Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
NomaD (2019-2020 г.)

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Допълнителна корекция

3.

В началото бе огънят. Сякаш целият божи свят бе в пламъци. Бяхме пили от свещената хаома и всичко изглеждаше безплътно и сияйно, също като искрящия на олтара огън.

Това се случи в Бактра. Бях на седем години. Стоях до дядо си Зороастър. Стисках в ръка ритуалното снопче пръчки и съсредоточено наблюдавах как…

 

 

Тъкмо когато пред мен отново оживяваше гледката от онзи страшен ден, някой потропа на вратата. Понеже слугата никога не стои вкъщи, Демокрит отиде да отвори и въведе софиста Архелай и един негов ученик, млад зидар.

— Арестуваха го!

Архелай е най-гръмогласният от всички гърци, които познавам, което ще рече най-гръмогласният човек в света.

— Арестуваха Анаксагор — каза младият зидар. — Обвинен е в безбожие.

— И в мидопоклонничество — избоботи Архелай. — Трябва да направиш нещо.

— Но тук, в Атина, щом стане дума за мидиец, имат предвид не друг, а мен — отвърнах спокойно аз. — Мисля, че каквото и да кажа, то едва ли ще повлияе благоприятно на събранието. Тъкмо обратното.

Архелай обаче не е на същото мнение. Настоява да се явя пред събранието и да кажа, че след сключването на мирния договор Великият цар няма никакви амбиции спрямо гръцкия свят. И което е по-съществено, тъй като засега Персия и Атина са безспорно в мирни отношения, не е възможно Анаксагор да се е провинил в мидопоклонничество. Намирам този довод, както и самия Архелай за не особено остроумни.

— За нещастие — казах аз — в договора се предвижда условията му да не се обсъждат публично.

— Перикъл може да ги обсъжда! — Гласът на Архелай отекна във вътрешния двор.

— Да, но няма да го стори. Въпросът е извънредно деликатен. Освен това дори договорът да не съдържаше това условие, нищо не пречи на атиняните да осъдят Анаксагор за мидопоклонничество, а и за каквото още им дойде наум.

— Това е вярно — обади се ученикът.

Младият зидар се казва Сократ. Тъй, както е необикновено грозен, според Демокрит, той е и необикновено умен. По настояване на Демокрит миналото лято го наех да поправи фасадата на къщата. Сократ така небрежно свърши тази работа, че сега имаме десетина нови пукнатини, през които свири леденият вятър. Затова бях принуден напълно да се откажа от предната стая. Сократ предложи да се заеме отново със стената, но аз се страхувам, че само като докосне къщата с мистрията си, цялата тази постройка от кал ще се срути върху главите ни. Като майстор може да ти скъса нервите. Ей тъй, внезапно спира насред работата — замръзва в една поза пред недоизмазаната стена и дълго гледа втренчено пред себе си, като че ли се вслушва в думите на някакъв дух, вселил се в самия него. Веднъж го попитах какво му е казал духът, а той се засмя и отговори: „Моят демон предпочита да ми задава въпроси.“

Помислих си, че това ще да е някой много посредствен дух. И подозирам, че веселият Сократ е също толкова посредствен не само като зидар, но и като софист.

Архелай се съгласи с мен, че щом консерваторите не се осмеляват да нападнат самия Перикъл, ще трябва да се задоволят с присъда над приятеля му Анаксагор. Но аз не се съгласих с неговото настояване да заявя пред събранието, че обвинението в мидопоклонничество е неоснователно.

— А и какво ги интересува моето мнение? — казах аз. — Освен това главното, в което ще го обвинят, е безбожие и то ще е справедливо обвинение. В очите на тълпата и в очите на онези, които ще го съдят, безбожник си и ти, Архелай, както и аз. Всъщност кой отправи обвинението?

— Лизикъл, търговецът на овце.

Името отекна в ушите ми като грохот от разбиваща се вълна. Лизикъл е един нагъл и безскрупулен човек, чиято цел е да направи състояние, като служи на Тукидид и на интересите на консерваторите.

— Тогава всичко е ясно — казах аз. — В събранието Тукидид ще отправя нападки срещу Анаксагор и приятеля му Перикъл. Перикъл пък ще защищава Анаксагор и своите хора.

— А ти?

— Няма да предприема нищо — заявих аз решително. — Моето положение тук е, меко казано, деликатно. Решат ли консерваторите, че е дошло време за нова война с Персия, очаква ме смърт, стига, разбира се, времето да не изпревари вашите политици.

Закашлях се тъй, че да събудя съчувствие, а после вече не можех да спра. Наистина съм болен.

— А какво ще стане, когато умреш? — попита Сократ.

Задушавах се. Сякаш мина цяла вечност, докато успея да си поема дъх.

— Едно е сигурно — отвърнах аз, — поне няма да съм в Атина.

— Но мислиш ли, че ще продължиш да съществуваш по някакъв друг начин?

