Гор Видал
Сътворението (22)

3.

В Индия има много реки, а няма надеждни мостове, затова фериботът там е абсолютна необходимост. Не съзнавах добре това, докато не дойде време да прекосим придошлата река Ямуна. Но когато трябваше да се оставим в ръцете на двама лодкари с вид на злодеи, изведнъж разбрах защо двадесет и четиримата така наречени спасители на джайнистите се наричат Прекосяващи. Джайнистите виждат света като бурна река. Раждаме се на единия бряг, който представлява животът на този свят. Но после, ако се подчиним на Прекосяващия, можем да преминем на отвъдния бряг, да облекчим болката и дори да постигнем пълно освобождаване. Този духовен ферибот символизира пречистването.

Фериботът в Матхура бе съвсем земен и се оказа просто един сал, управляван с прът до другия бряг от двама доста неубедителни „спасители“. Не съм много добре запознат с джайнистката религия и не зная дали някъде разширяват метафората с ферибота, за да включат и онези нещастници, които се давят, преди да са стигнали до отвъдната страна, както за малко щеше да се случи с нас. Все пак оцеляхме в борбата с бушуващите водовъртежи на жълтите води, сякаш минахме през истинско чистилище.

Продължихме по суша до Ганг, където ни чакаха няколко плоскодънни лодки, за да ни отведат двеста мили надолу по реката до свещения древен град Варанаси, който се намира в царството Кошала, но не е далеч от границата с Магадха.

Пътуването между двете реки мина без произшествия. Местността е равнинна. Голяма част от джунглите са изсечени и на тяхно място са засадени ниви с ориз. През последното столетие населението на Гангската равнина се е удвоило благодарение на лекотата, с която се отглежда оризът. Не само защото сезонът на летните мусони подхранва тази водолюбива култура, но и защото поради равния терен селяните лесно напояват нивите си с вода от винаги дълбоката, бърза и учудващо студена река Ганг.

Пътищата се оказаха лоши, както ме бяха предупредили. В откритите местности следвахме пътеки, затънали в дълбока кал. В джунглата зависехме от благоволението на водачи, които искаха да им се плаща на ден. Това удължи с няколко дни прехода ни през душните зелени дебри, където изпод храстите съскат змии и чудовищно големи комари пият кръвта на пътника. Персийското облекло покрива всички части на тялото освен лицето и върха на пръстите, но хоботчетата на индийските комари проникват и през троен тюрбан.

Жителите на селата се оказаха плахи и добросърдечни хора. Според Карака селяните са от стар, доарийски произход, докато градовете са населени с арийски нашественици. Двете групи рядко се смесват.

— И тук е като в дравидския юг.

— Но нали каза, че на юг няма арийци?

Карака сви рамене и ми даде присъщия за индийците двусмислен отговор:

— И така да е, селяните са различна порода от гражданите. Не обичат да се разделят със земята и добитъка си.

— Но все пак го правят — отбелязах аз.

В индийските приказки често се разказва за селски момък, който отива в големия град, сприятелява се с някакъв магьосник, оженва се за царската дъщеря и се миропомазва с топено масло, наречено гхи^[1] — отвратителна течност, която богатите много обичат. Жреците от храмовете периодично къпят статуите на боговете си с тази противна воняща смес.

Варанаси е голям град, построен на южния бряг на Ганг. Жителите му обичат да казват, че е най-старият обитаван град. Но светът е много голям, затова не виждам как могат да са сигурни в това. Все пак разбирам чувствата им. Вавилонците също се хвалят с древната история на града си. Но докато във Вавилон съществуват много писмени паметници от отминали епохи, в никой индийски град няма да намериш много писменост. Индийците предпочитат устните предания. Поне доскоро и с персите беше така.

Вече над хиляда години арийските завоеватели рецитират своите песни и химни, възхваляващи така нареченото божествено познание. Известни са под името веди. Езикът на ведите е много стар и различен от съвременните диалекти. Най-вероятно същата арийска реч са говорели и старите перси, а много от разказите приличат на персийските приказки, които и днес се повтарят от старите хора по пазарите. В тях става дума за един и същ вид герои и чудовища, за дълги, заплетени войни и неочаквани божествени откровения. Колкото и да е странно, най-често призоваваното божество е Агни, богът на огъня.

Брахманите из цяла Индия грижливо пазят тези химни. Но за отбелязване е, че са разпределили това дело помежду си. Едни се славят с отличното си познание на онези веди, в които се разказва, да речем, за бог Митра или някой полубожествен герой като Рама. Други следят за правилното извършване на жертвоприношенията. И така нататък.

Въпреки че брахманите съставляват най-висшата арийска каста, воините са склонни да им се присмиват, а дори и по-нисшестоящите често ги взимат на подбив в песните си и в театралните представления. Смятат ги за мързеливи, покварени и неблагочестиви. Колко познато ми звучи това! Същото отношение имат персите към маговете. Но боговете, на които служат брахманите, се възприемат много сериозно от голям брой хора. Агни, Митра, Индра — всички имат свои поклонници, особено сред по-висшите арийски касти.

Не вярвам да има човек на света, който да е вникнал в цялата сложност на преливащите се една в друга индийски религии. Когато Зороастър бе изправен пред доста подобно стълпотворение от божества, той просто ги заклейми всичките като дяволи и ги запрати в свещения огън. За нещастие те непрестанно излизат от огъня, сякаш са дим.

