Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (11)

Десета глава

Борн се придържаше към по-тъмните ъгли в залата за заминаващи на стъкленосивата сграда за международни полети. На летище „Вашингтон“ беше пълна лудница, сновяха бизнесмени с лаптопи и чанти за костюми, суетяха се семейства с всякакви размери куфари, деца с ранички на микимауси, пауъррейнджъри и мечета. Имаше старци в инвалидни колички, група мормони, тръгнали към Третия свят да печелят нови съмишленици, влюбени двойки, хванати за ръце, които се надяваха да отлетят в рая. Въпреки тълпите обаче летищата винаги му се бяха стрували пусти. Ето, и сега срещаше само празни погледи — вътрешната преграда, която човешките същества издигат инстинктивно срещу страшната скука.

Правеше му впечатление следният парадокс — на летищата, където чакането е закон, времето сякаш спира. Не и за него. Сега всяка минута беше от значение, всяка минута го приближаваше до смъртта, с която възнамеряваха да го срещнат бившите му работодатели.

За петнайсетте минути, откакто бе тук, видя над десет съмнителни костюмирани мъже. Неколцина се мотаеха из фоайетата, пушеха, пиеха от големи картонени чаши и си мислеха, че могат да минат за обикновени граждани. Повечето се бяха струпали около и пред гишетата за регистрация, оглеждаха внимателно пътниците, които се редяха на опашка, за да чекират багажа си и да получат бордовите си карти. Борн мигновено прецени, че е абсолютно невъзможно да се качи на пътнически самолет. Но какво му остава? Нали на всяка цена, при това по най-бързия начин, трябва да се добере до Будапеща!

Беше облякъл жълто-кафяв панталон, черно поло и евтин шушляк. Изхвърли кецовете „Найки“ заедно с останалите дрехи от „Уол-март“ и сега носеше обувки „Спери Топсайдър“. Тъй като пред магазина го видяха дегизиран, се наложи моментално да смени имиджа. Сега, преценявайки ситуацията на летището, не остана никак доволен от избраното амплоа.

Успя да се измъкне от дебнещите агенти и излезе навън. Беше студено, пръскаше. Взе автобус до товарния терминал. Седна точно зад шофьора и подхвана разговор. Мъжът се казваше Ралф. Борн се представи като Джо. Здрависаха се набързо, щом автобусът спря на една пешеходна пътека.

— Имам среща с братовчед ми на рампата на „Он Тайм Карго“ — подхвърли Борн, — ама какъвто съм разсеян, забравих какво ми обясни.

— Какво работи братовчед ти? — попита Ралф, докато набираше скорост, за да влезе в скоростната лента.

— Пилот е — Борн се придърпа още малко напред. — Все си мечтаеше да лети с „Американ“ или „Делта“, ама знаеш как е.

Ралф закима съчувствено.

— Богатите стават все по-богати, бедните ги прецакват. — Имаше топчест нос, облак непокорна коса и тъмни сенки под очите. — На мен ли разправяш.

— Както и да е, би ли ми припомнил как се стигаше?

— Няма проблем, но ти предлагам друго. — Хвърли поглед на Борн в огледалото. — Това ми е последен курс. Само да оставя колата в депото, и мога да те заведа.

 

 

Хан стоеше под дъжда, навсякъде около него блестяха светлините на летището, изведнъж му хрумна нещо. Борн сигурно е подушил агентите още преди да ги е видял. Хан лично преброи над петдесет, което означаваше, че вероятно са поне три пъти по толкова и са плъзнали из всички части на летището. Борн определено е наясно, че няма начин да припари до презокеанска линия, колкото и да се преоблича и дегизира. Бяха го видели в „Уол-март“, знаеха как изглежда — Хан чу достатъчно в тунела.

