Гор Видал
Сътворението (23)

4.

Персийската мисия напусна Варанаси много тържествено. Обикновено пътникът тръгва с лодка надолу по Ганг до пристанището Паталипутра, откъдето по суша продължава до Раджагриха. Но тъй като Гант, придошла след пороите, все още бе опасна, Варшакара настоя да пътуваме на слонове по суша.

След първите един-два дни, през които състоянието на пътника може да се сравни само с морска болест, той не само свиква с този вид пътуване, но и се привързва към животното. Няма да се учудя, ако слоновете наистина се окажат по-интелигентни от човека. В края на краищата главите им са по-големи от нашите, а много възможно е това, че не говорят, да е признак на превъзходство.

За нас есента е прохладен сезон, но за хората на Гангската равнина тя е задушно и буреносно време. С постепенното отминаване на мусоните влажният въздух започва да става тягостно горещ. Човек има чувството, че се движи под вода. Странните клонести дървета приличат на морска папрат, между чиито листа като риби се гмуркат яркоцветни птички.

Пътят за Раджагриха е необикновено лош. Когато отбелязах този факт, Варшакара ме погледна учудено.

— Това е един от най-добрите пътища, Господарю посланик.

После се засмя. Червените пръски от слюнката му за малко не ме улучиха.

— Ако пътищата ни бяха по-добри — добави той, — всеки ден към нас щяха да напредват армии.

Подобно твърдение ми се стори невероятно, да не кажа, абсурдно. Тъй като Магадха е най-силната държава в Индия, няма армия, която би дръзнала да тръгне срещу нея. Освен, разбира се, ако дворцовият управител не правеше тънък намек за Дарий. Макар че често се затруднявах да разбера какво казва, самият той не представляваше загадка за мен. Варшакара бе безмилостен човек и извънредно амбициозен. Готов бе на всичко, за да увеличи мощта на Магадха. Готов бе… Но за това ще говоря, когато му дойде времето.

Бях поразен от богатството на земите в така наречената Голяма равнина. Там се прибират по две реколти годишно. Първата през зимата, единствения поносим сезон. Втората по време на лятното слънцестоене. Веднага след лятната жътва засяват ориз и просо. Засетите с тези култури поля ми приличаха на килим в жълто и зелено, постлан върху равна земя. Без да полагат много труд, хората са сити. Всъщност ако не бе сложната задача да се изхранват големите градове, индийските селяни биха могли да живеят, без да работят. Плодовете и ядките от дърветата, домашните и водните птици, както и огромното многообразие от речни риби представляват изобилна, получена наготово храна.

Но градовете изискват сложно селско стопанство. Ето защо огромните стада на арийските нашественици биват целенасочено намалявани, а пасбищата — превръщани в обработваема земя и тази промяна в бита на хората предизвиква доста спорове. „Какво е ариецът, ако му отнемеш кравата?“, питат брахманите. Отговор, разбира се, не очакват.

Източно от Варанаси, малко след гората — или джунглата — има много села. Всяко селище е заобиколено с разнебитена ограда от дървени колове, предназначена не да спре войска, а да попречи на тигрите и други хищни животни да отвличат добитъка и децата. В центъра на тези донякъде случайно възникнали общини има хижи, където пътниците могат да спят на пода безплатно и да получат храна почти безплатно.

С учудване разбрах, че повечето индийски селяни са свободни хора и че всяко село има свой изборен съвет. Макар да са задължени да плащат данък на някой върховен господар, те до голяма степен са оставени на спокойствие. Това несъмнено обяснява високите добиви в индийските села. Както знае всеки земевладелец на този свят, наемният работник или робът произвежда точно половината от хранителните продукти, които произвежда свободният човек, собственик на земята, която обработва.