Когато се озовахме на дървения пристан в центъра на Варанаси, валеше дъжд. Губернаторът на града бе предупреден за нашето пристигане. Посрещна ни делегация от официални лица, всичките мокри до кости. Поздравиха ни с благополучното пристигане и най-любезно ни уведомиха, че никой не пътува в дъждовния сезон, но боговете очевидно са били благосклонни към нас.

После ми донесоха стълба, за да се изкача на гърба на един слон. Такова нещо ми се случваше за пръв път и водачът се опита да ме окуражи със сведението, че тези животни са не по-малко интелигентни от човека. Не вярвам да е бил кой знае какъв познавач на хората, но неоспорим факт е, че слоновете се подчиняват на най-различни устни команди. Освен това са предани и ревниви. Всъщност всеки слон смята водача си за своя собственост и ако някой от водачите прояви и най-малък интерес към друг слон, това завършва със скандал. Слонският обор най-много напомня на харема в Суза.

Седнах на нещо като дървен трон с чадър. После водачът заговори на животното и пътешествието започна. За първи път се движех толкова високо над земята, затова дълго не посмях да погледна надолу към калната улица, където голяма тълпа от хора се бе стекла да види посланика от далечния запад.

До неотдавна името на Персия бе непознато в Гангската равнина. Но тъй като в разрастващото се царство Магадха няма добри университети, младежите отиват да учат или във Варанаси, или в Таксила. Естествено, предпочитат Таксила пред Варанаси, защото е по-далече, а на младите хора винаги им се иска да са на колкото е възможно по-голямо разстояние от дома си. По този причина младите магадханци не само научават за могъществото на Персия, но и се запознават с перси от Двадесетата сатрапия.

Царският наместник на Варанаси ни прие в двореца си. Беше тъмен като дравид, макар че принадлежеше към арийската каста на воините. Щом се приближих, той ниско ми се поклони. Докато произнасяше обичайната реч, забелязах, че трепери като върбов клон на вятъра. Личеше, че е уплашен до смърт, от което изпитах дълбоко задоволство. Нека се страхуват от Дарий, помислих си, и от неговия посланик.

Щом свърших с любезностите, царският наместник се обърна и посочи висок блед мъж с тюрбан от златен плат, под който се подаваше боядисана в зелено брада.

— Господарю посланик, това е нашият многоуважаван гост Варшакара, главен дворцов управител на царя на Магадха.

Варшакара се запъти към мен с тромава камилска походка. Застанахме лице в лице и се поздравихме тържествено по индийски обичай. Това включва многобройни кимания с глава и стискане на ръце — на собствените си ръце. Няма физически контакт.

— Цар Бимбисара очаква с нетърпение посланика на цар Дарий. — Варшакара имаше удивително тънък глас за ръста си. — Царят е в Раджагриха и се надява, че ще може да те приеме там преди края на дъждовете.

— Посланикът на Великия цар също с нетърпение очаква срещата с цар Бимбисара.

По това време вече можех да водя церемониални разговори без преводач. Към края на мисията си в Индия не друг, а аз учех Карака на дворцовия език.

В началото винаги наричах Дарий „Великия цар“. Но когато придворните на Бимбисара започнаха да използуват тази титла за Бимбисара, към името на Дарий прибавях „Цар на царете“. Не можаха да ми отвърнат с нищо равностойно.

— Какво щастливо съвпадение — каза дворцовият управител, като подръпваше зелената си брада, — че сме във Варанаси по едно и също време. Горещо желая и се надявам, че ще можем да пътуваме заедно до Раджагриха.

— Това ще ни достави радост — отговорих аз, като се обърнах към царския наместник, за да го включа в разговора. Но той бе втренчил обезумял поглед във Варшакара. Очевидно не аз, а магадханецът беше всял такъв ужас у него и антуража му.

Този факт възбуди любопитството ми, затова пренебрегнах протокола и попитах:

— Какво води дворцовия управител във Варанаси?

Варшакара се усмихна и показа яркочервените си зъби — последствие от навика му постоянно да дъвче бетел^[2].

— Във Варанаси съм, за да бъда близо до жребеца. В момента той е в Еленовия парк извън града. И на него, като на нас, не му харесват дъждовете. Но скоро ще продължи свещения си път и ако влезе във Варанаси…

Варшакара не довърши изречението си. Вместо това ми показа всичките си яркочервени зъби. През това време тъмното лице на царския наместник бе придобило цвета на пепел в отдавна угаснал огън.

— Чий кон — попитах аз — е в Еленовия парк? И защо пътят му е свещен?

— Поне веднъж в своето царуване истински великият цар извършва жертвоприношението на коня.

Не ми хареса думата „велик“ в онзи смисъл, който й придаваше дворцовият управител, но не казах нищо. Щях да имам достатъчно време да му дам да разбере, че греши. В мислите си виждах как високо над цяла Индия се издига орелът на Дарий, мокър от дъжда.

— Вкарват жребеца във водата с метла. После четириоко куче трябва да бъде пребито до смърт от син на блудница. Като арийски жрец ти сигурно разбираш значението на това.

Придадох си важен вид, но не разбирах нищо.

— После водата понася тялото на кучето под корема на коня, а след това на юг, където живеят мъртвите. По-късно пускат жребеца да броди на воля. Ако влезе в друга страна, народът на тази страна трябва или да приеме върховната власт на нашия цар, или да се бие за свободата си. Естествено, ако хванат коня, съдбата на нашия цар ще бъде сериозно… помрачена. Както виждаш, жертвоприношението на коня е не само най-древният ни обред, но и най-славният.

