Гор Видал
Сътворението (50)

3.

Ксеркс бе много по-опечален от смъртта на Атоса, отколкото очаквах.

— Тя бе последната ни връзка с началото.

Седеше в позлатената си каляска. Като царски приятел аз яздех до него. Пред нас се открояваха пурпурните планини, които бележат границите на свещена Пасаргада.

— Докато бе жива тя, не ни заплашваше опасност.

— Каква опасност, Господарю?

— Тя притежаваше сила. — Ксеркс направи някакъв магически знак. Престорих се, че не забелязвам. — Докато беше жива, можеше да отблъсква проклятието. Сега е мъртва…

— Премъдрият господ ще съди всекиго от нас, когато му дойде времето.

Но моето упование в милосърдието и мъдростта на Премъдрия господ не подействува на Ксеркс. Колкото повече старееше, толкова повече се връщаше към дяволопоклонничеството. Дори премести Атосината статуя на Анахита в своята спалня, където до златния чинар тя беше съвсем не на място. В последна сметка не оправдах надеждите на Хистасп. Така и не успях да спечеля Ксеркс за Истината.

Току-що пресметнах, че в деня на смъртта си Атоса е била седемдесетгодишна. Това донякъде ме учудва, защото тя винаги се държеше, като че ли е присъствувала на сътворението на света. С годините Атоса сякаш не толкова се състари, колкото изсъхна, като лист папирус на слънцето — лист, на който бе записана по-голямата част от историята на Персийската империя.

Смъртта на Атоса помрачи новогодишните тържества, Ксеркс бе потиснат. Царица Аместрида се бе затворила в себе си. Мазист изглеждаше неспокоен. Престолонаследникът гледаше заплашително всички наоколо си. Според Лаида само принцесата бе доволна. Лаида често посещаваше втората и първата къща на харема и с известно учудване ми съобщи, че момичето е обект на всеобща завист. То бе колкото хубаво, толкова и глупаво. Поради глупостта си направи фатална грешка. Ето какво направи: Аместрида бе изтъкала собственоръчно една роба за Ксеркс. Момичето харесало робата и помолило Ксеркс да му я подари. Като последен глупак той сторил това. Принцесата облякла робата при едно посещение в третата къща на харема. Аместрида я приела благосклонно, дори нежно. Престорила се, че не е познала добре известната й дреха. Тук трябва да отбележа, че никога не може да се разбере какво мисли или чувствува Аместрида. Състрадателна усмивка може да предхожда незабавна екзекуция, а намръщеното й лице може да е признак, че съкровеното ти желание ще се сбъдне. Но от никого не се изискваше прекалена мъдрост, за да знае, че рано или късно Аместрида ще отмъсти за обидата.

Тази година новогодишните тържества в Персепол бяха по-великолепни от друг път. В една дълга процесия самият аз водех празната колесница, в която, ако така е пожелал, седи Премъдрият господ. Макар голямата зала със стоте колони да бе все още недовършена, Ксеркс даде прием там и сатрапите от всички краища на империята, заедно с благородниците, държавните служители, родовите вождове му засвидетелствуваха почитта си, като всеки му поднесе цвете.

По-късно в тесен кръг, сред близки приятели и роднини, Великият цар си помаза главата според обичая. Това е случаят, в който присъствуващите имат право да го помолят каквото искат, а той е длъжен да изпълни желанието им. Излишно е да споменавам, че молбите рядко са нескромни. В края на краищата човек си остава роб на Великия цар.

През тази злокобна година церемонията около помазването протече както обикновено. Винаги се случва нещо комично, когато царските приятели се съберат на едно място. Този път забавната част бе изпълнена от Демарат. Беше пиян и изобщо не мереше приказките си — да не говорим за дързостта му. Поиска от Великия цар правото да влиза в Сарди с особени почести и царска корона на главата, тъй като завинаги си оставал спартански цар.

За миг Ксеркс се слиса от това нахалство, което при всеки друг случай би се смятало за углавно престъпление. За щастие Мегабиз спаси положението, като отбеляза:

— Демарат няма глава, на какво ще сложи тази корона!

Всички се разсмяха и напрежението спадна.

Ксеркс обходи приятелите си и изпълни желанията им, в които нямаше нищо необикновено за подобен случай. Всички бяха доволни. После той се оттегли в харема. Между другото, когато ни напусна, бе съвсем трезвен.

Лаида беше в харема и ми разказа какво се е случило там:

— Царица Аместрида мило се усмихваше. Целуна ръцете на царя. После му прошепна нещо на ухото, сякаш бяха любовни слова. Той изпадна в ужас. Извика: „Не!“ А тя отвърна „Да“ с нежния си детски глас. Двамата излязоха от стаята. Какво са говорили или направили, никой не знае. Но когато се върнаха, Ксеркс беше блед като платно, а Аместрида се усмихваше. Бе поискала от Ксеркс жената на Мазист и той бе принуден да изпълни желанието й.

Аместрида беше достатъчно умна да не поиска истинската виновница, принцесата. Момичето имаше царска кръв. Майката нямаше. Но Аместрида и без това беше убедена, че именно майката е виновна за връзката на Ксеркс със снаха му.

Ксеркс повикал Мазист и го помолил да се разведе с жена си. Дори му предложил една от собствените си дъщери в замяна. Мазист нямал представа какво се е случило, затова отговорил, че би било нелепо да остави жена си, която освен това е и майка на вече големите му деца.

Ксеркс се вбесил и братята се скарали. На излизане Мазист извикал:

— Господарю, ти още не си ме убил!

Мазист заварил жена си вкъщи. Още била жива. Но гърдите й били отрязани, езикът й изтръгнат, а очите избодени. Мазист и синовете му избягаха в Бактрия, където вдигнаха въстание. За няколко месеца Бактрия бе умиротворена, а Мазист и цялото му семейство — наказани със смърт.

Малцина знаят, че Ксеркс никога не проговори на Аместрида, нито пък стъпи в третата къща на харема. Но колкото и да е чудно, това изобщо не се отрази върху властта на царицата. Тя продължи да се занимава с политика. Продължи и продължава да управлява Персия. И което е още по-чудно, скоро бе в отлични отношения с принцесата. Но Аместрида бе способна да очарова всекиго, особено тримата си синове. А най-мила и най-необходима бе за втория от синовете си, сегашния ни Велик цар Артаксеркс. Общо взето, Атоса добре бе избрала приемницата си.