Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (20)

Деветнайсета глава

Подземният тунел към манастира лежеше, скътан в прикритието на сенките и времето, в най-дълбоката цепнатина на най-северната стена на клисурата. Слънцето преваляше и осветяваше този своеобразен пролом, който вероятно преди векове се е сторил подходящ за целта и на монасите, избрали да построят именно над него своето сигурно убежище. Не е изключено да са били монаси воини — дългите укрепления говореха за битки и кръвопролития, за необходимост да се опази неприкосновеността на манастира.

Екипът мълчаливо следваше снопа на слънчевите лъчи все по-навътре в пролома. Между Спалко и Зина вече не течеше задушевен разговор, нищо не подсказваше за случилото се преди броени часове, макар то да бе знаменателно. Така да се каже, беше своеобразна благословия; акт, засвидетелстващ лоялност и сила. Последвалите мълчание и тайнственост само допълнително подчертаваха неговия ефект. Не друг, а Спалко бе човекът, хвърлил поредния камък в поредното спокойно езеро. Сега седеше на брега и наблюдаваше как вълничките се разпространяват все по-надалеч и променят дълбоката същност на езерото и всичките му обитатели.

Облените от слънце скали се изгубиха зад гърба им и те потънаха в мрак; оттук нататък щеше да се наложи сами да си осветяват пътя. Освен Спалко и Зина имаше още двама души — третият им колега бе качен обратно в самолета на летище „Казандзакис“, за да получи медицинска помощ. Носеха компактни импрегнирани раници, пълни с всякакви джунджурии — от гранати със сълзотворен газ до кълбета връв. Спалко нямаше представа какво могат да очакват и държеше да е подготвен за всякакви ситуации.

Двамата мъже вървяха напред, преметнали автоматите си в готовност през раменете. Проломът се стесни и ги принуди да продължат в индийска нишка. Скоро небето изчезна съвсем зад скалата и четиримата се озоваха в пещера. Беше влажно, вонеше на разложено и плесен.

— Тука смърди като в отворен гроб — отбеляза един от мъжете.

— Вижте! — извика другият. — Кости!

Спряха и насочиха фенерчетата си към купчина кости на дребен бозайник, но на няма и стотина метра по-нататък попаднаха на бедрена кост на доста по-едро животно.

Зина клекна и взе костта.

— Не я докосвай! — извика първият. — Да пипаш човешки кости е на нещастие.

— Какви ги говориш? Та археолозите само това правят. — Зина се засмя. — Пък и изобщо не е сигурно, че е на човек. — Въпреки всичко остави костта там, където я бе намерила.

Пет минути по-късно се струпаха около череп, който безспорно бе принадлежал на човек. Фенерчетата им озариха линията на челото и хвърлиха дълбоки сенки върху очниците.

— От какво ли е умрял? — попита Зина.

— От студ — предположи Спалко — или от жажда.

— Горкичкият просяк.

Продължиха напред, все по-надълбоко в скалата, върху която се издигаше манастирът. Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече кости намираха. Сега всички бяха човешки, по повечето личаха следи от борба, имаше много счупвания.

— Нещо не ми се вярва всичките тези да са умрели от студ или жажда — отбеляза Зина.

— От какво тогава? — попита един от мъжете, но не получи отговор.

Спалко ги подкани да продължават напред. По негови изчисления бяха стигнали точно под назъбените външни стени на манастира. В далечината напред фенерчетата им намериха странно образувание.

— Пещерата се разцепва — рече единият и насочи лъча на фенерчето си първо наляво, после надясно.

— Не е възможно — прекъсна го Спалко. Изпревари ги и пъхна глава в левия ръкав. — Този ръкав е задънен. — Прокара пръсти по ръба на отворите. — Прокопани са от човешка ръка. Преди много години, вероятно още при построяването на манастира. — Влезе в дясното разклонение, гласът му прозвуча странно. — Да, този ръкав продължава, но има завои и чупки.

Когато излезе, лицето му имаше странно изражение.

— Нещо не ми прилича на тунел. Ясно защо Молнар е избрал да скрие доктор Шифър точно тук. Според мен стоим на входа на лабиринт.

Двамата мъже се спогледаха.

— Ами тогава — обади се Зина — как ще намерим обратния път?

— Няма как да знаем какво ни чака оттук нататък. — Спалко извади кутийка с големината на тесте карти. Ухили се и й показа как работи. — Това е GPS — система за глобално позициониране. Вече отбелязах изходната ни точка. Да вървим.

Съвсем скоро обаче установиха, че нещата не вървят на добре, а още пет минути по-късно се озоваха там, откъдето бяха тръгнали.

— Какво става? — попита Зина.

— GPS-ът не работи — смръщи чело Спалко.

— Какво му е според теб?

— Сигурно някои минерали в състава на скалата блокират сигнала, излъчван от сателита — отвърна Спалко. Не можеше да си позволи да им каже, че няма никаква представа защо устройството не работи в лабиринта. Предпочете да отвори раницата си и да извади кълбото с връв. — Да се поучим от Тезей и да оставяме след себе си нишка.