Сега разбрах защо царският наместник на Варанаси бе в такава паника. Ако конят влезеше в града, жителите му трябваше да признаят Бимбисара за свой цар или да се бият. Не ми беше ясно само с кого ще се бият.

Дворцовият управител с радост ми обясни. Ужасът на домакините му доставяше удоволствие.

— Естествено, не поемаме рискове със съдбата на царя си. Триста от нашите най-добри и най-благородни воини неотлъчно следват жребеца. Всички яздят коне, в никакъв случай кобили! За една година на жребеца е забранено да има полови сношения. Същото важи и за царя. Нощем той трябва да спи целомъдрено в скута на най-красивата си жена. А междувременно ето ни тук. Ако жребецът влезе във Варанаси, тези добри хора — Варшакара направи надменен жест, включващ царския наместник и свитата му — ще станат поданици на цар Бимбисара и съм сигурен, че няма да имат нищо против. В края на краищата нашият цар е женен за сестрата на сегашния им владетел, царя на Кошала.

— Всички сме роби на съдбата — въздъхна царският наместник.

— Ето защо съм тук. Да убедя нашите приятели, съседи и братовчеди… Виждаш ли, ние вече мислим за жителите на Варанаси като за част от Магадхаското царство. Искам да ги убедя да не се съпротивляват, ако на жребеца му хрумне да влезе в града и да пие жадно от водите на Ганг.

Всичко това едва ли бе особено благоприятно начало за една мисия. Така си мислех, докато ни показваха определените за нас покои в двореца. Ако между Магадха и Кошала избухне война, тя би попречила на търговията с желязо. От друга страна, войните между две могъщи държави често се решават с намесата на трета сила. Преди години някакъв индийски цар предложил да посредничи между Кир и индийския цар. Естествено, получил отказ и от двете страни. Хората от запад могат да пътуват на изток, но никога не трябва да се насърчават хората от изток да тръгват на запад!

В интерес на търговията с желязо се надявах, че жребецът ще остане в Еленовия парк. В интерес на бъдещото величие на Персийската империя се надявах, че ще ожаднее и ще пие от водите на Ганг.

Два дни по-късно жребецът тръгна на юг и Варанаси бе спасен. Варшакара изпадна в гняв, но положи всички усилия да изглежда спокоен.

— Трябва да дойдеш с мен в храма на Агни — заяви той един ден след заминаването на коня. — Агни е точно като вашия огнен бог и съм сигурен, че ще искаш да му се поклониш по индийски обичай.

Не споменах нищо на дворцовия управител за Премъдрия господ. Вече бях решил, че ще говоря за религия само с брахмани, светци и царе. Но ми беше интересно да видя дали влиянието на дядо ми се е разпространило извън Персия.

Понесоха ни на позлатени носилки по тесни, криволичещи и гъмжащи от хора улици, които ми се сториха безкрайни. Накрая стигнахме до храма на Агни — малка грозна постройка от дърво и тухли. Пред входа почтително ни прие върховният жрец, човек с гладко избръсната глава, ако не се смята един дълъг кичур, оставен най-отгоре на темето му. Облечен бе в алена роба и размахваше факел.

До вратата на храма имаше каменен олтар, защитен от дъжда с навес. С небрежен жест върховният жрец запали гхи с факела си. Ужасих се от това светотатство. Свещеният огън трябва да се пали само на неогряно от слънцето място! Все пак, понеже слънцето не бе изгрявало в продължение на няколко месеца, цяла Индия можеше да се смята за неогряно от слънцето място.

После двамата с Варшакара влязохме в храма, където блестеше напоената с гранясало масло дървена статуя на Агни. Богът бе представен яхнал овен. В една от четирите си ръце държеше копие, символизиращо огъня, а на главата му имаше дървена корона, чиято сложна резба изобразяваше дима от огъня. На други статуи в храма Агни бе със седем езика и така нататък. Както повечето индоарийски богове, и той приема най-различни образи: в огнището е огънят, в небето — гръмотевицата. През цялото време огънят е посредник между хората и боговете, защото именно той отвежда принесената на кладата жертва към небето. Това е единствената прилика на Агни с огъня на Зороастър.

В храма изпълниха много обреди, повечето доста неразбираеми, ако човек не е брахман. Най-вече защото жреците използуваха някакъв архаичен език, непонятен както за мен, така и за Карака.

— Подозирам, че и самите те не го разбират — сподели с мен по-късно Карака.

Макар родителите му да бяха джайнисти, той не изпускаше случай да отбележи, че вярва в Нага, дравидския бог-змия, на чието навито тяло се крепи светът. Всъщност Карака не беше религиозен.

След едночасово монотонно припяване на безсмислици ни предложиха да пием от обща чаша някаква неприятна на вкус течност. Покорно отпих глътка. Действието на питието бе мигновено и несравнимо по-силно от това на хаомата. Но понеже не вярвам във ведическите богове, виденията, които ми се явиха, нямаха връзка с изпълнените обреди. Все пак по едно време ми се стори, че четирите ръце на Агни се движат, а поради зрителна измама копието му наистина изглеждаше огнено.

