Гор Видал
Сътворението (16)

3.

Пристигнахме в Сарди в началото на есента.

Цял живот бях слушал за този приказен град, основан — или по-скоро повторно основан — от Крез, най-богатия човек на земята, чието поражение във войната с Кир е послужило за тема на хиляди балади, пиеси, легенди, дори на милетски разкази за разврат и невъздържаност.

Вече не си спомням какво съм очаквал да видя. Сигурно постройки от чисто злато. Вместо това се озовах в един съвсем незабележителен град с около петдесет хиляди жители, натъпкани в къщи от кал и слама. Тъй като улиците не са нищо повече от криволичещи пътеки, в Сарди човек може да се изгуби дори по-лесно, отколкото в също тъй неприветливите Суза и Атина.

Щом свършихме работата си по настаняването на войниците в един лагер южно от града, двамата с Мардоний скочихме на конете и отидохме в Сарди, където веднага са изгубихме. Лошото беше, че градските жители не говореха нито персийски, нито гръцки, а не вярвам да има човек на света, който да говори лидийски освен самите лидийци.

Яздихме, както ни се стори, с часове ту в една, ту в друга посока. Непрекъснато рискувахме да си разбием главите в някой балкон… особено когато бе замаскиран с висящо пране. Бяхме единодушни, че жителите на Сарди са необикновено красиви. Мъжете сплитат косите си на дълги плитки и се гордеят със светлата си и нежна кожа. Никой мъж от по-висшите съсловия не показва лицето си на слънце. И все пак лидийската конница е най-добрата в света. Тя е опората на персийската армия.

Накрая слязохме от конете и ги поведохме покрай реката, която тече не само през центъра на града, но и през центъра на огромния пазар. Усъмниш ли се, че си изгубил пътя, следвай реката — твърди се, че това са думи на Кир Велики.

Пазарът в Сарди е по-голям дори от пазара в Суза. Десет хиляди шатри и сергии, оградени с тухлени стени, предлагат цялото изобилие на света. Докато се разхождахме наоколо, зяпнали като двама карийски селяни, никой не ни обърна внимание. Персийските офицери не предизвикват сензация в Сарди.

Търговци от всички краища на света излагаха стоката си. Имаше амфори и кратери от Атина. Памучни платове и рубини от Индийската сатрапия. Килими от Персийските планини. Покрай мътната река растяха палмови дръвчета, на които бяха завързани стотици злонравни камили. Докато освобождаваха едни от екзотичните им товари, на гърбовете на други трупаха лидийски стоки — червени смокини, дванадесетструнни арфи, злато… Да, Сарди е град на златото, защото мътната река е пълна със златоносен пясък. Пръв започнал да промива златото и да прави украшения бащата на Крез. Започнал да сече и първите златни монети.

По хълмовете отвъд Сарди има мини за най-редкия метал в света — среброто. Навремето притежавах сребърна монета, за която се смяташе, че е изсечена преди повече от век. Ако наистина е било така, то тя е била от времето, когато е царувал дядото на Крез. Така че сеченето на монети по днешните ни представи наистина води началото си от Лидия, както твърдят лидийците. Моята лидийска монета имаше релефно изображение на лъв, но бе толкова изтрита, че релефът почти се бе загладил. Откраднаха ми я в Китай.

— Колко са богати! — възкликна Мардоний. Имаше вид на човек, който е способен собственоръчно да ограби целия пазар.

— Това е, защото не харчат пари да си построят по-прилични къщи.

Все още бях разочарован от грозотата на легендарния град.

— Предполагам, че предпочитат да си харчат парите за удоволствия — отвърна Мардоний.

Мардоний направи знак на един лидийски търговец, който дойде при нас и се съгласи да ни стане водач. Бавно си пробивахме път из пазара и изведнъж се почувствувах изтощен от изобилието на ярки багри и силни миризми, към които се прибавяше досадният брътвеж на сто различни езика.

Точно зад стената на пазара има малък парк със сенчести дървета. В далечния му край се намира старият дворец на Крез — двуетажна постройка от непечени тухли и греди. Там живее персийският сатрап на Лидия.

Докато вървяхме след дворцовия управител по прашния коридор към тронната зала, Мардоний клатеше глава:

— Ако аз бях най-богатият човек на света, със сигурност бих се справил далеч по-добре.

Артаферн седеше на стол до трона, който винаги стои празен, щом Великият цар не е в залата. С учудване установих, че тронът е точно копие на лъвския трон на Великия цар, само че отвратителна изработка — от електрон^[1].

Артаферн имаше аудиенция с група лидийци, но щом видя Мардоний, стана и го целуна по устата. Аз целунах сатрапа по бузата.

