Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
NomaD (2019-2020 г.)

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Допълнителна корекция

9.

Вавилон е не толкова красив, колкото смайващ град. Постройките му са направени от едни и същи сиви тухли, изпечени от ефратска кал. Но храмовете и дворците са с египетски размери и, разбира се, по онова време градските стени бяха толкова широки, че според вавилонците върху тях спокойно можеше да завие колесница с четири коня — нещо, което те не пропускаха да припомнят при всеки разговор. Не че някога съм виждал колесница, пък и каквото и да било друго върху стената. Дори стража нямаше — такъв мир цареше там по онова време благодарение на Великия цар.

Има някаква особено завладяваща магия в един град, който съществува повече от три хиляди години. Макар често да е бил разрушаван във войни, жителите му, известни просто като „чернокосите хора“, всеки път го издигат отново — съвсем същия, какъвто е бил, или поне така твърдят. Градът се намира в центъра на огромен квадрат, разделен на две почти равни части от бързите, тъмни води на река Ефрат. Първоначално бил добре защитен от външна стена, вътрешна стена и дълбок ров. Но когато за втори път трябвало да усмирява града, Дарий разрушил част от вътрешната стена. Години по-късно, след като потуши едно въстание, Ксеркс разруши почти изцяло стените и засипа рова. Мисля, че днес е малко вероятно вавилонците пак да ни създават неприятности. По природа чернокосите хора са лениви, чувствени, покорни. Векове наред ги е управлявало едно извънредно покварено и вътрешно разединено духовенство. От време на време жреците от един храм подстрекават народа срещу жреците от друг храм и избухват размирици, подобни на летни бури — и като летни бури бързо отминават. Но такива периодични безредици дразнят управниците.

Макар да се радвам, че не съм се родил във Вавилон трябва да призная, че няма друго място на света, което така да задоволява вкусовете на младите хора, особено на онези, възпитани в строгата персийска традиция.

При залез-слънце влязохме през Портата на Ищар[1], наречена така в чест на една богиня, доста подобна на Анахита или Афродита, с тази разлика, че е не само жена, но и мъж. И в двата си образа Ищар е сексуално ненаситна и култът към нея определя духа на целия град. Портата на Ищар се състои всъщност от две врати — една във външната и една във вътрешната стена на града. Те са огромни, покрити са с плочи от син, жълт и черен емайл и изобразяват най-различни чудновати и ужасни зверове, включително и дракони. Гледката е по-скоро страховита, отколкото красива. От деветте врати на града — всяка от тях носи името на някой бог — тази на Ищар е най-важната, защото води направо в сърцето на Вавилон, на левия бряг на реката, където се намират храмовете, дворците, съкровищниците.

От вътрешната страна на първата врата Мардоний бе посрещнат от действителния губернатор на града и свитата му. По понятни причини самоличността на Ксеркс, както и моята бяха запазени в тайна. Ние бяхме просто спътници на губернатора през третия месец от годината.

След ритуалното посрещане с хляб и вода ни ескортираха по Пътя на процесиите. Това е внушителен булевард, застлан с плътно подредени гладки късове варовик. Сградите от двете му страни са облицовани с гледжосани плочки, върху които са изобразени лъвове.

Вляво от Пътя на процесиите се намира храмът на някакъв бог-дявол. Отдясно е така нареченият Нов дворец, построен от цар Навуходоносор, според местните жители, за петнадесет дни. Навуходоносор е последният от вавилонските царе герои, който изгонил египтяните от Азия. Освен това покорил Тир и Йерусалим. За нещастие, като много вавилонци, той бил религиозен фанатик. Предполагам, че е нямал друг избор: жреците на Бел-Мардук управляват града и никой вавилонски цар не е истински владетел, докато не „хване Бел за ръце“, което означава, че трябва да стисне ръцете на златната статуя на Бел-Мардук във великия храм. Всички — и Кир, и Камбиз, и Дарий, и Ксеркс — са хващали Бел за ръцете.

Последните години на Навуходоносор били посветени най-вече на религиозни церемонии, в които той изпълнявал ролята на жертвена коза. При един случай паднал на четири крака и започнал да пасе трева от висящите градини. За разлика от обикновената коза не го постигнала участта наистина да бъде принесен в жертва. Умрял петдесетина години преди нашето посещение във Вавилон, напълно побъркан. Не съм срещал вавилонец, който да не разказва за него с удоволствие. Той е последният им истински цар. Между другото произхожда от древен халдейски род[2], тъй както — в това съм сигурен, доколкото може да бъде сигурен човек, без да има доказателства — и семейство Спитама.

