Гор Видал
Сътворението (12)

8.

През детството си водех два живота: религиозен живот вкъщи с Лаида и маговете, последователи на Зороастър, и друг — в училище. Бях по-щастлив в училище, където дружах с Ксеркс и братовчед му Мардоний, сина на Гобрий. Тримата бяхме на една и съща възраст. С изключение на Милон всичките ми съученици бяха перси. По неизвестна за мен причина синовете на Хистией не посещаваха първия отдел на училището. Това бе явно пренебрежение и не вярвам Хистией, който бе амбициозен човек, да го е приемал безболезнено.

Макар да бе сурово, военното обучение ми бе приятно — ако не за друго, то поне защото в него не участвуваха никакви магове. Обучаваха ни най-добрите измежду „безсмъртните“. Което ще рече най-добрите воини в света.

Онова утро, когато за първи път усетих присъствието на Ксеркс, е по-живо в паметта ми от днешното. Но тогава бях млад. Виждах. Какво виждах ли? Слънцето като златен диск на фона на бледата синева. Тъмнозелените кедрови гори. Високите планини със снежни върхове. Жълтите поля, край които пасяха кафяви елени. Детството е пълно с цветове. Старостта… Тя ни лишава от цветове — в моя случай и от зрение.

Започнахме похода преди изгрев-слънце. Вървяхме по двама, всеки с копие в ръка. Неизвестно защо ме сложиха до Ксеркс. Той не ми обърна внимание. Излишно е да пояснявам, че аз го разгледах внимателно. Като дете на харема, знаех, че ако съмишлениците на Атоса победят съмишлениците на Гобрий, един ден той ще стане Велик цар.

Ксеркс беше високо момче с бледосиви очи, които блестяха изпод тъмните му, сключени под права линия вежди. Макар да бе още малък, по румените му страни бяха поникнали тъмнозлатистите къдри на мека брада. В полово отношение той беше преждевременно развит.

Дори и да съзнаваше каква роля му е отредила съдбата, Ксеркс не го показваше. Държеше се като един от многото синове на Великия цар. Имаше очарователна усмивка. За разлика от повечето хора запази до края всичките си зъби.

Не го заговорих, нито пък той мен.

По обед ни заповядаха да спрем до един горски извор.

Позволиха ни да пием вода, но не и да се храним. Кой знае защо, вместо да се излегна до другите на поляната, тръгнах да бродя из гората.

Внезапно зелените лаврови клони пред мен се разтвориха. Видях зурла. Разкривени бивници. Замръзнах с копие в ръка, неспособен да помръдна, а огромното четинесто тяло се измъкна изпод лавровия плет.

Глиганът ме подуши. Отстъпи. В този миг самият звяр бе не по-малко изплашен от мен. После изведнъж някак особено се извъртя, сякаш реши да ме заобиколи, и описвайки дъга, се спусна към мен.

Полетях високо във въздуха. Още преди да падна обратно на земята, установих, че в гърдите ми няма капчица въздух.

Помислих, че съм умрял, но после открих, че макар да не мога да дишам, мога да чувам — чух как глиганът издаде звук, подобен на човешки вик, и тъкмо тогава копието на Ксеркс се заби дълбоко във врата на животното. Най-сетне поех глътка въздух и видях как окървавеният глиган се завлече до лавровия плет, където се препъна, падна и умря.

Всички се спуснаха към Ксеркс, за да го поздравят. На мен никой не обърна ни най-малко внимание. За щастие не бях ранен. Всъщност никой не ме забеляза освен Ксеркс.

— Надявам се, че си добре — каза той. Бе застанал пред мен, гледаше ме и се усмихваше.

Аз също го гледах отдолу.

— Ти ми спаси живота.

— Знам — отвърна той лаконично.

В такъв миг човек има нужда да каже много неща, но не може да ги изрази, тъй че и двамата предпочетохме да замълчим. А и по-късно никой от нас не спомена и дума за този епизод.

През годините неведнъж съм имал възможност да забележа, че когато някой спаси живота на друг, той често изпитва чувство за собственост към спасения. С нищо друго не мога да си обясня факта, че Ксеркс ме избра за свой най-добър приятел. Скоро след нашето горско приключение по негово настояване се преместих в къщата на принцовете.

