Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (27)

Двайсет и шеста глава

Хан влезе в „Худини“ — магазин за магически и логически игри на улица „Ваци“ № 87. Стените и витрините на миниатюрния бутик бяха претъпкани с всякакви видове, форми и разновидности магически трикове, мисловни задачи и плетеници — стари и нови. Деца от всякакви възрасти дърпаха родителите си по пътечките, сочеха и гледаха с ококорени очички вълшебните предмети.

Хан се приближи към една от забързаните продавачки и й каза, че търси Оскар. Тя го попита за името му, вдигна телефона и набра вътрешен номер. Каза нещо в слушалката и след миг упъти Хан към задната част на магазина.

Той мина през врата в дъното и се озова в малък вестибюл, осветен от гола крушка. Стените бяха в неопределен цвят; миришеше на варено зеле. Изкачи се по желязна вита стълба и влезе в офиса на втория етаж. Беше пълно с книги, предимно първи издания на литература, свързана с магията, биографии и автобиографии на известни магове и фокусници, специалисти по изчезването. На стената над стар дъбов сандък с ролетка имаше снимка на самия Хари Худини — при това с автограф. Както при последното посещение на Хан тук, старият персийски килим все така покриваше дървения под и все така отчаяно се нуждаеше от почистване, а огромният, троноподобен стол с висока облегалка си беше на същото почетно място срещу писалището.

Оскар седеше в същата поза, както преди година, когато се видяха за последен път. Беше мъж на средна възраст с крушовидно телосложение и огромни бакенбарди, подчертаващи допълнително и бездруго издутия му нос. Надигна се да посрещне госта и ухилен широко, заобиколи писалището и се здрависа сърдечно.

— Добре дошъл отново — рече и покани Хан да седне. — С какво мога да ти бъда полезен?

Хан му каза от какво се нуждае. Докато слушаше, Оскар си водеше записки, от време на време кимаше, по-скоро на себе си.

После вдигна глава.

— Това ли е? — Изглеждаше разочарован. Най-много от всичко на света обичаше предизвикателствата.

— Не съвсем — продължи Хан. — Остава магнитната ключалка.

— Е, най-после нещо интересно! — Оскар цял сияеше. Потърка ръце и стана. — Заповядай, приятелю, насам.

Въведе Хан в облепен с тапети коридор, осветен от лампи, подобни на газеничета. Вървеше, поклащайки се, изглеждаше смехотворно, като пингвин. Но когато човек го видеше да се измъква от три чифта белезници за няма и минута и половина, откриваше нов смисъл на думата „финес“.

Отвори вратата на работилницата си и влезе — просторно помещение, равномерно разделено на парцели, оградени с работни пейки, пред всяка от които имаше метален тезгях. Подкани Хан към единия, където взе да ровичка из чекмеджетата. Накрая извади малка черна кутийка с хромирани страни.

— Магнитните ключалки са на захранване, това ти е ясно, предполагам? — След като Хан кимна, онзи продължи:

— И са защитени срещу авария, тоест осигурява им се постоянен източник на енергия. Всеки, който използва подобни ключалки, знае, че прекъснеш ли захранването, вратата се отваря. Така че задължително се предвижда допълнителен източник на енергия, та дори и два — зависи колко те гони параноята.

— В този случай — адски много — увери го Хан.

— Това е чудесно — кимна Оскар. — В такъв случай забрави за прекъсване на тока — ще отнеме време, а дори да имаш достатъчно време, пак може да не успееш да елиминираш всички резервни източници. — Вдигна пръст във въздуха. — Това, което не се знае обикновено, е, че магнитните ключалки работят с променлив ток, тоест искам да кажа…

— Пак започна да рови из чекмеджетата, извади друг предмет. — … Нуждаеш се от портативен акумулатор, който да ти осигурява прав ток и да е достатъчно мощен, за да елиминира магнитния контакт.

Хан пое акумулатора. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше.

— Как работи това?

— Представи си, че върху електрическата система падне гръм. — Оскар потупа акумулатора. — Това устройство ще обърка променливата верига за достатъчно време, че да успееш да отвориш вратата, но без да я прекъсва изцяло. Впоследствие тя ще се възстанови и ключалката ще заработи пак.

— Колко време имам? — попита Хан.

— Зависи от вида и модела на ключалката. — Оскар сви рамене. — Бих казал, петнайсетина минути, може и двайсет да са, но не повече.

— А не става ли да повторя още веднъж номера?

Оскар поклати глава.

— Много е вероятно да оставиш ключалката в заключеното й положение, след което ще се наложи да излизаш с все вратата. — Захили се и тупна Хан по гърба. — Не се тревожи, имам вяра в теб.

Хан го изгледа подозрително.

— Че откога имаш вяра в нещо изобщо?

— Прав си — Оскар му подаде кожено куфарче с цип. — В нашата професия не бива да вярваш на каквото и да било.

 

 

Точно в два и половина сутринта местно исландско време Зина и Арсенов положиха старателно опакованото тяло на Магомет в един от фургоните и се отправиха към отдалечен залив още по на юг по брега. Караше Арсенов. Зина, загледана в подробна карта, от време на време вдигаше глава и го упътваше.

— Усещам хората нервни — рече след известно време чеченецът. — Не е само заради очакването.

— Не предприемаме всеки ден такива мисии, Хасан.

Той я погледна.

— Понякога се питам дали във вените ти не тече ледена вода.

Тя се усмихна и го стисна за крака.

— Прекрасно знаеш какво тече във вените ми.

— Да, това го знам — кимна той. Трябваше да признае, че въпреки силното му желание да поведе народа си се чувстваше най-щастлив със Зина. Копнееше за времето, когато войната ще е свършила, а той ще захвърли бунтовническата дреха и ще бъде неин съпруг, баща на децата им.

— Никога не сме говорили за нас двамата, Зина — рече той, след като слезе от шосето и колата се затътри по черен път надолу към брега.

— Какво имаш предвид? — Тя, разбира се, знаеше прекрасно отговора, но трябваше да преодолее внезапно обзелия я ужас. — Говорили сме, естествено.

Наклонът стана доста сериозен и Арсенов намали. Зина забеляза последния завой по пътеката; оттатък лежеше скалистият залив и неспокойният Северен Атлантически океан.

— Не и за нашето бъдеще, за нашия брак, за нашите деца, които ще имаме един ден. Какъв по-подходящ момент, за да се вречем в любов.

В този момент тя си даде сметка колко интуитивен човек е Шейха. Изричайки тези слова, Хасан Арсенов подписа собствената си присъда. Той се страхуваше да умре. Зина го усети в подбора на думите, ако не в тона и очите му.

Видя съмненията му спрямо нея. Ако бе научила нещо, след като се присъедини към бунтовниците, то беше, че съмнението подкопава инициативата, увереността и най-вече действеността. Вероятно заради изключителното напрежение и безпокойство, той се беше разголил пред нея и слабостта му я отврати, както беше отвратила и Шейха. Съмнението на Хасан в нея явно се отразяваше на мисленето му. Тя допусна огромна грешка, като тръгна без време да вербува Магомет. Но беше ужасно нетърпелива да прегърне бъдещето, обещано й от Шейха. Въпреки това, съдейки по агресивната реакция на Хасан, той вероятно беше започнал да се съмнява в нея още преди. Да не би да е изгубил вяра в нея?