Пътуването от Варанаси до Раджагриха продължи две седмици. Напредвахме бавно. Като се изключи горещината през деня, пътувахме удобно. Всяка вечер за дворцовия управител и за мен опъваха пищни шатри. Карака спеше в моята шатра, а останалите членове на мисията спяха в хижата на най-близкото село или под открито небе.

Всяка вечер палех едно отвратително благовоние, което разгонваше кръвожадните насекоми. Друг проблем са индийските змии. Тях не ги плашат нито благовония, нито молитви, затова Варшакара ми отпусна едно малко, космато, хранещо се със змии същество, наречено мангуста. Ако завържеш мангустата за крака на леглото си, няма опасност змия да смути съня ти.

Вечерите бяха спокойни. Двамата с Карака записвахме онова, което сме видели и чули през деня. Освен това следяхме работата по съставянето на нови карти, защото картата на Скилакс се оказа изключително точна за крайбрежието, но изключително неточна за вътрешността на Индия. После, щом опънехме шатрите, обикновено вечерях с Варшакара. Той проявяваше към мен същото любопитство, каквото и аз към него. Макар да си разменяхме множество необходими лъжи, успях да събера доста полезна информация за този екзотичен свят, в който едва бях започнал да прониквам. Излягахме се на диваните, които донякъде приличат на гръцките кушетки, само че са тапицирани и върху тях са нахвърляни възглавници. До всеки диван има плювалник. Няма индиец, който да не дъвче някакво наркотично растение.

Индийската храна прилича на лидийската. Използува се много шафран, както и една люта смес от подправки, наречена къри. Като мазнина за готвене богатите използуват гхи, което не се разваля дори през горещините. След време свикнах с него. В противен случай щях да гладувам. Ако яденето не е изпържено в гхи, то е залято с него. Много повече предпочитах мазнината, която употребяват бедните индийци. Прави се от едно семе, наречено сусам. По-лека е от гхи, а е и по-вкусна. Сусамовото масло за народа там е това, което е зехтинът за атиняните.

Но на царските или богаташките трапези се сервира само гхи и понеже покорно изяждах всичко, което ми поднасяха, затлъстях като евнух. Между другото индийците гледат с възхищение на дебелите хора и от двата пола. Колкото по-дебела е една жена, толкова по-добре, а когато един принц се надуе като топка, смята се за благословен от боговете и за напълно щастлив.

Все пак самият дворцов управител ядеше малко. Затова пък много обичаше да пие една силна напитка, приготвена от захарна тръстика. С течение на времето и на мен започна да ми харесва. Но всеки от нас се въздържаше да пие много в присъствието на другия. Варшакара изпитваше към мен същото подозрение, което изпитвах и аз към него. Докато си разменяхме разточителни ласкателства по индийски маниер, всеки дебнеше другия в очакване да направи непредпазлива стъпка. Но това не се случи.

Спомням си един разговор в шатрата. След необикновено обилна вечеря двамата продължавахме да пием тръстиковото вино, което една прислужница непрекъснато ни наливаше в глинени чаши. Бях полузадрямал, събеседникът ми също. Но си спомням, че попитах:

— Още колко време ще оставят коня да броди?

— До пролетта. Още пет-шест месеца. Имате ли подобна церемония в Персия?

— Не. Но конят е особено свещен за нашите царе. Веднъж годишно нашите жреци принасят в жертва един кон пред гробницата на Кир Велики.

Индийското жертвоприношение на коня ми направи силно впечатление. Бях поразен преди всичко от идеята да се води война просто защото един кон е предпочел да пасе в полята на друга държава. Разбира се, слушал бях онези безкрайни стихове на слепия Омир, който ни уверява, че навремето гърците нападнали Троя — днешния Сигейон в нашите земи, — защото жената на някакъв гръцки главатар избягала с един троянски младеж. За всекиго, който има представа от гърците и от Сигейон, е съвсем ясно, че гърците винаги са искали да владеят входа към Черно море и богатите земи отвъд него. За целта е трябвало първо да завладеят Троя, или Сигейон. Сега това е мечтата на Перикъл. Дано има късмет! Ще му е необходим. Междувременно, ако жената на Перикъл избяга със сина на стария Хипий от Сигейон, това би дало на гърците подходящ повод за война, а ти, Демокрите, ще можеш да възпееш резултата в стихове.

