Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (4)

Трета глава

Офисите на „Хуманистас“ ООД — международна организация за защита на човешките права, известна с хуманитарните си и благотворителни мисии по цял свят — се намираха на тучния западен склон на хълма Гелерт в Будапеща. От тази превъзходна наблюдателница Степан Спалко, застанал пред огромен панорамен прозорец, си представяше Дунава и целия град, паднали в краката му.

Беше се измъкнал от огромното писалище, за да седне на тапициран стол срещу синьо-черния кенийски президент. На вратата пазеха кенийски телохранители с ръце, скръстени на гърба, и характерни за професията им физиономии. Над главите им беше окачено логото на компанията — зелен кръст в разтворена длан. Президентът се казваше Джомо и беше от племето кикую — най-голямата етническа група в Кения, пряк наследник на първия президент на републиката Джомо Кениата. Той, също като прочутия си предшественик, беше мзее, което на суахили означава уважаван старейшина. Между Спалко и Джомо беше разположен пищен сребърен сервиз от началото на XVIII век. Наливаше се най-висококачествен черен чай, върху гравиран овален поднос бяха аранжирани артистично бисквити и елегантни хапки. Двамата мъже разговаряха с ниски, монотонни гласове.

— Не знам как да започна, за да изразя благодарността си за щедростта, която вие и вашата организация проявявате към нас — каза Джомо.

Седеше изправен, сякаш глътнал бастун, гърбът му не се възползваше от комфорта на плюшената облегалка. Времето и обстоятелствата бяха лишили лицето му от жизнеността, с която се отличаваше в младостта си. Под лъскавината на кожата му се долавяше сивкава бледност. Всичко у него изглеждаше сковано и вкочанено — резултат от преживените трудности и преодоляването на какви ли не премеждия в разнообразни ситуации. С други думи, имаше вид на човек, преживял безкрайно дълга обсада. Седеше със събрани крака, коленете му бяха свити точно под прав ъгъл. В скута си държеше продълговата полирана кутия от бубинга^[1]. Някак свенливо я вкара в полезрението на Спалко.

— Със сърдечната благословия на кенийския народ, сър.

— Благодаря ви, господин президент. Трогнат съм от любезността ви — отвърна любезно Спалко.

— Не, сър, вие бяхте любезен и добър с нас, сър. — Джомо проследи с нескрито любопитство как Спалко отваря кутията. Вътре имаше нож с плоско острие и овален камък, приплеснат отгоре и отдолу.

— Господи, не ми казвайте, че ми подарявате гидади?

— Напротив, сър — очевидно доволен отвърна Джомо. — От родното ми село е, от киама, към който все още принадлежа.

Спалко знаеше, че киама означава съвет на старейшините. Камъкът гидади се смяташе за свещен сред кикую. При неразрешими спорове съветът на старейшините налагаше на двете страни да положат клетва пред този камък. Спалко стисна халцедоновата дръжка на ножа, който също беше част от ритуала на племето. При решаването на още по-важни спорове, касаещи жизненоважни въпроси, старейшините нажежаваха острието на този нож и го допираха до езиците на спорещите. По пришките от изгарянето отсъждаха кой е крив и кой е прав.

— И все пак се питам, господин президент — отрони Спалко и в гласа му звънна закачливост, — дали този гидади е от киама, към който се числите, или от нджама, в който сте избран?

Джомо се засмя, в гърлото му заклокочи ромон, от който малките му ушички затрепериха. Напоследък рядко му се случваше да се смее. Всъщност не помнеше кога за последен път го бе правил.

— Значи сте чували и за нашите тайни съвети, сър. Позволявам си да отбележа, че имате удивителни познания за обичаите ни. Наистина забележителни.

— Кения има древна, пропита с кръв история, господин президент. А аз съм привърженик на мнението, че историята е ценен учител.

— Съгласен съм с вас, сър — кимна Джомо. — И с риск да се повторя, пак ще кажа, че не мога дори да си представя какво щяхме да правим без вашите доктори и ваксини.

