Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (13)

Дванайсета глава

Джейсън Борн видя пред себе си — както обичаше да казва — пръста на съдбата. Летеше между двете ленти в насрещното платно. От дясната му страна имаше цистерна, отляво приближаваше огромен тежкотоварен камион. Взе решението мигновено — нямаше време за обмисляне. Съсредоточи цялото си същество върху оползотворяването на предоставената му от съдбата възможност.

Разтвори крака и за момент единствената му връзка с мотора се оказа лявата ръка, опряна в седалката. Насочи мотора към гигантския камион, който приближаваше в лявата лента, после отлепи ръка от седалката. С другата си ръка се протегна, докато пръстите му напипаха една от стъпенките на извитата метална стълба, опасваща тумбестото туловище на цистерната. Моторът излетя изпод краката му. Степенката, хлъзгава от дъжда, едва не се изплъзна от хватката му, вятърът за малко да го отнесе като вейка. Очите му се насълзиха от болката, разкъсваща същото рамо, което бе натоварил и при висенето от самолета. Успя да се хване и с другата ръка и стисна здраво лоста. Премести тежестта си към стълбата и се долепи плътно до цистерната. Воксанът се вряза челно в решетката на радиатора на другия камион.

Цистерната подскочи, амортисьорите й се заклатиха, изненадани от мощната ударна вълна. Но така или иначе, продължи напред към летище „Орли“, приближавайки Борн към свободата.

 

 

Много бяха причините за бързото и стремително изкачване на Мартин Линдрос по хлъзгавия йерархичен склон в Агенцията, увенчано с назначаването му за заместник-директор на трийсет и осем годишна възраст. Беше умен, беше учил, където трябва и умееше да си пази главата дори в най-критични ситуации. Нещо повече, почти феноменалната му памет му помагаше да се справя гладко и безпроблемно с административното управление на Агенцията. Всички тези качества несъмнено бяха важни, всъщност дори задължителни за успешен ръководител на неговото ниво. Директорът обаче го избра за свой заместник поради още една много важна причина: Линдрос беше сирак.

Познаваше отлично баща му. Бяха изкарали заедно три години в Русия и Източна Европа, докато Линдрос-старши не загина при атентат с кола бомба. Тогава Мартин беше на двайсет и понесе тежко смъртта на баща си. На погребението, докато наблюдаваше бледото сипаничаво лице на младежа, взе решението да го вербува в същата мрежа, на която баща му бе служил толкова самоотвержено.

Това беше лесноосъществимо — младежът имаше своята ахилесова пета. Директорът реши да действа, воден от непогрешимия си инстинкт. А той подсказа, че младежът ще търси начин да отмъсти за смъртта на баща си. Директорът се погрижи след завършването на Йейл Линдрос да замине за Джорджтаун. Това беше важно поради две причини: първо, така Мартин щеше да му е физически подръка; и, второ, можеше да е спокоен, че младежът е изкарал нужната подготовка, която ще му даде възможност да се изкачи нагоре в йерархията на ЦРУ. Директорът лично се погрижи Мартин Линдрос да започне работа в Агенцията и проследи отблизо всяка фаза от развитието му. И тъй като искаше да го обвърже със себе си за вечни времена, най-накрая му даде онова, което младежът толкова копнееше да научи — името и адреса на терориста, отговорен за бомбения атентат.

Мартин Линдрос изпълни инструкциите на директора до последната подробност и ръката му не трепна, когато опря дулото в челото на виновника. Дали онзи наистина беше човекът, отговорен за поставянето на бомбата, това дори директорът не можеше да каже. Но какво от това? Така или иначе, онзи беше терорист и в живота си беше направил не една и две бомби. Беше мъртъв — един терорист по-малко, — а Линдрос щеше да спи спокойно, доволен, че е отмъстил за убийството на баща си.

— Видя ли сега как ни прецака Борн? — ядосваше се Линдрос. — Видял е хората ти и се е обадил на вашингтонската полиция. Знаел е, че нямаш право да действаш в този район, освен ако не си в комбина с Агенцията.

