Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (26)

Двайсет и пета глава

Хасан Арсенов беше оставил на Зина грижите за външния вид на личния състав. С други думи, беше я назначил за стилист. Тя изпълняваше заповедите му безпрекословно както винаги, но в действията й се долавяше известна доза цинизъм. Като планета, въртяща се в слънчевата орбита, в момента нейното слънце беше Шейха. А характерът й беше такъв, че не можеше да се чувства емоционално обвързана с двама души едновременно. Това означаваше, че вече не се въртеше в орбитата на Арсенов. Всичко започна онази нощ в Будапеща — макар че семената вероятно са били посадени преди това — и разцъфна с пълна сила под палещите лъчи на критското слънце. Зина пазеше скъп спомен за преживяното на средиземноморския остров, сякаш там се бе разиграла нейната лична легенда, споделена единствено с Шейха. Те бяха като… да речем… Тезей и Ариадна. Шейха й разказа мита за ужасния живот и кървавата смърт на Минотавъра. Зина и Шейха също бяха попаднали в лабиринт, при това в реалния живот, и се бяха измъкнали триумфално. В треската на тези нейни скорошни, ала скъпи спомени и през ум не й мина, че тук се касае за мит, принадлежащ към западната култура, където тя се бе внедрила едва ли не силом; че заставайки редом до Степан Спалко, всъщност се отдалечава от исляма, с който бе закърмена и който бе играл ролята на втора майка в живота й; на който се беше осланяла и уповавала в онези мрачни дни на руската окупация. Изобщо не й хрумна, че ако иска да живее по единия начин, трябва да се раздели с другия. А дори да се бе замислила, циничната й природа вероятно пак би направила същия избор.

Благодарение на нейния ум и усърдие чеченците се появиха на летище „Кефлавик“ гладко избръснати по европейски тертип, облечени в тъмни делови костюми. Всички изглеждаха толкова обикновено и стандартно, че изобщо не се набиваха на очи. Жените бяха свалили традиционния хиджаб — шала, който по принцип не сваляха от главите си. Откритите им лица изглеждаха съвсем по европейски, те бяха облечени стилно и с вкус. Преминаха през митницата безпрепятствено, показвайки фалшивите си френски паспорти, осигурени им от Спалко.

По изрична заръка на Арсенов всички разговаряха само на исландски дори когато бяха сами. От агенция на самото летище Арсенов взе под наем лека кола и три фургона, достатъчни, за да се придвижат всички от екипа, състоящ се от шестима мъже и четири жени. Арсенов и Зина се качиха в колата и се отправиха към Рейкявик; останалите се разпределиха в трите фургона и поеха на юг от града към градчето Хафнарфьордур — най-старото търговско пристанище на Исландия, където Спалко беше наел голяма дървена къща, кацнала на една скала точно над пристанището. Живописното селище с предимно дървени сгради беше заобиколено откъм сушата с потоци лава, над които се стелеха мъгли. Над целия район витаеше повсеместно чувство за изгубеност във времето. Сякаш сред пъстрите рибарски лодки долу всеки миг щеше да се появи страховит викингски кораб, готов за поредната си кървава мисия.

Арсенов и Зина обиколиха Рейкявик и разгледаха на живо улиците, които досега познаваха само на карта, придобиха по-ясна представа за уличното движение и местните порядки. Градът се оказа красив и живописен, разположен на полуостров, така че снежните планини и поразително синьо-черният Северен Атлантически океан се виждаха почти от всяка точка на сушата. Самият остров Исландия се е появил вследствие на разместване на тектонични плочи след отдръпването на американския и евразийския материк. Поради относително младата възраст на острова тук земната кора е по-тънка от другаде, с което се обяснява и удивителното изобилие на горещи минерали извори, използвани от исландците за отопление на домовете им. Цял Рейкявик е свързан с водопроводна мрежа, по която тече гореща вода и която се обслужва от местното енергоснабдяване.

В самия център минаха покрай модерната и странна на вид сграда на църквата „Халгримскиркя“, която приличаше на ракета-носител от научнофантастичен филм. Това беше най-високата постройка в града, надвишаваща с много метри всичко останало. Накрая отидоха до болницата и се отправиха към хотел „Ошкюхлид“.

