Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Борн (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bourne Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Ерик Лустбадер. Наследството на Борн

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2004

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Боян Филчев

ISBN: 978-954-733-399-4

История

  1. — Добавяне

Шестнайсета глава

Спалко и Зина пристигнаха в Крит преди изгрев-слънце. Кацнаха на летище „Казандзакис“ край Ираклион. Придружаваха ги военен лекар и трима мъже, които Зина огледа доста внимателно по време на полета. Не изглеждаха неестествено едри или поне не толкова, че да се набиват на очи сред тълпата. Изостреното чувство за безопасност на Спалко го бе научило в случаи като този, когато пътуваше не в качеството си на президент на „Хуманистас“, а като Шейха, да бъде максимално незабележим както той, така и хората му. Зина усети силата, която струеше от тези неподвижни като статуи мъже; те упражняваха пълен контрол над телата си и движенията им бяха плавни и уверени — като на танцьори или йоги. Долови и напрегнатите им, съсредоточени погледи, зад които личаха дългогодишен опит и тренировки. Дори когато й се усмихваха почтително, тя усещаше застрашителната енергия, която дебнеше в тях, свита на кълбо, в търпеливо очакване на мига, в който ще бъде освободена.

Крит, най-големият остров в Средиземно море, винаги е бил вратата между Европа и Африка. В продължение на векове той се е припичал на горещото средиземноморско слънце с око, втренчено в египетския град Александрия и либийския Бенгази. Разбира се, остров с толкова благословено местоположение не би могъл да се опази от нашествия. Историята му, застанала на кръстопътя на културите, по необходимост е кървава. Нашественици от различни земи заливали пристанищата на Крит като вълни, които се разбиват в бреговете, и всеки носел своята култура, език, архитектура и религия.

Ираклион е основан през 824 г. от сарацините. Заобиколили го с дълбок ров, поради което и го нарекли Хендек — от арабското кандак. Сарацините управлявали сто и четирийсет години, след което градът бил превзет от византийците. Пиратската вълна била тъй опустошителна, че били нужни триста кораба, за да изнесат заграбеното до Византия.

По време на венецианското робство градът бил преименуван на Кандия. Тогава станал най-значимият културен център в Източно Средиземно море. Първото турско нашествие сложило край на всичко това.

Тази история, написана на много езици, беше оставила своите следи навсякъде: в масивната венецианска крепост, предназначена да пази живописното пристанище от нападения; в градския дворец, разположен във венецианска лоджия; в турския фонтан „Морозини“, издигнат край някогашната църква на светеца покровител на града, превърната от турците в джамия.

Но в задъхания съвременен град нямаше и спомен от минойската култура — първата и от археологическа гледна точка основополагаща критска цивилизация. Неин красноречив паметник са останките от двореца на Кносос в непосредствена близост до града. В исторически план е важно да се отбележи, че сарацините са основали Хендек, защото там от хилядолетия е било главно минойско пристанище.

Дълбоко в себе си Крит си остава остров, обгърнат в митове; попаднеш ли там, на всяка крачка ще ти бъде припомняна легендата за неговото раждане. Векове преди сарацини, венецианци или турци изобщо да са съществували, Крит изплувал от дълбините на легендата. Минос, първият цар на Крит, бил полубог. Баща му Зевс, преобразен на бик, изнасилил майка му Европа и така бикът се превърнал в символ на острова.

Минос и двамата му братя се надпреварвали за владичество над Крит, но Минос се помолил на Посейдон да му позволи да използва силата на морето, за да победи братята си, като в замяна му обещал вечното си подчинение. Посейдон чул молитвата и от бурното море изплувал снежнобял бик. Минос трябвало да го принесе в жертва в знак на подчинението си на бога на морето, но алчният цар запазил бика за себе си. Разярен, Посейдон направил така, че съпругата на Минос да се влюби в бика. Тя скришом убедила Дедал, любимия архитект на Минос, да й направи крава с куха вътрешност, където Пазифея да се скрие, за да се съеши с бика. В резултат на този сексуален акт се родило чудовището Минотавър — човек с глава и опашка на бик, — чиито зверства причинили такива опустошения на острова, че Дедал построил огромен лабиринт, от който Минотавър да не може да избяга.

