Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (7)

Шеста глава

Първите два изстрела минаха над главата му, докато се навеждаше. Изправи се и с все сила ритна една от торбите с боклук към агентите. Торбата уцели единия и се пръсна във въздуха. Отпадъците се разхвърчаха във всички посоки и двамата агенти отстъпиха задавени, с насълзени очи, вдигнали ръце пред главите си.

Борн подскочи и счупи крушката на тавана, коридорът потъна в мрак. Той се обърна, светна си с фенерчето и видя плътната стена в другия край на коридора. Все трябва да има изход, как…?

Тогава го видя и незабавно изгаси светлината. Чу как двамата агенти си крещят един на друг и се опитват да се окопитят. Завтече се към далечния край на коридора и коленичи, опипвайки слепешката пода, за да намери металния обръч, който проблесна под снопа на фенерчето преди малко. Напипа го, прокара показалеца си през него и дръпна. Капакът към подземието се отвори. Лъхна го спарен, влажен въздух.

Тръгна надолу без нито миг колебание. Обувката му напипа стъпало и той заслиза, затвори капака над себе си. Най-напред усети миризмата на препарат срещу пълзящи насекоми, светна с фенерчето и видя песъчлив циментов под, осеян с изсъхналите скелети на хлебарки — като с есенни листа. Поровичка из нахвърляните кутии, кашони и щайги и намери каквото му трябваше. Изкачи се обратно по стълбата и пъхна дебелия железен лост през дръжката на капака. Не уплътняваше добре; лостът остана хлабав, но на повече не можеше да разчита. Докато се придвижваше по скърцащия под обувките му под, осеян с хлебарки, си помисли, че трябва достатъчно време, за да се добере до шахтата за доставките, каквато имаха всички търговски сгради.

Над главата му се чуваше блъскането на агентите, които яростно дърпаха капака. Знаеше, че при толкова силни вибрации лостът ще се изхлузи от обръча. Но вече бе видял металната врата с две крила, която водеше към улицата, и се изкатери по късата циментова стълба. Капакът зад него се отвори, с трясък. Борн изгаси фенерчето в мига, в който агентите скочиха на пода на мазето.

Беше в капан — знаеше го. Опита ли се да отвори металните крила на вратата, ще освети помещението достатъчно, за да бъде застрелян, преди да успее да стигне до тротоара. Обърна се и безшумно слезе по стълбата. Усещаше как обикалят из мазето и търсят ключа за осветлението. Двамата си разменяха приглушени кратки фрази, което означаваше, че са изпечени професионалисти. Борн се промъкна между натрупаните камари с провизии. Той също търсеше нещо конкретно.

Щом лампата светна, двамата агенти се разделиха, за да огледат по-добре мазето.

— Ега си лайнарника! — изруга единият.

— Ще го преживеем — успокои го другият. — Но къде, по дяволите, е Борн?

Лицата и на двамата бяха невъзмутими и спокойни, изглеждаха почти еднакви. Бяха в стандартни униформи на Агенцията, физиономиите им също бяха стандартни, в унисон с изискванията за сигурност, предписани от Агенцията. Но Борн имаше богат опит с хората, които ЦРУ оплита в мрежите си. Познаваше мисленето им и съответно — действията им. Макар и разделени физически, оперативните агенти винаги се движеха по двойки. Те не биха помислили рационално къде би могъл да се скрие. По-скоро щяха да разделят мазето математически, на квадранти и да ги претърсват методично като машини. Борн знаеше, че неизбежно ще го открият, но поне щеше да ги изненада.

Беше наясно, че щом се появи, те ще действат светкавично. Разчиташе на това и съобрази скривалището си с това предположение. Беше се свил в един кашон, очите му смъдяха от изпаренията от промишлени почистващи препарати на основата на сода каустик, с които си поделяше оскъдното пространство. Ръката му опипа мрака наоколо. Стигна до облия силует на предмет, който му се стори подходящ, взе го. Беше консерва — достатъчно тежка за целта.

