Гор Видал
Сътворението (35)

4.

По неизвестни причини Великият цар още веднъж обърна поглед на запад. Вече знаех, че докато Дарий е на престола, няма да има поход на изток. С тъга се разделих с Фан Чъ. С радост се ожених за дъщерята на Великия цар. През следващите няколко години получих различни високи постове в двора на Дарий, както и завидното звание „царски приятел“ — титла, която все още притежавам, но не бих се осмелил да я използувам в новия двор. Винаги съм бил на мнение, че между титлите на човека и действителното му положение трябва да има приемливо съответствие.

Като царски съгледвач бях изпратен на инспекция в йонийските градове. Тази служебна обиколка ми достави удоволствие. Първо, оказаха ми големи почести не само заради ранга ми, но и защото съм половин грък. Освен това имах възможност да посетя Абдера, където се запознах с дядо си, а той ме посрещна така сърдечно, сякаш бях единственият му син. Беше богат. Беше остроумен. Беше софист още преди цялото това племе да се бе появило на бял свят. Разбира се, младият Протагор е работил като секач в имението му и е възможно дядо ми да се е повлиял от него. Запознах се и с чичо си — твоя дядо, Демокрите. Тогава беше осемнадесетгодишен младеж. Интересуваха го само парите. Няма да се разпростирам по този въпрос — вярвам, че ти е известен по-добре, отколкото на мен.

Върнах се от Абдера по море. Пътуването мина без особени събития и завърши в Халикарнас. Пристигнахме със зората, а на запад все още се виждаха звезди. Когато слизах на брега, почти очаквах да срещна самия себе си — да се погледна с очите на онзи младеж, развълнуван от първата среща с морето, който сега ще зяпне възхитен при вида на внушителния царски съгледвач, какъвто навремето не е и подозирал, че ще стане. Но вместо това видение от младостта ме посрещна Мардоний от настоящето. Седеше на вълнолома, заобиколен от изпразващи мрежите си рибари.

— Път на царския съгледвач! — изрева глашатаят

— Пътят е чист. — Мардоний се изправи и дълбоко се поклони. — Добре дошъл в Халикарнас.

— Господарю адмирал!

Прегърнахме се. Усетих колко е мършаво тялото му под дебелата мантия. Бяха изминали две години, а още не се бе съвзел от раната. Лицето му беше бледо, но в живите му очи имаше детски блясък, който отразяваше ярката светлина на морското утро.

— Напълно съм се откъснал от света — каза той, докато пресичахме пристанището, за да излезем на улицата, която води нагоре по височината към двореца на Артемизия. — Тук съм невидим. Забравен.

Мардоний спря в подножието на хълма. Дишаше тежко, а по челото му бе избила пот.

— Когато ми отнеха командуването, казах на Великия цар, че бих желал да се оттегля от двора.

— Завинаги?

— Кой знае? Всъщност единственото истинско „завинаги“ е смъртта. Не е ли така, скъпи ми братовчеде? — Мардоний ме изгледа особено. — Кой би помислил, че ще се ожениш за жена от нашето семейство?

— Искаш да кажеш, от тяхното семейство — отвърнах аз и добавих насмешливо, като подражавах на тона му, — скъпи ми братовчеде.

— То е и мое. Имаме кръвна връзка. И твое поради тази женитба. Както и поради безрезервната любов, която Ксеркс изпитва към теб.

Заизкачвахме се към Морския дворец и Мардоний ме хвана под ръка. Не куцаше, по-скоро залиташе. Клатушкаше се, като се мъчеше да не натоварва много осакатения си крак. По средата на пътя пусна ръката ми.

— Изкачването е най-трудно — каза той задъхано й седна на един камък.

Настаних се до него. Долу под нас къщите приличаха на множество зарове, пръснати по неравния бряг на пурпурния канал, който отделя континента от тъмнозелените планини на остров Кос. Това е царството на бога Пан, помислих си, но не дадох воля на въображението си. Сетих се за пиратите, които обитават тези приказни планини, за немарливите управници на острова, за неизплатените данъци. Бях образец на строг инспектор, на неподкупен царски съгледвач.

