Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (12)

Единайсета глава

В търбуха на полет 113 Джейсън Борн спеше, ала в подсъзнанието му за пореден път се изтърколи нишката на живота, който бе погребал дълбоко преди много време. Сънищата му преливаха от образи, чувства, гледки и звуци — макар да беше посветил изтеклите междувременно години на тяхното изтласкване.

Какво се случи през онзи горещ летен следобед в Пном Пен? Никой не знаеше. По-точно, нямаше оцелели, за да разкажат. Известните факти: Борн е зает с някаква среща в климатизирания си офис в комплекса на Американското външно министерство и не го свърта от скука и отегчение; през това време жена му Дао води сина им и дъщеря им да поиграят в широката кална река току пред къщата им; изневиделица се появява вражески самолет и се спуска рязко над водата; открива стрелба по децата и жената на Борн.

Колко пъти бе виждал мислено потресаващата гледка! Дали Дао първа е забелязала самолета? Но той се е появил внезапно и се е плъзнал безшумно към реката. Ако все пак го е видяла, сигурно е извикала децата при себе си и тримата са се потопили под водата; навярно тя ги е покрила със собственото си тяло в напразен опит да ги спаси; а писъците им са отеквали в ушите й, кръвта им е пръскала по лицето й, болката се е вкопчвала в гърлото й, вещаейки наближаващата й смърт. Поне това беше картината, която той рисуваше в съзнанието си — в която бе повярвал и която сънуваше. Която го бе докарала до ръба на лудостта. Писъците, които си въобразяваше, че е чула Дао миг преди смъртта си, бяха същите, които ехтяха в главата му нощ след нощ и го будеха, облян в пот и задъхан. Именно тези сънища го принудиха да напусне дома им и да изостави всичко скъпо в живота си. Защото гледката на всяка позната вещ забиваше остър нож право в сърцето му. Напусна Пном Пен и се озова в Сайгон, където за него се погрижи Александър Конклин.

Де да можеше да остави кошмарите си в Пном Пен. Но не, те го последваха във влажните виетнамски джунгли и го измъчваха като гнойни рани, за които трябваше непрекъснато да се грижи. Каквото и да правеше, фактите си оставаха факти — не можеше да си прости, че не е бил там, че не е защитил жена си и децата си.

Сега, докато се носеше на трийсет хиляди фута^[1] височина над бурните води на Атлантическия океан, изкрещя в неспокойния си сън. Каква е ползата от баща и съпруг, запита се за кой ли път, който не може да защити семейството си?

 

 

Директорът на ЦРУ беше изтръгнат от мъртвешкия си сън в пет сутринта. Обади му се по спешност съветничката по националната сигурност, за да му съобщи, че след час го очаква в кабинета си за важна среща. „Кога спи тая кучка, по дяволите?“, запита се директорът, докато затваряше. Седна на ръба на леглото, с гръб към Маделин. „Нищо не е в състояние да я събуди“, помисли си с горчивина. Още преди доста години тя се бе научила да не обръща внимание на звънящия по всяко време на нощта и сутринта телефон.

— Събуди се! — разтърси я той. — Викат ме по спешност и ми трябва кафе.

Без никакви протести тя стана, облече си робата, нахлузи чехлите и слезе в кухнята.

Директорът разтърка лице и се затътри към банята, затвори вратата. Седнал на тоалетната чиния, звънна на заместника си. От къде на къде Линдрос ще спи, щом шефът му е буден? За негов ужас обаче, Мартин се оказа напълно буден и активен.

— Рових се цяла нощ в архивите на четири-нула. — Линдрос имаше предвид свръхсекретните документи за служители на ЦРУ. — Мисля, че научих всичко, което има да се знае, по отношение на Алекс Конклин и Джейсън Борн.

— Супер. Тогава ми намери Борн.

— След всичко, което разбрах за тях, сър — за тясното им сътрудничество, за редицата случаи, в които са спасявали взаимно живота си, — ми се струва почти невероятно Борн да е убил Конклин.

— Алонзо-Ортис ме вика на среща — излая директорът. — След онова фиаско на „Уошингтън Съркъл“, как мислиш, да споделя ли с нея онова, което току-що ми каза?

— Но, сър, аз…

— Напълно си прав, момчето ми. Трябват ми факти, факти и пак факти, искам да я залея с факти и за десерт да й сервирам една добра новина.

— За момента не разполагаме с такава — прокашля се Линдрос. — Борн изчезна яко дим.

— Изчезна яко дим ли? За бога, Мартин, ти разузнавателна операция ли ръководиш или какво?

— Онзи е истински магьосник.

— Напротив, той е човек от плът и кръв като всеки от нас — избоботи директорът. — Как допусна да ти се изплъзне за пореден път между пръстите? Нали твърдеше, че всички точки са под наблюдение.

— Да, но той просто…

— Изчезна, разбрах. Значи това имаше да ми казваш? Ей сега вече Алонзо-Ортис ще ми сложи главата на дръвника. Но най-напред възнамерявам да клъцна твоята.

Директорът прекъсна връзката и хвърли телефона през отворената врата на леглото си. Изкъпа се, облече се, глътна от голямата чаша кафе, която Маделин безропотно му подаде, и се качи в очакващата го вече кола.

Погледът му проби армираното стъкло и жадно погълна фасадата на къщата му, тъмночервените тухли с бледи клиновидни камъни на сводовете в ъглите, с кепенци на прозорците. Някога бе принадлежала на руски тенор, Максим еди-кой си. Директорът я хареса заради съразмерната й елегантност и аристократично излъчване, каквито не се намираха в днешните сгради. Най-хубавото обаче беше онова старомодно чувството за неприкосновеност на личността, което внушаваше. То се дължеше до голяма степен на павирания двор, опасан с листата тополи, и на ръчно изработената желязна ограда.

Отпусна се назад на плюшената седалка на линкълна, загледан мрачно в спящия Вашингтон. „Мамка му, по това време са будни само червеношийките, рече си, нима не ми се полага малко уважение, нима след всичките тези години не съм заслужил да спя след пет сутринта?“

Прелетяха през моста „Арлингтън Мемориал“, река Потомак изглеждаше оловносива и неподвижна като самолетна писта. На другия бряг, зад мемориала „Линкълн“, който малко или повече наподобяваше дорийски храм, се извисяваше Вашингтонският монумент — сърдит и навъсен като стрелите, с които спартанците са пронизвали враговете си право в сърцата.

 

 

Водата се затваря над главата му и той чува звън, все едно монаси са ударили камбаната, гласът й отеква от хребет на хребет и обикаля гористите планини; монасите, които преследваше, докато беше пленен от червените кхмери. Мирише и на още нещо… на канела. Водата, разбунена от бързото течение, е оживяла от нетипични звуци и аромати. Течението го дърпа, потапя го все по-надолу и той започва да потъва. Колкото и яростно да се бори, колкото и отчаяно да се стреми към повърхността, усеща как се върти и потъва като натъпкан с олово. Ръцете му драпат към дебелото въже, вързано за левия му глезен, но то е хлъзгаво и се изплъзва от пръстите му. За него е ужасно важно, задължително е да разбере какво го дърпа към гибелта му, сякаш това би го спасило от неназовим ужас. Продължава да пада все по-надолу, тъмнината го обгръща, а той все така не разбира как е попаднал в тази ситуация. Под него, на другия край на опънатото въже, забелязва мъглив силует — нещото, което го дърпа към дъното. От вълнение в гърлото му е заседнала буца, сякаш валмо коприва, взира се да види по-ясно очертанията, пак чува онзи звън, не, този път е по-отчетлив, не са камбани, друго е, нещо смътно познато, полузабравено. Най-сетне разбира какво го дърпа към дъното — човешко тяло. Изведнъж тялото започва да ридае…

Хан се стресна и се събуди, гърлото му е свито от стон. Прехапа устни и се огледа в мрачния салон на самолета. Навън беше тъмно като в рог. Беше заспал, макар че се заричаше да остане буден, защото знаеше, че в противен случай ще го връхлети вечният му кошмар. Надигна се, отиде до тоалетната, където изтри потта от лицето и ръцете си с хартиени кърпи. Чувстваше се по-уморен, отколкото при излитането на самолета. Докато се взираше във физиономията си в огледалото, пилотът съобщи колко време остава до летище „Орли“: четири часа и петнайсет минути. За Хан това беше цяла вечност.