— Сигурен ли си, че ще изберат този път? — попита Зина.

— Напълно — кимна Арсенов. — Това е най-късият маршрут, а те ще искат да стигнат до хотела по най-бързия начин.

Хотелът гъмжеше със служители от охраната на американските, арабските и руските служби за сигурност.

— Превърнали са го в крепост — отбеляза Зина.

— Точно както видяхме на снимките на Шейха — отвърна Арсенов полуусмихнат. — Все едно колко хора ще струпат — за нас няма никакво значение.

Паркираха колата и отидоха на пазар — имаха нужда от някои неща. Арсенов се чувстваше далеч по-добре в металната коруба на наетия автомобил. Попаднал сред тълпата, изпита остро чувство за различност от всички останали. Струваше му се, че тези слабовати, светлокожи и синеоки хора са напълно несъвместими с него. С черната си коса и очи, с едрото си телосложение и смугъл тен чеченецът се чувстваше тромав и непохватен като неандерталец сред кроманьонци. Зина, както изглежда, нямаше подобни проблеми. Тя поглъщаше новите места, новите хора и новите идеи с плашещ ентусиазъм. Арсенов се тревожеше за нея и за начина, по който един ден тя ще възпитава децата им.

 

 

Двайсет минути след операцията в клиниката Хан продължаваше да се опитва да проумее обзелото го неистово желание за мъст. И друг път се беше случвало врагът да го превъзхожда числено, да е по-добре въоръжен. Разумният човек в него — в повечето случаи той упражняваше пълен и безпрекословен контрол над съзнанието си — разбираше прекрасно абсурдността на опитите за атака срещу хората, изпратени от Спалко след него и Джейсън Борн. Но дълбоко в себе си копнееше да отвърне на удара. Странно, но именно предупреждението на Борн възбуди у него неустоимото желание да се хвърли в безразсъдна схватка и да направи на пух и прах копоите на Спалко. Това чувство извираше от дълбините на съществото му и беше толкова мощно, че стъпка всичките му разумни доводи да се отдръпне, да се скрие от преследвачите, изпратени от Анака. Изобщо нямаше да е проблем да се справи с тези двамата. Но каква полза? Анака ще прати други.

Седеше в кафе „Грендел“ на около два километра от клиниката, където още нямаше полиция и — надяваше се — агенти на Интерпол. Отпи от двойното еспресо и се опита да анализира силното чувство, което още не беше отпуснало душата му. За пореден път видя загриженото лице на Джейсън Борн, който, сам попаднал в капана, направи всичко възможно, за да предупреди Хан. В тези очи сякаш имаше повече тревога за чуждата безопасност, отколкото за положението, в което беше попаднал самият той. Не, това е невъзможно — абсурд!

Хан не беше от хората, които разиграват наум минали събития, но в случая май правеше точно това. Когато видя Борн и Анака да се отправят към изхода, понечи да го предупреди за нея, но беше твърде късно. Какво го подтикна да стори подобно нещо? Със сигурност не го беше планирал предварително. Беше спонтанен порив. А може би не? Припомни си с подробности, които леко го смутиха, какво изпита при вида на бинтованите ребра на Борн. Угризения? Невъзможно!

Сигурно полудява. Една мисъл не му даваше мира: защо Борн изложи на риск себе си, за да спаси Анака от смъртоносните набези на Маккол. Хан едва свикна с мисълта, че университетският преподавател Дейвид Уеб всъщност е международният убиец Джейсън Борн — така да се каже, колега. Но не знаеше друг случай, при който убиец излага на риск собствения си живот в името на нечий чужд — примерно на Анака.

Е, тогава кой е Джейсън Борн?