Прошепнах молитва към огъня — пратеника на Ахура Мазда, Премъдрия господ. По-късно разбрах, че едно от имената на главния арийски бог Варуна е Ашура, тоест Премъдър господар. Тогава ми стана ясно, че след като признал главния бог на арийците за единствен създател, дядо ми сметнал останалите богове за неуместни и ги изхвърлил като дяволи. Но с изключение на Ашура-Варуна, или Ахура Мазда, ние нямаме нищо общо с поклонниците на ведическите богове освен вярата, че трябва да се поддържа хармония между твореца и сътвореното чрез правилни обреди и жертвоприношения. Все пак не мога да се отърва от мисълта, че умопобъркващият хаос, до който индоарийците са докарали нещата със своите богове, е знак, че вече се доближават до схващането на Зороастър за единството, съдържащо всички неща. Нима безкрайният брой богове — както е във Вавилон — не се приближава до признанието, че има само Един?

В последна сметка Премъдрият господ сигурно тълкува жертвоприношенията, извършени в името на този или онзи дявол, като жертвоприношения в негово име. Иначе нямаше да допуска такива неща. Същевременно той ни изпраща свети хора, за да ни учат как, кога и какво да принасяме в жертва. Най-светият сред тях бе Зороастър.

В Индия има най-различни светци и проповедници на една или друга вяра и много от тях действуват едновременно омайващо и смущаващо. Повечето отричат ведическите богове и идеята за задгробен живот. Според ведическата религия злосторниците завършват в един ад, известен като „Глинената къща“, а добрите се издигат на нещо, наречено „Свят на бащите“. И толкова. Новата порода светци вярва в преселението на душите — доарийско понятие. Някои светци, или архати, както ги наричат, са убедени, че този процес може да бъде спрян. Други — че не може. Не са малко и онези, които не се интересуват от подобни въпроси. Те биха се чувствували отлично на някоя от вечерите, устройвани от Аспазия.

Тъй като индоарийските дяволопоклонници вярват, че огънят е проявление на доброто, защото изгаря тъмата, нямах нищо против да участвувам в това богослужение във Варанаси. Индийците наричат предизвикващата видения течност, която пих, сома^[3] и тя очевидно е разновидност на нашата хаома. За съжаление брахманите пазят своите малки тайни също тъй ревностно, както и нашите магове и по тази причина не успях да разбера по какъв начин и от какво се приготовлява сомата. Знам само, че по едно време видях, по-скоро привидя ми се, че Агни запраща пламтящото си копие право в тавана.

Съвсем ясно чух също така върховният жрец да говори за произхода на всички неща. За мое учудване не стана дума за световното яйце, нито за гигант, нито за близнаци. Вместо това той недвусмислено описваше момента, когато не е съществувало дори нищото.

Бях поразен от тази мисъл. Никога не съм могъл да си представя нищото, предполагам, защото не е възможно за едно нещо — като човека — да възприеме идеята за нищо.

„Не е имало нито небитие, нито битие. Не е имало ни въздух, ни небе.“

В края на всеки стих от така наречения Химн на сътворението върховният жрец удряше по малкия барабан, който държеше в ръка.

„Какво е покривало всичко? И къде?“ По-нататък в химна се разказва за времето, което е било предвреме и не е имало „ни смърт, ни безсмъртие, ни нощ, ни ден“. После настъпил такъв зной, че… Чудя се откъде е дошъл зноят? „… че се родило едно същество, наречено Единственият. След това се породило желанието — първичното семе и зародишът на духа.“ Тук химнът взима съвсем неочаквана насока.

„Кой знае — припяваше върховният жрец — откъде е дошло всичко? И как се е извършило сътворението. Боговете, Агни, също не знаят, защото са се появили по-късно. Тогава кой знае? Върховният сред всички богове на небето знае ли? Или и той е в неведение?“

За мен това звучеше като атеизъм. Но аз и без това никога не успях да проумея в какво вярват брахманите, ако изобщо вярват в нещо. Нашите магове, макар да говорят неясно, объркано и лукаво, в някои неща са последователни. За тях първоначалните близнаци съществуват като първия мъж и първата жена. И не мога да си представя един маг изведнъж да постави под въпрос — при това по време на религиозен обред — самото съществуване на бога-творец.

Върнах се силно упоен в двореца на наместника, където Варшакара искаше да водим дълъг разговор по политически въпроси. Но аз се извиних и се оттеглих. Сомата, дъждът и пропътуваните над хиляда мили ме бяха изтощили. Спах три дни. Накрая ме събуди Карака.

— Варшакара предлага да ни придружи до Раджагриха. Да отговоря ли, че приемаш?

— Да.

Още не се бях събудил съвсем, но изведнъж почувствувах, че нещо не е като по-рано. После осъзнах, че за пръв път от близо четири месеца не чувам тропането на дъжда по покрива.

— Дъждът…

— … спря. Поне за известно време. Летните мусони отминават постепенно.

— Сънувах онзи кон.

Това бе истина. В съня си бях край гробницата на Кир близо до Персепол. Яздех жребец. Пред мен стояха Атоса и Лаида, и двете със саби в ръце.

„Това е Персия!“, извика Атоса.

„Това е друг кон!“, твърдо заяви Лаида.

Трябвало е веднага да поискам да изтълкуват съня ми. Индийците отлично умеят да тълкуват сънища. Но в същия миг го забравих и едва сега, половин век по-късно, си спомням този сън, и то съвсем ясно, само че вече е безполезно.

— Конят се е върнал в Раджагриха — каза Карака. — Всички са разстроени, особено Бимбисара. Той се надяваше, че ще прибави Варанаси към царството си. Или ако не Варанаси, то поне една от малките републики на север от Ганг. Но досега конят не е напускал Магадха. Уредил съм ти среща с Махавира.