 

 

Когато излезе, отвън се беше събрала опашка. Върна се на мястото си. Джейсън Борн имаше конкретна крайна цел — разбра го от информацията, която получи от Файн. Борн разполагаше с пратка, адресирана до Алекс Конклин. Дали е възможно да е заел самоличността на Конклин? Хан вероятно би обмислил подобен вариант, ако беше на мястото на Борн.

Погледна през илюминатора към черното небе. Ясно е, че Борн е някъде в гъмжилото на милионния град, но Хан бе почти сигурен, че Париж е само междинна спирка за противника му. Тепърва ще се наложи да разгадава коя е крайната точка от пътуването му.

* * *

Секретарката на съветничката по националната сигурност се покашля дискретно и директорът си погледна часовника. Онази кучка Роберта Алонзо-Ортис го остави да чака вече четирийсет минути. В тези среди игричките на власт бяха практика, но тя все пак е жена, за бога. Пък и двамата са членове на Съвета по национална сигурност! Но да, тя е дясната ръка на президента; нейните съвети имат най-голяма тежест пред него. Къде, по дяволите, е Брент Скоукрофт, когато човек има нужда от него? Надяна на лицето си усмивка и се извърна от прозореца, през който гледаше, докато мисълта му бе заета с разни неща.

— Вече може да ви приеме — изчурулика секретарката. — Разговорът й с президента току-що приключи.

„Отмъстителната кучка не пропуска случай, помисли си директорът. Как само й е кеф да ми се прави на всемогъща.“

Съветничката по националната сигурност се беше укрепила зад писалището си — масивна антика, инсталирана в кабинета й на нейни разноски. За директора това бе необяснимо и нелепо, още повече, че на плота нямаше нищо друго, освен комплект месингови химикалки, подарък от президента за встъпването й в длъжност. Директорът нямаше вяра на хора с разтребени бюра. На изящна позлатена поставка зад гърба й бяха забучени американското знаме и знамето с президентския печат. Между тях се виждаше паркът „Лафайет“. От другата страна на писалището й имаше два тапицирани стола. Директорът ги погледна едва ли не с копнеж.

Роберта Алонзо-Ортис изглеждаше свежа и бодра в тъмния си костюм и бяла копринена риза. На ушите и се поклащаха емайлирани обеци със златни подложки и с американското знаме отгоре.

— Току-що разговарях по телефона с президента — каза тя без предисловия: никакво „Добро утро“ или „Заповядайте, седнете“.

— Секретарката ви ме информира.

Алонзо-Ортис го стрелна с поглед — мимолетно напомняне за това колко мрази да я прекъсват.

— Разговорът ни касаеше вас.

Макар да се постара да остане невъзмутим, директорът усети как тялото му трепва.

— В такъв случай може би беше редно и аз да присъствам.

— Не би било неуместно — вметна тя, преди той да има време да отвърне на словесния й шамар. — Конференцията по тероризма се открива след пет дни. Всички служби са в готовност, затова ми е адски неприятно да повтарям, че само ние тук сме принудени да вървим по тънък лед. Няма сила, способна да осуети конференцията, особено някакъв разбеснял се убиец на ЦРУ. Президентът очаква конференцията да приключи с небивал успех. За него тя може да се окаже ключът към преизбирането му на поста. Нещо повече — би могла да се превърне в неговия завет. — Просна длани върху свръхлъскавата повърхност на плота. — Искам да ме разберете съвсем ясно — за мен конференцията е приоритет номер едно. Нейният успех ще гарантира, че идните поколения ще помнят и славят този президентски мандат.

Тъй като не получи покана да седне, директорът изслуша прав дългата й тирада. Той схвана подтекста, унизен от помпозните и гръмки приказки. Не беше човек, който се поддава на заплахи, най-малкото — прикрити. Почувства се като наказан първокласник.

— Наложи се да го информирам за провала на „Уошингтън Съркъл“ — продължи тя, а на лицето й се изписа такова отвращение, сякаш директорът я бе накарал да занесе в Овалния кабинет чувал с изпражнения. — Всеки провал неизменно води след себе си заключения. От вас се иска да анализирате изводите от последния, за да бъде погребан възможно най-скоро. Ясно ли е?

— Напълно.

— Защото нещата няма да се разсеят от само себе си — додаде тя.

На слепоочието на директора бе започнала да пулсира вена. Изпита неистово желание да я замери с нещо.

— Казах, че разбирам напълно.

Роберта Алонзо-Ортис го изгледа от упор, сякаш се опитваше да прецени дали може да му се вярва.

— Къде е Джейсън Борн? — рече най-накрая.

— Напусна страната. — Юмруците на директора бяха побелели от стискане. Не можеше да каже на тая кучка, че Борн просто е изчезнал. Всъщност с усилие произведе и този отговор. В следващия миг забеляза изражението на лицето й и разбра грешката си.

— Напуснал е страната? — Алонзо-Ортис стана. — И къде е отишъл?

Директорът запази мълчание.

— Ясно. Ако Борн припари в района на Рейкявик…

— Защо да го прави?

— Нямам представа. Доколкото си спомням, се е побъркал. Вършее и прави поразии. Сигурно е наясно, че саботирането на конференцията би ни изложило, както нищо друго. — Този път изглеждаше наистина разярена и директорът за пръв път изпита страх от нея. — Искам главата му — изсъска.

— Аз също. — Директорът едва се сдържаше. — Той уби вече двама души, единият от които е мой стар приятел.

Съветничката по националната сигурност заобиколи писалището си.

— Президентът иска Борн да бъде ликвидиран. Един разбеснял се агент — а нека си го кажем направо, Борн е най-тежкият възможен случай — е способен на всичко. А не можем да си позволим да ни изненада с нещо. Ясна ли съм?

Директорът кимна.

— Можете да ми вярвате — смятайте Борн за мъртъв; за изчезнал, все едно никога не е съществувал.

— От вашата уста в Божиите уши. Президентът ви държи под око — рече Роберта Алонзо-Ортис, с което приключи разговора толкова грубо и внезапно, колкото го бе започнала.

 

 

Джейсън Борн пристигна в Париж във влажна, облачна сутрин. На фона на дъжда градът на светлините не му се показа в пълния си блясък. Сградите с мансарди под покривите изглеждаха сивкави и натъжени, характерните парижки кафенета, изпълващи тротоарите с глъчка и живот, бяха пусти. Животът, макар и притихнал, си продължаваше, но градът беше различен от дните, когато го обливаха сияйни слънчеви лъчи и от почти всеки ъгъл долитаха сърдечни разговори и смехове.

Изтощен както физически, така и психически, през по-голямата част от полета Борн спа, свит на кълбо и полегнал на една страна. Сънят му сегиз-тогиз беше прекъсван от смущаващи кошмари, но все пак успя да му осигури тъй нужната почивка след болезнената душевна агония, в която го запратиха събитията около излитането му. Събуди се вкочанен от студ, с мисълта за малката каменна фигурка на Буда, увесена на врата на Хан. Физиономията сякаш му се подиграваше, хилеше се насреща му — загадка, върху която трябваше да помисли. Знаеше, че изработката не е уникална — в магазина, от който избраха подаръка на Джошуа, имаше още поне десетина подобни! Освен това много будисти в Азия носят такива амулети за късмет и предпазване от зло.

В съзнанието му изплува онова характерно изражение на Хан, изпълнено с очакване и омраза, когато попита: Позна го, нали? След което изсъска с жар: Този амулет си е мой, Борн. Разбираш ли? Този Буда си е мой! „Хан не е Джошуа Уеб“, каза си Борн. Той е умен, но жесток човек — убиец, взел много жертви. Изключено е да е негов син.

Въпреки силния вятър, който ги посрещна още щом оставиха бреговете на Съединените щати зад гърба си, полет 113 на „Ръш Сървис“ кацна на летище „Шарл дьо Гол“ горе-долу по разписание. Борн изпита неистово желание да скочи от товарния самолет още на пистата, но се удържа. Следващият самолет захождаше за приземяване. Ако скочи сега, ще се озове сам насред пистите, на място, където никой от летищния персонал няма работа. Предпочете да се въоръжи с търпение и да остане вътре още малко.

Машината забави ход и Борн разбра, че е време да действа. Докато самолетът е в движение и двигателите работят, няма да се приближи никой от наземния персонал. Отвори вратата и скочи на плаца точно когато наблизо минаваше цистерна с гориво. Успя да се покатери в движение. Керосиновите пари извикаха спомена за изненадващата атака на Хан и за момент му прилоша. Скочи от камиона при първия удобен случай и се насочи към сградата на терминала.

Вътре се блъсна в един хамалин, затрупа го с извинения на френски и се заоплаква от адска мигрена, като за убедителност притискаше главата си с ръка. Свърна зад ъгъла и се отправи надолу по коридора, като не след дълго мина през две врати — отвори ги с пропуска, задигнат от хамалина при сблъсъка. Озова се в същинската част на терминала, която за негова неприятна изненада се оказа най-обикновен хангар. Вътре сновяха шепа хора. Но поне беше от другата страна на митницата.

Изхвърли пропуска на хамалина в първото кошче, което мярна. Не искаше да го намерят у него, когато онзи съобщи за липсата. Застана под голям стенен часовник и свери своя. Беше малко след шест сутринта парижко време. Обади се на Робине и му описа къде се намира.

Министърът явно остана озадачен.

— С чартърен полет ли пътува, Джейсън?

— Не, с товарен самолет.

— Bon, сега ми стана ясно какво правиш на стария трети терминал. Сигурно са те отклонили от „Орли“. Стой където си, mon ami. Идвам да те взема. — Изкикоти се. — Между другото, добре дошъл в Париж. Бог да ги убие преследвачите ти.

Борн отиде да се поизмие. Когато се погледна в огледалото в мъжката тоалетна, видя изпито и измършавяло лице, тревожни очи и кръв по шията. Едва се позна. Напълни шепите си с вода и обля лицето и главата си, за да отмие потта, мръсотията и остатъците от грима, който бе използвал преди време. Навлажни хартиена кърпа и попи хоризонталния прорез от нож на шията си. Трябваше да намаже раната с антибиотичен крем възможно най-скоро.

Стомахът му се беше свил на топка и макар да не беше гладен, знаеше, че трябва да хапне нещо. Мине се не мине, устата му се изпълваше с вкус на керосин, от което моментално му се повдигаше, чак очите му се насълзяваха. За да отклони мислите си от неприятното усещане, направи пет минути упражнения за разтягане и още пет обща гимнастика, за да освободи от напрежението мускулите си. Не обърна внимание на болката, която му причиниха упражненията, съсредоточи се върху дълбокото си равномерно дишане.

Когато се върна в терминала, Жак Робине го чакаше. Беше висок, изключително атлетичен мъж, облечен в елегантен костюм на фино райе, лъснати спортни обувки и стилен шлифер от туид. Беше поостарял, в косата му имаше повече сребърни нишки, но като цяло беше такъв, какъвто бе изплувал от накъсаната памет на Борн.

Французинът веднага забеляза приятеля си и на лицето му грейна усмивка. Но не тръгна да го посрещне. Показа му с жестове да се насочи към терминала вдясно. Борн моментално разбра причината. В хангара бяха влезли няколко полицаи и разпитваха летищния персонал — очевидно издирваха подозрителното лице, отмъкнало пропуска на хамалина. Борн продължи, без да забързва крачка. Беше вече пред входа, когато забеляза, че от другата страна на вратата има още двама полицаи с автомати, препасани на гърдите, които следят зорко кой влиза и кой излиза от терминала.

Робине също ги видя. Свъси чело и избърза пред Борн, излезе с гръм и трясък през вратата и се отправи директно към полицаите, за да отклони вниманието им. Представи се и те му обясниха, че издирват заподозряно лице, по всяка вероятност терорист, който е откраднал пропуска на човек от персонала. Показаха му фотокопие на снимка на Борн, явно пратена по факса.

Министърът отвърна, че не е виждал този човек. Изведнъж на лицето му се изписа страх. Защото, ами да, не е изключено терористът да е изпратен след него. Дали биха били така любезни да го съпроводят до колата му?

Щом тримата се отдалечиха, Борн отвори вратата и потъна в сивкавата мъгла. Видя как полицаите изпращат Робине до пежото му и се отдалечи в противоположната посока. Министърът се качи в автомобила си и скришом хвърли поглед към Борн. Благодари на полицаите, които се върнаха на поста си пред входа на терминала.

Робине подкара колата, направи обратен завой и се насочи към изхода на летището. Извън полезрението на полицаите забави ход и свали страничния прозорец.

— Разминахме се на косъм, mon ami.

Борн понечи да се качи, но Робине поклати глава.

— При положение, че цялото летище е вдигнато на крак, със сигурност ще има още полицейски постове. — Посегна под волана и натисна бутона за отваряне на капака на багажника. — Няма да пътуваш в лукс. — Погледна го извинително. — Но за момента е най-сигурното, което мога да ти предложа.

Без повече приказки Борн влезе в багажника и затвори капака, Робине тръгна. Добре, че министърът се оказа прозорлив. Преминаха през две блокади, преди да напуснат летището. Първата беше организирана от националната полиция, втората — от Ке д’Орсе, френския еквивалент на ЦРУ. За човек като министъра нямаше проблем да мине през огражденията, но и на двете места му показаха снимката на Борн и го попитаха дали е виждал беглеца.

Десет минути след като се качи на магистралата А1, Робине спря на аварийна отбивка и отвори капака. Борн излезе от багажника, премести се на предната седалка, Робине се върна на магистралата и отпраши на север.

 

 

— Той е! — Хамалинът посочи нискокачествената снимка на Джейсън Борн. — Този човек ми открадна пропуска.

— Сигурен ли сте, мосю? Погледнете по-внимателно.

Инспектор Ален Савой попремести снимката пред потенциалния свидетел. Намираха се в хале във вътрешността на трети терминал на летище „Шарл дьо Гол“, където Савой бе решил да устрои временния си щаб. Мястото беше доста отвратително, смърдеше на плесен и дезинфектанти. Струваше му се, че където и да отиде, попада все на такива места. В живота му нямаше нищо постоянно.

