Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (6)

Пета глава

Директорът на ЦРУ беше поканен на извънредно съвещание със съветничката по националната сигурност Роберта Алонзо-Ортис. За място на срещата беше определена президентската зала за извънредни ситуации — овално помещение в недрата на Белия дом. Кабинетите с дървени ламперии и красиви корнизи, които повечето хора свързват с внушителната историческа сграда, се намираха много етажи по-нагоре. Тук, долу, всичко беше белязано от суровата строгост на Пентагона. Като величествен храм, въздигнат от древна цивилизация, залата за извънредни ситуации беше строена така, че да устои с векове. Беше вдълбана във второто ниво под сутерена и имаше внушителни размери, както подобава на истински паметник на непобедимостта.

Алонзо-Ортис, директорът на ЦРУ и екипите на двамата — плюс шепа отбрани представители на тайните служби — преговаряха за стотен път стратегията за охрана на конференцията по тероризма в Рейкявик. На видеостената се сменяха подробни планове на различни части на хотел „Ошкюхлид“, придружавани от бележки, касаещи охраняването на входове, изходи, асансьори, покрив, прозорци и тъй нататък. Имаше и директна видеовръзка с хотела, за да може Джейми Хъл, представителят на директора на ЦРУ на място, да участва в съвещанието.

— Нямаме право на нито една грешка — обяви Алонзо-Ортис. Изглеждаше зашеметяващо с абаносовочерната си коса и живите си, проницателни очи. — Конференцията трябва да премине като по часовник — във всяко едно отношение. Всеки пропуск в сигурността и охраната, дори най-нищожният, може да има катастрофални последствия. А това би обезсмислило напълно президентските усилия за напредък в отношенията ни с основните ислямски държави и стореното от господин президента през изминалите осемнайсет месеца. Излишно е да казвам на хора от ранга на тук присъстващите, че под демонстрираното желание за сътрудничество прозира инстинктивното недоверие към западните ценности, към християнския свят и всичко, свързано с тях. Заподозрат ли дори само за миг, че президентът е искал да ги подведе — край, последиците ще са тежки и незабавни. — Тя бавно огледа присъстващите. Това бе един от специалитетите й — когато се обръща към аудитория, да оставя у всеки впечатлението, че говори лично на него. — Не се заблуждавайте, господа. Изправени сме пред заплаха от ранга на световна война — световен джихад, какъвто никога досега не сме виждали и какъвто най-вероятно не бихме могли да си представим.

Тъкмо се канеше да даде думала на Джейми Хъл, когато в стаята влезе елегантен млад мъж, приближи се безшумно до директора на ЦРУ и му подаде запечатан плик.

— Моите извинения, доктор Алонзо-Ортис — каза директорът и разряза плика. Прегледа съдържанието му, без да издава емоциите си, макар че сърцето му ускори ритъма си. Съветничката по националната сигурност не обичаше да прекъсват брифингите й. Наясно, че е под директния обстрел на погледа й, директорът бутна стола си назад и стана.

Алонзо-Ортис му прати усмивка през толкова присвити устни, че за миг му се стори, че изобщо липсват.

— Надявам се имате достатъчно основателна причина, за да ни напуснете тъй грубо.

— Наистина е така, доктор Алонзо-Ортис. — Директорът, макар и човек на възраст, притежаващ немалко власт и привилегии, не можеше да си позволи да влезе в открит конфликт с дясната ръка на президента. Колкото и да ненавиждаше Роберта Алонзо-Ортис — първо, защото беше окупирала полагащото се нему място до президента и, второ, защото беше жена, — той запази добрия тон. Но не пропусна да се възползва от положението си и малкото останала му власт — запази за себе си информацията, за която тя би дала мило и драго да научи: що за спешен проблем налага незабавното му оттегляне.

Усмивката на съветничката по националната сигурност изтъня още повече.

— В такъв случай ще очаквам подробен брифинг по възникналата криза, каквото и да е нейното естество, възможно най-скоро.

— Разбира се — побърза да отвърне директорът на излизане. Щом тежката врата хлопна зад гърба му, додаде едно сухо „Ваше височество“, с което предизвика смеха на оперативния агент, използван в случая за куриер.

Директорът успя да се добере до сградата на ЦРУ за по-малко от петнайсет минути. Имаше насрочена среща на най-висшия управленски състав на Агенцията, която не можеше да започне без него. Темата: убийствата на Александър Конклин и доктор Морис Панов. Главният заподозрян: Джейсън Борн. Чакаше го група мъже с изпити бледи лица, безукорни консервативни костюми, рипсени вратовръзки и лъснати тежки обувки. За тях не съществуваха раираните ризи, цветните яки и други мимолетни прищевки на модата. Свикнали да кръстосват коридорите на властта на „Белтуей“, те бяха несменяеми като дрехите си. Бяха консерватори по душа, завършили консервативни колежи, потомци на благовъзпитани семейства, чиито бащи преди години им бяха показали правия път, насочвайки ги към ЦРУ, и сега всички се мислеха за незаменими. Възприемаха се като ръководители с мащабно мислене и неизчерпаема енергия, които знаят как трябва да се свърши определена работа. Представляваха стегнато изплетен възел около един таен свят, чиито нишки се простираха доста надалеч.