Усещаше присъствието му. Седя до него на пейката в парка, почувства го отблизо и вече познаваше разположението на костите му, разтежението на мускулите му, играта на светлината върху чертите на лицето му. Беше сигурен, че е наблизо. През няколкото кратки мига, в които бяха заедно, изучи подробно лицето му. Сякаш инстинктивно усещаше, че е много важно да запамети всяка линия, да проследи как всеки контур се променя със смяната на израженията му. Какво търсеше Хан в изражението на Борн, когато забеляза напрежението в погледа му? Потвърждение? Одобрение? Самият той не знаеше. Но усещаше, че изражението на Борн се е превърнало в част от него. За добро или за лошо, Борн го беше обсебил. Бяха свързани един с друг в колелото на собствените си желания — докато смъртта ги раздели.

Хан се огледа за пореден път. Борн трябва да напусне града, а вероятно и страната. Но Агенцията няма да пожали персонал, ще разшири периметъра на търсене, въпреки че няма търпение да затегне примката около врата на Борн. На негово място Хан би се опитал да се измъкне от страната по най-бързия начин. Упъти се към сградата на международните линии и влезе в залата за пристигащи. Застана пред огромната цветна карта на летището и намери най-прекия път до товарния терминал. След като пътническите полети са под толкова строг контрол, ако Борн смята да напусне летището, най-големи шансове има на борда на товарен самолет. Времето се превръщаше в негов враг. ЦРУ съвсем скоро щеше да се сети, че беглецът ще се откаже от опитите да се качи на обикновен пътнически полет, и ще хукне да претърсва и превозвачите на товари.

Хан излезе обратно под дъжда. След като се информира за къде ще излитат самолети през следващия час, оставаше само да стои и да чака Борн да се появи. И ако предположението му е вярно, да приключи с него. Вече не си правеше илюзии относно сложността на задачата си. За негова изненада и огорчение, Борн се бе оказал умен, решителен и изобретателен противник. Успя да рани Хан, да му постави капан, да се измъкне от хватката му нееднократно. Младежът знаеше, че ако наистина иска този път да успее, ще трябва да изненада Борн, понеже е ясно, че противникът му вече е нащрек за евентуално нападение. В душата му отекна зовът на джунглата, която го подтикваше да изпълни клетвата си за смърт и унищожение. Краят на дългото пътуване наближаваше. Този път възнамеряваше да надиграе Джейсън Борн веднъж завинаги.

 

 

Докато стигнат до последната спирка, Борн остана сам в автобуса. Дъждът се усилваше, над следобеда тегнеше ненавременен мрак. Небето едва се виждаше — празна плоча, на която всеки би могъл да напише бъдещето си.

— „Он Тайм“ са на пети терминал заедно с „Федекс“, „Луфтханза“ и митницата. — Ралф спря автобуса и изключи двигателя. Слязоха и претичаха през плаца, за да се скрият под козирката на една от грозните сгради с плоски покриви, подредени в редица. — Тука е.

Влязоха и Ралф се отърси от дъжда. Имаше крушовидно телосложение, с неочаквано фини ръце и стъпала. Посочи наляво.

— Виждаш ли къде е митницата? Продължаваш нататък и още два портала по-надолу ще намериш братовчед си.

— Много ти благодаря — каза Борн.

Ралф се ухили широко и сви рамене.

— За нищо, Джо. — Протегна ръка. — Радвам се, че можах да помогна.

Шофьорът се отдалечи с ръце в джобовете, Борн се насочи към офисите на „Он Тайм“. Но нямаше никакво намерение да стига до тях — поне засега. Обърна се, проследи Ралф до една врата, на която пишеше „Влизането забранено — само за оторизиран персонал“. Извади кредитна карта и видя как Ралф пъха пропуска си в метален слот. Вратата щракна и се отвори. В мига, в който Ралф изчезна вътре, Борн се втурна към входа и пъхна в слота кредитната си карта. Вратата се затвори, както се очакваше, но стореното от Борн не позволи на механизма за заключване да щракне. Преброи наум до трийсет, за да е сигурен, че Ралф се е отдалечил на достатъчно разстояние от вратата. После си отвори и прибра кредитната карта.