— Да, сигурен съм — потвърди онзи. — Блъсна се в мен и каза, че имал мигрена. Десет минути по-късно, когато трябваше да мина през охраняема врата, установих, че пропускът ми липсва. Той го е взел.

— Да, прав сте — кимна инспекторът. — Присъствието ви е засечено на две места, след като сте съобщили за кражбата. Заповядайте. — Подаде му пропуска.

Инспекторът беше нисък на ръст и доста чувствителен на тази тема. Лицето му изглеждаше в безпорядък, като обраслата му тъмна коса. Устните му изглеждаха постоянно свити, сякаш дори когато почива, продължава да мисли за работата си.

— Намерихме го в кофа за боклук.

— Благодаря ви, инспекторе.

— Да ви предупредя, че ще бъдете глобен. В размер на една дневна надница.

— Но това е нечувано! — възмути се хамалинът. — Ще уведомя синдиката. Може да се стигне до демонстрация.

Инспектор Савой въздъхна. Беше свикнал с подобни заплахи. Синдикалистите вдигаха митинги за щяло и нещяло.

— Можете ли да ми кажете още нещо за инцидента?

Мъжът поклати глава и инспекторът го освободи. Втренчи поглед в пратения по факса лист. Освен снимката на Джейсън Борн върху него имаше и телефонен номер в САЩ. Савой извади мобилния си телефон и набра номера.

— Мартин Линдрос, заместник-директор на ЦРУ. Слушам ви.

— Мосю Линдрос, тук инспектор Ален Савой от Ке д’Орсе. Открихме беглеца ви.

— Моля?

Небръснатото лице на Савой се разтегли в усмивка. Ке д’Орсе обикновено сучеше от цицката на ЦРУ. За инспектора беше огромно удоволствие — да не говорим за чувството за национална гордост — да преобърне нещата.

— Добре ме чухте. Джейсън Борн пристигна на летище „Шарл дьо Гол“ около шест часа парижко време тази сутрин. — Сърцето му изпръхтя при шума на рязко поемане на въздух от другата страна на линията.

— Задържахте ли го? — попита Линдрос. — Борн арестуван ли е?

— За жалост, не.

— Какво имате предвид? Къде е?

— Тук е загадката. — Тишината се проточи толкова, че накрая Савой все пак трябваше да отговори: — Още ли сте на телефона, мосю Линдрос?

— Да, инспекторе. Просто си преглеждам записките. — Пак настъпи тишина, този път по-кратка. — Алекс Конклин е имал тайна връзка във висшите френски правителствени кръгове. Човекът се казва Жак Робине — познавате ли го?

— Certainement^[2]. Мосю Робине е министърът на културата. Нали не очаквате да повярвам, че човек от неговия ранг е във връзка с онзи луд?

— Не, ни най-малко — побърза да го успокои Линдрос. — Но Борн вече уби господин Конклин. Щом в момента е в Париж, е логично да се предположи, че може да посегне и на господин Робине.

— Един момент, не затваряйте, ако обичате. — Савой беше сигурен, че името на Робине му се мярна някъде из бумагите от деня. Махна на един от подчинените си да му донесе папка с документи. Запрелиства трескаво докладите, където бяха отбелязани всички разпити, извършени сутринта на територията на „Шарл дьо Гол“ от всички възможни институции — полиция и тайни служби. Не след дълго попадна на търсеното име. Веднага грабна слушалката.

— Мосю Линдрос, днес мосю Робине е идвал тук.

— На летището ли?

— Да, и не само това. Бил е разпитан на същия терминал, където е установено, че е пристигнал Борн. Всъщност министърът е изглеждал доста притеснен, като е чул името на беглеца. Помолил е двама полицаи да го придружат до автомобила му.

— Това доказва теорията ми. — Гласът на Линдрос бе задъхан от превъзбуда и тревога. — Трябва да намерите Робине, инспекторе. Незабавно.

— Няма проблеми — отвърна Савой. — Просто ще се обадя в кабинета му.

— Точно това не бива да правите — извика Линдрос. — Тази операция трябва да остане в пълна тайна.

— Но Борн не може…

— През краткото време, откакто работя по това разследване, инспекторе, се научих да не употребявам израза „Борн не може“, защото Борн може. Той е изключително умен и опасен убиец. Всеки, който го приближи, рискува живота си. Ясно ли е?

— Не ви разбрах, мосю?

Линдрос се постара да говори по-бавно.

— Не знам как ще намерите Робине, но използвайте само сигурни и неофициални канали. Изненадате ли министъра, е възможно да изненадате и Борн.

— D’accord^[3]. — Савой стана и се огледа за тренчкота си.

— Чуйте ме добре, инспекторе. Силно съм притеснен за живота на господин Робине. Сега всичко зависи от вас — приключи разговора Линдрос.

 

 

Покрай тях прелитаха наблъскани един в друг високи блокове, бизнес центрове, лъскави фабрики — според американските разбирания, скучни и еднообразни сгради, на които свъсеното време придаваше още по-отблъскващ вид. Не след дълго Робине слезе от магистралата и зави на запад по CD47. Вече валеше като из ведро.

— Къде отиваме, Жак? — попита Борн. — Трябва да се добера до Будапеща по възможно най-бързия начин.

— D’accord — отвърна Робине. От време на време поглеждаше в огледалото за обратно виждане, за да провери дали нямат опашка от полицаи. Екипи от разузнаването би забелязал по-трудно, защото използваха немаркирани коли и ежемесечно сменяха марките и моделите, като ги въртяха между отделите. — Бях ти запазил билет за полет, който излетя преди пет минути. Но докато пристигнеш, ситуацията на шахматната дъска се промени. ЦРУ нададе неистов вой за главата ти, който достигна до всички точки на света, където Агенцията има влияние — включително до моя район.

— Но не може да няма начин…

— Разбира се, че има начин, mon ami — усмихна се Робине. — Винаги има начин — един приятел ме научи на това, казваше се Джейсън Борн. — Качи се на № 17 и зави на север. — Докато ти почиваше в багажника на колата ми, аз не стоях със скръстени ръце. В четири часа от „Орли“ излита военен самолет.

— Имаш предвид четири следобед? — уточни Борн. — А няма ли вариант да стигна до Будапеща с кола?

— Прекалено е рисковано, навсякъде е пълно с полиция. Пък и откачените ти американски приятелчета вдигнаха на крак и нашето разузнаване. — Французинът сви рамене. — Всичко е уредено. Разполагам с всички необходими документи, за да се качиш на борда. При военните ще си на сигурно място, няма кой да те проверява. Пък и във всеки случай е най-добре да оставим инцидента от трети терминал да поотшуми, non! — Изпревари няколко бавно движещи се коли. — Дотогава ще трябва да те скрием някъде.

Борн извърна глава и се загледа в безрадостния промишлен пейзаж. Събитията, разразили се при последната му среща с Хан, се стовариха отгоре му с тежестта на товарен влак. Не можеше да отклони вниманието си от парещата болка в душата си, както човек непрекъснато опипва с език болния си зъб, било то само за да провери докъде е пробила болката. Строго аналитичната половина от мозъка му вече бе установила, че казаното от Хан по никакъв начин не потвърждава теорията, че азиатецът познава отблизо Дейвид или Джошуа Уеб. Имаше намеци, подмятания — окей, но доколко бяха сериозни?

Борн, усетил погледа на Робине, се извърна още повече към прозореца.

Французинът изтълкува погрешно мрачното мълчание на приятеля си.