Тридесет години след смъртта на Навуходоносор Кир бил радушно посрещнат във Вавилон от антижреческата партия — сдружение на международни търговци и сарафи, свалило последния цар, някаква личност на име Набонид. Този ексцентричен монарх се интересувал само от археология, поради което най-често се намирал не във Вавилон, а дълбоко в пустинята, където правел разкопки, за да търси изгубените градове на Шумерия. И тъй като царят бил изцяло погълнат от миналото, жреците взели в ръце настоящето. Поели управлението на държавата и я тласнали по пътя на разрухата или, по-точно казано, на славата, защото била завладяна от Кир.

Дадоха ни великолепни покои в Новия дворец. Точно под нас имаше каменен мост, свързващ левия и десния бряг на реката. Всяка нощ дървената част на моста се вдигаше, за да не могат крадците да преминат от единия бряг на другия.

Навуходоносор беше построил тунел под реката. Това забележително инженерно съоръжение е широко около шест метра и почти толкова високо. Поради постоянно просмукващата се влага от Ефрат подът и стените са отвратително кални, а въздухът вони не само от воловете, теглещи каруците, но и от димящите смолисти факли, които предлагат под наем на пътника при влизането му. Докато стигнахме до другия край, вече не можех да дишам, а Ксеркс имаше чувството, че са го погребали жив. Все пак тунелът се използува от половин век насам без злополуки.

Нашите покои се намираха на последния етаж в четириетажната сграда на Новия дворец и можехме да гледаме града отвисоко. От централната лоджия чудесно се виждаше онова, на което вавилонците викат зикурат, или високо място. Зикуратът, за който става дума, се нарича „Къщата, подпираща небето и земята“. Това е най-голямата постройка в света и в сравнение с нея дори най-високите египетски пирамиди изглеждат джуджета, поне така твърдят вавилонците. Не съм ходил в Египет.

Седем огромни, изградени от тухли кубове се издигат един върху друг. Най-големият служи за основа, а най-малкият за връх. Всеки от тях е посветен на отделно божество и затова е различно оцветен. Дори на лунната светлина успяхме да различим призрачно светещите нюанси на синьото, зеленото и червеното — цветовете, с които се свързват местните богове на слънцето, луната и звездите.

Близо до зикурата се намира храмът на Бел-Мардук — група огромни сгради с мръсносив цвят и прашни правоъгълни дворове. Отвън храмът не е особено красив, като се изключат огромните бронзови врати, които водят към залата на бога. Всъщност храмът е забележителен само с едно — твърдят, че с нищо не се е променил от три хиляди години насам. Истинският бог или дух на този град е безсмъртието. Всичко остава непроменено.

Жалко, че толкова малко атиняни са ходили във Вавилон. Биха могли да се научат на смирение при мисълта за дълготрайността на времето и краткотрайността на нашите незначителни дни, да не говорим за делата ни. При наличието на толкова много история не е чудно, че чернокосите хора живеят изцяло за удоволствие — тук, в настоящето. Общо взето, Вавилон сякаш е устроен специално за да не допада на амбициозните. Убеден съм, че на никого от нашите велики царе не му е било приятно да отсяда с двора си там. Накрая Ксеркс прекрати този ежегоден обичай, останал от времето на Кир.

Губернаторът на града бе подготвил банкет за нас сред висящите градини на Новия дворец. Тези прочути градини били направени за Навуходоносор. Първо, строителите издигнали няколко колонади, достатъчно здрави, за да издържат пръст с дълбочина около два метра. После посадили дървета и цветя, за да направят удоволствие на една царица, обладана от носталгия — представете си, носталгия по Екбатана! Накрая монтирали механични помпи. Непрестанно, ден и нощ, водите на Ефрат напояват висящите градини. Затова те са зелени и прохладни дори през най-горещите летни дни. Трябва да кажа, че да седиш сред борова горичка на покрива на дворец, около който растат палми, е неописуемо удоволствие. За пръв път в живота си бяхме свободни хора и в спомените ми онази вечер е една от най-вълшебните, които съм преживял. Излегнали се бяхме на кушетки, а над нас се виеше гъста глициния, сребриста на лунната светлина. И до днес, щом усетя уханието на глициния, си спомням Вавилон — и младостта. Така е, Демокрите, видът на среброто или пък досегът с него не извикват никакви спомени в паметта ми. Не съм нито търговец, нито банкер.