— Щом младият Артаферн и Датис тръгнаха към Гърция, дойдох в Халикарнас — наруши мълчанието Мардоний — И оттогава съм тук.

— Вече по-добре ли се чувствуваш?

— Да — отвърна той и ме погледна малко предизвикателно. — Очаквам догодина да ми поверят командуването.

— А ще има ли поход догодина? Щом Атина падне, ще има ли смисъл да воюваме нататък?

Вдигнах от земята къс варовик, в който имаше вкаменена рибка — вероятно останка от времето на вавилонския потоп.

— Целта е да завладеем цяла Гърция. Сицилия. Италия. — Мардоний се засмя. — Така и не успях да ти покажа картата си, нали?

— Не. Но и аз не съм ти показвал моята карта на индийските царства.

— Ние с теб никога няма да постигнем съгласие.

— Така е. Но нима това те тревожи? — отвърнах аз с известно негодувание. — Ти винаги печелиш. Имаш някаква магическа власт над Великия цар. Казваш му: „Нападни гърците!“, и той ги напада.

— Хипий притежава магическата сила. Той е магьосникът — мрачно отвърна Мардоний. — Моля се само тези негови магии да продължат да действуват. Замина с флотата, макар че е толкова стар. Заминаха и всички от двора, с изключение на Демарат, който предпочете да остане в Суза и никой да не му пречи да е сам с Великия цар.

— Какво според теб иска Демарат?

— Иска света! Какво друго си струва да имаш? — Мардоний направо изкрещя в ухото ми, а бледото му лице само за миг порозовя като корал. Тъкмо тогава ми стана ясно, че той не само ще оздравее, но и още веднъж ще получи, ако не света, то командуването на войските на Великия цар.

Пред нас се появи козар със стадото си. Поклони се ниско. Каза нещо на диалект и отмина. Очевидно нямаше представа кои сме. За него бяхме просто чужденци, запътили се към Морския дворец.

Двамата с Мардоний едновременно си помислихме едно и също.

— Управляваме милиони — каза той с известно учудване, — а те дори не знаят имената ни.

— Може да не знаят нашите имена, но знаят, че Великият цар е Дарий.

Мардоний поклати глава.

— Този козар не знае кой е Дарий.

Не се съгласих. Решихме да се обзаложим. Докато Мардоний си почиваше, седнал на скалата, аз се проврях между животните и настигнах козаря, който ме гледаше уплашено. Заговорих го. Той отвърна нещо. Оказа се, че не разбирам нито дума от неговия първобитен дорийски диалект, а и той точно толкова разбра от моя йонийски. След известно време намерихме някакъв общ език, тъй че успяхме да проведем елементарен разговор.

— Кой е твоят суверен? — попитах аз.

— Деметрий, млади господарю. Негова е цялата планина ей там отсреща. Негово е и това стадо.

— Но кой е господарят на Деметрий?

Човекът се намръщи и се замисли. Докато се бореше с тази нова мисъл, една въшка използува затишието, за да пропътува бързо от отметнатата назад коса до рошавата му брада, която започваше почти от скулите. Въшката намери сигурно убежище в гъсталака на брадата и аз се успокоих. Онези, които не са ловци по природа, взимат страната на преследваните.

— Не знам — отвърна той накрая.

Посочих сивия дворец на хълма.

— Ами тази царица?

— Царица? — повтори той думата, сякаш я чуваше за пръв път.

— Жената, която живее там горе?

— А, жената! Виждал съм я. Язди кон като мъж. Много е богата.

— Тя е царицата на Халикарнас.

Човекът кимна. Очевидно думата му бе непозната.

— Да, да. Козите се отдалечават, млади господарю.

— Но кой е нейният господар?

— Сигурно мъжът й.

— Тя е вдовица. Все пак има един човек над нея и той е нейният суверен.

Още веднъж бях използувал непозната дума.