— До шест тази вечер ще си в Будапеща, mon ami, не се притеснявай.

— Merci, Жак. — Борн мигновено се отърси от потискащите мисли. — Благодаря ти за любезността и помощта. Какво следва?

— Alors^[4], отиваме в Гусенвил. Не може да се каже, че е най-живописното френско градче, но там ни очаква един човек, който ще те заинтригува — поне така мисля.

До края на пътуването Робине не каза нито дума повече. По отношение на Гусенвил се оказа прав. Беше от онези някогашни френски села, които поради близостта си до летището бяха превърнати в модерни промишлени зони. Потискащите редици от високи сгради, бизнес центровете със стъклени фасади и огромните търговски центрове от рода на „Уол-март“ изглеждаха малко по-приветливи благодарение на площадчетата и тротоарите, украсени с пъстри цветни лехи.

Борн забеляза радиостанцията, монтирана под таблото — вероятно предназначена за шофьора на Жак. Робине спря да зареди и Борн го попита за честотите, които използват националната полиция и Ке д’Орсе. Докато Робине пълнеше резервоара, Борн прослуша и двете, но не засече информация за инцидента на летището и изобщо нищо, което да го касае. Загледа се в колите, които влизаха и излизаха в бензиностанцията. Приближи се жена и помоли Жак да погледне предната дясна гума на автомобила й. Струвало й се, че е поспаднала. След малко наблизо спря кола с двама млади мъже. Слязоха. Единият вдигна крак на предната броня, другият влезе в магазина. Този, който остана край колонката, хвърли поглед на пежото на Жак, но в следващия момент забеляза жената, която тъкмо се бе върнала при своята кола, и се загледа в нея.

— Нещо в ефира? — попита Робине, щом седна до Борн.

— Нищо.

— Липсата на новини е добра новина — заключи той и тръгна.

Залутаха се из неприветливите градски улички, Борн сегиз-тогиз хвърляше по едно око в огледалото, за да види дали двамата младежи от бензиностанцията не ги следят.

— Гусенвил има древни кралски корени — обясни Робине. — Някога градчето било собственост на Клотер, жената на Кловис — крал на Франция през шести век. По времето, когато франките все още били считани за варвари, той наложил католицизма, като заставил римляните да ни приемат в лоното на църквата. Императорът го направил консул. Така ние сме се простили с варварството, за да се превърнем в яростни защитници на вярата. Днес от средновековния облик на града не е останало нищо. — Министърът спря пред редица жилищни блокове. — Френската история нерядко е скрита на най-невероятни места — заключи той.

— Надявам се не ме водиш в апартамента на настоящата си любовница? — каза Борн, докато се оглеждаше. — Спомням си, че последния път в кафенето, където бяхме седнали, влезе жена ти и се наложи да се преструвам, че дамата на масата ни е с мен.

— Ако не ме лъже паметта, прекара чудесен следобед. — Робине поклати глава. — Не, Делфин, с всичките й парцалки „Диор“ и джунджурийки „Ив Сен Лоран“ по-скоро би си прерязала вените, отколкото да дойде да живее в Гусенвил.

— Ами тогава какво правим тук?

Министърът го изгледа продължително под дъжда.

— Скапано време — рече накрая.

— Жак…?

— О, да, извинявай, mon ami. Нещо се отплеснах._ Alors_, искам да те запозная с Милен Дютронк. — Килна глава на една страна. — Чувал ли си това име? — Борн не беше и французинът продължи: — Така и предполагах. Е, сега, след като Алекс е вече покойник, мисля, че имам право да ти го кажа. Мадмоазел Дютронк беше негова любовница.

— Нека позная — извика внезапно Борн, — светли очи, дълга чуплива коса, леко иронична усмивка.

— Значи все пак ти е казал?

— Не, видях нейна снимка — може би единствената вещ в спалнята му, загатваща за личен живот. — Замълча за миг, после попита: — Тя знае ли?

— Обадих й се още щом разбрах.

Борн се запита защо Робине не е дошъл да й го съобщи лично — обикновено така се прави.

— Стига приказки — министърът измъкна една торба иззад шофьорското място. — Да вървим при Милен.

Слязоха от пежото и изтичаха под дъжда през цветна алея до циментово стълбище. Робине натисна звънеца на апартамент 4А и след минутка електронната брава изжужа.

Отвътре сградата изглеждаше толкова неприветлива, колкото и отвън. Изкачиха стълбите до четвъртия етаж и тръгнаха по коридор с еднакви врати от двете страни. С приближаването им се отвори врата. На прага стоеше Милен Дютронк.

Беше с около десетина години по-възрастна от жената на снимката. Борн я прецени около шейсетте, макар да изглеждаше на не повече от петдесет. Независимо от възрастта, светлите й очи бяха запазили блясъка си, а усмивката й изглеждаше все така загадъчна. Беше облечена в дънки и мъжка риза — дрехи, които подчертаваха изящната й женственост. Обувките й бяха с ниски токове, а косата й, на вид естествено руса — вързана на конска опашка.

— Bonjour, Жак — поднесе лице към Робине и докато се целуваха два пъти, извърна поглед към непознатия.

В лицето й Борн видя детайли, които фотоапаратът не беше уловил. Цветът на очите, изящната извивка на ноздрите, белотата на равните зъби. Лицето на тази жена излъчваше едновременно сила и мекота.

— А вие трябва да сте Джейсън Борн. — Сивите й очи го огледаха безпристрастно от горе до долу.

— Моите съболезнования за Алекс — рече той.

— Благодаря ви. Беше голям шок за всички, които го познаваха. — Отдръпна се от прага. — Заповядайте.

Докато домакинята затваряше входната врата, Борн огледа стаята. Госпожица Дютронк живееше насред прозаичен и скучен градски пейзаж, но апартаментът й нямаше нищо общо с външния свят. За разлика от повечето хора на нейната възраст, тя не се бе заринала със стари мебели и реликви от миналото. Всичко в жилището й беше стилно и удобно. Няколко стола, комплект от две канапета, поставени едно срещу друго от двете страни на камината, фигурални завеси. Апартаментът й създаваше уют, който човек трудно би загърбил, заключи Борн.

— Разбрах, че пътуването ви е било доста изтощително и дълго — подхвана тя. — Сигурно умирате от глад. — Не спомена нищо за окаяния му външен вид, за което той й благодари мислено. Настани го, сервира му ястие, наля му питие — типично европейска кухня. Когато всичко бе готово, седна срещу него и сключи ръце върху масата.

Едва тогава Борн забеляза, че лицето й е обляно в сълзи.

— Бързо ли е починал? — попита тя. — Мира не ми дава въпросът дали се е мъчил.

— Не — искрено отвърна Борн. — Мисля, че не се е мъчил.

— Поне това е успокоение. — На лицето й се изписа дълбоко облекчение. Мадмоазел Дютронк се облегна назад и Борн едва сега осъзна, че през цялото време е седяла в напрежение. — Благодаря ти, Джейсън. — Вдигна глава, изразителните й сиви очи се взряха в него. Те казваха всичко. — Мога ли да те наричам Джейсън?

— Разбира се.

— Познаваше Алекс добре, нали?

— Доколкото някой може да познава добре Алекс Конклин.

Погледът й светкавично се стрелна към Робине, но това бе достатъчно.

— Трябва да се обадя по телефона. — Министърът вече държеше мобилния си телефон в ръка. — Ще ме извините, ако ви оставя за малко, надявам се.

Жената изпрати с блуждаещ поглед Робине, който се отправи към дневната. После се обърна към Борн.