— С кого?

— С Прекосяващия реката. Героят на джайнистите. Той е във Варанаси и се съгласи да те приеме.

Името Махавира означава велик герой. Истинското име на двадесет и четвъртия и последен Прекосяващ бе Вардхамана. Произхождаше от семейство на воини, но родителите му били толкова силно вярващи джайнисти, че приели сериозно онази джайнистка повеля, според която най-добрата смърт е да угасиш живота си — бавно, съзнателно и благоговейно — чрез гладуване, и я изпълнили.

Когато Вардхамана бил на тридесет години, родителите му се самоубили с глад. В моите представи те са истински герои, дори бих казал, велики герои. Вардхамана бил толкова потресен от смъртта на родителите си, че напуснал жена си и децата си и станал джайнистки монах. След двадесет години уединение и себеотрицание постигнал състоянието, което индийците наричат „кевала“. Това означава, че по някакъв особен начин се е присъединил към космоса.

Вардхамана бил провъзгласен за Махавира и станал глава на ордена Джайна. Когато бях в Индия, орденът наброяваше около четиринадесет хиляди жени и мъже, дали обет за безбрачие. Живеят в мъжки и женски манастири. Част от мъжете ходят без дрехи и за тях се казва, че са „в небесни одежди“. На жените не е позволена такава божествена украса.

На нисък хълм край брега на Ганг група джайнисти бяха приспособили един полуразрушен склад за манастир и там Махавира прекарваше дъждовния сезон. Поръчано ни бе да се явим точно след обеда, а джайнистките монаси се хранят по пладне и понеже само поглъщат получената с просия купичка ориз, началото и краят на обеда им по време почти съвпадат. Тъй че малко след пладне двама монаси ни въведоха във влажна стая, напомняща пещера, където неколкостотин членове на ордена се молеха на висок глас. Забелязах, че повечето не се мият много често, а някои са физически недъгави или болни.

Монасите ни отведоха до нещо като навес, отделен със завеса от основното помещение. Зад завесата намерихме и самия велик герой. Махавира бе седнал с кръстосани крака на пищен лидийски килим. Облечен бе в златна роба. Това ми се стори доста неаскетично, но Карака ме увери, че всеки от двадесет и четиримата Прекосяващи от самото начало е имал свой цвят и свой символ. Цветът на Махавира бе златен, а символът му — лъв.

Предполагам, че по онова време Махавира е бил близо осемдесетгодишен. Беше нисък, набит човек с висок властен глас. Когато говореше, почти никога не гледаше събеседника си. Подобно държане винаги ме е смущавало. Но аз съм израснал в царски двор, където е забранено да погледнеш човек с царска кръв. Затова, ако някой не ме поглежда, имам чувството, че пред мен е или царска особа, или… Не знам, може би… измамник.

— Добре дошъл, посланико на Великия цар Дарий. Добре дошъл, внук на Зороастър, който говори от името на Премъдрия господ, ако това е възможно.

Стана ми приятно, че Махавира знае кой съм. И неприятно заради двусмисленото „ако е възможно“. Дали не искаше да каже, че Зороастър не е пророкът? Скоро ми стана ясно.

Поздравих Махавира, тъй както изисква сложният индийски ритуал, а Карака целуна крака му в знак на почит. После седнахме на края на килима. Зад завесата монасите едногласно припяваха някакъв химн.

— Дойдох, за да проповядвам на всички хора вярата в Премъдрия господ.

— Ако изобщо има човек, който може да прави това, сигурен съм, че си ти.

Махавира едва забележимо се усмихна и в държането му отново долових онова самочувствие на човек, който знае или си мисли, че знае повече от другите. Потиснах раздразнението си. Издекламирах му една от гатите^[4] на Зороастър.

Когато свърших, Махавира ми каза:

— Има много богове, тъй както има много хора и много… комари.

Последното му хрумна, защото в същия миг един голям комар направи кръг около главата му. Махавира бе джайнист и не можеше да го убие. Прецених, че като гост на джайнист и аз не трябва да го убивам. Колкото и да е несправедливо, накрая комарът пи от моята ръка, а не от неговата.

— Всички ние се състоим от едно и също вещество — заяви Махавира. — Малките частици, или живи монади, се събират и разделят под една или друга форма. В цикъла на живота едни вървят нагоре, а други — надолу.

Според джайнистката представа космосът е изпълнен с атоми. Използувам думата, която Анаксагор измисли, за да обозначи безкрайно малките частици на материята, съставляваща света. Но живата монада на джайнистите не е напълно тъждествена с атома.

Анаксагор не би разглеждал, да речем, безкрайно малката песъчинка като съдържаща живот. Но за джайнистите всеки атом е жива монада. Някои монади се съединяват помежду си и се издигат нагоре в цикъла на живота, от пясъка и водата през растителното и животинското царство до онези висши същества, които притежават пет сетива — категория, включваща не само хората, но и самите богове. Или пък живите монади се разпадат и слизат надолу в цикъла. Първо изгубват така наречените четири способности за действие, както и четирите сетива. След това постепенно се разпадат на съставните си елементи.

— Но кога и как е започнал този процес на изкачване и слизане? — попитах аз, като се боях, че ще получа отговора, който получих.

— Няма нито начало, нито край. Предопределени сме да преминаваме от стъпало на стъпало, нагоре и надолу, както е било винаги и винаги ще бъде, докато завърши този цикъл на света, за да започне отново. Между другото аз съм последният Прекосяващ реката в този цикъл. Сега всички ние започваме да слизаме.

