Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (10)

Девета глава

Хан твърде много уважаваше уменията на Дейвид Уеб да изчезва незабелязано, за да прахосва усилия да го търси в бушуващото море от хора в Стария град. Вместо това съсредоточи усилията си върху агентите на ЦРУ и ги проследи до „Линкълн Файн Тейлърс“, където се срещнаха с Мартин Линдрос, за да си получат конското след неуспешната акция по унищожаването на Борн. Видя ги да разпитват шивача. В унисон с правилата за сплашване, го отведоха извън територията му — в случая, магазина, — блъснаха го на задната седалка на една от колите, задържаха го без обяснения, приклещен между двама агенти с каменни лица. По откъслечните фрази, които успя да дочуе от разговора между Линдрос и агентите, успя да разбере, че разпитът на Файн не е дал съществени резултати. Шивачът твърдял, че агентите нахълтали в магазина му толкова светкавично, че Уеб изобщо не успял да обясни защо е дошъл.

В крайна сметка го пуснаха. Линдрос прие това решение, но след като Файн се върна в магазина си, остави двама неангажирани агенти в немаркирана кола на отсрещната страна на улицата — в случай че Уеб реши да се свърже отново с шивача.

Двайсет минути след като Линдрос си тръгна, на агентите им писна. Изядоха си поничките, изпиха си колите и взеха да се оплакват как са ги оставили да висят на пост, докато колегите им дишат във врата на прословутия агент Дейвид Уеб.

— Никакъв Дейвид Уеб — обади се по-едрият. — Директорът изрично предупреди да използваме оперативното му име — Джейсън Борн.

Хан, който се намираше достатъчно близо, за да чува всяка тяхна дума, замръзна. Разбира се, беше чувал за Джейсън Борн. Дълги години Борн се славеше като най-изкусния наемен убиец в световен мащаб. Хан, който добре познаваше професионалната си среда, беше на мнение, че половината от историите за Борн са легенди, а другата половина — преувеличения. Просто не беше възможно един човек да притежава толкова дързост, опит, професионализъм и нюх за следене, колкото се приписваха на Джейсън Борн. Всъщност Хан донякъде се съмняваше, че такъв човек изобщо съществува.

И сега какво — седят си тука двамата агенти и си говорят за Дейвид Уеб, който всъщност бил Джейсън Борн! Хан почувства как мозъкът му се напряга до пръсване. Остана потресен до дъното на душата си. Дейвид Уеб явно не е обикновен професор по лингвистика, както се твърдеше в досието, дадено му от Спалко, а един от най-добрите професионални убийци. И в същото време човекът, с когото Хан си играеше на котка и мишка вече втори ден. Късчетата от пъзела започнаха да се подреждат в главата му. Припомни си как Борн го преметна в парка. Хан не си спомняше случай, в който да е променял лицето, косата и походката си и да не е успявал да заблуди преследвачите си. Но както се оказа, сега си имаше работа с Джейсън Борн — агент, за чиито умения и опит в дегизирането, наред с качествата му в много други области, се носеха легенди. И който очевидно по нищо не отстъпваше на самия Хан. Борн не би се вързал на стандартните трикове в бранша, колкото и хитри да са те. Хан си даде сметка, че ако иска да победи, ще трябва да вдигне летвата и да промени правилата на играта.

За миг се замисли дали Спалко е знаел кой всъщност е Уеб, когато му е давал цензурираното досие на професора. Колкото повече разсъждаваше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че е изключено да не е знаел. Още повече, че това се обясняваше и от факта, че Спалко се погрижи убийствата на Конклин и Панов да бъдат приписани на Борн. Класически пример на дезинформация. Докато ЦРУ смята, че убиецът е Борн, няма да хукне да търси реалния извършител другаде. И със сигурност няма да стигне до истинските причини за убийствата на двамата мъже. Спалко очевидно се опитваше да използва Хан за пионка в по-сложна игра — така, както използваше и Борн. Хан трябваше да разбере какво крои работодателят му — не би допуснал да бъде ничия пионка.

За да разплете загадката около убийствата, Хан трябваше да говори и с шивача — това му беше ясно. Без значение какво е казал на агентите. Тъй като лично проследи Уеб — все още не можеше да свикне, че той и Джейсън Борн са едно и също лице, — знаеше прекрасно, че Файн разполагаше с предостатъчно време да сподели с професора всичко, което знае. Докато наблюдаваше сцената със задържания в колата шивач, Хан успя да надзърне за секунда в очите на жертвата. Това бяха очи на горд и корав, човек. Поради будисткото си възпитание Хан възприемаше гордостта като порок, но в подобна ситуация си даваше сметка, че гордостта е по-скоро добродетел — колкото повече го притискаха агентите, толкова повече се затваряше в себе си Файн. ЦРУ не съумя да изтръгне нищо, но Хан знаеше как да се пребори с гордостта, а и с упорството.

Свали кадифеното си сако и отпра част от подплатата, така че поставените на пост агенти да го помислят за поредния клиент на шивача.