— Суверен? — повтори той. — Е, аз не идвам много често от тази страна на планината. Не познавам много хора тук.

— Но не може да не знаеш името на Великия цар. Той твоят суверен, и моят суверен, и всички хора по света знаят името му.

— И какво е то, млади господарю?

На Мардоний му бе приятно, че спечели облога.

— Трябва да има някакъв начин да повлияем на тези хора — упорствувах аз.

— Струва ли си труда? Той отглежда козите си и плаща някакъв наем на земевладелеца, който пък плаща данъци на царицата, а тя плаща налог на Великия цар. Какво повече можем да искаме от един прост селянин? Защо да си блъска главата над това кои сме ние и кой е Дарий?

Когато стигнахме върха на скалата, лицето на Мардоний бе обляно в пот, сякаш го бе къпал топлият индийски дъжд.

— Дворът не е целият свят — заяви доста неочаквано той.

— Така е. Но е нашият свят. И техният, няма значение знаят ли за това, или не — отговорих аз, както подобава на истински царски съгледвач.

— Ти никога не си бил в морето.

Думите на Мардоний ме озадачиха.

Когато му припомних, че съм преплавал Южното море, той поклати глава.

— Друго исках да кажа. Никога не си командувал собствен кораб. Това е нещо несравнимо.

— Да, Господарю на морето — подразних го аз добродушно.

Но той не можа да ми отговори. Отново се бе задъхал. Седнахме на една повалена колона точно срещу двореца. Известно време наблюдавахме как идват и си отиват просителите.

— Какви са новините от Ксеркс? — Мардоний изтри лицето си с ръкав. Утринната прохлада бе изчезнала под лъчите на слънцето и сега от самата земя се надигаше зной.

— В Персепол е — отговорих аз.

— Строи ли? — Мардоний вдигна една шишарка. — Що за живот е това? — Взе да чупи твърдите люспи на шишарката, като търсеше под тях семена. Но семена нямаше и той запрати шишарката по дървото, което я беше родило. — Казах на Великия цар, че Ксеркс трябва да поведе армиите към Атина. — Знаех, че е лъжа, но си замълчах. — Дарий се съгласи.

— И все пак не позволиха на Ксеркс да замине.

Мардоний потърка ръка в грубата повърхност на каменната колона.

— Ксеркс трябва да завоюва победи. — Той потупа камъка, сякаш беше кон. — Миналата година, когато разбрах, че няма да съм достатъчно здрав, за да изляза на бойното поле, посъветвах Великия цар да отмени похода на запад и да изпрати армия в онази твоя маймунска страна.

— Това истина ли е? — Въпросът ми беше груб, защото не знаех отговора.

— Един персийски благородник винаги казва истината — отговори без усмивка Мардоний. — Дори когато лъже — добави той. Личеше, че кракът пак го боли. — Да. Това е истина. Искам едно-единствено нещо, да бъда завоевателят на гърците. Не желая да деля тази заслуга с Артаферн или Датис. Ето защо тогава се надявах Ксеркс да поведе армията на изток.

— А догодина ти ще я поведеш на запад.

— Това исках. Но не го получих.

Повярвах на Мардоний. В края на краищата не беше тайна, че иска да стане сатрап на всички гърци в Европа. И понеже при сегашната обстановка най-вероятно младият Артаферн щеше да се сдобие с този пост, заговорих за друго.

— Царица Артемизия доволна ли е от положението си?

Мардоний се засмя.

— Какво по-точно имаш предвид? Положението й може да се разглежда от няколко страни.

— Говоря като царски съгледвач. Тя пренебрегва сатрапа. Обръща се направо към Великия цар. Сатрапът е недоволен.

— Но Артемизия е доволна, народът й също. Това е дорийски град, а дорийците са свикнали да боготворят своите царски семейства. Хората я обичат, в което сам имах възможност да се убедя. Когато изгоних йонийските тирани, изгоних и нея. А тя ми изпрати съобщение, че ако искам да сваля една династия, съществувала, откакто съществуват арийските богове, двамата ще трябва да се срещнем на бойното поле.