Поклати глава, отвратен от самия себе си. Въпреки че въпросът наистина беше в състояние да го подлуди, поне засега трябваше да го остави настрани. Добре поне, че разбра защо Спалко му се обади в Париж. Това беше своеобразен тест, който — според системата за оценяване на Спалко — Хан не издържа. От този момент нататък Хан се превърна в непосредствена заплаха за Спалко — каквато беше и Борн. Що се отнася до възприятията на Хан, той също възприемаше Спалко като враг. През целия си живот той познаваше един-единствен начин за справяне с враговете — елиминиране. Прекрасно съзнаваше опасността и я приемаше като предизвикателство. Спалко беше убеден, че е способен да се справи с Хан. Нима можеше да знае, че заради тази си арогантност ще изгори с още по-ярък пламък?

Хан допи чашата си, вдигна капачето на телефона си и набра номер.

— Тъкмо щях да ти се обаждам, изчаквах да изляза от сградата — чу гласа на Итън Хърн. — Случи се нещо.

— Какво по-точно? — Хан си погледна часовника, наближаваше пет.

— Преди около две минути пристигна камион с опасни отпадъци. Слязох в мазето и видях как двама мъже и една жена изнасят от него човек на носилка.

— Жената трябва да е била Анака Вадас — рече Хан.

— Супергадже!

— Слушай, Итън — прекъсна го Хан, — много внимавай с нея. Тя е изключително опасна.

— Жалко — замечта се Хърн.

— Сигурен ли си, че никой не те е видял? — Хан искаше да отклони вниманието му от Анака Вадас.

— Абсолютно, взех всички предпазни мерки.

— Добре. — Хан се замисли за момент. — Можеш ли да разбереш къде са откарали човека? Трябва ми точното място.

— Вече знам. Видях къде спря асансьорът. Четвъртият етаж — неприкосновената лична територия на Спалко. Влиза се само с магнитна карта.

— Можеш ли да се сдобиеш с такава?

— Изключено. Има само една и той не се разделя с нея.

— Значи трябва да намеря друг начин — заключи Хан.

— Магнитните карти не са ли защитени?

— Защитени са, но ако ти сече пипето… — засмя се Хан. — Винаги има начин да се влезе в заключена стая, Итън, както и да се излезе.

Хан стана, остави няколко монети на масата и си тръгна. Не го свърташе на едно място.

— Като стана дума за влизане и излизане, трябва да вляза в „Хуманистас“.

— Но там е…

— Имам причина да смятам, че Спалко ме очаква. — Хан пресече улицата, като огледа внимателно района за подозрителни лица.

— Виж, това е вече друго нещо — рече Хърн. Замълча, докато обмисли ситуацията. — Изчакай така, не затваряй. Трябва да си погледна в компютъра. Може да намеря нещо.

Не след дълго гласът му се чу в слушалката.

— Окей, пак съм тук. Наистина намерих нещичко. Мисля, че ще ти хареса.

 

 

Арсенов и Зина пристигнаха в къщата час и половина след другите. Всички се бяха преоблекли в дънки и работни ризи и бяха вкарали първия фургон в просторния гараж. Докато жените се заеха с торбите с храна, които донесоха Зина и Арсенов, мъжете отвориха сандъка с инструменти, който ги чакаше в къщата, и напълниха пистолетите за боядисване.

Арсенов взе снимките, които му бе дал Спалко, и се зае да боядисва фургона в цветовете на националния флаг на Исландия. Докато първата кола изсъхне, вкараха в гаража втората. С помощта на предварително приготвен шаблон изписаха от двете страни на возилото Хафнарфъордур — пресни плодове и зеленчуци.

Влязоха в къщата, където вече ухаеше апетитно на прясно сготвена храна. Преди да започнат да вечерят, си казаха молитвите. Зина бе обзета от вълнение, което я разтърсваше като електрически ток. Рецитираше наизустените думи, но мисълта й се рееше около Шейха и ролята й в триумфалната победа, от която ги делеше само един ден.

Разговорът по време на вечерята беше оживен от вълните на напрежение и очакване. Арсенов, който обикновено не приемаше прояви на фриволно поведение, този път позволи на другарите си да отпуснат нервите — макар и само за кратко. Докато жените разтребят масата, заведе мъжете в мазето, за да поставят нужните лепенки и обозначения от двете страни и върху предния капак на втория фургон. Изкараха го и на негово място вкараха третия, който боядисаха в цветовете на „Енергоразпределение“, Рейкявик.