Чуваше ударите на сърцето си, по стената зад кашона, в който се бе настанил, дращеше плъх. Всичко останало тънеше в тишина, докато агентите продължаваха обстойното си и методично претърсване. Борн чакаше търпеливо, свит на кълбо. В един миг неговият съгледвач, плъхът, престана да дращи. Значи поне един от агентите е наблизо.

Беше тихо като в гроб. После изведнъж се чу рязко поемане на въздух, шумолене на плат точно над главата му, и той скочи, избутвайки капака. Агентът, стиснал пистолета си, отстъпи назад. Партньорът му в другия край на помещението се завъртя. С лявата си ръка Борн сграбчи близкия агент за ризата и го дръпна напред. Онзи инстинктивно се отдръпна назад, за да се освободи, Борн се хвърли напред, използвайки инерцията на другия, за да блъсне гърба и главата му в тухлената стена. Чу пищенето на плъха дори докато агентът забелваше очи и тялото му се свличаше в безсъзнание.

Вторият агент бе направил две крачки напред, но реши да не влиза в ръкопашен бой и насочи глока си към гърдите му. Борн хвърли консервата в лицето му. Докато онзи си пое дъх, Борн покри разстоянието, което ги делеше, вдигна ръка отстрани към шията му и го повали.

Миг по-късно вече се беше покачил по бетонното стълбище и отваряше металните капаци към свежия въздух и синьото небе. След като ги затвори зад гърба си, той спокойно тръгна по тротоара и продължи напред, докато стигна до „Розмонд Авеню“. Там се смеси с тълпата.

 

 

Километър по-нататък, след като се увери, че не го следят, Борн влезе в един ресторант. Докато се настаняваше, огледа всички в салона за нещо необичайно — преднамерено нехайство или прикрита бдителност. Поръча си сандвич и кафе, стана и се запъти към задната част на заведението. След като се убеди, че мъжката тоалетна е празна, се заключи в една кабинка, седна на тоалетната чиния и отвори плика, адресиран до Конклин, който му даде Файн.

Вътре намери самолетен билет първа класа за Будапеща на името на Конклин и ключ от стая в грандхотел „Данубиус“. За миг остана втренчен в двата предмета, недоумявайки защо ли Конклин е възнамерявал да пътува за Будапеща и дали убийството му има нещо общо с това пътуване.

Взе мобилния телефон на Алекс и набра местен номер. Стана му по-добре, че все пак намери за какво да се хване. Дерон вдигна след третото позвъняване.

— Мир, любов и разбирателство.

Борн се засмя.

— Джейсън е.

Никога не знаеше как ще поздрави Дерон при вдигането на слушалката. Този човек беше стопроцентов артист в занаята си. По стечение на обстоятелствата беше фалшификатор. Изкарваше си хляба, като правеше копия на стари майстори и ги продаваше на богаташите да си украсяват именията. Правеше толкова точни копия, така изпилваше всеки детайл, че сегиз-тогиз някоя негова творба се продаваше на търг или се озоваваше в музейна сбирка. Между другото, ей така, за забавление, фалшифицираше и други неща.

— Следя новините и определено може да се каже, че не са благоприятни за теб — чу се гласът на Дерон, белязан с лек британски акцент.

— Това го зная — кажи нещо ново.

Някой влезе в мъжката тоалетна и Борн млъкна. Стана, стъпи от двете страни на тоалетната чиния и надникна над паравана. Пред писоара стоеше мъж с прошарена коса и брада, накуцваше с единия крак. Носеше тъмно велурено сако и черен панталон — нищо особено. При все това Борн изведнъж се почувства в капан. Едва овладя порива си да изскочи незабавно от кабинката.

— Мамка му, онзи ти диша във врата, а? — Винаги му беше забавно да чуе ругатня от тази фина, културна уста.

— Да, ама напоследък го изгубих. — Борн излезе от тоалетната и се върна в ресторанта, като се оглеждаше предпазливо. Намери сандвича си на масата, кафето беше изстинало. Махна на келнерката и я помоли да му донесе друго.