— В двубой?

— Така се подразбираше — усмихна се Мардоний. — Както и да е, изпратих й съобщение с няколко успокоителни думи, след което й представих собствената си прекрасна особа с напълно здрав крак.

— А тя къде те посрещна? На пода ли?

— На трона. После в леглото. Подът е за много млади хора. Трябва да ти кажа, че тя е очарователна жена. Бих дал… болния си крак, за да се оженя за нея. Но това е невъзможно. Така че живеем съвсем открито, като мъж и жена. Невероятно! Тези дорийци са различни от останалите гърци, а и от всички други народи. Жените им правят каквото си искат. Наследяват имоти. Дори си уреждат състезания, също като мъжете.

Не съм посещавал друг дорийски град освен Халикарнас. Подозирам, че Халикарнас е най-прекрасният сред тях, точно както Спарта е най-отвратителният. Ксеркс се дразнеше от независимия дух на дорийките. Ако се оженеше за някоя, много скоро се развеждаше. Конкубините отпращаше все под претекст, че не може да понася меланхолията им. А те наистина страдат, защото не могат да живеят затворени в харем! Какви ли не чудатости се срещат сред хората — установил съм, че тръгне ли човек по широкия свят, рано или късно ще се сблъска с най-невероятни неща.

Артемизия ни прие в продълговатата зала с нисък таван и тесни прозорци, от които се откриваше изглед към морето и покрития с гъста зеленина остров Кос. Беше малко по-пълна, отколкото си я спомнях, но косата й блестеше все тъй златиста, а лицето й бе хубаво, независимо че междувременно се бе сдобила с двойна брадичка.

Както се полага, глашатаят обяви влизането ми и както се полага, царицата се поклони не на мен, а на поста ми. Поздрави ме с добре дошъл в Халикарнас, а аз й предадох топлите чувства на Великия цар към неговия васал. Тя на висок глас изрази верността си към персийската корона. После придружителите ни се оттеглиха.

— Кир Спитама е безмилостен инспектор. — Сега Мардоний бе в добро настроение. — Зарекъл се е да удвои налога.

Мардоний се изтегна на тясното легло срещу прозореца, откъдето се виждаше пристанището. Сподели, че прекарва по-голямата част от времето си, като гледа идващите и заминаващите кораби. Тази сутрин, щом разпознал платната на моя кораб, закуцал надолу към пристанището да ме посрещне.

Артемизия седеше изправена на висок дървен стол.

— Моята хазна принадлежи на Великия цар — каза с равен глас. — Както и армията ми. Както и самата аз.

— Ще предам това на Господаря на всички земи.

— Можеш също да му предадеш, че щом Артемизия е заявила, че му принадлежи, това наистина е така. Не говоря за харема. А за бойното поле.

Едва ли съм успял да прикрия учудването си. Но Артемизия бе съвсем невъзмутима в своята войнственост.

— Да, готова съм всеки миг да поведа своята армия в битката, която Великият цар е решил да води. Надявах се, че ще мога да се присъединя към пролетното настъпление срещу Атина, но Артаферн не ме прие.

— Сега се утешаваме един друг — каза Мардоний. — Двама генерали, които няма къде да воюват.

Артемизия бе доста мъжествена за моя вкус. Физически бе пищна жена, но обърнеше ли към мен суровото си светло лице, имах чувството, че ме гледа скитски воин. Липсваха й само мустаци. И все пак Мардоний сподели с мен, че от стотиците жени, с които е имал интимни връзки, тя е най-добра в любовта. Колко малко знае човек за другите!

Говорихме за войната, която продължаваше да се води в Гърция. Нямахме никакви новини, откакто Артаферн опожари Еретрия и взе в робство жителите му. Предполагаше се, че е завладял и Атина. Благодарение на Мардоний, който бе прогонил йонийските тирани, демократическата групировка в Атина бе настроена в полза на Персия и не се очакваше градът да окаже голяма съпротива. Повечето видни атиняни или подкрепяха Персия, или бяха персийски агенти, или пък и двете.

