Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (15)

Четиринайсета глава

Хан пристигна в Будапеща с падането на нощта. Взе такси от летището и се регистрира в хотел „Данубиус“ под името Хън Рафарин, с което се бе представил и в ролята си на репортер на „Льо Монд“ в Париж. С тази самоличност мина през митницата на летището, но си беше подготвил и други документи, също фалшиви, според които беше заместник-инспектор от Интерпол.

— Идвам от Париж, за да взема интервю от господин Конклин — рече той със съкрушен глас. — Тези закъснения! Ужасно изостанах. Дали е възможно да съобщите на господин Конклин, че най-сетне съм пристигнал? И двамата сме доста заети.

Както и предполагаше, служителят на рецепцията се обърна и погледна кутийките зад гърба си, върху които имаше златни плочки с номерата на стаите.

— В момента господин Конклин не е в апартамента си. Искате ли да му оставите съобщение?

— Май не ми остава нищо друго. Да се надяваме, че утре ще свършим работата. — Хан се престори, че пише бележка за „Господин Конклин“, запечата я и я подаде на служителя. Взе си ключа и се обърна, но с периферното си зрение забеляза, че мъжът оставя бележката в кутийката, под която пише „Подпокривен етаж — ап. 3“. Доволен, взе асансьора до своята стая, която се намираше на етажа под апартамента на Борн.

Изкъпа се, извади някои принадлежности от чантата си и излезе от стаята. Качи се на горния етаж по стълбите. Остана в коридора достатъчно дълго, за да свикне с шумовете, характерни за всяка сграда. Притаи се безмълвен и неподвижен, в очакване на нещо — звук, вибрация, усещане, което да му подскаже дали да продължи напред или да отстъпи.

След като още известно време не се случи нищо, тръгна предпазливо напред, оглеждайки внимателно коридора, за да е сигурен, че теренът е чист. Накрая се озова пред тиковата двойна врата на апартамент номер три. Извади шперц и го пъхна в ключалката. След броени секунди вратата се отвори.

Постоя неподвижно и тук, на прага, поглъщайки обстановката в апартамента. Инстинктът му подсказа, че вътре няма никого. Все пак беше нащрек за поставен капан. Залитна, победен от дългото безсъние и прилива на емоции, но се окопити и огледа помещението. В стаята нямаше почти никакви следи от човешко присъствие, като се изключи отвореният празен пакет с размерите на кутия за обувки. В леглото явно никой не беше спал. Къде ли е Борн, запита се Хан.

Най-сетне успя да овладее мислите си и да ги съсредоточи върху конкретната ситуация; отиде в банята, светна лампата. Видя пластмасова четка за коса, четка и паста за зъби, шишенце с освежител за уста — всичко това осигурено от хотела, заедно със сапун, шампоан и крем за ръце. Отвъртя капачката на пастата за зъби, стисна тубичката и изхвърли част от съдържанието й в мивката, пусна водата, за да отмие остатъците. Извади кламер и малка сребриста кутийка, в която имаше две капсули с обвивки от бързоразтворим желатин. Едната беше бяла, другата — черна.

— „Едното хапче пулса учестява, а другото — съвсем го то забавя; на татко хапчето въобще не ти влияе“ — занарежда той с ясен тенор върху мелодията на „Белия заек“^[1], докато вадеше бялата капсула от вдлъбнатинката.

Тъкмо се канеше да я пъхне в тубичката с паста за зъби и да запълни изпразненото количество, когато нещо го спря. Преброи до десет, завъртя капачката и остави пастата точно там, където я бе намерил.

Остана така за момент, смутен, втренчен в двете капсули, които забърка собственоръчно, докато чакаше полета си за Париж. Тогава имаше съвсем ясна цел — в черната капсула беше сложил отрова в количество, достатъчно, за да парализира тялото на жертвата, но да остави мисълта й бистра. Борн явно знаеше повече за плановете на Спалко, отколкото Хан — как иначе би проследил всичките нишки до базата в Унгария. Преди да го убие, Хан възнамеряваше да изтръгне от него цялата възможна информация. Поне се опитваше да убеди сам себе си, че ще го направи.