Докато Спалко и антуражът му се придвижваха из стръмните улички на града, той размишляваше над този мит. Харесваше гръцката митология, пълна с изнасилвания и кръвосмешения, кръвопускане и високомерие. В много от митовете откриваше аспекти от самия себе си, което го окуражаваше да се възприема като полубог.

Подобно на много средиземноморски островни градове, Ираклион беше построен в полите на планина, стръмните улички, щедро обслужвани от таксита и автобуси, бяха осеяни с каменни къщи. Всъщност гръбнакът на целия остров беше планинска верига, наречена Бялата планина.

На адреса, с който Спалко се сдоби при разпита на Ласло Молнар, се намираше къща, разположена горе-долу по средата на склона. Беше собственост на архитект на име Истос Дедалика, който се оказа не по-малко митичен от древния си съименник. Екипът на Спалко успя да разбере, че къщата се дава под наем от компания, свързана с Молнар. Пристигнаха на мястото тъкмо когато нощното небе се канеше да се разцепи като черупка на орех, за да разкрие кървавото средиземноморско слънце. След кратък оглед всички се оборудваха с миниатюрни слушалки, за да имат постоянна връзка помежду си посредством безжична мрежа. Провериха оръжията си — мощни съвременни арбалети, които им осигуряваха изключително важната в подобни случаи безшумност. Спалко свери часовника си с двама от другите и ги изпрати към задния вход, докато той и Зина се приближиха отпред. Петият член на екипа остана да наблюдава и да ги предупреди, за каквото и да е подозрително движение по улицата или евентуално приближаване на полицията.

Околността беше пуста и тиха. Никакви хора. В къщата не светеше, но Спалко и не бе очаквал друго. Погледна часовника си и започна да брои в микрофона, докато малката стрелка се плъзна върху шестицата.

 

 

Вътре в къщата наемниците вече бяха на крак. Беше ден за местене, още няколко часа и трябваше да тръгват след другите. Криеха доктор Шифър на ново място в Крит на всеки три дни. Всичко ставаше бързо и безшумно, скривалището се избираше в последния момент. Подобни мерки за сигурност налагаха няколко човека да остават след другите, за да е гарантирано, че и най-незабележимите следи от присъствие са прибрани или заличени.

В този час на деня наемниците бяха пръснати из цялата къща. Един си вареше гъсто турско кафе в кухнята, друг беше в банята, трети пускаше сателитната телевизия. Последният хвърли отегчен поглед към екрана, доближи се до прозореца и огледа улицата. Всичко изглеждаше нормално. Протегна се като котка, разкърши снага насам-натам. После надяна кобура си през рамо и се отправи на сутрешна обиколка из обекта.

Отключи входната врата, отвори я и получи куршум в сърцето — изстрелян от Спалко. Отскочи назад с разперени ръце, очите му потънаха в орбитите; издъхна, преди да е докоснал земята.

Спалко и Зина влязоха във вестибюла точно когато другите двама от екипа им проникваха през задния вход. Наемникът в кухнята изпусна чашата си с кафе, извади оръжието си и преди да падне мъртъв, успя да рани един от хората на Спалко.

Спалко кимна на Зина и хукна нагоре по стълбата, като вземаше по три стъпала наведнъж.

Чула изстрелите откъм банята, Зина заповяда на един от колегите си да се върне при задния вход, а на другия — да разбие вратата, което той направи професионално и с лекота. В банята не ги посрещна огън. Видяха прозореца, през който се беше измъкнал наемникът. Зина не остана изненадана — нали затова изпрати човек при задния вход.

Миг по-късно се чу красноречиво щрак и резето на вратата падна, веднага след това някой изсумтя тежко.

Спалко, вече на втория етаж, се запромъква приведен от стая в стая. Първата спалня се оказа празна и той се придвижи към втората. Докато минаваше покрай леглото, мярна движение в огледалото над шкафа вляво. Имаше някой под леглото. Спалко падна на колене и натисна спусъка на арбалета. Леглото подскочи. Онзи отдолу започна да се гърчи, чу се пухтене.

Без да се изправя, Спалко зареди друга стрела и се прицели, приведен напред. В следващия момент усети тежък удар по главата, на милиметри от него се заби куршум. Захвърли арбалета и извади ловен нож, вдигна ръка назад през главата си и острието потъна в тялото на нападателя. Щом ножът опря до дръжката в плътта, Спалко завъртя ръка, стиснал зъби от усилието, и само след миг бе възнаграден с обилна вълна от кръв.

