Гор Видал
Сътворението (49)

2.

Външно Ксеркс малко се бе променил. Беше понапълнял от пиенето и брадата му бе боядисана в същия риж цвят, който бръснарят преди използуваше за брадата на Дарий. Иначе се държеше към мен точно както в детските ни години.

Трябва да отбележа, че пристигането на двора в Сарди бе като нахлуване на неприятелска армия. Харемът бе толкова огромен, че северозападният път на сто мили бе задръстен от фургони, пълни с покъщнина, сандъци със злато и сребро и, разбира се, с жените, евнусите и домашните роби. Лаида, която неизменно пътуваше с верните си гърци — веднъж и те да са верни някому, — пристигна измежду последните.

Скоро след като дойде, Великият цар даде първата си аудиенция. Когато церемониалмайсторите ме поведоха към него, зяпна от учудване. После вдигна златния скиптър за поздрав и изрази удоволствието си от успешното приключване на мисията ми. Още същата вечер изпрати да ме повикат в спалнята му.

Толкова години бях живял в двора, но никога не бях виждал легендарната спалня на Великите царе. И като никога легендата и действителността съвпадаха. Един век по-рано самоският златар Теодор бе изваял от чисто злато клонеста лоза, която се виеше около и над леглото и сякаш раждаше не грозде, а скъпоценни камъни. Прочутият златен чинар се намира срещу леглото. Дървото е по-ниско от човешки ръст, поради което е малко разочароващо. Толкова много сме слушали, че човек може да застане под короната му. До леглото, на подставка от слонова кост, имаше огромен златен съд за благовонна вода.

Ксеркс се бе излегнал на леглото. До него на масичката бяха наредени съдове с хелбонско вино. И две златни чаши. Започнах да правя поклона, а Ксеркс рече:

— Стани. Ела при мен. Искам да те видя.

Прегърна ме нежно с лявата си ръка, а с дясната наливаше чашите.

— Не съм мислил, че ще те видя пак. Седни. На леглото. Забрави етикета. Никой не може да ни види тук освен шпионите на Аместрида. Те се взират в нас през дупки в стената. Веднъж месечно заповядвам да запушат дупките. Веднъж месечно тя нарежда да ги отпушат отново. Иска да знае с кого съм в леглото. Този път ще се озадачи!

Ксеркс се захили. Въпреки торбичките под очите изглеждаше по-млад от годините си и в добро здраве, като се изключи лекото треперене на ръцете; изглеждаше далеч по-млад от мен.

— Трябва да използуваш моя бръснар — заяви той, след като внимателно ме огледа. — Боядисай си косата. Всички знаят, че сме връстници. Поставяш ме в глупаво положение, като се разхождаш насам-натам с тази бяла коса.

Пихме. Говорихме за миналото. За Мардоний.

— О, спечелихме такава голяма победа! Цяла Гърция беше наша, с изключение на Пелопонес. Почакай, казах му, преди да замина. Спартанците или ще се предадат, или ще дойдат в Атика. Тогава ще можеш да ги подкупиш. Или пък да разбиеш войските им. Което той и направи. Победители при Платея бяхме ние! Но на Мардоний това не му стигаше. Не. Искаше да бъде световен герой. Стана безразсъден. И го убиха. Те винаги успяват. — Не разбирах какво има предвид. — А ние изгубихме единствения си шанс да разбием спартанската армия. И после тази история при нос Микале… — Гласът му прозвуча глухо.

Чудех се, но не смеех да попитам кои са тези, дето винаги успяват да убият великите герои.

— Както и да е, скоро ще се върнем…

При тази мисъл лицето на Ксеркс се оживи, за което спомогна, в буквален смисъл, виното. По онова време бузите на Ксеркс ставаха аленочервени, когато пиеше. През последните му дни вече престанаха да почервеняват, защото поначало имаха цвета на прясна кръв.