Все пак нямаше как да не признае, че в главата му, където от години зрееше мисълта за отмъщение, напоследък се отваряше място и за други мисли. Колкото и да се опитваше да не ги допуска в съзнанието си, те продължаваха да напират. Всъщност, даде си сметка той, колкото по-яростно ги потиска, толкова по-упорито отказват да се махнат.

Почувства се пълен глупак. Стоеше на прага на отдавна мечтаното отмъщение, а се усещаше неспособен да осъществи детайлно изработения си план. Вместо да се съсредоточи върху работата си, непрекъснато си представяше погледа на Борн, когато му показа фигурката на Буда, увесена на златна верижка. Стисна амулета си и както винаги го обзе онова познато усещане за спокойствие и сигурност, което малката фигурка винаги му внушаваше. Какво му става?

Изпръхтя ядно и се измъкна от апартамента. По пътя към стаята си на долния етаж взе мобилния си телефон и набра местен номер. Отговориха му на второто позвъняване.

— Ало? — Беше Итън Хърн.

— Как върви? — попита Хан.

— Ами, да ти призная, забавлявам се.

— Нали ти казах.

— Къде си? — поинтересува се най-новият служител на „Хуманистас“ ООД.

— В Будапеща.

— Виж, това вече е изненада — отвърна Хърн. — Не изпълняваше ли задача в Източна Африка?

— Отказах я — рече Хан. Беше стигнал до фоайето и се насочваше към изхода. — Всъщност за момента съм се оттеглил от бизнеса.

— Явно работата е доста сериозна, щом си стигнал чак до Будапеща.

— Честно казано, дойдох заради шефа ти. Какво успя да изровиш?

— Нямам конкретна информация, но крои нещо и подозирам, че този път е наистина голямо.

— Защо мислиш така? — попита Хан.

— Първо, ухажва двама чеченци — отвърна Хърн. — На пръв поглед, в това няма нищо необичайно, при положение че сме подели важна кампания в Чечения. И въпреки това в посещението им имаше нещо странно, доста странно. Въпреки че и двамата се носеха по западняшки — мъжът беше без брада, жената — без шал около главата, — ги познах. Така де, поне него: Хасан Арсенов, лидерът на чеченските бунтовници.

— Продължавай — подкани го Хан, осъзнавайки, че получава повече информация, отколкото е платил.

— После, преди две вечери, ме прати на опера. Искал да хвърли стръв на доста тлъста риба — Ласло Молнар.

— Е, и какво му е странното? — не разбра Хан.

— Ами две неща — отвърна Хърн. — Първо, Спалко се намеси насред вечерта и пое нещата в свои ръце. Всъщност направо ми заповяда да си взема почивка на другия ден. И второ, Молнар изчезна.

— Как така изчезна?

— Буквално — все едно никога не е съществувал — обясни Хърн. — Спалко ме мисли за голям баламурник, изобщо не му хрумва, че може да проверя. — Изхихика под мустак.

— Не залагай много на това — предупреди го Хан. — Увлечеш ли се, ще стъпиш накриво. И не забравяй какво ти казах: не подценявай Спалко. Допуснеш ли това, смятай се за мъртъв.

— Разбрах, Хан. Боже, не съм толкова глупав.

— Ако беше глупав, нямаше да работиш за мен — подсети го Хан. — Имаш ли домашния адрес на този Ласло Молнар?

Итън Хърн му го даде.

— Е, остава само да си държиш ушите отворени и да се снишаваш — приключи разговора Хан. — Интересува ме всичко, до което можеш да се добереш.