— Виж, Дерон, трябват ми обичайните неща — паспорт и контактни лещи по моята рецепта — рече тихо в телефона, щом жената се отдалечи. — И, разбира се, поръчката е за вчера.

— Националност?

— Нека си остана американец.

— Супер хитро — онзи няма да го очаква.

— Да речем. Искам паспортът да е на името на Александър Конклин.

Дерон подсвирна.

— Ти поръчваш, Джейсън. Дай ми два часа.

— Имам ли избор?

В ухото му изригна хихикането на Дерон.

— Ами да, имаш — можеш да си останеш с празни ръце. Снимките ти ги имам. Коя да сложа? — Щом Борн му каза, той попита: — Сигурен ли си? Там си нула номер. Изобщо не си приличаш.

— Ще си заприличам, като приключа с гримирането — отвърна Борн. — Все пак съм в топ десет на Агенцията.

— Бих казал, че си номер едно — с куршум в челото. Къде ще се видим?

Борн му определи среща.

— Чудесно. Ей, Джейсън, виж… — Изведнъж тонът на Дерон стана сериозен. — Предполагам, че не ти е лесно. Така де, сигурно си ги видял?

Борн се втренчи в чинията си. Защо ли си поръча сандвич. Доматът имаше суров, кървав вид.

— Да, видях ги.

Какво би станало, ако можеше да върне времето назад и Алекс и Мо се появят пред него точно в този момент? Страхотен номер. Но миналото си остава в миналото и с всеки следващ ден избледнява все повече и повече.

— Не е като „Бъч Касиди“.

— И аз познавах Алекс и Мо — въздъхна Дерон.

— Разбира се, нали аз ви запознах — рече Борн и затвори.

Поседя още малко на масата, замислен. Нещо го глождеше. Откакто излезе от тоалетната, алармата в главата му не престана да вие, но разговорът с Дерон го разсея и той така и не обърна достатъчно внимание на усещането си. Какво има? Огледа помещението още веднъж — бавно, внимателно. Изведнъж разбра. Нямаше го куция с брадата. Може да се е нахранил и да е излязъл. От друга страна, присъствието му в мъжката тоалетна определено накара Борн да се почувства некомфортно. Нещо в него…

Хвърли няколко монети на масата и се приближи до витрината на ресторанта. Двата прозореца към улицата бяха разделени от плътна махагонова колона. Борн застана зад нея, използвайки я за параван, докато огледа улицата. Най-напред се съсредоточи върху пешеходците — търсеше хора, които се придвижват непривично бавно, мотаят се, четат вестник, задържат се прекалено дълго пред витрина на отсрещен магазин, за да наблюдават в нея входа на ресторанта. Нищо подозрително. В три от паркираните наблизо коли имаше хора — една жена и двама мъже. Лицата им не се виждаха. После, разбира се, стигна и до колите, спрени на улицата пред ресторанта.

Без да мисли повече, излезе. Бе късна сутрин и тълпата се беше сгъстила. В случая това беше предимство. Отдели следващите двайсет минути, за да огледа подробно всичко наоколо — входове, витрини, преминаващи пешеходци, автомобили, прозорци и покриви. След като се успокои, че наблизо няма костюмирани агенти, пресече улицата и влезе в магазин за алкохол. Поиска да купи бутилка малцово уиски от Спейсайд, отлежавало в бъчва от шери — любимото на Конклин. Докато собственикът отиде да изпълни поръчката му, той огледа през прозореца. Всички коли пред ресторанта бяха празни. Един от мъжете, които бе забелязал по-рано, излезе от автомобила си и влезе в близката аптека. Нямаше брада, нито пък куцаше.