Пристигнаха на мястото на срещата петнайсет минути преди уговорения час. Тя се обърна и пое лицето му в ръце.

— Хасан, двамата с тебе отдавна крачим рамо до рамо в сянката на смъртта — подхвана тихо. — Оцеляхме по волята на Аллах, но и благодарение на безрезервната си отдаденост един на друг. — Наведе се и го целуна. — И ето, сега се обричаме един на друг, понеже очакваме смъртта в името на Аллах с повече трепет, отколкото враговете ни очакват живота си.

— Пред очите на Аллах, след ръката на Аллах, в сърцето на Аллах — изрече той импровизирана благословия.

Прегърнаха се, но Зина, естествено, беше отплавала далеч по вълните на океана. Питаше се какво ли прави Шейха в този момент. Копнееше да зърне лицето му, да усети близостта му. Скоро, успокои сама себе си. Съвсем скоро всичко, за което бе мечтала, ще й принадлежи.

След известно време излязоха от фургона и се изправиха на брега, заслушани в прибоя. Луната вече беше залязла в кратката нощ на Далечния север. Само още час и щеше да съмне и да дойде поредният нов дълъг ден. Намираха се горе-долу по средата на залива, който ги обгръщаше от двете страни като с ръкави, вълните утихваха, изгубили обичайната си мощ. Режещият вятър, надигнал се над черните води, накара Зина да потрепери, но Арсенов я прегърна.

Забелязаха светлинка, примигна три пъти. Корабът беше пристигнал. Арсенов светна с фенерчето си, за да отвърне на сигнала. Успяха да различат силуета на рибарския кораб, който приближаваше без светлини. Върнаха се във фургона, взеха товара и го смъкнаха до брега.

— Няма ли да се изненадат, като те видят пак? — попита Арсенов.

— Тези хора работят за Шейха, нищо не може да ги изненада — отвърна Зина. Според официалната версия тя би трябвало да се е срещала с хората на Шейха. Той, разбира се, вероятно ги беше инструктирал.

Арсенов включи фенерчето си и видяха насреща им да приближава тежко натоварена лодка с весла, легнала ниско върху водата. На рибарския кораб сигурно имаше още сандъци. Арсенов си погледна часовника. Надяваше се да разтоварят всичко преди изгрев-слънце.

Двамата непознати мъже насочиха носа на лодката към брега и го качиха на каменистия плаж. Слязоха. Не си губиха времето да се представят, но според дадените им нареждания се държаха със Зина така, все едно я познават.

Бързо и енергично четиримата разтовариха сандъците, подреждайки ги внимателно във фургона. Арсенов долови звук, обърна се и видя, че втора лодка акостира на чакъла — беше ясно, че няма да свършат преди зазоряване.

Натовариха тялото на Магомет на първата лодка, която вече беше разтоварена, и Зина им заповяда да изхвърлят товара, щом навлязат в открито море. Те се подчиниха, без да задават въпроси, което се понрави на Арсенов. Помисли си, че Зина явно ги е впечатлила първия път, когато им е доставила пратката.

Вече шестима, разтовариха за нула време втората лодка и пренесоха сандъците във фургона. След това мъжете се качиха в лодките си толкова безшумно, колкото бяха слезли. Зина и Арсенов ги бутнаха и те поеха обратно към кораба.

Арсенов и Зина се спогледаха. С пристигането на товара мисията им бе придобила плътност, каквато не бе имала досега.

— Усещаш ли го, Зина? — попита чеченецът, положил ръка върху един сандък. — Усещаш ли смъртта, която дебне отвътре?

— Усещам свободата — положи тя ръка върху неговата.

* * *

Закараха фургона обратно в базата, където ги посрещнаха другите членове на екипа, които благодарение умерената употреба на кислородна вода и цветни контактни лещи изглеждаха неузнаваеми. Никой не отвори дума за смъртта на Магомет. Злополучният му край беше факт и сега, когато ги деляха броени часове от началото на мисията, никой не се интересуваше от подробностите — занимаваха ги по-важни неща.

Свалиха сандъците от фургона и ги отвориха, вътре имаше компактни автомати, пакети пластичен експлозив С4, защитни облекла. В друг сандък, по-малък от останалите, имаше праз лук — пакетиран, заровен прилежно в настърган лед. По знак на Арсенов Ахмед си сложи гумени ръкавици и занесе сандъка с праз във фургона, на който пишеше „Хафнарфьордур — пресни плодове и зеленчуци“. След това русокосият и синеок Ахмед се качи зад волана и потегли.

Последният сандък трябваше да бъде отворен от Зина и Арсенов. В него се намираше NX20. Двамата надникнаха вътре, двете половини на устройството лежаха най-невинно в стиропореното си легло. Сетиха се за видяното в Найроби. Арсенов си погледна часовника.

— Съвсем скоро ще пристигне и Шейха със заряда.

Започваха финалните приготовления.

 

 

Малко след девет сутринта на приземния етаж на „Хуманистас“ ООД спря фургон на универсален магазин „Фонтана“. Към него се приближиха двама служители от охраната. Единият погледна списъка за деня и въпреки че видя поръчката от „Фонтана“ за кабинета на Итън Хърн, поиска да види описа на стоката. Шофьорът му го подаде и онзи му каза да отвори фургона. Служителят влезе вътре, провери стоката парче по парче, след това двамата с колегата му отвориха всички кашони, огледаха внимателно двата стола, бюфета, шкафа и разтегаемия диван. Отвориха всички вратички на мебелите, надникнаха вътре, опипаха възглавниците, обърнаха столовете. След като се убедиха, че всичко е наред, върнаха описа на шофьора и му обясниха как той и носачът да стигнат до офиса на Итън Хърн.

Шофьорът спря близо до асансьора и двамата с колегата му разтовариха мебелите. Бяха им нужни четири курса, докато качат всичко до шестия етаж, където Хърн ги очакваше. С най-голямо удоволствие им показа къде кое да оставят, а те от своя страна приеха с не по-малко удоволствие цифровото изражение на неговата благодарност, след като свършиха работата.

Щом си тръгнаха, Хърн затвори вратата и се зае да прехвърля купчините папки, които бе натрупал край бюрото си, в шкафа, подреждайки ги по азбучен ред. Над стаята надвисна спокойната тишина на офис, в който се върши активна работа. Не след дълго Хърн се изправи и се приближи до вратата. Отвори я и срещу него грейна лицето на жената, която късно предния ден бе придружавала носилката при пренасянето й в сградата.

— Вие ли сте Итън Хърн? — Той кимна и тя протегна ръка. — Анака Вадас.

От краткия допир Хърн установи, че ръкостискането й е силно и сухо. Спомнил си предупреждението на Хан, залепи на лицето си невинна въпросителна усмивка.

— Познаваме ли се?

— Приятелка съм на Степан. — Имаше ослепителна усмивка. — Имате ли нещо против да вляза или бързате?

— Имам среща — погледна си часовника — … след малко.

— Няма да ви бавя. — Тя се приближи до разтегаемия диван и седна, преметна крак връз крак. Изражението на лицето й, обърнато към Хърн, беше на човек, който е нащрек и в готовност.

Той се настани на стола си и го завъртя така, че да е с лице към нея.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожице Вадас?

— Не, мисля, че не ме разбрахте — жизнерадостно изчурулика тя. — Въпросът е как аз да ви бъда полезна.