 

 

Джейсън Борн проследи как Анака Вадас излиза от моргата, където предположи, че е била отведена от полицията, за да идентифицира труповете на баща си и тримата му служители, застреляни в църквата. Що се отнася до снайпериста, той беше паднал по лице, което означаваше, че ще бъде разпознат по зъбите. Полицията по всяка вероятност вече бе пуснала пръстовите му отпечатъци в базата данни на Европейския съюз. По откъслечните думи от разговорите между полицаите в църквата заключи, че властите са останали доста изненадани от факта, че Янош Вадас е бил унищожен от професионален убиец, но Анака нямаше обяснение на този факт, така че накрая на полицаите им писна и я оставиха да си върви. Разбира се, никой не подозираше за присъствието на Борн. Той остана да наблюдава нещата отстрани по необходимост — все пак го издирваха в цял свят, — но вътрешно го разкъсваше безпокойство. Не знаеше дали може да се довери на Анака. Нали съвсем доскоро тя държеше насочен в главата му пистолет. Но Борн се надяваше, че действията му след убийството на баща й са я убедили в добрите му намерения.

И явно беше така, защото Анака не спомена нито дума за него пред полицията. Нещо повече — той откри обувките си в параклиса, който тя му показа на влизане в църквата — точно между саркофазите на крал Бела III и съпругата му. Плати на един шофьор на такси и я последва до полицията, после до моргата. Сега наблюдаваше как полицаите я изпращат и й пожелават лека нощ. Бяха й предложили да я закарат до вкъщи, но тя отказа. Предпочете да извади мобилния си телефон и да си повика такси — поне Борн така предположи.

Когато се убеди, че Анака е останала сама, той излезе от сенките, където се криеше, и се насочи право към нея. Тя го забеляза и свали телефона от ухото си. Ужасът в погледа й го смути.

— Вие! Как ме намерихте! — огледа се тревожно, или поне така му се стори. — Да не би да сте вървели след мен през цялото време?

— Исках да се уверя, че сте добре.

— Застреляха баща ми пред очите ми — сряза го тя. — Мислите ли, че съм добре?

Той си даваше сметка, че стоят под улична лампа. Паднеше ли мрак, по навик започваше да мисли за видимост и сигурност; беше му в кръвта — непреодолимо.

— Местната полиция е костелив орех — отбеляза той.

— Нима? И откъде знаете? — Отговорът му обаче явно не я вълнуваше, защото тръгна да си върви, токчетата й загракаха по паважа.

— Трябва да си помогнем взаимно, Анака.

Вървеше изправена, със скован гръб и високо вдигната глава.

— Какво ви кара да изречете такава глупост?

— Напротив, вярно е.

Обърна се рязко и го погледна в очите.

— Не, не е вярно. — Очите й святкаха. — Вие сте виновен за смъртта на баща ми.

— Какви глупости! — Поклати глава. — Баща ви беше убит заради онова, което са кроили заедно с Алекс Конклин. Това е и причината самият Конклин да бъде убит в дома си, а също и основанието ми да съм тук.

Тя изсумтя възмутено. Борн разбираше причината за раздразнителността й. Беше се озовала, вероятно повлияна от баща си, в един предимно мъжки свят, в който сега бе избухнала война — в една или друга степен. Най-малкото, не й харесваше да се движи под охрана.

— Не искате ли да узнаете кой уби баща ви?

— Честно казано, не. — Вдигна стиснатия си юмрук на хълбока. — Искам да го погреба и да забравя, че някога съм чувала имена като Алексей Конклин и доктор Феликс Шифър.

— Не говорите сериозно!

— Да не би да ме познавате, господин Борн? Имате ли изобщо някаква представа що за човек съм? — Лазурните й очи го огледаха, главата й бе леко наведена настрани. — Едва ли. Налучквате в тъмното. Нали затова дойдохте, представяйки се за Алексей. Глупав ход, прозрачен като найлон. И сега, след като тотално омазахте нещата, след като се проля кръв, твърдите, че е ваш дълг да разберете какво са замисляли Алексей и баща ми.