Ние, персите, сме по-откровени от другите народи. Открито признаваме, че сме създали империя, за да станем по-богати и по-неуязвими, отколкото сме били. Освен това, ако ние не бяхме завладели съседите си, те щяха да завладеят нас. В такъв свят живеем. В такъв свят без съмнение са живели и онези арийски племена, които Омир възпява по начин, много сходен с начина, по който брахманите в Индия възпяват героите от арийското минало. Между другото много е възможно онзи ведически разказ за младия цар на име Рама^[1] да е най-дългият химн в света. Твърдят, че на един интелигентен брахман са му необходими десет години, за да го научи от край до край. Мисля, че след като е слушал част от този химн в продължение на един-два дни, човек с известно основание може да го обяви за по-отегчителен дори и от Омировите разкази. Според мен единственото интересно нещо в тези две стари арийски истории е фактът, че боговете там са просто върховни герои. И в двете никъде не се среща истинско божество. Арийските богове са точно като обикновените мъже и жени, само че, изглежда, живеят вечно. Освен това са извънредно алчни и най-често задоволяват тази своя алчност за сметка на хората.

Демокрит ми казва, че интелигентните гърци никога не са се прехласвали по Омировите герои. Може и да е така. Но огромният храм на Атина, който сега се строи точно зад гърба ни на Акропола, е невероятно скъп паметник за една богиня, по която очевидно се прехласва не само народът, но и управниците на носещия нейното име град. Освен това осмиването и отричането на Омировите богове, поне на публично място, е все още углавно престъпление в Атина.

По онова време установих, че индийците са по-мъдри от гърците, което може би продължава да е валидно. За тях боговете или ги има, или ги няма, в зависимост от това как ги възприемаш. Представата за светотатство е съвсем чужда за индийското мислене. Арийските царе с удоволствие разговарят с атеисти, които открито се присмиват на висшите богове на арийските племена, а и на никой арийски владетел не би хрумнало да забрани на хората по селата да почитат местните доарийски богове. Индийските арийци възприемат опита на дядо ми да превърне арийските богове в дяволи не като светотатство, а като безсмислено занимание. Под имена като Брахма и Варуна идеята за Премъдрия господ е разпространена навсякъде. Защо тогава, питаха ме те, да отричаме по-малките богове? Повтарях им наставленията на Зороастър: човек трябва да се пречисти; да изхвърли дяволите; да спечели всички хора за Истината. Самият аз не спечелих нито един. Но и мисията ми бе политическа.

Варшакара не знаеше кога, как и защо се е появило жертвоприношението на коня.

— Много е старо. И много свято. Всъщност след церемонията при коронацията това е най-старият ритуал в царския живот.

— Вероятно защото прибавя територии към царството.

Варшакара кимна.

— Нима може да има по-добро потвърждение за благоразположението на небето? Ако конят бе влязъл във Варанаси, нашият цар щеше да получи истинска слава. Но…

Варшакара въздъхна.

— Не искам да бъда непочтителен към религията ви, царски управителю — силното вино бе поразвързало езика ми, — но войската, която следва коня… не можеше ли тя да определи посоката?

Варшакара се усмихна. От боядисаните му с бетел зъби сякаш капеше кръв.

— Дори и намекът, че нещо друго освен съдбата управлява коня, е както недопустим и безбожен, така и… отчасти верен. Конят може да бъде деликатно насочван, но само в известни граници. Тъй като жребците обикновено се плашат от градовете, подтикваме животното да обикаля града. Това е почти достатъчно за нас. Ако владееш земите около един град, той е твой. Естествено, в такъв случай нашите воини ще трябва да извоюват победа над техните. Но това за нас е лесна работа. Кошала се разпада и не би било трудно да… Но конят тръгна на юг. Сега единствената ни надежда е, че ще се насочи на североизток, към Ганг, към републиките от другата страна. Там е истинската опасност.