— Права сте, не разбирам — поклати глава той.

Тя огледа стаята, тананикайки си нещо. Внезапно се наведе напред, опряла лакти в коленете си.

— Напротив, Итън, разбирате прекрасно. — Същата усмивка. — Е, добре, трябва да ви кажа, че знам нещо за вас, което дори Степан не знае.

Той върна въпросителното изражение на лицето си и разпери ръце с жест на безпомощност.

— Не преигравайте — прекъсна го тя. — Знам, че работите и за друг освен за Степан.

— Не ви…

Тя вдигна пръст към устните си.

— Видях ви вчера в гаража. Едва ли сте били там по здравословни причини, а дори да е така, наблюдавахте случващото се около вас с твърде активен интерес.

Той беше толкова втрещен, че изобщо не успя да отрече. Пък и какъв смисъл има? Беше го хванала натясно въпреки всички предпазни мерки, които беше взел. Погледна я. Наистина беше красива, но от нея се излъчваше и една страховита сила.

Тя килна глава.

— Не работиш за Интерпол — личи си по маниера ти. ЦРУ? Не, едва ли. Степан би разбрал, ако американците се опитваха да проникнат в организацията му. Е, за кого тогава?

Хърн не можеше да каже нито дума. Не беше способен да си отвори устата. Просто беше потресен от дъното на душата си, че тя вече знае — тази жена знаеше всичко.

— Не ме гледай като попарен, Итън. — Анака стана. — Честно да ти кажа, изобщо не ме засяга. Просто искам да се подсигуря, в случай че нещата тук се объркат. И осигуровката ми си ти. Засега нека просто приемем предателството ти за наша малка тайна.

Преди Хърн да се сети какво да й отговори, тя вече беше прекосила стаята и изчезнала навън. Той остана на мястото си, шокиран и вкаменен. Накрая все пак успя да се надигне, отиде до вратата, отвори я и огледа коридора в двете посоки, за да е сигурен, че жената наистина си е отишла.

После затвори вратата, отиде до дивана.

— Чисто е — рече.

Възглавниците се вдигнаха и той ги сложи на мокета. Талашитените плоскости, които покриваха механизма за разтягане, се размърдаха и той ги повдигна.

Отдолу, вместо матрак и скара, лежеше Хан.

Хърн осъзна, че е плувнал в пот.

— Знам, че ме предупреди, но…

— Спокойно. — Хан се измъкна от тясното като ковчег пространство. Хърн се беше издънил, но Хан беше зает с по-важни мисли, отколкото да си губи времето с наказания. — Просто не допускай тази грешка втори път.

Хан отиде до вратата и долепи ухо. Чуваха се само обичайните приглушени шумове от другите офиси на етажа. Беше облечен в черен панталон, обувки, риза и късо яке. На Хърн му се стори позаякнал в раменете, в сравнение с последната им среща.

— Сглоби дивана — заповяда му Хан — и се залавяй за работа, все едно нищо не се е случило. Среща ли имаш? Погрижи се да присъстваш, като при това не закъснявай. Всичко трябва да изглежда напълно нормално — както обикновено.

Хърн кимна и постави талашитените плоскости на мястото им, след което подреди отгоре възглавниците.

— Намираме се на шестия етаж — обясни, — твоята цел е на четвъртия.

— Покажи ми плана.

Хърн седна на компютъра си и показа плана на сградата.

— Само четвъртия етаж — рече Хан, наведен над рамото му.

Щом Хърн изпълни заповедта, Хан разгледа внимателно изображението.

— Това какво е? — посочи.

— Не знам. — Хърн се опита да го увеличи. — Прилича ми на празно пространство.

— Или пък е помещение в съседство със спалнята на Спалко.

— Само дето няма вход и изход — додаде Хърн.

— Любопитно. Дали пък господин Спалко не е направил някои корекции, за които не знаят дори архитектите му.

Наизустил разположението на етажа, Хан се извърна. Беше научил каквото му трябва, беше време да си намери скривалище. Вече при вратата, се обърна към Хърн.

— И не забравяй — не закъснявай за срещата си.

— Ами ти? Не можеш да влезеш там.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре — поклати глава Хан.

 

 

Знамената плющяха в безкрайната исландска утрин, облени в щедра слънчева светлина и облъхнати от мириса на горещите минерални извори. В единия край на летище „Кефлавик“ беше издигнато здраво скеле, поддържащо огромен подиум, опасан с кабели. Мястото беше избрано като най-надеждно, след изричното съгласие на Джейми Хъл, Борис Илич Карпов и Файед ас-Сауд. Никой от тримата, дори другарят Борис, не беше доволен от идеята държавните глави да се появят на толкова оживено и открито място, но по този въпрос президентите бяха категорични и единодушни. Общото им мнение беше, че не само е задължително да покажат дух на добра воля и сътрудничество пред широката публика, но и да демонстрират пълна липса на страх. Всички осъзнаваха ясно риска от атентат, след като заемат позиции на платформата; даваха си сметка и за многократното покачване на този риск непосредствено преди началото на конференцията по тероризма. Но явно всеки от тях го беше приел за част от работата си. Ако си решил да променяш света, неизменно ще се сблъскаш с хора, които искат да ти попречат.

И така, сутринта на откриването на конференцията, знамената на Съединените щати, Русия и четирите най-влиятелни ислямски държави плющяха на режещия вятър, отпред на подиума беше окачен транспарант с логото на конференцията, което бе внимателно обмислено от голям екип специалисти; целият район беше под желязна охрана, на всеки възможен стратегически наблюдателен пост имаше поставен снайперист. Присъстваха представители на пресата от цял свят. Всички бяха предупредени да се явят два часа преди началото на пресконференцията. Журналистите бяха педантично обискирани и сканирани, документите — проверени. Освен това им вземаха пръстови отпечатъци и вкарваха имената им в няколко бази данни. Фотографите бяха предупредени да не зареждат фотоапаратите си предварително, защото ще бъдат прекарани през рентгенови лъчи, всяко филмче ще бъде прегледано, а всеки фотограф ще трябва да зареди фотоапарата си пред очите на служител от охраната. Мобилните телефони бяха конфискувани, описани подробно и изнесени извън периметъра, а собствениците им щяха да си ги получат след края на пресконференцията. Всички разпоредби се изпълняваха стриктно и без претупване.

На платформата стъпи президентът на Съединените щати, придружаван плътно от Джейми Хъл и кордон от агенти от тайните служби. Слушалка, пъхната в ухото на Хъл, му осигуряваше постоянна връзка с всички членове от екипа, както и с руския и арабския му колега. Непосредствено след американския президент се появи Александър Евтушенко, президентът на Русия, придружаван от Борис и орда агенти с мрачни лица от Федералната служба за сигурност. След това един по един излязоха и президентите на четирите ислямски държави, всеки под закрилата на собствената си служба за сигурност.

Тълпата, както и представителите на пресата, напираха напред, но бяха отблъснати назад от платформата с официалните лица. Последна проба на микрофоните, телевизионните камери вече работеха. Първи пред микрофона застана президентът на САЩ. Беше висок, представителен мъж с подчертан нос и будни очи.

— Уважаеми съграждани от целия свят — започна той властно и авторитетно, с глас, ошлайфан в безброй важни срещи на високо равнище, изчистен от всякакви нотки на войнственост след множество пресконференции и излъскан до блясък от задушевните беседи в „Роуз Гардън“ и „Кемп Дейвид“, — днес е велик ден за световния мир и международната борба за справедливост и свобода срещу насилието и тероризма.

