Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (8)

Седма глава

В самите недра на „Хуманистас“ ООД беше оборудвана модерна подслушвателна станция, която покриваше трафика на тайни сигнали, излъчвани от основните разузнавателни мрежи. Нямаше човешко ухо, което да прослушва информацията, понеже никое човешко ухо не би различило смисъл в чутото. Сигналите бяха криптирани, поради което входящият трафик минаваше през поредица от сложни софтуерни програми, съставени от евристични алгоритми — което ще рече програми, създадени така, че да се самообучават. За всяка разузнавателна мрежа имаше отделна програма, понеже алгоритмите за криптиране на агенциите бяха уникални.

Батареята от програмисти на „Хуманистас“ невинаги успяваха да разбият кодовете — веднъж имаха повече успех, друг път — по-малко, но допустимият минимум беше Спалко да получава адекватна представа за всичко, което става по света. Кодовете на американското Централно разузнавателно управление бяха сред разгаданите, така че броени часове след като директорът заповяда незабавно да бъде унищожен Джейсън Борн, Степан Спалко се запознаваше с този материал.

— Чудесно — възкликна той. — Сега вече всичко се подрежда според плана. — Остави листа с разшифрованото съобщение и извади на монитора карта на Найроби. Обиколи целия град, докато намери един от крайните квартали, където президентът Джомо искаше да бъде изпратен медицински екип на „Хуманистас“, за да окаже помощ на поставени под карантина пациенти със СПИН.

В този момент мобилният телефон на Спалко иззвъня. Той се заслуша в отсрещния глас. Погледна си часовника.

— Би трябвало да има достатъчно време — каза. — Браво.

После се качи с асансьора до кабинета на Итън Хърн.

Пътьом звънна един-единствен телефон и за броени минути успя да постигне нещо, за което на други в Будапеща им бяха нужни седмици — място в партера на операта за спектакъла същата вечер.

Новоназначеният служител на „Хуманистас“ седеше пред компютъра, погълнат от заниманията си, но щом Спалко влезе, скочи на крака. Изглеждаше така чист и спретнат, както с идването си на работа сутринта.

— Тук не държим на официалностите, Итън — предразположи го Спалко с усмивка. — Все пак не сме в армията.

— Тъй вярно, сър. Благодаря ви. — Хърн се разкърши. — Не съм ставал от седем сутринта.

— Как върви набирането на средства?

— За началото на следващата седмица имам две вечери и един обяд със сериозни перспективи. Пратих ви по имейла копия на презентационните писма, които смятам да им връча.

— Добре, чудесно. — Спалко се огледа, за да е сигурен, че думите му ще си останат само за техните уши. — Имам един такъв въпрос: случайно да имаш смокинг?

— Разбира се, сър. Това е част от работата ми.

— Чудесно. Бягай вкъщи да се преоблечеш.

— Сър? — Младежът повдигна вежди в изненада.

— Отиваш на опера.

— Тази вечер ли? Така внезапно? Успяхте ли да вземете билети?

Спалко се засмя.

— Харесваш ми, Итън, не го крия. Готов съм да се обзаложа, че си най-искреният човек на земята.

— Напротив, сър, убеден съм, че това сте вие.

Спалко се засмя отново на смутената физиономия, която младежът не можа да скрие.

— Това беше шега, Итън. Хайде, да вървим. Нямаме време за губене.

— Ами работата… — Хърн посочи компютъра си.

— В известен смисъл тази вечер ще си на работа. В операта ще бъде един човек, когото възнамерявам да спечеля за наш дарител. — Спалко се държеше толкова свободно и небрежно, че Хърн никога не би заподозрял нещо нередно. — Та въпросният господин, между другото, казва се Ласло Молнар…

— Не съм го чувал.

— Нормално, няма откъде да го чуеш. — Спалко сниши глас и зашепна заговорнически: — Макар да е доста състоятелен, той взема всякакви предпазни мерки да не се афишира. Не фигурира в никакви списъци с дарители, в това можеш да бъдеш сигурен, и ако намекнеш, по какъвто и да е начин за имотността му, можеш да забравиш някога да имаш възможност отново да разговаряш с него.

— Разбирам ви напълно, сър.

— Може да се каже, че този човек е истински познавач, макар, струва ми се, в наши дни думата да е изгубила голяма част от значението си.