Още с влизането на директора светлината в съвещателната зала омекна. На екрана се появиха снимки от местопрестъплението, направени от криминалистите, на които се виждаха труповете.

— Махнете това, за бога! — извика директорът. — Проявете малко уважение. Не бива да запомним тези хора така.

Мартин Линдрос натисна бутон и екранът изгасна.

— Бих желал да въведа всички в обстановката — започна заместник–директорът. — Вчера бе потвърдено, че колата на Дейвид Уеб е била паркирана пред къщата на Конклин. — Стария се покашля и Линдрос замълча.

— Да наричаме нещата с истинските им имена. — Директорът се облегна напред с юмруци върху лъснатата до блясък маса. — Широката общественост може би познава този човек като… като Дейвид Уеб, но в нашите среди той се нарича Джейсън Борн. Ще използваме това име.

— Тъй вярно, сър — рече Линдрос, решен да не налива допълнително масло в настроението на шефа си, което и бездруго беше леснозапалимо. Почти не се налагаше да поглежда в записките си, направените разкрития бяха съвсем пресни в главата му, помнеше всичко в детайли. — Уе… Борн е забелязан за последно в двора на Джорджтаунския университет приблизително час преди убийствата. Свидетел го е видял да бърза към колата си. Можем да заключим, че се е отправил директно към имението на Алекс Конклин. Няма съмнение, че Борн е бил в къщата по време на извършване на убийствата или в рамките на този период. Пръстовите му отпечатъци бяха открити по недопита чаша със скоч в една от стаите на къщата.

— Ами оръжието? — попита директорът. — С него ли са извършени убийствата?

— Балистичната експертиза го потвърди категорично — кимна Линдрос.

— Значи е сигурно, че оръжието принадлежи на Джейсън Борн, така ли, Мартин?

Линдрос хвърли поглед към едно фотокопие пред себе си и го плъзна по масата към шефа си.

— Регистрационният номер потвърждава, че оръжието, с което са извършени двете убийства, принадлежи на Дейвид Уеб. Нашият Дейвид Уеб.

— Копеле! — Ръцете на директора трепереха. — Има ли отпечатъци на този подлец?

— Оръжието е било старателно избърсано — отвърна Линдрос, след като се консултира с друг лист. — Няма никакви отпечатъци.

— Почерк на професионалист. — Директорът изглеждаше съсипан. Не е лесно да изгубиш стар приятел.

— Тъй вярно, сър. Без съмнение.

— Ами Борн? — изръмжа директорът. Дори самото споменаване на името като че ли му причиняваше физическа болка.

— Рано сутринта получихме информация, че е бил локализиран в мотел във Вирджиния, край една от барикадите на магистралата — отвърна Линдрос. — Районът незабавно е бил отцепен и спецотрядът е отишъл на място. Ако изобщо е бил Борн, когато са атакували, от него е нямало и следа. Явно се е промъкнал през кордона. Изчезнал е яко дим.

— По дяволите! — Лицето на директора бе станало аленочервено.

В залата влезе помощникът на Линдрос и му подаде лист хартия. Заместник-директорът го прегледа набързо, после вдигна глава.

— По-рано изпратих екип в дома на Уеб, в случай че се появи там или потърси контакт с жена си. Къщата е била заключена и празна. Няма и следа от семейството на Борн. Последвалото разследване показа, че жена му се е появила в училището и е измъкнала децата си от клас без никакви обяснения.

— Това доказва вината му! — изкрещя директорът като обезумял. — Накъдето и да се обърнем, той е с една стъпка пред нас, защото е планирал убийствата предварително! — Докато пътуваше от Белия дом до централата в Ленгли, директорът даде воля на чувствата си. Разтърсен от убийството на приятеля си и разпален от маневрите на Алонзо-Ортис, влетя в управлението като буреносен облак. Сега, след като се запозна с намерените при разследването доказателства, нямаше търпение да обяви виновника.

— Очевидно е, че Джейсън Борн е освирепял. — Стария стоеше прав, цял разтреперан. — Александър Конклин бе дългогодишен и верен приятел. Не бих могъл да си спомня и да изброя всички случаи, при които е залагал името си — не, всъщност самия си живот, — за да служи на тази организация и на страната си. Той беше патриот в пълния смисъл на думата, човек, с когото всички ние с право се гордеем.