Изпъшка и се освободи от тежестта на чуждото тяло, издърпа ножа и обърса кървавото острие в кувертюрата на леглото. Наведе се и изстреля приготвената стрела под леглото. Във въздуха се разхвърчаха вътрешностите на матрака, движението на пода внезапно секна.

Провери и останалите стаи на втория етаж, след което изтича надолу по стълбите към дневната, натежала от мирис на барут. Един от хората му тъкмо влизаше през отворената задна врата, водейки пред себе си последния от наемниците, доста тежко ранен. Всичко приключи за по-малко от три минути — точно както го беше предвидил Спалко. Колкото по-малко внимание привлекат върху къщата, толкова по-добре.

От доктор Феликс Шифър нямаше и следа. Въпреки това Спалко знаеше, че Ласло Молнар не го е излъгал. Тези мъже бяха част от наемния контингент, нает от Молнар, след като двамата с Конклин са организирали бягството на Шифър.

— Каква е равносметката? — попита Спалко.

— Марко е ранен. Нищо сериозно, куршумът засегна външната част на ръката му и излезе — отвърна един от мъжете. — Двама от противниците са мъртви, един е тежко ранен.

— Има още двама убити горе — кимна Спалко.

Другият посочи с автомата си оживелия наемник.

— Ако искаме този да оцелее, му трябва незабавна медицинска помощ.

Спалко погледна Зина и кимна. Тя се приближи към ранения, коленичи и го обърна по гръб. Той простена, облян в кръв.

— Как се казваш? — попита тя на унгарски.

Той я погледна с очи, помътнели от болката и осъзнали приближаващата смърт.

Тя взе кибрит.

— Как се казваш? — повтори на гръцки.

Когато не получи отговор, се обърна към хората на Спалко.

— Дръжте го — заповяда им.

Двама от тях клекнаха да изпълнят заповедта й. Онзи започна да се съпротивлява, но скоро притихна. Изгледа Зина невъзмутимо и хладнокръвно. В крайна сметка беше професионален войник.

Тя запали клечката. Заедно с пламъка се надигна и мирис на сяра. Зина разтвори горния и долния клепач на едното му око и доближи пламъка до незащитената му очна ябълка.

Другото око на войника замига яростно, гърлото му започна да хъхри. Пламъкът, отразен в лъщящата очна ябълка, се приближи. Зина забеляза страх, придружен с известно съмнение. Човекът явно не вярваше, че е способна да изпълни докрай заплахата си. Жалко за него, но всъщност това изобщо не я интересуваше.

Нещастникът изкрещя, тялото му се изви на дъга въпреки опитите на двамата мъже да го удържат неподвижен. Продължи да се гърчи и да вие дори след като загасналата клечка се изтърколи на гърдите му. Здравото му око се въртеше бясно в ябълката, сякаш се опитваше отчаяно да намери сигурно скривалище.

Зина невъзмутимо запали втора клечка, в същия миг наемникът повърна. Това не й попречи ни най-малко. Сега беше моментът той да разбере, че има един-единствен отговор, който може да я накара да престане. Войникът не беше глупав. Знаеше за какво става въпрос. Също така знаеше, че никаква сума пари не си струва тези мъчения. През насълзеното му здраво око Зина видя, че се е предал. Така или иначе не възнамеряваше да го пусне, преди да й е казал къде е скрит доктор Шифър.

Зад нея, проследил сцената от началото до края, Степан Спалко беше извънмерно впечатлен. Когато постави на Зина задачата да разпита ранения, той не знаеше дали тя ще се справи достойно. В известен смисъл това беше изпитание за нея. Но наред с другото Спалко можа да я опознае в една близка на сърцето му област, която му доставяше огромно удоволствие.

Тъй като беше човек, комуто ежедневно се налага да си служи със словото, за да манипулира хора и събития, Спалко се беше научил да няма вяра на думите. Хората лъжат — това е факт. Някои лъжат заради последиците; други лъжат, без да подозират, че го правят — един вид инстинкт за самосъхранение; трети лъжат себе си. Единствено в делата и особено в реакцията в извънредни и напрегнати ситуации проличава истинската същност на човека. Тогава няма място за лъжа — можеш спокойно да се довериш на това, което виждат очите ти.