— Така е, сър. — Хърн кимна. — Мисля, че знам какво имате предвид.

Спалко беше сигурен, че младежът няма никаква идея какво има предвид шефът му и в мислите му пропълзя искрица съжаление. Някога беше същият наивник като Хърн, преди сто години — или поне толкова му се струваха.

— Във всеки случай Молнар е почитател на операта. От години поддържа постоянен абонамент.

— Знам точно как се процедира с костелив орех като Ласло Молнар — Хърн пъргаво грабна сакото си. — Можете да разчитате на мен.

— Знаех си — ухили се широко Спалко. — И така, щом установиш контакт, искам да го заведеш в „Ъндърграунд“. Знаеш ли го този бар, Итън?

— Разбира се, сър. Но ще стане доста късно. Със сигурност ще е след полунощ.

— Още една тайна. — Спалко постави пръст до носа си. — Молнар е, тъй да се каже, нощна птица. Е, отначало може да ти откаже. Но доколкото знам, обича да го молят. Трябва да проявиш упоритост, Итън, ясно ли е?

— Абсолютно, сър.

Спалко му подаде листче с номера на мястото на Молнар.

— Ами това е. Забавлявай се. — Тупна го по рамото. — На добър час.

 

 

Внушителната фасада на Унгарската държавна опера бе обляна в светлина. Великолепието на интериора в класическо златно и червено, цели три етажа, се подчертаваше от сияйната светлина на близо десет хиляди ослепителни листенца в короната на пищния кристален полилей, спуснат като гигантска камбана от зографисания сводест таван.

Тази вечер операта представяше „Хари Янош“ на Золтан Кодай — традиционно любим спектакъл, присъстващ в репертоара от 1926 г. насам. Итън Хърн влетя в просторното мраморно фоайе, огласяно от глъчката на будапещенското общество, което се бе събрало за тазвечерното събитие. Смокингът му бе от фин камгарен плат, добре ушит, макар и не марков. В областта, в която работеше, беше изключително важно какво носи и как му стои. Предпочиташе елегантни, семпли дрехи, избягваше крещящите и твърде скъпите модели. Когато човек моли за пари, е редно да се придържа към тон на скромност и смирение.

Не искаше да закъснява, но си наложи да върви с по-бавна крачка, колкото и да не му се искаше да пропусне онзи вълшебен напрегнат момент преди вдигането на завесата, който караше сърцето му пърха.

Беше се постарал усърдно да възпита у себе си любов към хобитата на унгарското висше общество, така че вече можеше да се нарече запален почитател на оперното изкуство. „Хари Янош“ му харесваше както заради музиката, създадена на основата на унгарска народна музика, така и заради сюжета. Обичаше да проследява разказа на ветерана Янош за това как спасил императорската щерка, как бил произведен в генерал и как буквално с една ръка победил Наполеон, а впоследствие спечелил сърцето на императорската дъщеря. Сладникава сага, обагрена в кървавата история на Унгария.

Пристигна в последния момент и благодарение на листчето, дадено му от Спалко, успя да открие Ласло Молнар, който вече беше заел мястото си, заедно с по-голямата част от публиката. Доколкото успя да види от пръв поглед, беше мъж на средна възраст, нито висок, нито нисък, поуплътнен около кръста, с пригладена назад гъста черна коса, от което главата му приличаше на гъба. От ушите му излизаше гъста растителност, която покриваше и опакото на ръцете и пухкавите му пръсти. Не обръщаше никакво внимание на жената, седяща вляво от него, която разговаряше с кавалера си на доста висок глас. Мястото до Молнар беше празно. Явно беше дошъл на опера сам. Още по-добре, каза си Хърн, докато се настаняваше в задната част на партера. Миг след това в салона притъмня, оркестърът засвири прелюдията и завесата се вдигна.

По-късно, по време на антракта, Хърн си взе чаша горещ шоколад и се смеси с елегантната тълпа. Ето как бяха създадени хората. За разлика от животинския свят, тук по-пъстрият вид бяха женските екземпляри. Изисканите дами вървяха, капсулирани в дълги рокли от шантунгова коприна, венецианско моаре и марокански сатен от най-новите колекции, показани на модни ревюта в Париж, Милано и Ню Йорк преди броени месеци. Мъжете, наконтени в маркови фракове, ги глезеха с шампанско или горещ шоколад, но като цяло изглеждаха доста отегчени.

