Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
NomaD (2019-2020 г.)

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Допълнителна корекция

2.

През лятото на следващата година двамата с Мардоний тръгнахме от Вавилон на път за Сарди. Пътувахме с четири кавалерийски и осем пехотински роти. Когато напуснахме града през Вратата на Ищар, жените от харема ни махаха от покрива на Новия дворец. Всъщност и евнусите ни махаха.

Ние, младите офицери, изпитвахме голямо страхопочитание към десетината мъже — ужасно стари в нашите очи, — които се бяха сражавали с Дарий от единия до другия край на света. Дори срещнах един висш офицер, който лично познаваше баща ми. За съжаление той не можа да си спомни нищо интересно за него. Нашата малка армия беше под командуването на Дариевия брат Артан. Този невзрачен човек по-късно се разболя от проказа и бе принуден да живее сам в пустинята. Казват, че прокажените притежават голяма духовна сила. За щастие, не съм бил достатъчно близо до такъв човек, за да се уверя в това.

Никога не съм се чувствувал така добре, както през онези седмици, докато пътувахме от Вавилон за Сарди. Мардоний бе очарователен спътник. И на двамата ни липсваше компанията на Ксеркс, затова прехвърляхме един на друг много от обичта, която всеки от нас изпитваше към отсъствуващия ни приятел.

Вечер опъвахме палатките си до някоя от пощенските станции, разположени на всеки тринадесет мили по дългия хиляда и петстотин мили път от Суза до Сарди[1]. После отивахме да гуляем. Дори взе да ми се услажда палмовото вино — една силна напитка, много разпространена във Вавилон.

Спомням си как една вечер с Мардоний и няколко момичета, които пътуваха с обоза, решихме да пробваме колко палмово вино можем да изпием. Седяхме на върха на така наречената Мидийска стена — една древна постройка, на път да се превърне отново в калта, от която бяха направени тухлите и асфалтът за изграждането й. Все още виждам как вървя отгоре и, а над мен свети кръглата златна луна. Все още виждам как лежа в подножието й, а в очите ми блести кръглото златно слънце — всъщност една нощ паднах от стената и само благодарение на мекия пясък се спасих. На Мардоний му беше много смешно. А аз няколко дни се чувствувах зле от палмовото вино.

Тръгнахме нагоре по Ефрат — реката оставаше от дясната ни страна, а ние се движехме към морето. За пръв път осъзнах колко огромна е империята ни и колко разнообразна е природата й. Яздехме през горещите и обилно напоявани земи на Вавилония, през пустините на Месопотамия, през високите гористи местности на Фригия[2] и Кария[3]. На всеки няколко мили пейзажът се променяше. Жителите — също. Жителите на речните равнини са дребни, енергични хора, доста тъмнокожи и с едри глави. В планините хората са високи, светли, по-флегматични и с дребни глави. В крайбрежните гръцки градове се срещат необикновени смесици от различни раси. Макар да преобладават йонийските и дорийските гърци, в много случаи те са се смесили с русите траки, с тъмните финикийци, или с бледите като папирус египтяни. Физическото разнообразие на човешкия род е точно толкова удивително, колкото и еднообразието на човешката природа.

По понятни причини не продължихме по Царския път за Милет. Отклонихме се при Халикарнас, най-южния от гръцките градове на Великия цар. Жителите на Халикарнас са дорийци и по традиция са верни на Персия.

Цар Лигдам ни прие любезно и ни настани в морския си дворец — влажна, сива, приличаща на казарма постройка, надвиснала над брега. С Мардоний деляхме една стая с изглед към зеления планински остров Кос в далечината. През цялото време стоях на прозореца. За първи път в живота си виждах морето. Сигурно имам моряшка кръв в жилите си — дали от Лаидините прадеди? — защото не можех да откъсна поглед от бушуващата виолетова стихия. Гонени от есенните ветрове, мощните вълни се разбиваха в подножието на двореца с такъв грохот, че нощем не можех да спя — без да искам, се заслушвах в затишието, докато една вълна се оттегля, а друга се готви да връхлети и тогава чувах бълбукането и шепота на морската пяна под прозореца ми.