— Дори и ти?

— Каквото важи за всички неща, важи и за мен. Но аз съм Прекосяващият. Аз поне успях да направя чиста като диамант монадата, която вдъхва живота на моето същество.

Изглежда, че монадата прилича на кристал, който помътнява, потъмнява или се оцветява в един от шестте кармични — или предопределени от съдбата — цветове. Ако съзнателно убиеш някого, монадата ти почернява. Ако убиеш неволно, става тъмносиня и така нататък. Но ако точно спазваш всички правила на ордена, ще се пречистиш, макар че няма да станеш Прекосяващ. Трябва да си се родил за това.

Категоричността, с която говореше Махавира, произтичаше от една древна религия, на чиито догми той се бе доверил така изцяло, че не можеше да възприеме нищо друго. Когато отбелязах, че взаимодействието между живата монада и помрачаващите я цветове донякъде прилича на борбата между Премъдрия господ и Ариман, той ми отвърна с любезна усмивка:

— Във всяка религия, независимо колко неразвита е тя, често има борба между олицетворението на доброто и злото. Но младите религии са далеч от абсолютната истина. Те не могат да възприемат края на човешката личност. Винаги настояват, че има някаква глинена пещера или дом на предците, където индивидът може да продължи да съществува завинаги. Това са, бих казал, детински представи. Не е ли ясно, че което не е започнало, не може да свърши? Не е ли ясно, че което се изкачва, трябва да слезе? Не е ли ясно, че няма друг изход? Освен да завършиш цикъла, както съм направил аз, като се слееш с цялата вселена.

— Как си постигнал това? — попитах го любезно и с известно любопитство.

— Усамотих се за дванадесет години. Живеех без дрехи, хранех се рядко, бях целомъдрен. Естествено, селяните ме биеха и замеряха с камъни. Но понеже знаех, че тялото е нечисто, преходно — котва, която задържа ферибота по средата на реката, — не обръщах внимание на нуждите му, докато постепенно моята жива монада се пречисти и накрая стана бистра. Сега съм напълно неуязвим, тъй че не мога да се родя отново — дори като цар или бог, — нещо, от което човек трябва да се страхува, защото този вид величие е помрачило не един кристал.

Всъщност да бъдеш някой от висшите богове, е последното изкушение, на което е най-трудно да устоиш, защото е най-примамливо. Погледни вашия Ахура Мазда. Той е избрал да бъде премъдър господ. Но ако е бил наистина мъдър, щеше да направи следващата и последна крачка и да се слее с космичното същество, от което всички ние сме част — с онзи колос, в чието тяло сме само атоми, непрестанно съединяващи се и разделящи се, и отново съединяващи се, докато, щом се извърши сливането, Аз-ът се освобождава и като мехур изплува на върха на този дъгообразен, звезден череп, и всичко е отминало и завършило.

Това, с което ме поразяват джайнистите, е не толкова убедеността им — характерна особеност за повечето религии, колкото древността на вярванията им. Възможно е тяхното атомистично схващане за човека да е най-старата известна религиозна теория. Те от векове изучават всяка страна на човешкия живот и я съотнасят към представата си за света. Макар сливането с цялото да е обявената от ордена цел за всеки джайнистки монах, малцина някога ще я постигнат. Но положените усилия ще допринесат за по-добро прераждане, ако такова нещо съществува.

— Спомняш ли си някое от предишните си прераждания?

За пръв път Махавира ме погледна.

— Не. Какъв смисъл би имало? И без това не е трудно да си представиш какво ще е да си лъв или бог Индра, или сляпа жена, или песъчинка.

— Един грък на име Питагор твърди, че може да си спомни всичките си предишни превъплъщения.

— Горкият човек! — Махавира придоби истински нещастен вид. — Да си спомняш осемдесет и четири хиляди предишни съществования! Това вече наистина е ад. В този смисъл бих приел, че адът съществува.

Числото осемдесет и четири хиляди ми напомни за Госала. Казах, че съм се срещал с бившия му приятел.

Махавира ме погледна и притвори очи. Приличаше на дружелюбна дебела маймуна.

— Цели шест години бяхме по-близки от братя. След тава аз престанах да съм аз. Той вече не ме интересуваше. Никой не ме интересуваше. Бях постигнал сливането. А клетият Госала не го постигна. Не можа. Така че се разделихме. Шестнадесет години по-късно, когато се срещнахме отново, аз бях Прекосяващият. Понеже не можа да понесе това, той намрази себе си. И тогава отрече основната вяра на джайнистите. Ако не можем да се слеем с цялото, а някои не могат, тогава всичко, което правим, е безсмислено. При това положение Госала реши, че поначало няма абсолютно никакъв смисъл в действията ни, защото… Хвърли ли пред теб кълбото?

— Да, Махавира.

Махавира се засмя.

— Чудя се какво ли става с тези малки частици от нишката, които се отделят, докато се развива кълбото? Подозирам, че някои от тях ще се слеят с цялото, а ти?

— Нямам представа. Разкажи ми за този цикъл от сътворението, който свършва.

— Какво има да се разказва. Той свършва…

— За да започне отново, така ли?

— Да.

— Но кога за първи път са се появили тези цикли? И защо продължават?

Махавира повдигна рамене.

— Това, което е безкрайно, няма начало.

— А какво ще кажеш за този… човек-колос? Откъде е дошъл? Кой го е създал?