— За жалост е точно така, както казваш — поклати глава детектив Харис от полицията на Вирджиния и пресуши чашата си с долнокачествено уиски. Дано сега, щом жабарите са го засекли, имат повече късмет от нас и приключат с него.

— Скапани жабари — мрачно провлачи Линдрос.

— Е, все от време на време вършат и нещо полезно, нали?

Двамата седяха във „Фроги Ботъм Лаундж“ на „Пенсилвания Авеню“. По това време на деня барът беше пълен със студенти от университета „Джордж Вашингтон“. Вече повече от час Линдрос гледаше голи пъпове, надупчени с халки, и стегнати бедра, с мъка нахлузени в мини-жупи. Повечето от присъстващите бяха поне с двайсетина години по-млади от него. В живота на човек идва момент, каза си той, когато се поглежда в огледалото и вижда, че младостта му е отминала. Никое от тези момичета не би се обърнало да го погледне. Изобщо не го забелязваха.

— Защо човек не може да остане вечно млад? — попита на глас.

Харис се засмя и викна по още едно.

— Смешно ли ти се вижда?

Бяха преминали през етапа, в който си крещяха като обезумели, после през ледената тишина, евтините номерца и язвителните забележки. Накрая си казаха майната му на всичко и отидоха да се отрежат!

— Аха, адски е смешно — каза Харис и освободи пред двамата място за новите чаши. — Я се погледни, седиш тука, заглеждаш се по мацките и си мислиш, че животът ти е свършил. Не е работата в мацките, Мартин, макар че да ти призная, никога не съм пропускал възможност да забия гадже.

— Окей, умнико — в какво е работата тогава?

— Загубихме — ето в това е. Вързахме се на играта на Джейсън Борн и той ни би с шест на нула от неделя насам. Не че нямаше причина да се амбицира.

Линдрос се поизправи, което предизвика кратък пристъп на световъртеж. Опря ръка в слепоочието си.

— Какво означава това, по дяволите?

Харис имаше навика да се жабурка с уискито, все едно е освежител за уста. Преглътна и се чу леко щракване.

— Според мен Борн не е убил Конклин и Панов.

— За бога, Хари, да не почваме пак — изсумтя Линдрос.

— Готов съм да го повтарям, докато ми размажеш физиономията. Само не мога да разбера защо не искаш да ме чуеш?

— Добре, де, добре — вдигна глава Линдрос — Кажи ми защо смяташ, че Борн е невинен?

— Какъв е смисълът да ти казвам?

— Ами питам те — не може ли?

Харис се позамисли. Сви рамене, извади си портфейла, измъкна от него бележка и я разгъна на масата.

— Заради ей този фиш за неправилно паркиране.

Линдрос взе листчето и го заразглежда.

— Фиш, издаден на името на някой си доктор Феликс Шифър. — Поклати неразбиращо глава.

— Феликс Шифър е натрупал цяла камара глоби — обясни Харис. — Едва ли щях да запомня това име, но този месец трябваше да изчистим разни глоби от тоя сорт, та едно от моите момчета се оплака, че изобщо не успява да хване дирите на въпросния Шифър. — Посочи листчето. — Отне ми известно време, но накрая разбрах защо не можем да открием доктора. Оказа се, че цялата кореспонденция на Феликс Шифър я получава Алекс Конклин.

— Е, и? — повдигна вежди Линдрос.

— Ами като пробвах да вляза в досието на доктор Феликс Шифър, ударих на камък.

— Какъв камък по-точно? — В главата на Линдрос започваше да се прояснява.

— Камък, поставен от правителството на САЩ. — Хари обърна съдържанието на чашата в устата си, нажабурка се и глътна. — Информацията за доктора е засекретена — с голямо „3“. Нямам представа в какво се е забъркал Конклин, но работата е била заровена толкова надълбоко, че дори хората от най-близкото му обкръжение не са знаели за какво става въпрос. — Инспекторът поклати глава. — Не го е убил разбеснял се агент, Мартин. Залагам си главата.

 

 

Докато се качваше в сградата на „Хуманистас“ с частния асансьор, Степан Спалко беше в почти приповдигнато настроение. Като се изключи неочакваната засечка с Хан, другото се нареждаше по план. Чеченците бяха негови; бяха интелигентни, безстрашни и готови да умрат за каузата си. Що се отнася до Арсенов, той, ако не друго, беше всеотдаен и дисциплиниран водач. Точно затова Спалко избра него да предаде Халид Мурат. Мурат нямаше особено доверие на Спалко — беше човек с обострен нюх за двуличието. Но Мурат вече го нямаше. Спалко не се и съмняваше, че чеченците ще се придържат стриктно към предначертания план. От друга страна, онзи ужасен човек, Александър Конклин, беше мъртъв и в ЦРУ бяха убедени, че виновникът за смъртта му е Джейсън Борн: с един куршум — два заека. Но така или иначе, оставаше основният въпрос за оръжието и за Феликс Шифър. Като знаеше още колко работа го чака, тръпки го побиха. Времето му изтичаше, а имаше още доста неща за довършване.

Слезе на среден етаж, до който можеше да се стигне само с неговата магнитна карта. Влезе в личния си апартамент, облян от слънце, и застана пред панорамните прозорци с изглед към Дунава, към тучната зеленина на остров Маргит и града отвъд. Погледът му се спря върху Парламента, мислите му отлетяха към близкото бъдеще, което щеше да му донесе нечувана власт.

Слънчевата светлина озаряваше средновековната фасада, умопомрачителните опорни стени, куполите и кулите. Вътре ежедневно се срещаха големци, водеха се непрестанни разговори. Дробовете му се изпълниха с въздух. Не друг, а той, Спалко, знаеше къде се крие реалното могъщество и сила на света. Простря ръка, свита в юмрук. Скоро всички ще разберат — американският президент в Белия дом, руският президент в Кремъл, шейховете в приказните си арабски палати. Съвсем скоро всички ще разберат що е страх.

Съблече се и влезе в разкошната просторна баня с лазурносини плочки. Застанал под осемте струи, които пръскаха над главата му, взе душ и се зае да търка тялото си, докато кожата му порозовя. Подсуши се с огромна мека турска хавлиена кърпа и се преоблече в дънки и дънкова риза.

Отиде до излъскания до блясък мокър бар от неръждаема стомана и си направи кафе от машина, която мелеше зърната в момента. Сложи си суха сметана и захар, после добави и лъжичка бита сметана от ниския хладилник под плота. В следващите няколко минути остана така, отдаден на вкуса и аромата на кафето, оставил мисълта си да се рее в произволна посока, за да се наслади максимално на очакването. Днес щеше да преживее още толкова вълнуващи събития!

Остави чашата и си сложи готварска престилка. Смени изрядно лъснатите си обувки със зелени гумени градинарски ботуши.

Отпи от кафето и се приближи до стена, облицована с ламперия, пред която имаше масичка с едно–единствено чекмедже. Отвори чекмеджето и бръкна в кутията с гумени ръкавици вътре. Като си тананикаше тихичко, извади един чифт и си ги сложи. Натисна бутон и две от плоскостите на ламперията се плъзнаха встрани. Озова се в определено причудлива стая. Стените бяха бетонни, черни, на пода имаше бели плочки с наклон към средата на помещението, където беше изкопана доста широка канавка. На стената висеше навит маркуч. Таванът беше шумоизолиран. Единствените мебели в стаята бяха дървена маса, цялата изподраскана и тук-там оцапана с кръв, и зъболекарски стол с модификации, направени според изричните и подробни указания на Спалко. Край стола имаше масичка на три колела, отрупана с богато разнообразие от метални инструменти с краища във всякакви застрашителни форми: заострени като стрели, извити като куки, усукани като тирбушони.