Озова се в съблекалнята на персонала. Стените бяха облицовани с бели плочки; върху бетонния под беше застлана пластмасова решетеста настилка за удобство на мъжете по пътя към душовете и обратно. Борн видя осем редици стандартни железни гардеробчета, повечето с най-обикновени ключалки. Вдясно беше входът за душовете и мивките. В по-малка зала зад тях бяха писоарите и тоалетните.

Борн надзърна предпазливо зад ъгъла и видя Ралф да се отдалечава към един от душовете. В банята имаше още един мъж, който вече се беше насапунисал. Стоеше с гръб към Борн и Ралф. Борн се огледа и веднага забеляза гардеробчето на Ралф. Вратата беше леко открехната, катинарчето си висеше на самата дръжка. Естествено. Все пак това е строго охраняван периметър — защо човек да не си остави шкафчето отключено за няколко минути, колкото да вземе душ? Борн отвори вратата изцяло и видя пропуска с името и снимката на Ралф върху потник, метнат на лавицата. Взе го. Наблизо беше гардеробчето на колегата на Ралф, който също се къпеше — и то зееше отворено. Смени катинарчетата и затвори шкафчето на Ралф. Така шофьорът щеше със закъснение да установи, че му липсва картата, а Борн се надяваше това време да му е достатъчно.

Грабна два чифта работни гащеризони от количка за пране, като все пак провери дали размерът горе-долу отговаря на номера му, преоблече се набързо. Увеси пропуска на Ралф на врата си, излезе и тръгна директно към митницата, откъдето се сдоби с график на излитащите в момента самолети. За Будапеща нямаше курс, но полет 113 на „Ръш Сървис“ излиташе за Париж след единайсет минути от четвърти товарен терминал. През следващите деветдесет минути нямаше нищо друго, но Париж така или иначе вършеше работа. Беше отправна точка за пътешествия из цяла Европа. Стигне ли до там, няма да е проблем да се добере до Будапеща.

Борн се завтече с бързи крачки по хлъзгавия плац. Вече валеше на талази, но поне нямаше светкавици, не се чуваше и тътен на гръмотевици. Това добре, защото не му се искаше поради някаква причина полет 113 да излети със закъснение. Ускори ход и се отправи към съседната сграда, където се намираха трети и четвърти товарен терминал.

Докато влезе вътре, беше вир-вода. Огледа се в двете посоки и енергично тръгна към хангара на „Ръш Сървис“. Имаше малко хора, което не беше добре. Безспорно беше по-лесно да се изгубиш в тълпа, отколкото да останеш незабележим сред шепа хора. Намери вратата с ограничен достъп, пъхна картата на Ралф в слота. С благодарност чу щракването на механизма. Бутна вратата и влезе. Докато напипваше пътя през мрачните коридори, хвърляше по някой поглед в помещенията, покрай които минаваше — бяха натъпкани догоре с опаковани пратки, носеше се остра миризма на лепило, стърготини и кашони. В целия хангар се усещаше една преходност, чувство за постоянно движение, за живот, подвластен на графици и атмосферни условия, за страха от грешка на машини или хора. Нямаше къде човек да подвие крак, да отдъхне.

Борн гледаше право пред себе си, вървеше с уверена тежка крачка, която не предполагаше някой да се усъмни в основанията му да е тук. Скоро стигна до друга врата, армирана. През прозорчето се виждаха самолетите, строени на плаца — от едни разтоварваха багаж, на други товареха. Не след дълго забеляза и джета на „Ръш Сървис“ с отворен търбух. До него имаше танкер с гориво, от който в момента го зареждаха. Процесът се надзираваше от мъж с дъждобран, чиято качулка беше паднала ниско над главата. Пилотът и помощникът му бяха в кокпита и извършваха необходимите рутинни проверки на уредите преди полет.