Линдрос от своя страна си мислеше, че спокойно би могъл да си спомни и да изброи всички случаи, при които Стария се бе възмущавал от партизанската тактика на Конклин, от безскрупулните му мисии и тайните му операции. За мъртвите или добро, или нищо. Но все пак, каза си Линдрос, в този бранш е проява на откровена глупост да се пренебрегват опасните наклонности на настоящи и бивши агенти. Това, разбира се, се отнасяше и за Джейсън Борн. Той се числеше към така наречените спящи агенти — най-ужасния вид, които не са изцяло под контрол. Линдрос знаеше твърде малко за Джейсън Борн и смяташе да поправи този пропуск веднага щом свърши срещата.

— Ако Александър Конклин имаше някаква слабост, нещо, пред което да си затваря очите, това беше Борн — продължи директорът. — Години преди да се ожени за настоящата си съпруга, Мари, Борн изгубил цялото си семейство при атака в Пном Пен. Бил женен за тайландка, от която имал две деца. Съсипан от скръб и угризения, заминал за Сайгон, където го намерил Алекс, прибрал го от улицата и го обучил. Минало доста време, Борн, по препоръка на Алекс, станал пациент на доктор Морис Панов. Но проблемите с контрола върху самоличността на Борн останали — въпреки редовните доклади на доктор Панов, удостоверяващи противното. Поради някаква причина психиатърът също изпаднал под влиянието на Джейсън Борн. Колко пъти предупреждавах Алекс, колко пъти го молех да доведе Борн в управлението, за да му бъдат направени пълни изследвания от наш екип от психиатри. Все отказваше. Алекс, мир на праха му, си беше чешит. Просто реши да повярва в Борн.

Лицето на директора беше плувнало в пот, обиколи помещението с изцъклен поглед.

— И какво получи в замяна на доверието си? Двамата с Панов бяха застреляни като кучета от човека, когото си мислеха, че държат под свой контрол. Изводът е един — Борн е неконтролируем. Той е смъртоносна отровна змия. — Директорът удари с юмрук по масата. — Няма да допусна тези гнусни, хладнокръвни убийства да останат безнаказани. Издавам заповед за масирано издирване и незабавно унищожаване на Джейсън Борн.

 

 

Борн трепереше, вкочанен от студ. Вдигна глава, обиколи с фенерчето вентилационния отвор. Върна се в средата между щайгите, покачи се на дясната камара, изпълзя отгоре и стигна до отвора. Отвори джобното си ножче и с обратната страна на острието успя да отвие плътната решетка. В помещението нахлу меката светлина на ранна утрин. Пространството му се видя достатъчно, за да може да се провре. Поне така се надяваше.

Присви раменете си напред към гърдите, напъха главата си в дупката и започна да се изтласква нагоре с въртеливи движения. Първите десетина сантиметра минаха съвсем гладко, после внезапно спря. Опита се да помръдне, но не успя. Беше заседнал. Издиша всичкия въздух от дробовете си, за да намали обема на гръдния кош. Натисна с крака. Една щайга се плъзна и падна, но Борн успя да се придвижи няколко сантиметра напред. Протегна крака, докато стъпалата му пак намериха опора. Заклещи токовете на обувките си в нещо твърдо, натисна и успя да помръдне още малко. В резултат на бавно и внимателно повтаряне на маневрата след известно време подаде главата и раменете си през дупката. Примигна срещу бонбоненорозовото небе, осеяно с пухкави облаци, чиито форми се променяха непрекъснато. Протегна се и докопа покрива на камиона, напрегна мускули и се изтегли навън.

На следващия светофар скочи, подложил рамо напред, за да омекоти удара. Стана, стъпи на тротоара и се изтупа. Улицата беше пуста. Махна за сбогом на нищо неподозиращия Гай, докато камионът се отдалечаваше в син облак дизелови пари.

Намираше се в покрайнините на Вашингтон, в бедните северозападни квартали. Небето просветляваше, дългите утринни сенки отстъпваха пред напредващото слънце. Някъде по-нататък хвърчаха коли, чу се вой на полицейска сирена. Пое си дълбоко въздух. Без да обръща внимание на градските миризми, отвори дробовете си за свежата утрин. Усещането за свобода след дългата нощна битка да остане невидим го опияни.

Продължи да върви, докато мярна избледнели червени, бели и сини знаменца. Автокъщата за коли втора ръка още не беше отворила. Влезе на пустия паркинг, заплю си първата кола, която му попадна пред погледа, смени номерата й с номерата на тази до нея. Разби ключалката, отвори шофьорската врата и запали с жиците. След секунди се озова на изхода и пое нататък по улицата.