— А вие познавате ли ме, Анака?

Тя направи крачка към него и на устните й се изписа сардонична усмивка.

— О, да, господин Борн, познавам ви отлично. Виждала съм достатъчно такива като вас, всеки си мисли, че е по-умен от предходния.

— Е, кой съм аз?

— Мислите, че няма да ви кажа ли? Знам точно кой сте, господин Борн. Вие сте котка с кълбо прежда. Единствената ви мисъл е да размотаете кълбото, независимо от цената. За вас всичко е игра — загадка, която трябва да бъде разрешена. Всичко останало е без значение. Загадката, която се стремите да разрешите, всъщност е ваша същностна характеристика. Без нея вие изобщо не бихте съществували.

— Грешите.

— Напротив, не греша. — Сардоничната усмивка разшири устните й. — Нали затова не разбирате как е възможно да обърна гръб на всичко това, защо не искам да работя с вас и да ви помогна да намерите убиеца. Защо да го правя? Да не би това да върне баща ми? Той е мъртъв, господин Борн. Той вече нито мисли, нито диша. Превърнал се в купчина останки, които времето ще довърши.

Тя се обърна и за втори път понечи да се отдалечи.

— Анака…

— Вървете си, господин Борн. Каквото и да ми кажете, не ме интересува.

Той се затича да я настигне.

— Как може да говорите така? Пет човека изгубиха живота си заради…

Тя го изгледа с поглед, в който се четеше безкрайно много тъга, и Борн разбра, че жената е на ръба да заплаче.

— Умолявах баща ми да не се забърква, но нали знаете, стари приятели, изкушението от агентурната работа — нямам представа защо точно. Предупреждавах го, че всичко ще завърши зле, но той просто се засмиваше, да, засмиваше се и казваше, че съм негова дъщеря и няма как да разбера тези неща. Е, това ме поставяше на мястото ми, нали така?

— Чуйте ме, Анака, издирват ме за двойно убийство, което не съм извършил. Двамата ми най-близки приятели бяха застреляни, а аз бях посочен за главния заподозрян. Разбирате ли…

— Господи, нима не чухте нито дума от това, което ви казах? През едното ухо влязло, през другото излязло.

— Не мога да се справя сам, Анака. Нуждая се от помощта ви. Няма към кого другиго да се обърна. Животът ми почти буквално е във вашите ръце. Моля ви, разкажете ми за доктор Шифър. Кажете ми каквото знаете и се кълна, че никога повече няма да ме видите.

 

 

Живееше на улица „Фо“, № 106–108 във Визиварош, хълмисто кварталче със стръмни стълби вместо улици, скътано между Цитаделата и Дунава. От панорамните й прозорци се виждаше „Бем Тер“. Именно на този площад през 1956, часове преди началото на бунта, се събрали хилядите с развени унгарски знамена, от които предварително били изрязали сърпа и чука, за да се отправят към Парламента.

Апартаментчето й беше малко и изглеждаше претъпкано, най-вече заради огромния роял, който буквално заемаше половината дневна. Библиотеката, покрила цялата стена от пода до тавана, беше натъпкана с книги, списания и журнали, посветени на историята и теорията на музиката, биографии на композитори, музиканти, диригенти.

— Свирите ли? — попита Борн.

— Да — отвърна кратко Анака.

Той седна на табуретката пред пианото и погледна нотите, подредени на поставката. Шопен, ноктюрно в си-бемол минор, № 1, оп. 9. Трябва да е доста добра, за да се справи с подобно нещо, рече си.

През панорамния прозорец в дневната се виждаше булевардът, както и сградите от другата страна. Тук-там светеше по някой прозорец, нощта огласяше лек джаз от петдесетте — Телониъс Мънк. Пролая куче, замлъкна. Сегиз-тогиз минаваше кола.