Ралф тъкмо се канеше да пъхне картата на Ралф в слота, когато мобилният телефон на Алекс иззвъня. Беше Робине.

— По всичко личи, че ще пътувам в твоята посока, Жак. Имаш ли възможност да ме посрещнеш на летището след около седем часа?

— Mais oui, mon ami. Обади се, като кацнеш. — Даде на Борн номера на мобилния си телефон. — Много се радвам, че ще те видя толкова скоро.

Борн разбра какво има предвид приятелят му — беше доволен, че Борн е успял да се измъкне от ЦРУ. „Рано е да се радваме, помисли си Борн, още е твърде рано.“ Но пък, от друга страна, от бягството го деляха броени минути. А междувременно…

— Откри ли нещо, Жак? Разбра ли какво е NX20?

— Струва ми се, че не. Няма данни за съществуването на подобен проект.

Борн помръкна.

— Ами онзи доктор Шифър?

— Виж, тук извадих малко повече късмет — окуражи го Робине. — Има такъв доктор Феликс. Шифър, който работи за АМИПО. По-скоро е работил.

Борн усети как в гърлото му се впива желязна ръка.

— Тоест?

Чу се шумолене на хартия и Борн си представи как приятелят му рови из документите, с които е успял да се сдобие благодарение на източниците си във Вашингтон.

— Доктор Шифър вече не фигурира в „активния“ списък на АМИПО. Излязъл е от там преди тринайсет месеца.

— Какво се е случило с него?

— Нямам представа.

— Значи в един момент просто е изчезнал, така ли? — недоверчиво попита Борн.

— Колкото и да звучи невероятно в наши дни, май точно това е станало.

Борн затвори очи за миг.

— Не, невъзможно е. Все някъде трябва да се е дянал. Няма начин.

— Освен ако…

— Освен ако не е „изчезнал“ с нечия професионална помощ.

Сега, след като стана ясно, че Феликс Шифър е изчезнал, ставаше още по-належащо да пристигне в Будапеща възможно най-бързо. Единствената сламка, която му оставаше, беше ключът от стаята в грандхотел „Данубиус“. Погледна си часовника. Нямаше много време. Трябваше да тръгва. Незабавно.

— Благодаря ти за усилията, Жак.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна повече. — Робине се поколеба: — Джейсън…

— Да?

— Bon chance^[1].

Борн пъхна телефона в джоба си, отвори армираната врата и се озова насред отвратителното време. Небето беше надвиснало и мрачно, стелеха се пелени от дъжд, които на фона на ярките летищни светлини изглеждаха сребристи, по плаца се стичаха блещукащи поточета. Той се наведе напред, за да посрещне напора на вятъра, и закрачи уверено, както и досега. Имаше вид на човек, който си знае работата и иска да я свърши възможно най-бързо и най-качествено. Заобиколи муцуната на самолета, пред очите му зейна отвореният търбух с натоварените багажи. Мъжът, който надзираваше зареждането, беше приключил и беше откачил от резервоара накрайника на танкера.

С периферното си зрение Борн мярна движение вляво. Една от вратите на четвърти хангар се отвори с трясък и навън се изстреляха група униформени служители на летищната охрана с извадени оръжия. Явно Ралф все пак е успял да отключи гардеробчето си. Времето на Борн изтичаше. Продължи да върви уверено напред. Тъкмо да влезе в багажното, мъжът, който зареждаше, му подвикна:

— Хей, приятел, ще ми кажеш ли колко е часът, че ми спря часовникът?

Борн се обърна. Мигновено разпозна азиатските черти на лицето под качулката. В този момент Хан пръсна в лицето му керосин. Борн инстинктивно вдигна ръце към главата си и се закашля, заслепен.

Хан се нахвърли отгоре му и го блъсна към хлъзгавото туловище на самолета. Нанесе два мощни удара, единият в слънчевия сплит, другия в слепоочието. Борн подви колене, Хан го издърпа в багажното.

