Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (28)

Двайсет и седма глава

Дунав беше студен и тъмен. Тежко раненият Борн изхвърча пръв от тръбата на канализацията, но за Хан, макар и втори, имаше проблем. Не го притесняваше леденостудената вода, но тъмнината възкреси повтарящия се ужас от вечния му кошмар.

Шокът от водата и голямата дълбочина му внушиха усещането, че въжето пристяга глезена му и той започва бавно да потъва към дъното. Лий-Лий го викаше, Лий-Лий го подканваше да отиде при нея…

Усети как потъва ли потъва, а дъно все нямаше. В един миг, най-неочаквано, една силна ръка го сграбчи и започна да го тегли към повърхността. Лий-Лий? Тя ли е, зачуди се, паникьосан. Усети допира на чуждо тяло, едро и въпреки множеството рани адски силно. Борн го хвана през кръста, краката му с мощни тласъци го освободиха от капана на силното речно течение, в което беше попаднал, и го изтеглиха на безопасно място.

Хан имаше чувството, че ридае, искаше да изкрещи. Щом излязоха на повърхността на водата, започна да се мята неудържимо. Сякаш не искаше нищо друго, освен да накаже Борн, да го претрепе като куче. Но силите му стигнаха само да се изтръгне от ръката, обвила кръста му, и да впери очи в Борн, докато приближаваха каменния бряг.

— Какви ги вършиш? — извика Хан. — За малко да ме удавиш!

Борн понечи да му отговори, но се отказа. Посочи едно желязо, стърчащо над водата, което се виждаше по-надолу по течението. Отвъд дълбоките сини дебри на Дунава, където се намираше сградата на „Хуманистас“, продължаваха да сноват пожарни, линейки и полицейски коли. Около евакуираните служители на компанията се бяха събрали тълпи, които преливаха из улиците, по прозорците висяха хора, изпружили врат, за да видят по-добре. Към мястото се стичаха лодки и моторници и макар полицаите да им правеха знаци да си продължават по пътя, любопитните пасажери се трупаха покрай парапетите, за да видят с очите си злополуката. И разбираха, че са закъснели. Явно пожарите, предизвикани от експлозията в асансьорната шахта, вече бяха овладени.

Борн и Хан, придържайки се към сенките край брега, се отправиха към стълбата, която изкачиха по възможно най-бързия начин. За тяхно щастие всички погледи бяха вперени в сградата на „Хуманистас“. Малко по-нататък ремонтираха участък от бреговата ивица, така че успяха да пропълзят под прикритието на сенките, под нивото на улицата, но над водата, където върху разкъртения цимент бяха разхвърляни тежки греди.

— Дай ми телефона си — рече Хан. — Моят се намокри.

Борн разопакова телефона на Конклин и му го подаде.

Хан набра номера на Оскар и му обясни къде се намират и от какво имат нужда. Изслуша го и се обърна към Борн: — Връзката ми в Будапеща, казва се Оскар, ще ни уреди полет. И антибиотици за теб.

Борн кимна.

— А сега да видим колко го бива. Кажи му, че ми трябва подробен план на хотел „Ошкюхлид“ в Рейкявик.

Хан го стрелна ядно и за момент Борн си помисли, че ще затвори, само и само за да му направи напук. Прехапа долната си устна. Трябваше да се научи да разговаря с Хан не толкова войнствено.

Хан предаде на Оскар думите му.

— Ще отнеме около час — рече.

— Значи не каза, че е невъзможно?

— За Оскар тази дума не съществува.

— Моите хора не биха се справили по-добре.

 

 

Беше излязъл режещ, силен вятър, който ги принуди да се скрият по-навътре в импровизираната ниша. Борн се възползва от възможността да огледа по-подробно раните, причинени му от Спалко, и оцени грижите за дезинфекцията на надупчените му ръце, гърди и крака. Хан беше с яке, което свали и тръсна. Борн успя да забележи, че от вътрешната страна дрехата е цялата в джобове и джобчета, които изглеждаха пълни.

— Какво носиш там?

— Разни хитринки — отвърна сухо Хан. Без да обръща внимание на Борн, набра друг номер.

— Здрасти, Итън. Наред ли е всичко?

— Зависи — рече Хърн. — В целия хаос поне разбрах, че кабинетът ми се подслушва.

— Спалко знае ли за кого работиш?

— Никога не съм споменавал името ти. Пък и повечето пъти съм ти звънял от външен телефон.

— Въпреки това би било добре да изчезнеш.

— Съгласен съм. Радвам се да те чуя. След експлозиите не знаех какво да мисля.

— Имай повечко вяра — насърчи го Хан. — Какво имаш срещу него?

— Достатъчно.

— Събери всичко, с каквото разполагаш, и се махай. Аз ще му отмъстя, каквото и да ми струва.

— Какво означава това?