Губернаторът на града носеше златен тюрбан на главата си и държеше в ръка жезъл от слонова кост. Макар да знаеше кой е Ксеркс, успяваше да не издава страха, който Великият цар и синовете му най-често внушават. Като грижовен домакин, беше ни предоставил десетина момичета, добре обучени в изкуството на Ищар.

— Сатрапът Зопир е в дома си на реката, млади Господари — каза губернаторът. — От няколко месеца е болен. Иначе щеше лично да ви посрещне.

— Предай му нашите почитания — отвърна Мардоний.

Той играеше ролята на губернатор с голямо удоволствие, а ние с Ксеркс се преструвахме, че раболепничим, като използувахме най-изисканите дворцови маниери. По-късно и тримата отбелязахме какъв късмет сме имали, че не ни е приел сатрапът, който щеше да е длъжен да целуне пратениците на Великия цар, а Зопир, както знаехме, нямаше нито устни, нито нос, нито уши.

Когато Дарий обсадил Вавилон за втори път, градът се държал близо две години. Накрая Зопир, син на един от Шестте и офицер от персийската армия, попитал Великия цар много ли държи на Вавилон. Струва ми се, че след деветнадесетмесечна обсада отговорът е доста ясен. Щом Дарий потвърдил, че градът е изключително важен за него, Зопир заявил, че ще поднесе Вавилон на Великия цар като подарък.

Зопир извикал един касапин и заповядал да му отреже ушите, устните и носа. После една нощ избягал при вавилонците. Посочил обезобразената си глава и казал: „Вижте как постъпи с мен Великият цар!“ Повярвали му. При това положение, естествено, не можели да не му повярват.

Минало време и Зопир бил приет във висшия съвет на жреците, управляващи града. Когато хранителните запаси взели да се изчерпват, предложил да пожертвуват повечето от жените, за да остане достатъчно храна за войниците. А една вечер, докато вавилонците празнували някакъв религиозен празник, Зопир отворил Вратата на Нанар и Вавилон отново бил превзет.

Възмездието на Дарий не закъсняло. Три хиляди мъже били разпънати на кръст зад градските врати. За да насели отново града, Дарий докарал хиляди жени от различни краища на света. По време на нашето посещение тези чужденки бяха изпълнили задачата си и по-голямата част от населението беше под шестнадесетгодишна възраст.

Както изисква обичаят, Дарий още веднъж хванал за ръце Бел и още веднъж станал законен цар на Вавилония, както наричали страната тогава. След това направил Зопир доживотен сатрап. Колкото и да е чудно, само преди няколко години срещнах внука му в агората. Бил търговец и както се изрази, вече не бил персиец. Отговорих му, че винаги ще си остане внук на онзи, когото Дарий нарече „най-великия персиец след Кир“. Е, не можем да отговаряме за потомците си. Колкото и иронично да звучи, внукът също се казва Зопир. Син е на Мегабиз, доскоро най-добрия персийски генерал.

— А къде се намира съкровището на царица Нитокрида? — попита закачливо Мардоний, който беше във весело настроение.

— Кълна се, че не е в гробницата й, Господарю — отвърна губернаторът, и то толкова сериозно, че не се сдържахме и избухнахме в смях.

— Както установи и Великият цар. — Ксеркс пиеше бира чаша след чаша. Той беше способен да пие повече от всекиго другиго, при това не му личеше. Трябва също да отбележа, че на двадесетгодишна възраст бе изключително красив и през онази вечер на лунната светлина сивите му очи проблясваха като лунни камъни, а току-що поникналата му брада лъщеше като козината на скитска лисица.

— Как е било възможно — попитах аз — владетелят на страната да бъде жена?

— Това, Господарю, е, защото някои наши царици в миналото са се правели на мъже. Пък нали и богиня Ищар е едновременно и мъж, и жена?

— Искаме да посетим храма й — заяви Ксеркс.

— Може би прочутото съкровище е скрито там — добави Мардоний.

Сега, като си спомням всичко това, осъзнавам колко добре е разбирал Дарий младия Мардоний. Онази шега, че е възможно да се натрупа състояние за по-малко от месец, е имала сериозен смисъл. Още тогава Великият цар е знаел нещо, което аз прозрях едва години по-късно, а именно че приятелят ми Мардоний е много алчен човек.