— Това, което ми каза току-що, Джейсън, беше отговор на истински приятел. Дори Алекс да не ми беше говорил никога за теб, щях да съм убедена, че си такъв.

— Алекс ви е говорил за мен? — Борн поклати глава. — Той никога не говори за работата си с цивилни лица.

Пак същата усмивка, този път насмешката в нея личеше по-ясно.

— Е, аз не съм точно… цивилно лице, както се изрази. — В ръката й имаше кутия цигари. — Имаш ли нещо против да запаля?

— Не, разбира се.

— Защото на повечето американци не им е приятно. Май сте развили мания на тая тема, а?

Въпросът беше риторичен и Борн не отговори. Проследи с поглед как запали цигарата си, вдиша дълбоко дима, после го изпусна бавно, изящно.

— Всъщност определено не съм цивилно лице. — Димът я обгърна. — Работя за Ке д’Орсе.

Борн не помръдна. Ръката му под масата намери керамичния пистолет на Дерон.

Сякаш прочела мислите му, мадмоазел Дютронк поклати глава.

— Успокой се, Джейсън. Жак не ти е подготвил капан. Тук си сред приятели.

— Не разбирам — призна Борн. — Ако вие работите за френското разузнаване, Алекс със сигурност не би споделял с вас нищо, свързано с работата си, за да не ви поставя в неудобна ситуация.

— Така е. Спазвахме тези правила дълги години. — Мадмоазел Дютронк дръпна от цигарата си и остави дима да излезе през разтворените й ноздри. Имаше навика да повдига леко глава, докато издиша. Заприлича му на Марлене Дитрих. — Но в един момент, беше съвсем наскоро, се случи нещо. Не знам какво, той не пожела да ми каже, колкото и да го молех.

Остана загледана в Борн през облака дим. Човек, работещ за разузнавателна агенция, би трябвало да умее да запазва каменно изражението на лицето си и по никакъв начин да не разкрива чувствата или мислите си. В нейните очи обаче Борн видя как мисълта й работи трескаво и разбра, че тя няма намерение да се пази от него.

— Кажи ми, Джейсън, като дългогодишен приятел на Алекс, да си го виждал някога изплашен?

— Не — веднага отвърна Борн. — Алекс не познаваше страха.

— Е, въпросния ден той беше изплашен. Именно затова настоях да ми каже какво става, за да се опитам да помогна или поне да го убедя да се пази повече.

Борн се надвеси напред, напрегнат така, както преди малко бе усетил събеседницата си.

— Кога се случи това?

— Преди две седмици.

— Успяхте ли да разберете за какво изобщо се касае?

— Единственото, което знам, е едно име — Феликс Шифър.

Пулсът на Борн заби учестено.

— Доктор Шифър е работил за АМИПО.

Тя свъси чело.

— Алекс ми каза, че работи към Отдела за тактически несмъртоносни оръжия.

— Това е подразделение на ЦРУ — рече Борн почти на себе си. Мозайката постепенно започваше да се подрежда. Възможно ли е Алекс да е вербувал Шифър да напусне АМИПО и да отиде в Отдела за тактически оръжия? Несъмнено за Алекс не е било проблем да помогне на Шифър „да изчезне“. Но защо да го прави? Ако е бракониерствал на територията на Министерството на отбраната, би следвало да бъде подготвен за ответна реакция.

Погледна Милен.

— Доктор Шифър ли беше причината за страха на Алекс?

— Не пожела да ми каже, Джейсън. Но това е нормално. Онзи ден Алекс говори с много хора по телефона, отговори на много обаждания за кратко време. Беше ужасно напрегнат и разбрах, че явно е достигнал до критичен момент в изключително сериозна оперативна акция. Чух името на доктор Шифър да се споменава на няколко пъти. Подозирам, че е бил обект на въпросната операция.

 

 

Инспектор Савой седеше в ситроена си, заслушан в стърженето на чистачките по предното стъкло. Мразеше дъжда. В деня, когато го напусна жена му, валеше; в деня, когато дъщеря му замина да учи в Америка, за да не се върне никога повече, пак валеше. Сега тя живееше в Бостън, беше женена за скучен банкер по инвестициите. Имаше три деца, къща, имот — всичко, за което може да мечтае едно момиче. А той какво? Седи в тоя забутан град, как му беше името, а, да — Гусенвил, и си гризе ноктите чак до живеца. И за капак на всичко — пак вали.

Е, поне има малко разнообразие, все пак следи най-търсената мишена на ЦРУ. Докопа ли Джейсън Борн, кариерата му ще бъде изстреляна в космоса. Може дори самият президент да го забележи. Хвърли поглед към колата, паркирана край отсрещния тротоар — пежото на министър Робине.

От архива на Ке д’Орсе разбра марката, модела и регистрационния номер на автомобила. Колегите му го информираха, че след напускане на летището Робине е тръгнал на север по А1. След като провери кой отговаря за северната част от полицейската мрежа, Савой лично се обади на всички коли, една по една, за да ги предупреди да не използват по никакъв повод радиочестоти, които не са абсолютно сигурни — в съгласие с предупреждението на Линдрос. Никой от постовете не бе забелязал колата на Робине и Савой тъкмо започваше да губи надежда, когато му се обади Жюстин Берар и му каза, че не само е видяла колата на министъра, но и е разменила няколко думи с него на една бензиностанция. Робине й се сторил напрегнат, нервен, дори малко груб.

— Значи поведението му ти се стори особено?

— Да, определено. Макар че го осъзнах по-късно. Но съм сигурна, че беше притеснен.

— Сам ли пътуваше министърът? — попита инспекторът.

— Не мога да кажа със сигурност. Валеше като из ведро, прозорците бяха замъглени — отвърна Берар. — Пък и да си призная, вниманието ми беше съсредоточено върху Робине.

— Да, апетитно парче — изкоментира Савой по-остро, отколкото бе възнамерявал. Оценяваше помощта на Берар — беше видяла накъде тръгва министърът, а по-късно откри и колата му пред жилищен блок в Гусенвил.

 

 

Мадмоазел Дютронк свали цигарата от устата си, погледът й беше фиксиран върху белега на врата на Борн.

— Раната ти пак се е разкървила. Ела. Трябва да се погрижим за нея.

Поведе го към банята, решена в морскосиньо и кремаво. Имаше прозорче към улицата, откъдето се процеждаше оскъдна светлина от намръщения ден. Сложи го да седне и проми раната със сапун и вода.

— Кървенето спря. — Намаза зачервеното място с антибиотичен крем. — Не си се порязал, без да искаш. Бил си се с някого.

— Не беше лесно да се измъкна от Щатите.

— Ти си същият твърдоглавец като Алекс. — Отдръпна се за миг, като че да го огледа по-добре. — Тъжен си, Джейсън. Потънал си в скръб.

— Мадмоазел Дютронк…

— Наричай ме Милен. Настоявам. — Умело приготви превръзка от стерилна марля и цитопласт и запечата раната. — Сигурно си променяш външния вид на всеки три дни.

— Да — той се усмихна в отговор на нейната усмивка. — Merci, Милен.

Докосна го нежно по бузата.

— Наистина изглеждаш ужасно тъжен. Знам колко бяхте близки с Алекс. Ти му беше като син.

— Той ли го каза?

— Не беше нужно. Винаги когато заговаряше за теб, в очите му проблясваше особено пламъче. — Огледа за последно превръзката. — Знам, че не съм сама в скръбта си.

Борн изпита силно желание да й разкаже всичко, да й признае, че го измъчва не само смъртта на Алекс и Мо, но и срещата с Хан. Успя да се въздържи. Нейната скръб й бе достатъчна.