— Републиките ли?

Варшакара отново показа червените си зъби, този път не с усмивка.

— Има девет републики. От република Шакя в северните планини чак до република Личхави на отсрещния бряг на Ганг срещу Магадха. И деветте ги обединява непоколебимата им омраза към Магадха.

— Как може девет малки републики да представляват някаква заплаха за едно голямо царство?

— Защото точно в този момент те правят Федерация, която ще е силна колкото Магадха. Миналата година избраха обща сангха.

Предполагам, че „народно събрание“ е най-добрият превод на тази дума. Но докато за атинското събрание е прието да се смята, че в него имат свободен достъп както благородниците, така и простолюдието, сангхата на индийските републики се състои от представители на всяка от деветте държави. Накрая само пет републики се присъединиха към федерацията — държавите най-близо до Магадха, които, естествено, най-много се страхуваха от цар Бимбисара и неговия дворцов управител. И имаха пълно основание да се страхуват. Съотношението между тези републики и Магадха е подобно на съотношението между йонийските гръцки градове и Персия. Единствената разлика е, че по времето на Дарий гръцките градове в Мала Азия не бяха републики, а тирании.

Въпреки това намерих аналогията за подходяща. И я направих.

— Нашият опит показва, че никоя република не може да издържи пред една силна монархия. Например гърците…

Все едно, че говорех за жителите на Луната. Варшакара имаше ясна представа за Персия и къде се намира тя, знаеше нещо за Вавилон и Египет, но извън това западът не съществуваше за него.

Опитах се да му обясня, че е невъзможно двама гърци да постигнат съгласие за обща политика помежду си дори и за кратко време. По тази причина тях или ги побеждават добре организирани армии отвън, или ги разкъсват демократически фракции отвътре.

Варшакара разбра достатъчно от разказа ми, защото намери за нужно да уточни индийската дума за „република“.

— Тук страните не се управляват от народно събрание. Този вид управление е бил изоставен много преди нашето нашествие. Не, републиките се управляват от събрания или съвети, в които влизат главите на благородните фамилии. Това, което ние наричаме република, всъщност е… — Варшакара употреби индийската дума за олигархия.

По-късно научих, че древните племенни събрания, за които спомена, не са доарийски, а били много важна част от арийската племенна структура. Тези събрания свободно избирали водачите си. Но постепенно отслабнали и отмрели, както се случва навсякъде, а на тяхно място се появила наследствената монархия, пак както се случва навсякъде.

— Прав си, че няма защо да се страхуваме от тези републики поотделно. Но Федерацията представлява истинска заплаха. Та нали само Ганг ни дели от южната им граница!

— А какво ще кажеш за Кошала?

Макар и до днес да се чувствувам несигурен в знанията си по индийска география, още тогава с относителна точност мислено бях начертал разположението на този край. Във въображението си виждах високите планини на север. Смятат ги за най-високите в света, сякаш някой ти е измерил или пък е видял всички останали върхове по тази огромна земя. Но Хималаите са несъмнено величествени. Особено когато ги гледаш от ниската, хоризонтална Гангска равнина. Тези планини са домът на арийските богове и което е по-важно, от тях извира Ганг. Деветте малки републики се намират в подножието на Хималаите. Разположени са в плодородна долина между река Рапти на запад и покритите с гъсти гори хималайски хълмове на изток. Някъде в центъра на тази земя тече река Гандак — приток на Ганг и северна граница на Магадха. Най-важният от индийските търговски пътища започва в далекоизточното пристанище Тамралипти, пресича републиките и продължава към Таксила и Персия. Магадха винаги е отправяла хищен поглед към този търговски път.