Ксеркс поиска да види гробницата на царицата, намираща се над една от градските врати. Там на вътрешната й стена са издълбани думите: „Ако някой от бъдещите владетели на моята страна се нуждае от пари, нека отвори гроба ми.“

И тъй като Дарий винаги се нуждаеше от пари, навремето заповядал да отворят гробницата на царицата. Освен тялото й, балсамирано в мед, вътре имало само каменна плоча с надпис: „Ако не беше толкова алчен и нахален, нямаше да станеш гробоосквернител.“ Дарий собственоръчно хвърлил тялото на царицата в Ефрат. Не постъпил много тактично, но бил крайно ядосан.

Губернаторът ни увери, че съкровището на Нитокрида е само легенда. Но той не спомена един друг факт, а именно че изложеното в храма на Бел-Мардук злато сигурно съставляваше по-голямата част от златото в света.

Години по-късно Ксеркс извади всички златни предмети от храма, включително и статуята на Бел-Мардук. После претопи златото и изсече дарейки[3], за да покрие разходите по Гръцките войни. Естествено, днешните вавилонци непрекъснато повтарят, че неприятностите, стоварили се по-късно върху Ксеркс, се дължат изцяло на това светотатство. Глупости. В действителност и Кир и Дарий, и младият Ксеркс правеха твърде много отстъпки по отношение на местните богове в империята. Смятам, че нашите Велики царе водят мъдра политика, като разрешават на хората да почитат своите божества, и все пак никога не трябва да признават друг бог освен Премъдрия господ. „Половин Истина се равнява на цяла Лъжа“ — това са думи на Зороастър.

Зопир се оказа безупречен домакин. Остана в къщата си на реката и изобщо не го видяхме. Преоблечени като обикновени мидийци, ние свободно опознавахме града. Излишно е да споменавам, че стражата никога не бе далеч от Ксеркс. Царица Атоса се бе погрижила за това. Всъщност тя дори отишла при Дарий и го помолила да задържи Ксеркс у дома. Но даденото от Великия цар обещание не може да се вземе обратно, затова Атоса настояла поне да й бъде позволено сама да избере охраната на Ксеркс. А мен накара да се закълна, че ще следя Мардоний. Смяташе, че е способен да убие Ксеркс — колкото и да се опитвах, не можах да я убедя в противното. „Баща на момчето е Гобрий — повтаряше тя. — Племенник му е Артобазан. Няма нужда от повече доказателства. Това е заговор! Щом остане сам във Вавилон, синът ми ще…“ Но за разлика от друг път Атоса грешеше. Мардоний бе верен на Ксеркс. И което е по-съществено, не обичаше баща си и бе безразличен към племенника си Артобазан.

Като всички посетители на Вавилон, и ние отидохме направо в храма на Ищар, където проституират жените. Според един древен закон на тази земя веднъж в живота си всяка вавилонка трябва да отиде в храма на Ищар и да чака, докато някой мъж й предложи пари, за да спи с него. Първият, който й плати, я притежава. В други храмове на богинята ролята на проститутки се изпълнява от млади мъже и момчета. Смята се, че мъжът, посетил катамит[4] от храма, си е спечелил специалната благословия на богинята. Вавилонският мъж има повече късмет — не е задължен веднъж в годината да бъде проститутка. Само на жените се пада тази чест.

Тримата застанахме на портата с широко отворени очи. Вътре имаше може би хиляда жени — с най-различен ръст, телосложение, възраст, класа, — насядали на земята под палещото слънце. Навеси нямаше. Портикът в другия край на двора е запазен за евнусите, които следят дали посетителите спазват начертаните на земята линии. Всеки мъж е длъжен да следва определена линия. Иначе би настъпила ужасна бъркотия. Жените са насядали между линиите.

Колкото и да е чудно, вавилонските мъже рядко посещават храма. Предполагам, че са свикнали с него. Освен това сигурно изпитват известно неудобство при вида на жените, сестрите или дъщерите си, изпълняващи своето задължение към богинята. За щастие от всички краища на света пристигат достатъчно мъже, които помагат на вавилонките да заслужат благословията на Ищар.

Тримата тръгнахме един след друг по една от линиите, която водеше към група седнали момичета. Предупредили ни бяха, че жените с щастлив вид са всъщност проститутки, които се преструват, че отново служат на Ищар. Колкото и да са привлекателни понякога, те трябва да се избягват. За предпочитане са момичетата със сериозно и малко тъжно изражение, сякаш отделили се от тялото си, което поднасят на богинята.

Повечето мъже, които посещават двора на свещения храм, са ужасно грозни и си помислих, каква ли радост изпитва, да речем, някой недодялан пекар, който срещу една сребърна монета може да притежава красивата дъщеря на знатен господар? Та дори и за трима красиви персийски принцове (надувам ранга си!) това бе вълнуващо удоволствие. И тъй като бяхме млади, към нас се отправиха много подканващи погледи.