После, изтощени от дългия ден, всички бяха готови за лягане. На другата сутрин щяха да стават много рано. Въпреки това Арсенов ги накара да преговорят още веднъж задълженията си, при това настоя да го направят на исландски. Искаше да види как им се отразява умствената умора. Не че се съмняваше в хората си — всичките му деветима другари се бяха доказали неведнъж. Това бяха хора с изключителна физическа и умствена издръжливост и което може би беше най-важното, изцяло лишени от чувство за разкаяние и угризение. Но все пак никой от тях не бе участвал в подобна мащабна операция, чието въздействие би трябвало да обхване целия свят. NX20 им осигуряваше средствата и възможностите. И Арсенов беше изключително доволен да види как те черпят от ресурсите си енергия и издръжливост, за да изиграят ролите си без грешка.

Поздрави ги и после, сякаш бяха негови родни синове и дъщери, сподели с тях огромната си обич и привързаност чрез едно Ла имаха ил Аллах.

— Ла иллаха ил Аллах — отвърнаха му те в един глас с такова чувство и участие, че той едва сдържа сълзите си. В този момент, докато се вглеждаха взаимно в лицата си, осъзнаха огромната тежест на мисията, която бяха поели. Що се отнася до Арсенов, той ги видя всичките, неговото семейство, събрани заедно в една странна и враждебна земя, на прага на най-великия момент в историята на неговия народ. Никога не бяха усещали бъдещето си толкова осезаемо, никога не бяха изпитвали подобна целеустременост, никога не се бяха чувствали по-справедливо предани на каузата си. Беше им дълбоко благодарен.

Зина тръгна да си ляга, но той я спря с ръка върху нейната. Тя го погледна и поклати глава.

— Трябва да им помогна с кислородната вода — рече й той я пусна. — Нека Аллах те дари със спокоен сън — додаде кротко тя и се качи по стълбата.

 

 

Арсенов се въртеше под завивките, но както обикновено сънят не идваше. Откъм леглото на Ахмет отсреща се носеше грохот като от дъскорезница. Прозорецът беше отворен, завесите се поклащаха от лек ветрец. Арсенов беше свикнал със студа от малък. Сега дори му харесваше. Впери поглед в тавана както всяка нощ, мислите му отплаваха към Халид Мурат и предателството, извършено спрямо учителя и приятеля. Въпреки че се бе наложило да го убие, личното му изменничество продължаваше да го яде отвътре. А и раната в крака, макар да заздравяваше бързо, го гризеше с неизпитвана досега болка. Както и да го мисли, си беше отвратително предателство — и нищо не беше в състояние да промени този факт.

Стана, излезе в коридора и се смъкна тихо на долния етаж. Както обикновено, беше легнал с дрехите. Навън го облъхна режещият нощен въздух. Извади цигара и запали. Ниско на хоризонта през осеяното със звезди небе плуваше подпухнала месечина. Дървета нямаше; не се чуваха насекоми.

Отдалечи се от къщата, неспокойното му съзнание започна да се прояснява, усети как го обзема спокойствие. Може пък, след като си допуши цигарата, да успее да открадне някой час сън преди срещата в три и половина с кораба на Спалко.

Тъкмо се канеше да изхвърли фаса и да се върне в спалнята, когато дочу шепот. Изненадан, извади пистолета си и се огледа. Гласовете, разнасяни от нощния въздух, идваха иззад два огромни камъка, извисили се като бивните на чудовище край ръба на скалата.

Хвърли цигарата, стъпка я и се насочи към скалното образувание. Стъпваше максимално предпазливо, но беше готов да изпразни оръжието си в сърцата на дебнещите ги шпиони.

Ала щом надникна зад скалата, видя не врагове, а Зина. Говореше приглушено с друг, по-едър човек, но от мястото си Арсенов не можеше да види кой е. Премести се по-наблизо. Не чуваше думите, но забеляза ръката на Зина върху китката на другия и разпозна в гласа й тембъра, който използваше, когато искаше да го съблазни.