Докато се обръщаше, азиатецът забеляза приближаващ служител от товарния терминал. Вдигна ръка.

— Всичко е наред, заключвам.

Късметът беше на негова страна, пък и при този дъжд не се виждаше нито лицето, нито униформата му. Онзи, доволен, че ще се прибере на сухо и топло, махна с ръка в знак на благодарност. Хан блъсна вратата и я заключи отвън. Изтича до танкера и го откара достатъчно далеч, за да не буди подозрения.

Групата полицаи от охраната, които Борн бе забелязал, бяха започнали огледа на строените в редици джетове. Махнаха на пилота. Хан се дръпна така, че самолетът да е между него и охраната. Протегна се, отключи вратата на багажното и скочи вътре. Завари Борн на ръце и колене, с увиснала надолу глава. Изненадан от способността му за бързо възстановяване, Хан го изрита мощно в ребрата. Борн изсумтя и се катурна на една страна, притиснал корема си с ръце.

Хан извади парче връв. Натисна главата на Борн в пода, събра ръцете му на гърба и здраво омота кръстосаните му китки. На фона на трополящия дъжд чу как охраната крещи на пилотите да си покажат пропуските. Спокоен, че Борн е обезвреден, Хан отиде и тихичко затвори вратата на багажното.

Известно време остана да седи с кръстосани крака в тъмното помещение. Неравномерното барабанене на дъжда по корпуса на самолета му напомни за тъпаните в джунглата. Когато за пръв път чу техния тропот, беше тежко болен. Замъгленото му от температурата съзнание го помисли за рев на самолетни двигатели, за яростния натиск на въздуха върху клапите миг преди машината да се стрелне рязко надолу. Този шум го изплаши, защото извика в главата му спомени, които дълго и упорито се бе опитвал да прогони в най-тъмното ъгълче на съзнанието си. Треската бе изострила болезнено всичките му сетива. Разбираше, че в джунглата има някой, че към него настъпват застрашително неясни силуети и го обграждат. Единственото разумно действие, което успя да извърши, беше да зарови малката каменна фигурка на Буда, която носеше на врата си, в набързо и трескаво разрината дупка в листата под себе си. Чуваше гласовете, след малко осъзна, че му задават въпроси. Примигна няколко пъти, за да се опита да избистри погледа си, помътнял от треската, и вижда по-ясно на кехлибарената светлина, но някой завърза очите му с кърпа. Не че имаше нужда. Щом го вдигнаха от ложето му от листа и клони, което си беше направил, той изгуби съзнание. Събуди се два дни по-късно и установи, че се намира в лагер на червените кхмери. Когато мъртвешки блед мъж с хлътнали бузи и едно-единствено воднисто око реши, че пленникът е в достатъчно добра форма, започнаха разпитите.

Хвърлиха го в яма с пълзящи твари, които до ден-днешен не можеше да разпознае. Лежа в тъмнина, по-гъста и черна от всичко, което бе виждал дотогава в живота си. Именно тази тъмнина, която го обгръщаше, притискаше, стягаше слепоочията му като менгеме, което се свиваше все повече и повече час по час — тази тъмнина го изпълни с непознат дотогава ужас.

Тъмнина, съвсем различна от мрака в търбуха на полет 113 на „Ръш Сървис“.

… И помоли се Йона на своя Господ Бог из китовата утроба и рече: „към Господа извиках в моята скръб — и Той ме чу — извиках из утробата на преизподнята, — и Ти чу гласа ми. Ти ме хвърли в дълбинето, в сърцето на морето, и струи ме обиколиха, всички Твои води и Твои вълни минуваха над мене“…^[2]