Според обичая мъжът прави избора си, като пусне монетите в скута на жената. Тогава тя става, хваща го за ръка и го въвежда в храма, където са наредени стотици дървени прегради, така че се образуват редици от килии без врати. Ако не намерят празна килия, лягат направо на пода. Въпреки че евнусите следят да не се навъртат зяпачи, край красивите жени или мъже често се събира публика — за кратко време. Обстоятелствата са такива, че светкавичната скорост при службата на Ищар е нещо като правило. Преди всичко, за да се неутрализира разнасящата се наоколо натрапчива миризма на полов секрет, в мангалите се изгаря толкова много тамян, че застоялият въздух е наситеносин и ако човек трябва да прекара по-дълго време там в чест на богинята, може и сам да посинее.

Повечето чужденци се събличаха голи, но ние, благовъзпитаните перси, не свалихме нито една дреха, което особено развесели гърците. Мигновено облагочестихме три момичета от доста добър произход — поне така ни се стори. Изглеждаха доволни от нас. Но когато Мардоний попита своето момиче дали ще се видят пак, тя му отговори съвсем категорично, че ако направи това, ще бъде завинаги прокълната от Ищар. После учтиво му благодари за стореното.

Момичето, което избрах аз, изглеждаше много смутено от цялата работа. Каза, че се е омъжила неотдавна. Първоначално искала да изпълни задължението си към Ищар като девица, но майка й я посъветвала да не бърза. Очевидно много вавилонски девственици имат нещастни преживявания в ръцете на грубияни — чужденци. Общо взето, момичето беше доволно. Пооправихме дрехите си след краткотрайния акт, по време на който двама руси северняци много се забавляваха и постоянно повтаряха на неграмотен гръцки: „Чудна работа, как го правят с всички тези дрехи на себе си?“

— Най-ужасното е — каза момичето, докато вървяхме към двора, — че може да хванеш някоя болест. Не знаеш кой ще ти се падне. Майка ми ме посъветва, когато приближи някой много мръсен човек, да правя ужасни гримаси и да се лигавя като идиот. А ако видя мъж, който изглежда чист, да се усмихвам. Много се радвам, че постъпих така.

Почувствувах се поласкан — несъмнено това беше и нейната цел.

— Особено грозните жени трябва да идват тук дни, понякога месеци наред и да чакат някой да ги купи — каза ми тя, докато стояхме на двора и прочиствахме дробовете си от поетия тамянов дим. — Слушала съм истории за семейства, принудени да платят на непознат мъж, за да пожелае жената. Това е нередно, разбира се. Но в очите на богинята не е толкова безбожно, колкото изобщо да не се направи.

Разделихме се с приятелски чувства. Цялото изживяване беше много хубаво, докато след седмица установих, че ми е предала въшки. Обръснах се при слабините, нещо, което оттогава насам редовно правя.

Районът около храма на Ищар е пълен с публични домове, които нямат нищо общо с религиозния ритуал. Тези заведения обикновено се намират над винарски изби или бирарии. Собствениците им почти винаги са жени. Всъщност вавилонките от нисшите съсловия са по-свободни от всички останали жени в света. Могат да притежават имот. Въртят по-голяма част от търговията на пазара. Дори съм ги виждал да работят в тухларните или да чистят тинята от каналите наравно с мъжете.

Щом напуснахме храма на Ищар, ни пое един помощник на сатрапа Зопир. Служеше ни за водач, а зад нас на дискретно разстояние вървеше охраната на Ксеркс и не ни изпускаше от очи.

Във Вавилон главните булеварди са успоредни един на друг. По-малките улици се пресичат с тях под прав ъгъл. Виждал съм подобни градове само в Индия и Китай, никъде другаде. Гледката е много красива, особено когато си застанал в сянката на зикурата и пред очите ти се простира дългият прав оживен булевард — чак до ниската желязна врата на брега на реката.

По протежението на една широка улица се бяха наредили страдащи от всевъзможни болести хора. Щом ни видяха, започнаха високо да изреждат симптомите на болестта си. Нашият водач ни обясни:

— Вавилонците не вярват на лекари. Затова болните идват тук. Забележат ли човек, който им вдъхва доверие с вида си, казват му от какво страдат. И ако човекът знае някакъв лек, обяснява им какъв е.

Докато се разхождахме, доста минувачи спряха да говорят с болните и назоваха билки или корени, които според тях ще им помогнат.