Оставаха почти два часа до срещата с Дерон, така че реши да ги използва пълноценно. Споменът за парижкия офис, гласът, бледият спомен за лицето, което неотложните обстоятелства бяха избутали на заден план, се върнаха в главата му. Според методологията на Мо Панов, за да активизира наново спомена, трябва да създаде същите условия, в случая, да усети аромата на същото уиски. Надяваше се по този начин да успее да разбере кой е онзи човек в Париж и защо точно този спомен за него се появи в съзнанието му. Дали е било само заради аромата на уиски, или пък е отключено от състоянието, в което Борн се намира в момента?

Плати уискито с кредитната си карта, като се надяваше да не е проблем да я използва в магазин за алкохол. Миг по-късно излезе на улицата с плика в ръка. Жената, която му се стори подозрителна, все още седеше в колата си, но на седалката до нея имаше дете. Мина и покрай втората кола с мъжа в нея. Онзи не се обърна след Борн, не се опита да приложи никой от тайните трикове за следене, нито вкара в употреба стандартната процедура за прехвърляне на обекта на следващ пост. За всеки случай Борн продължи да държи под око всички коли, които се намираха в непосредствена близост до него.

След десетина минути стигна до парк. Седна на една желязна пейка и се загледа в гълъбите, които кацаха и излитаха, стрелвайки се в синьото небе. По пейките нямаше много хора, може би едва половината от местата бяха заети. В парка влезе старец; носеше кафява торба, намачкана като лицето му, и започна да вади шепи трохи. Гълъбите явно го очакваха, защото веднага се насъбраха, загукаха и заклокаха щастливо, проправяйки си път към храната.

Борн отвори уискито, вдъхна изискания му богат аромат. Лицето на Алекс мигновено изплува пред очите му, заедно с него се появи и локва кръв на пода. Внимателно, едва ли не с благоговение, Борн изтласка тази картина встрани. Отпи малка глътка от уискито, задържа я на небцето, за да позволи на изпаренията да се качат в носа му и да го върнат към отломката от спомена, който досега му се изплъзваше. Отново видя гледката от прозореца на „Шан-з-Елизе“. В ръката си държеше кристална чаша, отпи нова глътка уиски и се накара да вдигне чашата към устните си. Чу властния дълбок глас и с усилие на волята успя да извърне главата си към стаята в парижкия офис, където явно се е намирал преди неопределено време.

И тогава за пръв път забеляза плюшените мебели, картината на Раул Дюфи, на която се виждаха елегантен кон и ездач в Булонския лес, тъмнозелените стени блестяха, високият кремав таван изпъкна на фона на ярко осветения град. Продължавай, насърчи сам себе си той, още, още… Фигурален килим, два тапицирани стола с високи облегалки, тежко полирано орехово писалище в стил Луи XIV, зад което стои усмихнат висок симпатичен мъж с топли очи, дълъг галски нос и преждевременно побеляла коса. Жак Робине — френският министър на културата.

Това е! Откъде го познава Борн, как са станали приятели и, в известен смисъл, братя по оръжие, все още си оставаше загадка, но поне вече знаеше, че има другар, с когото може да се свърже и на когото да разчита. Обнадежден и въодушевен, Борн остави бутилката под пейката — подарък за първия скитник, който я забележи. Старецът се бе отдалечил, с него и повечето гълъби; само няколкото най-едри, изпъчили гърди да защитават територията си, се биеха за последните трохи. На една пейка недалеч се целуваше млада двойка. Минаха три хлапета и започнаха да им подвикват нецензурни думички. Сетивата на Борн бяха отворени до краен предел — нещо не беше наред, нещо не пасваше, но не можеше да разбере какво точно.

Съвсем ясно съзнаваше, че времето за срещата му с Дерон наближава неумолимо, но инстинктът му подсказа да не тръгва, преди да е разбрал в какво се състои нередността. Огледа за пореден път всички хора в парка. Нямаше човек с брада, със сигурност никой не куцаше. И въпреки това… На една пейка леко встрани срещу него седеше приведен напред мъж, лактите му подпираха коленете, дланите му бяха сключени. Наблюдаваше момченце, чийто баща току-що му бе подал фунийка сладолед. Вниманието на Борн привлече фактът, че мъжът е облечен с тъмно кадифено сако и черен панталон. Косата му не беше прошарена, а черна, брада нямаше, а краката му бяха свити нормално, така че явно не куцаше — Борн беше убеден в това.