Още помнеше този откъс от окъсаната и зацапана Библия, която мисионерът го бе накарал да наизусти. Ужасна работа! Пълен потрес! И Хан, попаднал в плен на враждебни и безскрупулни убийци като червените кхмери, буквално беше запратен в утробата на преизподнята и се бе молил — или поне си бе повтарял нещо, което още неоформената му мисъл възприемаше като молитва — за избавление. Това беше преди да му дадат насила Библията, преди да е стигнал до учението на Буда, понеже бе потънал в безформен хаос от съвсем ранна възраст. Господ е чул вика на Йона от утробата на кита, но нямаше кой да чуе молитвата на Хан. Той лежеше сам-самичък в тъмнината и в един момент, когато прецениха, че е омекнал достатъчно, го измъкнаха и бавно, методично, без капка милост и страст — умения, които щеше да се мъчи да развива години наред — започнаха да изцеждат кръвта му капка по капка.

Хан щракна фенерчето, което си носеше, седеше неподвижен и се взираше в Борн. Простря крака и нанесе мощен удар, подметката на обувката му уцели пленника по рамото и той се претърколи на една страна с лице към Хан. Простена и с мъка открехна очи. Зяпна и с усилие си пое въздух, в ноздрите му нахлу мирис на керосин и в следващия миг повърна на пода между мястото, където лежеше в агонизираща болка, и спокойно седящия Хан — същински Буда.

— Стигнах до дълбинето на планината; обиколиха ме земните недра, ала успях да се изтръгна от тъмнината и да продължа напред — перифразира Йона Хан. Продължи да гледа втренчено подпухналото и зачервено лице на Борн.

— На нищо не приличаш.

Борн с мъка се повдигна и се подпря на лакът. Хан безстрастно го ритна и той се строполи обратно на земята. Борн не се отказа и направи втори опит — със същия успех.

Третия път обаче Хан не помръдна и Борн успя да се изправи и да го погледне.

Едва доловимата и влудяващо загадъчна усмивка затрептя на устните на Хан, но в очите му трепна внезапно пламъче.

— Здрасти, татко — каза изведнъж. — Мина толкова време, че бях започнал да се съмнявам в настъпването на този миг.

Борн бавно поклати глава.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Аз съм твоят син.

— Синът ми е на десет години.

Очите на Хан светнаха.

— Нямам предвид този син. Аз съм онзи твой син, когото ти изостави в Пном Пен.

Борн се усети внезапно осквернен. В душата му се надигна неконтролируема вълна от ярост.

— Как се осмеляваш! Не знам кой си, но моят син Джошуа е мъртъв. — Усилието му дойде твърде много, вдиша твърде много от керосиновите пари и изпита нов позив за повръщане, само че в корема му вече не бе останало нищо.

— Както виждаш, не съм мъртъв. — Гласът на Хан прозвуча едва ли не нежно, протегна се и изправи Борн срещу себе си. Докато тялото му бе наведено напред, от гърдите му се показа малката каменна фигурка на Буда, която се залюля, докато Хан се мъчеше да закрепи Борн прав.

— Не! Джошуа е мъртъв! Лично положих ковчега в земята, погребах го заедно с Дао и Алиса. Телата им бяха увити в американското знаме!

— Лъжи, лъжи и пак лъжи! — Хан взе амулета си и простря разтворената си длан към Борн. — Виж това и си спомни, Борн.

Борн сякаш бе изгубил чувството си за реалност. Чуваше тропота на побеснелия си пулс — една мощна вълна, която заплашваше да го помете и да го заличи от лицето на земята. Не може да бъде! Просто изключено!

— Откъде… откъде го взе!

— Позна го, нали? — Сви пръстите си и фигурката изчезна. — Позна ли най-накрая отдавна изгубения си син?

— Ти не си Джошуа! — Борн кипеше от гняв, устните му се бяха дръпнали и приличаше на разярен див звяр. — Признай си — кой дипломат в Югоизточна Азия уби, за да се сдобиеш с това? — Засмя се мрачно. — Да, знам за теб повече, отколкото можеш да си представиш.