— Добре дошли в Сарди. — Повече от всякога Артаферн ми заприлича на баща си Хистасп. — Ще ви настаним тук при нас.

После Артаферн ни представи лидийците. Най-възрастният сред тях се оказа Ард, синът на Крез. С течение на времето опознах добре този старец. Той беше наистина една пленителна останка от миналото.

През следващите няколко дни често се срещахме с Артаферн и с гърците. Всички гръцки авантюристи, изглежда, се бяха събрали в Сарди. Излишно е да споменавам, че до един очакваха да бъдат наети. И Артаферн ги нае не само защото са отлични войници и моряци, но защото са колкото продажни, толкова и интелигентни.

Демокрит е твърде учтив, поради което не изразява несъгласието си. Но аз съм видял онази страна от характера на гърците, която те обикновено прикриват един пред друг. Видял съм ги в персийския двор. Чул съм ги как молят Великия цар да нападне родните им градове, защото никой грък не може да понесе успеха на друг грък. Ако през онези години нямаше гърци в Персия, нямаше да има и Гръцки войни — Ксеркс щеше да разшири империята ни и да завоюва цяла Индия чак до Хималаите, а може би и отвъд тях. Но няма смисъл да разсъждаваме повече, защото темата „Онова, което би могло да се случи“ и без това отдавна е изчерпана.

На първото заседание на съвета по време на престоя ми в Сарди присъствуваше и Хипий. Придружаваха го Тесал и моят стар приятел от училище Милон.

Хипий си спомни срещата ни в ловната хижа предишната зима.

— Оттогава задълбочено чета творбите на дядо ти — рече той.

— Радвам се, че следваш Истината, Тиране.

Казах това от учтивост. Не споменах, че по онова време за учението на дядо ми можеше да се прочете извънредно малко. Днес, разбира се, хиляди волски кожи са изписани с молитви, химни и диалози, за които се твърди, че са на Зороастър.

— Знаем, че Аристагор все още е в Кипър с флотата си. Знаем, че атинските демагози са му изпратили двадесет кораба. В момента тези кораби сигурно вече са близо до Кипър. Трябва да си възвърнем Милет, преди двете флоти да са се съединили.

— Градът е добре укрепен. — Артаферн не бързаше да се обвързва с каквато и да било стратегия. Беше привърженик на принципа, че най-важното качество на държавника е да знае кога да не прави нищо.

— Милет е възникнал като колония на Атина — каза Хипий, — затова дори и днес много милетци хранят топли чувства към моето семейство.

Това бе чиста измислица. Ако Милет изобщо е бил колония на Атина, то това е било много преди Пизистратидите. Във всеки случай в Милет нямаше голям брой поклонници на тиранията, както се убеди и Аристагор, когато се опита да обяви независимост. Висшите съсловия в града се съгласиха да въстанат срещу Персия само при условие че Аристагор им разреши да установят демокрация по атински образец. Така че авантюристът бе принуден да удовлетвори желанието им. Както скоро щяхме да се уверим, ерата на тираните бе изкуствено продължена от политиката на Великия цар спрямо неговите гръцки градове. Очевидно управляващите класи не можеха да търпят нито тираните, нито техния съюзник, народа. Затова днес формата на управление във всички гръцки градове на думи е демокрация, а в действителност — олигархия. Демокрит мисли, че със сегашната атинска власт нещата стоят по-сложно. Не споделям мнението му.

Мардоний подкрепи предложението на Хипий. Видя в него възможност да се отличи като военачалник.

— Това е шансът ми да покажа на какво съм способен — заяви той една вечер, след като бяхме изпили доста от сладкото лидийско вино. — Ако ми поверят атаката срещу Милет, другото лято ще си бъдем у дома.

Мардоний бе прав, като каза, че войната е шансът му да покаже на какво е способен. Но не се върна у дома през следващото лято. Войната с йонийските въстаници продължи шест години.

След едноседмичен спор в съвета Артаферн се съгласи да предостави за нападението на Милет половината от персийската армия и половината от лидийската конница. Мардоний бе назначен за втори командуващ след Артобазан, най-големия син на Дарий и съперник на Ксеркс. На мен бе наредено да остана в щаба на сатрапа в Сарди.

Първата лоша вест пристигна по време на един обред в храма на Кибела^[2]. Възприех това като справедливо наказание. В края на краищата защо трябваше да участвувам в обредите на един дяволски култ. Но Артаферн бе задължил целия щаб да се яви с него в храма.

— Трябва да предразполагаме лидийците — обясни той. — И те като нас са роби на Великия цар.