Притисна слепоочията си с юмруци, сякаш за да спре внезапния пристъп на болка в главата си. В гърлото му напираше вик, очите му проследиха пръстите на Зина, които пълзяха като паяк нагоре по ръката на… кой е това, кого се опитва да съблазни любимата му? Ревността го подтикна към действие. С риск да го забележат, се приближи още по-напред, луната огря част от лицето му и пред очите му изплува лицето на Магомет.

Беше заслепен от ярост. Целият се тресеше. Помисли си за своя учител. Как би постъпил Халид Мурат в подобна ситуация? Несъмнено би излязъл пред двамата, би изслушал обясненията им и накрая би решил как да постъпи.

Арсенов се изправи в цял ръст и тръгна право към двойката, дясната му ръка беше опъната пред него. Магомет, който стоеше с лице към него, го видя и рязко отстъпи назад, отдалечавайки се от Зина. Зяпна, но беше толкова ужасен и шокиран, че не успя да произнесе нито дума.

— Какво има, Магомет? — попита тя, в следващия момент се обърна и видя приближаващия Арсенов.

— Хасан, недей! — изкрещя Зина в мига, в който Арсенов натисна спусъка.

Куршумът проникна през отворената уста на Магомет и отнесе задната част на главата му. Тялото му се строполи ничком в локва от кръв и вътрешности.

Арсенов насочи пистолета към Зина. Да, рече си, Халид Мурат със сигурност би постъпил другояче, но Халид Мурат е мъртъв, а той, Хасан Арсенов, поръчителят на убийството на Мурат, е жив и стои начело — именно защото знае как да действа в подобни ситуации. Светът се променя.

— Твой ред е — каза й.

Втренчена в черните му очи, Зина знаеше, че Хасан иска от нея да падне на колене и да го моли за милост. Не си правеше илюзии, че в момента той ще се вслуша в извиненията или обясненията й. Виждаше, че любовникът й не е на себе си от ярост и едва ли е способен да различи истината от находчивата лъжа. Но също така знаеше, че даде ли му онова, което Хасан иска, когато го желае, е капан, наклонена плоскост, по която тръгнеш ли веднъж, няма спиране. Оставаше й само едно.

— Спри! — заповяда му с блеснали очи. — Веднага спри! — Протегна се и обви пръсти около дулото на пистолета му, насочи го нагоре, над главата си. Пое риска да хвърли бърз поглед към мъртвия Магомет. Не би допуснала втори път същата грешка. — Какво ти става? — извика. — Толкова сме близо до постигането на общата цел, да не си се побъркал?

Намерила верния тон, тя му напомни за причината, довела ги в Рейкявик. За момент чувствата му към нея го бяха заслепили и го бяха накарали да забрави по-висшите си цели. Беше реагирал абсолютно първосигнално на сластния й глас и на ръката й върху Магомет.

Сепна се и свали пистолета.

— Е, какво ще правим сега? Кой ще поеме задълженията на Магомет? — попита тя.

— Ти си виновна — ти ще намериш решение.

— Хасан. — Не беше толкова глупава, че да се опитва да го докосне или дори да се приближи. — Ти си нашият лидер, решението е твое и ничие друго.

Той се огледа, сякаш току-що дошъл на себе си.

— Надявам се съседите ни да помислят изстрела за залп от повредено гърне на камион. — Погледна я. — Какво правеше тук с него?

— Опитвах се да го отклоня от пътя, по който беше поел — отвърна тя, като подбираше внимателно думите си. — Нещо му стана, докато му бръснех брадата в самолета. Оттогава започна да прави разни намеци.

— А ти какво му отговаряше? — Яростта отново взе връх в душата му.

— Ти как мислиш, Хасан, какво му отговарях? — отвърна тя остро. — Да не би да намекваш, че не ми вярваш?

— Видях ръката ти върху неговата, пръстите ти… — Гласът му увисна във въздуха.

— Погледни ме, Хасан. — Протегна се. — Моля те, погледни ме.