Спря пред закусвалня с фасада от хромирани плоскости в стил петдесетте години. На покрива й беше кацнала огромна чаша за кафе с отдавна угаснали неонови светлини. Вътре беше задимено. Миришеше на мляно кафе и пържено. Отляво тръгваше дълъг барплот, покрай който бяха изправени редица хромирани високи столове с пластмасови седалки. Вдясно, край облените в слънчева светлина прозорци, имаше няколко сепарета, всяко със собствен джубокс, който предлагаше изобилие от популярни песни срещу четвърт долар парчето.

Тъмните физиономии, които се извърнаха при хлопването на вратата и издрънчаването на звънчето, моментално регистрираха бялата кожа на Борн. Усмивката му увисна във въздуха без отговор. Част от посетителите не му обърнаха никакво внимание, неколцина обаче явно разтълкуваха появата му като поличба за предстоящо зло.

Забелязал враждебните погледи, той се пъхна в едно сепаре. Келнерка с накъдрена оранжева коса и лице като на Ърта Кит пльосна пред него наплюто от мухи меню и напълни чашата му с димящо кафе. Беше силно гримирана, но под мазилата искреше сърдечен поглед, който озаряваше отруденото й лице. В любопитството й той долови още нещо, може би съчувствие.

— Да не ти пука, че те зяпат, готин — въздъхна. — Шубе ги е.

Закуската не беше нищо особено — яйца, бекон и картофки, които преглъщаше със стипчивото кафе. Но протеините и кофеинът му бяха нужни, за да възстановят силите му след изтощението — поне временно.

Келнерката доля чашата му и той отпи. Имаше още време до отварянето на „Линкълн Файн Тейлърс“. Но той не го пропиля. Извади бележника, който бе взел от масата в стаята с телевизора у Алекс, и отново огледа отпечатъка, оставен от горната страница. NX20. Звучеше непознато и опасно, но всъщност можеше да е всичко, включително нов модел компютър.

Вдигна глава и огледа посетителите на заведението, вероятно емигранти. Постоянно влизаха и излизаха, обсъждаха социалните помощи, набавянето на наркотици, боя в полицията, внезапната смърт на свои близки, болестта на приятели в затвора. Това беше техният живот, който за него бе по-далечен и непознат от живота на хората в Азия или Микронезия. Атмосферата в закусвалнята бе някак тягостна от мъката и насъбрания гняв на тези хора.

От другия край на улицата се зададе патрулка, приближаваше бавно като акула, излязла на лов. Глъчката в закусвалнята стихна, сякаш този паметен миг бе достоен за снимка. Борн извърна глава и потърси с поглед келнерката. Тя стоеше като вцепенена, вперила очи в стоповете на полицейската кола, която се отдалечаваше към вътрешността на квартала. Цялото заведение въздъхна с облекчение. Борн също се почувства далеч по-добре. В крайна сметка излизаше, че е попаднал в компанията на мрачни спътници в пътешествието си из света на сенките.

Мислите му се върнаха към човека, който го преследваше. В лицето му имаше нещо азиатско, но не много изявено. Възможно ли е да познава отнякъде тези черти — дръзката линия на носа, далеч не азиатска, или формата на типично азиатските плътни устни. Възможно ли е да е човек от миналото на Борн, от Виетнам? Но не, изключено е. Ако се съди по поведението му, едва ли има трийсет години, което означава, че по онова време е бил пет-шестгодишен. Но тогава кой е и какво иска? Въпросите не му даваха мира. Остави чашата на масата недопита. Кафето сякаш бе започнало да прогаря вътрешностите му.

Малко по-късно вече седеше в откраднатата кола. Пусна радиото и започна да сменя станциите, докато не попадна на новини. Тъкмо говореха за конференцията по тероризма, последва преглед на вестите от страната, накрая на местните събития. Първи бяха убийствата на Алекс Конклин и Мо Панов. Странно, но не предложиха никаква нова информация.

„Очаквайте още новини, каза говорителят, но първо това важно съобщение…“

… това важно съобщение. В главата му нахлу споменът за онзи офис в Париж, от който се виждаше целият булевард „Шан-з-Елизе“ с Триумфалната арка. Закусвалнята, всичко наоколо изведнъж изчезна. Стоеше прав, току-що беше станал от стол с шоколадов цвят. В ръката си стискаше кристална чаша с кехлибарена течност. Чуваше се глас — богат и плътен, мелодичен, — обясняваше колко време ще му е нужно, за да осигури на Борн всичко, от което се нуждае.

„Не се тревожи, приятелю, казваше гласът, английският му бе пропит от тежък френски акцент, задачата ми е да ти предам това важно съобщение.“

Все още в света на мислите си, Борн се обърна да види лицето на човека, изрекъл тези думи. Единственото, което успя да види, беше празна стена. Споменът се изпари като аромат на уиски и Борн остана сам, загледан втренчено към мрачните прозорци на занемарената закусвалня.

 

 

В прилив на бяс, Хан грабна мобилния си телефон и набра номера на Спалко. Не го свързаха веднага, наложи се да се представи, но накрая все пак стана.