Зина го изгледа недоверчиво.

— Ами когато връвта свърши?

— При Тезей не се е случило. И тъй като се намираме съвсем близо до манастира, да се надяваме, че и на нас няма да ни се случи.

 

 

На доктор Феликс Шифър съвсем му додея. Вече дни наред не вършеше нищо друго, освен да изпълнява заповеди, докато отрядът от охранители го премести на Крит под прикритието на нощта, след което започнаха да сменят местоположението му често-често. Не се задържаха на едно и също място повече от три дни. Къщата в Ираклион му хареса, но в крайна сметка и тя му писна. Нямаше какво да прави. Отказваха да му донесат вестници, не му даваха да слуша радио. Телевизор нямаше, но и да имаше, едва ли щяха да му разрешат да гледа. И въпреки всичко, рече си, онази къща беше цвете в сравнение с тази разпадаща се купчина камъни. Тук разполагаше само с походно легло, където да прилегне, и с огнище, на което да се топли. Единствената мебел бяха тежки ракли и бюфети; другото си го носеха отвън — сгъваеми столове, походни легла и чаршафи. Канализация нямаше. Скалъпиха някакъв нужник на двора и вонята от него се носеше из цялата сграда. Беше мрачно и влажно дори по обяд и бог да им е на помощ, щом паднеше нощта. Дори да се намираше нещо за четене, нямаше с какво да си светнеш.

Копнееше за свободата си. Ако беше набожен, вероятно би се молил за избавлението си. Толкова отдавна не беше виждал Ласло Молнар и не беше говорил с Алекс Конклин. Когато попита охранителите си защо, му отвърнаха с най-святата за тях дума — сигурност. Комуникациите били несигурни. Опитаха се да го успокоят, че скоро ще се види с приятеля и с благодетеля си. Но когато попита кога, просто свиха рамене и се съсредоточиха в безкрайната си игра на карти. Усещаше, че те също са отегчени — поне тези от тях, които не бяха на пост.

Бяха седем човека. Първоначално бяха повече, но една част останаха в Ираклион. Доколкото бе успял да разгадае схемата, вече би трябвало да са дошли, но ги нямаше. Така че този ден карти не се играеха — всички бяха на пост. Във въздуха витаеше странно напрежение, от което косата му настръхваше.

Шифър беше длъгнест мъж с проницателни сини очи и изпъкнал нос под буйна грива от прошарена коса. Някога, преди да започне работа в АМИПО, когато беше по-представителен, често го вземаха за Бърт Бакарак. Но тъй като никак не го биваше в отношенията с хората, не знаеше как да отвърне. Обикновено изломотваше нещо неразбираемо и отминаваше, но явното му смущение само подсилваше впечатлението у отсрещната страна.

Стана, отиде крадешком до прозореца, но един от охранителите го извика и той бе принуден да се върне на мястото си.

— Сигурност! — предупреди го наемникът с напрегнатост в тона, ако не в погледа.

— Все тая сигурност! Вече ми писна от тая дума! — извика Шифър.

Но така или иначе се върна на стола, където му бяха казали да седи. Намираше се далеч от всички врати и прозорци. Потръпна от влагата.

— Искам си лабораторията. Искам да се върна на работа! — Шифър се вгледа в мрачните очи на наемника. — Чувствам се като затворник, разбирате ли?

Шефът на екипа, доловил неспокойствието на поверения му обект, се приближи.

— Моля ви, докторе, седнете си на мястото.

— Но аз…

— За ваше добро е — продължи Кийган. Беше от мургавите ирландци, с тъмна коса и очи, със сурово лице, застинало в мрачна решителност, и с тежката походка на уличен кавгаджия. — Плащат ни, за да осигурим безопасността ви, и приемаме работата с нужната сериозност.

Шифър седна покорно.

— Ще ми каже ли някой какво става?

Кийган се втренчи в него и остана така известно време. После явно размисли и приклекна до стола му.

— Гледах да ви спестявам някои новини — подхвана с тих глас, — но вече ми се струва, че е най-добре да знаете.

— Какво да знам? — Шифър изглеждаше болезнено притеснен. — Какво се е случило?

— Алекс Конклин е мъртъв.

— О, боже, не! — Внезапно плувнал в пот, докторът вдигна ръка да се избърше.

— С Ласло Молнар не сме се чували от два дни.

— Господи!

— Успокойте се, докторе. Твърде е възможно Молнар да е прекъснал връзката от съображения за сигурност. — Очите на Кийган се втренчиха в неговите. — От друга страна, хората ни, които останаха след нас в Ираклион, още не са дошли.

— Това го разбрах — рече Шифър. — Мислите ли, че нещо… че са претърпели злополука?

— Принуден съм да го допусна като възможност.

Лицето на Шифър лъщеше от пот. Не можеше да овладее пристъпа си на ужас.