Той се извърна бавно, с неохота. Зина изпита въодушевление, ликуваше. Въпреки погрешната си преценка все пак не го бе изгубила.

Въздъхна вътрешно и продължи.

— Ситуацията изискваше известна деликатност. Сигурна съм, че разбираш. Ако го бях отблъснала грубо, ако го бях ядосала, можеше да се обърне срещу мен. Опасявах се, че гневът му може да навреди на каузата ни. — Не откъсваше очи от неговите. — Мислех само за мисията, довела ни тук, Хасан. Сега това е единственото, което ме интересува — би трябвало и за теб да е така.

Той постоя неподвижен, поглъщайки думите й. Грохотът и плискането на вълните, които се разбиваха в скалите далече под тях, му се сториха неестествено силни. Внезапно кимна и злополуката беше забравена. Той действаше по този начин.

— Трябва да се освободим от тялото.

— Ще го увием и ще го занесем с нас на срещата. Екипажът на кораба може да го изхвърли в открито море.

Арсенов се засмя на думите й.

— Ти си най-прагматичната жена, която познавам, Зина.

 

 

Борн се събуди, завързан на нещо като зъболекарски стол. Огледа се — намираше се в бетонна черна стая с канавка по средата на пода и маркуч, навит и закачен на едната стена. На количката край зъболекарския стол бяха натрупани всевъзможни лъскави инструменти от неръждаема стомана, предвидени да унищожават бавно и болезнено човешкото тяло. Гледката никак не му хареса. Опита се да размърда китките и глезените си, но дебелите кожени каиши бяха стегнати здраво с катарами, каквито се слагат на усмирителните ризи.

— Няма как да се измъкнеш — успокои го Анака и мина пред него. — Няма смисъл да опитваш.

Борн се загледа в нея и остана така известно време, сякаш се опитваше да избистри погледа си. Беше облечена в бели кожени панталони и черна копринена риза без ръкави и с дълбоко деколте — дрехи, които не се връзваха по никакъв начин с ролята на невинна класическа пианистка и любяща дъщеря. Мислено се укори, че допусна да го заблудят първоначалните прояви на омраза от нейна страна. Трябваше да прояви повече съобразителност. Да се усъмни, че всичко се подрежда твърде лесно, че е адски удобно тя да знае къде живее Молнар. Все едно, няма смисъл да се връща назад. По-добре да се опита да изтласка разочарованието дълбоко в себе си и да се съсредоточи върху сложната ситуация, в която се намира.

— Излиза, че си много добра актриса.

Устните й се разляха в широка усмивка и зад тях проблеснаха равните й бели зъби.

— Успях да убедя не само теб, но и Хан. — Придърпа единствения стол в помещението и се настани близо до Борн. — Как да ти кажа, познавам го прекрасно… твоя син. О, да, Джейсън, знам. Знам повече, отколкото предполагаш — далеч повече от самия теб. — Изкикоти се, звънливият ромон отекна весело в стаята, подхранен от изражението на лицето на Борн. — Дълго време Хан не знаеше дали си жив или не. Какво ли не направи, за да те открие, но все удряше на камък — твоите хора от ЦРУ се бяха постарали добре и те бяха скрили. Но Степан му помогна. Далеч преди Хан да разбере, че си жив, прекарваше дълги часове в тайни кроежи и планове как ще ти отмъсти. — Кимна. — Да, Джейсън, омразата му към теб беше изпепеляваща. — Опря лакти в коленете си и се наведе към него. — Е, как се чувстваш?

— Възхищавам се на изпълнението ти. — Въпреки силните чувства, които тя разбуни у него, той беше решен да не й достави удоволствието да види реакцията му.

— Аз съм жена с разнородни таланти — навири нос Анака.

— И изключително предана, както се убедих. — Той поклати глава. — Спасихме един другиму живота си. Това нищо ли не означава за теб?

Тя се изправи и го погледна строго, почти делово.

— Има поне един въпрос, по който можем да постигнем съгласие. Животът и смъртта са единствените неща, които имат значение.

— Ами тогава, пусни ме — предложи той.