Хърн остана доволен от първото действие и с нетърпение очакваше развръзката. Но, разбира се, не бе забравил и ангажимента, довел го тук. Всъщност докато гледаше спектакъла, успя да начертае нещо като подход към осъществяването на задачата. По принцип не обичаше да се обвързва с планове, по-скоро се доверяваше на първоначалната си визуална преценка за ситуацията и така избираше какъв път ще предпочете. Прозорливият наблюдател би могъл да разбере много от това, което виждат очите му. Дали обектът държи на външния вид и поведението си? Ценител ли е на храната, или е безразличен към нея? Дали пие и пуши? Дали е изискан, или е недодялан? Всички тези фактори, наред с много други, влизаха в една обща сложна схема.

Така че в мига, в който Хърн избра подход към ситуацията, вече беше сигурен, че ще успее да завърже разговор с Ласло Молнар.

— Извинете — започна с възможно най-смирения си глас. — Аз съм запален почитател на операта. Вие, струва ми се, също.

Молнар се обърна. Носеше фрак „Армани“, който подчертаваше широките му рамене, като в същото време дискретно прикриваше шкембето му. Имаше огромни уши и от толкова близо се виждаше, че са още по-космати, отколкото изглеждаха отдалеч.

— За мен операта е школа — отвърна бавно той и както успя да долови застаналият нащрек Хърн, уморено. Младежът се усмихна с най-подкупващата си усмивка и погледна Молнар право в очите. — Да си призная — продължи Молнар, очевидно успокоен от вида на събеседника си, — съм изцяло погълнат от нея.

Това съвпадаше напълно с предварителната информация, осигурена от Спалко.

— Аз имам абонамент — подметна Хърн възможно най-нехайно. — От няколко години посещавам редовно почти всички спектакли и нямаше как да не обърна внимание, че и вие идвате доста често. — Засмя се тихичко. — Не всеки ден се срещат хора, които истински ценят операта. Жена ми например предпочита джаз.

— Моята обичаше опера.

— Разведен ли сте?

— Вдовец.

— О, съжалявам.

— Вече мина доста време — отвърна Молнар с глас, в който се усещаше повече топлота — все пак бе споделил своя съкровена тайна. — Но толкова ми липсва, че продължавам да държа мястото й.

Хърн протегна ръка.

— Итън Хърн.

След миг колебание Ласло Молнар я стисна с косматата си лапа.

— Ласло Молнар. За мен е удоволствие да се запознаем.

Хърн кимна учтиво.

— Какво ще кажете да изпием по чаша горещ шоколад, господин Молнар?

Предложението явно се хареса на събеседника му.

— С удоволствие — прие той.

Докато си проправяха път през многобройната тълпа, обмениха впечатления за любимите си опери и оперни композитори. Хърн изрично се постара Молнар да изреди пръв своите фаворити, за да може да открие подчертано сходство във вкуса им. Това беше поредната му червена точка пред Молнар. Както бе забелязал и Спалко, Хърн даваше вид на открит и непресторен човек, а на подобни качества не би могъл да устои и най-резервираният и песимистично настроен събеседник. Младежът умееше да се държи естествено дори в най-измислени ситуации. Именно тази негова естественост и откритост спечелиха Молнар и го накараха да свали гарда.

— Харесва ли ви представлението тази вечер? — попита той, докато отпиваха от шоколада си.

— Много — отвърна Хърн. — Но в „Хари Янош“ има толкова много страсти, че да си призная, бих изпитал още по-голямо удоволствие, ако виждах лицата на главните герои. За жалост, когато си купувах абонамента, не можех да си позволя по-добро място, а сега е почти невъзможно да се мине по-напред.

Отначало Молнар не реагира и Хърн си помисли, че няма да се хване на въдицата му. В следващия миг обаче онзи изстреля, сякаш му бе хрумнало най-внезапно:

— Вижте, защо не дойдете да седнете на мястото на жена ми?

 

 

— Продължаваме — подхвана Хасан Арсенов. — Да преговорим още веднъж последователността на събитията, които ще доведат до извоюване на свободата ни.

— Вече помня всяка стъпка толкова добре, колкото познавам чертите на лицето ти — възмути се Зина.

— Толкова добре, че да можеш да изминеш целия път през хотела с вързани очи?

— Не ставай смешен — скастри го Зина.