На запад от републиките се намираше Кошала, една невероятно богата и гъсто населена страна. За нещастие Пасенади бе слаб цар. Не бе способен да поддържа реда. Много от собствените му градове не му плащаха данъци, защото управителите им често въставаха против него. Но въпреки всичко в онези дни и арийците, и дравидите признаваха, че никой град в света не може да се сравни с Шравасти, столицата на Кошала. Благодарение на богатството, натрупано в миналото, и на факта, че цар Пасенади бе високоцивилизован човек, Шравасти бе пленително място, както ми предстоеше да се убедя. Известно време моят дом бе там. И синовете ми, ако са живи, са там.

— Кошала представлява опасност за нас. — За Варшакара, от когото всички трепереха, целият свят бе опасно място. — Естествено, нашата политика е да подкрепяме Кошала срещу Федерацията. Но в последна сметка държавническото изкуство се състои в това да владееш концентричните окръжности. — Индийците са разработили сложни правила дори и за отношенията между суверенни държави. — Съседът винаги ти е враг. Такава е природата на нещата. Ето защо трябва да търсиш съюзничество със страните, граничещи с непосредствените ти съседи, следващата концентрична окръжност. Затова се обръщаме към Гандхара…

— И към Персия.

— И към Персия. — Удостоен бях отново да зърна яркочервените му зъби. — Имаме агенти, или доброжелатели, навсякъде. Но Федерацията е много по-обиграна от нас. Няма кътче от Магадха, където да не са проникнали.

— Шпиони ли имаш предвид?

— По-лошо. По-лошо! Но ти знаеш. Вече си имал вземане-даване с нашите врагове, Господарю посланик.

Сърцето ми прескочи един удар.

— Още не ми се е случвало съзнателно да имам вземане-даване с враговете на Магадха, Господарю дворцов управител.

— О, сигурен съм, че не си знаел какви са. Но независимо от това си бил с нашите врагове. А те са по-лоши от шпионите, защото целта им е да отслабят мощта ни със зловредни идеи, точно както са отслабили мощта на Кошала.

Разбрах за какво става дума.

— Имаш предвид джайнистите, нали?

— И будистите. И последователите на Госала. Сигурно си забелязал, че тъй нареченият Махавира и тъй нареченият Буда не са арийци. И което е най-лошо, и двамата са родени в републиките.

— Мислех, че вашият цар е покровител на Буда…

Варшакара се изсекна с два пръста. Общо взето, индийците имат изискано държане, също като нас. Като изключим факта, че се секнат и уринират на публично място.

— Разбира се, нашата политика е да оставим тези хора да се движат свободно, като, естествено, ги следим внимателно. Предполагам, че царят ни скоро ще разбере точно какво представляват. Те са врагове на Магадха.

Спомних си Госала и кълбото му, Махавира и пълната му отчужденост от заобикалящия го свят.

— Не мога да повярвам, че тези… аскети проявяват и най-малък интерес към възхода или упадъка на някое царство.

— Преструват се, че е така. Но ако не бяха джайнистите, днес Варанаси щеше да бъде наш.

Дъвченето на късчета бетел в последна сметка разстройва сетивата почти така, както и хаомата. Ако се пие прекалено често, хаомата разрушава преградата между съновиденията и будното състояние. Тъкмо по тази причина Зороастър наложи строги правила за употребата й. Дъвченето на бетел оказва с течение на времето същия ефект и онази вечер прецених, че умът на Варшакара е застрашително разстроен. Казвам „застрашително“, защото, колкото и изопачено да виждаше действителността, той винаги съумяваше да се изрази по най-убедителен начин.

— Когато влязъл в Еленовия парк, конят целеустремено тръгнал към вратата на града. Знам това със сигурност. Имах там мои хора. Изведнъж към вратата се втурнали двама джайнисти „в небесни одежди“. Конят се стъписал и се втурнал в обратна посока.