— Означава, че ми трябва подкрепление. Ако поради някаква причина не успееш да ми предадеш сведенията, искам да се свържеш… изчакай така. — Обърна се към Борн и рече: — Имаш ли доверен човек в Агенцията, на когото може да бъде предоставена информация за Спалко?

Борн поклати глава, но в следващия момент се сети нещо. Припомни си какво му беше казал Конклин за заместник-директора — че е не само умен човек, но и умее да отстоява позициите си докрай.

— Мартин Линдрос — отвърна.

Хан кимна и повтори името пред Хърн, после прекъсна връзката и върна телефона.

Борн не знаеше как да процедира. От една страна, искаше да намери начин за комуникация с Хан, от друга — не знаеше как да подходи и откъде да започне. Накрая реши да го попита как е стигнал до стаята за разпит на Спалко. Въздъхна облекчено, когато Хан заговори. Разказа му как е проникнал в сградата, скрит в дивана, за взрива в асансьора и за бягството си от заключената стая. За предателството на Анака обаче не спомена нито дума.

Борн слушаше с нарастващо възхищение, но сега част от него остана отстранена, сякаш разговора водеше друг човек. Не искаше да се обвързва. Психическите му рани още не бяха заздравели. Установи, че в сегашното си състояние на изнемощялост все още не е готов да разсъждава над въпросите и съмненията, които го разкъсваха отвътре. Така че двамата продължиха да разговорят на безопасни теми, като старателно заобикаляха щекотливите въпроси — като замък, който може да бъде обсаден, но не и превзет.

Час по-късно се появи Оскар. Донесе им хавлиени кърпи и одеяла, чисти дрехи, както и антибиотици за Борн. Имаше и термос с горещо кафе. Настаниха се на задната седалка на колата му и докато се преобличаха, той прибра изпокъсаните им мокри дрехи, като остави само специалното яке на Хан. Беше им донесъл и бутилирана вода и храна, които те погълнаха лакомо.

Дори да остана изненадан от раните на Борн, не го показа. Вероятно беше разбрал, че акцията на Хан е завършила успешно. Подаде на Борн олекотен лаптоп.

— Плановете на всички системи и подсистеми на хотела са свалени на хард диска, има още и карти на Рейкявик и околностите, както и някои други сведения, които ми се стори, че могат да ви бъдат от полза.

— Впечатлен съм — каза Борн на Оскар, но думите му важаха и за Хан.

 

 

Телефонът на Мартин Линдрос иззвъня малко след единайсет сутринта. Той скочи в колата си и за по-малко от осем минути беше в болницата „Джордж Вашингтон“. Детектив Хари Харис беше в интензивното. Линдрос използва личните си документи, за да съкрати процедурата и да принуди един от забързаните медицински служители да го отведе право при леглото на Харис. Дръпна пердето, опасващо три от стените на залата.

— Какво става? — попита.

Харис го погледна, колкото можа, от леглото, вдигнато на максимална височина. Лицето му беше подпухнало и бледо. Горната му устна беше разцепена, под лявото око имаше шев.

— Уволниха ме — ей това става.

— Не разбирам — поклати глава Линдрос.

— Съветничката по националната сигурност се обадила на шефа ми — директно и лично. Казала му да ме уволни. Да ме чупи без обезщетение и пенсия. Вчера той ме извика в кабинета си и ми го съобщи.

— И после?

— Какво после? Озовах се на улицата. Въпреки безупречната ми кариера, въпреки че през всичките тия години нямам едно-единствено нарушение… Изрита ме като куче.

— Имах предвид, как се озова тук?

— О, това ли питаш? — Харис завъртя глава, загледан в нищото. — Ми сигурно съм се напил.

— Сигурно си се напил?

— Нарязах се като талпа, чат ли си? — Очите му блестяха. — Не заслужавам ли поне това?

— Май не е било само напиването.

— Е, добре, де. Сдърпах се с някакви колоездачи, доколкото си спомням, и нещата излязоха от контрол.

— Да не би да си решил, че заслужаваш един хубав пердах?

Харис не отвърна.

Линдрос прокара ръка през лицето си.

— Знам, че ти обещах да се погрижа за това, Хари. Мислех, че държа нещата в свои ръце, дори шефа успях да спечеля на наша страна, така да се каже. Изобщо не предполагах, че Алонзо-Ортис ще предприеме самостоятелна акция.

— Майната й. Майната им на всички. — Засмя се горчиво. — Както казваше мама, за всяко добро дело се плаща.

— Виж, Хари, без теб изобщо нямаше да стигна до тая история с Шифър. Ще те измъкна.

— О, нима? И как, да му се не види, ще стане тая?

— Както казва Ханибал, един от примерите ми за подражание, или ще намерим начин, или ще измислим как.

 

 

Щом се приготвиха, Оскар ги закара до летището. Борн, скован от болки в цялото тяло, беше доволен, че има кой да кара. Въпреки това следеше изкъсо развитието на нещата. Направи му добро впечатление, че Оскар постоянно държи огледалата за обратно виждане под око. Но явно никой не ги преследваше.