— На исландски, Зина. Говорим само на исландски.

На огромното писалище в хотелската им стая беше просната картата на хотел „Ошкюхлид“ в Рейкявик. Меката светлина на лампата разкриваше всяко ъгълче на сградата — подземията, охранителните постове, канализационната, отоплителната и климатичната система, подробните планове на всеки етаж. Огромните сини листа бяха прилежно изписани с какви ли не бележки и обозначени със стрелки във всички посоки; охранителните пунктове на всяка от присъстващите на конференцията по тероризма държави бяха специално отбелязани. Плановете на Спалко бяха безупречни и детайлни.

— От мига, в който обезвредим охраната на хотела — продължи Арсенов, — ще разполагаме с много малко време, за да постигнем целта си. Най-лошото е, че няма да знаем точно колко малко време имаме, докато не проникнем вътре и не започне всичко. Поради това е още по-належащо да не допускаме нито миг несигурност, никакви грешки — нито едно колебливо движение. — Говореше с такава жар, че чак очите му святкаха. Взе шал и поведе Зина към ъгъла на стаята. Омота главата й достатъчно стегнато, за да е сигурен, че няма да вижда.

— Току-що сме влезли в хотела. — Пусна я. — Хайде, покажи ми откъде ще минем. Засичам ти време. Готови — старт!

Тя се справи чудесно до седемдесет процента от обиколния маршрут, но на едно разклонение, откъдето тръгваха два коридора, зави наляво вместо надясно.

— Дотук с теб — дрезгаво я прекъсна той и смъкна превръзката от очите й. — Дори да поправиш грешката си, няма да стигнеш навреме до мишената. Охраната — независимо дали ще са американци, руснаци или араби — ще те настигне и ще те елиминира.

Зина трепереше, ядосана както на себе си, така и на него.

— Познавам това изражение, Зина. Овладей гнева си — продължи Хасан. — Емоциите пречат на концентрацията, а това, от което се нуждаеш в момента, е концентрация. Когато си готова да извървиш пътя без грешка със затворени очи, ще сме приключили за днес.

 

 

Час по-късно, след като изпълни задачата си, Зина се обърна към него.

— Ела в леглото, любов моя.

Арсенов, преоблечен в семпла черна муселинена роба, пристегната в кръста, поклати глава. Стоеше пред огромния прозорец, загледан в сияещата като диамант Будапеща, чието отражение блещукаше в мрачните води на Дунава.

Зина се просна чисто гола на чаршафа, изсмя се гърлено.

— Докосни го, Хасан. — Плъзна дланта си, дългите си изящни пръсти по плата. — Чист египетски памук. Такъв лукс.

Той я покри с тялото си, лицето му помръкна от сянка на неодобрение.

— За това говоря, Зина. — Посочи наченатата бутилка на нощната масичка. — „Наполеон“, меки чаршафи, топли завивки. Тези луксове не са за нас.

— И защо не? — ококори се Зина, тежките й устни се разтвориха.

— Нима урокът, който ти дадох току-що, е влязъл през едното ти ухо, за да излезе през другото? Защото сме бойци, защото сме се отказали от всички земни блага.

— И от оръжията ли, Хасан?

— Оръжията имат мисия — поклати глава той, очите му станаха сурови и студени.

— Тези луксозни неща също имат своя мисия, Хасан. Те ме правят щастлива.

Той изсумтя дълбоко и гърлено, с което й показа, че разговорът им е приключил.

— Не желая да притежавам тези неща, Хасан — изсъска Зина. — Искам просто да ги използвам за една-две вечери. — Протегна ръка към него. — Нима не можеш да престъпиш железните си правила дори за толкова кратко време? И двамата поработихме здраво днес. Заслужаваме малко почивка.

— Говори за себе си. Аз не се поддавам на изкушенията на лукса. Отвращава ме мисълта, че ти си склонна да го правиш.

— Не ми се вярва да те отвращавам. — Мярна нещо в очите му, искрица на себеотрицание, която естествено разтълкува погрешно като разколебаване на строгия му аскетизъм. — Е, добре. Ще счупя бутилката с коняка и ще застеля леглото с парчета стъкло — ти само ела при мен.

— Казах ти вече, Зина — предупреди я той мрачно. — Не си прави шега с това.

Тя се изправи и застана на колене, запълзя към него, гърдите й, сияещи на светлината на лампата, се поклащаха примамливо.