Мардоний се надсмиваше над моето опиянение от морето.

— Почакай, ще те питам какво ще правиш, когато корабът потегли! Непременно ще ти стане лошо. На маговете винаги им става лошо.

Още от детството ни Мардоний обичаше да ме нарича „Магът“. Не се дразнех особено много, защото беше мило момче.

По онова време толкова бях свикнал с Мардоний, че в известен смисъл изобщо не го познавах. Приемах характера му, без да се замислям, и не го изучавах така, както човек обикновено изучава поведението на новите си познати или на важни личности, които има честта да наблюдава от разстояние.

Тъй като на Мардоний му бе съдено да се прочуе в цял свят, може би трябва да се помъча да си спомня какъв беше той, когато бяхме млади и преди всичко по онова време в Халикарнас, когато започнах да разбирам, че не е просто обикновен млад благородник, чиито единствени достойнства са семейният ранг и отличието да е сътрапезник на Ксеркс.

Открай време знаех, че Мардоний притежава способността бързо да се ориентира и да извлича полза от всяко положение, в което попадне. Освен това действуваше много потайно и никому не бе ясно какви са подбудите му. Човек рядко имаше дори и най-бегла представа какво е намислил. Никога не изпадаше в откровение. Но в Халикарнас успях до известна степен да го опозная. Ако бях следил поведението му по-внимателно, може би щях да започна да разбирам що за човек е. Ако го бях разбрал… Е, няма смисъл да се разсъждава какво е можело да се случи.

Ето какво всъщност се случи.

Въпросната вечер, когато ни прие цар Лигдам, бяхме двадесет души. Лигдам, невзрачен на вид човек, прехвърлил петдесетте, се бе излегнал на една кушетка в дъното на залата. От дясната му страна бе седнал братът на Великия цар Артан; отляво седеше Мардоний, вторият по ранг от присъствуващите перси. Останалите бяхме наредени в полукръг пред трите важни особи. Робите донесоха на всекиго от нас трикрака масичка, обсипана с всевъзможни рибни блюда. Тогава изядох първата стрида в живота си и видях, но не посмях да опитам, сепия, сварена в собствения й мастилен сок.

Банкетната зала беше дълго помещение в малко мрачния дорийски стил, който, поне на мен така ми се струва, винаги създава чувство за нещо недовършено. Подът бе посипан с плесенясала тръстика, от която непрестанно се просмукваше морска вода. Не е чудно, че владетелите на Халикарнас са предразположени към онзи вид заболявания, при които се схващат ставите.

Точно зад Лигдам бе поставен стол и на него седеше царската дъщеря Артемизия. Беше слабо русокосо момиче. Понеже мъжът й бе постоянно болен, тя вечеряше с баща си, сякаш му беше син или зет. Говореше се, че има брат, който е луд. По тази причина според дорийския закон самата тя се смяташе за наследница на царя. И аз, като всички останали, не можех да сваля очи от нея. Преди всичко за пръв път вечерях в присъствието на жена, като изключим Лаида. Персийските ми сънародници се вълнуваха от този факт не по-малко от мен.

Въпреки че говореше само когато баща й я попита нещо, Артемизия внимателно слушаше разговора и се държеше скромно. Седях много далеч от нея и не можах да чуя нито дума от онова, което казва. Затова пък научих как се яде морски таралеж, наблюдавайки как тя изящно изважда месото от сърцевината на бодливата обвивка. До ден-днешен, случи ли ми се да ям морски таралежи, винаги се сещам за Артемизия. Наистина аз отдавна вече не ям морски таралежи. С тези бодли те направо са опасни за слепите. Може би това обяснява защо от толкова години не съм се сещал за Артемизия.

Изпихме доста вино — по дорийския обичай, който много прилича на тракийския. Пълен с вино рог обикаля гостите. Всеки отпива колкото може на един дъх и го подава на съседа си. Последните капки в рога се поръсват върху главата на следващия поред пияч. Смята се, че този недодялан жест носи щастие.