Пред тях се мярна контролната кула на летището, малко след това Оскар слезе от магистралата. Не се виждаха ченгета. Всичко изглеждаше спокойно. Не и в душата на Борн.

Отправиха се към пистата за чартърни полети, без никой да ги спре. Екипажът ги очакваше, машината беше заредена и в готовност. Слязоха от фургона. Преди да се разделят, Борн стисна ръката на Оскар.

— Още веднъж ти благодаря.

— За нищо — усмихна се унгарецът. — Всичко е включено в сметката.

Отдалечи се с фургона и двамата се качиха в самолета.

Пилотът ги приветства с добре дошли на борда, прибра стълбичката, затвори вратата и я заключи. Борн им каза посоката и пет минути по-късно вече ускоряваха по пистата, готови за пътуването до Рейкявик, което щеше да отнеме два часа и десет минути.

 

 

— Среща с рибарския кораб след три минути — обяви пилотът.

Спалко нагласи слушалката в ухото си, взе хладилната чанта на Сидо и мина в задната част на самолета, за да си сложи парашутния костюм. Докато затягаше ремъците, гледаше доктора в тила. Петер Сидо беше закачен с белезници за мястото си. До него седеше един от въоръжените служители на Спалко.

— Знаеш къде да го закараш — обърна се той към пилота.

— Тъй вярно, сър. Няма да се доближаваме до Гренландия.

Спалко отиде при задната врата, даде сигнал на подчинения си, който стана и се приближи по тясната пътека.

— Имате ли достатъчно гориво?

— Тъй вярно, сър — отвърна пилотът. — Изчисленията ми са точни.

Спалко надникна през люка на вратата. Бяха снижили, Северният Атлантически океан изглеждаше синьо-черен, по повърхността му пробягваха вълнисти гребени — сигурно доказателство за прехвалената му бурност.

— Трийсет секунди, сър — обяви пилотът. — Духа доста силен вятър от север-североизток. Шестнайсет възела.

— Прието. — Спалко усети забавянето на скоростта. Под дрехите си имаше специален костюм с дебелина седем милиметра. За разлика от водолазните неопрени, които разчитаха на тънък слой вода между тялото и костюма, за да задържат телесната температура в приемливи граници, този беше запечатан при стъпалата и китките, за да не допуска навлизане на вода. Под трипластния костюм носеше специално термобельо с допълнителна система за запазване топлината на тялото при екстремен студ. И въпреки това, ако не паднеше под точно определен ъгъл, сблъсъкът с леденостудената вода можеше да го парализира и защитният костюм нямаше да го спаси. Но всичко беше изчислено и щеше да мине като по учебник. Закачи хладилната кутия за лявата си китка с верига и си сложи терморъкавиците.

— Петнайсет секунди — обяви пилотът. — Постоянен вятър.

„Чудесно, каза си Спалко, без допълнителни сътресения.“ Кимна на другия, който дръпна огромното резе и отвори вратата. Воят на вятъра изпълни вътрешността на самолета. Между Спалко и океана имаше четири хиляди метра въздух. При свободно падане от такава височина водата можеше да се окаже твърда като камък.

— Сега! — извика пилотът.

Спалко скочи. Ушите му засвистяха, вятърът забрули лицето му. Изпъна тялото си, единайсет секунди по-късно вече летеше със сто и осемдесет километра в час — пределна скорост. При все това нямаше усещането, че пада. По-скоро като че ли го обгръщаше нещо меко.

Погледна надолу, забеляза рибарския кораб и се завъртя хоризонтално, за да компенсира шестнайсетте възела вятър от север-североизток. След като зае позиция, погледна висотомера си. На седемстотин и шейсет метра дръпна въженцето, усети плавното опъване на раменете си, чу мекото шумолене на найлона и над него се разтвори гъбата на парашута. Изведнъж съпротивлението на тялото му нарасна почти трийсет пъти. Започна да пада с пет метра в секунда.

Над него искреше сияйната купа на небето; под него се простираше безкрайната шир на Северния Атлантически океан, неспокоен, развълнуван, сякаш меден съд, огрян от късните лъчи на захождащото слънце. Видя клатушкащия се рибарски кораб, а далеч зад него и силуета на исландския полуостров, където беше построен Рейкявик. Вятърът духаше с постоянна сила и трябваше да компенсира с насочване на парашута. Дишаше дълбоко, наслаждавайки се на приятното плавно спускане.

Сякаш времето беше спряло, после изведнъж, затворен в черупката на безкрайното синьо, в главата му нахлуха мисли за подробното планиране, за годините тежък труд, за маневрите и манипулациите, посредством които бе извървял този път; за онова, което смяташе за кулминацията на живота си. Сети се за годината, прекарана в Америка, в тропическия климат на Маями, за мъчителните процедури, с които се опитваха да възстановят и префасонират съсипаното му лице. Трябваше да признае, че с удоволствие разказа на Анака историята за измисления си брат, но пък как иначе би могъл да обясни присъствието си в лудница? Не можеше да признае, че е имал бурна връзка с майка й. Не беше никак сложно да подкупи докторите и сестрите, за да му осигурят време насаме с пациентката им. Колко продажни същества са хората, помисли си. Голяма част от успеха му се дължеше на факта, че умееше да се възползва от това човешко качество.