Докато говорех за победата при Еретрия, Мардоний не промълви нито дума, а Артемизия изглеждаше разтревожена. Но аз съзнателно бях подхванал тази тема, като добре знаех, че не ще направи удоволствие на нашия ранен лъв. Скоро Артемизия прекъсна моя задълбочен анализ на военното положение в Гърция.

— Чухме, че неотдавна си се оженил за една от дъщерите на Великия цар.

Мардоний се оживи.

— Ами да, той сега ми е братовчед. Вчера бе нещо като маг и се наливаше с хаома, а днес е член на императорското семейство.

— Никога не съм бил маг — възпротивих се аз. Много се дразнех, а и до ден-днешен се дразня, когато ме наричат маг, и Мардоний отлично го знаеше. Така е с приятелите от детинство — когато не са открити врагове.

— Не го слушай какво говори. Види ли огнения олтар, грабва свещените съчки и започва да припява…

— Коя от благородните дами е майката на жена ти? — попита ме Артемизия, с което накара Мардоний да млъкне.

— Царица Атоса, дъщерята на Кир Велики. И аз се казвам Кир, нарекли са ме в негова чест.

Доста се учудих, че Артемизия не знае името на жена ми. А може би само се преструваше, че не го знае.

— Тук, на това далечно място край морето, сме откъснати от света — продължи тя. — Знаеш ли, че никога не съм ходила в Суза?

— Ще дойдеш с мен, когато се върна в двора — обади се Мардоний. В това време упражняваше мускулите на болния си крак, като бавно го повдигаше и го сваляше.

— Струва ми се, че няма да е тактично — заяви Артемизия и ни дари с една от редките си усмивки, която изведнъж я направи женствена, дори красива. — Как се казва благородната ти жена?

— Пармида — отвърнах аз.

Демокрит иска да му разкажа повече за брака си. Чуди се защо са дали на жена ми точно това име. Навремето и аз се чудех. След като бях чул как Атоса негодува срещу съпругата на Дарий — Пармида, не можах да повярвам на ушите си, когато дворцовият управител ми съобщи, че ще се оженя за Пармида — дъщеря на Атоса! Спомням си, че помолих евнуха да повтори името, а той го изрече отново и добави:

— Тя е най-красивата от дъщерите на царица Атоса.

Това е общоприетият дворцов израз в подобни случаи и ако не означава обратното, не означава нищо. Попитах дали е наречена на името на дъщерята на узурпатора, но дворцовият управител или не знаеше, или не желаеше да ми отговори.

Не успях да разбера много и от обяснението на Атоса.

— Пармида е име, което значи много за Ахеменидите — отсече тя. — Както сам ще се увериш, тя е ужасно сприхава, при това е умна. Две качества, които лично аз, ако бях мъж, но за съжаление не съм, не бих искала жена ми да притежава. Но това не е важно. Важното е не каква е, а коя е. Вземи я. Ако се държи безобразно, бий я.

Взех я. Бих я веднъж. Не помогна. Пармида бе жена с неприятен нрав и силна воля. Възпроизвела бе характера на Атоса, но в най-лош вариант. Външно приличаше на Дарий. Но чертите, които правеха лицето на Великия цар красиво, у нея изглеждаха съвсем не на място. Когато се оженихме, бе на осемнадесет години и не можеше да се помири с мисълта, че са я отредили на човек като мен. Бе живяла с надеждата, че в най-лошия случай ще стане жена на един от Шестте, а ако има късмет, ще се сдобие с короната на някое съседно царство. Вместо това я омъжиха за нищо и никакъв царски съгледвач. Отгоре на всичко беше страстна дяволопоклонничка и щом чуеше името на Зороастър, си запушваше ушите. Веднъж толкова ме обиди, че я ударих с всичка сила по лицето с опакото на ръката си. Тя падна върху една ниска масичка и си счупи китката. Казват, че жените обичали мъже, които упражняват над тях физическо насилие. Що се отнася до Пармида, това не излезе вярно. След онзи случай още повече ме намрази.