— Никой не го е създал, защото той вече е съществувал и всичко е част от него, завинаги.

— Времето…

— Времето не съществува — рече Махавира с усмивка. — Ако ти е много трудно да разбереш този факт — той погледна към дравида Карака, — представи си времето като змия, която поглъща опашката си.

— Значи времето е окръжност, така ли?

— Времето е окръжност. Няма начало. Няма край. При тези думи Махавира наведе глава и аудиенцията свърши. Като станах и се готвех да си тръгна, забелязах, че комарът се е настанил на голото му рамо. Докато пиеше кръвта му, Махавира не помръдна.

Един от монасите настоя да ни разведе из приюта за ранени и болни животни — няколко полуразрушени колиби, където полагаха много грижи за тези страдащи твари. Никога преди или след това не ми се е случвало да вдъхна такава воня, нито пък да чуя толкова виене, лаене и мучене.

— Лекувате ли и хора? — попитах аз, като държах кърпата на носа си.

— С това се занимават други, Господарю. Ние предпочитаме да помагаме на истински безпомощните. Нека да ти покажа една нещастна крава, която намерихме…

Но и Карака, и аз побързахме да си тръгнем.

По-късно същия ден се срещнах с един от най-видните търговци в града. Макар воините и брахманите да гледат отвисоко на търговската класа, голяма част от богатствата на индийските държави е в ръцете на търговците, затова тях често ги ухажват хора с по-високо обществено положение.

Искаше ми се да спомена името на този човек, но съм го забравил. Интересно е, че поддържаше връзки с вездесъщите вавилонски банкери „Егиби и синове“. От години водеше преговори да разменя кервани с тях.

— Керваните са основа на благоденствието — рече той, сякаш цитираше религиозен текст.

Разказах му за намерението на Великия цар да внася желязо от Магадха, а той отвърна, че може да ни бъде полезен. Имал различни партньори в Раджагриха. Бил убеден, че ще ми свършат добра работа. Някои били банкери, които използували пари.

Индийците, общо взето, не секат много монети. Търговията им се извършва в натура или използуват грубо изсечени мерки от сребро и мед. Колкото и да е чудно, не секат злато, въпреки че нашите персийски дарейки се ценят високо. Затова пък произвеждат голямо количество злато, изкопавано от гигантски мравки^[5]. Недоумявах защо тези високоцивилизовани древни страни са толкова изостанали по отношение на парите, но затова пък кредитната им система ми направи силно впечатление.

Когато пътуват, индийците рядко носят със себе си злато или ценни предмети, тъй като се боят от крадци. Вместо това внасят ценностите си при някой почтен търговец в своя град. Той съответно им дава писмена декларация, с която заявява, че държи стоки на определена стойност и моли своите колеги търговци в шестнадесетте царства да снабдят приносителя с пари или стоки срещу парите или стоките в наличност при него. Това те вършат с готовност. Нищо чудно! Освен че парите са в безопасност, даващият заем удържа осемнадесет процента лихва върху заетата сума. Но от това не губиш, защото търговецът, който съхранява твоите ценности, ти плаща доста добър процент, тъй като и той от своя страна получава лихва, като ги дава на заем.

Трудно е да се намери недостатък в тази система от гледна точка на сигурността и удобството. Докато траеше мисията ми, аз фактически спечелих малко повече от това, което похарчих. Преди няколко години успях да въведа подобна кредитна система в Персия. Но не ми се вярва тя да процъфти. Персите са едновременно честни и подозрителни, а този нрав едва ли е подходящ за подобна дейност.

Докато разговаряхме с търговеца, в стаята влезе възрастна прислужница. Държеше кана с вода.

— Извинете ме, но трябва да извърша едно от петте жертвоприношения.

Търговецът прекоси стаята и застана пред нещо като ниша, в която върху полица от изящни гледжосани плочки бяха подредени няколко грубо изработени фигурки. Изля вода на пода пред фигурите, като шепнеше молитви. После подаде каната на прислужницата, която безшумно излезе от стаята.

— Това бе молитва към прадедите ми. Всеки ден трябва да изпълняваме така наречените пет велики жертвоприношения. Първото е за Брахма, световния дух. За него четем от Ведите. После правим възлияние на вода за прадедите си, а за всички богове наливаме гхи в свещения огън. След това хвърляме зърна на птиците, животните, духовете. И накрая се прекланяме пред човека, като предлагаме гостоприемство на някой непознат. Току-що имах честта — тук той ниско ми се поклони — да извърша едновременно две жертвоприношения.

Дадох му пример за подобен арийски обичай, по-стар от Зороастър. После моят нов познат ме попита как персите обучават младежите. Особено се интересуваше от дворцовата училищна система на Кир.

— И нашите царе трябва да направят същото. Но ние тук сме много лениви. Сигурно поради горещините и дъждовете. Нашата военна каста се обучава в стрелба с лък и някои действително знаят как да се бият, но почти нищо друго. Ако научат наизуст една-единствена веда, минават за образовани. Струва ми се, че в крайна сметка най-добре образовани сме ние, търговците. Разбира се, брахманите учат хиляди и хиляди стихове от Ведите. Но рядко научават нещата, които ние смятаме за важни — като математика, астрономия, етимология. Произходът на словото дълбоко ни вълнува. На север, в Таксила, персийски се изучаваше много преди Дарий да завладее Инд. Винаги сме се интересували от думите, които едновременно ни разделят и ни свързват. Самият аз подпомагам финансово едно училище тук, във Варанаси, където преподаваме шестте метафизически школи и тайните на календара.