— Напълно сериозна съм. Щом предпочиташ да правим любов в ложе, което причинява болка — нима мога да те спра?

Той стана и я изгледа продължително. И през ум не му минаваше, че може да го мами.

— Ти май не разбираш. — Пристъпи към нея. — Нашият път е предопределен. Посветили сме се на тариката, духовния път към Аллах.

— Не ме разсейвай, Хасан. Продължавам да мисля за оръжия. — Сграбчи го за муселинената дреха и го придърпа към себе си. Протегна другата си ръка надолу и нежно поглади бинта, пристегнал раната на бедрото му. После продължи нагоре.

 

 

Правиха любов с настървението, с което влизаха в ръкопашен бой. Страстта им извираше колкото от желанието да наранят другия, толкова и от физическата потребност. В неистовото им мятане, пъшкане и освобождаване любовта като че ли не играеше никаква роля. Що се отнася до Арсенов, той копнееше да легне върху чаршаф от парчета стъкло, както се пошегува Зина, така че щом ноктите й се впиха в него, се дръпна рязко, при което тя се вкопчи здраво и го одра. Веднъж налапала подадената й стръв, тя оголи зъби и започна да го хапе по мощните мускули на рамене, гърди, ръце. Надигна се мощна вълна от болка, която заплашваше да помрачи удоволствието. Едва тогава Хасан усети, че странното усещане за присъствие край него се поуталожва.

Знаеше, че заслужава наказание за онова, което стори на Халид Мурат — приятеля, бойния другар. Нищо, че го направи в името на оцеляването и прогреса на народа си. Колко пъти си бе повтарял, че Халид Мурат е пожертван пред олтара на чеченското бъдеще? И въпреки това, досущ като грешник, като отхвърлен, го преследваха съмнение и страх. Беше убеден, че заслужава строго наказание. Но нима не е така с всеки пророк — мислеше си сега, докато изживяваше онази минисмърт, съпътстваща всяко сексуално изпразване? Нима това мъчение не бе още едно доказателство, че избраният от него път е правилен?

Зина лежеше в прегръдката му. Но духом беше отлетяла доста надалеч, макар че, образно казано, и нейните мисли бяха заети с пророци. По-точно с един пророк. Този съвременен пророк се настани във въображението веднага щом подмами Хасан в леглото. Ненавиждаше неспособността на любовника си да се наслаждава на удобствата и лукса. Отдаде му се, но всъщност не беше с него, позволи му да проникне в нея, но той не присъстваше в нито едно ъгълче на съзнанието й — цялото беше заето от Степан Спалко. Когато наближи кулминацията, Зина прехапа устни, но не от страст, както се надяваше Хасан, а от страх да не изрече на глас името на Спалко. А толкова й се искаше да събере смелост да го направи, било то само за да нарани Хасан по съкрушителен начин — защото иначе не се съмняваше в любовта му към нея. За Зина любовта на Арсенов беше безмълвна и неосъзната, някак детинска, като на кърмаче, което протяга устни към майчината гръд. Хасан копнееше за нейната топлота и закрила, имаше нужда от светкавичното и мимолетно завръщане в утробата. Зина нямаше нужда от такава любов.

Но нейните копнежи…

Той се извърна към нея и въздъхна, при което потокът на мислите й внезапно секна. Стори й се, че е заспал, но явно не спеше или пък нещо го бе събудило. Сега, поела грижата за неговите желания, нямаше време за собствените си мисли. Усети мириса на мъж, изплувал като мъгла преди зазоряване, дишането му се учести.

— Мислех си — отрони той — какво ли е да си пророк, дали един ден народът ми ще ме нарече пророк.

Зина не отвърна, знаеше, че в случая от нея се иска да мълчи и да слуша как той убеждава сам себе си в правотата на избрания път. Тази слабост на Арсенов беше непозната другиму — той си позволяваше да я проявява единствено пред Зина. Тя се запита дали Халид Мурат е бил достатъчно прозорлив, за да я долови. За Степан Спалко беше почти сигурна.