— В такъв случай е възможно Спалко да е открил местонахождението ми. И да се намира тук, в Крит.

— Не е изключено. — Лицето на Кийган беше непроницаемо като камък.

— И какво правите по въпроса? — запита Шифър. Ужасът го правеше агресивен.

— Поставили сме хора с автомати по наблюдателните постове на стената, макар че се съмнявам Спалко да прояви глупостта да нападне през гола местност. — Кийган поклати глава. — Не, ако наистина е тук и иска да стигне до вас, докторе, няма да има друг избор. — Стана и преметна оръжието си през рамо. — Ще трябва да мине през лабиринта.

 

 

Неспокойствието на Спалко и тримата му спътници растеше с всеки следващ завой и чупка на лабиринта. Това беше единственият логичен път за нападение на манастира, което означаваше, че беше логично да очакват клопка.

Погледна назад и видя, че е размотал близо седемдесет процента от кълбото. Вече би трябвало да наближават или да са в самия център на манастира. Нишката го успокояваше, че не се въртят в кръг. Вярваше, че при всяко разклонение е взел правилното решение.

Обърна се към Зина.

— Надушвам засада — рече едва чуто. — Ти остани тук и чакай. — Потупа я по раницата. — Ако попаднем в затруднение, знаеш как да действаш.

Тя кимна и тримата продължиха напред, леко приведени. Тъкмо се изгубиха от погледа й, когато се чуха картечни откоси. Тя мигновено отвори раницата си и извади граната със сълзотворен газ, тръгна по нишката. Още преди втория ъгъл усети мирис на барут. Надзърна и видя единия от хората на Спалко проснат на земята в локва кръв. Спалко и другият бяха приковани от вражески огън. От наблюдателната си позиция Зина видя, че ги обстрелват от две страни.

Дръпна скобата на гранатата и я метна над главата на Спалко. Тя тупна на земята, изтърколи се наляво и се взриви със съскане. Спалко даде знак на другия и двамата се отдалечиха от облака дим.

Чу се кашляне и давене. Дотогава тримата неканени гости вече си бяха сложили противогазите и бяха готови за атака. Спалко метна втората граната вдясно, с което прекрати огъня откъм тази посока, но за жалост не преди и другият от екипа му да бъде прострелян с три куршума в гърдите и врата. Мъжът се строполи, от устните му забълбука кръв.

Спалко и Зина се разделиха — единият наляво, другият надясно — и унищожиха обезвредените наемници — по двама от двете страни — с точни изстрели от автоматите си. Забелязаха стълбата едновременно и хукнаха към нея.

 

 

Шон Кийган грабна Феликс Шифър за ръката, като в същото време крещеше на хората си на стената да напуснат постовете си и да се върнат в центъра на манастира, накъдето теглеше изпадналия в ужас доктор.

Ирландецът се впусна в действие веднага щом усети миризмата на сълзотворен газ, надигнала се от лабиринта под тях. Секунди след това чу подновената стрелба, последвана от гробно мълчание. Двамата мъже от наблюдателните постове на стената се втурнаха в стаята и Кийган ги насочи към каменната стълба за лабиринта, където бе изпратил останалите си хора, за да устроят засада на Спалко.

Преди да премине на частна практика и да стане наемник, Кийган години наред бе работил за ИРА, така че беше отлично запознат със ситуациите на числено и оръжейно превъзходство. Дори гледаше на тях като на предизвикателство и с удоволствие се впускаше да ги преодолява.

Но димът бе обхванал целия манастир и се стелеше на талази, а сега от мъглата се чу и картечна стрелба. Хората му нямаха никакъв шанс. Бяха покосени преди изобщо да разберат кой ги атакува.

Кийган също нямаше желание да се срещне очи в очи с убийците. Дръпна доктор Шифър след себе си и се втурна през поредицата малки, тъмни, душни стаички, за да търси изход.

 

 

Както беше по план, Зина и Спалко се разделиха веднага щом излязоха от гъстите облаци дим, избълвани от гранатите, които бяха хвърлили през вратата в края на стълбата. Спалко обиколи стаите една по една, докато Зина търсеше изхода.

Спалко пръв забеляза Кийган и Шифър и им извика да спрат, но в отговор получи картечен откос, който го принуди да се скрие зад масивна дървена ракла.

— Нямаш никакъв шанс да се измъкнеш жив — подвикна Спалко към наемника. — Ти не ми трябваш. Само ми дай Шифър.

— Двамата сме свързани — отвърна Кийган. — Взел съм комисиона и смятам да си я заслужа.

— Какъв смисъл има? Работодателят ти Ласло Молнар е мъртъв. Янош Вадас — също.

— Не ти вярвам — извика ирландецът. Шифър изскимтя и той го дръпна да престане.

— А как си мислиш, че ви открих? — продължи Спалко. — Изтръгнах информацията от Молнар. Хайде. Знаеш, че той единствен знаеше къде сте.

Тишина.

— Всички са мъртви — обади се наново Спалко и се придвижи напред. — Кой ще ти изплати останалата част от хонорара? Предай ми Шифър и ще си получиш парите, плюс премия от мен. Как ти звучи?

Кийган тъкмо се канеше да отговори, когато Зина, която беше заобиколила в гръб, го простреля в тила.

При вида на изригналите кръв и вътрешности д-р Шифър заскимтя като пребито пале. После, загубил и последния си охранител, видя как Степан Спалко се приближава към него. Обърна се и се блъсна в Зина.

— Няма къде да избягаш, Феликс — успокои го Спалко. — Вече ти е ясно, нали?

Шифър погледна Зина ококорен. Започна да ломоти нещо, тя вдигна ръка на потното му чело и приглади назад косата му, сякаш беше болно дете.

— Веднъж вече беше мой — каза Спалко, прескачайки трупа на Кийган. — Сега отново си в ръцете ми. — Извади от раницата си два предмета. Бяха изработени от хирургическа стомана, стъкло и титан.

— О, боже — възкликна Шифър, потресен от дън душа и напълно неволно.

Зина му се усмихна, целуна го по двете бузи, сякаш бяха близки приятели, срещнали се след дълга раздяла. В следващия миг той избухна в сълзи.

Спалко остана очарован от ефекта, който разпръсквателят NX20 оказа върху своя създател.

— Двете половини си пасват идеално, а, Феликс? — В сглобен вид устройството NX20 беше не по-голямо от автомата на Спалко. — И сега, след като разполагам с нужните съставки, ти ще ме научиш как да ги използвам.

— Не! — треперливо изрече Шифър. — Не, не, не!

— Ти за нищо не се тревожи — прошепна Зина, докато Спалко слагаше длан върху тила му, от което нещастният доктор се сгърчи в ужас. — Попаднал си в прекрасни ръце.

 

 

Стълбата беше къса, но слизането се оказа за Борн по-мъчително, отколкото си бе представял. С всяка стъпка травмата, получена вследствие на удара в ребрата, изпращаше по цялото му тяло болезнени импулси. Трябваше му гореща баня и малко сън — две неща, които със сигурност не можеше да си позволи.

Щом се върнаха в апартамента на Анака, той й показа драскотините и тя изруга едва чуто. С общи усилия преместиха табуретката под лампата и Борн се качи на нея.

— Нали ти казах? — попита.

— Нямам никаква представа какво става тук? — поклати глава тя.

Той отиде до масата с компютъра и написа на една бележка: „Имаш ли стълба?“

Тя го изгледа странно, но кимна.

„Донеси я“, продължи да пише той.

Когато тя се върна в стаята, той се покачи на стъпало, което му позволяваше да погледне в купата на абажура. И, разбира се, видя каквото търсеше. Внимателно се пресегна и вдигна устройството с два пръста. Слезе и й го показа върху разтворената си длан.

— Какво…? — Забеляза рязкото тръсване на главата му и въпросът й увисна във въздуха.

— Да ти се намират клещи? — попита той.

Анака го изгледа с любопитство, но отвори един шкаф и му подаде клещите. Борн постави кутийката в клещите и стисна. Чу се пукане.

— Миниатюрен електронен предавател — обясни.

— Моля? — любопитството й бе преминало в объркване.

— Ето защо мъжът от покрива е проникнал в жилището ти — за да остави това в абажура. Искал е не само да наблюдава, но и да слуша.

Тя огледа уютната си стая и потръпна.

— Мили боже, това място никога повече няма да е същото за мен. — Обърна се към Борн. — Какво иска този човек? Защо се стреми да записва всеки наш ход? — Изпухтя. — Свързано е с доктор Шифър, нали?

— Възможно е. Не знам. — Внезапно се почувства зле, още малко и щеше да изгуби съзнание, така че почти падна на дивана.

Анака хукна към банята да донесе нещо за промиване на рани и бинт. Той отпусна глава на възглавниците и се опита да изчисти съзнанието си от всичко случило се. Трябваше да се съсредоточи, да остане с бистър ум, да обмисли следващия си ход.

Анака се върна от банята с поднос, върху който имаше купичка с топла вода, гъба, кърпи и торбичка с лед, шише с риванол и чаша вода.

— Джейсън?

Той отвори очи.

Пъхна му чашата с вода в ръката и щом той я изпи, му подаде торбичката с лед. — Бузата ти е започнала да отича.

Той наложи мястото с леда и усети как болката постепенно отстъпва пред безчувствеността. Но щом се протегна да остави чашата на масичката, нещо го преряза като с нож. Отпусна се назад бавно, внимателно. Мислеше си за Джошуа, който бе възкръснал в съзнанието му, ако не в действителност. Може би затова изпитваше такава ярост към Хан — защото Хан бе възродил ужасното минало и бе извикал на светло едно привидение, тъй близко на Дейвид Уеб, че той го бе запазил и в двете си личности.

Докато наблюдаваше как Анака почиства лицето му от засъхналата кръв, си спомни онзи кратък момент в кафенето, когато той отвори дума за баща й, а тя посърна. Но той чувстваше, че трябва да го направи. Той беше баща, насилствено разделен от сина си. Тя беше дъщеря, насилствено разделена от баща си.

— Знам, че темата е болезнена за теб, Анака — подхвана той кротко, — но за мен е ужасно важно да ми разкажеш за баща си. — Усети как тя се стяга, как се отдръпва. — Можеш ли да говориш за него?

— Какво те интересува? Как са се запознали с Алексей, предполагам?

Тя се съсредоточи върху действията си, но той се запита дали не избягва погледа му нарочно.

Лицето й беше помръкнало.

— Въпросът е доста особен… и личен.

— Става въпрос за миналото ми, разбери… — Гласът му заглъхна. Не можеше нито да я излъже, нито да й каже цялата истина.

— За онова минало, което си спомняш само откъслечно. — Тя кимна. — Разбирам. — Изстиска гъбата и водата в купата порозовя. — И така, Янош Вадас бе идеалният баща. Той ме промени, когато бях съвсем малка, приспиваше ме с приказки, пееше ми, когато бях болна. Присъстваше на всичките ми рождени дни и специални случаи. Честно казано, нямам представа как е успявал. — Изстиска гъбата за втори път; раните бяха започнали да кървят пак. — Аз бях на първо място. Винаги. Той никога не се изморяваше да ми повтаря колко много ме обича.

— Била си щастливо дете.

— По-щастливо от всичките ми приятели, от всички хора, които виждах. — Гледаше по-съсредоточено от всякога, сякаш решена да спре кървенето на всяка цена.

Борн беше изпаднал в състояние, близко до транс, беше се отнесъл в мисли за Джошуа, за останалите членове на първото си семейство, за всичко онова, което никога нямаше да направи с тях, за всички мънички моменти, които човек забелязва и запомня, докато расте детето му.

Най-накрая Анака се справи с кръвта и надзърна под торбичката с лед. По лицето й не можеше да се разбере какво е видяла. Отпусна се на пети, положила ръце в скута си.

— Мисля, че трябва да си свалиш якето и ризата.

Той я погледна.

— За да огледам ребрата ти. Видях, че те заболя, щом се протегна да си оставиш чашата.

Тя простря ръка напред и той сложи в шепата й торбичката с лед. Анака размърда пръсти.

— Трябва да я напълня пак.

Когато се върна, го завари гол до кръста. Вляво се виждаше огромно и подпухнало червено петно, което той опипа лекичко с пръсти.

— Боже мили, та на теб ти е нужна цяла вана с лед.

— Поне няма нищо счупено.

Метна му торбичката. Той я сложи на мястото и ахна неволно. Тя седна пак в същата поза и погледът й обгърна тялото му. Де да можеше да проникне в главата й.

— Предполагам, мисълта за сина ти, когото са убили толкова млад, не ти дава мира.

Той стисна зъби.

— Просто… онзи мъж на покрива… онзи, който ни шпионира… той ме проследи чак от Щатите. Твърдеше, че иска да ме убие, но вече знам, че ме излъга. Всъщност иска да го заведа при един човек — и това е причината да ни шпионира.

— До кого иска да се добере? — попита Анака с мрачна физиономия.

— До някой си Спалко.

— Степан Спалко ли? — извика тя с изненада.

— Именно. Познаваш ли го?

— Разбира се, че го познавам. Всеки в Унгария го познава. Той е президент на „Хуманистас“ ООД, благотворителна организация. — Смръщи чело. Сега вече наистина се притесних, Джейсън. Този човек е опасен. Щом иска да се добере до господин Спалко, трябва да информираме властите.

Борн поклати глава.

— И какво ще им кажем? Опасяваме се, че човек, за когото знаем само, че се казва Хан, иска да се свърже със Степан Спалко? Не знаем дори причината. А те какво ще ни кажат според теб? Ами защо въпросният Хан просто не вдигне телефона и не му се обади?

— Тогава поне да звъннем на някого в „Хуманистас“.

— Преди да знам какво става, Анака, не искам да се обаждам на никого. Така само ще размътим води, които и бездруго са доста тинести и пълни с въпроси, на които нямам отговори.

Той стана, отиде до масата с компютъра и седна.

— Казах ти, че имам идея. Може ли да използвам лаптопа ти?

— На твое разположение е.

Борн пусна компютъра, а тя събра купата, гъбата и другите неща и ги отнесе в кухнята. Докато влизаше в интернет, я чу да пуска чешмата. Отиде в мрежата на американското правителство, започна да прехвърля сайт след сайт и докато Анака се върне, бе открил каквото му трябваше.

Агенцията разполагаше с цял набор от обществено достъпни сайтове, в които можеше да влезе всеки с интернет подръка. Но съществуваха още десетина други — закодирани, защитени с пароли, — които бяха част от прословутия интранет на ЦРУ.

