Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (14)

Тринайсета глава

Нощем Парламентът приличаше на величествен унгарски щит срещу някогашните нашественически орди. За обикновения турист, очарован от мащабите и красотата на сградата, тя изглеждаше солидна, вечна, непревземаема. Но в очите на Джейсън Борн, току-що пристигнал в Будапеща след бурните събития, преживени във Вашингтон и Париж, тя беше като част от приказен град, нарисуван в детска книжка, изделие от неземно бял камък и блед бакър, което всеки миг ще се сгромоляса под тежестта на тъмнината.

Таксито го остави пред осветения търговски център „Мамут“ на площад „Москва“. Беше в доста мрачно настроение. Трябваше да си купи нови дрехи. Влезе в страната под името Пиер Монтефор, френски военен куриер, поради което на митницата почти не го проверяваха. Но преди да се появи в хотела като Алекс Конклин, трябваше да смени униформата, която му даде Жак.

Купи си рипсен панталон, памучна риза „Сий Айланд“ и черно поло, добави островърхи черни чепици и черно кожено яке. Обиколи магазините, сля се с тълпата от купувачи, постепенно попи енергията на мястото — за пръв път от дни имаше възможност да се разхожда свободно сред хората. Осъзна, че внезапното проясняване на настроението му се дължи на факта, че е разплел загадката с Хан. Той, разбира се, не е Джошуа — просто е добър актьор. Някой — може би Хан, може би човек, за когото Хан работи — иска да се добере до Борн, да го извади от равновесие толкова грубо, че да разруши концентрацията му и да го отдалечи от мислите за убийствата на Алекс Конклин и Мо Панов. След като не са способни да убият Борн, поне да го пратят за зелен хайвер да търси несъществуващия си син. Как е разбрал Хан или човекът, който го е наел, за Джошуа — това беше друг въпрос, чийто отговор предстоеше да бъде намерен. Въпреки това сега, когато сведе първоначалния шок до рационален проблем, извънредно логичната му мисъл успя да разграфи ситуацията на сектори и да си състави план за нападение.

Борн се нуждаеше от информация, която можеше да му осигури само Хан. Двамата трябва да си разменят ролите — сега Борн ще го подмами в капана. Първата стъпка беше да направи така, че Хан да разбере къде е. Беше сигурен, че азиатецът, знаейки за къде е полетът на „Ръш Сървис“, вече се е добрал до Париж. Не е изключено дори да е чул за „смъртта“ на Борн на А1. Всъщност, доколкото го опозна, Хан също като него беше доста добър в превъплъщенията. На негово място Борн би потърсил информация директно от Ке д’Орсе.

 

 

Двайсет минути по-късно Борн излезе от магазина, взе такси, от което тъкмо слизаше клиент, и за нула време се озова пред внушителния каменен портал на грандхотел „Данубиус“ на остров Маргит. В сградата го въведе униформен портиер.

Борн имаше чувството, че не е спал от седмица. Прекоси блещукащото мраморно фоайе. Представи се на служителя на рецепцията като Александър Конклин.

— О, господин Конклин, очаквахме ви. Бихте ли изчакали за момент, ако обичате.

Мъжът изчезна в задната стаичка, откъдето миг по-късно се появи управителят.

— Добре дошли, добре дошли! Аз съм господин Хазас, на вашите услуги. — Беше нисък, набит и мургав мъж с тънки мустачки и коса, сресана на път по средата. Протегна ръка — беше топла и суха. — За нас е удоволствие, господин Конклин. — Махна с ръка. — Насам, моля.

Въведе Борн в офиса си, където отвори сейф и извади пакет, горе-долу с размерите на кутия за обувки. Борн трябваше да се подпише, за да я получи. На опаковката бе напечатано: „Александър Конклин, до поискване.“ Нямаше марки.

— Пакетът беше донесен лично — отвърна управителят на въпроса на Борн.

— От кого?

— Боя се, че не знам — разпери ръце господин Хазас.

Борн усети внезапен прилив на гняв.

— Как така не знаете? Абсурд е да не записвате доставките.

— О, да, господин Конклин, разбира се, че ги записваме, в това отношение, както и във всичко друго, нашият хотел е безупречен. Но конкретно в този случай… нямам представа как е станало… явно липсва всякаква информация за доставката. — Усмихна се ведро, като в същото време сви безпомощно рамене.

След трите дни непрекъсната битка за оцеляване, след като бе принуден да поема удар след удар, Борн установи, че не му е останало и капка търпение. Гневът и отчаянието се сляха в река от сляпа ярост. Тресна вратата, сграбчи Хазас за изрядно колосаната униформа и го блъсна в стената с такава сила, че очите на онзи за малко да изхвръкнат от орбитите.

— Но, господин Конклин — заекна, — нямам…

— Трябват ми отговори! — изкрещя Борн. — Веднага!

Ужасеният служител едва не заплака.

— Но аз не знам отговорите! — Дебелите му пръсти трепереха. — Ето я книгата, убедете се сам.

Борн го пусна, коленете на онзи се подгънаха и той се свлече на пода. Без изобщо да го забележи, Борн отиде до бюрото и разтвори счетоводната книга. Различи два почерка — единият надиплен, другият — нервен, — с които бяха въведени прилежно данните на входящите пратки. Остана малко изненадан, че може да чете на унгарски. Наклони книгата, огледа внимателно колоните, за да види дали нещо не е изтрито — някакъв белег, че информацията е била подправена. Нищо.

Завъртя се към господин Хазас и го вдигна рязко.

— А как ще отчетете този пакет, след като не е вписан в счетоводната книга?

— Аз лично бях тук, когато го донесоха, господин Конклин. — Очите на управителя се въртяха нервно. — Искам да кажа, че бях дежурен. Кълна ви се, в един момент той просто се озова на плота. Ей така — появи се изневиделица. Не видях човека, който го донесе, питах колегите — никой не бе видял нищо. Беше по обяд, когато гостите освобождават стаите и е доста натоварено. Явно нарочно е оставен анонимно — иначе просто нямам обяснение.

Беше прав, разбира се. Яростта на Борн мигом се изпари и той се запита защо си го изкара на този напълно безобиден човечец. Пусна го.

— Извинявайте, господин Хазас. Имах доста дълъг ден, наложи се да водя тежки преговори.

— Разбирам, сър. — Господин Хазас се постара да поизглади, доколкото можа, връзката и сакото си, като не изпускаше от очи Борн, сякаш уплашен да не би онзи пак да му се нахвърли. — Светът на бизнеса понякога изнервя всички ни. — Покашля се и след миг вече беше съвсем на себе си. — Да ви предложа процедура в нашия балнеоцентър. Нищо не възстановява по-добре вътрешното равновесие от една парна баня и масаж.

— Много мило от ваша страна — отвърна Борн. — Може би по-късно.

— Банята затваря в девет часа — продължи господин Хазас, доволен, че най-сетне получи смислен отговор от тоя куку. — Но ако желаете да я посетите по-късно, само ми кажете и аз ще го уредя.

— Друг път, много ви благодаря. Моля, погрижете се да изпратят в апартамента ми четка и паста за зъби. Забравих да си взема — подхвърли Борн на излизане.