— О, да, определено, толкова си паднах по тебе, Джейсън — изсмя се тя. — В живота не става така. Това, че те спасих, беше по една-единствена причина — Степан.

— Как го допусна? — попита той, смръщил лице.

— Защо не? С него се познаваме отдавна. Известно време той беше единственият приятел на майка ми.

— Спалко и майка ти са се познавали? — изненада се Борн.

Анака кимна. Сега, когато той беше вързан и не представляваше опасност за нея, изглежда, беше по-склонна да говори. Това му се стори доста подозрително.

— Двамата се срещнали, след като баща ми я изрита — продължи Анака.

— Тоест? — Любопитството му се разпали, въпреки че искаше да остане безпристрастен. Тази жена можеше да накара и змия да изплюе отровата си.

— Закара я в санаториум. — Очите на Анака потъмняха, някъде от дълбините на душата й надзърна старателно спотайвано чувство. — Прати я за освидетелстване. Не беше никакъв проблем. Тя беше толкова немощна, че нямаше как да му се противопостави. В онези години… всичко беше възможно.

— И защо го е направил? Не ти вярвам.

— Хич не ме интересува дали ми вярваш. — Изгледа го за момент, все едно влечуго съзерцава жертвата си. После, вероятно водена от вътрешна необходимост, продължи: — Беше му станала неудобна. Любовницата му го тормозеше. В това отношение той беше ужасно слаб. — Избилата омраза беше превърнала лицето й в грозна маска и Борн осъзна, че най-сетне е решила да сподели истината за миналото си. — Той така и не разбра, че знам какво е сторил, защото аз не го допуснах. Никога. — Тръсна глава. — Както и да е, Степан посещаваше същата клиника. По онова време ходеше на свиждане с брат си… който беше направил неуспешен опит да го убие.

Борн я наблюдаваше втрещен. Даде си сметка, че не може да прецени дали тя лъже, или казва истината. Досега беше сигурен, че е познал само в едно — тази жена водеше война. Ролите, които играеше толкова изкусно, бяха нейните атаки, нейните нашествия във вражеската територия. Вгледа се в непреклонните й очи и видя в тях нещо ужасно — способността й да манипулира хората, които привлича около себе си.

Тя се надвеси напред, стисна брадичката му между двата си пръста.

— Не си виждал Степан, нали? Цялата дясна половина на лицето и врата му са претърпели сложна пластична операция. Версиите му пред различните хора са различни, но истината е, че брат му го залял с бензин и се опитал да го запали.

Борн не успя да сдържи реакцията си.

— Боже мой, защо?

— Кой знае? — сви рамене тя. — Бил е опасно луд. Степан го е знаел, баща му — също. Но е отказвал да го признае, докато не е станало твърде късно. А дори след това е продължил да защитава момчето, да настоява, че случилото се е трагичен инцидент.

— Не е изключено — намеси се Борн. — Но дори да е така, това не те извинява за заговора срещу собствения ти баща.

— Как си позволяваш точно ти да го кажеш — изсмя се тя, — след като двамата с Хан се опитахте да се убиете един друг? Толкова бяс в двама души — пази боже!

— Той ме нападна. Аз се защитавах.

— Но той те мрази, Джейсън, при това с рядко срещана страст. Мрази те така, както аз мразех баща си. И знаеш ли защо? Знаеш ли? Защото си го изоставил, както моят баща изостави майка ми.

— Говориш, все едно наистина ми е син — Борн се изплю.

— О, да, точно така, забравих, че си решил да повярваш, че не е твой син. Много удобно. Така не се налага да се замисляш за това как си го изоставил да умре в джунглата.

— Не е вярно! — Борн знаеше, че не бива да й позволява да го примамва в тази емоционално нестабилна територия, но не можа да се въздържи. — Казаха ми, че е мъртъв. Нямах представа, че е възможно да е оцелял. Установих го едва когато проникнах в правителствената база данни.

— А остана ли достатъчно дълго на мястото, претърси ли основно всичко, за да провериш, да си сигурен? Не, погреба семейството си, без дори да надзърнеш в ковчезите! Ако беше го направил, щеше да видиш, че синът ти не е вътре. Не, тъпако, ти избра да напуснеш страната.