— Няма ваксина срещу СПИН — каза Спалко кротко, но твърдо. — Съвременната медицина разполага с лекарства, които облекчават страданието и намаляват смъртността от СПИН, но по отношение на разпространението на болестта единственото ефективно средство за борба е безкомпромисното използване на предпазни средства или въздържанието.

— Да, разбира се. — Джомо деликатно избърса устните си. Не му се нравеше да протяга шапка пред човека, който и бездруго бе оказал неоценима помощ на сънародниците му. Но нямаше избор. Епидемията от СПИН заплашваше да унищожи републиката. Сънародниците му страдаха и гинеха. — Необходими са ни още лекарства, сър. Вие направихте много за облекчаване на мъките на моя народ. Но има още хиляди хора, които се нуждаят от помощта ви.

— Господин президент — подхвана Спалко и се наведе напред, събеседникът му също се приближи. Главата на Джомо изведнъж се оказа под сноп слънчева светлина, нахлула през високите прозорци, което му придаде едва ли не свръхестествен вид. — Нашата организация е готова да се върне в Кения с двойно повече лекари, с двойно повече лекарства. Но вие, имам предвид правителството, трябва да изпълните своята част от сделката.

Джомо осъзна, че Спалко няма предвид изнасяне на лекции за безопасния секс и раздаване на презервативи — ставаше въпрос за нещо доста по-сериозно от това. Извърна се рязко и даде знак на двамата си телохранители да напуснат стаята.

— Досадно е, но е неизбежно в тези опасни времена, сър — каза, щом вратата хлопна зад гърба им. — Но въпреки че го осъзнавам, невъзможността да остана сам понякога ме изморява.

Спалко се усмихна. Познаваше твърде добре кенийската история и племенни обичаи, за да си позволи да прояви повърхностно отношение към президента, както вероятно би постъпил друг на негово място. Джомо отчаяно се нуждаеше от помощ, но Спалко не желаеше да се възползва грубо от деликатното му положение. Кикую бяха горд народ. И понеже гордостта беше всичко, което им бе останало, тя се превръщаше в още по-голяма ценност.

Спалко се пресегна, отвори кутия за пури и предложи на Джомо кубинска — „Кохиба“, — взе една и за себе си. Станаха и запушиха, прекосиха килима и спряха край прозореца, загледани в спокойния Дунав, облян в светлина.

— Прекрасна гледка — отбеляза Спалко.

— Така е — потвърди Джомо.

— Вдъхва спокойствие — Спалко издиша син облак ароматен дим. — А в други части на света хората страдат, сполетявани от какви ли не бедствия. — Обърна се с лице към Джомо. — Имам молба към вас, господин президент, чието удовлетворяване бих възприел като огромна лична услуга. Нуждая се от седемдневен неограничен достъп до въздушното пространство на Кения.

— Неограничен достъп ли?

— Влизане, излизане, кацане — това имам предвид. Избягване на митници, контролни органи, проверки — всичко, което би могло да ни забави.

Джомо си придаде дълбокомислен вид. Изпусна облаче дим от пурата си, но Спалко забеляза, че събеседникът му не изпитва удоволствие от пушенето.

— Мога да ви осигуря три дни — каза след известно мълчание. — Повече от това би разбунило духовете.

— В такъв случай ще трябва да се вместим в три дни, господин президент. — Точно толкова му трябваха. Можеше да продължи с театъра и да настоява за седмица, но това би накърнило гордостта на Джомо. Би било глупаво да го прави, а и можеше да му струва скъпо, като се има предвид какво предстоеше да се случи. По-добрата стратегия беше да се придържа към добрия тон и да не се прави на възмутен. Протегна ръка и Джомо пъхна в нея своята суха, мазолеста длан. Спалко я хареса — беше ръка на човек, който е свикнал да упражнява физически труд и не се бои да се поизцапа.