Анака забеляза, че Борн е потънал в работата си.

— Какво става? — Заобиколи го и застана зад гърба му. След секунда се облещи. — Какво вършиш, за бога?

— Точно каквото си мислиш. Влизам незаконно в основната база данни на ЦРУ.

— Но как е…

— Не ме питай — отвърна той, докато пръстите му препускаха бясно по клавиатурата. — Повярвай, хич не ти трябва да знаеш.

Алекс Конклин винаги бе влизал през главния вход, но вероятно защото всеки понеделник сутринта в шест му се предоставяха актуализираните шифри. Докато Дерон, изкусният фалшификатор и приятел на Борн, му разкри тънкостите на един друг фин занаят — как се прониква в базите данни на правителството на САЩ. В бизнес като неговия това си беше доста полезно умение.

Проблемът беше, че файъруолът — софтуерната програма, предназначена да се грижи за сигурността на данните — на ЦРУ се отличаваше с изключителна коварност. Освен дето паролата се сменяше ежедневно, с нея беше свързан и променящ се алгоритъм. Дерон обаче показа на Борн как да заблуди системата и да я накара да си мисли, че ти знаеш паролата, докато всъщност не я знаеш. И в крайна сметка да накараш програмата да ти я даде сама.

Слабото място на защитата беше алгоритъмът, производен на основния алгоритъм, който криптираше секретните файлове на ЦРУ. Борн знаеше формулата, понеже Дерон го накара да я научи наизуст.

След като проникна в сайта, на екрана се появи прозорец, в който трябваше да напише актуална парола. Той въведе алгоритъма, състоящ се от доста по-дълга поредица от цифри и букви, отколкото можеше да поеме оставеното за паролата място. След първите три стринга програмата разпозна написаното и се обърка. Номерът е, подучи го Дерон, да успееш да допишеш алгоритъма, преди програмата да се е усетила и да се е затворила, отказвайки ти достъп. Формулата беше доста дълга. Нямаше време за грешки и дори за моментно колебание и Борн започна да се поти, защото не вярваше, че е възможно софтуер да остане в шах толкова дълго време.

В крайна сметка все пак успя да допише алгоритъма, преди програмата да се е затворила. Прозорецът изчезна и екранът се промени.

— Вътре съм — обяви той.

— Чиста алхимия — прошепна Анака удивена.

Борн ровеше в сайта на Директората за тактически несмъртоносни оръжия. Въведе името на Шифър, но остана разочарован от откъслечната информация, която получи. Нямаше нищо за последните занимания на доктора, нищо за образованието и квалификацията му. Всъщност, ако Борн вече не беше научил някои неща, би останал с впечатлението, че въпросният Феликс Шифър е треторазреден учен със скромен принос за директората.

Реши да пробва друго. Използва същия алгоритъм, който Дерон го бе накарал да наизусти — същия, който Конклин бе използвал, за да следи задкулисните събития в Министерството на отбраната.

Веднъж влязъл вътре, проникна в сайта на АМИПО и отиде право в архива. За негов късмет компютърните специалисти на правителството бяха прословути с бавните си реакции при изтриване на стари файлове. Информацията за Шифър още си стоеше, че дори имаше и малко предистория. Оказа се, че докторът е възпитаник на Масачузетския технологичен институт и почти веднага след дипломирането си една от големите фармацевтични фирми му дава право да ръководи собствена лаборатория. Задържа се там по-малко от година, но на тръгване взима със себе си свой колега от лабораторията — доктор Петер Сидо, с когото работи цели пет години, преди да бъде прехвърлен на правителствена служба и да влезе в структурите на АМИПО. Нямаше обяснение защо е напуснал частния сектор, за да премине на държавна работа, но някои учени са си такива. Просто не са пригодни към обществения живот, като затворници, които дори след излежаване на присъдата извършват ново престъпление в мига, в който излязат на свобода, само и само да се върнат в изрядно подредения свят, където има кой да се грижи за тях.

Борн продължи да чете и установи, че Шифър е бил прикрепен към Службата за науки, свързани с отбраната, за която се говореше, че е свързана с мрежата за незаконна търговия с биологични оръжия. В АМИПО доктор Шифър се занимавал с опити за биологично „почистване“ на заразена с антракс стая.

Борн прелисти по-надолу, но не откри повече подробности. Притесняваше го, че тази информация едва ли е била достатъчна, за да възбуди силния интерес на Конклин.

Анака надзърна през рамото му.

— Има ли нещо, което би могло да ни подскаже къде се е скрил доктор Шифър?

— Едва ли — не, не мисля.

— Добре тогава. — Тя го стисна за раменете. — Долапът е празен, а и двамата сме гладни.

— Май не ми се излиза, ако не възразяваш. Предпочитам да си почина.

— Да, прав си. Не си в подходяща форма за разходки. — Усмихна се и си взе палтото. — Ще отскоча до ъгъла да взема нещо за хапване. Някакви предпочитания?

Той поклати глава и я изпрати с поглед до вратата.