— Каква ви е уговорката с Жак? — попита след малко. — Имате вид на хора, които не се понасят.

Милен отвърна поглед към фигуралното стъкло на прозорчето, по което се стичаше дъждът.

— Той прояви голяма смелост, като те доведе тук. Сигурно му е коствало много да ме помоли за помощ. — Застана с лице към Борн, в очите й напираха сълзи. Смъртта на Алекс явно бе изкарала на повърхността бурни чувства. Джейсън едва сега осъзна, че миналото на тази жена е разтърсено дълбоко от размътените води на настоящите събития. — На света има много мъка, Джейсън. — По бузата й се изтърколи една-единствена сълза, проблесна за миг и капна. — Преди Алекс в живота ми присъстваше Жак.

— Била сте негова любовница?

— Тогава той още не беше женен — поклати глава тя. — И двамата бяхме много млади. Правехме любов като луди и понеже и двамата, както казах, бяхме млади и зелени, аз забременях.

— Значи имате дете?

— Non. — Тя изтри очите си. — Не можех да го задържа. Не обичах Жак. Случилото се ми помогна да го разбера. Той ме обичаше и освен това… освен това беше ревностен католик.

Засмя се, но някак тъжно, Борн се сети за историята на Гусенвил, която му разказа Жак в колата — как франките били спечелени за църквата. Приемайки католицизма, крал Кловис е проявил прозорливост, но нещата опирали по-скоро до оцеляване и политика, отколкото до вяра.

— Жак никога не можа да ми прости. — В тона й нямаше самосъжаление, от което изповедта й прозвуча още по-разтърсващо.

Той се наведе и нежно я целуна и от двете страни, тя простена и го прегърна импулсивно.

Остави го да си вземе душ, а когато Борн излезе от банята, откри върху тоалетната чиния френска военна униформа, старателно скатана. Той се облече и погледна през прозореца. Вятърът люлееше яростно клоните на близката липа. Забеляза симпатична жена, около четирийсетгодишна, да слиза от колата си и да се качва в паркиран до тротоара ситроен, в който седеше мъж на неопределена възраст и нервно си гризеше ноктите. Жената отвори предната дясна врата и се пъхна вътре.

На пръв поглед най-обикновена сцена, ако Борн не беше видял тази жена на бензиностанцията. Същата, която се посъветва с Жак за предната си дясна гума.

Френското разузнаване!

Върна се бързо в дневната, където Жак още говореше по телефона. Щом видя изражението на Борн, министърът прекъсна разговора.

— Какво има, mon ami?

— Клопка — отвърна кратко Борн.

— Моля? Как е възможно!

— Не знам, но отсреща на улицата има черен ситроен с двама агенти вътре.

Милен дойде от кухнята.

— Други двама оглеждат сградата отзад. Но не се тревожи, няма как да разберат точно къде се намираш.

В този момент на вратата се позвъни. Борн извади пистолета си, но Милен го спря с поглед. Направи знак с глава и двамата мъже се дръпнаха встрани. Тя отвори и видя пред себе си инспектор Савой в доста окаян вид.

— Ален, bonjour — поздрави го.

— Съжалявам, че прекъсвам почивката ви — ухили се глуповато той, — но седях навън и в един момент се сетих, че живеете тук.

— Няма ли да влезете, ще ви направя кафе.

— Благодаря, ще трябва да откажа. Нямам време.

— И какво по-точно правехте пред дома ми? — попита Милен с огромно облекчение.

— Търсим Жак Робине.

— Министъра на културата? — облещи се тя. — И какво ще прави той точно тук, в Гусенвил?

— Знам точно толкова, колкото и вие — сви рамене Савой. — Но така или иначе, колата му е отсреща.

— Не можеш толкова лесно да излъжеш инспектора, Милен, прекалено умен е. — Робине се появи откъм дневната, закопчавайки бялата си риза. — Вече знае за нас.

Милен се извърна и стрелна с очи министъра. Той й се усмихна нежно.

Устните му обърсаха нейните, тялото му се прилепи до нейното.

Савой, проследил цялата сцена, пламна.

— Министър Робине… нямах представа… не исках да се натрапвам…

— Приемам извиненията ви — махна с ръка Робине. — Но кажете, за какво съм ви притрябвал?

Савой въздъхна облекчено и му подаде размазаното фотокопие на снимката на Борн.

— Издирваме този човек, господин министър. Известен убиец от ЦРУ, който нещо е побеснял. Имаме основания да смятаме, че е по следите ви и иска да ви убие.

— Но това е ужасно, Ален!

Борн, който наблюдаваше театъра от дъното на стаята, видя в изражението на Милен искрен потрес.

— Не познавам този човек — рече министърът, — нито пък имам някаква представа защо би искал да отнеме живота ми. Но знае ли човек какво се мъти в главата на един убиец, нали така? — Сви рамене и се обърна към Милен, която му подаде сакото и шлифера. — Така или иначе, май се налага по най-бързия начин да се прибера в Париж.

— Ще ви придружим — рече твърдо инспекторът. — Качете се при мен, а помощничката ми ще върне вашата кола. — Покани го с ръка. — Моля, заповядайте.

— Няма да откажа. — Робине му подаде ключа от пежото. — Оставям се на вашите грижи, инспекторе.

Обърна се и притисна Милен в прегръдката си. Савой се отдръпна дискретно с обяснението, че ще изчака в коридора.

— Изведи Джейсън до подземния паркинг — прошепна в ухото й. — Вземи куфарчето ми и преди да се разделите, му дай документите, които са вътре. — Каза й комбинацията и тя кимна.

Дютронк го погледна в очите и го целуна по устните.

— Умната, Жак.

Очите му отвърнаха безмълвно. Щом той се отдалечи, Милен бързо се върна в дневната.

Повика тихичко Борн и той се появи.

— Трябва да се възползваме максимално от предимството, което ти осигури Жак.

— D’accord — кимна Борн.

— Хайде, нямаме време за губене! — Милен взе куфарчето на Робине.

Отвори входната врата, огледа коридора и го поведе към подземния гараж. Спря пред металната решетка. Огледа плаца, доколкото можа.

— Паркингът изглежда чист, но все пак бъди нащрек — човек никога не знае.

Отвори куфарчето и му подаде пакет.

— Тук са парите, които ти трябват, заедно с лична карта и всичко останало. Казваш се Пиер Монтефор — куриер. Задачата ти е да предадеш лично на военното аташе в Будапеща свръхсекретни документи, при това не по-късно от шест вечерта местно време. — Пъхна в ръката му връзка ключове. — На третата редица, предпоследното място вдясно, ще видиш военен мотоциклет.

Борн и Милен се спогледаха за миг. Той понечи да каже нещо, но тя го изпревари.

— Запомни, Джейсън, животът е твърде кратък, за да си позволим да скърбим.

Борн тръгна с твърда крачка и изправен гръб и се озова в мрачно и тъмно помещение с бетонни стени и накапана с машинно масло настилка. Вървеше, без да се оглежда. Щом стигна до третата редица коли, сви вдясно. Само миг по-късно вече беше при мотора — сребрист „Воксан“ VB-1 с мощен 996-кубиков двуцилиндров двигател. Завърза куфарчето зад гърба си така, че агентите на френското разузнаване да го забележат отдалеч. На едната дръжка висеше каска — сложи си я. Яхна мотора и го избута извън клетката за паркиране, запали и излезе под дъжда.