 

 

След като изпрати президента и антуража му, бе време да разведе из фирмата новия си служител — Итън Хърн. Можеше да възложи тази задача на всеки от многобройните си помощници, но се гордееше с факта, че винаги намира време лично да въведе в обстановката новите си служители. Хърн беше интелигентен младок, доскоро работил за клиниката „Юроцентър Био-I“ в другия край на града. Беше демонстрирал изключителни качества в набирането на средства и имаше добри връзки в богаташките среди и европейския елит. Спалко го прецени като представителен мъж, който умее да се изразява ясно и убедително — с две думи, роден за благотворителност. Точно такива хора му трябваха, за да поддържа звездната репутация на „Хуманистас“ ООД. Освен всичко друго имаше и подчертани лични симпатии към Хърн. Младежът му напомняше за самия него на онази възраст, преди злополуката, при която половината му лице пострада тежко.

Разведе Хърн из всичките седем етажа с офиси, сред които лаборатории, отдели за осигуряване на данни, използвани от хора като Хърн при набирането на средства (тези отдели бяха сърцето и душата на организации като „Хуманистас“), счетоводство, търговски отдел, „Личен състав“, и накрая сервиз за поддръжка на многобройните транспортни средства на компанията — пътнически джетове и товарни самолети, кораби и хеликоптери. За финал остави отдела за набиране на средства, където бе подготвен и личният кабинет на Итън Хърн. Засега вътре имаше само бюро, въртящ се стол, компютър и телефон.

— Другите мебели ще пристигнат до два-три дни — успокои го Спалко.

— Няма проблеми, сър. Щом имам компютър и телефон, всичко е наред.

— Длъжен съм да те предупредя, че при нас работното време е относително понятие, често се налага да се работи и през нощта. Но все пак не сме съвсем безчовечни. Ще имаш разтегаем диван, на който може да се спи.

— Свикнал съм на този ритъм, господин Спалко — усмихна се Хърн.

— Наричай ме Степан. — Стисна ръката на младежа. — Тук си говорим на малки имена.

 

 

Директорът на ЦРУ запояваше ръката на един оловен войник в червена британска униформа, когато телефонът иззвъня. Знаеше кой го търси и затова си каза, че няма да вдига, че ще остави телефона да си звъни. Не искаше да чуе какво ще му докладва заместникът му. Линдрос си мислеше, че случаят му е възложен заради важната роля на убитите Конклин и Панов в ЦРУ. В това имаше доза истина. Същинската причина обаче беше, че директорът не би могъл да поеме лично случая — просто нямаше да го понесе. Не можеше да си представи, че ще види Алекс Конклин мъртъв.

Седеше на висок стол в импровизираната си работилница в мазето — миниатюрно, изолирано, подредено като аптека помещение с множество чекмеджета и етажерки. Един самодостатъчен свят; място, където жена му — а и децата, докато живееха при тях — нямаше право да припарва.

Маделин подаде главата си в рамката на вратата.

— Телефонът, Кърт — подкани го.

Той взе една ръка от дървената кутия с резервни части за фигурките, огледа я. Беше човек с голяма глава, покрита с грива от сресана назад бяла коса, имаше високо изпъкнало чело. Изобщо приличаше на мъдрец, на пророк дори. В хладните му сини очи се долавяше обичайното живо пламъче, но сега браздите в ъгълчетата на устните му бяха хлътнали още повече и изглеждаше по-намусен от обикновено.

— Чуваш ли ме, Кърт?

— Не съм глух. — Пръстите на ръката бяха леко свити, сякаш войникът се е протягал към нещо недостижимо и непознато.

— Е, тогава няма ли да вдигнеш? — провикна се Маделин.

— Изобщо не ти влиза в работата дали ще вдигна или не! — изфуча той гневно. — Лягай си! — Миг по-късно вратата на мазето се плъзна примирително и се затвори. Защо не го остави на мира в такъв момент, помисли си ядосан. За трийсет години брак би трябвало да е усвоила някои неща.

Върна се към заниманията си, нагласи ръката с присвитата длан към рамото, червено до червено, взе решение как ще я фиксира в крайна сметка. Това бе начинът му да се справи със ситуации, излезли извън неговия контрол. Играеше си на господ с миниатюрните фигурки, купуваше ги, режеше ги на парчета, по-късно ги снаждаше наново, избираше им пози, които му се струваха подходящи. Тук, в света, създаден от него, контролираше всеки и всичко.

