зъби. — Ето защо ти още вярваш в Премъдрия господ и в Страшния съд, и в онзи огнен… край на нещата.

— Да. Но все пак пътят на праведността за нас… за всички на земята… е и твой път.

— Пътят на небето — поправи ме той.

Бяхме стигнали до водата. Този път той седна на камъка, на който тогава бях седял аз. Коленичих до него.

— Вече не ходя за риба. Изгубих това умение.

— Губи ли се някога умението?

— Какво ли не се губи? Освен идеята за доброто. И ритуалът. Знам, че тайно се присмиваш на нашите три хиляди и триста обичая. Не, не отричай. Разбирам те. Затова бих искал и ти да ни разбереш. Помисли, без ритуали любезността става досадна. Предпазливостта се превръща в страхливост. Дързостта става опасна. Непреклонността се превръща в безсърдечие.

— Учителю, никога не съм ти се присмивал. Но понякога се озадачавах. И все пак ти ме научи какъв е истинският кавалер — или поне какъв трябва да бъде. Такъв, какъвто си ти.

Старецът поклати глава.

— Не. — Гласът му беше тъжен. — Истинският кавалер е добър. Затова никога не е нещастен. Той е мъдър. Затова никога не е объркан. Смел е. Затова никога не се страхува. Голяма част от живота ми премина в страх, объркване, нещастие.

— Учителю, ти си прославен…

— Всеки среден колесничар е по-прославен от мен. Не съм известен. Но не виня небето, нито дори хората. — Конфуций отмахна един бял кичур от изпъкналото си чело. — Бих искал да вярвам, че на небето хората биват възнаградени за това как са живели и към какво са се стремили. Ако е така, доволен съм.

От близките овощни градини се чуваха птичи крясъци. И крясъци на жени, които пропъждаха изгладнелите птици.

— Учителю, вярваш ли в небето?

— Земята е факт. — Старецът почука с пръст покритата с мъх земя.

— Небето факт ли е?

— Така са ни учили Джоу, а преди тях и Шан.

— Но ако оставим настрана техните учения, техните ритуали, ти вярваш ли?

— Преди години, когато бях в Гей, видях и чух Танца на приемствеността. Бях поразен. За пръв път осъзнах какво значи съвършена красота, съвършена доброта. Цели три месеца след това бях зашеметен. Най-после имах представа за небето, защото се бях докоснал до съвършенството, до добротата — и то тук, на земята.

— Но откъде е дошла тази музика? Кой я е създал?

Конфуций стисна ръце и дългите му палци се кръстосаха.

— Ако ти кажа, че е дошла от небето, ще ме питаш кой е създал небето. А на този въпрос няма да отговоря, защото не е необходимо да знаем онова, което не можем да знаем. С толкова много неща трябва да се справяме тук. А в името на небето сме създали определени ритуали, които ни позволяват да надминем себе си. В името на небето сме длъжни да спазваме определени обичаи, поведение, начин на мислене, които допринасят за хармонията, за праведността, за добротата. Думи, които е трудно дори да се обяснят. — Старецът свъси вежди. — Единственото най-голямо препятствие по моя път, по пътя на всеки човек, е езикът. Важни думи се замъгляват от прекалено много значения и от недостатъчно значения. Ако зависеше от мен, щях отново да определя значението на всяка дума.

Конфуций замълча, после се усмихна закачливо.

— Щях да се постарая всяка дума да съответствува на първоначалното си значение, което са й дали Джоу.

— Но има някои церемонии, Учителю… Например, какво ще кажеш за онова, което направи Дзъ-лу, когато ти беше тежко болен?

Конфуций се намръщи.

— Тези дрехи бяха истинско светотатство.

— Аз говоря за молитвите към небето и към земята, когато самият ти не вярваш в духове.

— Отлична забележка! — отвърна Учителят. — Аз съм привърженик на ритуала, защото успокоява живите, изразява уважение към мъртвите, напомня ни единството ни с онези, които са били преди нас. В края на краищата те ни превишават по численост с милиони. Ето защо не вярвам в призраци. Ако духовете витаеха наоколо, нямаше да има място за живите. Щяхме да виждаме дух на всяка крачка.