Днес за пореден път стоим на кръстопът в историята на света. Ще допуснем ли човечеството да бъде захвърлено в мрачните дебри на страха и безкрайната война, или ще се обединим, за да уцелим врага, където и да се крие той, право в сърцето?

Силите на тероризма са се обединили срещу нас. Не си правете илюзии — тероризмът е хидрата на днешния ден, многоглавото чудовище. Ние не се самозалъгваме, че пътят, по който сме поели, ще бъде лек и безпрепятствен, но нищо не може да ни попречи да продължим напред, водени от едно общо, съгласувано усилие. Единствено с общи сили можем да унищожим многоглавото чудовище. Единствено с общи усилия можем да направим света по-сигурен за всеки негов гражданин.

Речта на президента завърши с взрив от аплодисменти. Той отстъпи микрофона на руския си колега, който, в общи линии, каза същото и на свой ред предизвика бурни ръкопляскания. Четиримата арабски лидери се изказаха един след друг и макар техните слова да бяха по-премерени, те също засегнаха необходимостта от общи усилия в борбата с тероризма и унищожаването му — веднъж завинаги.

Последва кратка размяна на въпроси и отговори, след което шестимата лидери се подредиха за снимка. Впечатляваща гледка, придобила още по-сърцераздирателен вид, когато мъжете стиснаха ръцете си и ги вдигнаха във въздуха в безпрецедентен акт на солидарност между Запада и Изтока.

Тълпата постепенно започна да се разпръсва, настроението беше приповдигнато. И дори най-скептично настроените журналисти и фотографи се съгласиха, че конференцията започва с надежден старт.

 

 

— Даваш ли си сметка, че сменям вече трети чифт гумени ръкавици?

Степан Спалко седеше на стола, от който преди време бе станала Анака, близо до очуканата и омазана с кръв маса. Пред него имаше сандвич с бекон, маруля и домати. Беше го открил по време на дългия възстановителен период между поредицата операции в Съединените щати. Сандвичът беше сервиран в чиния от фин порцелан, вдясно от която бе поставен кристален бокал, в който искреше прелестно бордо.

— Все едно. И бездруго стана късно. — Посочи стрелката на хронометъра на китката си. — Знаеш ли какво си мисля, господин Борн — че чудесното ми забавление е към своя край. Трябва да ти призная, че ми подари една изключителна нощ. — Избухна в смях. — Което, опасявам се, е повече, отколкото аз съм направил за теб.

Сандвичът му беше разрязан на два еднакви триъгълника, точно както го обичаше. Взе едната половинка и отхапа, задъвка бавно и с наслада.

— От мен да го знаеш, господин Борн, сандвичът с бекон, маруля и домати не струва, ако беконът не е прясно изпечен и по възможност нарязан на дебели ивици.

Преглътна, остави сандвича и вдигна чашата, отпи глътка вино, като преди да го глътне, оплакна цялата си уста. Бутна стола си назад и се приближи до Борн, който лежеше завързан на зъболекарския стол. Главата му беше клюмнала на гърдите, всичко около него беше оплискано в кръв.

Спалко повдигна главата на Борн с кокалчето на пръста си. Очите му, замъглени от безкрайната болка, бяха потънали в тъмни кръгове, лицето му сякаш бе останало без капка кръв.

— Преди да си тръгна, ще ти призная цялата ирония на ситуацията. Броени мигове ни делят от триумфалната ми победа. Все едно какво знаеш. Няма никакво значение дали си ми казал, или не си ми казал информацията си. Важното е, че си тук при мен на сигурно място и че не можеш да ми попречиш по никакъв начин. — Засмя се. — Каква ужасна цена заплати за мълчанието си! И за какво, господин Борн? За нищо!

 

 

Хан видя пазача в коридора до асансьора и се промъкна предпазливо обратно към стълбището. През вратата от армирано стъкло мярна двама въоръжени пазачи, които пушеха и разговаряха на стълбата. На всеки петнайсет минути или единият, или другият надничаше през стъклото и проверяваше коридора на шестия етаж. През стълбите пиле не можеше да прехвръкне.

Той се обърна. Тръгна по коридора със спокойна, уверена крачка, извади въздушния пистолет, който беше купил от Оскар, и го стисна в ръката си. Щом пазачът го видя, Хан вдигна пистолета и пусна във врата му стреличка. Онзи се строполи на земята и изгуби съзнание от отровата, с която беше намазано връхчето на стрелата.

Хан хукна. Тъкмо да завлече обезвредения пазач в тоалетната, когато вратата се отвори и се появи друг служител от охраната, насочил пистолета си към гърдите на Хан.

— Стой на място! Хвърли оръжието! Да ти видя ръцете.

Хан се подчини. Докато простираше напред ръцете си, за да ги покаже на пазача, натисна скрито калъфче, прикрепено към вътрешната част на китката му. Пазачът стисна гърлото си. Стреличката жилеше като оса. В следващия миг вече не виждаше нищо. Това беше последната му мисъл, преди да изгуби съзнание — както колегата си преди това.

Хан издърпа двете тела в тоалетната и натисна бутона на стената в коридора. Миг по-късно асансьорът пристигна и двете крила на вратата се отдръпнаха. Влезе и натисна копчето на четвъртия етаж. Асансьорът тръгна надолу, но малко след петия етаж спря и увисна в празното пространство. Хан натисна няколко копчета — никакъв резултат. Знаеше, че разполага със съвсем малко време, за да избяга от капана, който му беше заложил Спалко.

Покачи се на парапета, обикалящ вътрешните стени на асансьора, и се протегна, за да стигне до люка горе. Тъкмо да го отвори, когато нещо привлече вниманието му и той се вгледа по-внимателно. Какъв е този металически блясък? Извади миниатюрно фенерче от комплекта, с който го оборудва Оскар, насочи го към винта в далечния ъгъл. Забеляза, че е увит с медна жица. Бомба! Опита ли се да отвори люка, ще детонира заряда, заложен на покрива.

В същия момент залитна, повлечен от внезапното раздвижване на асансьора, кабината се затресе надолу и той полетя в шахтата.

 

 

Телефонът на Спалко иззвъня и той излезе от стаята за разпит. През прозорците на спалнята му щедро нахлуваше слънчева светлина, усети топлината й по лицето си.

— Да?

В слушалката се чу глас, думите учестиха пулса му. Той е тук! Хан е в сградата! Ръката му се сви в юмрук. И двамата са негови. Мисията му тук беше към края си. Нареди на хората си да се съберат на третия етаж, позвъни в контролната зала на охраната и разпореди да дадат сигнал за учебна пожарна тревога, за да евакуират персонала на сградата. Двайсет секунди по-късно пожарната сирена зави оглушително и от всички офиси наизскачаха мъже и жени, които стройно и без паника се отправиха към стълбищата, откъдето бяха придружени до улицата. През това време Спалко се обади на шофьора и на пилота си, нареди на последния да приготви самолета, който го чакаше в хангара на „Хуманистас“ на летище „Ферихеги“. Съгласно инструкциите му машината вече беше заредена и проверена и летателният план беше съгласуван с кулата.

Оставаше да звънне само още един телефон, преди да се върне при Джейсън Борн.