Телефонът продължаваше да звъни механично и монотонно, шефът на ЦРУ стисна зъби, сякаш звукът стържеше директно върху ушите му. Какви чудеса бяха вършили двамата с Алекс в младежките си години! Мисията във вътрешността на Русия, когато едва не се озоваха в затвора „Лубянка“, прескачането на Берлинската стена, измъкването на информация от ЩАЗИ, проучването на дезертьора от КГБ, скрит в тайната база във Виена, при което се установи, че е двоен агент. Когато дългогодишният им сътрудник Бернд беше убит, лично съобщиха тъжната вест на жена му с болка и съпричастие, като й обещаха че ще се погрижат за сина на Бернд — Дитер, ще го заведат в Америка и ще финансират обучението му в колеж. Изпълниха всичките си обещания и бяха възнаградени за щедростта си. Дитер не се завърна при майка си. Започна работа в агенцията, дълги години бе директор на „Наука и технологии“, докато не се случи онази фатална злополука с мотора му.

Къде изчезна целият този живот? Потъна нейде в гробовете на Бернд и на Дитер, а сега и на Алекс. Ей така светкавично се превърна в спомен. Времето и отговорностите несъмнено осакатяват. Той вече е един стар човек, е, вярно, има повече власт, но онази младежка дързост, устремът и въодушевлението, с които той и Алекс препускаха из света на тайните, с които променяха съдбата на цели нации — всичко това бе минало и никога няма да се върне.

Юмрукът на директора се стегна и оловното войниче стана на пихтия.

— Да, Мартин. — Едва тогава вдигна телефона. В гласа му прозвуча умора, която Линдрос регистрира моментално.

— Добре ли сте, сър? — попита.

— Не! Изобщо не съм добре, по дяволите! — Точно това му трябваше — още една възможност да излее гнева и безсилието си. — Как да съм добре при тези обстоятелства?

— Съжалявам, сър.

— Напротив, не съжаляваш — избухна директорът. — Няма как да съжаляваш. Изобщо не знаеш какво е. — Впери поглед във фигурката, която току-що съсипа, в съзнанието му витаеха спомените за някогашни славни дела. — Какво искаш?

— Помолихте да ви държим в течение, сър.

— Нима? — Отпусна глава в шепата си. — Да, сигурно. Е, какво ново?

— Третата кола пред имението на Конклин е на Дейвид Уеб.

Чувствителното ухо на директора откликна на неизреченото от Линдрос.

— Но?

— Но от Уеб няма и следа.

— Разбира се, че няма да има.

— Въпреки това той явно е бил в къщата. Пуснахме кучетата да обдушат колата му. Откриха същата миризма в къщата и я проследиха до гората, но там изпуснаха следата в един поток.

Директорът притвори очи. Александър Конклин и Морис Панов застреляни, спецагентът Джейсън Борн изплува пет дни преди конференцията по тероризма — най-важното международно събитие на века. Потръпна. Ненавиждаше смътните истории, но повече мразеше съветничката по националната сигурност Роберта Алонзо-Ортис, а напоследък точно тя ръководеше парада.

— Балистични експертизи? Криминалисти?

— Утре сутринта — отвърна Линдрос. — По-рано не се навиха за нищо на света.

— ФБР и другите…

— Изкарах ги от играта. Теренът е чист.

Директорът въздъхна. Стореното от заместника му бе похвално, но не обичаше да го прекъсват.

— Връщай се на работа — излая и затвори слушалката.

Дълго след това остана загледан в дървената кутия пред себе си и заслушан в дишането на къщата. Сградата поемаше въздух и го издишваше досущ като стар човек. Скърцането на дъски звучеше като глас на близък приятел. Маделин сигурно си прави горещ шоколад — традиционното й приспивателно. Съседското корги излая, незнайно защо му прозвуча със смесица от скръб, тъга и изгубени илюзии. Накрая бръкна в кутията, извади торс в сива униформа от Гражданската война и се зае да окомплектова нов оловен войник.