На стола седеше Ласло Молнар, ръцете и краката му бяха оковани в стоманени белезници. Беше гол, както майка го е родила. Лицето и тялото му бяха надрани, насинени и подпухнали, очите му се губеха в черни кръгове от болка и отчаяние.

Спалко влезе в стаята с отривистата, самоуверена крачка на лекар.

— Скъпи ми Ласло, трябва да призная, че изглеждаш скапан. — Застана достатъчно близо, за да забележи как ноздрите на Молнар потрепнаха, раздразнени от аромата на кафе. — Но това е нормално, нали така? Все пак прекара доста тежка нощ. Нощ, за каквато изобщо не ти е минавало през ума, докато се приготвяше за операта по-рано вечерта, прав ли съм? Но не се тревожи, тепърва те очакват още доста силни емоции. — Остави чашата си до лакътя на Молнар и взе един инструмент. — Да, струва ми се, че този ще свърши работа.

— Какво… какво ще правите? — попита Молнар с треперлив, немощен гласец.

— Къде е доктор Шифър? — попита Спалко, все едно се интересува какво ще бъде времето.

Главата на Молнар се замята насам-натам, устните му се прилепиха плътно, сякаш искаше да е сигурен, че от устата му няма да излезе нито дума.

Спалко пробва острието на инструмента си.

— Честно да ти кажа, не разбирам защо се колебаеш, Ласло. Оръжието е у мен, въпреки че доктор Шифър е в неизвестност…

— Измъкнаха ти го изпод носа — промълви Молнар.

Спалко се усмихна и допря инструмента до тялото на жертвата си, почти веднага след това се чу вик.

Спалко се отдръпна, взе си чашата и отпи.

— Както вероятно си разбрал, стаята е напълно шумоизолирана. Никой не може да те чуе — няма кой да те спаси. Вадас — най-малко от всички. Той дори не знае, че си изчезнал. — Взе друг инструмент и го завъртя в тялото на Молнар. — Така че, както виждаш, надежда няма — освен ако не ми кажеш онова, което ме интересува. Може и да не ти се вярва, Ласло, но в момента аз съм единственият ти приятел. — Повдигна брадичката на Молнар и го целуна по окървавеното чело. — Аз съм единственият, който те обича искрено.

Молнар затвори очи и пак разтърси глава.

Спалко го погледна право в очите.

— Не искам да ти причинявам болка, Ласло. Вярваш ми, нали? — Гласът, за разлика от действията му, беше почти нежен. — Но упорството ти ме тревожи. — Продължи с изтезанията. — Питам се дали си даваш ясна сметка за обстоятелствата, в които се намираш. Болката, която изпитваш в момента, е заради Вадас. Именно той те постави в това затруднено положение. Е, и Конклин, разбира се, но той е мъртъв.

Молнар нададе нечовешки вик. На мястото на зъбите му, изтръгнати бавно и мъчително, зееха черни дупки.

— Искам да те уверя, че това, което правя, не ми доставя ни най-малко удоволствие — изрече Спалко бавно и съсредоточено. За него беше важно Молнар да разбира какво му говори, въпреки адската болка, която му причиняваше.

— Аз съм просто инструментът на твоя инат. Не разбираш ли, че не ти, а Вадас трябваше да плати тази цена?

Спалко спря за миг. Ръкавиците му бяха плувнали в кръв, беше се задъхал така, сякаш е изкачил тичешком три етажа. Въпреки несравнимото удоволствие, което доставяше разпитът, работата никак не беше лека. Молнар започна да скимти.

