Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (21)

Двайсета глава

За град, основан в края на XIX в. като британски железопътен пункт по линията Момбаса-Уганда, Найроби имаше потискащо скучен силует, очертан от лъскави модерни сгради. Намираше се в равнина, насред савана, която години наред бе приютявала племето масаи, преди да бъде приобщена към западната цивилизация. Понастоящем представляваше най-бързо развиващият се град в Източна Африка и като такъв беше податлив на непривични огорчения и неприятности, както и на смущаващи срещи между старото и новото, на бързото натрупване на капитали и унизителна бедност — всички тези крайности се търкаха една в друга, докато захвърчат искри, докато се стигне до сблъсъци и се наложи да се въдворява ред. При тези високи нива на безработицата бунтовете бяха практика, както и нападенията късно нощем, особено в района на парк „Ухуру“ на запад от центъра.

Но групата хора, току–що пристигнала от летище „Уилсън“ в две армирани лимузини, не се интересуваше ни най-малко от тези проблеми. Нищо, че новодошлите забелязаха предупредителните знаци за опасност от насилие и частните охранители, които патрулираха из центъра и западната част на града, където се намираха правителствените сгради и западните посолства; не бяха забравени и основните пътни артерии — шосетата „Латема“ и „Ривър“. Минаха покрай битпазара, където се продаваше от пиле мляко в боеприпасите. Огнехвъргачки, танкове и преносими ракети земя-въздух бяха изложени до евтини лъскави дрешки и цветни ръчно тъкани платове с традиционни мотиви.

Спалко пътуваше в предната кола с Хасан Арсенов. Във втората кола седяха Зина, Магомет и Ахмет, двама от най-висшестоящите офицери на Арсенов. Те не си бяха направили труда да обръснат гъстите си бради. Бяха облечени в традиционните си черни роби и гледаха западните дрехи на Зина с изумление. Тя им се усмихна и се вгледа внимателно в лицата им, в търсене на някакъв белег на промяна.

— Всичко е готово, Шейх — подхвана Арсенов. — Хората ми са идеално подготвени и в готовност. Говорят перфектно исландски; запомниха наизуст както картата на хотела, така и твоите предписания. Очакват моята окончателна заповед.

Спалко, загледан в неспиращия поток от хора, местни и чужденци, облени от пурпурните лъчи на залязващото слънце, се усмихна, макар и само на себе си.

— Не долавям ли нотка на скептицизъм в гласа ти?

— Ако има нещо такова — призна Арсенов, — то се дължи на нетърпението от дългото очакване. Цял живот съм чакал момента, в който ще отхвърлим руското иго. Народът ми твърде дълго живя, изтласкан в периферията. Векове наред чакаше да бъде приет в семейството на исляма.

Спалко кимна разсеяно. За него мнението на Арсенов вече не означаваше нищо. В момента, в който бъде хвърлен на вълците, той ще престане да съществува.

 

 

Същата вечер петимата вечеряха в частна зала, запазена от Спалко на последния етаж на хотел „360“ на „Кениата Авеню“. Тази зала, както и стаите на гостите, бяха с изглед към националния парк „Найроби“, пълен с жирафи, гну, газели и носорози, наред с лъвове, леопарди и биволи. По време на вечерята не разговаряха по работа, по нищо не личеше целта на настоящото им посещение.

След като масата бе вдигната, нещата се промениха. Екип на „Хуманистас“ бе дошъл в Найроби предварително и бе прокарал в залата компютърна аудио-видеомрежа. Имаше и голям екран и Спалко премина към своята презентация, показа исландския бряг, Рейкявик и околностите му, въздушни снимки на хотел „Ошкюхлид“, последвани от снимки отвътре и отвън.

— Това е вентилационната и климатизационна система, която, както забелязвате тук и тук, е съоръжена с детектори за движение и инфрачервени топлинни сензори — последен писък на техниката — обясни той. — Тук се намира алармената система, която като всяка от системите в хотела има електронна верига за самоохрана, подсигурена с резервна батерия. — След това повтори за пореден път плана, при това в най-големи подробности, като започна от момента на пристигането и свърши със заминаването. Всичко беше планирано. Всичко беше в готовност.