— Демокед би се възмутил — каза Ксеркс. — За него медицината е изкуство.

— По-скоро магьосничество. — Мардоний направи знак за пропъждане на злото.

В подножието на широка стълба, която води към входа на Къщата, подпираща небето и земята, ни посрещна върховният жрец на Бел-Мардук. Той беше своенравен старец, когото срещата с персийски принцове ни най-малко не вълнуваше. Великите царе идват и си отиват, а жречеството на Бел-Мардук е вечно.

— В името на бога Бел-Мардук, приближете се. Старецът протегна към нас ръце. Мардоний понечи да хване ръцете му, но той веднага ги отдръпна. Нашият водач изобщо не ни обясни какво се очаква да правим. Мисля, че и самият той не знаеше. Върховният жрец произнесе една неразбираема реч на древния вавилонски език. После, на първата площадка на зикурата, внезапно ни напусна.

До върха на Къщата, подпираща небето и земята, има хиляда стъпала. Спряхме по средата, а от нас се стичаше пот като от коне. Отдолу се виждаше градът — правилен квадрат, очертан от високи стени и разделен на две от мътната река, течаща между двата укрепени бряга. А зеленият облак на висящите градини плуваше над прашния, изграден от сиво-кафяви тухли град, сякаш бе мираж в пустиня.

Водачът ни обясни сложната система от канали, която не само напоява най-плодородната земя в Персийската империя, но и предоставя удобен начин за транспорт. Водите, които текат в желаната от теб посока, осигуряват най-евтиното придвижване, въпреки неудобството да се пътува в кръгла вавилонска лодка. Между другото никой вавилонец не успя да ми обясни защо тези лодки трябва да са кръгли, нито пък защо ги правят толкова неустойчиви.

Продължихме задъхани към върха на зикурата, където стража от двама души пазеше вратата на малък храм от светложълти тухли.

— Какво е това? — попита Мардоний.

— Олтарът на Бел-Мардук — с нежелание отговори водачът.

В качеството си на авторитет по религиозните въпроси поисках да узная какво има вътре.

— Все пак, ако вътре има изображение на бога, редно е да го почетем — обясних лукаво аз.

Зороастър би се ужасил, ако можеше да чуе внука си да говори така почтително за един бог-дев. От друга страна, би одобрил изкусното ми лицемерие. Винаги е казвал, че не ние сме направили света такъв, какъвто е.

— Няма никакво изображение. Вече видяхте единственото истинско изображение на Бел-Мардук.

Сутринта водачът ни бе завел в големия храм. Вътре имаше огромна златна статуя на мъж, застанал до голяма маса, също от чисто злато, на която, както ни поръчаха, положихме цветя. Дясната ръка бе по-гладка и по-блестяща от останалите части на статуята, защото това е ръката, която всеки вавилонски цар е хващал в продължение на кой знае колко векове. Тихичко произнесох молитва към Премъдрия господ да свали този идол. Двадесет години по-късно молитвата ми бе изпълнена.

Нежеланието на водача ни да говори за олтара на върха на зикурата възбуди любопитството ни до такава степен, че накрая Ксеркс заяви:

— Ще влезем вътре!

Не може да се противоречи на наследника на Великия цар, затова водачът каза нещо на мъжете от стражата. Те мрачно отвориха вратата към олтара и ние се озовахме в помещение без прозорци. Вътре беше хладно и това ни освежи след дългото изкачване. Само една висяща лампа осветяваше единствения предмет в стаята — огромно легло.

— Кой спи тук? — попита Ксеркс.

— Богът Бел-Мардук. — Водачът имаше нещастен вид.

— Виждал ли си го някога? — попитах аз.

— Не. Разбира се, че не.

— А жреците виждат ли го? — Открай време обичам да задавам такива въпроси.

— Не знам.

— Тогава откъде знаеш, че богът наистина спи тук? — попита Мардоний.

— Така са ни казали.

— Кой ви е казал? — Ксеркс го удостои със сивия си пронизващ ахеменидски поглед.

— Жените, Господарю — прошепна водачът. — Всяка вечер при залез-слънце тук водят по една жена. Тя е избрана от Ищар, жената на Бел-Мардук. В полунощ богът идва в тази стая при жената и я обладава.

— Как изглежда той? — попитах аз с нескрито любопитство.

— Жените не казват. Не смеят. Пазят тайната завинаги. Такъв е законът.

— Хубав закон — заяви Ксеркс.