Каква удивителна жена беше Саса! Никога преди и никога след нея не срещна друга подобна. И съвсем естествено предположи, че Анака ще прилича на майка си. Разбира се, тогава той беше доста млад и глупостта му бе простима.

Какво би си помислила Анака, запита се, ако й беше казал истината, че преди години беше работил при престъпен бос, отмъстително, садистично чудовище, който го изпрати да разчисти едни кървави сметки, като знаеше прекрасно, че може да се окаже капан. Така и беше — и резултатът бе лицето на Спалко. Вярно, отмъсти си на Владимир, но не тъй живописно и героично, както го описа пред Зина. Постъпката му беше срамна, но по онова време не притежаваше силата да действа сам и по своя воля. Е, сега беше по-различно.

Вече беше паднал на около сто и петдесет метра над водата, когато вятърът рязко обърна посоката си. Спалко тръгна да се отдалечава от кораба, завъртя парашута, за да компенсира. Но не беше достатъчно, за да обърне курса. Мярна отражението на стъкло долу на кораба и разбра, че екипажът внимателно наблюдава спускането му. Корабът пое след него.

Хоризонтът се издигна, океанът започна да се приближава с шеметна бързина, изпълни целия свят, перспективата се промени. Вятърът внезапно секна и Спалко полетя надолу, в последния момент успя да завърти парашута, за да омекоти удара, доколкото му беше възможно.

Краката му разцепиха водната повърхност и той потъна. Въпреки че се беше подготвил психически, шокът от ледената вода го удари като с чук, въздухът напусна рязко дробовете му. Тежестта на хладнината кутия го дръпна надолу, но той се опита да се противопостави с мощни движения на краката. Изплува, отмятайки главата си назад, пое си дълбоко дъх и се зае да се освобождава от ремъците.

До слуха му достигна пърпоренето на двигателя на рибарския кораб и без дори да си прави труда да погледне, се отправи в тази посока. Вълните бяха толкова големи и течението толкова силно, че скоро се отказа да плува, защото беше безсмислено. Докато корабът пристигна, беше останал почти без сили. Знаеше, че без защитата на специалния костюм вече да е получил хипотермия.

Един от мъжете на кораба му хвърли въже, от палубата спуснаха и стълба. Вдигна глава и видя физиономия с проницателни сини очи и руса коса.

— Ла иллаха ил Аллах — поздрави Хасан Арсенов. — Добре дошъл на борда, Шейх. — Спалко се остави на грижите на хората си, които бързо се заеха да го увиват в абсорбиращи одеяла.

— Ла иллаха ил Аллах — отвърна на поздрава Спалко. — Едва те познах.

— И аз се познах трудно, когато се погледнах за пръв път в огледалото, с тази изрусена коса.

Спалко се взря в лицето на бунтовническия лидер.

— Как си усещате контактните лещи?

— Никой не се е оплакал. — Арсенов не откъсваше очи от металната кутия, привързана към китката на Спалко. — Тук е.

Спалко кимна. Хвърли поглед през рамото на чеченеца и видя Зина, обляна от последните слънчеви лъчи за деня. Златистата й коса искреше, кобалтовосините й очи се взираха в неговите с жадно очакване.

— Карайте към брега — разпореди Спалко. — Отивам да се преоблека в сухи дрехи.

Слезе във вътрешността на кораба, където в една каюта го очакваха прилежно сгънати чисти дрехи. На пода имаше чифт тежки черни обувки. Отключи хладилната кутия от ръката си и я остави на койката. Докато сваляше мокрия неопрен и термокостюма, огледа китката си, за да види колко зле е пострадала от веригата, пристегната за нея. Започна да търка дланите си една в друга, докато възстанови кръвообращението си.

Стоеше с гръб към входа, вратата се отвори и почти веднага след това се затвори. Той не се обърна — знаеше прекрасно кой е влязъл в каютата му.

— Позволи ми да те стопля — изчурулика Зина с меден глас.

Миг по-късно усети натиска на гърдите й, топлината на слабините й, долепени до задната страна на бедрата му. Възбудата от скока още не се беше уталожила в тялото му. Това, плюс неочакваното предателство на Анака Вадас, направи напора на Зина неустоим.

Обърна се, приседна на ръба на койката и й позволи да го възседне. Зина беше като разгонено животно. Той видя блясъка в очите й, чу плътните звуци, изтръгващи се дълбоко от корема й. Беше напълно отдадена на него и за момента това го удовлетворяваше.