Борн започна да се мята и да се опитва да се освободи от ремъците.

— Супер! Кой седнал да ми чете лекции за семейството.

— Достатъчно! — Степан Спалко влезе в помещението с премерената крачка на цирков артист. — С господин Борн имаме да обсъждаме по-важни въпроси от семейните му неудачи.

Анака се изправи безропотно. Патупа Борн по бузата.

— Не гледай толкова начумерено, Джейсън. Не си първият, когото съм преметнала. Няма да си и последният.

— Не — отвърна той. — Последният ще е Спалко.

— Би ли ни оставила, Анака — рече Спалко и намести касапската си престилка с ръцете си, пъхнати в гумени ръкавици. Престилката беше чиста и прилежно изгладена. Засега по нея нямаше и капчица кръв.

 

 

Щом Анака излезе от стаята, Борн насочи вниманието си към човека, който според Хан беше поръчал убийствата на Алекс и Мо.

— Не се ли съмняваш в нея — поне мъничко?

— О, тя е изпечен лъжец. — Той се изкикоти. — А аз поназнайвам това-онова за лъжата. — Приближи се до количката и огледа с вид на ценител подредените отгоре инструменти. — Предполагам е логично да си мислиш, че понеже е изиграла теб, може да го направи и с мен. — Обърна се, светлината обля неестествено гладката кожа на лицето и врата му. — Ти какво, да не се опитваш да всееш разногласия помежду ни? За специалист от твоята класа би било нормално. — Сви рамене и избра един инструмент, завъртя го между пръстите си. — Това, което ме интересува, господин Борн, е какво си успял да разбереш за доктор Шифър и скромното му откритие.

— Къде е Феликс Шифър?

— Не можеш да му помогнеш, господин Борн, дори да сториш невъзможното и да се освободиш. Той изпълни предназначението си и сега никой не може да го възкреси.

— Убил си го. Както уби Алекс Конклин и Мо Панов.

Спалко сви рамене.

— Конклин ми отмъкна доктора, когато най-много се нуждаех от него. Е, разбира се, аз си го върнах. Винаги вземам това, от което имам нужда. Но Конклин трябваше да си плати, задето сметна, че може да ми играе номера безнаказано.

— Ами Панов?

— Той просто се оказа на грешното място в грешния момент — отвърна Спалко. — Нищо повече.

Борн си помисли колко добрини беше свършил Мо Панов в живота си и се почувства смазан от безсмислената му смърт.

— Как можеш да говориш за отнемането на два човешки живота като за нещо най-просто и обикновено — като да щракнеш с пръсти, ей така?

— То така си и беше, господин Борн — изсмя се Спалко. — А след утрешния ден отнемането на тези два човешки живота няма да е нищо, в сравнение с това, което предстои.

Борн се стараеше да не гледа към лъщящия инструмент. Но в главата му неволно изплува споменът за синьо-бялото тяло на Ласло Молнар, натикано в собствения му хладилник. Беше видял с очите си какво могат да причинят инструментите на Степан Спалко.

Тъй като се оказа лице в лице с факта, че Спалко е отговорен за смъртта и изтезанията над Молнар, Борн разбра, че всичко, което му беше казал Хан за него, е вярно. А след като Хан е казал истината за Спалко, нима не е възможно да е говорил истината през цялото време и да се окаже, че той наистина е Джошуа Уеб — собственият син на Борн? Фактите се трупаха, истината лъсваше пред очите му и Борн остави смазващата й тежест да падне върху плещите му. Не можеше да понесе гледката на… какво?

Вече беше все едно, защото Спалко започна да използва инструментите на мъчението.

— Още веднъж те питам — какво знаеш за откритието на доктор Шифър.

Погледът на Борн се плъзна покрай Спалко и замръзна върху сивата бетонна стена.

— Реши да не ми отговаряш. Приветствам тази проява на смелост. — Усмихна се очарователно. — И ми е жал за безполезността на този акт.

Опря спираловидния край на инструмента в плътта на Борн.