— Хан е в сградата — рече, щом Анака вдигна. — Заклещен е в асансьора, изпратих хора да го очистят, ако успее да избяга. Но ти го познаваш по-добре от всеки друг. — Изсумтя в отговор на казаното от нея. — Това не ме изненадва. Погрижи се, когато сметнеш за удачно.

 

 

Хан натисна бутона за аварийно спиране — пак нищо, асансьорът продължаваше устремното си падане. С един от инструментите в комплекта на Оскар бързо свали стъклото на дисплея. Вътре имаше сноп жици. Хан веднага видя, че жицата на аварийния бутон е прекъсната. Сръчно я свърза наново и кабината с писък забави ход, аварийните спирачки задействаха и успяха да я спрат. Докато висеше в асансьора между втория и третия етаж, Хан продължи да бърника жиците с припряна сръчност.

 

 

Отвън на втория етаж въоръжените хора на Спалко бяха стигнали до външните врати на асансьора. Успяха да ги отворят ръчно с помощта на щанга и се озоваха пред зейналата шахта. Точно над главите им се поклащаше дъното на асансьорната кабина. Заповедите бяха категорични — знаеха точно какво трябва да направят. Насочиха автоматите си и откриха огън, като за броени секунди унищожиха долната половина на асансьора. Никой не би оцелял при такъв масиран огън.

 

 

Хан, долепен плътно до стената на шахтата, видя как долната половина на кабината полита в бездната. Тук беше защитен срещу рикоширали куршуми, пазеха го както вратите на кабината, така и самата шахта. Успя навреме да свърже нужните жици, да разтвори вътрешните врати и да се измъкне. Когато започна градушката от куршуми, тъкмо беше заел позиция до стената, на нивото на покрива.

Грохотът вече започваше да утихва, когато Хан долови жужене — сякаш към него летеше рояк пчели, пуснати от кошер. Вдигна глава и видя от горната част на шахтата да се спускат две въжета. Миг по-късно се появиха двама тежковъоръжени мъже, които слизаха на рапел по въжетата и бяха екипирани като за борба с безредици.

Единият го видя и насочи автомата си срещу него. Хан го уцели с въздушния си пистолет и оръжието на онзи изпадна от безчувствените му пръсти. Докато вторият се прицелваше, Хан скочи и се хвърли върху изпадналия в безсъзнание рейнджър, който беше увиснал неподвижно на въжето, задържан от катерачните си принадлежности. Оцелелият нападател, анонимен и непознат зад защитния шлем на главата си, откри огън срещу Хан, който завъртя безчувственото тяло, използвайки го като щит. С един ритник успя да избие автомата от ръцете на втория нападател. Двамата едновременно се строполиха върху тавана на кабината. В центъра на люка беше залепен малък пакет експлозив С4. Хан забеляза, че винтовете са разхлабени. Ако някой от двамата неволно докоснеше люка и го помръднеше дори съвсем леко, цялата кабина щеше да се взриви.

Хан стисна въздушния си пистолет, но рейнджърът, видял как пострада колегата му преди малко, се метна встрани, извъртя се и ритна нагоре, като изби оръжието от ръцете на Хан. В същия момент грабна автомата на партньора си. Хан отпусна тежестта си върху ръката му в опит да избие оръжието. В шахтата закънтяха картечни откоси от охраната на втория етаж.

Противникът на Хан, възползвал се от краткото разсейване, го изрита странично. Докато онзи стреляше, Хан скочи от покрива на кабината, плъзна се покрай стената и се закрепи на мястото, където беше спряла аварийната спирачка. Отдръпна се, за да се прикрие от обстрела и зачовърка спирачния механизъм. Мъжът на покрива, изпълзял по корем, надникна от ръба на кабината и се прицели. В мига, в който започна да стреля, Хан успя да освободи аварийната спирачка. Асансьорът полетя надолу, отнасяйки със себе си изненадания охранител.

Хан скочи към близкото въже и се покатери по него. Стигна до четвъртия етаж и моментално се зае да елиминира магнитната ключалка. В този момент асансьорът достигна дъното на шахтата в подземния етаж на сградата. Вследствие на удара люкът на тавана се разтресе и бомбата избухна. В шахтата лумна огън. Миг преди изригналата лава да го достигне, Хан успя да пребори механизма и се хвърли през вратата.

Вестибюлът на четвъртия етаж беше облицован в изискан кремав мрамор. От матовите аплици на стената струеше мека светлина. Хан се изправи. На няколко крачки пред него стоеше Анака. Стори му се изненадана, а вероятно беше и доста изплашена. Явно нито тя, нито Спалко бяха очаквали да го видят на четвъртия етаж. Той се усмихна безмълвно и се хвърли към нея. Не можеше да ги обвинява — извършеното от него беше истински подвиг.

Анака побърза да се шмугне зад една врата. Затръшна я и превъртя ключа. Знаеше, че трябва на всяка цена да се добере до Борн и Спалко, но Анака се бе превърнала във фактор, който не можеше да си позволи да пренебрегва. Докато летеше към вратата, извади набор от шперцове. Пъхна първия и зачовърка механизма. След няма и петнайсетина секунди вратата прещрака, Анака още не беше успяла да стигне до отсрещната стена. Хвърли му стреснат поглед през рамо и побърза да се измъкне през другата врата и да я затръшне зад себе си.

По-късно, когато се връщаше назад в ситуацията, Хан си казваше, че би трябвало да се досети по изражението й. Анака никога не бе показвала страх. Все пак Хан застана нащрек в малката стая, която му се стори доста застрашителна, квадратна, безлична, без нито един прозорец. Изглеждаше недовършена, прясно боядисана в мъртвешко бяло — дори резбованите корнизи. Никакви мебели, абсолютно нищо. Но се усети твърде късно, съскането вече беше започнало. Огледа се и видя клапите високо горе на тавана — от тях изтичаше газ. Притаи дъх и отиде при отсрещната, врата. Успя да вкара шперца, но не и да отвори. Сигурно има външно резе, помисли си, и веднага изтича до вратата, през която беше влязъл. Натисна дръжката и установи, че и тук е пуснато резе отвън.

Газът започна да изпълва залостената стая. Беше в капан.

* * *

До чинията от фин порцелан, по която тук-там бяха останали трохи, и чашата със столче с утайка от бордото Степан Спалко беше подредил вещите, конфискувани от Борн — керамичен пистолет, мобилния телефон на Конклин, пачка банкноти и джобно ножче.

Окървавен и пребит, Борн от няколко часа беше изпаднал в делта медитация — първо, за да се пребори с агонизиращите вълни на болката, които разтърсваха тялото му при всеки нов допир на инструментите на Спалко; второ, за да защити и съхрани вътрешната си енергия; и накрая, за да преодолее изтощителните последици от мъченията и да съхрани силите си.

В изпразненото му съзнание витаеха мисли за Мари, Алисън и Джейми, които проблясваха като пламъчета. Но картината, която виждаше най-ясно, бяха епизоди от живота му в слънчевия Пном Пен. Съзнанието му, успокоено до пълна безметежност, възкреси Дао, Алиса и Джошуа. Хвърляше топка към Джошуа, показваше му как да я лови с ръкавицата, която му бе донесъл специално от Щатите, после Джошуа се обърна към него и рече: „Защо се опита да ни заместиш? Защо не ни спаси?“ За миг се обърка, после в главата му увисна лицето на Хан, сякаш пълна месечина в беззвездно небе. Хан отвори уста: „Ти се опита да повториш Джошуа и Алиса. Дори използва първите букви на имената им.“

Искаше да се изтръгне от наложената насила медитация, да избяга от крепостта, която бе издигнал, за да съхрани себе си от най-ужасните последици от действията на Спалко. Беше готов на всичко, за да загърби това лице, което му отправяше обвинения, което го караше да изпитва смазваща вина.

Вина.

Бягаше от собствената си вина. Откакто Хан му призна истинската си самоличност, все бягаше от истината, както беше избягал от Пном Пен — колкото му държат краката. Помисли си, че бяга от сполетялата го трагедия, но истината беше, че бяга от товара на непосилната вина. Беше се оказал неспособен да защити семейството си, когато те имаха най-голяма нужда от него. Затръшна вратата на истината и избяга.

Бог да му е на помощ. Той е страхливец — както го нарече Анака.

 

 

Кървясалите очи на Борн проследиха как Спалко слага парите му в джоба си и взима пистолета.

— Използвах те, за да отклоняваш от мен вниманието на хрътките на световните разузнавателни организации. И ти се справи чудесно. — Насочи пистолета на Борн между очите му. — За жалост ти изпълни мисията си. — Показалецът му опря в спусъка.

В този момент в стаята влезе Анака.

— Хан е успял да проникне на етажа.

Спалко не успя да сдържи изненадата си.

— Чух експлозията. Не загина ли там?

— Намерил е начин да се измъкне от асансьора. Взривил го на дъното на шахтата.

— За щастие и последната пратка с оръжия е изнесена от подземието. — Най-сетне извърна глава към Анака. — Къде е Хан сега?

— Затворен е в специалната стая. Не може да се измъкне. Време е да вървим.

Спалко кимна. Знаеше, че що се отнася до уменията на Хан, Анака губеше ума и дума. Спалко с право насърчи връзката помежду им. Каквато беше лицемерна и потайна, тя бе успяла да го опознае така, както той никога не би допуснал, че е възможно. Анака погледна към Борн, уверена, че Спалко не е приключил работата си с него.

Вдигна ръка на рамото му.

— Самолетът ни чака, Степан. Нужно ни е време, за да се измъкнем от сградата незабелязани. Противопожарната система е задействана и кислородът се изпомпва от асансьорната шахта, за да не се стигне до фатални експлозии. Но огънят сигурно вече е достигнал във фоайето и пожарните коли ще дойдат всеки момент, ако вече не са пристигнали.

Беше помислила за всичко. Спалко я изгледа с възхищение. После, без предупреждение, замахна с ръката, в която стискаше керамичния пистолет на Борн, и го цапардоса по слепоочието.

— Ще си го запазя за спомен от първата и последната ни среща.

После двамата с Анака напуснаха стаята.

 

 

Хан, легнал по корем, копаеше бясно в ъгъла с малък лост от комплекта на Оскар. Лютеше му на очите, по бузите му се стичаха сълзи от газа, дробовете му щяха да се пръснат от липсата на кислород. Още броени секунди и щеше да припадне и нервната му система да премине на автопилот, позволявайки на газа да проникне в организма му.

В същия момент успя да изкърти парче от стената и веднага усети прилив на чист въздух отвън. Пъхна носа си в дупката и задиша жадно. Пое си дълбоко въздух и бързо нагласи пакета с експлозив, осигурен му от Оскар. Това най-вече показа на Оскар в колко сериозна ситуация е попаднал приятелят му и го подтикна да му осигури допълнителен набор от инструменти в случай на нужда.

Пак пъхна носа си в дупката, вдиша дълбоко и изтика пакетчето С4 колкото успя по-навътре. Изтича до отсрещния ъгъл на стаята и натисна копчето на дистанционното. Без да изчака отломките и прахът да се разсеят, скочи в дупката в стената и се озова в спалнята на Спалко.

Слънчевата светлина падаше косо в прозорците, под които блещукаше Дунав. Хан отвори навсякъде, та ако някъде е изтекъл газ, да се проветри по-бързо. Веднага чу воя на сирените, погледна и видя пожарните и полицейските коли, трескавата активност на улицата. Отдръпна се от прозорците, огледа се, за да се ориентира по архитектурния план, който му показа Хърн на компютъра си.

Отиде до мястото, където бе видял празно пространство, и забеляза полираните дървени плоскости. Долепил ухо до ламперията, започна да почуква тихичко с кокалчета. Установи, че третата плоскост от ляво на дясно всъщност е врата. Натисна и тя се завъртя.

Попадна в помещение с черни бетонни стени и бели плочки на пода. Вонеше на кръв и пот. Видя пред себе си Джейсън Борн — пребит и окървавен. Остана така, втренчен в него — бяха го вързали за нещо като зъболекарски стол, всичко около него беше опръскано с кръв. Борн беше гол до кръста. Ръцете, раменете, гърдите и гърбът му бяха подпухнали и разранени. Двата горни слоя бинтове, стягали ребрата му, бяха разкъсани, но най-вътрешният още си стоеше на мястото.

Борн обърна глава, забеляза Хан и го изгледа като ранен бик — окървавен, но непобедим.

— Чух втората експлозия — пророни Борн. — Помислих, че си загинал.

— Разочарован ли си? — Хан оголи зъби. — Къде е? Къде е Спалко?

— Опасявам се, че закъсня. Изчезна, взе и Анака Вадас със себе си.

— Тя през цялото време е работела за него — рече Хан. — Опитах се да те предупредя в клиниката, но ти не пожела да ме чуеш.

Борн въздъхна, затвори очи. Не му бе леко да чуе този укор.

— Нямах време.

— Ти май никога нямаш време да слушаш.

Хан пристъпи към стола. В гърлото му заседна буца. Знаеше, че трябва да настигне Спалко, но нещо го спираше, не му даваше да тръгне. Огледа пораженията, причинени от Спалко.

— Сега ще ме убиеш ли — каза Борн по-скоро като изявление, не като въпрос.

Хан знаеше, че никога няма да има по-подходящ момент. Онова мрачно кълбо в душата му, което бе отглеждал с години, което се бе превърнало в единствената му утеха, което омразата му подхранваше постоянно и което ден след ден бе пръскало отровата си в организма му — това кълбо отказваше да загине. То искаше да унищожи Борн, още малко и щеше да вземе връх в решенията му. Още малко. Хан усети импулс, който се надигна от корема към ръката му, но мина през сърцето и пресекна желанието му за действие.

Завъртя се рязко на пети и се върна в спалнята на Спалко. След миг се появи с чаша вода и някои неща, които успя да намери в банята. Поднесе чашата пред устните на Борн и започна да я повдига бавно, докато се видя празното й дъно. Сякаш движени от собствена воля, ръцете му разкопчаха катарамите и освободиха глезените и китките на Борн.

След това Хан почисти и дезинфекцира раните му. Борн не можеше да повдигне ръце от зъболекарския стол. В известен смисъл се чувстваше дори по-обездвижен, отколкото когато беше завързан. Не откъсваше очи от Хан, вглеждаше се във всяка извивка и ъгълче, във всяка черта на лицето му. Продължаваше да усеща подмолното течение на несигурността, вълната на страха. Вероятността да стои лице в лице със собствения си син след толкова години, през които го бе смятал за мъртъв, му идваше в повече.