 

 

Около деветдесет минути по-късно Джейми Хъл се намираше под нивото на улицата и проверяваше положението с доставките в хотела, когато забеляза другаря Борис. Руснакът се направи на изненадан от срещата, но не успя да заблуди Хъл. Напоследък имаше чувството, че Карпов го следва навсякъде, но може би развиваше параноя. Не че нямаше известно основание. Всички официални лица бяха в хотела. Конференцията се откриваше на следващата сутрин в осем — това беше и моментът на най-големия риск. Ужасяваше го мисълта, че другарят Борис някак си се е докопал до откритието на Файед ас-Сауд и е надушил плановете на Хъл и арабина.

И за да не даде възможност на руснака да долови ужаса в сърцето му, Хъл с прикачена на лицето си усмивка се приготви да поеме някоя и друга язвителна забележка. Беше готов на всичко, само и само да не разбере Карпов какво става.

— Работим извънредно, както виждам, скъпи ми господин Хъл — обяви Карпов с характерния си новинарски глас.

— Няма почивка за бдителните, а?

— Ще имаме достатъчно време за почивка след края на конференцията, когато задачата ни приключи.

— Но тя нашата задача край няма. — Хъл забеляза, че Карпов е облякъл един от отвратителните си шевиотени костюми. Приличаше повече на броня, отколкото на сносна дреха. — Колкото и много да постигнем, винаги ще има какво да се желае. Това е сред хубавите страни на работата ни, не мислиш ли?

Хъл почувства вътрешно желание да отвърне отрицателно, само и само да не бъде на неговото мнение, но предпочете да си държи езика зад зъбите.

— Е, как е охраната тук, долу? — Карпов оглеждаше терена с малките си кръгли очета. — Да се надяваме, че отговаря на високите ви американски изисквания.

— Току-що идвам.

— В такъв случай надявам се няма да ми откажете малко помощ? Две глави мислят по-добре от една, четири очи виждат по-добре от две.

Хъл внезапно се почувства изморен. Вече не си спомняше от колко време е тук, в тази забравена от бога страна, и откога не е спал като хората. Да няма нито едно дръвче, по което да разбереш кой сезон е! Усещаше се дезориентиран като първите подводничари.

Хъл видя как охраната спира фургон, доставящ хранителни продукти. Дежурният разпита шофьора и се качи отзад да провери товара. Не откри нищо нередно — нито в процедурата, нито в методологията.

— Това място не ви ли действа потискащо? — попита Хъл.

— Потискащо ли? Та тук, приятелю, е страната на приказките, да му се не види — избоботи Карпов. — Ако искаш да разбереш какво е потискащ пейзаж, иди да прекараш една зима в Сибир.

— Бил си заточен в Сибир? — смръщи чело Хъл.

— Да, но не е онова, което си мислиш — засмя се Карпов.

— Бях изпратен на мисия там преди няколко години, когато имаше изостряне на напрежението с Китай. Нали се сещаш, тайни военни операции, разузнавателни мероприятия — всичко това на най-мрачното и студено място, което можеш да си представиш. — Карпов изсумтя. — Или не, ти си американец, може би не си способен да си представиш подобно нещо.

Хъл се постара усмивката да остане залепена за физиономията му, но му коства доста усилия — както заради бушуващия в сърцето му гняв, така и защото се почувства лично засегнат. За късмет, малко след като фургонът с хранителни продукти влезе навътре, се появи друг — на енергото. Нещо явно бе привлякло вниманието на другаря Борис и Хъл го последва към спрелия фургон. Вътре имаше двама служители в униформа.

Карпов взе документа, който шофьорът покорно подаде на дежурния от охраната, огледа го.

— За какво става въпрос? — попита с типичния си нахакано-агресивен тон.

— Рутинна проверка на геотермичните ресурси, извършвана на всеки три месеца — безучастно отвърна шофьорът.

— Задължително ли е да се направи точно сега? — Карпов стрелна с очи русия шофьор.

— Да, сър. Системата ни свързва целия град. Ако не осъществяваме периодична поддръжка, излагаме на риск цялата мрежа.

— Не можем да допуснем подобен срив — намеси се Хъл. Кимна на един от охраната. — Провери фургона. Ако всичко е наред, пусни ги.

Отдалечи се от фургона, Карпов го последва.

— Не я обичаш тази работа, нали? — попита го руснакът.

Забравил за миг линията си на поведение, Хъл се завъртя на пети и се озъби насреща му.

— Напротив, много си я харесвам даже. — Но веднага се усети и се усмихна момчешки. — Е, добре, хвана ме. Да ти призная, предпочитам да имам възможност да използвам, как да се изразя, способностите си, свързани с физическите ми умения и качества.

Карпов кимна, очевидно успокоен.

— Разбирам. Няма по-приятно усещане от извършването на перфектно убийство.

— Именно — ангажирано се включи Хъл. — Да вземем например последната заповед за унищожение. Какво не бих дал да открия Джейсън Борн и да пусна куршум в главата му.

Гъстите вежди на руснака се повдигнаха.