— Не допускаш ли, че появяването им е било случайност?

— Случайност ли? Не. Федерацията не желае Варанаси да бъде в наши ръце. А Махавира е роден в столицата на република Личхави. Е, ще имаме и други възможности. Особено сега, когато се сдобихме с нов и скъпоценен съюзник в лицето на Персия.

Пихме за съюза.

Надявах се, че хората на Варшакара не са го осведомили колко старателно географите от свитата ми картографират Гангската равнина. Не мечтаех за нищо друго освен за завладяването на Индия. Мечтаех за крави! Бях убеден, че персийската армия ще завладее Таксила. Щом си осигури тази северна база, ще връхлети върху равнината. Кошала няма да окаже съпротива. Но Магадха ще се бие. Представях си как ще се изправим пред слонове със страховити брони. Питах се само дали персийската конница няма да изпадне в паника. Но и това не бе от голямо значение: Сигурен бях, че по един или друг начин Дарий ще победи. Винаги побеждаваше.

Докато разговаряхме за шпионите и враговете на Магадха, опитвах се да разбера дали Варшакара съзнава, че именно аз съм главният агент на най-големия им враг. Мисля, че съзнаваше. В никакъв случай не бе глупав.

Там, където е Раджагриха, от незапомнени времена е имало селище. Причината за това са петте защитени възвишения на около двадесет мили южно от Ганг, които представляват естествена крепост. Но скоро след възцаряването на Бимбисара градът започнал да се разраства и царят издигнал здрави стени от грубо изсечени камъни, за да огради и защити не само новопостроения град, но и обработваемата земя, градините, парковете, езерата. Така че в случай на обсада зад стените има достатъчно храна и вода. В началото това ме безпокоеше. Но после Карака отбеляза, че една столица винаги се предава, ако останалата част от страната е откъсната от нея — като тяло, на което е отсечена главата.

Когато приближихме Раджагриха, слънцето залязваше и в здрача стените приличаха на естествени скали, осеяни на равно разстояние с несръчно изградени наблюдателни кули. Индия е толкова богата на дървен материал и кал, че камъкът рядко се използува в строителството и в страната има малко добри зидари. Важните сгради се строят или от дърво, или от дърво и кал.

Когато влязохме в града, небето бе все още обляно в светлина. В наша чест изсвириха рогове и простолюдието се насъбра, както става винаги когато се появят важни особи, да не говорим за слонове.

Построеният от Бимбисара град имаше почти същото правилно разположение на улиците, на което толкова се бях възхищавал във Вавилон и в изоставения град на харапите. Дългите прави улици са разположени успоредно една на друга — всяка започва при една от градските врати и завършва на централния площад. Там се издига огромна постройка, където срещу заплащане пътниците могат да получат подслон и храна.

Точно зад новия град се намират петте хълма — стражи, и старият град, който представлява хаос от тесни улички и пътеки, много подобен на Сарди и Суза.

Често спорехме с архитекта на мисията дали първите построени от човека градове са имали пресичащи се под прав ъгъл улици. Той мислеше, че първите градове са били просто разраснали се села, като Сарди, Суза, Екбатана или Варанаси. По-късно, когато някой цар основавал нов град или престроявал стария, той в повечето случаи прибягвал до правилно разположение на улиците. Не бях съгласен. Мисля, че най-ранните градове са имали правилно разположение на улиците. С течение на времето, когато тези градове започнали да западат, големите булеварди се разпокъсали и между новопостроените сгради изниквали криволичещи улички, безредно пръснати сред развалините на предшествениците си. Никога няма да узнаем отговора.

Новата част на Раджагриха е внушителна. Има много пететажни къщи и всички са добре построени. Царят бе въвел строителни норми, които се спазваха стриктно. Всъщност царските заповеди изобщо се спазваха стриктно, защото благодарение на Варшакара тайната служба в Магадха действуваше безотказно. Нямаше нищо, което царят да не знае — ако не царят, то поне дворцовият управител.