 

 

Жюстин Берар тъкмо се беше замислила за сина си Ив, когато й се обади инспектор Савой. Напоследък й се струваше, че единственият начин за комуникация със сина й са видеоигрите. Когато за пръв път го би на „Автокрадци“, като изпревари колата му със своята, той я погледна и за пръв път я оцени като реално живо същество, а не като досадницата, дето му готви и му пере дрехите. Оттогава все й вадеше душата да го вози на служебната си кола.

Досега все успяваше да отбие атаките, но напоследък усещаше, че започва да се предава — първо, защото наистина смяташе, че е добър шофьор, и, второ, защото адски й се искаше синът й да се гордее с нея.

След като Савой я информира, че е намерил министър Робине и че ще го ескортират до Париж, тя пое нещата в свои ръце и се зае да освободи поставените наблюдателни постове, като разпореди да заемат стандартна конфигурация за съпровождане на VIP персона. Видя инспектора да извежда министъра от входа на блока и даде знак на стоящия наблизо полицай. В същото време огледа улицата, за каквато и да е следа от Джейсън Борн.

Берар преливаше от гордост и чувство за добре свършена работа. Няма значение дали инспектор Савой бе открил министъра в този лабиринт от сгради благодарение на находчивостта или на късмета си. Важното е, че наградата заслужава тя — понеже именно нейният сигнал доведе инспектора в Гусенвил. И тя ще присъства лично, когато заведат министър Робине жив и здрав в Париж.

Савой и Робине пресякоха улицата под зорките погледи на цяла орда полицаи с готови за стрелба пистолети. Жюстин отвори вратата на Савой, а той й даде ключовете от пежото на министъра.

Докато Робине се настаняваше на задната седалка в колата на Савой, Берар чу мощен рев на мотор. Тътенът идваше откъм подземния гараж на сградата, в която Савой откри министър Робине. Тя изпружи врат, разпознала рева на „Воксан“ VB-1 — мотор, използван от военните.

В следващия миг от подземния гараж изхвърча куриер, яхнал въпросния мотор. Берар грабна телефона си. Какво търси военен куриер в Гусенвил? Тя вървеше като в сън към пежото на министъра. Изкрещя личния си код в слушалката и поиска да я свържат с отдела за връзка с военните. Стигна до пежото, отключи го и седна зад волана. В условията на повишена готовност не й отне много време, за да получи търсената информация. Нямаше данни за изпратен военен куриер в района на Гусенвил.

Запали двигателя и потегли рязко. Въпросителният вик на инспектора бе заглушен от свистене на гуми. Жюстин скочи върху педала на газта и полетя след воксана. Единственото й предположение беше, че Борн е бил готов за действие, видял е агентите и се е оказал в капан, при което е решил, че единственото му спасение е моментално да изчезва.

В кратката информация, предоставена им от ЦРУ, пишеше, че Борн е майстор на бързите преобличания и внезапните появявания. Ако наистина този куриер е той — а като се замисли, вероятността е почти сто процента, — залавянето или убиването му би променило радикално траекторията на кариерата й. Представяше си реакцията на министъра, който я засипва с благодарности, задето му е спасила живота, и ходатайства за повишението й, а дори, защо не, й предлага да стане шеф на охраната му.

Междувременно обаче ще трябва да залови мнимия куриер. За щастие министерската кола се оказа доста по-добра от обикновено пежо. Вече усещаше как мощният двигател реагира мигновено на всяко докосване на педала на газта. Зави рязко наляво, мина на червено, изпревари отдясно камион, който едва се тътреше. Не обърна внимание на възмутения рев на сирената му. Цялото й същество беше съсредоточено върху преследването на воксана.

 

 

Отначало Борн не повярва, че са го засекли толкова бързо, но пежото продължи да го следва плътно и той бе принуден да признае, че нещо се е объркало сериозно. Видя как Робине влиза в немаркираната кола, знаеше, че някой от френските агенти ще върне колата на министъра в Париж. Новата му самоличност явно не върши добра работа. Ще трябва първо да се освободи трайно от опашката си. Приведе се напред и се запромушва между колите, като ги изпреварваше ту отляво, ту отдясно, от време на време се принуждаваше да намалява рязко, за да не се блъсне в някой бавен камион. Вземаше завоите под опасно скосени ъгли, наясно, че във всеки един момент може да запрати мотора в банкета. Но всичките му усилия се оказаха напразни — пежото продължаваше да го следва неотлъчно. Още по-лошо — дори като че го настигаше.

 

 

Въпреки всичките трикове на воксана и по-ниската маневреност на нейната кола Берар успя да скъси дистанцията. Беше дръпнала специалната ръчка, инсталирана във всички министерски коли, и сега светлинната сигнализация мигаше яростно и подканваше по-съсредоточените в пътя шофьори да минат встрани. В главата й изплуваха най-високите и сложни нива от „Автокрадци“. Светкавичното минаване през улиците, колите, които трябваше да изпреварва или заобикаля — всичко това удивително приличаше на ситуациите в играта. Веднъж се наложи да промени решението си в последния момент и за да не изпусне мотора, се качи на тротоара. Минувачите се разпръснаха като пилци.

Мярна табела за изход към А1 и веднага разбра, че куриерът се е насочил натам. Качи ли се на магистралата, няма шанс да го хване. Прехапала съсредоточено долната си устна, изцеди и последната капка сила, на която бе способно пежото, и скъси още малко дистанцията. Воксанът вече беше само на две коли пред нея. Изнесе се вдясно, изпревари първата, направи знак на тази пред нея да намали, шофьорът се стресна както от агресивното й каране, така и от мигащите светлини на пежото.

Берар не бе свикнала да пропуска предоставена й възможност. Приближаваха изхода за магистралата — сега или никога. Качи пежото на тротоара с идеята да изненада Борн отстрани, така че, ако иска да я види, да му се наложи да отлепи поглед от пътя. Знаеше, че при тази скорост той не може да си го позволи. Свали прозореца си, натисна газта до дупка и колата скочи напред в дъжда.

— Отбийте встрани! — изкрещя. — Аз съм агент на френското разузнаване! Спрете или не отговарям за действията си!

Куриерът не й обърна никакво внимание. Тя извади пистолета си и го насочи към главата му. Ръката й, сключена в лакътя, не трепваше. Проследи го в мерника и се прицели в предната част на мотора. Дръпна спусъка.

В същия миг воксанът сви рязко вляво, мина в съседната лента, като се размина на сантиметри от приближаващата отзад кола, прескочи ниската бетонна преграда между платната и се вряза в насрещното движение.

— Господи! — възкликна тя. — Отива към ускорителната лента!

Забави скоростта и видя как моторът лети между колите, слизащи от А1. Свистене на гуми, клаксони, ужасени шофьори, които ругаеха гневно и размахваха юмруци. Всичко това се регистрираше само в една част на съзнанието й. Другата част беше съсредоточена върху връхлитащите я отзад коли и върху усилията й да прескочи преградата. Успя, пресече шосето и навлезе в ускорителната лента.

В следващия миг нямаше друг избор, освен да спре — посрещна я плътна стена от автомобили. Изскочи навън в дъжда и видя как воксанът криволичи между колите в насрещното движение. Борн очевидно беше изключителен шофьор, но колко още ще издържи на тези смъртоносни каскади?

Моторът се изгуби зад сребристия тумбест силует на цистерна. Берар притаи дъх, забелязала в съседното платно да приближава огромен тежкотоварен камион. Чу се оглушителен писък на спирачки, после воксанът се вряза челно в решетката на чудовището и избухна в мощен облак от петролни пламъци.