— Имам чувството, че тази заповед те засяга лично. Не бива да допускаме подобна емоционална обвързаност, приятелю. Това пречи на добрата преценка.

— Майната й на добрата преценка. Борн ми отне онова, за което мечтаех най-силно — онова, което ми принадлежеше по право.

Карпов се замисли за миг.

— Явно съм останал с погрешно впечатление за теб, добри ми друже, господин Хъл. Май излиза, че си повече боец, отколкото си мислех. — Потупа американеца по гърба.

— Какво ще кажеш да се съберем на бутилка водка и да си разказваме бойни истории?

— Не е невъзможно — отвърна Хъл и изпрати с очи фургона, който се изгуби във вътрешността на хотела.

 

 

Степан Спалко, който пътуваше във фургона на „Енергоснабдяване“, Рейкявик, се беше дегизирал с цветни контактни лещи, а с помощта на каучукова отливка беше направил носа си огромен и грозен. Слезе от фургона и каза на шофьора да изчака. В едната си ръка държеше подложка, върху която беше прикрепен документът за поръчката, в другата стискаше куфарче с инструменти. Потъна в лабиринта във вътрешността на хотела. Знаеше пътя си през сложния комплекс от коридори по-добре от повечето служители, които обикновено се ориентираха само в участъка, за който се грижат.

Отне му дванайсет минути, докато стигне до нужното място. За това време го спряха за проверка четири пъти, въпреки че си носеше пропуска, окачен на видно място на гащеризона. Тръгна по стълбите, слезе три нива под земята, където го провериха още веднъж. Намираше се достатъчно близо до ключова подстанция на отоплителната система, така че присъствието му беше оправдано. Въпреки това поради близостта до шахтата на вентилационната и климатизационната система, обслужваща залата, в която щеше да се проведе конференцията, лостовият настоя да го придружи.

Спалко спря пред една разпределителна кутия и я отвори. Усещаше зоркия поглед на мъжа зад себе си като ръка на гърлото си.

— От колко време сте тук? — попита той на исландски, докато отваряше куфарчето, което носеше със себе си.

— Случайно да говорите руски? — попита в отговор мъжът.

— Да, случайно говоря. — Спалко започна да ровичка из нещата си. — Та въпросът ми беше, откога сте тук — има ли две седмици?

— Вече три — отвърна онзи.

— И за това време видяхте ли нещо от прекрасната ми родина Исландия? — Откри каквото търсеше сред множеството инструменти и го извади. — Знаете ли нещо за нея?

Руснакът поклати глава, което Спалко използва като повод да се впусне в дълъг монолог.

— Е, в такъв случай позволете ми да ви дам някои сведения. Исландия е остров, разположен върху площ от сто и три хиляди квадратни километра със средна надморска височина около петстотин метра. Най-високият й връх, Хванадалсхнукюр, се издига на две хиляди сто и деветнайсет метра, а над единайсет процента от страната е покрита с ледници, сред които Ватнайокютъл, най-големият в Европа. Парламентарният ни орган се нарича алтинг, състои се от шестдесет и трима души, които се избират на всеки четири…

Гласът му затихна, щом руснакът, отегчен до крайност от екскурзоводската лекция, обърна гръб и се отдалечи. Спалко моментално се залови за работа, извади пластина с четири крачета, които притисна в два снопа кабели, докато беше напълно сигурен, че са пробили изолацията.

— Готово — обяви и затвори разпределителната кутия.

— Сега накъде? Към отоплителната станция ли? — попита пазачът с нескритата надежда, че проверката на инсталацията ще приключи скоро.

— А, не — отвърна Спалко. — Първо трябва да се свържа с шефа. Връщам се при фургона. — Махна на тръгване, но онзи вече вървеше в обратната посока.

Върна се при колата, влезе и седна до шофьора. Останаха така, докато не се появи служител на охраната.

— Е, момчета, какво става?

— Засега приключихме — усмихна се Спалко с най-обезоръжаващата си усмивка, докато отбелязваше нещо върху фалшивия си работен лист. Погледна си часовника. — Леле, забавихме се повече, отколкото предполагах. Мерси, че се обадихте.

— Това ми е работата.

Шофьорът запали двигателя и фургонът потегли.

— Ето това е ползата от сухата тренировка — заключи Спалко. — Ще разполагаме точно с половин час, преди да дойдат да ни търсят.

* * *

Малкият самолет се издигна в небето. Борн погледна седналия от другата страна на пътеката Хан, вторачен право пред себе си, но като че ли не виждаше нищо. Борн затвори очи. Лампите в салона бяха изгасени. В тъмното тук–там просветваше по някоя лампичка за четене. Още час и щяха да кацнат на летище „Кефлавик“.

Борн стоеше неподвижен на мястото си. Искаше му се да вземе главата си между дланите и да зарони горчиви сълзи, които да отмият греховете от миналото му, но пред Хан не можеше да си позволи никаква проява на слабост. Безмълвните ограничения, които бяха приели, му се струваха крехки като яйчени черупки. Имаше толкова много неща, които можеха да ги счупят. В гърдите му бушуваха емоции, които го задушаваха. Болката, която разкъсваше изтерзаното му тяло, беше нищо в сравнение с агонията, която пареше в сърцето му. Стисна подлакътниците на седалката си толкова силно, че кокалчетата му изпукаха. Знаеше, че трябва да се вземе в ръце, но усещаше, че не може да остане на мястото си нито миг повече.

Стана, понесе се напред като сомнамбул и след миг вече седеше до Хан. Младежът с нищо не показа да е усетил присъствието му. Ако не беше учестеното му дишане, човек би помислил, че е изпаднал в дълбока медитация.

Сърцето на Борн биеше болезнено в натрошения му гръден кош.

— Ако наистина си мой син, трябва да знам — рече кротко. — Ако си Джошуа, просто трябва да съм сигурен.

— С други думи, продължаваш да не ми вярваш.

— Искам да ти вярвам — отвърна Борн, като се опитваше да не обръща внимание на познатия му вече остър нюанс в гласа на Хан. — Вече би трябвало да си го разбрал.

— Опре ли до теб, не съм сигурен, че разбирам каквото и да било. — Хан се извърна към него, лицето му беше пламнало от ярост. — Изобщо ли не ме помниш?

— Джошуа беше на шест — съвсем малко момче. — Борн позволи на чувствата си да изплуват и да го задавят. — А освен всичко друго няколко години страдах от амнезия.

— Амнезия ли? — Това откровение като че порази Хан.

Борн му разказа какво се беше случило.

— Имам само откъслечни спомени от живота си като Джейсън Борн преди този момент — заключи той. — А самоличността ми като Дейвид Уеб е заличена почти напълно от съзнанието ми — само в редки случаи някой аромат, звук или глас размества нещо в главата ми и извиква на повърхността разпокъсан спомен. Това е всичко, което ми остана — фрагменти от едно изгубено завинаги цяло.

Борн подири тъмните очи на Хан в мрака, помъчи се да открие в тях някаква следа от изражение, намек, по който да разбере какво мисли или чувства.

— Вярно е. Двамата с теб сме напълно непознати. Така че, преди да продължим… — Изречението увисна във въздуха, трябваше му малко време, за да продължи. Стегна се, наложи си да говори, защото тишината помежду им беше по-страшна от експлозията, която ги очакваше. — Опитай се да разбереш. Нужно ми е конкретно доказателство. Нещо неопровержимо.

— Майната ти!

Хан стана, понечи да прескочи краката на Борн и да стъпи на пътеката, но за пореден път, както преди време в залата за разпит на Спалко, нещо му попречи. После, без да ще, чу гласа на Борн и си спомни онази сцена на покрива в Будапеща.

Това възнамеряваше, нали? Цялата тая налудничава история, че си моят син Джошуа. Няма да те заведа до този Спалко или до който там се опитваш да се добереш. Няма да допусна отново да ме използват като маша.

Хан стисна фигурката на Буда, увесена на врата му, и се върна на мястото си. И двамата се бяха превърнали в маши на Степан Спалко. Той ги събра, а сега, по ирония на съдбата, пак той, в качеството си на техен общ враг, можеше да ги задържи заедно. Макар и за известно време.

— Добре, има едно нещо — отрони Хан с глас, който изобщо не приличаше на неговия. — Постоянно сънувам един кошмар. Под водата съм. Давя се, потъвам все по-надолу, защото съм завързан за трупа й. Тя ме вика, чувам гласа й, думите й, но се оказва, че всъщност аз викам нея.

Борн си спомни ужаса на Хан при падането им в Дунава, паниката, която го бе обзела, когато течението го повлече.

— Какво ти казва гласът?

— Това е моят глас. Аз повтарям Лий-Лий, Лий-Лий.

Борн усети как сърцето му прескача, някъде дълбоко, от неизследваните дебри на увреденото му съзнание изплува споменът за Лий-Лий. За един кратък безценен миг видя кръглото й личице със светли очички, обвито от правата черна коса на Дао.

— О, боже! — прошепна Борн. — Лий-Лий. Това беше галеното име, с което Джошуа наричаше Алиса. Никой друг не й казваше така. Не го знае никой друг освен Дао.

Лий-Лий.

— Един от ярките спомени, които пазя от онези времена и които успях да възстановя с много усилия и помощ, беше отношението на сестра ти към теб — продължи Борн. — Тя все искаше да е близо до теб. Нощем, когато я преследваха кошмари, единствен ти умееше да я успокоиш. Ти я наричаше Лий-Лий, тя ти казваше Джоши.