От друга, страна мълчанието, в което бяха захвърлени, му се стори непоносимо. Така че избра да подхване разговор по неутралния въпрос, който интересуваше и двамата.

— Нали ме попита какво е намислил Спалко — рече. Дишаше бавно и на пресекулки, сепваше се при всяко докосване на памука до раните му. — Откраднал е биологично оръжие, създадено от Феликс Шифър — преносим биоразпръсквател. Успял е някак да убеди Петер Сидо, епидемиолог от клиниката, да му осигури заряд.

Хан хвърли напоения с кръв тампон и взе чист.

— Заряд с какво?

— Антракс или нещо подобно — все едно с какво. Едно е сигурно — че е смъртоносен.

Хан продължи да почиства раните на Борн. По пода заваляха кървави тампони.

— Защо ми го казваш сега? — попита с неприкрито подозрение.

— Защото разбрах какво възнамерява да направи Спалко с това оръжие.

Хан вдигна глава.

Борн установи, че изпитва физическа болка, когато го гледа в очите. Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Явно времето го притиска. Наложи се да тръгне незабавно.

— Конференцията по тероризъм в Рейкявик.

— Това е единственото логично предположение — кимна Борн.

Хан се изправи и обърса ръце в панталоните си. Проследи с поглед как червеникавата вода се оттича в канавката.

— При положение, че реша да ти повярвам.

— Тръгвам след тях — продължи Борн. — След като подредих елементите в мозайката, установих, че Конклин е взел Шифър и го е скрил с помощта на Вадас и Молнар, защото е научил за заплахата, замисляна от Спалко. Знам и кодовото наименование на биоразпръсквателя — беше се отпечатало в един тефтер в къщата на Конклин: NX20.

— Значи затова е бил убит Конклин. Защо не е отишъл в Агенцията с информацията, с която е разполагал? ЦРУ сигурно са разполагали с повече възможности да осигурят надеждна защита на доктор Шифър и да го скрият от надвисналата над него опасност.

— Предполагам, че има редица причини — отвърна Борн. — Първо, Алекс вероятно е смятал, че няма да му повярват предвид репутацията на Спалко на участник и инициатор на хуманитарни мисии. Освен това не е разполагал с много време. Информацията му не е била достатъчно точна и подробна, за да се задейства веднага бюрократичната машина на Агенцията. И не на последно място — не би било типично за Алекс. Той не беше човек, свикнал да споделя тайните си.

Борн се надигна бавно, болката го преряза, подпря се с една ръка на облегалката на стола. След дългото обездвижване усещаше краката си като гумени.

— Спалко е убил Шифър, а що се отнася до доктор Сидо, трябва да допусна, че и той е при Спалко — жив или мъртъв. Не мога да му позволя да осъществи плановете си и да унищожи маса народ на конференцията.

Хан се обърна и му подаде мобилния си телефон.

— Ами хайде, обади се на ЦРУ.

— И мислиш, че ще ми повярват? Точно те, които смятат, че съм убил Конклин и Панов в имението в Манасас.

— Тогава ще се обадя аз. Дори бюрократична организация като ЦРУ би трябвало да приеме на сериозно анонимно обаждане, в което става въпрос за заплаха за живота на президента на Съединените щати.

Борн поклати глава.

— Шефът на американската охрана в Рейкявик е един тип на име Джейми Хъл. Той ще прави, ще струва, но със сигурност ще намери начин да прецака разузнаването. — Очите му блестяха. Не беше останала и следа от замъгления му поглед. — И така, остава една-единствена възможност, но не съм сигурен, че ще мога да се справя сам.

— Като те гледам — рече Хан, — се съмнявам да можеш да свършиш каквото и да било.

Борн с мъка погледна Хан в очите.

— Още по-сериозно основание да ми помогнеш.

— Ти си се побъркал!

Борн прие спокойно тази проява на враждебност.

— Ти също като мен искаш да пипнеш Спалко — при това не по-малко. Какво те притеснява?

— Всичко — озъби се Хан. — Я се погледни. На нищо не приличаш.

Борн бе успял да се надигне от стола и се разтъпкваше из стаята, разкършваше снага, постепенно, крачка след крачка, набираше сили и увереност в собственото си тяло. Хан видя всичко това и остана, меко казано, удивен.

— Обещавам, че няма сам да изнесеш цялата работа на гърба си — увери го Борн.

Хан не отхвърли предложението му веднага. Напротив, изръмжа нещо в знак на съгласие, като в същото време се питаше защо го прави.

— Най-напред трябва да се измъкнем оттук живи.

— Знам. Добре че беше ти да предизвикаш пожар! Сега сградата гъмжи от пожарникари, а сигурно е пълно и с полицаи.

— Ако не бях предизвикал този пожар, сега нямаше да съм тук.

Борн забеляза, че ироничните му забележки не разсейват напрежението. Дори напротив — само усложняват ситуацията. Двамата не умееха да разговарят. Запита се дали някога ще свикнат.

— Благодаря ти, че ми спаси живота.

Хан не го погледна в очите.

— Не се ласкай. Дойдох тук, за да убия Спалко.

— Най-сетне нещо, за което трябва да благодаря на Степан Спалко — въздъхна Борн.

Хан поклати глава.

— Няма да стане. Аз не ти вярвам, знам, че и ти не ми вярваш.

— Готов съм да рискувам — отвърна Борн. — Каквото и да се е случило между нас, тук става въпрос за нещо доста по-сериозно.

— Не ми казвай какво да мисля — сряза го Хан. — Никога не си ми помагал в това, пък и аз не съм изпитвал нужда. — Успя да си наложи да вдигне глава и да го погледне. — Е, добре, ето какво ще направим. Съгласен съм да работим заедно при едно условие. Ако намериш начин да ни измъкнеш оттук.

— Дадено. — Усмивката на Борн лъсна насреща му. — За разлика от теб, разполагах с достатъчно време да обмислям варианти за бягство от тази стая. Стигнах до извода, че дори някак да успея да се освободя от стола, няма да стигна далеч по стандартните начини. Не бих имал никакви шансове, ако трябваше да изляза лице в лице с охраната на Спалко. Така че стигнах до алтернативно решение.

Хан го изгледа с досада. Мразеше Борн все да е крачка пред него.

— Целият съм в слух?

Борн кимна към канавката.

— Канализацията? — попита Хан, сякаш не вярваше на ушите си.

— Тръбите са достатъчно широки, за да се провре през тях човек. — Протегна ръка, отвори джобното си ножче и го пъхна в решетката — Би ли ми помогнал?

Хан коленичи от другата страна. С помощта на ножчето Борн откачи леко решетката. Хан я повдигна, после двамата с общи усилия успяха да я махнат и да я преместят встрани.

Хан забеляза, че усилието причинява на Борн неистова болка. В този миг в душата му се надигна едно призрачно усещане, едновременно странно и познато; своеобразна гордост, която успя да осъзнае едва сега и която му причини немалко болка. Беше чувство, познато от детството му, преди да тръгне да се лута в шок, изгубен и изоставен, в околностите на Пном Пен. Оттогава насетне бе зациментирал това чувство толкова навътре в душата си, че беше забравил за съществуването му. До този момент.

След като се справиха с решетката, Борн взе парче окървавен бинт и уви в него телефона си, после го прибра заедно с ножчето в джоба си.

