Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (31)

Трийсета глава

Степан Спалко се затича по пустия коридор, стиснал керамичния пистолет на Борн в ръката си. Знаеше, че пукотевицата неминуемо ще привлече охраната в централното крило на хотела. Мярна пред себе си шефа на арабската охрана, Файед ас-Сауд, придружаван от двама души. Отскочи встрани, за да се скрие. Още не го бяха забелязали и той реши да се възползва от предимството на изненадата. Изчака ги да се приближат, след което ги застреля, преди онези да успеят да реагират.

Изскочи от прикритието си и се надвеси над повалените противници. Файед ас-Сауд изпъшка и Спалко го застреля от упор в челото. Саудитецът се отпусна тежко и притихна. Спалко бързо взе пропуска на един от хората му, пъхна се в униформата му и свали цветните лещи от очите си. В същия момент мислите му се върнаха при Зина. Вярно, тази жена не познаваше страха, но фаталната й грешка бе пламенната й отдаденост към него. Тя успя да го опази от всички, особено от Арсенов. И Спалко виждаше, че това й доставя удоволствие. Осъзна, че движещата сила за Зина е била любовта й към Шейха. Тази нейна любов, отвратителната слабост на себеотдаването, го принуди да я напусне.

Чу бързи стъпки в коридора и се завърна обратно в настоящето, хукна напред. Съдбовната среща с арабите беше нож с две остриета, защото, вярно, осигури му надеждна дегизировка, но в същото време го и забави. Хвърли поглед назад и видя един униформен да тича към него. Изруга силно. Почувства се като Ахаб, погълнат изцяло от желанието за отмъщение и в крайна сметка погубен от него. Униформеният мъж беше Джейсън Борн.

Борн забеляза Спалко, който се бе преоблякъл в униформа на арабските спецчасти. Видя го как отваря врата и изчезва по стълбата. Прескочи труповете на мъжете, които Спалко бе застрелял току-що, и хукна след него. Изведнъж се озова в суматохата на фоайето. Преди броени часове, когато двамата с Хан влязоха в хотела, в просторното и светло помещение се усещаше напрежение, но беше спокойно и почти пусто. Сега гъмжеше от униформени, които се суетяха във всички посоки. Част от тях се занимаваха с персонала на хотела, разпределяха ги на групи според длъжностите им и в зависимост от мястото, където са се намирали в момента на инцидента. Други вече бяха започнали мъчителния и продължителен процес на разпитване на хората. Всеки от служителите трябваше да даде подробен отчет за действията си през последните два дни. Трети се бяха отправили към подземията на сградата или изпълняваха разпореждания, давани по радиостанциите, и отиваха в други части на хотела. Всеки беше погълнат от работата си и никой не обърна внимание на двамата мъже, които един след друг се отправиха към изхода.

Каква ирония, да гледаш как Спалко се движи сред всичките тези хора, как се смесва с тях, как се превръща в един от тях. За част от секундата Борн се поколеба дали да не вдигне тревога, но веднага отхвърли идеята. Спалко със сигурност щеше да отвърне на удара — все пак Борн беше обявен за международно издирване и елиминиране и смятан за опасен убиец. Спалко, естествено, го знаеше — нали лично той бе изплел изкусната мрежа около него. Докато напускаше хотела през главния изход, Борн си помисли и друго. „Двамата с теб много си приличаме, каза си, сега сме хамелеони, приели едни и същи цветове, за да скрием самоличността си от хората, които ни заобикалят.“ Беше му странно и притеснително да осъзнае, че цялата международна охрана, струпана в хотела, е враг колкото на него, толкова и на Спалко.

Навън се оказа, че всички изходи са блокирани. Със смесица от възхищение и ужас Борн проследи как Спалко се отправя към паркинга на служителите от охраната, който също влизаше в поставения под забрана периметър, но в момента беше пуст, понеже дори на хората от охраната не се позволяваше да влизат или излизат.

Борн го последва, но почти веднага го изгуби между редиците коли. Удари на бяг. Чу някой да го вика отзад. Отвори вратата на първото превозно средство, което му попадна пред погледа — джип. Изтръгна пластмасовия капак под волана и зачовърка жиците. В същия миг изръмжа двигател и Борн видя Спалко, седнал зад волана на друга кола, да напуска паркинга с мръсна газ.

Някой извика за втори път, чуха се бързи стъпки по паважа. Последваха изстрели. Борн, съсредоточен върху непосредствените си действия, успя да свърже нужните жици. Двигателят на джипа се задави, но запали. Борн натисна газта, гумите изсвистяха и колата се понесе към пропускателния пункт.

Беше лунна нощ, всъщност едва ли можеше да се нарече точно нощ. Слънцето, увиснало ниско над хоризонта, обагри небето в сивкаво и над Рейкявик се спусна немощен мрак. Следвайки неотлъчно криволичещите движения на Спалко през града, Борн установи, че се движат на юг.

Остана леко изненадан, понеже очакваше Спалко да тръгне към летището и беше сигурен, че онзи разполага с план за бягство, който включва придвижване по въздуха. Но колкото повече се замисляше, толкова по-малко изненадан се чувстваше. Явно започваше да опознава противника си. Вече беше разбрал, че Спалко никога не избира логичния начин за влизане или излизане от дадена ситуация. Този човек имаше уникално мислене, способно да обърка и най-желязната логика. Беше човек на риска, противник, който предпочита да вкара врага си в капан, вместо да го убива веднага.

И така „Кефлавик“ явно отпада като вариант за бягство. Беше твърде очевидно и както Спалко несъмнено е предвидил, твърде добре охранявано, за да се използва. Борн се опита да се ориентира, припомняйки си картата, която му даде Оскар. Какво имаше на юг от града? Хафнарфьордур, рибарско селище, което бе твърде малко, за да може да кацне самолет като този на Спалко. Крайбрежието! В крайна сметка, намираха се на остров. Спалко смята да избяга с кораб.

По това време на нощта трафикът не беше натоварен, особено след като излязоха извън града. Пътищата станаха по-тесни, лъкатушеха между скалистите издатини от вътрешната страна на назъбения бряг. Колата на Спалко взе един по-остър завой, Борн изостана. Изключи фаровете си и натисна газта. Виждаше автомобила на Спалко пред себе си, но се надяваше самият той да остане незабележим. Беше рисковано да изпуска преследваната кола от погледа си при всеки остър завой, но нямаше друг избор. Трябваше да накара Спалко да повярва, че се е измъкнал от преследвача си.

Пълната липса на дървета придаваше на пейзажа недвусмислено сериозен и улегнал вид, отзад синееха заледените хребети, отвсякъде лъхаше на вечна зима, която изглеждаше още по-призрачна от откъслеците зелено, разхвърляни тук и там. Небето беше огромно и през дългия период на измамно зазоряване през него прелитаха черните силуети на морски птици — извисяваха се и пикираха ниско над водата. Докато ги наблюдаваше, Борн изпита осезаемо чувство на безметежна свобода след пленничеството си в недрата на хотела. Въпреки студа свали прозореца и пое с отворени гърди соления влажен въздух. Ноздрите му уловиха сладостен аромат, погледът му се плъзна по осеяна с цветя поляна.

С приближаването си към морето пътят стана още по-тесен. Борн заслиза към брега през тучна долчинка, описа още един остър завой. Оттам нататък теренът стана доста стръмен, слизаше се по самата наветрена част на скалата. Мярна Спалко, после пак го изгуби зад поредния завой. Когато на свой ред взе завоя, пред очите му се откри Северният Атлантически океан, безбрежната му шир потрепваше на сивкавия мрак.

Спалко продължи към следващия завой, Борн го следваше от разстояние. Оказа се, че веднага след това има друг завой в обратната посока и за да не изгуби обекта, въпреки по-големия риск Борн даде газ. Вече навлизаше в завоя, когато долови звука. Беше мек и познат, надвика пърпоренето на вятъра — изстрел от собствения му керамичен пистолет. Предната му лява гума гръмна и джипът се завъртя. Борн мярна Спалко, който вече тичаше към колата си, стиснал пистолета в ръка. Гледката бързо му избяга и трябваше да се съсредоточи върху овладяването на колата, която се приближаваше застрашително до стръмния скалист бряг.

Изключи от скорост, но не беше достатъчно. Трябваше да спре и двигателя, но нямаше как да го направи без ключ. Задните гуми излязоха от пътя. Борн откопча предпазния колан и се подготви, в същия миг джипът изхвърча от скалата. Полетя във въздуха, превъртя се два пъти. Непогрешимият остър мирис на нажежен метал го блъсна в носа, примесен с парливата миризма на запалена гума.

Борн скочи миг преди джипът да се разбие в земята, превъртя се, в това време колата се вряза в една щръкнала скала, разхвърчаха се отломки. Изригнаха пламъци, на чиято светлина той успя да види в залива кораб, акостирал с нос към брега.

Спалко се спусна като бесен по стръмния път към залива. Хвърли поглед през рамо и видя обвития в пламъци джип. „Приятно пътуване в ада, Джейсън Борн. Най-сетне си мъртъв“, каза си. Но споменът за Борн щеше да го гризе още дълго. Защото той беше човекът, който осуети плановете му. И сега Спалко не разполагаше нито с NX20, нито с услужливите чеченци, които бе разигравал както си ще. Толкова месеци стратегии и планиране отидоха напразно!

Спалко слезе от колата и забърза през застлания с водорасли бряг. Въпреки че приливът беше във връхната си точка, а рибарският кораб беше доста близо до брега, към Спалко приближаваше гребна лодка. Той бе успял да се свърже с капитана веднага щом проби кордона около хотела. На борда на рибарския кораб бяха останали само двама души — капитанът и помощник-капитанът. Щом лодката достигна брега, Спалко скочи в нея, а помощник-капитанът натисна с греблото.

Спалко беше бесен и краткото, потискащо пътуване към рибарския кораб премина в тягостно мълчание.

— Пригответе се за отплаване, капитане — заповяда, щом стъпи на борда.

— С цялото ми уважение, сър — отвърна онзи, — но какво ще стане с останалите от екипажа?

Спалко го сграбчи за дрехата.

— Дадох ви заповед, капитане. Очаквам да я изпълните.

— Тъй вярно, сър! — избоботи капитанът и в очите му проблесна ядно пламъче. — Но в такъв случай, тъй като сме само двама, подготовката ще отнеме повечко време.

— Ами тогава се залавяйте за работа, мамка му! — изруга Спалко и слезе в каютата си.

Водата беше леденостудена и черна като подземието на хотела. Борн осъзнаваше, че трябва да се качи на борда на кораба по най-бързия начин. След трийсет секунди пръстите на ръцете и краката му изтръпнаха; още трийсет секунди и престана изобщо да ги чувства.

Двете минути, за които стигна кораба, му се сториха най-дългите в живота. Протегна ръка да хване намасленото буксирно въже и се изкатери по него. Докато движеше ръцете си нагоре по въжето, потръпна на режещия вятър.

Ситуацията му беше адски позната. Ноздрите му поглъщаха дъха на морето, солената вода съхнеше по кожата му — сякаш не беше в Исландия, а в Марсилия; сякаш не се опитваше да се качи на рибарски кораб, за да залови Степан Спалко, а тайно се промъкваше на луксозна яхта, за да екзекутира прословутия международен убиец Карлос. Именно в Марсилия започна всичко. Там, след яростната ръкопашна схватка с Карлос, Борн изхвърча зад борда, шокът от преживяната стрелба, фактът, че за малко не се удави, унищожиха голяма част от паметта му, лишиха го от целия му дотогавашен живот.

Докато се прехвърляше през планшира върху палубата на рибарския кораб, усети как го пронизва страх, който едва не го парализира. Предишния път се провали. Почувства се адски уязвим, сякаш не се надяваше да успее. Едва не се разколеба, но в този момент в главата му изникна образът на Хан, спомни си неговия въпрос при първата им среща в парка — „Кой си ти?“. Все още имаше чувството, че Хан не знае отговора и че ако Борн не му помогне да го открие, той няма да се справи сам. Мисълта за Хан извика и една по-скорошна картина — случилото се в отоплителната станция. Тогава, докато сваляше дулото на автомата си от Зина, Хан сякаш се раздели и с вътрешния си гняв.

Поел си дълбоко въздух, Борн се съсредоточи върху настоящето. Капитанът и помощникът му бяха в кабината на щурвала, погълнати от подготовката за тръгването. Не му беше никак трудно да ги приведе в безпомощно състояние. Въжета имаше в изобилие и тъкмо завързваше ръцете им на гърба, когато чу зад себе си гласа на Спалко.

— Дали да не потърсиш едно въже и за себе си.

Борн беше приведен напред. Двамата моряци лежаха настрани, завързани гръб в гръб. Без да се обръща, Борн извади от ръкава си ножчето. Моментално осъзна, че е допуснал сериозна грешка. Помощник-капитанът беше с гръб към него, но капитанът видя, че нападателят вече е въоръжен. Погледна Борн в очите, но не се опита да издаде звук или да помръдне, за да предупреди Спалко. Вместо това просто затвори очи и се направи на заспал.

— Изправи се и се обърни — заповяда Спалко.

Борн изпълни нареждането, но дясната му ръка остана полускрита зад бедрото. Спалко, облечен в чисти дънки и черно поло, стоеше на палубата с широко разтворени крака, стиснал керамичния пистолет. Борн за пореден път изпита чувството, че вече е бил в подобна ситуация. Както преди години, ситуацията бе преминала в ръцете на врага, само че вместо Карлос сега пред него стоеше Спалко. Оставаше само да дръпне спусъка, да рани Борн и той да се преметне зад борда. Но този път се намираха в Северния Атлантически океан, чиито ледени води, за разлика от меките средиземноморски, нямаше да му предоставят никаква възможност за избавление. Щеше да се вкочани за нула време и край с него.

— Ти просто отказваш да умреш, а, господин Борн?

Борн се хвърли към Спалко с отворен нож в ръка. Изненадан, онзи натисна спусъка, ала закъсня. Куршумът изсвистя във водата, докато острието се забиваше в крака му. Спалко простена и стовари пистолета в бузата на Борн. От раните на двамата рукна кръв. Лявото коляно на Спалко поддаде, но и Борн не издържа и се строполи върху палубата.

Спалко си спомни за слабото място на противника си и го изрита с все сила в натрошените ребра, при което Борн едва не загуби съзнание. Ножчето му изхвърча във водата. Спалко се наведе и завлече тялото му до планшира. Борн започна да се мята, Спалко го зашлеви с върха на пръстите си. Успя да го вдигне и да го надвеси над парапета.

Борн ту губеше съзнание, ту идваше на себе си. В един миг видя, че под него бушуват ледените води на океана, и осъзнал, че е на косъм от смъртта, се стегна. Пак същата ситуация — сценарият, разиграл се преди години. Болката беше трудно поносима, едва си поемаше дъх, но трябваше да мисли за живота — за собствения си живот, не за онзи, който му бяха отнели. Нямаше да допусне да го ограбят пак.

Щом Спалко се напъна да го преметне през парапета, Борн събра сила и ритна, колкото можа. Чу се пукане, подметката му намери челюстта на Спалко. Спалко инстинктивно вдигна ръце към главата си и заотстъпва, олюлявайки се, Борн настъпи към него. Нямаше време керамичният пистолет да бъде вкаран в действие; Борн вече беше изцяло във форма. Получи удар с пистолета по рамото и се олюля, повален от нов пристъп на болка.

Успя да протегне ръка и докопа счупената челюст на Спалко, който нададе вик и Борн успя да изтръгне пистолета от ръката му. Заби дулото под брадичката на противника си и дръпна спусъка.

Шумът не беше силен, но ударната вълна отлепи тялото на Спалко от палубата и го запрати в черните води на океана. Полетя с главата надолу.

Борн хвърли един поглед и видя безжизненото тяло да се поклаща на вълните с лице към водата. После рязко потъна, сякаш издърпан към дъното от огромно и мощно морско чудовище.