— На какво дължа честта, Хан? — каза Спалко в ухото му. Отворил сетивата си, Хан долови лекото провличане на думите и заключи, че е вследствие на изпит алкохол. Познанията му върху навиците на Степан Спалко бяха по-задълбочени, отколкото работодателят му, ако реши да си направи труда да мисли по този въпрос, би предположил. Така например Хан беше наясно със склонността на Спалко към питиетата, цигарите и жените — не задължително в този ред — и знаеше, че е способен да поеме огромни количества и от трите. Дори в случая изпитият алкохол да е по-малко, отколкото Хан подозираше, предимството пак щеше да е за него. Откакто познаваше Спалко, такъв рядък шанс не му се бе удавал.

— Изглежда, че досието, което ми даде, не е съвсем точно или поне не е пълно.

— И на какво се дължи това неубедително заключение? — Гласът му внезапно се втвърди, сякаш водата замръзна в лед. Хан твърде късно си даде сметка за агресивния тон, с който започна. Спалко може и да е велик стратег — несъмнено се смяташе за много прозорлив, — но дълбоко в себе си действаше по инстинкт. Затова сега се отърси от унеса си и отвърна на враждебността с враждебност. Даде воля на настървението си, а това противоречеше дълбоко на строго премерения му обществен имидж. Но пък, от друга страна, под медената повърхност на ежедневието му живееше човек от плът и кръв.

— Поведението на Уеб е доста странно — каза Хан по-меко.

— Нима? В какъв аспект? — Спалко отново заговори провлечено и лениво.

— Ами, прави неща, които не са съвсем характерни за един университетски преподавател.

— И какво от това? Не го ли ликвидира?

— Още не. — Хан седеше в автомобила си и наблюдаваше през прозореца автобуса, приближаващ отсрещната спирка. Вратата изсъска и хората започнаха да слизат: старец, двама гимназисти, майка с момченце.

— О, значи имаме промяна в плана?

— Бях те предупредил, че смятам да го посплаша.

— Знам, въпросът е колко време?

Сякаш играеха на своего рода словесен шах, проучваха предпазливо ситуацията, Хан можеше само да гадае какво всъщност се случва. Каква е тая работа с Уеб? Защо Спалко е решил да прехвърли точно на него вината за двойното убийство на онези важни клечки — Конклин и Панов? И още, защо изобщо е поръчал убийствата им? Хан не се съмняваше, че той стои в основата на този заговор.

— Колкото ми е нужно. Докато той не разбере с кого си има работа.

Хан проследи с очи майката, която помогна на малкия да стъпи на тротоара. Момченцето се заклатушка напред, тя се засмя. Детето се обърна, наклони главица и също избухна в смях, имитирайки нейната радост. Тя пое ръчицата му в своята.

— Не си размислил, надявам се.

Хан долови нотка на строгост, лека искрица напрегнатост. В миг се усъмни, че онзи изобщо е пил. Хрумна му да го попита защо толкова се интересува дали е убил Дейвид Уеб, но размисли, опасявайки се, че може да разкрие собствените си тревоги.

— Не, няма такова нещо — отвърна Хан.

— Защото двамата с теб сме от една порода. Нашите ноздри са чувствителни към мириса на смъртта.

Хан се замисли и като не можа да реши какво да отвърне, затвори. Долепи длан до прозореца и между двата си пръста проследи как майката и синът се отдалечават по улицата. Тя се стараеше да не бърза, за да синхронизира максимално крачката си с клатушкащата се походка на дребосъка.

Спалко лъже — това е ясно. Но и Хан на свой ред не беше съвсем искрен. За миг погледът му се размъти и споменът го отнесе в камбоджанските джунгли. Повече от година живя с един виетнамец, контрабандист на оръжие, заключен в бараката му като подивял пес, полумъртъв от глад, пребит. При третия опит за бягство си беше научил урока и направи главата на контрабандиста на пихтия с лопатата, с която копаеше отходни ями. Изкара десет дни, препитавайки се както свари, докато накрая не го спаси американски мисионер на име Ричард Уик. Получи храна, дрехи, гореща баня и чисто легло. В замяна се съгласи мисионерът да го учи на английски. Щом започна да чете криво-ляво, му връчиха една Библия, която трябваше да научи наизуст. Така разбра, че Уик не се опитва да го спаси, а да го цивилизова. Веднъж-дваж Хан се опита да отвори дума за будизма, ала бе твърде млад и онова, на което го бяха учили като дете, не звучеше особено убедително в неговата уста. Не че Уик би проявил интерес, дори да не беше така. Мисионерът не признаваше религия, която не вярва в Бог и в Христос Спасителя.