Пресече улицата и влезе в магазина, камбанката пропя. Една от латиноамериканките вдигна поглед от комиксите във вестника, който бе разгърнала; пред нея се виждаше наченатият й обяд — кутия с фасул и ориз. Посрещна го и попита какво ще обича. Имаше пищни форми, високо решително чело и огромни шоколадови очи. Обясни й, че си е скъсал любимото сако и понеже ужасно държи на него, предпочита да се обърне лично към господин Файн. Жената кимна. Потъна отзад, след минутка се върна и се настани при комикса си, без да каже нито дума повече.

Скоро след нея излезе и самият Ленард Файн. Дългата и ужасно неприятна сутрин му се бе отразила доста зле. По-точно казано, прекият и интензивен контакт с Агенцията го беше съсипал напълно, беше го оставил без сили.

— С какво мога да ви бъда полезен, господине? Мария ми каза, че носите сако за поправка.

Хан просна кадифената си дреха на плота с опакото навън. Файн го опипа с деликатните пръсти на лекар, който преглежда болен пациент.

— Е, за щастие е пострадал само хастарът. По принцип кадифе не се шие.

— Оставете това — прекъсна го шепнешком Хан. — Изпраща ме Джейсън Борн. Аз съм негов представител.

Лицето на Файн почти не трепна.

— Нямам представа за какво говорите.

— Помоли ме да ви предам, че ви благодари, задето му помогнахте да се измъкне от агентите — продължи Хан, сякаш изобщо не бе чул думите на Файн. — Трябва да знаете, че дори в момента пред магазина ви има двама агенти, изпратени да ви следят.

Сега вече Файн се стресна.

— Очаквах го. Къде са? — Възлестите му пръсти нервно замачкаха дрехата.

— Точно отсреща. В бял форд таурус.

Файн прояви достатъчно съобразителност, за да не погледне.

— Мария! — каза достатъчно високо, за да го чуе жената.

— Да има форд таурус, паркиран отсреща?

Мария извърна глава.

— Да, господин Файн.

— Има ли някой вътре?

— Двама мъже. Високи, късо подстригани. А ла Дик Трейси, досущ като онези, дето бяха тук сутринта.

Файн изруга. Погледна Хан в очите.

— Предайте на господин Борн… кажете му, че Ленард Файн е казал: „Бог да те пази.“

Лицето на Хан остана невъзмутимо. Този американски навик да споменават Бог за щяло и нещяло му се струваше ужасно досаден.

— Ще ми трябва малко информация.

— Разбира се. — Файн му благодари с кимване. — Каквото е необходимо.

Мартин Линдрос най-сетне разбра пълния смисъл на израза „Разярен като бик“. Как ще погледне Стария в очите, след като Борн пак му се изплъзна — неведнъж, а два пъти.

— Как си позволяваш да пренебрегнеш моя недвусмислена заповед, по дяволите? — изкрещя той, извън себе си от ярост. Тунелът под „Уошингтън Съркъл“, където екипът на „Гражданска защита“ се опитваше да премести камиона от положението, в което го беше оставил Джейсън Борн, ехтеше от звуци.

— Ей, я по-кротко. Ако не се лъжа, именно аз забелязах обекта да се измъква от магазина.

— Да, и после го остави да офейка!

— Виж, това вече го свърши ти, Линдрос. Защото аз бях зает да усмирявам побеснелия полицейски началник, дето ме беше захапал като куче.

— Добре, стигнахме и дотук! — Продължи да крещи Линдрос. — Какво изобщо правеше той там, мамка му!

— Ти ми кажи, умнико, нали ти прецака цялата работа в Александрия. Ако ти беше щукнало да ме информираш какво става, можех да помогна да покрием стария град. Ама не, ние сме федерални, ние сме по-печени, ние водим парада.

— Дяволски си прав — именно! Вече лично разпоредих на подчинените си да се обадят на всички служби по летища, гари, автогари, агенции за коли под наем и да стоят нащрек за Борн.

— Не ставай смешен, дори да не ми беше вързал ръцете зад гърба, пак нямаше да имам право да дам такива разпореждания. Затова пък пратих хората си да патрулират из района и да не забравяме, че именно аз направих последното подробно описание на Борн, което сега разпращате по всичките изброени места.

Въпреки че беше самата истина, Линдрос продължи да вдига пара.

— Настоявам да ми кажеш защо, да му се не види, замеси вашингтонската полиция в тази акция? Щом си имал нужда от подкрепление, да се беше обадил на мен.

— И защо да се обаждам на теб, Линдрос? Посочи ми поне една причина да го правя. Ти да не си ми любовник или какво? Да има нещо в тази акция, което да сме свършили заедно? Нищичко! — На мрачното лице на Харис бе изписано дълбоко възмущение. — И за твое сведение ще повторя, макар че вече ти го казах: не съм викал местните ченгета. Още докато влизахме в магазина, онзи Филипс ми се нахвърли и взе да крещи, че съм му навлязъл в територията.

Линдрос почти не го слушаше. Линейката, пуснала всичките си светлинни и звукови сигнализации, потегли към университетската болница „Джордж Вашингтон“, за да откара шофьора на камиона, когото Линдрос по невнимание простреля. