Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (2)

Първа глава

Дейвид Уеб, професор по лингвистика в Джорджтаунския университет, затрупан от камара непроверени курсови работи, вървеше към кабинета на шефа на катедрата Тиодор Бъртън. Тъй като беше закъснял, реши да прекоси огромното крило „Хийли Хол“ напряко, като мине по слабо осветени коридори, познати на малцина от студентите.

Дните му бяха групирани в редуващи се периоди, съобразени със схемата на ритмичния му академичен живот. Годината му започваше и свършваше с началото и края на семестрите в университета. Тоест стартът се даваше насред зимата, която неохотно отстъпваше пред свенлива пролет, за да се потопи в горещата и влажна прегръдка на лятото и съпътстващата го изпитна седмица на финала на втория семестър. Част от съществото му се бунтуваше срещу това спокойствие и подреденост — онази част, която бе свързана с предишния му живот и със секретните операции, в които бе участвал по заповед на американското правителство; онази част, благодарение на която остана приятел с бившия си наставник Александър Конклин.

Точно преди поредния завой до слуха му достигнаха груби гласове и подигравателен смях, по стената пробягаха уродливи сенки.

— През ушите ти ще го изкараме жълтурския език, копеленце!

Борн пусна на земята камарата студентски работи и изтича зад ъгъла. В коридора трима младежи — чернокожи, облечени в дълги до земята шлифери — стояха в застрашителен полукръг пред момче с азиатски черти и не му позволяваха да се отдели от стената. Заели позиция с присвити колене и отпуснати напред ръце, приличаха на заредени и готови за стрелба оръжия. В следващия миг Уеб забеляза, че жертвата им е Ронгси Сив — негов любим студент.

— Т’ва тука е наша територия, копеленце, идваме и си набавяме стока за бизнеса! — озъби се единият. Беше жилав младеж с дръзко и предизвикателно, дори нагло изражение.

— Непресъхващ кладенец — додаде другият, който имаше татуиран орел на бузата. Завъртя на пръста си масивния златен пръстен с плочка — един от многото, с които беше накичена дясната му ръка. — Ти май хабер си нямаш за к’ва стока говорим, а?

— Ми да, жълтур — ухили се наглият, облещил очи. — Като те гледам, изобщо не си в час.

— Щял да ни попречи — продължи татуираният и се надвеси над Ронгси. — И к’во ще ни направиш, бе, мамка ти, ще ни покажеш хватки от кунг-фу ли?

Заливайки се в неудържим смях, тримата започнаха да имитират удари във въздуха, като размахваха ръце и крака пред студента, който се прилепи още по-плътно до стената.

Третият негър беше мускулест здравеняк. Измъкна от полите на широкия си шлифер бейзболна бухалка.

— Как пък не. Горе ръцете, жълтур, че ей сега ти изпотроших кокалчетата. — Потупа с бухалката дланта си. — Как предпочиташ — всичките наведнъж или едно по едно?

— Да бе — провикна се първият и също извади бухалка. — Хич няма и да го питам.

Замахна във въздуха, в същия миг Уеб се хвърли към тримата. Беше се приближил толкова безшумно, а те бяха така заети да обиждат жертвата си, че го забелязаха едва по време на атаката му.

Уеб улови бухалката на онзи с наглата физиономия, която летеше право към главата на Ронгси. Татуираният вдясно от него изруга и се засили да му нанесе удар с юмрук в ребрата, в мрака проблесна бокс с остри шипове.

В този миг едно замъглено и мрачно кътче в съзнанието на Уеб се проясни и оттам се надигна личността на Борн, за да поеме нещата в свои ръце. Посрещна удара на татуирания с бицепса си, пристъпи напред и заби лакът в гръдния кош на нападателя. Онзи се прегъна о две, притискайки гърдите си.

Третият негър, по-едър от другарите си, на свой ред изруга и вместо да използва бухалката си, извади джобно ножче. Нахвърли се върху Уеб, който отби атаката и нанесе бърз и прецизен удар върху вътрешната страна на китката му. Ножът изтрополи на пода и се плъзна настрани. Уеб приклещи с крак глезена на нападателя и дръпна рязко нагоре. Здравенякът се просна ничком, претърколи се и търти да бяга.

Борн изтръгна бухалката от ръката на наглия.

— Шибано ченге — изсъска онзи. Зениците му бяха разширени и размътени от употребения наркотик. Извади пищов — евтина играчка — и го насочи към Уеб.

Уеб вдигна бухалката и със смъртоносна точност я стовари между очите му. Онзи се отдръпна, олюля се, нададе вик и изпусна пищова.

Чули глъчката, иззад ъгъла дотичаха двама полицаи от охраната на университета. Профучаха покрай професора и се втурнаха след хулиганите, които си бяха плюли на петите и бягаха, без да се обръщат. Татуираният и едрият подкрепяха ранения си другар. Изхвърчаха през задния вход, посрещна ги яркото следобедно слънце. Охраната ги гонеше по петите.

Макар че полицаите вече се бяха намесили, Уеб едва удържаше Борн да не хукне сам след нападателите. Колко бързо се бе събудил от наложения му сън, с каква лекота установи контрол над поведението на Уеб. Дали защото той го бе поискал? Въздъхна дълбоко, поокопити се и насочи вниманието си към Ронгси Сив.

— Професор Уеб! — Момчето направи опит да се прокашля. — Нямам представа… — Беше силно разстроен. Големите му черни очи изглеждаха огромни зад очилата. Изражението му, както обикновено, беше невъзмутимо, ала в очите му Уеб откри неистов ужас.

— Всичко е наред, успокой се. — Уеб прегърна младежа през раменете. Професорската му строгост не можа да скрие пристрастието му към камбоджанския бежанец. Не зависеше от него. Ронгси беше изживял истински ад, войната беше отнела почти всичките му близки. Двамата с Уеб бяха бродили из едни и същи джунгли в Югоизточна Азия. Колкото и да се стараеше, професорът не можеше да се откъсне напълно от онзи свят, пропит от влажна горещина. Копнежът по него беше като хронична болест, която го връхлиташе отново и отново. Спомените му го връщаха в онази действителност — беше като сън наяве.

— Loak soksapbaee chea tay? Как си? — попита на кхмерски.

— Всичко е наред, професоре — отвърна Ронгси на същия език. — Само дето не разбирам… тоест, искам да кажа, откъде…?

— Какво ще кажеш да поизлезем на въздух? — предложи Уеб. Беше непоправимо закъснял за срещата си с Бартън, но вече му беше абсолютно безразлично. Вдигна джобното ножче и пистолета. Опита се да провери механизма, но щифтът се счупи. Пътьом изхвърли безполезното оръжие в кофа за боклук, но прибра ножа в джоба си.

Щом завиха зад ъгъла, Ронгси му помогна да събере разпилените по пода курсови работи. После закрачиха мълчаливо по коридорите, които ставаха все по-оживени, колкото повече се приближаваха до централната част на сградата. Уеб не за пръв път се сблъскваше с подобна тишина — след преживян миг на насилие е нужно време, докато всичко си дойде на мястото. Нормално е да изпиташ подобно чувство на бойното поле или в джунглата. Но беше странно и тревожно, че се случи тук, в претъпкания университет насред града.

Напуснаха коридора и потънаха в потока от студенти, който течеше през главния вход на „Хийли Хол“. На пода току пред входа от вътрешната му страна блестеше ярката емблема на Джорджтаунския университет. Повечето от студентите старателно я заобикаляха, защото, както предупреждаваше университетската легенда, който стъпи върху нея, няма да завърши. Ронгси старателно заобиколи емблемата, Уеб мина директно през нея без никакви скрупули.

Навън ги обля мека пролетна светлина, те застанаха с лице към дърветата и стария двор, вдишвайки жадно въздуха, в който напираше пролетта. Зад тях се издигаше внушителният силует на „Хийли Хол“ с високата си тухлена фасада и продълговатите тавански прозорчета от XIX в., с плочите на покрива и шейсетметровата часовникова кула.

— Благодаря ви, професоре — подхвана камбоджанецът. — Ако не бяхте се появили…

— Искаш ли да поговорим за случилото се, Ронгси? — попита деликатно Уеб.

Очите на студента помръкнаха, станаха непроницаеми.

— Какво има да говорим?

— Ами ти ще кажеш.

— Ще се оправя, професор Уеб — сви рамене момчето. — Повярвайте. Не ми е за пръв път да чувам обиди по свой адрес.

Уеб го изгледа, внезапно го обля мощен прилив на чувства, чак очите му засмъдяха. Изпита желание да придърпа момчето до себе си, да го притисне в прегръдката си, да му обещае, че никога повече няма да му се случи нищо лошо. Но знаеше, че будисткото възпитание на Ронгси не толерира подобно отношение. Кой може да каже какво става под непроницаемата външна обвивка на лицето му? Уеб познаваше мнозина като Ронгси — хора, които войната и културната омраза бе запознала отблизо със смъртта, с разрухата на цивилизацията, с трагедии, каквито средностатистическият американец не би могъл да проумее. Усещаше Ронгси като свой син. Сякаш с него го свързваше една емоционална връзка, родена от разтърсващата скръб и от пулсирането на раната в дълбините на съществото му, която никога нямаше да спре да кърви.

Около тях витаеше безплътното присъствие на тези чувства, навярно безмълвно доловени и от двамата, но неизказани гласно. Със свенлива, едва ли не тъжна усмивка Ронгси благодари още веднъж на професора и двамата се разделиха.

* * *

Уеб стоеше сам сред гъмжилото от студенти и преподаватели на двора, но в същото време усещаше и друго присъствие в себе си. Колкото и усилия да полагаше, агресивната личност на Джейсън Борн отново бе взела връх у него. Започна да диша бавно и дълбоко, съсредоточи се изцяло върху мисловните техники, с които неговият психиатър и приятел Мо Панов го бе научил да работи, за да победи самоличността на Борн. Най-напред се концентрира върху заобикалящата го среда, върху синьото и златистото на пролетния следобед, върху сивия камък и червената тухла на сградите по периферията на двора, върху движението на студентите, усмивките на момичетата и смеха на момчетата, оживените разговори на преподавателите. Попи в себе си тоталността на всеки един от тези елементи, потопи се във времето и пространството. Тогава, едва тогава, насочи мислите си навътре.

Преди години работеше за Външното министерство в Пном Пен. Беше женен — не за сегашната си съпруга Мари, а за тайландка на име Даб. Имаха две деца — Джошуа и Алиса, живееха в къща на брега на реката. Америка воюваше със Северен Виетнам, но войната беше обхванала и Камбоджа. Един следобед, докато той бе на работа, жена му и децата отишли да поплуват в реката, изневиделица се появил самолет и започнал да ги обстрелва. Докато не ги убил.

Уеб едва не полудя от мъка. В крайна сметка успя да напусне дома си в Пном Пен и пристигна в Сайгон като човек без минало и без бъдеще. Тогава се появи Алекс Конклин, прибра го от улицата и превърна смазания, подивял от скръб Дейвид Уеб в първокласен таен агент. В Сайгон Уеб се научи да убива, насочи омразата си навън, изля яростта си върху другите. Когато се установи, че член от групата на Конклин — лабилен злодей на име Джейсън Борн е шпионин, Уеб го екзекутира. Уеб мразеше личността на Борн, но трябваше да признае, че тя много често бе определяла линията на поведението му. Джейсън Борн беше спасявал живота на Уеб повече пъти, отколкото той можеше да си спомни. Забавна мисъл, ако не беше толкова буквална.

Години по-късно, когато и двамата се върнаха във Вашингтон, Конклин му постави дългосрочна задача. Беше се превърнал в така наречения спящ агент, приемайки името на отдавна загиналия и забравен от света Джейсън Борн. Цели три години Уеб живя като Борн, превърна се в убиец от международен мащаб и с изключително висока репутация. Основната му задача бе да проследи терорист, който непрекъснато успяваше да се измъкне.

Но в Марсилия мисията му се обърка. Простреляха го, попадна в мрачните води на Средиземно море, помислиха го за мъртъв. Всъщност бе изваден от водата от рибари, които го оставиха на пристанището в ръцете на вечно пиян доктор. Вследствие на толкова близката си среща със смъртта Дейвид Уеб изгуби паметта си. Част от спомените му постепенно се върнаха, но това бяха спомените на Борн. Много по-късно, благодарение на Мари, за която впоследствие се ожени, Борн започна да прозира истината — разбра, че всъщност се казва Дейвид Уеб. Но дотогава личността на Джейсън Борн вече се беше вкопчила здраво в него, твърде агресивна и сръчна, за да се предаде.

С времето в него заживяха двама души: Дейвид Уеб, професор по лингвистика, който се ожени и по-късно му се родиха две деца, и Джейсън Борн — агентът с удивителни качества, обучен от Алекс Конклин. От време на време Конклин се нуждаеше от услугите на Борн и Уеб с неохота се отзоваваше. Беше истина обаче, че Уеб често не успяваше да контролира ефективно личността на Борн. Случилото се с Ронгси и тримата хулигани бе красноречиво доказателство за това. Борн успяваше да се наложи върху личността на Уеб въпреки желанията на професора, въпреки неоценимата помощ и усилия на доктор Панов.

Хан наблюдаваше как Дейвид Уеб и камбоджанецът разговарят в дъното на двора. След малко се шмугна в сграда, диагонална на „Хийли Хол“ и се качи по стълбите на третия етаж. Беше облечен като повечето студенти. Беше на двайсет и седем, но изглеждаше по-млад и никой не се обърна подозрително подире му. Носеше камуфлажен панталон и дънково яке, върху което висеше обемиста раница. Кецовете му се плъзгаха безшумно по коридора покрай аудиториите. Беше запомнил разположението на всичко в двора до последната подробност. Докато вървеше, доизчисляваше наум ъглите, вземайки предвид големите кичести дървета, които като нищо можеха да закрият видимостта му към преследвания обект.

Спря пред шестата врата по коридора, отвътре се чуваше гласът на преподавателя. Обясняваше нещо за морала. Думите му извикаха усмивка на лицето на Хан. От личен опит знаеше — а опитът му беше богат и разнообразен, — че моралът е мъртъв и безполезен като латинския. Продължи към следващата зала, за която предварително знаеше, че ще е празна. Влезе.

Изведнъж се разбърза, затвори и заключи вратата зад себе си, приближи се до прозорците, които гледаха към двора, отвори единия и се залови за работа. Извади от раницата си снайпер СВД на „Драгунов“, 7,62 мм, със сгъваем приклад. Прикрепи оптичния мерник и се облегна на рамката. Взрян в оптиката, намери Уеб, който вече беше сам в двора пред „Хийли Хол“. Съвсем близо от лявата му страна имаше дървета. От време на време пред него преминаваха студенти. Хан си пое дълбоко въздух и издиша бавно. Прицели се в главата на Уеб.

 

 

Уеб разтърси глава, за да разсее спомените, които миналото събуди в главата му, и се съсредоточи върху непосредственото си обкръжение. Листата трептяха на лекия бриз, връхчетата им блещукаха на слънцето. Наблизо едно момиче, притиснало учебниците към гърдите си, се изсмя пронизително на разказан й виц. От отворен прозорец долитаха звуците на поп музика. Уеб, все още замислен над онова, което би искал да каже на Ронгси, понечи да се насочи към официалното стълбище на „Хийли Хол“, когато слухът му долови едно специфично „пс-с-сът“. Инстинктивно се шмугна в сенките на близкото дърво.

Атакуват те!, изкрещя до болка познатият му глас на Борн, който тутакси се върна в главата му. Изчезвай! И тялото на Уеб реагира светкавично, отскачайки встрани в мига, в който втори куршум, изстрелян със заглушител, се вряза в кората на дървото на милиметри от лицето му.

Отличен стрелец. Мислите на Борн заработиха в съзнанието на Уеб в режим „под обстрел“.

Очите на Уеб виждаха нормалния свят. В същото време съществуващият паралелно с него необикновен свят на Джейсън Борн — смъртоносна и опасна територия за посветени и привилегировани — бе нажежен до пръсване в главата му. Един-единствен, безкрайно кратък миг бе достатъчен, за да се сложи край на нормалния живот на Дейвид Уеб, да бъде откъснат той от всичко скъпо на сърцето му. Дори непредвидената му среща с Ронгси вече му се струваше далечна и чужда, сякаш случила се в друг живот. Плъзна ръка по кората на дървото и опипа дупката, оставена от куршума. Вдигна глава. Не Уеб, а Джейсън Борн проследи траекторията на куршума до прозореца на третия етаж в сградата при отсрещния ъгъл на двора.

Наоколо все така щъкаха студентите от университета — мотаеха се безцелно, разговаряха, спореха, обясняваха се. Разбира се, никой не бе забелязал нищо, а ако изобщо бяха чули звук, той не означаваше нищо за тях и моментално бе забравен. Уеб изостави скривалището си зад дървото и бързо се шмугна сред групичка студенти. Смеси се с тях, забързан, гледайки да следва тяхната крачка. Засега те бяха най-добрата му закрила, понеже го скриваха от полезрението на снайпериста.

Вървеше като в полусън, сомнамбул, който вижда и усеща всичко с повишена чувствителност. Сред усещанията му имаше и презрение към всички цивилни, които населяваха обикновения свят — включително към Дейвид Уеб.

 

 

След втория изстрел Хан се отдръпна смутен. Нетипична за него реакция. Умът му заработи трескаво, опитвайки се да асимилира случилото се току-що. Вместо да изпадне в паника и да избяга като подплашено животно обратно към „Хийли Хол“ — както Хан бе очаквал — Дейвид Уеб спокойно потърси прикритието на дърветата и изчезна от полезрението на снайпериста. Подобни действия изглеждаха направо невероятни, като се има предвид съдържанието на краткото досие, което Хан получи от Спалко. Нещо повече, след втория изстрел Уеб се приближи до дървото и огледа дупката от куршума, за да проследи траекторията му. После се възползва от прикритието на студентите и се отправи директно към сградата, където се криеше Хан. Колкото и да бе невероятно, жертвата се впусна в контраатака, вместо да го удари на бяг.

Леко изнервен от този неочакван обрат, Хан трескаво разглоби пушката си и я прибра в раницата. Уеб приближаваше сградата. След броени минути щеше да е горе.

 

 

Борн се отдели от потока на студентите и влетя в сградата. Още с влизането хукна по стълбището към третия етаж. Зави наляво. Седмата стая вляво — аудитория. Коридорът бе изпълнен с глъчката на студенти от цял свят — африканци, азиатци, латиноамериканци, европейци. Всяко лице, независимо за колко, кратко го мярваше, се запечатваше в паметта на Джейсън Борн.

Непрестанната глъчка на студентите, внезапните изблици смях контрастираха с опасността, която дебнеше наблизо. Приближил вратата на търсената стая, отвори джобното ножче, което бе конфискувал след схватката с тримата хулигани, и го стисна в юмрука си така, че острието да стърчи като шип между показалеца и средния му пръст. Отвори плавно вратата, сви се на топка и се търколи през прага, като тупна зад тежкото дъбово писалище на около три метра от вратата. Ръката, в която стискаше ножа, разпра въздуха. Беше готов за всичко.

Стана дебнешком. Посрещна го празната класна стая с тебеширен прах и тук-там слънчеви петна. Изпъна се и се огледа, ноздрите му се разшириха, сякаш попиваше миризмата на снайпериста, за да извика чрез нея очертанията на тялото му. Доближи се до прозорците. Единият беше отворен — четвъртият отляво. Спря се пред него, загледан в мястото под дървото, където допреди броени мигове бе разговарял с Ронгси. Ето къде е стоял снайперистът. Борн си представи как онзи е положил приклада на пушката върху перваза, как е доближил око до мощния мерник и е огледал целия двор. Играта на светлини и сенки, преминаващите студенти, неочакван изблик на смях или спор. Пръстът му е върху спусъка, плавен натиск. Пс-сът! Пс-сът! Един изстрел, втори.

Борн огледа рамката на прозореца. Отиде до черната дъска и загреба малко тебеширен прах. Върна се и внимателно издуха праха от пръстите си така, че да покрие повърхността на перваза. Нямаше нито един отпечатък. Всичко беше старателно избърсано. Коленичи, плъзна поглед по стената под прозореца, по пода около себе си. Не откри нищо — нито издайнически фас, нито случайно косъмче, нито гилзи. Педантичният убиец бе изчезнал без следа така, както се бе появил. Сърцето му биеше лудо, умът му работеше трескаво. Защо някой ще иска да го убие? Със сигурност не е човек, когото познава в сегашния си живот.

Най-разтърсващата случка в настоящото му битие беше караницата миналата седмица с Боб Дрейк, шефа на катедрата по етика, чиято склонност да говори постоянно за сферата, в която работи, бе едновременно прословута и досадна. Не, тази заплаха идваше от света на Джейсън Борн. Без съмнение, хората от миналото му, които искаха неговата смърт, не бяха един и двама, но колцина от тях бяха достатъчно добри да проследят Джейсън Борн до Дейвид Уеб. Ето този въпрос го тревожеше. Въпреки че част от него копнееше да се прибере у дома, да обсъди ситуацията с Мари, беше наясно, че единственият човек, който е достатъчно добре запознат с паралелното съществуване на Борн и в същото време има възможност да му окаже някаква помощ, е Алекс Конклин — човекът, който като същински магьосник създаде Джейсън Борн от нищото.

Отиде до телефона на стената, взе слушалката и набра кода за достъп на своя факултет. Щом получи външна линия, набра номера на мобилния телефон на Алекс Конклин. Конклин, който вече беше пенсионер, макар и да работеше на специален режим към ЦРУ, би трябвало по това време да си е у дома. Телефонът му обаче даваше заето.

Имаше две възможности: да изчака Алекс да си свърши разговора — доколкото го познаваше, това би могло да отнеме половин час, че и повече — или направо да кара към къщата му. Отвореният прозорец сякаш му се хилеше подигравателно. Той знаеше повече от Уеб за случилото се в тази стая.

Излезе от аудиторията и заслиза обратно по стълбите. Несъзнателно се взираше в лицата на преминаващите покрай него хора, за да провери дали вече не е срещнал някого от тях по пътя към стаята.

Прекоси бързешком двора и скоро се озова на паркинга. Понечи да се качи в колата си, но се разколеба. Един бърз оглед отвън и около двигателя го увери, че никой не е бърникал из автомобила му. Доволен от видяното, седна зад волана, завъртя ключа и напусна територията на университета.

 

 

Алекс Конклин живееше в имение в Манасас, Вирджиния. Щом Уеб навлезе в предградията на Джорджтаун, небето засия по-ярко, във въздуха се настани странна призрачна тишина, сякаш полята наоколо бяха притаили дъх.

Подобно на двойственото си отношение към личността на Борн, Уеб едновременно обичаше и мразеше Конклин. Той беше негов баща, изповедник, съконспиратор, експлоататор. Алекс Конклин пазеше ключовете към миналото на Борн. В случай като този беше задължително да се срещне с него, защото Алекс бе единственият, който можеше да има някакво предположение как човек, тръгнал по следите на Джейсън Борн, е стигнал до Дейвид Уеб в университета.

Джорджтаун остана далеч зад гърба му. Когато навлезе в извънградската част на Вирджиния, денят вече гаснеше. Около слънцето тегнеха плътни слоести облаци, злачната трева по хълмовете наоколо се поклащаше на вятъра. Натисна газта и колата полетя напред, мощният двигател замърка равномерно.

Докато следваше острите завои на магистралата, внезапно му хрумна, че не е посещавал Мо Панов повече от месец. Мо, психолог към ЦРУ, препоръчан му от Конклин, работеше върху възстановяването на увредената психика на Уеб, за да потисне окончателно самоличността на Борн и да възвърне забравените спомени на Дейвид Уеб. Благодарение на техниките, прилагани от Мо, Уеб откри отломки от спомените си, които смяташе за безвъзвратно изгубени и които изплуваха в съзнанието му и сега. Процесът обаче беше изтощителен и трудоемък, така че в края на семестъра обикновено си даваше почивка, защото работата му в университета в този период ставаше доста по-интензивна и напрегната.

На следващия изход слезе от магистралата и се насочи на северозапад по двупосочно асфалтирано шосе. Защо ли се сети за Панов точно сега? Борн се бе научил да се доверява на интуицията си. Знаеше, че неочакваната мисъл за Мо не му е хрумнала току-така. Каква роля играе доктор Панов в настоящия му живот? Помага му да възвърне спомените си — това ясно, какво още? Борн задълба в тази посока. При последната им среща двамата разговаряха за тишината. Мо подметна, че тишината е мощно средство в процеса на възстановяване на паметта. Човешкото съзнание имало нужда от активност и отбягвало тишината. Но ако човек все пак успеел да вкара в мислите си пълна — малко или повече — тишина, имало голяма вероятност да провокира изплуването на отдавна забравени спомени. „Е, добре, каза си Борн, но защо се сетих за тишината точно сега?“

Намери отговора едва когато зави по дългата, изящно лъкатушеща алея към имението на Конклин. Снайперистът бе използвал заглушител, който помага на стрелеца да остане незабелязан. Но в същото време има и своите недостатъци. При далекобойно оръжие — какъвто бе използваният в случая снайпер — заглушителят може да даде сериозно отклонение. За да има повече шансове за успех, стрелецът би трябвало да се прицели в торса на Борн — далеч по-масивен от коя да е друга част на тялото. Той обаче беше избрал да стреля в главата на жертвата. Ако намерението му е било да убие Борн, подходът му е доста нелогичен. Но ако е искал само да го сплаши — е, тогава вече нещата стоят по друг начин. Тайнственият снайперист очевидно е човек с професионално достойнство, но не и самохвалко; не остави никаква следа за качеството на уменията си. Така или иначе, едно е ясно — действа по предварителен план.

Борн мина покрай деформирания силует на старата плевня и другите по-малки постройки — бараки за инструменти, навеси за багаж и други подобни. Зад тях се видя главната сграда. Около нея се извисяваха кръшни ели, тук-там се виждаха групички бреза и син кедър — все стари дървета на повече от шейсет години, с други думи, по-възрастни от самата каменна къща с почти цяло десетилетие. Някога имението е принадлежало на бивш бригаден генерал, вече покойник, занимавал се с нелегална и, може да се каже, доста неприятна дейност. В резултат на това главната къща, а всъщност и цялото имение бе надупчено от подземни тунели, входове и изходи. Борн предполагаше, че за Конклин е забавно да живее на място, пълно с тайни.

Още със спирането забеляза не само беемвето на Конклин, но и ягуара на Мо Панов. Докато вървеше по паважа към къщата, изведнъж му олекна на сърцето. Двамата най-добри приятели, които имаше на този свят, всеки от тях посвоему пазител на миналото му, бяха там. С общи усилия щяха да разгадаят и тази загадка — както винаги досега. Изкачи се на предната веранда, позвъни. Никакъв отговор. Допря ухо до полираната тикова врата, отвътре се чуваха гласове. Натисна дръжката — беше отключено.

В главата му светна червена лампа и той се спря зад полуотворената врата, заслушан в гласовете, които идваха от вътрешността на къщата. Нищо че се намираше в провинциално градче, където за престъпност на практика изобщо не се говореше — старите навици не се забравят. Конклин имаше свръхразвито чувство за сигурност и никога не би оставил входната врата отключена — все едно дали си е вкъщи или е излязъл. Уеб отвори джобното ножче и влезе, готов да посрещне евентуалния нападател — член на екип от убийци, изпратени да го елиминират, — който би могъл да го дебне вътре.

В дъното на фоайето с огромен запален полилей масивно излъскано стълбище отвеждаше към овален коридор, обикалящ цялото фоайе. Вдясно се намираше официалната дневна, вляво бе разположена стаята за четене на вестници и гледане на телевизия, която приличаше на същинска бърлога, разполагаше с мокър бар и меки, тежки кожени канапета. От нея се отиваше в друга, по-миниатюрна и задушевна стая, която Алекс бе превърнал в свой кабинет.

Гласовете поведоха Борн към стаята с бара. Посрещна го голям телевизор, от чийто екран говореше репортер на Си Ен Ен пред хотел „Ошкюхлид“. Имаше и карта, която показваше, че мястото на събитието е Рейкявик, Исландия. „… хората тук са разтревожени от уж незабележимата, но устойчива ескалация на тероризма…“

Стаята беше празна, но на масичката бяха оставени две старомодни стъклени чаши. Борн взе едната и я подуши. Еднородно малцово уиски от Спейсайд, отлежало в бъчви от шери. Богатият аромат на любимото уиски на Конклин го разсея, извика в главата му спомен и Борн се пренесе в Париж. Есен е. „Шан-з-Елизе“ е застлан от край до край с мек килим от огненочервени кестенови листа. Борн гледа през прозореца на нечий кабинет. Опита се да се отърси от натрапчивия спомен, който изместваше действителността и го пренасяше в Париж. Започна мрачно да си повтаря, че няма никакъв Париж, че се намира в Манасас, Вирджиния, в дома на Алекс Конклин. И че положението никак не е розово. С усилие успя да остане в действителността, да се съсредоточи, ала споменът, отключен от аромата на малц, продължаваше да упорства, изпълваше го с неистово желание да разбере, да запълни зейналите в паметта му дупки. Споменът надделя и го прати в онзи кабинет в Париж. На кого ли е? Не е на Конклин — Алекс никога не е работил в Париж. Същата миризма, до него стои човек. Обърна се и за частица от секундата мярна нечие полузабравено лице.

Успя да се изтръгне. Макар да бе влудяващо животът ти да е оставил у теб разпокъсана верига от пулсиращи спомени, на фона на случващото се в момента и при цялата тази заплетена ситуация Уеб не можеше да си позволи да отплава към миналото си. Какво твърдеше Мо за спомените, които се отключват внезапно в съзнанието? Че може да са провокирани от гледка, звук, миризма, дори от допир. И че веднъж възроден, споменът може да се доизбистри чрез повторение на отключилия го стимул. Но сега няма време за това. Трябва да намери Алекс и Мо.

Видя на масата тефтерче. Най-горният лист беше откъснат. Завъртя леко ръката си и върху долния лист се видя отпечатък. Някой, вероятно Конклин, бе написал NX20. Пъхна тефтерчето в джоба си.

И така, предстартовото броене започна. След пет дни човечеството ще узнае дали ще се отвори нова страница, дали ще се роди нов световен ред, дали гражданските общества ще имат шанса да живеят в мир и разбирателство…

Появи се заставката на предаването, после реклама.

Борн изключи телевизора с дистанционното и в стаята настъпи тишина. Нищо чудно Алекс и Мо да са някъде навън, увлечени в разговор. Панов обичаше да се разтоварва по този начин и може да е решил да създаде подобни навици и на стария си приятел. Отключената врата обаче си оставаше загадка.

Борн възстанови мислено маршрута си — влезе във фоайето, изтича нагоре по стълбището, прескачайки стъпалата през едно. Двете спални за гости бяха празни, не личеше скоро някой да ги е ползвал. Продължи по коридора и навлезе в покоите на Конклин — спартанска обстановка, типична за един ветеран. Леглото беше тясно и твърдо, подобно на обикновен нар. Не беше оправено, явно миналата нощ Алекс е спал там. Както подобава на човек, пълен с тайни, в стаята си не бе оставил почти нищо, което да говори по някакъв начин за миналото му. Борн взе поставена в рамка снимка на жена с дълга чуплива коса, светли очи и блага, леко иронична усмивка. Разпозна царствените лъвски фигури, украсяващи шадравана „Сен Сюлпис“, пред който бе снимана жената. Париж. Върна снимката на мястото й, надзърна в банята. Нищо интересно.