— Благодарение на моя спартански регент, Павзаний, победителя при Платея — довърши Ксеркс мисълта си, като едновременно допи втората чаша вино. — Той иска да стане цар на цяла Гърция. С други думи, иска да бъде това, което съм аз. Моли ме за помощ. Тайно, разбира се. Сега е дошъл във Византион. Иска да се ожени за някоя моя дъщеря. После с моя помощ да окупира Атина. И така нататък.

— Доверяваш ли му се?

— Разбира се, че не! — Настроението на Ксеркс се повиши. — Но ще ни бъде полезен. Вече ми върна няколко персийски пленници, за да покаже честните си намерения. Как беше тази стара поговорка? „Страхувай се от гърците дори и когато носят дарове“. Е, не му се доверявам, но подозирам, че е способен да създаде много неприятности на сънародниците си. Хайде кажи ми сега — подметна Ксеркс закачливо, — какво си помисли, когато Атоса ти съобщи, че непременно ще изгубя трона си поради лошия живот, който водя в харема?

Обзе ме ужас — и не можах да го скрия.

— Лошият живот в харема ли? — бе всичко, което успях да кажа.

— Чудиш се откъде знам какво ти е говорила — рече Ксеркс с усмивка. — Винаги знам. Бих искал да не знам. Но нямам избор. Атоса е като времето тук, в Суза — или горещина, или студ. — Ксеркс ми наля чаша вино от следващата бутилка. Гълтах го и се чудех дали вътре няма отрова. — Да, влюбен съм в една дама, която за нещастие е жена на брат ми и затова не мога да й заповядам да ме обича. Но мисля, че мога да я спечеля. Уредих синът ми Дарий да се ожени за дъщеря й. Момчето между другото е много красиво. Не съм виждал бъдещата му жена. Но е щастливка. Един ден ще бъде царица на Персия. И което е по-важно, каквото и да приказва Атоса, благодарността ще принуди майката да дойде в леглото ми. Сигурно другата седмица. В деня след сватбата.

Прекарах един час със стария си приятел. Първото ми впечатление бе, че почти не се е променил. Но след като си тръгнах, осъзнах, че се е случило нещо много особено — Ксеркс нито веднъж не ме бе попитал за Индия или за Китай. Всъщност през четиринадесетте години, които му оставаха да живее, почти никога не спомена за мисиите ми. Бе изгубил всякакво любопитство към света. Вглъбил се бе в себе си. Не се интересуваше от нищо друго освен от харема и завършването на строежите, които бе започнал през младостта си.

Когато подозрителните спартанци с пълно основание наказаха Павзаний със смърт като персийски агент, Ксеркс като че ли не забеляза, че е изгубил главния си съюзник в гръцкия свят. Но по това време той вече бе успял да убеди самия себе си, че като предан син е водил войната, която баща му е желаел да води. И че не е успял трайно да задържи континентална Гърция, понеже му е липсвал късметът на Дарий. Затова пък е имал удоволствието два пъти да опожари Атина до основи. Отмъстил бе за Троя и Сарди и в последна сметка бе доволен от изхода на Гръцките войни.

Демокрит ми припомня Есхиловата пиеса „Перси“, която някой ми прочете скоро след пристигането ми в Атина. Пиесата е пълна глупост. Преди всичко нито веднъж не съм чул Ксеркс да каже нещо похвално за атиняните — нито пък за останалите гърци. Със сигурност никога не ги е нарекъл „смели“ и „безстрашни“. И — как беше този смешен стих? — „Тези печални очи видяха яростните им и прекрасни дела“. Прочети ми онази реч, на която се смях. Как… Да, поради „злочестата съдба роден съм да разбия, да погубя собствената си родина“.

В действителност Ксеркс не само не погуби собствената си родина, ами дори смяташе, че доста добре се е справил с бащиното си наследство. Искаше да даде урок на гърците и им го даде. Имаше само едно оплакване — разноските по войната.

„И последното късче злато, което взех от Вавилон, бе похарчено в Гърция — казваше той. — Затова поуката е ясна. Никога не тръгвай на война срещу бедна държава, защото, какъвто и да е изходът, ще изгубиш!“

Тези мисли едва ли биха допаднали много на Есхил, защото за един грък е трудно да осъзнае, че Гърция е малка и бедна. И че Персия е голяма и богата. Както и че животът е кратък. Наистина кратък.