Погледът на Хан се проясни. Майката водеше момченцето си към закусвалнята с хромираната фасада и огромната чаша на покрива. Хан не изпускаше от очи човека, когото познаваше като Дейвид Уеб и който сега седеше в една кола от другата страна на улицата. Нямаше как да не признае, че доста се поизмъчи, докато го проследи от имението на Конклин до тук. Хан не пропусна да забележи фигурата на билото, която ги наблюдаваше. Докато се изкатери до там, след като се измъкна от майсторския капан на Уеб, беше твърде късно, за да залови тайния наблюдател, но с очилата си за нощно виждане успя да види как Уеб се насочва към магистралата. Когато професорът се качи на стоп, Хан вече беше готов да го последва. Сега наблюдаваше жертвата си, разсъждавайки над онова, което Спалко несъмнено знаеше: че си има работа с изключително опасен човек. Такъв, който не се притеснява да бъде единственият бял в закусвалня, пълна с чернокожи. Изглеждаше самотен, но нима самотата не е присъща и на самия Хан.

Погледът му отново се плъзна към майката и детето. Смехът им нахлу в главата му, далечен като сън.

* * *

Борн пристигна в „Линкълн Файн Тейлърс“ в Александрия пет минути след девет. С фасадата си а ла колониален стил сградата не се различаваше от другите частни магазинчета в стария град. Борн прекоси покрития с червени плочи тротоар, бутна вратата и влезе. Официалната част беше разделена на две половини от висока до кръста преграда. Вляво от нея беше тезгяхът, вдясно — кроячните маси. Шевните машини се намираха зад тезгяха. Там работеха три латиноамериканки, които изобщо не вдигнаха поглед да видят кой влиза. Зад тезгяха стоеше слаб мъж по риза и разкопчана раирана жилетка и гледаше свъсено нещо на плота пред себе си. Имаше високо изразително чело, къдрава кестенява коса, хлътнали бузи и мътни очи. Очилата му бяха вдигнати над челото. Имаше навика да попипва орловия си нос. Не обърна внимание на отварянето на вратата, но щом Борн се приближи към тезгяха, вдигна очи.

— Заповядайте? — изви въпросително той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие ли сте Ленард Файн? Видях името ви на витрината.

— Да, аз съм.

— Изпраща ме Алекс.

Шивачът примигна.

— Кой ви изпраща?

— Алекс Конклин — повтори Борн. — Казвам се Джейсън Борн. — Огледа се. Никой не им обръщаше ни най-малко внимание. От непрестанния шум на машините въздухът сякаш се беше наелектризирал и жужеше.

С преднамерено бавен жест Файн приплъзна очилата към тесния хрущял на носа си.

Погледна Борн от упор.

— Негов приятел съм — уточни Борн за улеснение.

— Нямаме поръчка за човек на име Конклин.

— Не мисля, че е поръчвал нещо при вас.

Файн присви нос, сякаш пронизан от внезапна болка.

— Приятел, значи.

— Дългогодишен.

Без да каже нито дума повече, шивачът се протегна, отвори капака на тезгяха и покани Борн.

— Нека поговорим в кабинета ми.

Поведе Борн през врата към прашен коридор, от който лъхаше на течност за колосване.

Кабинетът не беше нищо особено — протрит и оцапан балатум на пода, голи тръби от пода до тавана, очукано метално бюро с въртящ се стол, два евтини контейнера за документи, натрупани кашони. Стайчето беше пропито от мирис на хумус и плесен. Зад стола имаше малък квадратен прозорец, толкова мръсен, че уличката отвън изобщо не се виждаше.

Файн отиде зад бюрото си и отвори едно чекмедже.

— Питие?

— Малко е раничко — отвърна Борн, — не мислите ли?

— Аха — измърмори Файн. — Май сте прав. — Извади пистолет и го насочи към корема на Борн. — Куршумът няма да ви убие веднага, но докато кръвта ви изтича, ще съжалявате, че не сте мъртъв.

— Няма защо да се горещим — кротко каза Борн.

— Напротив, има сериозна причина — отвърна шивачът. Очите му бяха разположени доста близо, от което изглеждаше леко кривоглед. — Конклин е мъртъв и чувам, че вие имате пръст в това.

— Не е вярно — отвърна Борн.

— Така казват всички. Отричат, отричат, отричат. И правителството все така го увърта, нали? — На лицето му плъзна лукава усмивка. — Седнете, господин Уеб… или Борн… или както там сте избрали да се казвате днес.

— Вие сте агент на управлението — погледна го Борн.

— Лъжете се. Аз съм независима свръзка. Ако Алекс не им е казал, се съмнявам някой в Агенцията да подозира за моето съществуване. — Усмивката на шивача грейна. — Нали Алекс точно затова се обърна към мен.

— Бих искал да ми разкажете повече за това — кимна Борн.

— О, не се и съмнявам. — Файн посегна към телефона на бюрото си. — От друга страна, когато попаднете в ръчичките на колегите си, ще сте прекалено зает да отговаряте на въпросите им, за да ви интересува каквото и да било друго.