— Значи си в дълбока грешка. Този амулет си е мой, Борн. Разбираш ли? — отвори шепа и му показа пак фигурката, овлажнена от потта му. — Този Буда си е мой!

— Лъжец! — Борн се нахвърли върху него, ръцете му се стрелнаха иззад гърба. Беше раздвижил мускулите си — връвта, която беше използвал Хан, се разхлаби — и през образувалата се празнина успя да измъкне китката си, докато Хан се наслаждаваше на успеха си.

Хан не беше подготвен за подобно устремно нападение. Изтърколи се назад, Борн се озова отгоре му. Фенерчето изтрополи на пода и се залюля няколко пъти наляво-надясно, снопът светлина ту ги осветяваше, ту се отдалечаваше, лизвайки нечие изражение или напрегнат мускул. Опиянени от бързата смяна на светлина и сенки, която толкова наподобяваше на атмосферата в непроходимата джунгла, до болка позната и на двама им, те се вкопчиха един в друг като ранени диви животни, беше битка на живот и смърт.

Стиснал зъби, Борн яростно заблъска главата на Хан. Онзи успя да докопа бедрото му и натисна нервна връзка. Борн отскочи, временно парализираният му крак се изметна под него. Хан го цапардоса под брадичката и го дисбалансира още повече. Борн разтърси глава и в мига, в който Хан се готвеше да нанесе поредния си мощен удар, напипа джобното си ножче. Не можа да го задържи в ръката си и Хан го вдигна.

Надвеси се над Борн и го сграбчи за ризата. Тялото му затрепери като наелектризирано.

— Аз съм твоят син. Хан е име, което си избрах, както Дейвид Уеб е избрал да се нарича Джейсън Борн.

— Не! — Борн почти надвика усилващия се вой на двигателите. — Синът ми и цялото ми семейство загинаха в Пном Пен!

— Аз съм Джошуа Уеб — повтори Хан. — Ти ме изостави. Заряза ме сам в джунглата, прати ме на сигурна смърт.

Острието на ножа намери гърлото на Борн.

— Колко пъти бях на косъм от смъртта. Със сигурност бих умрял, ако не ме крепеше споменът за теб.

— Как се осмеляваш да използваш това име! Джошуа е мъртъв! — Оголил зъби, Борн приличаше на див звяр. Очите му бяха жадни за кръв.

— Може би си прав. — Острието опираше в кожата на Борн. Още милиметър натиск, и щеше да шурне кръв. — Вече се казвам Хан. Джошуа, онзи Джошуа, който ти познаваше, е мъртъв. Върнах се, за да отмъстя, да те накажа, задето ме изостави. През последните няколко дни можех да те убия неведнъж, но възпрях ръката си, защото преди да го сторя, искам да разбереш какво си ми причинил. — Хан разтвори устни, в ъгълчетата на устата му имаше пяна. — Защо ме изостави? Как можа да избягаш!

Самолетът се наклони рязко и зави по пистата. Ножът докосна кожата на Борн, потече кръв, Хан загуби равновесие и острието се отдели от плътта. Борн се възползва и му нанесе силен удар по бузата. Хан замахна с крак и подсече Борн през кокалчетата, свали го на земята. Самолетът забави ход и зае позиция на старта.

— Не съм избягал! — изкрещя Борн. — Джошуа ми бе отнет!

Хан се нахвърли отгоре му с изваден нож. Борн се извъртя и острието мина на милиметри от дясното му ухо. Усещаше керамичния пистолет, опрян в дясното бедро, но колкото и да се опитваше, нямаше как да се добере до него, без да се изложи на опасността от директна и смъртоносна атака. Продължиха да се боричкат, мускулите им изпъкваха релефно, лицата им се превърнаха в маски на усилието и яростта. Дишаха през зъби, дебнеха за каквато и да е проява на слабост у противника, нападаха, отбраняваха се, хвърляха се в контраатака и получаваха нови и нови удари. Бяха достойни противници и макар да не си съответстваха по възраст, се отличаваха с еднаква бързина, сила, умения и хитрост. Сякаш четяха взаимно мислите си, предвиждаха ходовете си частица от секундата по-рано и осуетяваха всеки опит за спечелване на преднина. Не се биеха спокойно и безпристрастно и не хабяха напразно силите си. Силните чувства бяха изтръгнати от дълбините на съществата им, плаваха и се извиваха във водите на съзнанието им като нефтено петно, хлъзгащо се по повърхността на река.