Няколко години поддържах собствена къща в Суза и Пармида делеше женските покои с Лаида, която, естествено, много я харесваше. Лаидината опърничавост няма граници. Не си взех други жени. Така че двете прекарваха дълго време заедно. Никога не съм изпитвал желание да узная какви разговори водят. Достатъчно добре си ги представях!

След като ни се роди мъртва дъщеря, вече изобщо не ходех при Пармида. Когато Ксеркс стана Велик цар, помолих го да си я прибере и той я прибра. Пармида умря, докато бях в Китай. Това е нещастна история, Демокрите, и не виждам смисъл да говорим за нея.

Разпитах Артемизия за отношенията й със сатрапа. Като царски съгледвач имах твърдото намерение да поправя нередностите, както и да причиня определен брой неизбежни неприятности. На въпросите ми Артемизия отговаряше с невъзмутимо спокойствие.

— В отлични отношения сме. Той не ме посещава и аз не го посещавам. Данъка си плаща направо в хазната в Суза и ковчежникът изглежда доволен. Затова пък той ме посети няколко пъти.

— Кой е ковчежникът? — попита Мардоний. Обичаше да се прави, че не знае името на нито един служител от канцеларията, за да подчертае височайшето си пренебрежение към някакви си там чиновници. Но и той, като всички останали, отлично знаеше, че империята се управлява от чиновниците в канцеларията и евнусите в харема.

— Барадкама — отговорих аз. — Доколкото ми е известно, съвестно си гледа работата. Знам, че изисква пълна отчетност за всички похарчени в Персепол суми и ако липсва дори една партида кедрово дърво, хвърчат глави.

— Бих искала аз да имам такъв съвестен служител — каза Артемизия, — макар владенията ми да са скромни.

Внезапно от съседната стая се чуха звуци на лира. Мардоний изпъшка, а Артемизия още повече се изправи на стола.

На входа застана висок рус мъж, облечен като просяк. В едната си ръка стискаше лира, в другата тояга. Мъчеше се да свири — доста неуспешно — с ръката, в която държеше тоягата. Вървеше към нас и потропваше с тоягата по пода, както правят мнозина слепци за разлика от мен. Повечето хора не знаят, че слепците притежават способността да усещат препятствието, преди да са стигнали до него. По тази причина рядко се спъвам, а още по-рядко се блъскам в стени. Но тъй като някои слепци — най-често просяците — обичат да излагат на показ нещастието си, те обикновено тропат с тоягата пред себе си, когато ходят.

— Слава на теб, о царице! — Слепецът имаше висок, много неприятен глас. — Слава и на вас, о благородни господари! Позволете на един смирен певец да ви достави радост с песните на предшественика си, слепия Омир, който се е родил ей там, на благословения от боговете с гори и бързи реки остров Кос. Да, в жилите ми тече кръвта на онзи, който възпя ахейците, отплавали към високите порти на Троя. Да, и аз пея песните, които е пял Омир, разказващи за красивата Елена и неверния Парис, за обречения Патрокъл и неговия сприхав любовник, капризният Ахил, за благородния Приам и злочестата му съдба! Чуйте ме!

С тези думи певецът подхвана своята мъчително дълга песен, като си акомпанираше на разстроената лира. Гласът му, освен че беше неприятен, можеше и да те проглуши. Но най-странно от всичко беше онова, което пееше.

Като всеки човек, чийто матерен език е гръцкият, и аз знам наизуст почти целия Омир, затова разпознах много от стиховете, които се изливаха — не, по-скоро се изстрелваха от устата на младия човек, като запратени с прашка камъни. Първо ни изпълни един пасаж от Омировата „Илиада“, като грубо наблягаше на шестте ударени срички във всеки стих. След това поде съвсем други стихове, със седем ударени срички в стих, някои от които напълно противоречаха по смисъл на изпятото по-рано. Имах чувството, че сънувам един от онези кошмари, които те нападат, след като си престоял на някоя богата лидийска трапеза.