— Не го правете — рязко го прекъсна Борн.

Файн застина със слушалката в ръка.

— Дайте ми повод.

— Не съм убил Алекс. Опитвам се да разбера кой го е направил.

— Напротив, вие сте убиецът. Според бюлетина, който четох, сте бил в дома му по времето, когато е застрелян. Да забелязахте някой друг там?

— Не, но когато пристигнах, Алекс и Мо вече бяха мъртви.

— Глупости. Защо го убихте — това не мога да разбера. — Файн присви очи. — Предполагам, че е заради доктор Шифър.

— За пръв път чувам това име.

Шивачът се изсмя насила.

— Поредните глупости. Остава да кажете, че не знаете и за АМИПО.

— Разбира се, че знам — отвърна Борн. — Агенция за модерни изследователски проекти за отбрана. Там ли работи доктор Шифър?

— Започвам да губя търпение — изсумтя Файн.

Щом шивачът сведе поглед да набере номера, Борн се хвърли насреща му.

 

 

В просторния си ъглов кабинет директорът разговаряше по телефона с Джейми Хъл. Прозорецът беше облян в ярка светлина, от която килимът с ромбоидни щампи сякаш пламтеше. Но великолепната игра на светлината не оказваше някакво влияние върху настроението на директора. Той бе все така унил и мрачен. Разсеяно плъзна поглед към фотографиите, на които се виждаше той, сниман в Овалния кабинет с различни президенти; в Париж, Бон и Дакар с международни лидери; в Лос Анджелис и Лас Вегас със звезди от шоубизнеса; в Атланта и Солт Лейк Сити с евангелистки пастори. Дори, колкото и абсурдно да звучи, с Далай Лама, с вечната му усмивка и шафранена роба, при една негова визита в Ню Йорк. Снимките не го разведриха, даже напротив — чрез тях като че ли още по-осезаемо почувства изтеклите години от живота си, сякаш бяха стоманени окови, които го теглят надолу.

— Пълен кошмар, сър — каза Хъл от Рейкявик. — Първо на първо, да организираш охраната така, че да са доволни хем руснаците, хем арабите, е като да гониш вятъра. Така де, през половината от времето не разбирам какво изобщо плещят, а през другата половина не вярвам, че преводачите — билото наши или техни — превеждат точно онова, което са чули.

— Да беше учил чужди езици в училище, Джейми. Не се тревожи. Ако искаш, ще ти пратя други преводачи.

— Така ли? И откъде ще ги изкопаем? Нали орязахме всички арабисти?

Директорът въздъхна. Това, разбира се, си беше сериозен проблем. Установи се, че почти всички арабскоговорящи висши разузнавачи, които фигурираха във ведомостите на агенцията, подкрепят ислямистите и се опитват да убеждават всички колко миролюбиви всъщност са мюсюлманите. Да го кажат на израелците.

— Очакваме нова реколта от попълнения вдругиден — директно от Центъра за подготовка на разузнавачи. При първа възможност ще ти избера няколко надеждни.

— Има и още нещо, сър.

Директорът сбърчи чело, подразнен от пълната липса на благодарност в гласа отсреща.

— Какво? — сопна се той. Дали да не махне всички снимки? Може би това ще поразведри мрачната атмосфера в кабинета му.

— Не че се оплаквам, сър, но правя всичко по силите си, за да наложа адекватни мерки за сигурност в една чужда страна, която не питае особено топли чувства към САЩ. Тъй като не им осигуряваме помощи, те няма за какво да са ни признателни. Споменавам името на президента и какво получавам? Празни погледи. Това усложнява многократно задачата ми. Аз съм представител на най-могъщата нация на планетата. Знам за сигурността повече от всички исландци, взети заедно. А уважението, което би трябвало да…

Интеркомът се включи и Стария остави Хъл на изчакване с немалка доза задоволство.

— Какво има? — попита грубо.

— Извинете за притеснението, сър — отвърна дежурният, — но току-що дойде обаждане по извънредната линия на господин Конклин.

— Моля? Алекс е мъртъв. Сигурен ли сте?

— Напълно, сър. Линията още е активна.

— Добре, слушам ви.

— Чу се шум от боричкане, после някой произнесе име, звучеше като „Борн“.

Директорът изпружи гръб, мрачното му настроение мигом се изпари.

— Борн — това име ли ти се счу, синко?

— Определено звучеше близко до него. И същият глас каза нещо като „ще те убия“.

— Откъде е обаждането? — попита Стария.

— Връзката прекъсна, но пуснах обратно проследяване. Номерът е на магазин в Александрия. „Линкълн Файн Тейлърс“.

— Браво, моето момче! — Вече бе скочил на крака. Ръката, с която държеше слушалката, леко трепереше. — Незабавно изпратете два екипа агенти. Кажете им, че Борн е изплувал! Заповядайте им да го елиминират на място!