Когато си легнах, Мардоний не беше в стаята. На разсъмване, когато се събудих, беше на леглото до мен и спеше дълбоко. Събудих го и му предложих да отидем на пристанището. Не вярвам да има по-красиво място на света от Малоазийското крайбрежие. Брегът е скалист и осеян с причудливи заливчета. Хълмовете са покрити с гъсти гори, а крайморските равнини са плодородни и добре напоявани. В далечината се синеят островърхи планини, сякаш някой нарочно ги е изваял, за да бъдат храмове на огъня, прослава на Премъдрия господ. Но в онези времена Премъдрият господ бе непознат в този красив, макар и духовно беден край на света.

Пристанището бе пълно с всевъзможни кораби, а въздухът миришеше на онази черна смола, с която моряците мажат корпусите на палубите. Щом рибарските лодки пуснат котва на пристанището, моряците хвърлят на брега мрежите, пълни с мятаща се, блестяща риба, и търговците на кея започват да се пазарят. Глъчката е оглушителна и жизнерадостна.

Малко преди обед, или в самия разгар на пазара — гръцки израз, който за пръв път чух в Халикарнас, — от вълнолома към нас се запъти висок моряк. Тържествено поздрави Мардоний, а Мардоний ме представи и така се запознах със Скилакс. Мардоний се изненада, че не съм чувал това име, но със срам трябва да призная, че не знаех нищо за човека, който тогава беше най-добрият мореплавател в света. Скилакс бе грък от близката Кария и Дарий често го изпращаше на различни експедиции. Именно Скилакс картографира южната част на Индийския океан, както и западните части на Средиземно море. Пак той убеди Дарий да построи канала между Средиземно и Арабско море. Когато стана Велик цар, Ксеркс поиска от Скилакс да обиколи по море цяла Африка. За съжаление по онова време кариецът беше вече много стар за такова пътешествие.

— Ще има ли война? — попита Мардоний.

— Това ще кажеш ти, Господарю.

Скилакс погледна към Мардоний с присвити очи. Както на повечето моряци, очите му бяха винаги присвити, сякаш от прекомерно взиране в слънцето. Кожата на лицето му бе черна като на нубиец, а вратът му беше бял като морска пяна.

— Но ти си грък и тъкмо ти би трябвало да знаеш. — Мардоний винаги се държеше насмешливо с онези, които, макар и за кратко време, поставяше наравно със себе си. — Какво прави Аристагор?

— Не е идвал тук. Казват, че е на север. Не ми се вярва да дойде толкова на юг. Ние сме дорийци. Имаме си собствен цар. Тук няма тирани.

— А колко голяма е флотата му?

Скилакс се усмихна.

— Колкото и кораби да има Аристагор, до един ще успее да ги потопи.

— Нали е господар на морето?

— Не, Аристагор не е господар на морето. Но ако Хистией беше в Милет — лицето на Скилакс доби сериозно изражение, — той щеше да бъде господар на морето.

— Наистина ли го мислиш за толкова способен?

Като всички млади придворни от нашето поколение, Мардоний беше убеден, че по-възрастните в двора са по правило по-посредствени от нас във всяко отношение. Този вид суетна глупост е присъща на младостта.

— Познавам го добре. И Великият цар го познава. Дарий постъпва правилно, като го държи близо до себе си. Хистией би могъл да се окаже опасен.

Скилакс се извини, че има работа, и ние с Мардоний тръгнахме нагоре по стръмните тесни улички, които водеха от многолюдното, миришещо на риба пристанища към Морския дворец на Лигдам.

Обсъждахме предстоящата война. Нямахме никакви новини, затова приличахме на ученици, каквито всъщност доскоро и бяхме, и също като ученици говорехме за великите дела, които ни предстои да извършим.

Щастие е, че бъдещето си остава винаги загадъчно за нас.

Когато стигнахме до Морския дворец, Мардоний спря и се обърна към мен.

— Един човек иска да говори с теб — каза той. — Някой, който искрено се интересува от Премъдрия господ.

Макар никога да не се осмеляваше да се подиграва открито с религията на Ахеменидите, Мардоний притежаваше дарбата на Атоса да говори на тази тема с изтънчена арогантност.