Анака светна и се запъти право към кухнята, сложи вода за чай. Отвори кухненски шкаф с цвят на лютиче и извади два комплекта чашки и чинийки, а докато чаят заври, донесе бутилка ракия и наля щедро в двете чаши.

Отвори хладилника.

— Нещо за ядене? Сирене, салам? — Все едно предлагаше на отколешен приятел.

— Не съм гладен.

— И аз не съм. — Въздъхна и затвори вратата. Сякаш решението й да го покани в дома си бе изтрило без следа предишното й поведение.

Повече не стана въпрос нито за Вадас, нито за безуспешните опити на Борн да догони убиеца му. Той нямаше нищо против.

Подаде му чашата с чай и алкохол и се преместиха в дневната, настаниха се на тежко канапе на достойна възраст.

— Баща ми работеше с професионален посредник на име Ласло Молнар — започна тя без предисловия. — Именно той засекрети вашия доктор Шифър.

— Засекрети ли? — попита Борн. — Не разбирам.

— Доктор Шифър беше отвлечен.

— От кого? — Напрежението в гласа му нарастваше.

— Баща ми знаеше, но не и аз — поклати глава тя. Смръщи чело и се замисли. — Именно затова му се обади Алексей. Нуждаеше се от помощта на баща ми за спасяването на доктор Шифър и откарването му на безопасно място.

В главата на Борн прозвуча гласът на Милен Дютронк: Онзи ден Алекс говори с много хора по телефона, получи много обаждания за кратко време. Беше ужасно напрегнат и разбрах, че явно е достигнал до критичен момент в изключително сериозна оперативна акция. Чух името на доктор Шифър да се споменава на няколко пъти. Подозирам, че е бил обект на въпросната операция. Ето за какво се е касаело всъщност.

— Значи баща ти е успял да спаси доктор Шифър.

Анака кимна. Светлината на лампата озаряваше косата й в огненочервено. Очите й и половината й чело тънеха в сянка. Седеше със събрани колене, леко приведена напред, ръцете й стискаха чашата, сякаш се нуждаеше от топлината й.

— Щом баща ми успя да се добере до доктор Шифър, го предаде на Ласло Молнар. От съображения за сигурност. И двамата с Алексей изпитваха неистов страх от човека, отвлякъл доктор Шифър.

Борн си помисли, че и това съвпада напълно с информацията, получена от Милен. Въпросния ден той беше изплашен…

Умът му работеше трескаво.

— За да започнат нещата да си идват по местата, Анака, трябва да разбереш, че убийството на баща ти е било предварително замислено. Снайперистът вече е бил на позиция, когато влязохме в катедралата. Знаел е какво прави баща ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Баща ти беше застрелян, преди да успее да ми даде необходимите ми сведения. Някой не иска да открия доктор Шифър и все повече започвам да вярвам, че става въпрос за същия човек, който е отвлякъл Шифър и от когото са се страхували баща ти и Алекс.

Анака облещи очи.

— Значи е възможно Ласло Молнар също да е в опасност.

— Възможно ли е този загадъчен човек да е знаел за връзката на баща ти с Молнар?

— Баща ми беше изключително предпазлив, държеше много на мерките за безопасност, така че ми се струва малко вероятно. — Погледна го, в очите й блесна страх. — От друга страна, случилото се в катедралата показва, че мерките му за безопасност не са стопроцентови.

Борн кимна в знак на съгласие.

— Знаеш ли къде живее Молнар?