Щом остана сам, Хазас отвори едно чекмедже на бюрото си и с все още трепереща ръка извади бутилка ракия. Напълни си малка чашка, като разля малко върху счетоводната книга. Изобщо не обърна внимание, гаврътна чашата, усети как алкохолът прокарва огнена пътека в стомаха му. Когато се почувства достатъчно успокоен, вдигна телефона и набра местен номер.

— Пристигна преди десет минути — каза. Нямаше нужда да се представя. — Впечатлението ми ли? Напълно откачен. Веднага ще ти обясня какво имам предвид — като не му казах кой е доставил пакета, за малко да ме удуши с голи ръце. — Слушалката се хлъзна в запотената му ръка, той я хвана с другата. Сипа си още два пръста. — Разбира се, че не му казах, пък и никъде не е отбелязано. Лично се погрижих. Огледа всичко адски подробно, признавам му го. — Заслуша се за миг. — Качи се в апартамента си. Да, сигурен съм.

Затвори, после трескаво набра друг номер, направи същото съобщение, този път на друг, доста по-страховит глас. Накрая се отпусна в стола си и затвори очи. „Слава богу, и това свърши“, помисли си.

 

 

Борн се качи с асансьора на последния етаж. Ключът отвори едното от двете крила на масивната лакирана такова врата и той се озова в просторен, пищно мебелиран апартамент с една спалня. Точно под прозореца му тъмнееше потъналият в зеленина вековен парк. Остров Маргит носеше името на дъщерята на унгарския крал Бела IV, живяла в доминикански манастир на острова през XIII век. Руините на манастира, пищно осветени, се виждаха на източния бряг. Отправи се директно към безупречната баня, като се съблече пътьом, разхвърляйки дрехите зад гърба си. Неотвореният пакет метна на леглото.

Прекара десет блажени минути гол под горещата вода — толкова гореща, колкото можа да понесе, — после се насапуниса и свали наслоената мръсотия и пот от тялото си. Внимателно опипа мускулите на гърдите си, за да прецени всички поражения, нанесени му от Хан. Дясното рамо го болеше ужасно, следващите десет минути посвети на него — раздвижи го леко, масажира го. При последната каскада на стълбата на цистерната за малко да го извади от ябълката, така че сега чувстваше пареща болка. Вероятно бе скъсал мускулни връзки, но при тези обстоятелства не можеше да направи нищо повече, освен внимателно да разтрие мястото.

Завърши с леден душ за около три минути, спря водата и се подсуши с хавлията. Облечен в луксозния хотелски халат, седна на леглото и отвори пакета. Намери вътре пистолет и патрони. „В какво, за бога, си се забъркал, Алекс“, запита се не за пръв път.

Остана доста време така, загледан в оръжието. Видя му се странно злокобно, от дулото сякаш струеше мрак. В един момент осъзна, че мракът всъщност настъпва от собственото му подсъзнание. Изведнъж прозря, че нещата изобщо не стоят така, както ги видя, докато обикаляше търговския център „Мамут“. Тук не ставаше въпрос за логично и точно математическо уравнение. Светът е хаотичен. Човек отчаяно се стреми да наложи някакъв модел над събитията, които се случват с него, за да ги види в сравнително по-приемлив вид. Като в сън осъзна, че яростта, която изпита преди малко, всъщност не е била насочена към управителя на хотела, а към Хан — човекът, който успя да го проследи, да го разстрои и обърка и в крайна сметка да го изпързаля. Единственото му желание беше да удари лицето му в земята, да прогони спомена за него от главата си.

Фигурката на Буда извика спомена за четиригодишния Джошуа. Той отново е Дейвид Уеб, намира се в Пном Пен. Привечер е, небето изглежда златисто–зеленикаво. Прибира се от работа, Джошуа излиза да го посрещне и се хвърля в прегръдките му. Уеб го вдига, завърта го, целува го по бузките, малкият се дърпа свенливо — никога не бе позволявал на баща си да го целува.

В следващия спомен Джошуа е вече в леглото си. Чува се песента на щурчетата и дървесните жаби, в прозореца нахлуват светлините на отминаващите по реката корабчета. Синът му се е заслушал в приказката, която баща му чете. После е събота и двамата играят бейзбол с екипировката, която Уеб донесе чак от Америка. Светлината пробягва по невинното личице на детето и го озарява.

Борн примигна и въпреки нежеланието му пред погледа му изплува каменната фигурка на Буда, увесена на врата на Хан. Скочи и с неистов рев се хвърли към бюрото. С един замах свали от плота лампа, бележник, подложка за писане и кристален пепелник. Стиснал ръце в юмруци, започна да се удря в главата. С отчаян стон се свлече на колене и започна да се люлее напред-назад. Телефонът иззвъня и го изтръгна от унеса му.

С мъка дойде на себе си. Телефонът продължаваше да звъни, в първия момент той си каза, че няма да вдига. Все пак грабна слушалката.

— Обажда се Янош Вадас — чу се дрезгав шепот. — Църквата „Матяш“. В полунощ — не закъснявай.

Преди Борн да е успял да каже каквото и да било, линията прекъсна.

 

 

Когато Хан научи за смъртта на Джейсън Борн, сякаш целият му свят се срина, сякаш оголените му нерви бяха безмилостно остъргани от въздуха навън. Опря опакото на ръката си в челото, убеден, че е вдигнал температура.

Намираше се на летище „Орли“, разговаряше със служители от френското разузнаване. Оказа се, че да измъкнеш информация от тях е толкова лесно — чак звучи нелепо. Представи се за репортер на „Льо Монд“. Сдоби се с нужните акредитиви чрез своя връзка в Париж — на баснословна цена. Не че имаше някакво значение — разполагаше с повече пари, отколкото би могъл да похарчи, — но чакането го изнерви. Минутите прерастваха в часове, следобедът преля във вечер и Хан в един миг осъзна, че прословутото му търпение е на път да се изчерпи. От мига, в който видя Дейвид Уеб — Джейсън Борн, времето бе придобило друг смисъл, миналото се превърна в настояще. Стисна юмруци, слепоочията му пулсираха гневно, запита се колко пъти, откакто срещна Борн, се бе чувствал на ръба на умопомрачението. Най-ужасният момент беше, когато седяха на онази пейка в стария квартал на Вашингтон — Александрия, и Борн разговаряше с Хан така, сякаш помежду им няма нищо общо, сякаш миналото беше изгубило всякакъв смисъл и се беше случило в нечий друг живот, принадлежал на човек, чието съществуване Хан си е въобразявал. Нереалността на този момент, за който той бленуваше от години, за който се молеше от години, го съкруши. Все едно някой издърпа оголените краища на нервите му и ги натърка с шкурка. Емоциите, за чието овладяване и преодоляване беше полагал неистови усилия през последните години, изригнаха, изплуваха на повърхността, задавиха го. А сега и тази новина, която се стовари отгоре му като гръм от ясно небе. Почувства, че празнината, която от дълго време се опитваше да запълни, зейва още по-страшна и дълбока, заплашва да го погълне целия. Не го сдържаше на едно място — нито миг повече не можеше да остане там.

Уж разговаря с пресаташето на Ке д’Орсе и си води записки, а мисълта му е далеч в джунглите на Виетнам, в къщата от бамбук и дърво на мисионера Ричард Уик — високият слабоват мъж с мрачен вид, който го измъкна от пустошта, след като Хан уби виетнамския контрабандист на оръжие и избяга от плен. Въпреки всичко мисионерът имаше леко сърце и в кафявите му очи се долавяше топло съчувствие. Вярно, че положи неимоверни усилия да вкара Хан в Христовата вяра, но понякога, по време на задушевна вечеря и в кротките мигове след това, беше добър и внимателен и в крайна сметка успя да спечели доверието на Хан.