 

 

Борн успя да отнеме пистолета на Ленард Файн, без да бъде произведен изстрел, след което го блъсна толкова силно към зацапаната стена, че окаченият на нея календар падна от пирона и се стовари на пода. Добра се до телефона и прекъсна връзката. Напрегна слух да долови раздвижване отвън, някакъв индикатор, че жените са чули звуците на кратката, но ожесточена схватка.

— Вече са на път — рече Файн. — С теб е свършено.

— Едва ли. — Мисълта на Борн работеше трескаво. — Обаждането е прието от телефонната централа на агенцията. Никой няма да знае какво да го прави.

Файн поклати глава и се ухили самодоволно.

— Напротив, изобщо не стигна до телефонната централа. Отиде направо при дежурния телефонист на директора. Конклин настояваше да запомня номера, за да го използвам в критични ситуации.

Борн разтърси Файн така, че зъбите му изтракаха.

— Идиот такъв! Какво си направил?

— Платих последния си дълг към Алекс Конклин.

— Защо не ме чу! Не съм го убил аз. — Тогава му хрумна нещо, последен отчаян опит да спечели Файн на своя страна, да го накара да му разкрие с какво се е занимавал Конклин напоследък и така да получи някаква насока за причините за убийството му. — Ще ти докажа, че ме изпраща Алекс.

— Как не ти омръзна — отвърна Файн. — Твърде късно е.

— Знам за NX20.

Файн застина на място. Лицето му увисна. Очите му се изцъклиха от ужас.

— Не! — извика той. — Не! Не! Не!

— Той ми каза — продължи Борн. — Алекс ми каза. Ето — затова ме изпрати при теб.

— Нищо не би накарало Алекс да ти каже за NX20! Не би го направил за нищо на света! — Ужасът се изпари от лицето на Файн, изведнъж осъзнал огромната грешка, която е сторил.

Борн кимна.

— Приятел съм. Двамата с Алекс сме заедно още от Виетнам. Това се опитвах да ти кажа.

— Господи! Говорехме по телефона, когато… когато се случи. — Файн постави ръка на челото си. — Чух изстрела!

Борн сграбчи шивача за жилетката.

— Стегни се, Ленард. Нямаме време да повтаряме нещата по два пъти.

Файн се вгледа в лицето на Борн. Обръщението на малко име даде резултат — както при повечето хора.

— Да. — Кимна, облиза устните си. — Ясно, разбирам.

— Агентите ще са тук до броени минути. Дотогава трябва да съм изчезнал.

— Да, да, разбира се. — Файн поклати съкрушено глава. — А сега ме пусни. Моля те. — Освободен от хватката на Борн, той коленичи под прозореца, разкачи радиатора и зад него се видя модерен сейф, вграден в стената. Набра кода, отключи, отвори тежката врата и извади малък плик за писма. След като затвори сейфа, върна радиатора на мястото му, изправи се и подаде плика на Борн.

— Това се получи за Алекс късно вечерта преди два дни. Вчера той ми се обади, за да провери дали е дошло. Каза, че ще дойде да го вземе.

— Кой го е изпратил?

Откъм улицата пред магазина се чуха силни гласове, някой даваше разпореждания.

— Вече са тук — каза Борн.

— О, боже! — Файн беше побелял като платно.

— Сигурно имаш резервен изход.

Шивачът кимна. Набързо обясни на Борн.

— Върви — подкани го. — Ще ги забаламосам.

— Избърши си лицето — посъветва го Борн и изчака шивачът да попие лъскавия слой пот от челото си.

Файн се завтече да посрещне агентите в магазина, Борн се втурна безшумно по мръсния заден коридор. Надяваше се Файн да издържи на разпита им; иначе край с него. Банята беше по-голяма, отколкото очакваше. Вляво имаше стара порцеланова мивка, под която бяха натрупани мърляви кутии от боя с ръждясали капачки. На задната стена беше тоалетната чиния, вляво от нея — душът. Следвайки напътствията на Файн, Борн влезе под душа, намери капака в облицованата с плочки стена, и го отвори. Мина оттатък и върна капака на мястото му.

Вдигна глава и дръпна старовремския шнур за лампата. Озова се в тесен коридор, който явно беше в съседната сграда. Вонеше ужасно; между груби дървени колони бяха натъпкани черни пликове с боклук, явно вместо изолация. Тук-там по найлона дращеха плъхове, пируваха с разлагащите се храни, част от които бяха разпилени по пода.

На мизерната светлина на слабата крушка Борн различи боядисана метална врата, която излизаше към уличката зад магазините. Докато се приближаваше към нея, тя се отвори с трясък и в рамката застанаха двама костюмирани агенти с насочени пистолети. Забелязаха го.