Макар да бях донякъде смутен от сложната индийска образователна система, съгласих се да говоря пред група ученици, преди да отпътувам от Раджагриха.

— Ще бъде чест за тях — увери ме търговецът — и ще те слушат с внимание.

Училището заемаше няколко стаи в една стара сграда зад пазара за метални изделия. Шумът от ковачниците не допринесе особено за качеството на беседата ми. Но учениците наистина слушаха с внимание. Повечето бяха със сравнително светла кожа. Неколцина принадлежаха към кастата на воините. Останалите бяха от търговската каста. Нямаше брахмани.

Демокрит иска да знае как съм познал кой от коя каста е. Ето как. Когато индийското момче достигне възрастта, определена за неговото така наречено второ раждане като ариец, връчват му оплетен от тройна нишка шнур, който ще носи до края на живота си преметнат през гърдите от лявото рамо до дясното бедро. За воина този шнур е от памук; за жреца — от коноп; за търговеца — от вълна. В Персия имаме подобен ритуал на посвещаване, но без веществен белег за кастата.

Седях на стол до учителя. Макар да се числеше към търговската каста, той бе дълбоко религиозен.

— Ученик съм на Гаутама^[6] — каза той тържествено, когато се запознахме. — Наричаме го Просветления, или Буда.

Учениците се оказаха любознателни, вежливи и плахи. Особено се интересуваха от география. Къде точно се намира Персия? Колко семейства живеят в Суза? Индийците измерват населението не по броя на свободните граждани, а по броя на семействата. По онова време във Варанаси имаше четиридесет хиляди семейства, значи около двеста хиляди души, без да се броят чужденците и неарийските жители.

Говорих доста дълго за Премъдрия господ. Стори ми се, че събудих интерес у тях. Въздържах се от ожесточения тон, характерен за проповедите на дядо ми. При положение че имат толкова много богове, индийците лесно възприемат идеята за съществуването на един-единствен бог. Те дори допускат, че е възможно изобщо да няма създател и че арийските богове са просто свръхчовеци, чиито естествените способности един ден ще бъдат угасени, когато този цикъл на сътворението свърши, както е съдено, и започне нов, в което са убедени.

Според моите наблюдения тъкмо тази липса на сигурност в божието съществуване е довела до настъпилия неотдавна разцвет на толкова много нови теории за сътворението. В началото бях безнадеждно объркан. Възпитан бях да вярвам, че Премъдрият господ е всеобхващащ, и бях напълно готов да унищожа в спор всекиго, който отрича правдата на Зороастровото прозрение. Но нито един индиец не я отрече. Всички приемаха Ахура Мазда като Премъдрия господ. Те дори приемаха факта, че техните висши богове Варуна, Митра, Рудра^[7] са за нас дяволи.

— Всички неща се развиват и променят — каза младият учител, когато часът завърши.

После настоя да посетим Еленовия парк извън града. Моят приятел търговецът ни бе дал на разположение колесница с четири коня, така че пътувахме удобно през Варанаси. Както повечето стари градове, и Варанаси се е появил без план и няма прави булеварди. По-голямата част на града се простира покрай брега на реката. Много къщи са четири- или пететажни и всеки миг могат да се срутят. По тесните криволичещи улици денонощно сноват хора, животни, каруци, слонове. Нито един храм или обществена сграда не заслужава интерес. Резиденцията на царския наместник е обикновена къща, по-голяма от съседните. Храмовете са малки, мрачни и вонят на гхи.

Доколкото можах да видя, в Еленовия парк нямаше елени. Това бе един красив, потънал в зеленина парк с необикновени цветя и още по-необикновени дървета. Хората от простолюдието са свободни да правят там каквото искат, а на тях им е приятно да седят под дърветата и да ядат, да играят на различни игри, да слушат приказките на разказвачи и мъдреци.

Поради валелия в продължение на четири месеца дъжд цветовете на избуялата зеленина бяха толкова ярки, че ми се насълзиха очите. Вероятно още тогава са били свръхчувствителни и слаби.

— Ето тук седнал Гаутама, когато за пръв път дошъл във Варанаси.

Младият учител посочи едно дърво, чиято единствена забележителност бе, че никой не се приближаваше до него, освен за да го разгледа, както направихме и ние.

— Кой? — За съжаление вече бях успял да забравя името, което той само преди час назова.

— Гаутама. Наричаме го Буда.

— Ах, да. Твоят учител.

— Нашият учител — отговори делово моят спътник. — Ето под това бодхи^[8] получил просветлението. Станал Буда.

Слушах с половин ухо. Не се интересувах от Сидхарта Гаутама и неговото просветление. Но с интерес узнах, че цар Бимбисара е будист. И си спомням, че си помислих: „Да, будист е точно толкова, колкото и Дарий е зороастриец. Всички царе уважават религията на народа си.“

Когато се разделяхме, казах на младия човек, че заминавам за Раджагриха.

— Значи си по стъпките на Буда — отвърна той със сериозно изражение. — Когато свършил дъждовният сезон, Буда напуснал парка и тръгнал към Раджагриха, както ще направиш и ти. После го приел цар Бимбисара, както ще се случи и с теб.

— Но тук несъмнено приликата свършва…

— Или започва. Знае ли някой кога и как ще дойде просветлението?

Какво можех да му отговоря? Индийците, както и гърците, повече ги бива да задават въпроси, отколкото да измислят отговори.