 

 

Анака го закара до апартамента на Молнар в шикозния квартал на посолствата, наречен Розадомб — Розовият хълм. В тази си част Будапеща представляваше смесица от бледи каменни сгради, изящно глазирани, сякаш торти за рожден ден, наконтени с трегери и корнизи, със старинни павирани улички, балкончета от ковано желязо с кашпи за цветя, кафененца, осветени от изискани газеничета, чиято лимонена светлина разкриваше червеникави стени, облицовани с ламперия, великолепни стъклени изделия, изрисувани и орнаментирани с елементи в стил fin de siècle. Подобно на Париж, Будапеща също беше организирана първо и основно около криволичещата река, която я разделяше на две. Мостовете, които свързваха двете половини на града, придаваха особено очарование. Наред с това, Будапеща бе и градът на дялания камък, готическите кули, стръмните обществени стълбища, осветените крепостни стени, куполите от кована мед, обраслите с бръшлян стени, монументалните скулптури и лъскавите мозайки. А завалеше ли, изникваха чадъри, хиляди чадъри, които се разгъваха като платна по реката.

Тези и много други неща въздействаха адски силно върху Борн. Сякаш беше попаднал на място, което си спомняше като в сън, със свръхчувствителността на съня, избуяла от пряката връзка с подсъзнанието. И въпреки това не успяваше да обособи конкретен спомен от потока на емоциите си, отприщен от разбитата му памет.

— Какво има? — попита Анака, сякаш доловила неспокойствието му.

— Бил съм тук. Помниш ли, като ти казах, че местната полиция е костелив орех.

— За това си напълно прав — кимна тя. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че нямаш представа откъде го знаеш?

Отметна глава назад на седалката.

— Преди години преживях ужасен инцидент. Е, не беше точно инцидент. Бях прострелян на една яхта и паднах зад борда. Бях на косъм от смъртта заради шока, загубата на кръв и измръзванията. Един доктор във френското градче Ил дьо Пор Ноар извади куршума и се погрижи за мен. Физически се възстанових напълно, но паметта ми пострада сериозно. Известно време имах амнезия, след това бавно и болезнено започнах да възвръщам откъслечни спомени. Истината, с която трябва да се примиря, е, че паметта ми не можа да се възстанови напълно — и вероятно никога няма да може.

Анака продължи да шофира, но по изражението на лицето й Борн разбра, че историята му я е развълнувала.

— Нямаш представа какво е да не знаеш кой си — продължи той. — Не го ли преживееш лично, няма как да разбереш и дори не можеш да опишеш какво чувстваш.

— Без пристан.

— Да — погледна я той.

— Навсякъде около тебе море, нито следа от земя, няма ги слънцето, луната и звездите, за да те упътят, да ти покажат пътя към дома.

— Нещо такова. — Описанието й го изненада. Прииска му се да я попита откъде знае подобно нещо, но в това време тя спря колата край тротоара пред огромна и разкошна каменна сграда.

Слязоха от колата и се упътиха към преддверието. Анака натисна звънеца, включи се слаба лампа, мъждивата й светлина разкри под с мозайка и редица звънци. На звънеца на Ласло Молнар не отвърна никой.

— Това не означава нищо — успокои го тя. — Молнар най-вероятно е с доктор Шифър.

Борн се приближи до входната врата — широка и масивна, с фигурално стъкло в горната част.

— Скоро ще разберем дали е така.

Надвеси се над ключалката и след миг вратата се отвори. Анака натисна друг бутон и стълбищното осветление се включи за трийсет секунди, докато намерят пътя към широкото стълбище към апартамента на Молнар, намиращ се на втория етаж.

Горната ключалка затрудни повече Борн, но в крайна сметка успя да я преодолее. Анака понечи да влезе, но той я спря с ръка. Извади керамичния си пистолет и полека отвори вратата. Лампите светеха, но беше тихо. Обиколиха дневната, спалнята, банята и кухнята, за да установят, че навсякъде блести от чистота и няма никакви следи както от взлом, така и от Молнар.

— Това, което ме притеснява — каза Борн, — са светнатите лампи. — Едва ли е излязъл с доктор Шифър.

— Значи може да се върне всеки момент — предположи Анака. — Да го почакаме.

Борн кимна. В дневната разгледа подробно няколко снимки, поставени по етажерките и на бюрото.

— Това ли е Молнар? — попита Анака и й показа възпълен мъж, с гъста и лъскава черна коса.