Младият човек, изглежда, искрено се интересуваше какво мисля аз или по-скоро какво мислят зороастрийците по този въпрос.

— Ние вярваме, че всички души са създадени в началото от Премъдрия господ. Когато им дойде времето, тези души се раждат веднъж, само веднъж. От друга страна, на изток вярват, че душата се ражда, умира и се ражда отново хиляди и хиляди пъти под различна форма.

— Питагор твърди същото — рече Сократ. — Когато с Архелай бяхме в Самос, срещнахме един от най-старите негови ученици, който ни каза, че Питагор взел учението си от египтяните.

— Не — заявих аз твърдо, без да знам защо. Всъщност не знам нищо за Питагор. — Взел го е от хората, които живеят отвъд река Инд, където съм ходил…

— Това е много интересно, посланико — нетърпеливо ме прекъсна Архелай, — но не бива да забравяме факта, че нашият приятел е арестуван.

— Не бива да забравяме и факта — намеси се Сократ, — че хората умират. А онова, което става или не става с разума, населяващ плътта им, съвсем не е безинтересно.

— Какво да правим?

Архелай бе на път да се разплаче. На младини бил ученик на Анаксагор.

— Едва ли аз съм човекът, когото трябва да питате — отговорих. — Отидете при Перикъл.

— Вече ходихме. Не си е вкъщи. Не е и в булевтериона. Нито у Аспазия. Изчезнал е.

Накрая успях да се отърва от Архелай. Сега Анаксагор е в затвора и при следващото свикване на събранието Тукидид ще отправи обвинение срещу него. Предполагам, че защитата му ще поеме Перикъл.

Казвам „предполагам“, защото рано тази сутрин спартанската армия прекоси границата и влезе в Атика.

Генерал Перикъл е на бойното поле и дългоочакваната от всички война най-после започна.

Почти сигурен съм, че Атина ще загуби войната. Демокрит е разстроен. Успокоявам го, че няма никакво значение кой ще победи. Светът ли ще пропадне? И без това между Атина и Спарта няма кой знае каква разлика. И в двата случая победителите ще са гърци.

Не успях да отговоря докрай на приятеля ти, Демокрите — по-точно на въпроса му какво става след смъртта. Сега ще довърша обяснението си, за да го чуеш ти. Щом се освободи от тялото, душата се връща при Премъдрия господ. Но преди това тя трябва да премине през моста на спасителя. Онези, които през живота си са следвали Истината, ще се озоват в къщата на добрия дух и ще бъдат щастливи. А онези, които са следвали Лъжата, тоест пътя на брата-близнак на Премъдрия господ — Ариман[1], носителя на злото, — ще се озоват в къщата на Лъжата и там ще бъдат подложени на всевъзможни мъчения. Накрая, когато Премъдрият господ победи злото, всички души ще се слеят в едно.

Демокрит иска да знае защо Премъдрият господ е трябвало изобщо да създава Ариман. Това е интересен въпрос, на който дядо ми веднъж завинаги даде отговор.

В момента на сътворението на света Премъдрият господ казал на своя брат-близнак: „И мислите ни, и делата ни, и умовете ни, и душите ни са несъвместими противоположности.“

Според Демокрит това не е отговор на въпроса му. А според мен точно това е отговорът. Казваш, Демокрите, че с това просто се изреждат противоположности, но аз смятам, че става дума за нещо много по-дълбоко. Твърдиш, че Премъдрият господ не обяснява защо е създал злия си брат. Да, така е — защото двамата са били създадени едновременно. От кого ли? Демокрите, много си досаден с това твое типично гръцко мислене. Нека да ти обясня.

В момента на сътворението съществувало само безкрайното време. После Премъдрият господ решил да измисли клопка за Ариман. И сътворил времето на дългото царство като част от безкрайното време. Сега човешкият род е затворен във времето на дългото царство подобно на муха в кехлибар. Когато то изтече, Премъдрият господ ще победи своя брат-близнак и светлината ще разпръсне мрака.

Демокрит иска да знае защо Премъдрият господ си е дал толкова труд. Защо се е съгласил да бъде създадено злото? Защото, Демокрите, не е имал избор. А кой е избрал да бъде така, питаш ти. Посветих живота си на стремежа да отговоря на този въпрос — задавал съм го на Госала, на Буда, на Конфуций и на много други мъдреци на изток и на изток от изток.

Затова настани се удобно, Демокрите. Имам добра памет и ще й дам воля. Докато чакаме в тази студена къща идването на спартанската армия — що се отнася до мен, колкото по-скоро, толкова по-добре, — ще ти разкажа всичко, което знам за сътворението на този свят, а и на всички други светове. Всичко — от самото начало. Ще ти обясня защо злото едновременно съществува и не съществува.

Бележки

[1] Ариман (гр. от древноперсийски Анхра Майню) — букв. дух. — Б.пр.