Щом се върнахме в Новия дворец, Мардоний заповяда на губернатора на града да извика двамата жреци, които се грижат за олтара на върха на Къщата, крепяща небето и земята.

Когато жреците дойдоха, Ксеркс ги попита:

— Кой всъщност се явява при жената в олтара?

— Самият Бел-Мардук, Господарю — отговориха жреците в един глас.

Когато и Мардоний за трети път получи същия отговор, нареди да донесат една тетива, от онези, с които удушаването е мигновено. Въпросът бе зададен за четвърти път и узнахме, че всяка вечер от седмицата ролята на Бел-Мардук се изпълнява от различен жрец.

— Точно както си мислех — заяви доволно Ксеркс. — Довечера — продължи снизходително той — ще освободя един жрец от това задължение. Довечера аз ще бъда Бел-Мардук.

— Но ти не си жрец — извикаха ужасени пазителите на зикурата.

— Но мога да се преструвам, че съм Бел-Мардук, не по-зле от вашите жреци. Всичко това е въпрос на подходящ костюм, нали?

— Но жрецът е Бел-Мардук. Той се превръща в бога. Богът влиза в него!

— А той на свой ред влиза в момичето, така ли? Разбирам. Създава се затворен кръг на пълна свещеност. — Ксеркс много го биваше за такива неща. — Бъдете спокойни, богът ще влезе в нея. В края на краищата баща ми е държал ръцете на Бел-Мардук. Казвам ви го поверително, за да ви успокоя.

— Все пак това е светотатство, принце-господарю.

— Все пак това е волята ми.

После Ксеркс им съобщи, че и ние с Мардоний ще бъдем с него в олтара. Жреците изпаднаха в ужас, но не можеха да направят нищо.

Пълзяха по корем и ни молеха поне да се появим като богове. Ксеркс щеше да бъде облечен като Бел-Мардук, господаря на всички богове, Мардоний — като бога на слънцето Шамаш, а аз като бога на луната Нанар — почитан в Ур бог-дев. После жреците ни помолиха да не говорим на жената — без съмнение, защото би било неподходящо Бел-Мардук да се обръща към вавилонската си невеста на персийски.

Тук няма да е лошо да спомена, че вавилонците почитат шестдесет и пет хиляди богове. Тъй като само върховният жрец знае всичките шестдесет и пет хиляди имена, той е принуден да прекарва доста време с приемника си, който трябва да ги научи от него.

Малко преди полунощ се изкачихме на върха на зикурата. Костюмите бяха готови и стражата ни помогна да ги облечем. Момчетата трябва да са били специално избрани за вечерта на светотатството, защото бяха дружелюбни и съвсем не приличаха на намусените пазачи през деня.

На главата си носех сребърния кръг на пълнолунието.

В ръка държах сребърен жезъл с полумесец. На Мардоний поставиха корона със златния кръг на слънцето. Ксеркс носеше златни вериги и къса златна брадва, необходими инструменти за един господар на шестдесет и пет хиляди непокорни богове.

Щом се приготвихме, стражата отвори вратата към олтара и влязохме вътре. На леглото лежеше момиче, по-младо и от нас. Беше необикновено красива, с гарвановочерна коса и мъртвешки бяла кожа, съвсем във вавилонски стил. Момичето беше голо, като изключим ленения чаршаф, подобен на онези, с които увиват мъртъвците. Щом видя тримата великолепни висши богове на Вавилония, тя облещи очи и припадна.

Шепнешком обсъдихме какво да предприемем. Мардоний беше на мнение, че момичето може да се съживи, ако Ксеркс легне до нея на леглото. Ксеркс се съгласи да й окаже тази чест — да я свестява с тялото си. На мен бе възложено да дръпна ленения чаршаф, което и направих. Момичето не само имаше прелестни форми, но и бе успяло да припадне в най-съблазнителна поза.

Ксеркс нетърпеливо скочи в леглото.

— Вавилонците се любят без дрехи — подметна закачливо Мардоний.

— Но не и боговете им — смутено отвърна Ксеркс.

— Особено боговете им. Нали ти си първият мъж, а тя — първата жена. Още не сте измислили дрехите.

Както съм отбелязвал и по-рано, персите не само че не се събличат един пред друг, но и техните жени и конкубини никога не ги виждат съвсем голи — противно на гърците, които са прилично облечени пред жените си, освен когато участвуват в игрите, а са безсрамно голи един пред друг. Но това бе изключителен момент. В края на краищата никога повече нямаше да ни се удаде възможност да играем на богове във Вавилон, където голата плът е вездесъща, дори и на върха на Къщата, крепяща небето и земята. Освен това бяхме млади. Ксеркс се съблече. Бях поразен от изключителната красота на тялото му. Очевидно бе наследил съвършените пропорции на Кир, а не фигурата на Дарий, който беше късокрак, с дълъг торс.