 

 

Бях на сватбата на престолонаследника Дарий и дъщерята на Мазист. Две трети от присъствуващите в двора виждах за пръв път. Но тъй като повечето бяха потомци на Шестте, разпознавах новото поколение царедворци по имената, макар лицата им да не ми говореха нищо. Освен това сватбата ми даде възможност отново да заема мястото си в двора на Великия цар — този път сред възрастните! Оказваха ми дължимото уважение като към стар приятел на застаряващия суверен, въпреки че аз самият не представлявах истински интерес за никого. Дворът бе също така вглъбен в себе си, както и Великият цар. Но всъщност бях отсъствувал прекалено дълго. Освен това нямах пари. Цели десет години се разправях с хазната, докато си възвърна имотите, а да не говорим, че с Лаида уреждането на сметките беше далеч по-сложно. Очаквах да се зарадва повече, като види, че единственият й син е жив. Но от друга страна, забелязал съм, че много родители сякаш изпитват гордост, когато надживеят възрастните си деца.

Лаида се бе настанила в моята част на къщата и преместването й в женските покои бе придружено от многобройни и недостойни оплаквания. Макар все пак да беше доволна, че ме вижда жив, Лаида изрази доста сдържано майчината си радост.

— Откъде да знаем? — повтаряше тя и гледаше тъжно как изнасят скриновете и диваните от моята стая, за да ги преместят в доста тесните женски покои. — И без това според закона, ако три години няма вест от теб, смята се, че си мъртъв.

Лаида почти не се бе променила. Беше понапълняла и това придаваше по-мек и младолик израз на лицето й, което навремето с напредването на възрастта бе започнало да изглежда твърде строго и решително.

— Очаквах гости тази вечер.

Това бе на другия ден след последните сватбени церемонии.

— Нищо не ти пречи да ги приемеш — отвърнах аз любезно. Бяхме по-скоро като стари познати, отколкото като майка и син. — Да дойда ли и аз?

— Ако обещаеш, че няма да се държиш предизвикателно — каза Лаида с известен страх в гласа.

— Значи гърци. — Това е то, помислих си аз, хората до края на живота си остават едни и същи. — Да не би все още да заговорничиш?

— Повече от всякога — отвърна Лаида с високо вдигната глава, като несъмнено мислеше за приликата си е богиня Атина. — Дошъл е дългоочакваният за всички ни миг. Никога не сме имали по-добри изгледи за успех.

— По-добри? Да, разбира се! Всъщност прекрасни! — Не можах да сдържа негодуванието си. — Изгубихме два от шестте корпуса на армията, половината флота и хазната е празна. И какво те кара да мислиш, че нашите, персийските, изгледи никога не са били по-добри?

Получих отговор. И то подробен. Първо от Лаида. А вечерта — от Демарат. Той все още бе красив мъж, макар годините да си бяха казали думата. Вече явно се чувствуваше удобно в персийски дрехи и въпреки че краката му бяха скрити в прилични персийски обувки, допусках, че се е научил да се мие. Сред гръцките емигранти, поканени на вечеря, имаше един красив младеж на име Аполонид. Ксеркс го бе харесал. Не, Демокрите, не заради красотата му, а заради способностите му като лекар. Излишно е да споменавам, че благодарение на тази му външност не го допускаха да се доближи до харема. Обикновено лекарите са единствените мъже, които имат достъп до тази част на двореца, но е задължително да са или много стари, като Демокед, или много грозни. А най-добре и двете. Евнусите не изпускат лекарите от очи, но всички бяха единодушни, че няма нужда да се предизвиква съдбата с мъже като Аполонид.

— Братовчед ми Павзаний вече показа искрените са намерения. Върна петима от славните роднини на Великия цар.