— Аз съм последовател на Истината — казах строго, както говоря винаги когато очакват от мен да отразявам мъдростта на Премъдрия господ.

За мое най-голямо учудване се озовахме в покоите на Артемизия. Въведоха ни две старици — по онова време в дорийските дворове нямаше евнуси. Артемизия стана да ни посрещне. Като я разгледах отблизо, установих, че тя съвсем не е грозна.

— Седнете — каза Артемизия и даде знак на стариците да се оттеглят. — Трябва да ви предам поздравите на мъжа си. Той искаше да ви приеме, но не се чувствува добре.

Артемизия посочи украсената с резба дървена врата, лепната като нескопосана кръпка на голата каменна стена. Единствените изкуства, които дорийците владеят, са войната и кражбата.

После Артемизия ми зададе няколко банални въпроса за Премъдрия господ. Чак след десетия си банален отговор се досетих, че Мардоний е прекарал предишната нощ с Артемизия, а сега ме използува, за да може да я посети и през деня, под благовидния предлог, че царската дъщеря иска да разговаря за религия с внука на пророка.

Изпитах раздразнение и престанах да отговарям на въпросите й. Но тя сякаш не забеляза това. Не сваляше очи от Мардоний, като че искаше в същия миг да го погълне, тъй както предишната вечер гълташе един след друг морските таралежи.

Щом разбра, че няма да му помогна, Мардоний сам й заговори за религия, а тя почтително слушаше. Скоро Мардоний изчерпи известните му религиозни текстове. А той знаеше за Премъдрия господ толкова малко, колкото аз — за любимия му Митра.

Накрая тримата просто седяхме мълчаливо. Докато влюбените се съзерцаваха един друг, аз пък се преструвах, че съм унесен във видение за света в края на времето на дългото царство. Много добре го правя. По-добре от братовчед си, сегашния наследник на Зороастър, който винаги изглежда така, сякаш се кани да ти продаде един камилски товар килими.

Цар Лигдам влезе, меко казано, без церемонии: всъщност той буквално се промъкна в стаята. Скочихме изненадани на крака. Възможно е да е знаел, че Артемизия и Мардоний са прекарали любовна нощ на пода на същата тази стая, но във всеки случай с нищо не го показа. Вместо това се обърна към нас с цялата тържественост, подобаваща на домакин, който знае как да приема сътрапезниците или, по-точно, сътрапезника на Великия цар. Мардоний споделяше трапезата на Дарий. Аз — не. По-късно, разбира се, щях да бъда сътрапезник на Ксеркс до последните му дни.

— Кир Спитама е внук на Зороастър — каза Артемизия. Тя съвсем не изглеждаше смутена от тази ситуация. Очевидно Мардоний не бе първият, който й се бе наслаждавал.

— Знам, знам — отвърна благо цар Лигдам. — Уведомиха ме, че си приела тези доблестни млади принцове. Явно те толкова са те очаровали, че си забравила уговорката ни да яздиш с мен в парка.

Артемизия взе да се извинява.

— Прости ми, забравих. Съжалявам. А не може ли и те да дойдат?

— Разбира се. Ако желаят.

— Къде да дойдем? — попита Мардоний.

— Отиваме на лов за елени — отвърна Артемизия. — Елате с нас.

И така, този необикновен ден завърши с лов на невидими елени, в който ние с Мардоний участвувахме заедно с Лигдам и Артемизия. Тя яздеше пред нас доста демонстративно, с развято на вятъра наметало и копие в ръка.

— Не ви ли прилича на богиня Артемида? — попита Лигдам с нескрита гордост от своята дъщеря амазонка.

— Тя е по-красива и по-бърза от Артемида — отвърна Мардоний, като избягваше погледа ми.

Артемида е върховен дявол, затова направих знак за прогонване на злото и той се оказа много успешен. В същия миг един нисък клон повали Артемизия от коня. Бях най-близо до нея и можах да я чуя как изруга като кавалерист. Но щом Мардоний наближи достатъчно, взе тихичко да плаче. Мардоний нежно й помогна да се качи обратно на коня.

Когато се отдалечавахме от морския бряг на път от Халикарнас за Сарди, поговорихме доста за Артемизия. Мардоний призна, че я е съблазнил.