Ксеркс непринудено легна върху момичето, което вече бе в пълно съзнание. Мардоний и аз гледахме двете осветени от лампата фигури и наистина ни се струваше, че са първият мъж и първата жена на земята. Трябва да призная, че има нещо доста особено във Вавилон и неговите древни обичаи.

Помогнахме на Ксеркс да се облече. После той тържествено вдигна брадвата на Бел-Мардук. Но преди да отвори уста, момичето проговори на безупречен персийски:

— Сбогом, Ксеркс, син на Дарий Ахеменида. Ксеркс едва не изпусна брадвата. В същия миг съобразителният Мардоний каза на вавилонски:

— Това е Бел-Мардук, момиче. А аз съм богът на слънцето Шамаш. Там стои богът на луната…

— Знам всеки от вас кой е. — За тринадесетгодишно момиче тя бе удивително хладнокръвна. — И аз съм персийка. По-точно половин персийка. Виждала съм те в Суза, Велики принце. И теб, Мардоний. И теб, Кир Спитама.

— Жреците ли ти казаха кои сме? — мрачно попита Ксеркс.

Момичето седна на леглото.

— Не — отвърна тя без всякакво страхопочитание. — Майка ми е жрица на Ищар и тази година е неин ред да избира момичетата за олтара. Днес ми каза, че е дошло време да бъда обладана от Бел-Мардук. Така и стана. Чисто съвпадение.

По-късно научихме, че майката на момичето е вавилонка, а баща и — персиец. Част от годината прекарвала в Суза, а останалото време във Вавилон, където баща й имал делови връзки с банкерите „Егиби и синове“ — това веднага я издигаше в очите на алчния за пари Мардоний. Майката на момичето бе племенница на последния вавилонски цар Набонид, което събуди интерес у Ксеркс. Беше интелигентна и нямаше никаква склонност към суеверия, което пък предизвика моето възхищение.

Двадесет години по-късно Ксеркс се ожени за нея. Това беше, разбира се, възхитителната Роксана, „… която взимаме за жена — заяви Ксеркс в Персепол, — за да покажем обичта си към вярното нам царство Вавилон и към династията на Навуходоносор“.

Всъщност Ксеркс се ожени за нея, защото любовната им връзка, започнала така фантастично на върха на зикурата, продължи по един много приятен начин, макар и тайно до смъртта на Дарий. Щом се ожениха, Ксеркс престана да спи с нея. Но до края бяха в добри отношения. С чисто сърце мога да кажа, че от многобройните жени на Ксеркс Роксана беше най-очарователната. И без съмнение, най-добрата актриса.

— Прекрасно знаех какво ще се случи още преди вие тримата да влезете в олтара — ми призна Роксана след много години в Суза. — Когато върховният жрец предупреди майка ми, че безбожният принц се кани да се представи за Бел-Мардук, тя изпадна в ужас. Беше много набожна и доста глупава жена. За щастие, подслушах разговора им. Щом жреците си отидоха, заявих, че желая да направя върховното жертвоприношение. Казах й, че ще отида в олтара. „За нищо на света!“, извика тя. А когато настоях, ме удари. Тогава я заплаших, че ако не ми разреши да отида, ще разкажа на всички за безбожието на Ксеркс. И още как жреците се представят за Бел-Мардук. Тя ме пусна и така бях похитена от Ксеркс и станах персийска царица.

Роксана преувеличаваше. Тя не бе царица. В действителност сред царските жени бе седма по ранг. Но нейната компания винаги правеше удоволствие на Ксеркс, както и на всички нас, които имахме възможност да я посещаваме в харема. Тя продължи традицията на Атоса да приема когото пожелае, само че в присъствието на евнуси, и то чак след менопаузата.

За учудване на всички царица Аместрида не мразеше Роксана. Жените са непредсказуеми.

Бележки

[1] Главната богиня на вавилонците и асирийците — богиня на плътската любов и плодородието, на раздора и войните, олицетворение на планетата Венера. — Б.пр.

[2] Халдейската династия, царувала във Вавилон от 626 до 539 г. пр.н.е. — Б.пр.

[3] Дарейка, или дарик — единна персийска монета с тегло 8,416 г злато. — Б.пр.

[4] Момче, издържано от педераст (от гр.). — Б.пр.