Когато най-сетне певецът млъкна, Мардоний лежеше неподвижно като мъртъв, а Артемизия седеше като закована на стола. Царският съгледвач бе опулил очи или по-точно гледаше с невиждащ поглед.

— Високоуважаеми Кир Спитама — каза Артемизия, — позволи ми да ти представя брат си, принц Пигрий.

Пигрий се поклони ниско.

— Смиреният певец с радост пее за ахейския си господар.

— Персиец съм — заявих доста глупаво аз. — Всъщност съм половин грък, разбира се…

— Познах, без да ми казваш! Очите! Челото! Властната Ахилова осанка!

— Значи не си сляп?

— Не. Но съм истински певец, потомък на Омир, който е живял отвъд онзи проток. — Пигрий посочи към прозореца.

Макар да знаех, че Омир е роден на остров Хиос, а не на остров Кос, не го поправих.

— Неговата музика тече в жилите ми — продължи Пигрий.

— Чухме това — отвърнах учтиво аз. После, като ся спомних какво изпя за Ахил, добавих: — Нима не ти е известно, че Ахил е бил по-възрастен от Патрокъл и никой от двамата не е бил катамит? Те по-скоро са били любовници, по гръцки маниер.

— Трябва да предоставиш някаква свобода на вдъхновението ми, благородни господарю. Освен това не е тайна, че Ахил е бил по-младият, но не е смеел да го каже, както твърди и предшественикът ми.

— Пигрий е прероденият Омир — заяви Артемизия Не можах да разбера дали говори сериозно. Сега Мардоний лежеше с гръб към нас. Хъркаше.

— Персийският Одисей спи. Трябва да говорим по-тихо — прошепна Пигрий. После отново извиси глас: — О, колко далеч е той от своя дом в Итака, където жена му Пенелопа крои планове да го убие, защото й харесва да е царица на Итака, а харемът й да е пълен с мъже.

— Но известно е, че Пенелопа с радост е посрещнала Одисей, а… — Млъкнах. Макар и късно, схванах как стоят нещата. Пигрий бе луд.

По-късно чух и друга версия — че само се преструвал на луд, защото се страхувал от сестра си Артемизия, която при смъртта на баща им заграбила законно полагащата мусе корона. Ако тези слухове са верни, може да се смята, че онова, което е започнало като фарс, се е превърнало в действителност. Ако носиш една маска достатъчно дълго неизбежно заприличваш на нея. Откакто царуваше Артемизия, Пигрий се занимаваше с преработването на цялата „Илиада“. След всеки Омиров стих бе прибавил по един свой. Резултатът от този труд можеше да влуди всекиго, особено ако го слуша в изпълнение на автора. Пигрий бе автор и на друго едно необикновено остроумно съчинение за битката между някакви жаби и мишки, което скромно приписваше на Омир. Веднъж в летен следобед ми изпя тази своя творба с неочаквано приятен глас и аз много се забавлявах, изумен от наблюдателността и умението му да се подиграва на всичко онова, с което се перчи арийската военна класа — класата, към която самият аз едновременно принадлежа и не принадлежа. Аплодирах го от сърце.

— Прекрасна творба!

— Нищо чудно — отвърна той, отметнал глава назад. Продължаваше да се прави на сляп. — Омир я е съчинил. Аз само я изпълнявам. Аз съм гласът му.

— Ти си прероденият Омир, така ли?

Пигрий се усмихна. Постави пръст на устните си и тихичко се измъкна от стаята. Често съм се чудил какво ли е станало с него в онзи влажен крайморски дворец на Артемизия.

Докато бях в Халикарнас, получихме и лошите новини от Гърция. Не помня кой ни ги донесе. Вероятно някой търговски кораб. Забравил съм и какво точно ни съобщиха. Спомням си само, че на следващата сутрин двамата с Мардоний напуснахме Халикарнас и отпътувахме за Суза.