— Защо го правиш, Ласло? Молиш се на Господ, който не съществува и следователно не може нито да те защити, нито да ти помогне. Както казват руснаците, помогни си сам, та да ти помогне и Бог. — Спалко му се усмихна с топлотата на човек, притекъл се на помощ на свой боен другар. — А руснаците ги разбират тия неща, какво ще кажеш? Тяхната история е написана с кръв. Първо царете, после апаратчиците, сякаш партията е нещо по-добро от династията от деспоти! Нека ти кажа едно, Ласло — руснаците може да не знаят как се прави политика, но що се отнася до религията, са много навътре. Религията, всяка религия, е измама. Голямата заблуда на слабохарактерните, страхливите, безропотните, които нямат силата да застанат начело, а предпочитат да бъдат водени. Нищо, че това винаги завършва със собствената им смърт. — Спалко поклати глава тъжно, авторитетно. — Не, Ласло, единствената реално съществуваща сила на света е властта. Властта и парите. Само те имат значение — нищо друго.

Молнар успя да поотдъхне, докато Спалко редеше монолога си с онзи тон на другарство и съпричастност, който имаше за цел да предразположи жертвата към палача. Но изтезанията продължиха и нещастникът изблещи очи от ужас.

— Само ти можеш да си помогнеш, Ласло. Отговори ми на въпроса. Кажи ми — къде Вадас скри Шифър.

— Престани! — задъхано извика Молнар. — Моля те, стига!

— Не мога да спра, Ласло. Вече би трябвало да си разбрал — не мога да го направя. Наясно си с цялата ситуация. — Сякаш в потвърждение на думите си, Спалко отново натисна с инструмента. — Само ти можеш да ме накараш да спра!

На лицето на Молнар се изписа пълно объркване, огледа се с безумен поглед, като че едва сега осъзнал какво се случва с него. Спалко видя промяната и разбра — беше виждал това изражение към края на всеки успешен разпит: обектът не пристъпва към изповедалнята плавно, а удържа фронта, докато може, докато съзнанието откаже да търпи повече. В един момент, сякаш опънат ластик, достига максимума на разтягане и се свива. Така се ражда нова реалност, изкусно съградена от провеждащия разпита.

— Не…

— Кажи ми — избълбука Спалко с меден гласец, ръката му, обута в гумена ръкавица, започна да гали жертвата по челото. — Отговори на въпроса ми и приключваме. Ще се събудиш от ужасен кошмар.

— Обещаваш ли? — погледна го Молнар.

— Довери ми се. Аз съм ти приятел, Ласло. Искам същото, което искаш и ти — да не страдаш повече.

Молнар вече плачеше с глас, очите му се препълниха със сълзи, които потекоха по бузите му и закапаха мътни и червени. Зарида така, както не му се беше случвало от детските години.

Усетил, че стоят на ръба, Спалко не каза нищо. Именно сега ще се разбере дали ще получи всичко или нищо: Молнар или ще прекрачи в територията, накъдето го насочва Спалко, или ще избере да се удави в собствената си болка.

Тялото на Молнар се тресеше от силните емоции, отключени по време на разпита. Отметна глава назад. Лицето му беше пепелявосиво и напълно изтощено. Очите, в които блестяха сълзи, сякаш бяха потънали още по-дълбоко в орбитите. Нямаше и следа от онзи розовобузест, щастливо почерпен жизнерадостен почитател на операта, когото хората на Спалко измъкнаха от „Ъндърграунд“. Беше друг човек. Безвъзвратно променен.

— Прости ми, Господи! — прошепна той с дрезгав глас. — Доктор Шифър е в Крит. — Последва адрес.

— Браво, моето момче — меко каза Спалко.

Ето че и последната плочка от пъзела си дойде на мястото. Тази нощ той и хората му ще отидат да намерят доктор Шифър и ще получат от него и последните данни, необходими им, за да осъществят нападението над хотел „Ошкюхлид“.

Спалко захвърли инструмента и Молнар изрева като ранено животно. Кървясалите му очи се обърнаха в орбитите. Едва се сдържаше да не заридае пак.

Бавно, внимателно Спалко допря чашата е кафе до устните на Молнар и проследи безстрастно как онзи изпива до дъно горещата сладка течност.

— Най-сетне — избавление.

Дали го каза на себе си или на Молнар — не можеше да се каже.