Самолетът тръгна рязко, ускори по пистата и корпусът се разтресе. Борн се подхлъзна и Хан се опита да отклони вниманието му от ножа, но получи удар по вътрешната страна на китката си. В следващия миг Хан се добра до острието и го пъхна под носа на Борн. Борн отскочи назад и леко встрани и без да иска, натисна дръжката на вратата на багажното. Подпомогната от възходящото движение на самолета, тя се отвори рязко.

Борн видя под себе си смътния силует на бягащата писта и сграбчи дръжката с две ръце в отчаян опит да се задържи в самолета. Налудничаво захилен, Хан се надвеси над него и описа широка дъга с ножа, за да му демонстрира как точно ще го разпори.

Хан атакува в мига, в който самолетът се отлепяше от пистата. В последната възможна секунда Борн освободи дясната си ръка. Тялото му, подпомогнато от гравитацията, се отплесна толкова силно навън, че лявата му ръка за малко да излезе от ябълката. На мястото на тялото му зейна дупка, която погълна Хан и той се стовари на пистата долу. Борн успя да го мерне за последно — сивкава топка на фона на черната настилка.

Самолетът се вдигаше все по-високо и Борн побърза да се прибере в търбуха му, далеч от отворената врата. Не беше лесно, дъждът плющеше в лицето му и го дращеше като шкурка. Вятърът го оставяше без дъх, но поне изтри и последните остатъци от гориво по лицето му, докато дъждът изплакна зачервените му очи и отми отровната течност от тялото му. Самолетът се наклони надясно и фенерчето на Хан се изтърколи да намери собственика си. Борн осъзна, че ако не влезе веднага, край с него. Ръката му бе натоварена повече, отколкото имаше сили да понесе.

Залюля крак и успя да се захване с лявата пета за прага. Набра се и с неистово усилие се придърпа още малко навътре, докато сгъвката на коляното му се намести върху рамката на вратата. Получил достатъчно стабилност и опора, завъртя се леко и застана с лице към багажното. С дясната си ръка напипа уплътнението и малко по малко премести тялото си към вътрешността на самолета. Последното, което успя да направи, бе да тръшне вратата след себе си.

Ожулен, окървавен и пребит, се строполи на пода и не мръдна. Останал сам в тъмнината на тресящата се утроба на самолета, видя отново малката каменна фигурка на Буда, която двамата с първата му жена бяха подарили на Джошуа за четвъртия му рожден ден. Дао държеше духът на Буда да бди над сина им от най-ранна възраст. Джошуа загина заедно с Дао и малката си сестричка при нападението на вражески самолет над реката, в която играеха.

Джошуа е мъртъв. Дао, Алиса, Джошуа — всички те са мъртви, телата им бяха разкъсани на парчета от градушката от куршуми, изсипана от пикиращия самолет. Няма начин синът му да е жив, няма начин. Да повярва в противното е все едно да признае, че е луд. Но тогава кой е този Хан и защо играе тази отвратителна и жестока игра?

Борн нямаше отговори на тези въпроси. Самолетът набра височина, пилотът установи постоянен курс и двигателите заработиха в друг режим. Температурата падна, от устата на Борн излизаше пара. Обви с ръце тялото си, треперещ. Не е възможно! Просто е изключено!

Нададе нечовешки вой и позволи на болката и отчаянието да го победят. Отпусна глава и зарида горчиво — това бяха сълзи на ярост и мъка. Отказваше да повярва.