— Утре сутрин по изгрев-слънце — заключи и другите се изправиха заедно с него. — La illaha ill Allah.

— La illaha ill Allah.

* * *

Късно през нощта Спалко лежеше в кревата и пушеше. Беше включил само една лампа и виждаше блещукащите светлини на града и, отвъд, гористия мрак на резервата. Изглеждаше потънал в размисъл, но всъщност умът му работеше като бръснач. Чакаше.

 

 

Далечният рев на дивите животни не даваше на Ахмед да заспи. Седна в леглото, разтърка очи с дланите на ръцете си. За него беше необичайно да не спи дълбок сън и нямаше представа как да постъпи. Полежа още малко насила, но вече беше буден, сърцето му биеше бясно и нямаше никакъв шанс да заспи.

Насочи мислите си към предстоящия ден и цъфналото цвете на неговото обещание. Нека Аллах ни помогне да започнем нова ера, помоли се той.

Въздъхна, пак седна, прехвърли крака през ръба на леглото и се изправи. Сложи си непривичните европейски панталони и риза. Дали ще свикне някога с тях. Аллах не би го допуснал.

Тъкмо отваряше вратата на стаята си, когато видя Зина в коридора. Придвижваше се с необичайна лекота, напълно безшумно, хълбоците й се поклащаха предизвикателно. Той неведнъж се бе облизвал, когато я видеше да минава покрай него, и се бе опитвал да вдъхне колкото се може повече от аромата й.

Ахмед надникна в коридора. Тя се отдалечаваше от стаята си. Къде ли отива? Миг по-късно си отговори на въпроса. Облещи очи, щом я видя да чука тихичко на стаята на Шейха, след секунда в рамката на вратата се показа самият той. Може би я бе извикал, за да обсъдят някои пропуски в организацията, с които Ахмед не бе запознат.

В следващия миг я чу да казва с глас, какъвто никога досега не я бе чувал да използва:

— Хасан заспа.

И разбра всичко.

 

 

Чул тихото потропване на вратата, Спалко се обърна, изгаси цигарата си, стана и прекоси просторната стая, за да отвори.

В коридора стоеше Зина.

— Хасан заспа — рече, сякаш това обяснява присъствието й.

Без да каже нито дума, той отстъпи и тя влезе, като затвори тихо вратата зад себе си. Той я сграбчи и я метна на леглото. Броени минути по-късно тя вече крещеше, а телесните им течности заливаха тялото й. В секса им имаше нещо дивашко, сякаш най-сетне бяха стигнали до края на света. А щом всичко свърши, се оказа, че още не е свършило, защото тя остана върху него, продължи да го гали и докосва, да му шепти желанията си с най-красноречиви слова, докато, възбуден, той не я облада отново.

Накрая тя се сгуши в него, от полуразтворените й устни излизаше дим. Лампата беше угасена и на далечния фон на блещукащите градски светлини тя задържа погледа му в своя. От първия път, когато той я докосна, тя копнееше да го опознае — доколкото й беше известно, никой не го познаваше. Ако той проговори пред нея, ако я посвети в скритите тайни на живота си, тя ще знае, че той е свързан с нея така, както тя с него.

С върха на пръста си обиколи извивката на ухото му и продължи надолу по неестествено гладката кожа отстрани на лицето му.

— Искам да ми разкажеш какво се случи — рече кротко.

Очите на Спалко бавно излязоха от негата.

— Беше преди много години.

— Значи е още по-важно да ми разкажеш.

— Наистина ли искаш да знаеш? — Обърна глава и се взря в очите й.

— Наистина.

Той въздъхна.

— По онова време живеех в Москва с по-малкия си брат. Той все се забъркваше в някакви каши, просто му идваше отвътре. Беше склонен към пристрастяване.

— Наркотици?

— Слава на Аллах, не. В неговия случай се касаеше за комар. Не можеше да спре да залага дори след като изгуби всичко. Вземаше назаем от мен, аз, разбира се, винаги му давах, защото той все ми разказваше някаква покъртителна история, на която решавах да повярвам.

Той се обърна в прегръдката й, тръсна пакета за цигара, запали я.

— Както и да е, в един момент историите му вече не звучаха толкова правдоподобни или пък аз реших, че повече не мога да си позволя да им вярвам. Така или иначе, казах — стига. И повярвах, както се оказа, най-глупашки, че ще спре с тези неща. — Всмукна дълбоко от цигарата, издиша шумно дима. — Но той не престана. Как мислиш, какво направи? Отиде при последните хора, с които би трябвало да се забърка, защото те бяха единствените, готови да му заемат пари.

— Мафията.

— Именно — кимна той. — Взе пари от тях с ясното съзнание, че ако ги загуби, няма как да им ги върне. Знаеше какво ще направят с него, но както вече ти казах, не беше способен да спре. Заложи и както се случва почти винаги, загуби.

— И после? — попита тя в напрегнато очакване, нетърпелива да чуе продължението.

— Те изчакаха определения срок, за да си получат парите, и след като той не им ги даде, го подгониха.

Спалко се вгледа в горящия край на цигарата си. Прозорците бяха отворени. На фона на жуженето на уличния трафик и шепота на палмови листа сегиз-тогиз се чуваше гръмовен животински рев или неистов вой.

— Първия път го ступаха — продължи Спалко полушепнешком. — Не пострада сериозно, защото те още се надяваха, че ще си получат парите. Щом разбраха, че той няма пукнат грош и няма да им върне нищо, го притиснаха наистина, застреляха го насред улицата като куче.

Беше си изпушил цигарата, но остави фаса да тлее между два пръста. Сякаш напълно бе забравил, че държи нещо в ръката си. Зина, легнала до него, не отрони нито дума, погълната от разказа му.

— Минаха шест месеца — продължи Спалко и метна фаса си през прозореца. — Аз си изпълних задълженията. Платих, на когото имаше да се плаща и накрая получих своя шанс. Разбрах, че шефът, разпоредил убийството на брат ми, всяка седмица ходи на бръснар в хотел „Метропол“.

— Не ми казвай, че си се престорил на бръснар и когато той е седнал на стола, си го заклал като пиле.

Той я погледна, после избухна в смях.

— Звучи адски живописно, много кинематографично. — Поклати глава. — Но в реалния живот е неизпълнимо. Въпросният шеф се бръснеше при един и същи бръснар от петнайсет години и нито веднъж не се бе съгласил да го обслужи някой друг. — Наведе се и я целуна по устните. — Не гледай толкова разочаровано. Приеми го като урок и се поучи от него. — Намести ръката си около нея, притисна я до себе си. Някъде в резервата изрева леопард.

— И така, изчаках да го обръснат и напарфюмират, да се отпусне след деликатните грижи. Стоях на улицата пред хотела, на място, пълно с хора, което само един луд би избрал за атака. Щом той излезе, го застрелях заедно с бодигарда му.

— И избяга.

— В известен смисъл. Онзи ден избягах, но шест месеца по-късно, в друг град, в друга страна, получих коктейл „Молотов“, метнат от преминаваща наблизо кола.

Тя плъзна нежно ръка по гланцираната му кожа.

— Толкова те харесвам такъв — несъвършен. Болката, която си изтърпял, ти придава… героичен вид.

Спалко не каза нищо, след малко усети как тя започва да диша все по-дълбоко и се унася в сън. Разбира се, нито дума от казаното не беше вярно, макар че разказът се получи доста добър — изключително кинематографичен! А истината — какво се бе случило в действителност? Той вече почти не си спомняше. Толкова дълго бе изграждал непробиваемата си фасада, че вече бе започнал да потъва в собствените си измислици. Във всеки случай, никога не би разкрил истината на друг човек, защото това би го поставило в неизгодна позиция. Когато хората те опознаят, започват да си мислят, че те притежават — че истината, която си споделил с тях в момент на слабост, който те наричат интимност, те обвързва с тях.

В това отношение Зина беше като другите и той усети в устата си горчивия вкус на разочарованието. Но пък, от друга страна, досега не бе срещал човек, който да не го е разочаровал. Просто другите не бяха в неговата категория. Те не умееха да разгадават нюансите на света така, както ги виждаше той.

За известно време бяха забавни, но само за известно време. Той отнесе тази мисъл със себе си в дълбините на дълбок и необезпокояван сън, а когато се събуди, Зина я нямаше, беше се върнала в леглото на нищо неподозиращия Хасан Арсенов.

 

 

Призори петимата се качиха в два рейнджроувъра, натоварени с багаж и шофирани от служители на „Хуманистас“, и се насочиха към южния изход на града, към необятния мизерен бедняшки квартал, който се бе проснал като гангренясал крайник в околностите на Найроби. Пътуваха в мълчание, преди тръгване бяха хапнали по няколко залъка, защото стомасите на всички бяха свити от напрежение — дори Спалко се усещаше леко притеснен.

Въпреки че утрото беше кристалночисто, над бедняшкия квартал се стелеше гъст смог — неопровержимо доказателство за липсата на добра хигиена и вечното присъствие на холерата. Постройките бяха буквално съборетини, повечето тенекиени или талашитени, тук-там по някоя дървена колиба, както и няколко ниски бетонни постройки, които човек би взел за бункери, ако не бяха криволичещите въжета с пране, развявано от прашния вятър. Освен това имаше огромни купчини пръст, за които на пръв поглед нямаше обяснение, но след малко лъснаха опожарените останки на няколко колиби, тук-там по някоя обувка с прогорена подметка, дрипава синя рокля. Тези няколко обекта, знаци на събития, случили се съвсем наскоро — а тук историята се ограничаваше до близкото минало, — придаваха подчертано запуснат вид на грозотата и мизерията в тази нечовешка бедност. Ако тук можеше да се задържи някакъв живот, той беше накъсан, хаотичен, тъжен и унил отвъд всякакво слово или мисъл. Всичко беше белязано от чувството за вечна нощ, която не отстъпваше дори пред светлината на новия ден. Отвсякъде лъхаше на обреченост, по което това място им заприлича на битпазара, покрай който бяха минали предния ден. Ширещата се в този град икономика „на черно“ до голяма степен беше отговорна за потискащия пейзаж, през който пъплеха, възпрепятствани от гъсти тълпи, изпълващи страничните улички и преливащи на шосето. Светофари нямаше, а дори и да съществуваха, колите щяха да бъдат спирани от орди вонящи просяци или търговци, предлагащи жалките си стоки.

Най-сетне се добраха до централната част на квартала, където влязоха в изтърбушена сграда на два етажа, изпълнена с дим. Всичко вътре тънеше в пепел — бяла и мека като стрити кости. Шофьорите донесоха багажа, натоварен в два сандъка.

Вътре имаше сребристи защитни скафандри за работа с отровни вещества, донесени по специална поръчка на Спалко. Всеки от костюмите беше оборудван със собствен независим дихателен апарат. Спалко отвори единия сандък и извади NX20 от кутията му, внимателно сглоби двете части под зорките погледи на четиримата чеченци. Подаде устройството на Хасан Арсенов, а през това време се обърна да извади тежката кутия, дадена му от доктор Петер Сидо. Отключи я изключително внимателно. Всички погледи бяха вперени в стъкленицата. Беше толкова миниатюрна и толкова опасна. Притаиха дъх, сякаш се опасяваха да не навредят по някакъв начин.

Спалко нареди на Арсенов да държи NX20 на ръка разстояние от тялото си. Отвори титаниевия капак и постави стъкленицата в зарядната камера. NX20 още не може да бъде активиран, обясни той. Доктор Шифър беше създал редица предпазни мерки срещу случайно или преждевременно разпръскване. Посочи пломбата със сгъстен въздух, която при заредена камера може да се активира при затворен и заключен капак. Той го направи, взе устройството от Арсенов и ги поведе нагоре по стълбите, които огнената стихия не бе унищожила само защото бяха излети от бетон.

Щом се качиха на втория етаж, се струпаха пред един прозорец. Както в цялата сграда, стъклата му бяха счупени. Беше останала само рамката. През нея огледаха хромите и сакатите, умиращите от глад, болните. Жужаха мухи, появи се трикрако куче, което се изходи насред импровизиран пазар за употребявани вещи, струпани направо в прахта. През улицата претича разревано голо хлапе. Една старица, превита о две, се изкашля и се изплю.