— Или обратното — добави той. — Много решителна е. Интересно дали всички дорийки са такива?

— Не познавам нито една. Лаида е йонийка.

Яздехме рамо до рамо през дефиле, обрасло с гъсти гори. Същата нощ в планината бе паднала слана и замръзналите съчки и шума пукаха и се разтрошаваха под конските копита. Пред нас и зад нас, в колона по двама, конниците си проправяха път през стръмната, скована от студ местност.

Ние с Мардоний винаги яздехме в средата на колоната, точно зад командира ни Артан. Ако влезем в бой, Артан щеше да поведе атаката от средата, защото тогава предните редици стават ляв фланг, а задните — десен. Естествено, имам предвид бой в открито поле. Нападне ли ни някой в това тясно високопланинско дефиле, щеше да ни избие до един. Но тогава не мислехме за опасността, поне не за опасност от военен характер.

— Искам да се оженя за нея — внезапно заяви Мардоний.

— Тя вече е омъжена. — Стори ми се уместно да го отбележа.

— Мъжът й скоро ще умре. Според нея това е въпрос на седмици или месеци.

— Да не възнамерява да… ускори нещата?

Мардоний кимна. Беше съвсем сериозен.

— В мига, в който й кажа, че мога да се оженя за нея, ще бъде вдовица. Обеща ми това там, на пода.

— С такава жена бих се чувствувал неспокоен.

Мардоний се засмя.

— Щом се омъжи за мен, ще влезе в харема и вече няма да излезе оттам. Моята жена няма да приема мъже. Нито пък ще ходи на лов за елени.

— Защо искаш да се ожениш за нея?

Мардоний се обърна и ме удостои с цялата прелест на усмихнатото си мъжествено лице.

— Защото искам Халикарнас, Кос, Низирос и Калимна. Когато баща й умре, Артемизия ще бъде пълновластна царица на тези земи. Такъв е дорийският закон. И майка й е била дорийка, от Крит. Артемизия може да претендира и за Крит, така ми каза. И ще го направи, ако мъжът й е достатъчно силен.

— Значи ще бъдеш господар на морето.

— Точно така, ще бъда господар на морето.

— Великият цар никога няма да разреши подобен брак — заявих делово. — Нали видя какво стана с Хистией? Получи сребърните мини и веднага го повикаха в Суза.

— Но той е грък. А аз съм персиец. При това съм племенник на Дарий. И син на Гобрий.

— Да. И тъкмо по тези причини не можеш да се ожениш за Артемизия.

Мардоний не отговори нищо. Знаеше, разбира се, че съм прав, и никога не се осмели да повдигне въпроса пред Дарий. Но години по-късно, когато Артемизия беше пълновластна царица, той поиска от Ксеркс разрешение да се ожени за нея. Това много развесели Ксеркс, който дори реши да подразни Мардоний.

— Планинците — каза Великият цар от трона — не трябва да смесват кръвта си с тази низша раса.

Ксеркс знаеше, че колкото и да е непочтителен, Мардоний няма да се осмели да му напомни как самият той съвсем безгрижно, а често и незаконно, бе смесвал ахеменидската си кръв с безброй чужденки. Интересно е, че всички потомци на Ксеркс от жените му чужденки завършиха зле. Но да бъдем справедливи, не им бе даден голям шанс да покажат качествата си. При приемника му повечето бяха убити.

Бележки

[1] Т. нар, „Царски път“ започвал от Суза, минавал през Месопотамия, Асирия и Армения до Сарди, столицата на Лидия, и стигал до град Ефес на Егейското крайбрежие на Мала Азия, Бил най-големият път от прочутата пътна система на Дарий, описана подробно от историка Ксенофонт. — Б.пр.

[2] Една от най-значителните историко-географски области в Северозападна Мала Азия, преживяла голям икономически я политически разцвет от средата на II хил. пр.н.е. до Троянската война. През 546 г. пр.н.е. влязла в границите на ахеменидската държава. — Б.пр.

[3] Древна област в Югозападна Мала Азия с главен град Халикарнас. — Б.пр.