— Кой е пръв? — попита.

Хан сви рамене, без да показва по никакъв начин, че е впечатлен. Знаеше съвсем точно накъде извежда канализацията, предполагаше, че и Борн е наясно.

— Идеята е твоя.

Борн се пъхна в отвора.

— Изчакай десет секунди и ме последвай — рече и изчезна в тъмнината.

 

 

Анака беше въодушевена. Докато пътуваха към летището в бронираната лимузина на Спалко, знаеше, че оттук нататък никой и нищо не може да им попречи. Последната й маневра с Итън Хърн се беше оказала излишна, но тя не съжаляваше. Винаги беше по-сигурно да се действа предпазливо, а по времето, когато реши да се разправи с Хърн, съдбата на Спалко като че висеше на кантар. Сега, докато го наблюдаваше, си мислеше, че повече никога няма да си позволи да се усъмни в него. Този човек притежаваше смелостта, уменията и възможностите да постигне всичко, което реши, навсякъде, където избере — дори подобен мащабен удар. Трябваше да признае, че когато сподели с нея плановете си, тя се отнесе скептично и запази искрица недоверие до самия финал, когато той осъществи успешно плана си да преминат от другата страна на Дунава, използвайки стара канализационна тръба, която бе открил след закупуването на сградата на „Хуманистас“. Погрижи се да я обнови и се постара да изчезне от всички архитектурни планове на града. Показа й я едва сега — сподели с нея своята лична тайна.

Лимузината и шофьорът ги чакаха от другата страна на реката, под палещите лъчи на слънцето. Двамата се качиха и потеглиха по магистралата към летището. Анака се приближи до Степан и щом магнетичното му лице се извърна към нея, пое ръката му в своята. Докато се придвижваха в тунела, той свали кървавата престилка и ръкавиците. Сега беше в дънки, искрящо бяла риза и мокасини. По нищо не личеше, че е стоял буден цяла нощ.

— Мисля, че по чаша шампанско ще ни дойде добре, какво ще кажеш? — усмихна й се той.

— Ти мислиш за всичко, Степан — засмя се тя.

Посочи й чашите в ниша от вътрешната страна на вратата й. Бяха кристални, не пластмасови. Докато тя се навеждаше да ги вземе, той извади от минибара охладена бутилка шампанско. Покрай тях, от двете страни на магистралата, прелитаха многоетажни блокове, огрени от слънчевия диск.

Спалко разкъса алуминиевото фолио около гърлото, издърпа тапата и наля пенливата течност първо в едната чаша, после в другата. Остави бутилката и се чукнаха в безмълвна наздравица. Отпиха едновременно и тя се вгледа в очите му. Бяха като брат и сестра, може би по-близки, защото никой от двамата не бе обременен от товара на роднинските вражди. Няма друг човек, помисли си тя, който да е бил по-близо от него до осъществяването на желанията й. Не че някога си беше мечтала за партньор в живота. Би била доволна да разполага с баща като малка, но нямаше такъв. Замести го със Степан — силен, начетен, непобедим. Той беше всичко, което една дъщеря би могла да търси в баща си.

Вече излизаха от града и многоетажните блокове се поразредиха. Слънцето клонеше към заник, светлината чезнеше. Високото небе беше рубиненочервено, подухваше лек бриз — идеални условия за излитане.

— Малко музика? — предложи Спалко. — За да се насладим истински на шампанското. — Вдигна глава към стереоуредбата, монтирана над главата му. — Какво би ти доставило най-голямо удоволствие в момента? Бах? Бетховен? Не, разбира се, че не! Шопен.

Избра съответния диск и натисна копчето. Но вместо лиричните тонове на любимия си композитор Анака чу собствения си глас:

Не работиш за Интерпол — личи си по маниера ти. ЦРУ? Не, едва ли. Степан би разбрал, ако американците се опитваха да проникнат в организацията му.

Вкамени се, чашата замръзна в ръката й, недокосната устните.

Не ме гледай като попарен, Итън.

За свой ужас, видя грейналата усмивка на Степан над ръба на чашата.

Честно да ти кажа, изобщо не ме засяга. Просто искам да се подсигуря, в случай че нещата тук се объркат. И осигуровката ми си ти.

Спалко спря диска. Като се изключи тихото пърпорене на двигателя, в колата настъпи мъртвешка тишина.

— Предполагам се питаш как научих за предателството ти?

Анака установи, че временно е изгубила способността си да говори. Мисълта й се беше втвърдила, беше застинала на въпроса на Степан каква музика би й доставила най-голямо удоволствие. Какво не би дала, за да върне времето и да се озове в този момент! Шокираното й съзнание не можеше да се откъсне от пукнатината в действителността, зейнала като безкрайна пропаст под краката й. Съществуваха само съвършеният й живот преди пускането на записа и катастрофата, настъпила след това.

Дали Степан продължава да й се усмихва с онази отвратителна крокодилска усмивка? Установи, че й е трудно да фокусира погледа си. Неволно разтърка очи.

— Божичко, Анака, това наистина ли са сълзи? — Спалко печално поклати глава. — Разочарова ме, скъпа, макар че — нека ти призная — съм се питал кога ли ще ме предадеш. В това отношение твоят господин Борн се оказа съвсем прав.

— Степан… — Гласът й изневери. Не можа да го познае, а последното, което би направила, беше да се моли. Животът й и бездруго беше достатъчно жалък.

Имаше нещо между палеца и показалеца му, съвсем мъничък диск, по-миниатюрен от батерия за часовник.

— Електронно подслушвателно устройство, поставено в кабинета на Хърн. — Той се засмя. — Иронията е, че той бе извън моето подозрение. Такива устройства се поставят по правило в кабинетите на всеки новопостъпил служител. Поне за първите шест месеца. — Пусна диска в джоба си със сръчността на магьосник. — Неприятно стечение на обстоятелствата за теб, Анака. И късмет за мен.

Той си допи шампанското и остави чашата. Тя все така не можеше да помръдне. Седеше с изправен гръб и вдигнат лакът. Пръстите й обгръщаха столчето на чашата.

Той я изгледа с нежност.

— Сама знаеш, че всеки друг на твое място досега да е мъртъв. Но двамата с теб имаме общо минало, свързани сме с един и същ човек — майка ти. — Килна глава, лицето му погълна последните лъчи на следобедното слънце. Кожата от тази страна на главата му нямаше нито една пора, изглеждаше гладка и лъскава като прозорците на високите сгради, които останаха зад гърба им. Оттук до летището покрай магистралата нямаше почти никакви сгради.

— Обичам те, Анака. — Плъзна ръка около кръста й. — Обичам те така, както не бих могъл да обичам друг човек. — Куршумът от пистолета на Борн произведе изненадващо малко шум. Тялото на Анака подскочи назад в прегръдката му, главата й се отметна. Той усети как тръпката преминава през цялото й тяло — куршумът явно беше заседнал някъде до сърцето. Очите му не се отлепиха от нейните. — Много жалко, не мислиш ли?

Усети как топлината на тялото й пропълзява по ръката му, кръвта потече по кожената седалка. Очите й като че ли се смееха, но всичко останало в лицето й бе безизразно. Дори в мига на смъртта, помисли си той, тя не изпита страх. Е, и това ако не е нещо?

— Наред ли е всичко, господин Спалко? — попита шофьорът.

— Вече да — отвърна той.