Продължих да ходя при Лаида, но вече не живеех с нея. Тя беше много щастлива, че съм близо до Ксеркс — поне така твърдеше. Години по-късно ми призна, че приятелството ни я е тревожело: „Тогава всички мислеха, че Артобазан ще наследи Дарий. Ако беше станало така, щяха да убият Ксеркс заедно с всичките му приятели.“ Дори и да съм съзнавал опасността, не ми е останал никакъв спомен за нея. Беше вълнуващо да имаш другар като Ксеркс. Всичко му се удаваше. Беше отличен ездач. Служеше си изкусно с всички видове оръжие. Макар да не проявяваше особен интерес към уроците на маговете, можеше да чете доста добре. Струва ми се, че не се научи да пише.

Всяка година, по реда на годишните времена, следвахме Великия цар от Суза в Екбатана във Вавилон и обратно в Суза. Двамата с Ксеркс предпочитахме Вавилон пред другите столици. Че кой млад човек не го предпочита? Докато бяхме ученици, целият ни живот се управляваше от офицери, магове и евнуси. При това дворът си бе двор независимо в кой град се намира, което важеше и за дворцовото училище. Нямахме повече свобода от робите, които работят в сребърните мини на дядо ми. И все пак във Вавилон усещахме, че извън строгите ограничения на Дариевия двор съществува един прекрасен живот. Изпълнени с копнеж, ние — Ксеркс, Мардоний и аз — се питахме какво ли би било, ако посетим града, когато дворът не е във Вавилон. Когато станахме двадесетгодишни, желанието ни се сбъдна.

Мардоний имаше бърз ум. Всички мислеха, че Дарий много го харесва. Казвам „мислеха“, защото човек никога не можеше да е сигурен в истинските чувства на Дарий към някого. Той беше изкусен манипулатор и притежаваше непреодолим чар. В същото време бе и най-непроницаемият човек на света. Никой не знаеше какво точно е отношението на Дарий към него и на какво може да разчита, а в случаите, когато това най-сетне му ставаше ясно, често беше вече твърде късно. Без съмнение Дарий се съобразяваше с факта, че Мардоний е син на Гобрий — един, меко казано, опак човек — и потенциален съперник.

Затова се държеше мило както със сина, така и с бащата.

Според ритуала на рождения си ден Великият цар измива главата си в присъствието на членове и близки на царското семейство и изпълнява техните желания. Онази година в Суза на Ксеркс бе отредено да държи сребърната кана с розова вода, а на Мардоний — да изсуши с копринена кърпа косата и брадата на Дарий.

— Какво ще си поискаш, Мардоний? — попита Великият цар.

— Губернаторството на Вавилон през третия месец от годината, Велики царю.

Въпреки че изискванията на протокола забраняват на Великия цар да показва учудване, според Ксеркс баща му явно се учудил.

— Вавилон ли? Защо Вавилон? И защо само за един месец?

Но Мардоний не отговори. Просна се в краката на Дарий — поза, която според етикета означава: аз съм твой роб, постъпи с мен както желаеш.

Дарий втренчено изгледа Мардоний. После обиколи с поглед препълнената зала. И макар че на никого не е позволено да го гледа право в лицето, Ксеркс вдигна очи към него. Когато срещна погледа на сина си, Дарий се усмихна.

— Не съм виждал толкова скромен човек — каза Дарий, като се престори на извънредно учуден. — Разбира се, много хора са направили състояние за по-малко от месец. Но със сигурност не във Вавилон. По отношение на парите чернокосите хора са много по-хитри от нас, персите.

— Ще отида с него, Велики царю, ако изпълниш това като мое желание — заяви Ксеркс. — Ще пазя добродетелта на Мардоний.

— А кой ще се грижи за твоята добродетел? — попита сериозно Дарий.

— Кир Спитама, ако изпълниш неговото желание. Помоли ме да ти го предам. — Ксеркс бе репетирал това много пъти под ръководството на Мардоний. — Той ще се грижи за нашето религиозно обучение.

— Кир Спитама се е заклел да накара върховния жрец на Бел-Мардук да поеме пътя към Истината — каза Мардоний с набожно изражение.

— Тук явно има някакъв заговор — рече Дарий, — но трябва да постъпя така, както постъпват всички царе на този ден. Мардоний, син на Гобрий, поверява ти се управлението на моя град Вавилон за третия месец от новата година. Ксеркс и Кир Спитама ще те придружат. Но защо третия месец?

Естествено, Дарий добре знаеше какво сме си наумили.

— Висящите градини на Ефрат ще са цъфнали, Велики царю — отвърна Мардоний. — Това е прекрасно време от годината.

— А обстоятелството, че през същото това време Великият цар е много далеч в Суза, го прави още по-прекрасно.

Дарий избухна в смях — плебейски навик, който запази до последния си ден. Съвсем не намирах този смях за противен, по-скоро обратното.