Дотолкова, че една вечер Хан реши да му разкаже за миналото си, да разкрие пред него наранената си душа, с надеждата да намери лек за нея. Отчаяно се нуждаеше от лечение, искаше му се да се освободи от отровата, която прояждаше душата му все по-надълбоко. Искаше да сподели с някого яростта си от това, че е бил изоставен, да се освободи от нея, защото едва наскоро бе започнал да разбира, че се е превърнал в затворник на собствените си чувства.

Копнееше да излее душата си пред Уик, да опише с думи бурните чувства, разтърсващи цялото му същество. Но така и не му се удаде случай. Уик беше безкрайно зает с опитите си да разпространява Божието Слово из този „затънтен и забравен от Бога край“. Поради тази причина организираше групи за изучаване на Библията, в които по принуда беше включен и Хан. Всъщност едно от любимите забавления на Уик беше да вдигне Хан пред класа и да го кара да рецитира откъси от Библията, сякаш Хан бе някакъв налудничав гений, който си изкарва прехраната по карнавали и събори, като демонстрира необичайните си умения.

Хан мразеше тези моменти, чувстваше се унизен. Всъщност странното е, че колкото повече се гордееше Уик с него, толкова по-ужасно употребен се чувстваше. Докато един ден мисионерът не доведе друг младеж. Но тъй като новото момче беше бяло — останал сирак след смъртта на двойка мисионери, познати на Уик, — то получи цялото внимание и любов, на които се бе надявал Хан и които сега разбра, че никога няма да има. Въпреки това унизителните рецитации продължиха, докато другото момче седеше и наблюдаваше мълчаливо, неизпитало унижението, на което беше подложен Хан.

Така и не успя да разбере как точно го използва Уик. Едва в деня, когато избяга, разбра същинските мащаби на предателството на мисионера. Неговият благодетел и закрилник не се интересуваше от него, от Хан, а просто искаше да вкара поредната душа в Христовата вяра, да покаже на още един дивак светлината на Божията любов.

В този момент мобилният му телефон иззвъня и Хан се върна обратно в безрадостното си настояще. Погледна екрана да види кой го търси, извини се и се отдалечи от служителя на Ке д’Орсе, с когото разговаряше, за да потъне сред анонимната тълпа в чакалнята на летището.

— Каква изненада — каза в слушалката.

— Къде си? — Гласът на Степан Спалко прозвуча грубо, сякаш имаше прекалено много грижи на главата.

— На летище „Орли“. Току-що научих от френското разузнаване, че Дейвид Уеб е мъртъв.

— Нима.

— Блъснал се е с мотор в насрещен камион. Челен удар. — Хан замълча в очакване на реакция. — Трябва да отбележа, че не звучиш особено доволен. Нали това искаше?

— Рано е да се радваш на смъртта на Дейвид Уеб, Хан — сухо отвърна Спалко. — Имам човек на рецепцията на грандхотел „Данубиус“, който ми съобщи, че Александър Конклин току-що се е настанил.

Хан остана като гръмнат, коленете му поддадоха, мина встрани, за да се подпре на една стена.

— Уеб?

— Едва ли е духът на Алекс Конклин!

За свое огорчение установи, че го облива студена пот.

— Но откъде си сигурен, че е той?

— Моят човек ми го описа. Видях снимката, която се разпространява в ефира.

Хан стисна зъби. Знаеше, че този разговор по всяка вероятност ще свърши зле, но не можеше да не продължи напред.

— Значи си знаел, че Дейвид Уеб и Джейсън Борн са едно и също лице. Защо не ми каза?

— Не виждах причина да го правя — безстрастно отвърна Спалко. — Поиска да получиш данни за Уеб и аз ти ги дадох. Нямам навика да чета мислите на хората. Но приветствам инициативността ти.

Хан почувства внезапен прилив на омраза, който го разтърси до дън душа. Успя да запази гласа си спокоен.

— Сега, след като Борн е успял да се добере до Будапеща, колко време мислиш, че ще му отнеме, за да стигне до теб?

— Вече се погрижих да взема нужните мерки, за да предотвратя подобно нещо — отвърна Спалко. — Но си мисля, че нямаше да ми се наложи да си създавам толкова главоболия, ако беше убил копелето, когато имаше тази възможност.

Хан, изгубил доверието на човека, който веднъж вече го бе излъгал — не само това, който го бе използвал като своя маша, — усети нов прилив на гняв. Спалко искаше от него да убие Борн. Защо? Ще намери отговора на този въпрос, преди да осъществи своя акт на отмъщение. Този път изгуби ледения си самоконтрол и в гласа му прозвучаха красноречиви ядни нотки.

— Не се притеснявай, ще унищожа Борн. Но ще стане така, както аз пожелая, и тогава, когато аз избера.

 

 

„Хуманистас“ държеше три хангара на летище „Ферихеги“. В един от тях, опрял ремарке в чартърен самолет, върху чийто корпус бе изобразено логото на компанията — разтворена длан, която държи зелен кръст, — беше спрял закрит камион. Мъже в униформи товареха в самолета последните сандъци с оръжие, а Хасан Арсенов проверяваше митническата декларация. Щом чеченецът се отдалечи, за да каже нещо на един от товарачите, Спалко се обърна към Зина.

— След броени часове заминавам за Крит — каза той заговорнически. — Искам да дойдеш с мен.

Тя зяпна от изненада.

— Трябва да се върна с Хасан в Чечения, за да подготвим последните подробности около предстоящата мисия.

Очите на Спалко не се отделяха от нейните.

— Във финалния етап Хасан няма нужда от теб. Всъщност, доколкото мога да преценя, би се чувствал по-добре без… да има кой да го разсейва.

Зина не можеше да откъсне поглед от неговия, устните й се разтвориха.

— Искам да сме наясно, Зина — довърши Спалко, видял, че Арсенов се връща. — Това не е заповед. Решението зависи изцяло от теб.

Въпреки напрегнатия момент говореше бавно и отчетливо, обмисляйки всяка дума. Предлагаше й възможност. Каква точно, тя нямаше представа. Но й беше ясно, че е настъпил обратен момент в живота й. Каквото и да е нейното решение, ще е окончателно — пролича по начина, по който той направи предложението си. Може би наистина зависеше от нея, но Зина знаеше, че ако му откаже сега, животът й ще се промени в един или друг аспект. Истината обаче беше, че не желаеше да му отказва.

— Винаги съм искала да отида в Крит — прошепна миг преди Арсенов да се върне.

Спалко й кимна. После се обърна към лидера на терористите.

— Наред ли е всичко?

Арсенов вдигна глава от папката.

— Нима е възможно да не е наред, Шейх? — Погледна си часовника. — Двамата със Зина излитаме след по-малко от час.

— Всъщност Зина ще пътува с оръжията — без никакви притеснения заяви Спалко. — Пратката ще трябва да се срещне с моя рибарски кораб на Фарьорските острови. Искам един от вас да замине за там, за да следи за прехвърлянето и за последната отсечка от пътуването до Исландия. Ти обаче трябва задължително да се върнеш при хората си. — Усмихна се. — Не се съмнявам, че ще преживееш няколко дни без Зина.

Арсенов свъси чело, погледна любовницата си, тя му отвърна със спокоен поглед.

— Разбира се, Шейх, както кажеш — кимна накрая той.

На Зина й се стори любопитно, че Шейха излъга Арсенов за плановете си спрямо нея. Без да усети, се оказа въвлечена в таен заговор и потръпваше от нетърпение и вълнение да проследи събитията, които я очакваха. Видя изражението на Хасан и нещо в нея се пречупи, но после си помисли за неизвестността и за онова сладостно изречение: „Заминавам за Крит, искам да дойдеш с мен.“

Застанал до Зина, Спалко протегна ръка и Арсенов се здрависа енергично, по войнишки.

— Ла иллаха ил Аллах.

— Ла иллаха ил Аллах — отвърна чеченецът и кимна.

— Отвън чака лимузина, която ще те отведе до пътническия терминал. Ще се видим в Рейкявик, приятелю.

Спалко се обърна и се насочи към пилота, за да даде последни инструкции, като остави Зина да се сбогува с настоящия си любовник.

 

 

Хан се усети опустошен от непознати чувства. Четирийсет минути по-късно, докато чакаше да извикат пътниците за полета до Будапеща, още не бе преодолял шока от новината, че Джейсън Борн все пак е жив. Седеше с ръце на коленете, лице, заровено в шепите, и безуспешно се опитваше да проумее света. За човек като него, за когото настоящето беше белязано от миналото, бе невъзможно да намери модел, който да му помогне да разбере по-добре света около себе си. Миналото беше загадка, а споменът му за него беше като уличница, сключила сделка с подсъзнанието му, която непрекъснато изкривяваше фактите, смесваше или пропускаше събития — и при всички положения засилваше действието на отровата, която разяждаше вътрешностите му.

Чувствата, които го връхлитаха в момента, бяха дори още по-съсипващи. Беше бесен, задето разбра именно от Спалко, че Джейсън Борн е жив. Защо инстинктът му, обикновено безпогрешен, не му подсказа да се порови по-надълбоко. Нима агент със способностите на Борн просто ей така ще се метне срещу летящ насреща му камион? Ами тялото? Направена ли е надеждна идентификация? Доколкото разбра, още оглеждали мястото, но огънят и последвалата експлозия били сторили толкова поражения, че щяло да отнеме още доста часове, ако не и дни, докато успеят да разберат какво точно се е случило. А дори тогава останките може да не позволят достатъчно достоверна идентификация на трупа. Не биваше да се доверява направо. Трябваше да действа тактически, както преди три години, когато едва се измъкна от пристанището в Сингапур.

Един друг въпрос обаче не му даваше мира и колкото и усилия да полагаше, не успяваше да си отговори на него. Какво почувства, когато разбра, че Джейсън Борн все пак е жив? Въодушевление? Страх? Ярост? Отчаяние? Или по малко от всичко — главозамайващ калейдоскоп, който започна да се върти пред очите му.

Извикаха пътниците за неговия полет и той се отправи към изхода като в сън.

 

 

Спалко приближи входа на клиника „Юроцентър Био-I“ на улица „Хатию“ № 75, потънал в размисъл. Започваше да подозира, че Хан може да му създаде проблеми. Азиатецът имаше своите предимства — нямаше равен при елиминиране на обекти, това несъмнено, но напоследък бе станал твърде опасен и дори изключителните му способности не можеха да компенсират риска. Този въпрос започна да мъчи Спалко още първия път, когато Хан докладва, че не е убил Джейсън Борн. Тогава долови нещо нередно в цялата ситуация и чувството заседна в гърлото му като рибена кост, която и до днес не можеше нито да преглътне, нито да изкашля навън. Нищо не помагаше. След последния им разговор беше убеден, че ще трябва да се погрижи незабавно и окончателно за унищожението на досегашния си наемен убиец. Не би позволил някой да попречи на бъдещата му операция в Рейкявик. Все едно дали Борн или Хан. В това отношение двамата бяха еднакво опасни.

Влезе в кафенето на ъгъла срещу грозната модернистична сграда на клиниката. Усмихна се в отговор на приветливото изражение на мъжа, който се надигна да го посрещне.

— Извинявай, Петер — каза, докато сядаше на масата.

Доктор Петер Сидо спокойно вдигна ръка.

— Не се притеснявай, Степан. Знам колко си зает.

— Не чак толкова, че да не успея да намеря доктор Шифър.

— И слава богу! — Сидо загреба лъжица бита сметана и я сложи в кафето си. Поклати глава. — Честно да ти кажа, Степан, не знам какво щях да правя без теб и връзките ти. Когато установих, че Феликс е изчезнал, едва не се побърках.

— Не се тревожи, Петер. С всеки изминал ден се приближаваме до него. Довери ми се.

— О, разбира се. — Сидо имаше обикновена и дори невзрачна външност. Среден на ръст и тегло, с мътни очи, увеличени от очила с метални рамки, и коса, която се стелеше около главата му без определена форма — явно лишена от грижите му. Носеше кафяво сако от туид на шарка рибена кост, пооръфано на маншетите, бяла риза и вратовръзка в кафяво и черно, излязла от мода преди най-малко десетина години. Приличаше на търговски или погребален агент — но не беше нито едното, нито другото. Под невзрачната външност се криеше забележителен ум.

— Въпросът ми е — продължи Спалко — дали имаш онова, което ми трябва.

Сидо очевидно очакваше този въпрос, защото моментално кимна.

— Всичко е синтезирано и готово. Само дай знак.

— Носиш ли го?

— Само мостра. Останалото е заключено на сигурно място в хладнината стая на клиниката. А за мострата не се тревожи — нося я в куфарче мое производство. Продуктът е изключително деликатен. До момента, в който влезе в употреба, трябва да се съхранява при минус трийсет и два градуса по Целзий. Куфарчето, което направих, има вътрешно охлаждане, което може да работи четирийсет и осем часа. — Наведе се под масата и извади метална кутия с размерите на две стандартни книги с меки корици. — Добре ли е на размери?

— Чудесно е, благодаря. — Спалко взе кутията. Беше неочаквано тежка, несъмнено заради хладилното устройство. — В стъкленицата, която исках ли е?

— Разбира се. — Сидо въздъхна. — Все още не разбирам напълно защо ти е нужен толкова силно смъртоносен патоген.

Спалко го изгледа. Докторът извади цигара и я запали. Спалко знаеше, че ако избърза с обяснението, ще развали ефекта, а при доктор Сидо ефектът бе от изключително значение. Макар да бе гениален в разработването на летливи патогени, по отношение на човешките качества добрият доктор имаше доста какво да учи. Не че се различаваше особено от повечето учени, чийто поглед не стигаше по-далече от носа им. В случая обаче наивността на Сидо пасваше идеално на нуждите на Спалко. Човекът си искаше приятеля и нищо друго нямаше значение за него. Поради тази причина едва ли би обърнал особено внимание на обясненията на Спалко. Просто трябваше да успокои съвестта му — нищо повече.

Най-накрая Спалко заговори.

— Както ти казах, обадиха ми се от един специализиран отдел за борба с тероризма, създаден със съвместните усилия на американци и англичани — отвърна след дългата пауза.

— Ще присъстват ли на конференцията следващата седмица?

— Разбира се — излъга Спалко. Такъв отдел изобщо не съществуваше — измисли си го. — Както и да е, та те са на крачка от разбиването на мощна мрежа от биотерористи, които използват смъртоносни летливи патогени и химически вещества — разбира се, ти си наясно с тези неща по-добре от всеки друг. Свързаха се с мен и постигнахме споразумение. Налага се да направят някои изпитания. Аз ще ти намеря доктор Шифър, в замяна на което ти ще осигуриш онова, от което се нуждае антитерористичната организация.

— Да, това го разбрах. Вече ми обясни… — гласът на Сидо заглъхна. Започна да си играе нервно с лъжичката, да потупва с нея салфетката, накрая Спалко не издържа и го помоли да престане.

— Извинявай — каза онзи и побутна очилата на носа си. — И все пак не мога да разбера какво ще правят с моя продукт. Знам, че спомена за някакви изпитания.

Спалко се наведе напред. Настъпи критичният момент. Трябваше да заблуди Сидо. Огледа се в двете посоки. Заговори почти шепнешком.

— Чуй ме много внимателно, Петер. Казах ти повече, отколкото би трябвало. Всичко това е строго секретно.

Сидо, също приведен напред, кимна.

— Всъщност опасявам се, че с това, което ти казах, вече наруших клетвата за конфиденциалност, която трябваше да подпиша.

— О, боже! — Сидо изглеждаше притеснен. — Изложих те на риск.

— Не се тревожи за това, Петер. Ще се оправя. Освен ако не споделиш с някого чутото, разбира се.

— О, не, не бих го направил — за нищо на света.

— Знам, че не би го направил, Петер — усмихна се Спалко. — Вярвам ти напълно.

— Оценявам го, Степан — знаещ го.

Спалко прехапа устни, за да не избухне в смях. Продължи комедията.

— Нямам представа какво включват въпросните изпитания, Петер, защото нищо не са ми казали — прошепна толкова тихо, че онзи трябваше почти да допре носа си до неговия, за да го чуе. — Пък и не бих питал.

— Разбира се.

— Но съм убеден — както би трябвало да вярваш и ти, че тези хора правят всичко, което е по силите им, за да запазят сигурността ни в този все по-несигурен свят. — Всичко се свежда до спечелването на нечие доверие, рече си Спалко. Но за да спечелиш някой балама, в случая Сидо, е нужно да го накараш да повярва, че ти му се доверяваш изцяло. Сполучиш ли да направиш това, можеш да измъкнеш от него абсолютно всичко, а той дори няма да заподозре, че си го изиграл. — Но според мен каквото и да искат да сторят, ние сме длъжни да им помогнем както можем. Това им казах още първия път, когато ми се обадиха.

— Аз бих им казал същото — Сидо изтри потта от невзрачната си горна устна. — Повярвай, Степан, можеш да разчиташ на това сто процента.

 

 

Военноморската обсерватория на „Масачузетс Авеню“ и Трийсет и четвърта улица беше официалният източник за определяне на времето в Съединените щати и едно от малкото места, където луната, звездите и планетите бяха под постоянно наблюдение. Най-мощният телескоп на обсерваторията бе на повече от век и все още се използваше. Именно с негова помощ през 1877 г. д-р Асаф Хол открил двете луни на Марс. Никой не знае защо е решил да ги кръсти Деймос (Безпокойство) и Фобос (Страх), но директорът на ЦРУ беше установил, че в моменти на непреодолима депресия изпитва желание да отиде в обсерваторията. Именно поради тази причина си беше оборудвал кабинет в самото сърце на сградата, недалеч от телескопа на д-р Хол.

Мартин Линдрос го завари там тъкмо когато водеше таен разговор по закрита телефонна линия с Джейми Хъл, шефа на американската охрана на конференцията в Рейкявик.

— За Файяд ас-Сауд не се притеснявам — нареждаше Хъл с високомерния си тон, — арабите нямат представа от съвременни средства за охрана, така че с удоволствие правят каквото им кажем. — Поклати глава. — Виж, руснаците и особено онзи техният Борис Илич Карпов направо ме побъркват. Всичко поставя под съмнение. Аз кажа бяло, той — черно. Няма умора да спори.

— Да не искаш да кажеш, че не можеш да се оправиш с един вманиачен шеф на руската охрана, Джейми?

— Моля? — Сините очи на Хъл заблестяха от изненада, рижите му мустачки заподскачаха на горната устна. — Не, сър, ни най-малко.

— Защото мога да те сменя като едното нищо. — В гласа на директора се прокрадваха нотки на жестокост.

— Не, сър…

— И повярвай, ще го направя. Изобщо не съм в настроение да…

— Няма да се наложи, сър. Ще сложа Карпов на мястото му.

— Гледай да го направиш наистина. — Линдрос долови в гласа на ветерана внезапна умора. Надяваше се Джейми да не я е усетил по телефона. — Преди, по време и след президентската визита ни е нужен надежден фронт. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Предполагам, че от Джейсън Борн няма следа.

— Ни най-малко, сър. Мога да ви уверя, че сме изключително бдителни.

Линдрос, усетил, че шефът му се е сдобил с цялата необходима му засега информация, се покашля.

— Имам среща, Джейми — каза директорът, без да се обърне. — Ще се чуем утре. — Изключи говорителя и отпусна ръце на бюрото, загледан в снимката на Марс и двете й необитаеми луни.

Линдрос свали шлифера си и седна. Стаята, която си бе избрал Стария, беше малка, тясна и свръхгореща дори посред зима. На стената имаше портрет на президента. Срещу него се намираше единственият прозорец с гледка към високи борове, черни и бели, осветени от мощните прожектори на безукорната охрана на сградата.

— Новините от Париж са добри — подхвана Линдрос. — Джейсън Борн е мъртъв.

Директорът вдигна глава, отпуснатото му дотогава лице се пооживи.

— Хванали ли са го? Как е станало? Надявам се копелето да е издъхнало в адски мъки.

— Най-вероятно е станало именно така, сър. Загинал е на магистралата А1, северно от Париж. Моторът, който е карал, се е блъснал челно в тежкотоварен камион. Агент на френското разузнаване е видял всичко с очите си.

— Боже мой — възкликна директорът. — Всичко е станало на пихтия. — Сключи вежди. — Доказано ли е абсолютно категорично?

— Докато не получим окончателната идентификация, въпросът остава отворен — отвърна Линдрос. — Изпратихме им зъбния картон на Борн, както и ДНК проби, но според френските власти е имало жестока експлозия, а после се е разразил такъв пожар, че е възможно костите да са изпепелени. При всички положения ще са им нужни поне още ден-два, докато огледат подробно мястото на инцидента. Увериха ме, че ще ми се обадят веднага, щом имат нова информация.

Директорът кимна.

— А Жак Робине е невредим — додаде Линдрос.

— Кой?

— Френският министър на културата, сър. Бил е приятел на Конклин и от време на време му е сътрудничил. Опасявахме се, че е следващата мишена на Борн.

Двамата потънаха в мълчание. Директорът, се отнесе в спомени. Може би си мислеше за Алекс Конклин, може би разсъждаваше над ролята на безпокойството и страха в съвременния живот и се чудеше на прозорливостта на д-р Хол. Беше се захванал с агентурна работа с лъжливата представа, че по този начин ще помогне за облекчаването на безпокойството и страха, с които явно се бе родил. Вместо това потапянето му в зоната на здрача доведе до точно обратното. Въпреки това и през ум не му беше минавало да напусне професията. Не можеше да си представи живота без нея. Контурите на съществото му се определяха от това кой е той и какво е направил в тайния свят, невидим за цивилните граждани.

— Ще ми позволите ли да ви обърна внимание, сър, че е доста късничко.

— Нищо ново не ми казваш, Мартин — въздъхна дирек торът.

— Мисля, че е време да се прибирате при Маделин — рече кротко Линдрос.

Директорът прокара ръка през лицето си. Изведнъж се почувства адски изморен.

— Мади е при сестра си във Финикс. Тази нощ съм сам у дома.

— Все едно, прибирайте се.

Линдрос се надигна и усети погледа на шефа си.

— Виж какво, Мартин, може да ти се струва, че тази работа с Борн е приключила, но всъщност не е така.

Линдрос вече държеше в ръка шлифера си. Спря се.

— Не ви разбирам, сър.

— Дори да е мъртъв, през последните часове от живота си той успя да ни направи на маймуни.

— Сър…

— Обществени демонстрации, каквито не можем да си позволим. В днешно време ни наблюдават под лупа, задават ни трудни въпроси, които, ако не съумеем да отклоним незабавно, водят до тежки последици. — Очите на директора блестяха. — Липсва ни един-единствен елемент, за да приключим с този епизод и да го пратим в чекмеджетата на историята.

— И кой е той, сър?

— Нужна ни е изкупителна жертва, Мартин — някой, върху когото да се изсипе цялата помия, а за нас да остане миризмата. — Погледна мрачно подчинения си. — Имаш ли някого предвид, Мартин?

Линдрос усети стомаха си да се стяга на тревожно кълбо.

— Хайде, Мартин — подкани го сурово директорът, — слушам те.

Линдрос продължаваше да го гледа безмълвно, сякаш не можеше да накара челюстта си да се раздвижи.

— Естествено, че имаш такъв човек, Мартин, знам го.

— Това ви харесва, нали?

При това обвинение директорът трепна вътрешно. Не за пръв път изпита огромно облекчение, че синовете му са далеч от тази работа, в която щеше да се наложи да бъде техен началник. Той стои най-отгоре на стълбицата — щеше да се погрижи всички да го разберат.

— Щом не искаш да го назовеш, ще те улесня: детектив Харис.

— Не можем да му причиним това — рязко каза Линдрос. Усети как гневът закипява в сърцето му като отворена бутилка с газирана напитка.

— Ние ли? Кой говори за нас, Мартин? Случаят си е твой. Мисля, че се разбрахме от самото начало. Сега ти си единственият, който ще определи виновниците.

— Но Харис не е сбъркал никъде.

Директорът повдигна вежда.

— Дълбоко се съмнявам, но дори така да е, кой го е грижа?

— Мен, сър.

— Чудесно, Мартин. В такъв случай значи трябва лично да поемеш вината за фиаското в Стария град и на „Уошингтън Съркъл“.

Линдрос сви устни.

— Това ли е алтернативата?

— Лично аз не виждам друга, а ти? Онази кучка е решила да ме направи на пух и прах, все едно как. Ако трябва да жертвам някого, предпочитам да е застаряващ инспектор от полицията на Вирджиния вместо собствения ми заместник. Ако се набодеш на собствената си шпага, Мартин, как смяташ, че ще се отрази на мен?

— Господи! — извика Линдрос, извън себе си от ярост. — Как сте успели да издържите в този змиярник толкова години?

Директорът стана и си взе шлифера.

— Защо си мислиш, че съм издържал?

 

 

Борн пристигна пред готическата каменна катедрала „Матяш“ в дванайсет без двайсет. Прекара следващите двайсет минути, като оглеждаше внимателно околността. Въздухът беше резлив и вледеняващ, небето — ясно. Но на хоризонта се надигаше фронт от гъсти облаци, замириса на дъжд. Сегиз-тогиз звук или мирис отключваха нещо в наранената му памет. Беше сигурен, че е идвал и друг път на това място, макар че не се сещаше нито кога, нито по каква работа. За пореден път, докато докосваше празнината на загубата и копнежа, Алекс и Мо завладяха мислите му толкова силно, сякаш във всеки един момент щяха да застанат до него.

Смръщил чело, продължи да оглежда района, за да е сигурен, доколкото е възможно, че мястото на срещата не е под наблюдението на врага.

Щом удари дванайсет, Борн се приближи към внушителната южна фасада на църквата, от която се издигаше осемдесетметровата готическа каменна кула с водоливниците й с фантастични фигури. На най-долното стъпало седеше жена. Висока, слаба и удивително красива. Уличните лампи огряваха рижата й коса. Зад нея над портата се виждаше релеф на Дева Мария от XIV в. Младата жена го попита как се казва.

— Алекс Конклин — отвърна той.

— Паспортът ви, моля — рече тя с обигран глас като на митнически служител.

Той й го подаде и проследи как оглежда документа с очи и го опипва с възглавничките на пръстите си. Имаше интересни ръце — елегантни, с дълги пръсти, силни, с подрязани нокти. Ръце на музикант. Беше на не повече от трийсет и пет.

— Как да съм сигурна, че сте Александър Конклин? — попита.

— Нима на света има нещо абсолютно сигурно? — отвърни той с въпрос. — Просто ми повярвайте.

Жената изпухтя.

— Как ви е малкото име?

— В паспорта ясно…

Тя го изгледа сурово.

— Имам предвид истинското ви име — онова, с което сте се родили.

— Алексей — отвърна Борн, спомнил си, че Конклин е руски емигрант.

Младата жена кимна. Лицето й беше като изваяно, със зелени унгарски очи, големи и дълбоки; имаше широки, щедри устни. От нея лъхаше прекомерна официалност и педантичност, но в същото време се усещаше и една чувствителност а ла fin de siècle, която по своята тайнствена природа намекваше загадъчно за един по-невинен век, в който премълчаното често означава повече от свободно изреченото. — Добре дошли в Будапеща, господин Конклин. Казвам се Анака Вадас. — Вдигна изящната си ръка и посочи. — Моля, последвайте ме.

Прекосиха площада пред църквата и завиха зад ъгъла. Уличката беше толкова тъмна, че Борн едва различи малката дървена врата със старовремски обков. Жената светна с фенерче. Оказа се доста силно. Извади от портмонето си старовремски ключ, пъхна го в ключалката, завъртя го първо в едната посока, после в другата. След миг вратата се отвори.

— Баща ми ви чака вътре — рече. Влязоха в просторната катедрала. На трептящата светлина на фенерчето Борн успя да види, че стените са украсени с цветни стенописи. Фреските изобразяваха живота на унгарски светци.

— През 1541 г. Буда е превзета от турските нашественици и през следващите сто и петдесет години църквата е била главната джамия на града — обясни тя, като насочи фенерчето към нужното изображение. — В духа на своите традиции турците унищожили великолепните фрески, като ги варосали. Днес всичко е реставрирано така, както е било през XIII век.

Борн мярна слаба светлина напред в далечината. Анака го въведе в северното крило, където имаше няколко по-малки параклиса. В най-близкия до централния олтар се намираха саркофазите на унгарския крал Бела III и съпругата му Анна, живели през X в. и положени в безупречно симетрични ложета. В някогашната крипта, в сенките край редица средновековни дърворезби, стоеше фигура.

Янош Вадас протегна ръка. В мига, в който Борн понечи да отвърне на поздрава, от мрака изплуваха трима здравеняци. Борн мигновено извади пистолета си. На лицето на Вадас се изписа усмивка.

— Погледнете ударника, господин Борн. Нима мислите, че бих ви дал изправен пистолет?

Борн забеляза, че Анака го държи на мушка.

— Алексей Конклин бе мой дългогодишен приятел, господин Борн. Пък и дори да не беше, снимката ви е във всички новини. — Имаше пресметливото лице на ловец, тъмни, надвиснали вежди, квадратна челюст и будни очи. На младини линията на косата му се бе събирала в изразен шпиц на челото, но сега човекът беше прехвърлил шейсетте и беше поолисял, така че над челото му лъщеше гол триъгълник. — Според мен вие сте убили Алексей и другия мъж, доктор Панов, ако не ме лъже паметта. Смъртта на Алексей е достатъчно основание да заповядам да ви убият незабавно — още тук и сега.

— За мен Алекс беше повече от приятел — беше мой наставник.

Вадас изглеждаше тъжен и примирен. Въздъхна.

— И се обърнахте срещу него, предполагам, защото и ние, както всички останали, искате да се доберете до онова, което е в главата на Феликс Шифър.

— Нямам представа за какво говорите.

— О, ама разбира се — иронично рече Вадас.

— Откъде си мислите, че знам истинското име на Алекс? Алексей и Мо Панов бяха приятели.

— Значи убийството им представлява акт на крайна лудост.

— И аз така мисля.

— Според преките наблюдения на господин Хазас вие не сте с всичкия си — кротко продължи Вадас. — Нали си спомняте господин Хазас, управителя на хотела, когото една не пребихте. Доколкото си спомням, нарече ви ненормален.

— Значи чрез него разбрахте кога да ми се обадите — отрони Борн. — Вярно, може да съм му поизкълчил ръката малко повечко, но усетих, че ме лъже.

— Лъжеше ви заради мен — не без гордост каза Вадас.

Под бдителните погледи на Анака и тримата мъже Борн се приближи до Вадас и му подаде безполезното оръжие. Щом онзи протегна ръка да го вземе, Борн се завъртя. Почти едновременно с това извади керамичния си пистолет и го опря в слепоочието на унгареца.

— Нима мислехте, че ще използвам непознат пистолет, без да го разглобя и сглобя? — Той се обърна към Анака с делови тон: — Ако не желаете да видите как мозъкът на баща ви залива вековната история на страната ви, свалете оръжието. Не го гледайте — правете каквото ви казвам. — Анака отпусна ръката с пистолета си. — Ритнете го насам.

Тя изпълни нареждането.

Никой от тримата мъже не помръдна, стояха като истукани. Борн не ги изпускаше от поглед. Свали дулото от слепоочието на Вадас и го пусна.

— Ако исках, можех да ви застрелям.

— И аз — вас — изсъска Анака.

— Не се и съмнявам — отвърна Борн. Вдигна керамичния пистолет, показвайки на Вадас и хората му, че няма намерение да го използва. — Но това се случва между врагове. — Вдигна пистолета на Анака и й го подаде с дръжката към нея.

Без да каже нито дума, тя го взе и го насочи към него.

— Какво сте сторили с дъщеря си, господин Вадас? Да убива за вас, разбирам, но ми се струва, че е готова да стреля и без причина и мисъл.

Вадас застана между Анака и Борн, свали пистолета й с ръка.

— Имам достатъчно врагове, Анака — рече меко.

Тя прибра оръжието, но очите й продължаваха да святкат враждебно към Борн.

— Както вече казах — погледна го Вадас, — убийството на Алексей е извършено от умопомрачен човек, а, доколкото мога да преценя, вие не сте никак луд.

— Това беше капан, който имаше за цел да стовари вината върху мен, докато истинският убиец се разхожда на свобода.

— Интересна теория. И защо?

— Точно затова дойдох в Будапеща.

Вадас го погледна от упор. Огледа се, разперил ръце.

— Ако Алексей беше жив, щяхме да се срещнем тук. Как да ви обясня, това място има специално значение. Тук, в зората на четиринайсети век, се е издигал първият храм на Буда. Огромният орган, който виждате на балкона, е озвучавал двете венчавки на крал Матяш. Последните двама крале на Унгария, Франц Йосиф I и Карл IV, са короновани именно тук. Както виждате, това е място е богата история, а двамата с Алексей възнамерявахме да променим историята.

— С помощта на доктор Феликс Шифър, нали? — рече Борн.

Вадас не успя да отговори. Чу се гръм и в следващия миг той бе повален по гръб с прострени встрани ръце. На челото му зееше кървава дупка. Борн сграбчи Анака и се хвърли върху каменния под. Хората на Вадас се завъртяха и като се наредиха в полукръг, отвърнаха на огъня. Единият бе прострелян почти веднага, просна се на пода и издъхна. Вторият се добра до една от пейките и отчаяно се опита да се прикрие, но един куршум се вряза в гърба му. Изпъна се назад, пистолетът му изкънтя на пода.

Борн отмести поглед от третия мъж и огледа Вадас, който лежеше възнак в локва кръв, която все повече се уголемяваше. Тялото му беше неподвижно, гърдите му не се повдигаха. Стрелбата бе подновена и Борн подири с поглед третия телохранител, който тъкмо се надигаше, за да отвърне на огъня откъм балкона с органа. Главата му се отметна рязко назад, ръцете му се разпериха встрани, на гърдите му изби червено петно, което запълзя по тялото му. Посегна да покрие смъртоносната рана, но очите му се обърнаха в орбитите.

Борн се взря в мрачния балкон, различи тъмен силует и стреля. Разхвърчаха се каменни отломки. Сграбчи фенерчето на Анака, плъзна светлинния сноп по витата стълба към органа. Анака, най-сетне свободна, започна да осъзнава хаоса, видя баща си и изпищя.

— Назад! — предупреди я Борн. — В опасност си!

Анака изобщо не го чу и се хвърли към баща си.

Борн я прикри, като продължи да стреля в посока на балкона, но не получи отговор — и нищо чудно. Снайперистът явно бе изпълнил задачата си и по всяка вероятност вече се измъкваше.

Без да губи нито секунда повече, Борн хукна нагоре по стълбата към балкона. На едно място видя използван пълнител, продължи да тича напред. Балконът беше празен. На пода имаше каменна настилка, стената зад органа бе покрита с резбована ламперия. Борн мина зад органа — и там нямаше никого. Огледа пода, после ламперията. Един от панелите му се стори едва забележимо по-различен от останалите, рамката около него изглеждаше с милиметри по-широка, сякаш…

Борн опипа мястото с пръсти и откри тясна врата. Отвори я и се озова пред стръмна вита стълба. Извадил пистолета си в готовност, заизкачва стъпалата, които свършваха в друга врата. Бутна и нея — водеше към покрива на катедралата. Щом показа главата си в рамката й, се чу изстрел. Дръпна се обратно, но успя да забележи фигура, която тичаше по керемидите на покрива — доста стръмни и опасни. Отгоре на всичко ръмеше, от което настилката беше и хлъзгава. За щастие убиецът бе твърде зает да си гледа в краката и да се опитва да пази равновесие, за да има време да стреля.