— Коранът ни учи, че всеки пророк въплъщава в себе си някоя чудодейна дарба — продължи Арсенов. — Муса, поради способността си да разговаря директно с Бог, е проявление на трансцендентния аспект на действителността. В Корана Бог се обръща към Муса: „Не се бой, ти си над другите.“ Чрез Иса се проявява пророческата дарба. Още невръстно дете, той се провиква: „Бог ми даде Книгата и ме направи пророк.“ Докато Мохамед е духовната инкарнация и проявление на всички Божии имена. Самият той е казал: „Онова, което Бог създаде първо, бе моята светлина. Когато Адам бе още между водата и земята, аз вече бях пророк.“

Зина изчака няколко удара на сърцето си, за да е сигурна, че е приключил с лекцията. После, отпуснала ръка на гърдите му, които плавно се издигаха и спускаха, зададе въпроса, който знаеше, че той очаква да чуе:

— А коя е твоята чудодейна дарба, пророче мой?

Арсенов се извърна на възглавницата, за да погледне Зина. Лампата хвърляше сянка върху почти цялото й лице, само пламтящата ивица, следваща контура на главата й, бе обагрена в живописни краски. Сполетя го мисъл, която често криеше дори от самия себе си. Какво ли би правил без нейната сила и жизненост. За него нейната утроба представляваше безсмъртието, онова свято място, от което ще се родят синовете му — потомството, което ще отнесе името му във вечността. Но знаеше, че тази мечта няма да се сбъдне без помощта на Спалко.

— Ех, Зина, само ако знаеш какво ще направи за нас Шейха, какво ще постигнем с неговата помощ.

Тя се сгуши в свитата му ръка.

— Разкажи ми.

— Не бива — поклати глава той, ъгълчетата на устните му се извиха в лека усмивка.

— Защо?

— Защото трябва да се убедиш сама за себе си, без предварителна подготовка, в унищожителната сила на оръжията.

Тя се взря в очите му и усети как нещо я разтърсва до самата й същност, където обикновено нямаше смелост да надзърне. Може би усети трептенето на могъщата сила, която предстоеше да бъде отприщена в Найроби три дни по-късно. Но благодарение на прозорливостта, понякога спохождаща любовниците, тя разбра, че онова, което най-силно интересува Хасан, е страхът, който тази форма на унищожение — независимо как точно ще изглежда — ще наложи. Страхът да използваш благословения меч, за да си възвърнеш онова, което чеченците са изгубили през вековете унижения, гонения и кръвопролития.

Зина познаваше страха от съвсем малка. Съкрушеният й баща, който чезнеше под натиска на отчаянието, покосяващо като чума родината й, макар някога да бе изхранвал семейството си като всеки достоен чеченец, днес не смееше да излезе на улицата, от страх да не бъде похитен от руснаците. Майка й, някогашна красавица, приличаше на стара вещица в залеза на дните си, имаше слабо зрение и увредена памет.

Прибирайки се у дома след цял ден ровене из боклуците, бе принудена да извърви още три километра до най-близката обществена помпа за вода, да се реди на опашка в продължение на един-два часа, да се върне и да качи кофата по петте стъпала, водещи към вонящата мръсна стая.

Тази вода! Понякога, дори сега, Зина се будеше разтреперана, усещайки ацетоновия вкус в устата си.

Една вечер майка й си легна и повече не стана. Беше на двайсет и осем, но изглеждаше на повече от шейсет. Дробовете й бяха пълни с катран от вечните огньове от запалени гуми. По-малкият брат на Зина се оплака, че е жаден, тя вдигна очи към Зина и каза:

— Не мога да стана дори за вода. Не мога повече…

Зина се завъртя и като протегна ръка, изгаси лампата. Луната, която допреди малко не се виждаше, изпълни рамката на прозореца. Там, където торсът й се вливаше в тъничкото кръстче, се бе образувала локвичка студена лунна светлина, която озаряваше връхчетата на гърдите й, под чиято дълбока извивка бе положена ръката на Хасан. Извън малкото езерце цареше мрак.

Дълго време лежа с отворени очи, заслушана в равномерното дишане на Хасан, в очакване на успокоителния сън. Кой по-добре от чеченците знае що е страх? Независимо от смъртта, независимо от разрушенията, имаше само един възможен изход: да отмъстят за Чечения. С натежало от отчаяние сърце, Зина знаеше, че трябва да привлекат върху себе си вниманието на света. Засега имаше само един начин да го направят. Знаеше, че Хасан е прав: смъртта трябва да дойде по немислим досега начин, но каква ще е цената, която ще заплатят — нямаше никаква представа.