Като изкусен хамелеон и специалист в дегизировките Борн знаеше, че един от най-успешните методи да останеш незабелязан е да си промениш походката, особено ако искаш да се скриеш от професионалист. Лаикът обикновено забелязва външни белези като цвят на косата и дрехи, но за обучения агент походката е почти толкова уникална, колкото, да речем, пръстовите отпечатъци. Опита се да извика в съзнанието си спомена за мъжа в тоалетната. Дали е използвал перука и фалшива брада? Няма гаранция. В едно обаче беше сигурен — че човекът беше с тъмно кадифено сако и черен панталон. От мястото си не можеше да види лицето на мъжа, но изглеждаше по-млад, отколкото му се видя онзи в тоалетната.

Имаше и още нещо, но какво? Остана загледан в профила му в продължение на няколко минути и изведнъж разбра. Пред погледа му изплува физиономията на човека, който го нападна в гората край имението на Конклин. Същият контур на ухото, шоколадовата кожа, овалът на лицето.

Боже господи, помисли си, внезапно смутен, това е мъжът, който стреля по него и който за малко не го уби в пещерата в Манасас! Как е успял да го проследи, при положение че Борн се изплъзна на всички агенти от ЦРУ и на ордата полицаи, отцепили района? По тялото му пробягаха ледени тръпки. Що за човек е способен на подобно нещо?

Знаеше, че има само един начин да разбере. От опит знаеше, че когато се изправиш срещу изключително силен враг, единственият начин да добиеш адекватна представа за него е да направиш онова, което той най-малко очаква. При все това за миг се поколеба. Никога досега не се бе сблъсквал с такъв противник. Разбираше, че е прекрачил в непозната територия.

С ясното съзнание за това той се изправи и бавно, но с уверена крачка продължи по алеята и седна на пейката до мъжа. Сега вече видя, че лицето му има типично азиатски черти. За чест на противника му, онзи не трепна и с нищо не показа изненада. Продължи да наблюдава момченцето. Щом сладоледът започна да се топи, бащата показа на хлапето как да наклони фунийката, за да оближе крема.

— Кой си ти? — попита Борн. — Защо искаш да ме убиеш?

Мъжът не отвърна поглед от момченцето, сякаш изобщо не чу въпроса на Борн.

— Блажена сцена на семейно щастие. — В гласа му трептяха язвителни нотки. — Питам се дали малкият знае, че само миг и хоп, баща му може да го изостави.

Борн се сепна, щом чу гласа на онзи в тази обстановка. Сякаш човекът беше излязъл от сенките, за да нахълта грубо в света на нормалните хора.

— Колкото и силно да е желанието ти да ме убиеш — продължи Борн, — на оживено място като това не можеш да направиш абсолютно нищо.

— Момченцето да е на колко… да речем, на шест. Твърде малък е, за да прозре същността на живота, твърде, твърде малък, за да проумее защо баща му би го напуснал.

Борн поклати глава. Разговорът не се развиваше по неговия сценарий.

— Какво те кара да мислиш така? Защо баща ще изоставя сина си?

— Любопитен въпрос от човек с две деца. Джейми и Алисън, така ли се казваха?

Борн подскочи, сякаш онзи бе забил нож в тялото му. В него забушуваха страх и гняв, но той позволи само на гнева да изплува на повърхността.

— Изобщо няма да те питам откъде знаеш толкова много за мен, но ще ти кажа едно — правиш голяма грешка, като заплашваш семейството ми.

— О, излишно се тревожиш. Нямам никакъв интерес към децата ти — монотонно изрецитира Хан. — Просто се чудех как ли ще се почувства Джейми, когато не се прибереш у дома.