— Да. — Тя се огледа. — Дядо ми и баба ми живееха в същата сграда, като дете много съм играла из коридорите. Местните хлапета знаеха какви ли не скривалища.

Борн плъзна пръсти по старите грамофонни плочи, подредени до скъпа стереоуредба със сложен обръщателен механизъм.

— Доколкото виждам, е запален почитател на операта и ценител на музиката.

Анака се огледа.

— Не виждам CD плеър.

— Хора като Молнар ще ти кажат, че прехвърлянето на музика на дигитален носител отнема цялата топлота и финес на един запис.

Борн се обърна към бюрото, където имаше лаптоп. Забеляза, че е включен както в електрическата мрежа, така и към модем. Мониторът беше черен, но щом докосна корпуса, усети топлина. Натисна бутон „ESCAPE“ и мониторът се събуди. Значи компютърът е бил в „спящ“ режим — изобщо не е бил изключван.

Анака също се приближи и надзърна зад гърба му.

— „Антракс, аржентинска хеморагична треска, криптококи, белодробна чума…“ — зачете тя. — Божичко, какво е търсил Молнар в уебсайт, в който се описват последиците от смъртоносните, как им казваха, патогени?

— Знам само, че началото и краят на тази загадка е доктор Шифър — отвърна Борн. — Алекс Конклин се е свързал с Шифър, когато докторът е работил за АМИПО — програма за усъвършенстване на оръжията, разработвана от американското Министерство на отбраната. В рамките на следващата година доктор Шифър е бил преместен в директората за тактически несмъртоносни оръжия към ЦРУ. Малко след това изчезва. Нямам представа върху какво е работил Шифър и защо заниманията му са предизвикали интереса на Алекс Конклин дотолкова, че е бил готов да вбеси цялото Министерство на отбраната и да отклони утвърден учен от правителствения контингент от програма на Агенцията.

— Може би доктор Шифър е бактериолог или епидемиолог. — Анака потръпна. — Написаното в този уебсайт е потресаващо.

Отиде в кухнята да си налее чаша вода, докато Борн разгледа по-подробно страницата, за да се опита да разбере какво е търсел Молнар в подобен сайт. След като не откри нищо, влезе в падащото меню с последните сайтове, посетени от Молнар. Кликна върху най-последния. Оказа се научен форум в реално време. Прехвърли се в архива и се опита да види кога за последно Молнар е влизал във форума и по какви теми е разговарял. Оказа се, че Ласло 1647М се е регистрирал там преди приблизително четирийсет и осем часа. Борн с разтуптяно сърце зачете диалога, който са водили Молнар и друг член на форума.

— Анака, ела да видиш това — провикна се той. — Както изглежда, доктор Шифър не е нито бактериолог, нито епидемиолог. Занимавал се е с поведението на бактериологичните частици.

— Господин Борн, бихте ли дошли насам — отвърна Анака. — Веднага.

Усетил напрежението в гласа й, той моментално изтича към кухнята. Тя стоеше пред мивката като вцепенена. Ръката й стискаше чаша с вода. Лицето й беше бяло като платно; щом усети погледа му, прехапа устни.

— Какво има?

Тя посочи процепа между кухненския плот и хладилника, където той видя натрупани седем-осем бели решетести етажерки.

— Какво е това? — попита.

— Етажерки от хладилник — отвърна Анака. — Някой ги е извадил. — Обърна се към Борн. — Но защо?

— Може би Молнар си е купувал нов хладилник.

— Този хладилник е съвсем нов.

Той надзърна отзад.

— Включен е, компресорът работи нормално. Не погледна ли вътре?

— Не.

Той стисна дръжката и отвори вратата. Анака ахна.

— Боже мой — възкликна той.

Отвътре ги гледаха чифт безжизнени очи. В дълбините на оставения без етажерки хладилник бе пъхнато свитото, посиняло от студ тяло на Ласло Молнар.