Демарат бе усвоил един цветист и доста отблъскващ персийски говор. Всъщност сега се държеше повече като персиец, отколкото като спартанец и не бях сигурен дали не предпочитам старата му недодялана персона. Спартанците не са свикнали нито на разкош, нито на относителна свобода. Когато тези две неща се съчетаят, както е в персийския двор, спартанецът се покварява.

— Но спартанците несъмнено няма да разрешат на Павзаний да сключи съюз с нас.

От самото начало бях сигурен, че Павзаний е обречен. Беше нагъл. И алчен. И глупав. Такива качества обикновено привличат вниманието на онези палави богини, които гърците с безпокойство наричат „Благите“. Става дума за Фуриите.

— Не познаваш Спарта — отвърна с ведро снизхождение бившият спартански цар. — Павзаний е регент. Може да прави каквото си иска, защото ефорите^[1] са му в джоба. А те са му сигурни в джоба, докато пълни джобовете им със злато. О, той ще стане господар на цяла Гърция. От името на Великия цар, разбира се.

Лаида беше възбудена. Нищо не предизвиква такъв младежки блясък в очите й, както един гръцки заговор. На тема гръцка политика тя е направо умопомрачена.

След вечерята конспираторите имаха височайше посещение. Познавах бегло Мегабиз от младини. Беше син на Зопир, осакатения вавилонски сатрап, когото с Ксеркс успяхме да избегнем при първото си пътуване до Вавилон. През годините, които прекарах на изток, Мегабиз така се бе отличил във военното поприще, че Ксеркс му бе дал дъщеря си Амистида за жена. Между другото Мегабиз имаше син от по-ранен брак, наречен на дядо си Зопир — същият този Зопир, който неотдавна дойде в Атина, за да създава неприятности на родината си. Вярно е, че младежът има основание да бъде озлобен към нашата царска фамилия, но това не е причина да се държи като грък.

На вид Мегабиз бе гигант — предполагам, че не се е променил. Този човек притежава способността да оцелява. Неотдавна, по време на един царски лов, спаси живота на Великия цар Артаксеркс. За нещастие никой поданик няма право да убие животно, преди Великият цар да е убил първата си плячка. Макар да бе благодарен на Мегабиз, задето му е спасил живота, Артаксеркс се разгневи поради нарушаването на древния обичай. Мегабиз бе осъден на смърт. Но Амистида се съюзи с царицата-майка Аместрида и двете заедно успяха да убедят Великия цар да изпрати Мегабиз в изгнание. Говори се, че сега е прокажен. Но тогава, когато за пръв път се срещнахме под зоркия поглед на Лаида, всичко това все още предстоеше да се случи.

Започна обичайното, което ще рече безкрайно, обсъждане на гръцките дела. Забелязах, че Мегабиз не иска да се обвързва. Забелязах още, че постоянно гледа към мен, като че ли очаква някакъв сигнал. Накрая, когато гърците започнаха да се напиват, му направих знак да дойде с мен в работната ми стая, която е точно до трапезарията. Когато излизахме, Лаида ми отправи яростен поглед — в собствената ми къща!

— Интересувам се от изтока — каза Мегабиз.

Излишно е да споменавам, че дори и лидийският оркестър не би погалил слуха ми така, както това единствено изречение.

Цял час говорихме за Индия и за Китай. Разговора, който не бе съдено да водя с Ксеркс, проведох с неговия генерал. За Мегабиз нямаше съмнение къде е бъдещето на Персия.

— В момента няма пари, разбира се. — Но гигантската глава кимаше утвърдително, вместо да се поклаща отрицателно. — Ще минат няколко години, преди да можем да подготвим нападението.

— Но ти искаш това да стане, нали?

— Не по-малко от теб.

Спогледахме се. После си стиснахме ръцете. Бяхме съюзници. В съседната стая гърците пееха милетски любовни песни.

— Какво мислиш за Павзаний? — попитах.

— Какво може да мисли човек за миналогодишния спасител на Гърция, който днес предлага да ни я продаде срещу царска жена и копринена роба. Той е като облак — днес е тук, утре го няма.