— Никога не бих изоставил сина си. Ще направя каквото е нужно, но ще се прибера при него.

— Звучи ми странно, че се палиш толкова за сегашното си семейство, при положение че изостави Дао, Джошуа и Алиса.

Сега вече в душата на Борн надви страхът. Сърцето му затуптя болезнено, нещо в гърдите го проряза.

— Какви ги говориш? Защо мислиш, че съм ги предал?

— Изостави ги на съдбата им, не е ли така?

Борн почувства как губи връзка с действителността.

— Как смееш! Те загинаха! Бяха ми отнети, нито за миг не съм ги забравил!

Устните на Хан се закръглиха в едва забележима усмивка, сякаш почувства, че е успял да изтласка Борн отвъд определена невидима бариера.

— Дори когато се ожени за Мари ли? Дори когато се родиха Джейми и Алисън? — Този път тонът му бе строг и премерен, сякаш полагаше усилия да запази контрола върху нещо, скрито дълбоко в съществото му. — Опита се да възпроизведеш Джошуа и Алиса. Дори им избра имена със същите букви.

Борн се почувства като пребито куче. Ушите му забучаха.

— Кой си ти? — повтори съкрушен.

— Наричат ме Хан. Но по-интересното е кой си ти, Дейвид Уеб? Няма нищо странно в това един професор по лингвистика да познава добре планината, но определено не е нормално да може да води ръкопашен бой; да плете клетка капан, каквито правят северновиетнамците; да открадне кола. И най-важното — да се измъкне така изкусно от ЦРУ.

— Значи излиза, че сме загадка един за друг.

На устните на Хан заигра същата влудяваща тайнствена усмивка. Борн почувства как косъмчетата по тила му настръхват, усети как къс от разтрошената му памет напира да изплува на повърхността.

— Продължавай да си го повтаряш. Истината е, че мога да те убия още сега, на това оживено място — изсъска Хан. Усмивката изчезна така бързо, както облаците променят формата си, гладката повърхност на врата му, който приличаше на бронзова колона, потръпваше едва забележимо, сякаш ярост, обуздавана твърде дълго, беше успяла да си пробие път навън. — Истината е, че съм длъжен да те убия още сега. Но такива крайни действия биха привлекли върху мен вниманието на двамата агенти на ЦРУ, които току-що влязоха през северния вход на парка.

Без да извръща глава, Борн погледна в указаната посока. Хан беше прав. Двама костюмирани агенти оглеждаха човек по човек хората по алеите.

— Смятам, че е време да вървим. — Хан се изправи и задържа погледа си върху седналия Борн. — Ситуацията е проста. Или тръгваш с мен, или те хващат.

Борн стана и двамата излязоха от парка, вървейки редом. Хан се падаше между него и агентите и избра маршрут, който да им позволи да продължат в тази конфигурация. Борн и този път остана впечатлен от опитността на младежа, както и от способността му да мисли трезво в критична ситуация.

— Защо го правиш? — попита. Бе забелязал изблика на гняв — разгорещяване, което беше колкото необяснимо, толкова и тревожно.

Хан не отвърна.

Вляха се в потока от пешеходци и скоро се изгубиха в тълпата. По-рано Хан видя четиримата агенти да влизат в „Линкълн Файн Тейлърс“ и запомни лицата им. Не беше особено трудно — в джунглата, където израсна сам-самичък, животът му неведнъж зависеше от светкавичната реакция в разпознаването на някого. Във всеки случай, за разлика от Уеб, знаеше къде са четирима от агентите и сега се оглеждаше за останалите двама. В критичен момент като този, когато водеше жертвата си към избраното от него място, не искаше изненади.

Разбира се, не след дълго ги забеляза в тълпата пред тях. Бяха в типичната конфигурация, по един от всяка страна на улицата, вървяха право насреща им. Извърна глава към Уеб, за да го предупреди, но установи, че е сам в тълпата. Уеб беше изчезнал яко дим.