— Но какво ще кажеш за всички онези, които твърдят, че са срещали духове на умрели?

За миг Конфуций ме погледна изкосо, сякаш за да прецени дали заслужавам доверието му.

— Говорил съм с много хора, които мислят, че са виждали духове на умрели, и винаги им задавам един и същ въпрос: „Духът гол ли беше?“ Отговорът неизменно гласи, че духът е носел дрехите, с които е бил погребан. Е, добре, знаем, че и коприната, и ленът, и агнешката кожа са неживи, неодушевени. Знаем също, че когато човек умре, дрехите му изгниват, също както изгнива и самият той. Как е възможно тогава духът отново да ги облече?

Не знаех как точно да приема тези думи.

— Може би духът само ни се струва облечен — отговорих неубедително.

— Може би само ни се струва, че виждаме дух. Може би той изобщо не съществува освен в съзнанието на изплашения човек. Преди да се родиш, ти си бил част от първичната сила.

— Нещо подобно ни учи и Зороастър.

— Да. Спомням си — отвърна пренебрежително Конфуций. Тъй и не успях да събудя у него интерес към Истината. — Когато умреш, ти отново се присъединяваш към първичната сила. А щом нямаш спомен или усещане за първичната сила отпреди раждането си, възможно ли е тогава да помниш дори и част от това кратко човешко съществуване, когато умреш и се върнеш към първичната сила?

— В Индия вярват, че отново се превъплъщаваш на земята в някого другиго или в нещо друго.

— Безкрайно?

— Не. Продължаваш да се превъплъщаваш, докато свърши този цикъл на сътворението. Изключение прави единствено онзи, който е получил просветление. Само той угасява себе си, преди да е свършил цикълът.

— А щом веднъж… угасне, къде отива?

— Трудно е да се обясни.

Конфуций се усмихна.

— Така и предполагам. Аз винаги съм бил убеден, че духът, който дава живот на човешкото тяло, след смъртта неминуемо се връща към първичното единство, от което е дошъл.

— Може би за да се роди отново? Или за да бъде съден?

Конфуций сви рамене.

— За каквото и да е. Но едно е сигурно, угасналият огън не може да се запали отново. Докато животът гори в теб, семето ти може да породи ново човешко същество, но когато огънят угасне, никой не може да те съживи. Мъртвите, скъпи приятелю, са студена пепел. Те нямат съзнание. Но това не е причина да не почитаме паметта им, себе си, потомците си.

Говорихме за предсказанията. Макар и да не вярваше в тях, Конфуций намираше, че тези обреди и ритуали са полезни за хората. По въпросите, свързани с усъвършенствуването на човека във взаимоотношенията му с другите, той ми приличаше на някой градинар, който непрестанно оформя и подкастря дърветата си, за да дадат по-добър плод.

Говорихме за държавата.

— Примирих се — каза Конфуций. — Сега приличам на вазата на херцог Тан в храма на предците. Виждал ли си я?

Отговорих, че не съм я виждал, и той ми разказа, че самият херцог поставил вазата в храма по време на основаването на Лу.

— Когато е празна, стои изправена и е много красива. Но щом я напълнят, вазата се накланя на една страна и цялото й съдържание се излива на земята, което не е красиво. Та аз съм като тази празна ваза. Може да не съм пълен с власт и слава, но съм изправен.

Накрая, в сянката на древните олтари на дъжда, Конфуций ме удостои с ритуалната — не би могла да бъде друга — прегръдка, с която бащата притиска до себе си сина, когото никога вече няма да види. Когато се разделих със стареца, очите ми бяха премрежени от сълзи. Не знам защо така се натъжих. Не вярвах в това, в което вярваше и той. И все пак ми се струваше, че у него виждам съвършената доброта. Сега мога да кажа, че през всичките си странствувания не съм срещал никого, който да може да се сравнява с него.