Сестра ми, да. Лий-Лий. Хан затвори очи и веднага се озова в дълбоките води на реката в Пном Пен. Полужив, изпаднал в шок, видя как простреляното телце на сестричката му се накланя към него. Лий-Лий. Четиригодишна. Мъртва. Светлите й очи, очите на тати, го гледаха, без да го виждат; сякаш го обвиняваха. Защо ти, а не аз? Но той знаеше, че това е гласът на собственото му чувство за вина. Ако Лий-Лий можеше да проговори, тя би казала: Радвам се, че не загина, Джоши. Толкова съм щастлива, че поне един от нас остана с тати.

Хан зарови лицето си в шепи, извърна поглед към люка. Искаше му се да умре. Защо не се удави тогава в реката, защо не оцеля Лий-Лий? Не можеше да търпи този живот нито секунда повече. В крайна сметка какво му остава. Поне в смъртта ще бъде заедно с нея…

— Хан.

Беше гласът на Борн. Но нямаше сили да го погледне, да се вгледа в очите му. Мразеше го, обичаше го. Не разбираше как е възможно. Не го биваше много в емоционалните ситуации. С отчаяна въздишка се изправи, добра се до пътеката и тръгна към предната част на самолета, където нямаше да му се налага да гледа Борн.

Обзет от неописуема мъка, Борн изпрати с поглед сина си. С огромно усилие на волята потисна порива си да го задържи, да го прегърне и да го приласкае при себе си. Но нещо му подсказа, че не бива да го прави. Като се има предвид миналото на Хан, подобен акт би могъл да отключи нова криза в отношенията им.

Не се заблуждаваше. И на двамата им предстоеше да изминат дълъг път, преди да се научат да се възприемат като едно семейство. А не беше изключено да се окаже и невъзможно. Но тъй като бе научен да мисли, че няма невъзможни неща, измести настрани тази потискаща мисъл.

В пристъп на неописуемо терзание най-сетне осъзна защо толкова дълго бе отхвърлял възможността Хан да е негов син. Анака, проклета да е, беше измислила всичко перфектно.

Нещо го накара да вдигне глава. Хан стоеше над него, ръцете му бяха вкопчени яростно в предната седалка.

— Каза, че съвсем наскоро си разбрал, че са ме смятали за безследно изчезнал.

Борн кимна.

— Колко време са ме търсили?

— Знаеш, че не мога да ти отговоря на този въпрос. Никой не би могъл. — Борн излъга инстинктивно. Нямаше никакъв смисъл да казва на Хан, че съответните органи са отделили някакъв си час да го търсят — напротив, можеше да се окаже пагубно. Изпита инстинктивно желание да предпази сина си от истината.

Хан замлъкна, но в тишината се усещаше нагнетена сила, сякаш душата му се подготвяше за сблъсък с болезнен и важен въпрос.

— Защо ти не продължи да ме търсиш?

Борн долови обвинителния тон и се почувства смазан. Кръвта изстина в жилите му. Откакто стана ясно, че е възможно Хан да е Джошуа, си задаваше все този въпрос.

— Бях полудял от скръб — отвърна, — но сега това не ми се вижда достатъчно оправдание. Не можех да приема факта, че съм се провалил като баща.

Нещо в лицето на Хан трепна, сякаш дълбоко в него се отприщи болезнен спазъм; една зловеща мисъл си проправи път нагоре, към повърхността на съзнанието му.

— Сигурно ти е било… трудно, когато двамата с майка сте се преместили в Пном Пен.

— Моля? Какво имаш предвид? — Борн, шокиран от изражението на Хан, отвърна по-остро, отколкото вероятно се полагаше.

— Ами, сещаш се. Сигурно колегите са ти подмятали, все пак си бил женен за тайландка.

— Обичах Дао с цялото си сърце.

— Мари не е тайландка, нали?

— Човек не избира в кого да се влюби, Хан.

Настъпи кратка пауза, след което в напрегнатата тишина, която се настани помежду им, Хан подхвана с небрежен тон, сякаш му е хрумнало в последния момент.

— И не на последно място, имал си две деца със смесена кръв.

— Никога не съм възприемал нещата от такава гледна точка — отвърна Борн монотонно. Сърцето му се късаше, защото долавяше болезнената нишка, изтъкала този въпрос. — Обичах Дао, обичах ви двамата с Алиса. Господи, та вие бяхте целият ми живот. В седмиците и месеците след това едва не се побърках. Бях съкрушен, не знаех дали имам сила да продължа. Ако не бях срещнал Алекс Конклин, вероятно не бих направил нито крачка напред. И въпреки това ми отне години, изпълнени с тежки, мъчителни усилия, докато успея да се възстановя, поне частично.

Млъкна, заслушан в дишането на двамата. Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Мисълта, която не успях да преодолея, с която така и не се преборих, е, че трябваше да съм там, с вас, да ви защитя.

Хан го изгледа продължително, но напрежението беше изчезнало, нещо се беше променило безвъзвратно.

— Ако беше с нас, щеше да загинеш.

Обърна се, без да каже нито дума повече, и в последния възможен миг Борн видя в очите му Дао. И разбра по един дълбок и категоричен начин, че светът се е променил.