— Внимавай, Анака.

Тя се извърна и дръпна пистолета от чантата си.

— Не се тревожи, ще се оправя. — Отвори вратата. — До след малко.

Той я чу да се отдалечава, но вниманието му отново бе погълнато от компютъра. Усети как пулсът му се учестява, наложи си да се успокои, но не постигна особен успех. Въпреки огромното си желание се поколеба. Знаеше, че трябва да продължи, но в същото време разбираше, че е скован от ужас.

Втренчен в ръцете си, все едно принадлежат на някой друг, прекара следващите пет минути в опити за преодоляване на защитата на сайта на американската армия. В един момент удари на камък. Военният екип от компютърни специалисти бяха актуализирали софтуера съвсем наскоро и бяха добавили и трета защита, за която Дерон или не му беше казал или, по-вероятно, още не знаеше. Пръстите му се отлепиха от клавиатурата, както пръстите на Анака след края на ноктюрното, за миг се поколеба. Не е прекалено късно да се върне, каза си, няма нищо срамно в това. За толкова години вече беше свикнал да му се отказва всякаква информация, свързана с първото му семейство, включително доклада за тях, съхраняван в архивите на американската армия. Не можа да си спести поредната порция тормоз, не можа да избяга от мисълта за последните мигове на любимите си същества — мигове на смазващ ужас. Дао, дете на войната, несъмнено е чула рева на самолетен двигател в спокойния и горещ летен следобед. Отначало, заслепена от слънцето, сигурно не го е видяла, но тътенът се е усилил, туловището на машината най-сетне е затъмнило слънцето и Дао е разбрала. И тогава, с вкочанено от ужас сърце, се е опитала да покрие децата с тялото си, в отчаян опит да ги предпази от куршумите, които вече са започнали да обсипват водната повърхност. Джошуа! Алиса! Елате насам! — сигурно е крещяла така с надеждата да ги опази от неизбежното.

Борн, седнал пред компютъра на Анака, осъзна, че хлипа. Остави сълзите да се стичат по бузите му — нещо, което не бе правил от много години. После тръсна глава, обърса лицето си с ръкав и преди да се е разколебал, се съсредоточи върху конкретните си действия.

Успя да намери начин да заобиколи последното ниво на защитната програма и пет минути след началото на затормозяващия процес вече беше вътре. Бързо, преди нервите му да са се сринали за втори път, влезе в архива, където се пазеха сведения за смъртните случаи, и написа имената и датата на смъртта там, където беше необходимо — Дао Уеб, Алиса Уеб, Джошуа Уеб. Втренчи се в имената и потъна в размисъл. Това беше моето семейство, човешки същества от плът и кръв, които се смееха и плачеха и които някога ме прегръщаха и ме наричаха „скъпи“ и „татко“. В какво са се превърнали сега? В имена, изписани на компютърния екран. В статистика. Сърцето му щеше да се пръсне от мъка, усети с нова сила онзи пристъп на бяс, поразил го следобеда след тяхната смърт. Не съм способен да го преживея втори път, рече си, това ще ме съсипе. Преизпълнен с непосилна скръб, натисна ENTER. Нямаше друг избор, нямаше връщане назад. От мига, в който с него се зае Алекс Конклин и го превърна най-напред в един различен Дейвид Уеб, а после и в Джейсън Борн, мотото му беше „Няма връщане назад“. Тогава защо продължава да чува гласовете им. Толкова ми липсваше, скъпи! и Татко, ти си дойде!

Тези спомени, преминали през пропускливата бариера на времето, го оплетоха в мрежата си, поради което в началото не реагира на информацията, изплувала на монитора. Остана втренчен няколко минути, без да забележи аномалията.

Видя в ужасяващи подробности онова, което се бе надявал никога в живота си да не види — снимките на любимата си съпруга Дао, раменете и гърдите й разкъсани от куршуми, лицето й гротескно разкривено от болезнените рани. На втората страница бяха снимките на Алиса, бедното й телце и главица изглеждаха още по-обезобразени заради своята крехкост, заради по-малките размери. Той седеше, парализиран от мъка и ужас, и не можеше да отмести поглед от монитора. Трябва да продължи. Още една страница, още една серия от снимки, за да бъде пълна трагедията.

Премина на третата страница и се подготви да види снимките на Джошуа. Но снимки нямаше.

Втрещен, в първия момент не можа да помръдне от мястото си. Помисли си, че може би компютърът е забил, че погрешка е заредил друга страница от архива. Но не, името си беше там — Джошуа Уеб. А под него пишеше нещо, което се вряза в съзнанието на Борн като нагорещена игла: „Дрехи, описани по-долу както следва; част от обувка (без подметката и тока), открита на десет метра от труповете на Дао и Алиса Уеб. След издирване, продължило един час, Джошуа Уеб е обявен за мъртъв. ННТ.“

ННТ. Съкращението, използвано от военните, се впи в мозъка му. НЯМА НАМЕРЕНО ТЯЛО. Борн почувства как го обгръща леден плащ. Търсили са Джошуа един час — някакъв си един час? Защо не са му казали? Той погреба три ковчега, сърцето му щеше да се пръсне от мъка, от самообвинения, от вина. А те са знаели през цялото време — гадните копелета са знаели! Облегна се назад. Лицето му беше пребледняло, ръцете му трепереха. В душата си усещаше ярост, която знаеше, че не може да удържи.

Сети се за Джошуа — сети се за Хан.

Изведнъж го обзе неспокойствие и трескавост, внушени от ужаса на немислимата възможност, която отхвърли още щом видя фигурката на Буда около врата на Хан: ами ако Хан наистина е Джошуа? Ако е той, значи се е превърнал в машина за убиване, в чудовище. Борн знаеше прекрасно колко лесно е да намериш пътя към лудостта и умението да убиваш в джунглите на Югоизточна Азия. Имаше, разбира се, и друга възможност, към която съзнанието му предпочете да се придържа и в която да се вкопчи: че заговорът срещу Джошуа е бил далеч по-мащабен и сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Ако е така, ако тези архиви са фалшифицирани, значи конспирацията достига до най-високите върхове на американското правителство. Странното беше, че щом допусна в себе си обичайните конспиративни подозрения, чувството, че е дърво без корен, само се засили.

Пред очите му изплува Хан, стиснал в ръка фигурката на Буда. Чу го да казва: „Този амулет ми е подарък от теб — да, точно от теб. А после ме изостави, за да изгния сам в джунглите.“

Внезапно в гърлото на Борн се надигна буца, стомахът му се преобърна и той скочи от стола, претича през стаята, без да обръща внимание на болката, и влетя в банята, където изповръща съдържанието на стомаха си до последната капка.

 

 

В контролната зала, дълбоко в недрата на щаба на ЦРУ, дежурният офицер, загледан в монитора, вдигна телефона и набра номер. Изчака малко, докато чу електронен глас да му казва: „Говорете“. Поиска да го свържат с директора. Гласът му беше анализиран, съпоставен със списъка от дежурни. Нещо прещрака и се чу мъжки глас: „Един момент, моля“. След малко в слушалката прозвуча ясният баритон на директора.

— Прецених, че е редно да ви информирам, сър. Алармата се активира. Някой е преодолял защитата и е проникнал в секретните файлове на военните. Влязъл е в докладите за смъртта на следните лица: Дао Уеб, Алиса Уеб, Джошуа Уеб.

Настъпи кратка, напрегната пауза.

— Казваш, Уеб, синко — значи си сигурен, че става въпрос за Уеб.

Внезапната припряност в гласа на директора накара дежурния да се изпоти два пъти.

— Тъй вярно, сър.

— Къде е локализиран хакерът?

— В Будапеща, сър.

— Алармата свършила ли си е работата? Засечен ли е пълният IP адрес?

— Тъй вярно, сър — проникването е станало от компютър на улица „Фо“ № 106–108.

 

 

В кабинета си директорът се усмихна мрачно. По странно съвпадение, когато звънна телефонът, той тъкмо разлистваше последния доклад на Мартин Линдрос. Французите най-сетне бяха преровили подробно останките от катастрофата, при която се предполагаше, че е загинал Джейсън Борн. Не бяха открили никакви следи от човешко тяло. Нито зъб дори. Така че въпреки свидетелските показания на агентката от Ке д’Орсе нямаше категорично потвърждение за смъртта на Борн. Ръката на директора се сви в юмрук и той удари ядно по бюрото. Борн им се бе изплъзнал за пореден път. Но въпреки гнева и объркването дълбоко в себе си той не беше изненадан ни най-малко. В крайна сметка Борн беше ученик на най-изкусния специалист по изчезванията, работил някога в Агенцията. Колко пъти Алекс Конклин бе инсценирал собствената си смърт — макар и не по такъв зрелищен начин.

Разбира се, каза си директорът, не е изключено друг, а не Джейсън Борн, да е проникнал в секретните файлове на американската армия, за да се добере до потъналите в забрава досиета на една жена и двете й деца, които дори не се числяха към военните и които бяха останали в паметта на не повече от шепа хора. Малко вероятно, нали?

Не, помисли си директорът по-бодро — Борн не е загинал при експлозията край Париж; той си е жив и здрав и в момента е в Будапеща. Защо пък точно там? А може би компютърните му изпълнения са първата му сериозна грешка, която ще доведе ЦРУ до успех. Защо Борн се е интересувал от досиетата на първата си жена и деца, директорът нямаше представа, нито пък го интересуваше. Важното беше, че любопитството на Борн беше отворило вратата към окончателното му унищожение.

Директорът посегна към телефона. Можеше да възложи задачата на свой подчинен, но искаше да се наслади на удоволствието сам да даде точно тази заповед за елиминиране. Набра номер в Европа и си помисли: „Сега вече те пипнах, копеленце.“