— А когато облакът отмине…

— Ще прекосим Инд.

— Дарий мечтаеше за крави.

— Тогава ние с теб ще съберем стадата за сина му — отвърна Мегабиз.

Но за нещастие на Персия Ксеркс предпочиташе да събира стада от жени. Освен това колкото повече остаряваше, толкова повече се усилваше желанието му за онова, което не можеше или не трябваше да притежава. И докато с Мегабиз разпалено обсъждахме източната политика, Ксеркс вече се бе влюбил в новата жена на сина си. Като не успя да прелъсти майката, сега бе решил да съблазни дъщерята.

Тъй като Аместрида — сегашната царица-майка — отдавна има огромно влияние в персийския двор, би трябвало да се опитам да поправя невярната представа за нея, която преобладава в гръцкия свят. Подобно на своята предшественица царица Атоса, Аместрида активно се занимава с политика. Като дъщеря на Отан тя има свои лични доходи, което означава, че не е финансово зависима от Великия цар. Всъщност подозирам, че в някои случаи дори е точно обратното. Макар Аместрида да приема мъже така, сякаш самата тя е мъж, около нея никога не е имало и най-малък намек за скандал — с мъж. Евнусите са друг въпрос. Във всеки случай поради страхопочитанието, което вдъхва, Аместрида не предразполага към любовни връзки. И тя като Атоса от самото начало се беше посветила на синовете си. И тя като Атоса успя да принуди Великия цар против волята си да даде на сина й титлата престолонаследник. Изглежда, че като правило всички царе по света неохотно посочват наследника си по редица причини, които са съвсем обясними, макар и не всякога разумни.

В Суза Аместрида заема така наречената трета къща на харема. При разширяването на двореца Ксеркс значително уголеми и покоите на царицата. Ето защо днес тя разполага със своя собствена канцелария, както и с множество апартаменти за придворните си дами, евнусите си и така нататък. В персийския двор царицата-майка по традиция стои по-високо от царицата-съпруга. Когато Ксеркс стана Велик цар, по правило третата къща трябваше да остане под контрола на майка му. Но Атоса предпочете старите си покои.

— Няма значение къде ще живея — каза и ми се усмихна лукаво. — Важното е да съм жива. Преотстъпвам третата къща на Аместрида.

Колкото и да е чудно, двете жени бяха в отлични отношения. Аместрида никога не забрави факта, че именно Атоса я бе направила царица, а за разлика от повечето хора Аместрида не намразва онези, които са й помогнали. Освен това съзнаваше, че старата царица все още владее канцеларията. Говори се, че нито един сатрап не е бил назначен без одобрението на Атоса. До голяма степен от нея зависеше и кой командир в коя сатрапия да бъде изпратен, за да надзирава местната администрация. Подборът на сатрапите, които са относително независими, както и на съответствуващите им командири от армията, които са пряко подчинени на Великия цар, е тънко изкуство. Една грешка — и ето ти гражданска война!

Аместрида посещаваше Атоса в покоите й най-малко веднъж на ден и двете дами разменяха мисли по държавните въпроси. Често присъствуваше и дворцовият управител Аспамитър. Той бе достатъчно прозорлив, за да служи вярно на всяка от тях.

Независимо от разочарованието ми, че източната политика за сетен път не доведе до нищо, дните ми в двора всъщност протичаха много приятно. Със смяната на годишните времена правехме обиколката си от Персепол в Суза, в Екбатана… и пак отначало. Живеех в безоблачно спокойствие. И щастливо. Не че се бях отказал от амбициите си. Исках слава за себе си. Исках слава за Ксеркс. Но Великият цар предпочиташе да води битките си не в Гангската равнина или по бреговете на Жълтата река, а в къщите на харема. И така хегемонията над света си остана мечта.