Тези гледки обаче не съставляваха основния интерес на чужденците. Те следяха напрегнато всяко движение на Спалко, вслушваха се във всяка негова дума с внимание, граничещо с маниакалност. Математическата точност на оръжието действаше като вълшебство, развалящо магията на болестта, материализирала се в цялата околност.

Спалко им показа двата спусъка на NX20 — един по-малък, а зад него другия, по-големия. По-малкият, обясни, вкарва заряда от външната във вътрешната камера. След това се потвърждава с ей този бутон, тук, отляво, и NX20 е готов за експлоатация. Дръпна малкия спусък, натисна бутона и вътре в оръжието нещо забълбука — намек за приближаващата смърт.

Дулото беше грозно и сплеснато, но в същото време доста удобно. За разлика от конвенционалните оръжия, NX20 трябваше да бъде насочено най-общо в желаната посока, подчерта Спалко. Подаде дулото през прозореца. Всички притаиха дъх, докато пръстът му обви големия спусък.

Животът наоколо си течеше по обичайния хаотичен сценарий. Младеж беше подложил под устата си паница с царевична каша и загребваше енергично с двата си пръста, докато група полумъртви от глад същества го наблюдаваха с неестествено ококорени очи. По улицата мина невъзможно кльощаво момиче на колело, двама беззъби старци стояха, забили погледи в купчините пръст на улицата, сякаш в тях беше запечатана цялата история на живота им.

Чу се слабо изсъскване — поне така се стори на петимата, скрити на сигурно място зад надеждните си високотехнологични скафандри. Видимо нямаше никакви следи от изтичане. Доктор Шифър го беше замислил така.

Петимата наблюдаваха с нарастващо напрежение, докато секундите се нижеха по-бавно от всякога. Сетивата им се изостриха до краен предел. В ушите им пулсираха собствените им вени, сърцата им биеха тежко. Никой не смееше да диша.

Според обясненията на доктор Шифър първите признаци, че газът наистина се е разпръснал, трябваше да се появят след три минути. Това бе кажи-речи последното, което изрече, преди Спалко и Зина да хвърлят полуживото му тяло в бездната на лабиринта.

Спалко, който не откъсваше поглед от голямата стрелка на часовника си и бавното й приближаване към границата от три минути, вдигна глава. Гледката прикова вниманието му изцяло.

Когато се чу първият вик, десетина души вече се бяха строполили мъртви. Викът бързо заглъхна, но наоколо се надигаха нови и нови писъци, за да секнат почти в зародиш. Смъртта се завихри в ужасяваща спирала и започна да сее хаос и тишина. Нямаше къде да се скриеш, нямаше как да я избегнеш, никой не успя да я изпревари, дори тези, които понечиха да побягнат.

Спалко направи знак и чеченците го последваха надолу по стълбите. Щом Спалко свали NX20, шофьорите бяха готови. Затвориха сандъците и ги отнесоха в джиповете.

Петимата обиколиха пеш улицата, свърнаха по съседните преки. Продължиха по четири преки във всяка посока и навсякъде видяха един и същи резултат: смърт и умиращи, още смърт и още умиращи. Върнаха се по колите триумфиращи. Щом всички се настаниха, джиповете потеглиха, за да обиколят целия периметър от един квадратен километър — площта, върху която според доктор Шифър се разпростираше въздействието на NX20. Спалко със задоволство установи, че докторът нито е излъгал, нито е преувеличил.

През следващия час, докато зарядът се изчерпа, колко ли ще са труповете и умиращите? След първите хиляда Спалко престана да брои, но предположи, че ще са около три пъти по толкова, може би дори пет пъти.

Преди да напуснат града на мъртвите, той даде заповед и шофьорите му започнаха да палят наред, заливайки всичко с нафта. Към небето мигновено се надигнаха пелени от пламъци, които поглъщаха всичко по пътя си.

Гледката им подейства успокояващо. Огънят щеше да заличи следите от случилото се тук тази сутрин, понеже никой не биваше да знае за него — не преди да приключи мисията им в Рейкявик.

„Което ще стане само след някакви си четирийсет и осем часа“, помисли си тържествуващ Спалко. Нищо не можеше да ги спре.

„Светът ми принадлежи.“