Борн моментално съобрази, че новите му обувки не стават за такъв терен, свали ги и ги метна през парапета. Започна да се изкачва на зигзаг по покрива. На трийсетина метра под него, зашеметително далеч, се виждаше площадът, върху който се издигаше обляната в уличните светлини на Стария свят катедрала. Борн продължаваше да преследва снайпериста, като се придвижваше на пръстите на ръцете и краката си. Нещо дълбоко в него му подсказваше, че човекът, когото преследва, вероятно е Хан. Но как е възможно да е пристигнал в Будапеща пръв и защо ще стреля по Вадас, а не по Борн?

Вдигна глава и забеляза, че фигурата се е насочила към южната кула. Запрепъва се след него, решен да не го остани да се измъкне. Керемидите бяха стари и ронливи. Една се разполови в ръката му в мига, в който се хвана за нея; залитна, изгуби равновесие, но все пак успя да се закрепи. Хвърли керемидата. Тя се разби на хоризонталния покрив над страничния олтар, който се простираше на три-четири метра под него.

Мисълта му работеше трескаво. Най-опасният момент щеше да настъпи, когато снайперистът се добере до сигурното прикритие на кулата. Ако по това време Борн остане незащитен на покрива, ще се превърне в идеалната мишена. Дъждът се усилваше, придвижването и видимостта бяха допълнително затруднени. Макар и на не повече от трийсетина метра, южната кула едва се виждаше.

Борн вече приближаваше, когато дочу нещо — звън на метал в камък — и се просна възнак върху покрива. Целият беше подгизнал, усети как куршумът изсвистя на милиметри от ухото му, керемидите до дясното му коляно се пръснаха и той осъзна, че е изгубил предимството си. Плъзна се по стръмния покрив и се преметна през ръба. Инстинктивно се отпусна и щом рамото му удари покрива на олтара по-долу, се изтърколи, свит на кълбо, използвайки инерцията на тялото си, за да омекоти падането. Долепи се до един витраж извън полезрението на снайпериста.

Обърна се и видя, че не е чак толкова далеч от кулата. Точно пред него имаше по-ниска куличка, виждаше се процепът на един от прозорците. Градежът беше средновековен и в процепа нямаше стъкло. Промъкна се и се изкатери догоре, където намери тесен каменен парапет, който водеше право до южната кула.

Борн не знаеше дали снайперистът ще го забележи, докато се промъква през парапета. Пое си дълбоко дъх и изхвърча през вратата, спринтирайки по тясната стена. Пред него мръдна сянка и той се просна по очи в мига, в който изгърмя изстрел. Без да губи нито секунда, стана и продължи да тича с всички сили и преди снайперистът да е успял да зареди наново, се метна през отворен прозорец на кулата.

Чуха се нови изстрели, разхвърчаха се каменни отломки, но Борн вече тичаше нагоре по стълбата към върха. Високо над главата си чу металическо щракване, от което заключи, че противникът му е останал без муниции, така че удвои сили и взе да прескача по три стъпала наведнъж, за да се възползва максимално от временното си предимство. Чу се второ щракване и пълнителят изтрополи надолу по каменните стълби. Борн сведе глава и изви гръб, за да се движи максимално незабележимо. Не последваха други изстрели и той се поуспокои, че силите им се изравняват.

Но това не беше достатъчно — трябваше да е сигурен. Насочи фенерчето на Анака нагоре и го включи. Съвсем близо над себе си мярна сянката, която се дръпна панически. Той хукна с нови сили нагоре. Изгаси фенерчето, за да не може снайперистът да го види добре.

Приближаваха върха на кулата, намираха се на осемдесетина метра над земята. Снайперистът нямаше накъде повече да отстъпва. За да се измъкне от капана, трябваше да убие Борн. Липсата на изход караше и двамата да действат по-безразсъдно и дръзко. От Борн зависеше дали ще успее да реализира последната възможност в своя полза.

Над главата си мярна тавана на кулата — кръгла площадка, заобиколена от колони, свързани с високи сводове, през които вятърът и дъждът влизаха свободно. Борн забави устремното си изкачване. Знаеше, че ако продължи, има голяма вероятност да го посрещне канонада от куршуми. Но пък, от друга страна, не можеше да остане на стълбата. Взе фенерчето и го подпря на горното стъпало под ъгъл, легна няколко стъпала по-надолу и наведе ниско глава, после се протегна колкото можа и натисна копчето.

Последва оглушителен дъжд от куршуми. Трясъкът им още не бе заглъхнал по стълбите, когато Борн се метна нагоре през оставащите му няколко стъпала. Бе заложил на това, че в отчаянието си снайперистът ще изпразни и последния си пълнител с мисълта, че реализира последната си възможност за унищожаване на мишената.

Борн изплува от облака прах и отломки и се нахвърли стремително върху снайпериста, поваляйки го на каменния под, точно под един свод. Онзи стовари юмруците си върху гърба на нападателя и успя да го повали на колене. Главата на Борн клюмна и се показа незащитеният му тил — изкушението бе твърде голямо, за да го пропусне противникът. Посегна да нанесе удар с дланта си, но миг преди ръката му да докосне плътта, Борн се извъртя и сграбчи стрелеца за китката, като се възползва от инерцията на тялото му, за да го извади от равновесие. Нанесе му мощен удар в бъбреците.

Снайперистът обаче успя да обвие крака около тялото на Борн и го повали на земята. Скочи отгоре му с цялата си тежест. Двамата се вкопчиха един в друг в яростен двубой, светлината на фенерчето се затъмни от облак прах. Все пак се виждаше достатъчно, за да различи Борн продълговатото лице с остри черти, русата коса и светлите очи. Гледката го изненада. Едва сега си даде сметка, че през цялото време е бил убеден, че нападателят му всъщност е Хан.

Борн не искаше да го убива; но трябваше да му зададе няколко въпроса. Живо го интересуваше кой е, за кого работи и защо е трябвало да убие Вадас. Но мъжът се бореше с яростта и настървението на обречен и успя да нанесе удар по дясното рамо на Борн, обездвижвайки цялата му ръка. Преди Борн да е успял да промени положението на тялото си и да се защити, онзи го яхна. Нанесе три последователни удара и Борн се изтърколи през сводестия отвор върху ниския парапет. Снайперистът го последва, стиснал пушката си в ръце, за да я използва като тояга.

Борн разтърси глава и се опита да овладее болката в дясната си ръка. Противникът му беше на милиметри, вдигнал ръка, в която проблесна тежкият приклад на оръжието. В очите му се четеше смъртоносна решителност, зъбите му лъщяха оголени като на хищник. Тялото му се изви застрашително, прикладът полетя надолу с явното намерение да размаже черепа на Борн. В последната възможна секунда Борн се дръпна встрани и снайперистът полетя в бездната, увлечен от собствената си тежест.

Борн реагира незабавно, протегна се и успя да сграбчи мъжа за китката, но от дъжда всичко се хлъзгаше като намазано с олио и пръстите му не успяха да задържат хватката. Мъжът нададе вик и полетя, след миг се разби долу на плочите.