Бе изминал месец от сватбата на Дарий с дъщерята на Мазист, когато видях царица Аместрида — в деня след злочестата нощ, в която Ксеркс за пръв път прелъсти новата си снаха. Бях сам с царица Атоса. Старата Атоса вече съвсем бе изоставила преструвките, че някой трябва да бди над целомъдрието й. Но и сравнително младата Аместрида се държеше свободно като мъж. През онези златни години нашите дворцови дами бяха по-свободни от всякога. Естествено, заловяха ли някоя жена от харема насаме с мъж, очакваше я удушаване, а мъжа заравяха жив — далеч по-зла участ от тази, отредена на атинския прелюбодеец, комуто вкарват ряпа в ануса, а това може да достави по-скоро удоволствие, отколкото неприятно усещане.

Аместрида е висока, слаба, крехка жена. Има мелодичен глас, тъмни очи, бяла кожа и лесно се изчервява. Държането й е благо и нерешително. И макар на пръв поглед никак да не прилича на своята предшественица, тя вдъхва не по-малко страхопочитание от Атоса. Подозирам, че Атоса — която по-добре познавах — бе по-умна. От друга страна, Аместрида управлява Персия вече много по-дълго от Атоса. Освен това Атоса бе принудена да дели властта с Дарий, а Аместрида никога не я е поделяла с никого. Управлява сина си Артаксеркс така, както управляваше баща му Ксеркс. И се справя добре. Несъмнено до голяма степен нейна е и заслугата за дълготрайния мир в Персия, чийто грохнал символ съм аз — треперещ от студ в тази ветровита къща.

Аместрида влезе в Атосината спалня без церемонии.

— Започна — прошепна тя. После ме видя. — Кой е този?

— Зет ти Кир Спитама — отвърна Атоса любезно. — Женен беше за Пармида.

Аместрида ми заповяда да стана. Стори ми се учтива, дори стеснителна.

— Следяхме приключенията ти на изток с голям интерес — каза тя сдържано. — Трябва да ни посетиш в третата къща и да ни разкажеш повече неща.

Аместрида има не само превъзходен екип от шпиони, но и отлична памет. Знае с точност кой за какво го бива и как най-добре да го използува. В нейните очи аз представлявах източната политика — и Зороастър. Понеже и двете неща никога не са я интересували, не съм сред приближените й — според мен за добро.

Атоса ми заповяда да напусна стаята. Чаках в дългата зала, където Атосините секретари подготвяха писмата й. Един час по-късно бях повикан отново в спалнята й. Аместрида си бе отишла, а бялата емайлова маска приличаше на счупена ваза. Разказа ми какво се е случило,

— Синът ми е луд — добави тя накрая.

— Какво може да се направи?

Атоса поклати глава.

— Нищо. Нищо не е в състояние да го спре. Но сега синът му го мрази, което е опасно. А Аместрида мрази момичето, и това също е опасно. За момичето. И за майката. Аместрида мисли, че майката е виновна. Не съм съгласна. Казах й: „Познавам жената на Мазист, тя не е като другите жени. Когато е отказала на Ксеркс, отказала му е искрено.“ Само че Ксеркс е упорит. Надяваше се да я спечели с тази женитба, но не успя. А сега се е влюбил в дъщерята. Аместрида твърди, че пожелал момичето в мига, в който го посрещнал в къщата на сина си. И сега тя е негова.

Атоса се отпусна в леглото върху купчината възглавници. Искрящите й очи ме изгаряха като огъня на Премъдрия господ. С тих, но твърд глас тя произнесе епитафа: „Говоря в присъствието на Анахита, най-великата богиня. Ще оплакваме мъртвец в тази къща.“ Погледна нагоре, към лицето на богинята. Прошепна халдейска молитва. После погледна мен:

— Помолих богинята да изпълни едно мое желание — каза тя. — Следващият човек, когото ще оплакват в тази къща, построена от баща ми, да бъда аз!

Анахита отговори на молитвата й. Два дни по-късно старата царица умря, както спеше. Тъй като дворът се готвеше да замине за Персепол, всички оцениха съобразителността й. Бе избрала часа на смъртта си така, че за погребението нямаше нужда да се прави специално пътешествие до Пасаргада. Вместо това тялото й щеше да пътува с двора, сякаш още е жива.