Гледах с отвращение как жриците танцуват с евнусите. Невинаги беше лесно да се познае коя е жрица и кой евнух, защото и едните, и другите носеха женски дрехи. Всъщност евнусите обикновено бяха по-хубаво облечени от жриците. Никога не съм разбирал преклонението, което толкова много изостанали народи изпитват пред Анахита, или Кибела, или Артемида — няма значение с какво име наричат тази ненаситна богиня-майка.

В Сарди, на празника на богинята, младежите, които желаят да й служат, отрязват гениталиите си и тичат по улиците, като ги размахват в ръка. Други, по-малко амбициозни поклонници на богинята, вярват, че да бъдеш поръсен с кръвта на новопроизведения евнух, носи щастие. Това не е трудно. Много кръв се лее. Накрая, изтощен, самоскопилият се евнух хвърля отрязаните си части в някоя къща през отворената врата, а собственикът е длъжен да приеме нещастното създание в дома си и да се грижи за него до оздравяването му.

Няколко пъти съм наблюдавал тази церемония във Вавилон и Сарди. Младежите изглеждат напълно побъркани, затова предполагам, че предварително пият хаома или взимат друго умопомрачително средство, като онзи мед от Колхида например, който предизвиква халюцинации. Иначе не бих могъл да си представя, че човек с ума си може да служи на някой дявол по такъв ненормален начин.

Тогава в Сарди видях как някакъв нещастник хвърли гениталиите си към една отворена врата. За зла участ не улучи. После бавно умря на пътя от загуба на кръв, защото е светотатство да се притечеш на помощ на бъдещия жрец на Кибела, който, така да се каже, не е успял да намери подходящ дом за своя орган.

Обредите в чест на Кибела продължаваха безкрайно. Благовонният дим бе толкова гъст, че почти скриваше от погледа голямата статуя на богинята, която е поставена — беше поставена — в центъра на един портик в гръцки стил. От едната й страна имаше лъв, а от другата — две виещи се змии.

Старият Ард, изправен до върховната жрица, изпълняваше някакъв ритуал — не си спомням точно какъв, — отреден на последния представител на лидийската династия за тържествения случай. Сардийците бяха истински екзалтирани, а Артаферн и Хипий усилено се мъчеха да прикрият отегчението си. Милон се прозяваше.

— Ненавиждам всичко това — каза той с присъщата си детинска откровеност.

— И аз. — Нямах никакво намерение да се преструвам.

— Те са по-неприятни дори и от онези магове в училище.

— Имаш предвид маговете, последователи на Лъжата, нали? — казах аз с чувството, че трябва да проявя благочестивост.

Милон се захили.

— Щом все още си огнепоклонник, защо си облякъл войнишки дрехи? — попита той.

Преди да успея да измисля отговор, с който да го сразя, се чу тропот и се появи някакъв кавалерист. Слезе от коня и го завърза в двора на храма, което само по себе си бе светотатство. Артаферн го изгледа свирепо, а човекът се приближи и му подаде съобщение. Докато четеше съобщението, Артаферн придоби още по-свиреп вид. Йонийската флота се бе съединила с атинската и сега двете флоти бяха хвърлили котва близо до Ефес. Още по-лошо, от Милет на юг чак до Византион на север, всички йонийски градове открито бяха въстанали срещу Великия цар.

Една седмица по-късно Артаферн даде банкет в двореца на Крез. Не си спомням по какъв повод. Спомням си обаче как в полунощ един от гостите забеляза, че в града има пожар. В Сарди имаше толкова паянтови постройки, че тази вест не обезпокои никого. Там всеки ден изгарят къщи, които веднага биват издигани отново. Емблемата на Сарди не би трябвало да е лъв, а феникс.

Докато Хипий за сетен път ни напомняше за любовта на всички гърци към неговото семейство, едно след друго запристигаха съобщения. Гръцките войски слезли на брега в Ефес. Напредвали към Сарди. Били пред градските врати. Нахлули в града. Подпалили го.

Артаферн съвсем се обърка и което бе по-страшно, не можеше да го скрие. А това бе явен признак, че е неспособен да бъде главнокомандуващ в една, както вече се очертаваше, голяма война. От друга страна, кой би предположил, че тази сган от йонийски и атински гърци ще има дързостта да навлезе дълбоко в персийска територия и да подпали столицата на Лидия?

Артаферн обяви тревога. Унищожителните пламъци превръщаха нощта в ден. Ясно се виждахме един друг, докато тичахме към парка, където се събираха войските. Всички бяха готови за бой. Но къде беше неприятелят? Междувременно златисточервени пламъци озариха небето и доскоро прохладният нощен въздух се нажежи, сякаш бе знойно лято в Суза.