Слезе на долния етаж, стенният часовник в кабинета на Конклин удари два пъти. Беше стар корабен часовник с кристалночист камбанен звън. В ушите на Борн обаче този звън прозвуча зловещо. Представи си го как преминава през цялата къща като черна вълна. Пулсът му се ускори.

Продължи по коридора, покрай кухнята, където надзърна пътьом. Плотовете от неръждаема стомана бяха безупречно чисти. Машината за лед в хладилника работеше. Изведнъж го видя — полирания ясенов бастун на Конклин с извита сребърна дръжка. След една особено ожесточена акция в Европа Алекс бе останал инвалид с единия крак. Никога не би излязъл навън без бастуна си.

Кабинетът му се намираше зад ъгъла вляво. Представляваше уютна ъглова стая с ламперия и изглед към осеяната с дървета ливада. В дъното на ливадата имаше шадраван, заобиколен от ириси, отвъд който се ширваше смесената гора, заемаща почти цялата територия на имението. Борн се отправи към кабинета с нарастващо чувство за безпокойство. Отвори вратата и се закова на място.

Никога преди не бе усещал по-осезаемо присъствието на двама души в себе си. Благодарение на това обаче сега успя да погледне на ситуацията отстрани, като безпристрастен наблюдател. Тази чисто аналитична част от мозъка му регистрира, че Алекс Конклин и Мо Панов лежат на пъстрия персийски килим. И двамата бяха простреляни в главите, кръвта вече беше изтекла от раните им, попила в килима, на места образувала локвички, другаде преляла върху лакирания паркет и блестеше, все още несъсирена. Конклин гледаше в тавана, очите му бяха замъглени. Лицето му изглеждаше разпалено и гневно, сякаш всичката жлъч, събирана в душата му, изведнъж беше избила на повърхността. Мо беше извърнал глава, сякаш е искал да види нападателя си. Лицето му пазеше изражението на ужас. В последния миг на живота си той бе погледнал в очите надвисналата над него смърт.

Алекс! Мо! Господи! Господи! В един миг всички емоционални прегради в душата му се взривиха и Борн се свлече на колене, главата му се пръскаше от изживяния шок и ужас. Целият му свят се разтърси из основи. Алекс и Мо мъртви — не можеше да повярва дори при красноречивата гледка пред себе си. Никога вече няма да разговаря с тях, никога вече няма да има възможност да почерпи от тяхната опитност. Пред очите му преминаха безброй картини, спомени, свързани с двамата му приятели, с времето, което бяха прекарали заедно. Напрегнати и опасни моменти, смъртоносни схватки. А след тях идеше ред на отпускането и на насладата от една близост, възможна само между хора, преминали заедно през сериозни изпитания. Два живота, отнети насила, оставили след себе си гняв и страх. Вратата към неговото минало се затръшна най-неочаквано и окончателно. Както Борн, така и Уеб потънаха в скръб. Борн се стегна, наложи си да преодолее истерията, победила Уеб, да не си позволи да заплаче. Не можеше да си позволи лукса да скърби. Трябваше да мисли.

Съсредоточи се върху огледа на местопрестъплението, върху подреждането на всички подробности в главата си, като в същото време се опитваше да разбере какво се е случило. Приближи се, като внимаваше да не стъпи в някоя локвичка кръв и да не унищожи някоя улика. Алекс и Мо бяха застреляни смъртоносно, очевидно с пушката, която лежеше на килима помежду им. Всеки от двамата бе получил по един куршум. Очевидно ставаше въпрос за професионална акция, не за нападение с цел грабеж. Борн забеляза в ръката на Алекс мобилния му телефон. Може би е говорел с някого, когато са го застреляли. Може би е станало, докато Борн се опитваше да се свърже с него? Възможно е. По вида на кръвта, състоянието на телата и все още невкочанените пръсти можеше да се съди, че убийствата са извършени преди не повече от час.

До слуха му достигна слаб звук, идещ някъде отдалеч. Сирени! Борн излезе от кабинета и хукна към предните прозорци на къщата. По алеята наближаваше цяла орда полицейски коли от участъка във Вирджиния с пусната светлинна сигнализация. Щяха да заварят Борн в къща с два трупа и без надеждно алиби. Това беше клопка. Изведнъж усети как във врата му се впиват зъбците на изкусен капан.