Сега Спалко знаеше за Зина нещо, което доскоро не му беше известно. Съмняваше се, че Хасан Арсенов го знае — че изобщо ще повярва, дори да му кажат. Дълбоко в себе си Зина беше твърда като скала — по-твърда от Арсенов. Докато наблюдаваше как изтръгва информацията от безпомощния наемник, Спалко разбра, че тя може да живее без любовника си, но той без нея — едва ли.

 

 

Борн се събуди от звуците на бързи упражнения за разсвирване и уханен аромат на кафе. Известно време се задържа на границата между съня и будното състояние. Осъзнаваше, че лежи на канапето в апартамента на Анака Вадас, завит с пухена завивка, върху възглавница, пълна с гъши пух. Скочи рязко и се огледа — слънцето осветяваше щедро стаята. Обърна се и видя Анака да седи пред блестящия роял, до нея имаше огромна чаша кафе.

— Колко е часът?

Тя не вдигна ръце от клавиатурата.

— Минава обяд — отвърна, без да се извърне да го погледне.

— Господи!

— Да, за мен е време да посвиря, за теб — да ставаш. — Засвири непозната за него мелодия. — Като станах сутринта, си помислих, че си се върнал в хотела, но те открих тук, спеше като бебе. Направих кафе. Искаш ли?

— О, да.

— Знаеш къде е кухнята.

Едва тогава вдигна глава и се обърна към него, проследи с поглед как се измъква изпод завивката и си облича панталона и ризата. Борн се запъти към банята, оправи се и едва тогава отиде в кухнята.

— Имаш хубаво тяло въпреки многото белези — рече тя, докато той си наливаше кафето.

Огледа се за сметана, но тя явно го пиеше чисто.

— Белезите вървят с репутацията ми.

— Дори този около врата ти ли?

Беше зает да рови в хладилника и не й отговори, но неволно докосна раната си и се сети за всеотдайната помощ на Милен Дютронк.

— Явно е нов. Какво стана?

— Оказах се в схватка с доста едро и ядосано същество.

Тя трепна, внезапно почувствала се неловко.

— Което се е опитало да те удуши, така ли?

Най-сетне намери сметана. Капна си малко в кафето, добави две лъжички захар и отпи. Върна се в дневната.

— Гневът променя хората и ги прави способни на подобни неща — нима не го знаеше?

— Че откъде да го знам? Аз не принадлежа към твоя свят, пълен с насилие.

— Доколкото си спомням, се опита да ме убиеш — или си забравила? — изгледа я равнодушно той.

— Аз не забравям — отвърна кратко Анака.

Нещо в думите му я подразни, но той не разбра какво. Явно душата й беше доста ранима. Или пък се дължеше на внезапната насилствена смърт на баща й.

Така или иначе, той реши да смени темата.

— В хладилника ти няма нищо, което да става за ядене.

— Свикнала съм да се храня навън. Съвсем наблизо има едно много уютно кафене.

— Дали да не отскочим? — предложи той. — Умирам от глад.

— Добре, но първо трябва да приключа с упражненията. Снощи се прибрахме късно и денят ми се обърка.

Тя се намести пред рояла и табуретката изскърца по пода. В стаята прозвучаха първите акорди на Шопеновото ноктюрно в си бемол минор, звуците се завихриха като листа, които падат в златен есенен следобед. Борн се изненада, че музиката му достави такова удоволствие.

След известно време стана, приближи се до малката писалищна маса и пусна компютъра.

— Моля те, недей — каза Анака, без да сваля очи от нотите. — Разсейва ме.

Той седна и се опита да се отпусне, докато великолепната музика вилнееше из апартамента.

Преди последните акорди да са отшумели, Анака стана и отиде в кухнята. Борн я чу как отвинтва кранчето и оставя водата да се изстуди. Явно отнемаше доста време. После се върна с чаша в ръка, която пресуши на една дълга глътка. Борн, загледан в нея от мястото си пред компютъра, забеляза извивката на бледата й шия и няколко самотни кичура огненочервена коса.

— Снощи се справи отлично — каза Борн.

— Благодаря ти, че ме свали от перваза. — Очите й се плъзнаха встрани, сякаш не желаеше да чува никакви похвали за поведението си предишната вечер. — Никога в живота си не съм се чувствала по-изплашена.

Седяха в кафенето, преливащо от полилеи от шлифован кристал, кадифени възглавнички и прозрачни аплици, накачени по черешовите стени. Седяха един срещу друг на маса до прозореца, недалеч от терасата, която беше празна — бледото слънце все още не осигуряваше достатъчно топлина, за да поседнеш навън.

— Притеснява ме, че апартаментът на Молнар беше под наблюдение — подхвана Борн. — Как иначе полицията ще се озове на мястото точно по това време?

— Но защо някои ще наблюдава апартамента?

— За да види дали ще се появим. Откакто съм в Будапеща, непрекъснато някой ми се пречка.

— И сега ли? — Анака погледна нервно през прозореца. — Мисълта, че някой наблюдава жилището ми, че ни следи… направо тръпки ме побиват.

— Никой не ни проследи от апартамента ти дотук, не се безпокой. — Млъкна, докато им сервираха храната. Щом келнерът се отдалечи, продължи: — Спомняш ли си предпазните мерки, които взех снощи, след като се измъкнахме от полицията? Взехме различни таксита, сменяхме ги по два пъти, обръщахме посоката.

— Бях твърде изморена, за да питам какво означават странните ти заръки — кимна тя.

— Никой не знае накъде сме тръгнали и че изобщо сме заедно.

— Е, поне малко облекчение. — Тя въздъхна, изпускайки дълга струя въздух.

 

 

Когато Хан видя Борн и жената да напускат сградата й, си помисли само едно: въпреки уверенията на работодателя му, че Борн е далече, примката около врата на Спалко се затяга. Борн някак беше успял да разбере за Ласло Молнар — човекът, от когото се интересуваше Спалко. Нещо повече, беше открил къде живее унгарецът и по всяка вероятност се е намирал в жилището му, когато полицията се появи. Защо Молнар е толкова важен за Борн? Хан трябваше да разбере.

Изпрати с поглед двамата, докато се отдалечиха. После слезе от колата, която беше взел под наем, и се запъти към входа на № 106–108 на улица „Фо“. Отключи с шперц долната врата и влезе в коридора. Качи се с асансьора на последния етаж и намери стълбата към тавана. Не остана изненадан, че на капака е поставена аларма, но с лекота прекъсна захранването и елиминира системата. Излезе на покрива и се отправи към предната част на сградата.

Надвесен над ръба, успя да види панорамния прозорец точно под себе си. Прехвърли се през ниския парапет и успя да стъпи на перваза под прозореца. Първото крило, което побутна, се оказа затворено, но следващото поддаде. Отвори го и проникна в апартамента.

Изгаряше от желание да поогледа наоколо, но тъй като не знаеше колко ще се забавят Борн и жената, не искаше да рискува. Чака го работа — няма време за удоволствия. Потърси с очи подходящо място, спря се на абажура от матирано стъкло, който се спускаше от средата на тавана. Прецени, че ще свърши работа, дори нещо повече — беше идеален за целта.

Придърпа табуретката от рояла под абажура и стъпи отгоре й. Извади миниатюрно електронно подслушвателно устройство и го прехвърли през ръба на стъклото. Слезе, пъхна в ухото си слушалката и активира устройството.

Чу всички шумове в стаята — преместването на табуретката, стъпките му по дюшемето на път за дивана, където бяха оставени възглавница и завивка. Взе възглавницата, помириса я. Миришеше на Борн, но и на нещо, заровено дълбоко в паметта му. Щом споменът започна да изплува, захвърли възглавницата, все едно беше пламнала в огън. Бързо излезе от апартамента по обратния път и не се обърна, докато не стигна до фоайето на първия етаж. Реши да излезе през задния изход. Никога не е излишно да проявиш повече предпазливост.

 

 

Анака се съсредоточи върху закуската си. През прозореца нахлуваше светлина, която озаряваше изключителните й пръсти. Хранеше се така, както и свиреше — държеше приборите, все едно бяха музикални инструменти.

— Къде си се научила да свириш така? — попита Борн.

— Хареса ли ти?

— Да, много.

— И защо?

— Защо ли? — погледна я той.

— Ами да, питам защо ти хареса? Какво чуваш в музиката ми?

Борн се замисли за момент.

— Ами, бих казал, че долавям скръб.

Тя остави вилицата и ножа и след като ръцете й бяха вече свободни, затананика откъс от ноктюрното.

— Това е заради неразрешените доминант септакорди. По този начин Шопен разширява допустимите граници на дисонанса и тоналността. — Продължи да тананика, нотите зазвучаха във въздуха. — Така разгръща възможностите на музиката. И й придава мрачно звучене — именно заради въпросните неразрешени доминант септакорди.

Замлъкна, красивите й бледи ръце увиснаха леко над масата, дългите й пръсти бяха леко извити, сякаш заредени с енергията на композитора.

— Нещо друго?

Той се замисли, после поклати глава.

Тя взе ножа и вилицата си и продължи да се храни.

— Майка ми ме научи да свиря. Преподаваше пиано. И щом почувства, че започвам да напредвам, ми даде да свиря Шопен. Беше й любим, но музиката му е адски трудна за изпълнение — не само технически, но и емоционално — да усетиш точното чувство.

— Майка ти още ли свири?

Анака поклати глава.

— Нейното здраве, също като на Шопен, беше крехко. Туберкулоза. Почина, когато бях на осемнайсет.

— Ужасно е да загубиш родител на тази възраст.

— Животът ми се промени завинаги. Бях смазана от скръб, това е естествено, но за своя изненада и срам, под скръбта си усещах, че съм й ядосана.

— Така ли?

— Чувствах се изоставена — кимна тя, — лишена от пристан, захвърлена в морето, без да мога да намеря пътя към брега.

Борн разбра защо Анака реагира толкова адекватно на разказа му за загубата на паметта.

— Най-много от всичко съжалявам за неблагодарното си отношение към нея. — Тя смръщи чело. — Когато ми предложи да седна на пианото, отказах категорично.

— Естествено — успокои я той. — Предложението е дошло от нея. Нещо повече — това й е била работата. — Почувства леко пърхане в дълбините на стомаха, сякаш тя току-що бе изсвирила някой от прочутите дисонанси на Шопен.

— Когато говорех на сина си за бейзбол, той извръщаше глава — искаше да играе футбол. — При спомена за Джошуа Борн потъна в себе си. — Всичките му приятели играеха футбол, но не беше само заради това. Майка му беше тайландка; по нейно желание започнахме да го възпитавахме в традициите на будизма от съвсем крехка възраст. „Американското“ в него не го вълнуваше.

Анака се нахрани и бутна чинията си.

— Напротив, мисля, че именно заради „американското“ в себе си се е противял. Че как иначе? Нали всеки ден в училище са му го напомняли.

Без да ще, Борн си спомни един епизод: видя Джошуа цял бинтован, едното му око — синьо-черно. Дао скалъпи някакво обяснение — как малкият бил паднал вкъщи, но на другия ден заведе Джошуа на училище и остана там няколко часа. Борн не прояви повече любопитство — по онова време беше толкова зает в работата си, че изобщо не му хрумна да се замисли.

— Виж, това не ми е минавало през ума — рече.

Анака сви рамене.

— Не е и нужно — отвърна без капка ирония в тона. — Ти си американец. Светът ти принадлежи.

Значи на това се дължи вродената й враждебност. Дали просто не й е заложено в кръвта — страхът от страшния американец, възроден наскоро?

Тя помоли келнера за още кафе.

— Ти поне си имал възможност да разговаряш със сина си. Докато аз и майка ми… — Сви рамене.

— Синът ми е мъртъв — отвърна Борн. — Загина заедно с майка си и сестра си. Бяха убити в Пном Пен преди години.

— Ах! — Като че ли най-сетне студената й, безразлична маска се пропука. — Ужасно съжалявам.

Той извърна глава, всеки спомен за Джошуа беше като сол върху отворена рана.

— Със сигурност си успяла да се сдобриш с майка си, преди да почине.

— Де да беше така. — Анака се втренчи в кафето си със сериозно изражение. — Едва когато ме запозна с Шопен, осъзнах огромния подарък, който ми е направила. О, как обичах да свиря ноктюрните му, нищо, че още не бях дорасла за тях.

— И не й каза нищо?

— Бях в пубертета. Почти не си говорехме. — Очите й потъмняха от скръб. — Сега, когато я няма, ужасно ми се иска да си бяхме говорили.

— Поне си имала баща си.

— Да, разбира се — имах баща си.