Накрая се появи един от адютантите на Артаферн. Съобщи ни, че трябва да се оттеглим в акропола „под строй“. За нещастие заповедта дойде много късно. Всички пътища за излизане от града бяха преградени от пламъци. Оставаше ни само една възможност: да се скрием на пазара. В най-лошия случай щяхме да плуваме в реката, докато утихне пожарът. Излишно е да споменавам, че тази спасителна идея бе хрумнала на всички останали хора в Сарди. Докато стигнем до оградата на пазара, там вече се бе насъбрала тълпа от жители на града, а също персийски и лидийски войници.

Предполагам, че краят на света ще прилича на опожаряването на Сарди. Неистови писъци, рев на животни, грохот от срутващи се една върху друга сгради, докато огънят пълзеше и изведнъж лумваше ту тук, ту там по волята на капризния вятър.

Но вятърът, който унищожи Сарди, спаси живота ни. Ако не беше духал с такава сила, пламъците щяха да ни задушат. А така имаше достатъчно въздух, за да дишаме. Освен това високата стена, която ограждаше пазара, се оказа преграда за огъня. Нищо вътре не се запали освен редицата палмови дръвчета край дълбоката река, в която се отразяваха пламъците на пожара.

Молех се на Премъдрия господ и потръпвах от мисълта за кипящия метал, когато настъпи краят на света. Никога не съм се чувствувал по-безпомощен.

— Можем да си направим сал — каза Милон — и да се спуснем надолу по течението.

— Тъкмо там ни чакат твоите атиняни. Когато минаваме покрай тях, един по един ще ни убият.

— Тогава да използуваме дънери. Ще се гмуркаме под тях, както правят онези хора ей там.

Много лидийци пляскаха във водата, като се държаха за парчета дърво или надути мехове.

— Ще трябва да хвърлим оръжието си.

Предпочитах да се удавя, отколкото да изгоря, но за момента исках да изчакам колкото е възможно по-дълго, преди да взема това безвъзвратно решение. Милон поклати глава.

— Не мога да хвърля оръжието си.

Като професионален войник и наследник на тирани, той трябваше да умре в битка. Само че в случая не се очертаваше друга битка освен тази с две от четирите природни стихии.

Изведнъж в пазара нахлу лидийската конница. Гривата на един кон гореше; горяха и дългите плитки на ездача му. Сякаш по единодушно решение конят и ездачът се хвърлиха в реката.

За щастие тъкмо тогава се появи Артаферновият началник-щаб. Забравил съм името му, което е неблагодарност от моя страна, защото тъкмо той спаси живота ни. Спомням си все пак, че беше едър човек и носеше къс камшик, който използуваше с щедра ръка, без да избира между военни и цивилни.

— Стройте се! По местата! Конницата вляво, до стената! Пехотата, по роти, край реката! Не стойте до горящите дървета! Всички цивилни, от другата страна!

За мое най-голямо учудване, отново се превърнахме в дисциплинирана армия. Помня, че си помислих: сега ще изгорим живи в безупречен строй. Но пожарът не проникна през стените на пазара. Гърците обаче проникнаха. Нахлуха вътре, като пееха с пълно гърло някакъв пеан^[3]. Щом видяха персийската армия и лидийската конница строени за бой, заковаха на място.

Сардийците се разбягаха, за да търсят прикритие, а персийският командир даде заповед за атака. Онемели, гърците изчезнаха също тъй мигновено, както се бяха появили. Конницата се опита да ги последва през криволичещите улички на горящия град, но те бяха много бързи, а пожарът — много буен.

До обед на другия ден две трети от Сарди се бяха превърнали в пепелище, което продължи да тлее още седмици. Но градът, поначало безредно построен, бе възстановен с поразителна бързина и шест месеца по-късно Сарди възвърна стария си вид, дори стана може би малко по-хубав. Пожарът се оказа в наша полза. Въпреки прогръцките настроения сред лидийците, те бяха толкова разгневени от извършеното светотатство спрямо Кибела, че по пътя за Ефес конницата им унищожи половината гръцка армия.

И все пак гръцката стратегия като цяло се оказа успешна. Гърците бяха отправили предизвикателство към Великия цар от сърцето на империята му. Опожарили бяха лидийската столица. Принудили бяха Артобазан да вдигне обсадата на Милет, за да отбранява Лидия. В същото време по море обединените флоти на Аристагор и атиняните се оказаха неуязвими и, за известно време, непобедими.

По-късно същата зима към въстанието на йонийските гърци се присъедини остров Кипър и Персия се оказа във война с една внушителна групировка, известна като Йонийската федерация.