Възкачен на слона, можех да поглеждам в прозорците на вторите етажи, където иззад изящно изработени дървени решетки жените наблюдаваха живота в града. На много покриви бяха издигнати красиви прохладни беседки, където собствениците прекарваха горещите нощи.

Повечето прозорци на горните етажи имаха балкони, отрупани с цъфтящи храсти в саксии. Като минавахме покрай тях, мъже и жени хвърляха цветя по пътя ни.

Въздухът бе наситен с онези миризми, които винаги ми напомнят за Индия: цъфтящ жасмин, гранясало гхи, санталово дърво и, разбира се, дъх на гнило, който се излъчваше не само от органичната материя, но и от самия град. Дървените постройки имат кратък живот в страни, където дъждът се излива като из ведро.

Царският дворец е разположен в центъра на голям площад с неправилна форма, на който няма никакви паметници. Това сигурно се дължеше на факта, че градът е — или поне беше — много млад. Чудно защо в Раджагриха няма аркади, като се има предвид, че при онзи климат човек е изложен или на проливен дъжд, или на изгарящо слънце и аркадата е необходимост. И все пак тя е непозната в Магадха. Местните жители са свикнали да правят сделките си или под навеси по булевардите, или направо под лъчите на палещото слънце. Повечето жители на града са тъмнокожи. Има и хора със синьо-черна кожа.

Като изключим тухлената основа, четириетажният дворец на цар Бимбисара е направен от дърво. Но за разлика от Мидийския дворец в Екбатана, изграден доста еднообразно от кедрово дърво, изящната постройка на Бимбисара е от най-различни видове гладко полирано дърво, включително абанос, тик и калабур, а стените на много от залите са инкрустирани със седеф или покрити с плочки от гравирана слонова кост. Всяко крило на двореца има своя характерна миризма, дължаща се на грижливо подбраното ароматично дърво, съчетано с благовония и цъфтящи растения. Благодарение на високите, заоблени сводове на таваните вътрешността на двореца е относително прохладна дори и през най-горещите дни.

Дворецът е построен около четири вътрешни двора. Два от тях принадлежат на жените от харема, а един се използува от придворните. Частният двор на царя е пълен с дървета, цветя и фонтани. Освен прозорците на царските покои, всички други прозорци, които гледат към него, са запечатани, затова никой не може да следи царя, докато той се разхожда из градината си. Всъщност така е само на теория. Скоро разбрах, че тайната служба, чието предназначение бе да бди в качеството си на „царско око“, си е осигурила всевъзможни тайни дупки, през които не изпуска от очи и самия цар. Никога не съм попадал в толкова изтерзан от интриги двор, а бях в Суза с Ксеркс до последния му ден.

Настаниха ни с Карака на втория етаж, в така наречените „княжески покои“. Твърдеше се, че това е голяма чест. Имахме апартамент от шест стаи, от едната страна с изглед към вътрешния двор на благородниците, а от другата към градския площад. Останалите членове на мисията бяха настанени в съседни къщи.

Предупредих главните си агенти, че страната гъмжи от шпиони и че всичко, което говорят помежду си, по всяка вероятност се подслушва. Обясних им също никога да не разчитат на това, че подслушвачът не знае персийски. Същевременно трябваше да узнаят каква е действителната военна мощ на Магадха. Казвам действителната мощ, защото досега не съм виждал държава, която да не преувеличава военната си сила, и то до такава степен, че с времето започва да си вярва и успява да излъже и себе си.

Ето тук, в Атина, не е минал ден да не чуя как две-три хиляди гърци (или може би двеста-триста?) победили два-три милионната персийска армия и флота. Гърците представят тези войни толкова невярно, че накрая объркват и самите себе си. Това е много погрешна политика. Ако не можеш да смяташ добре, не ходи на пазар — а още по-малко на война.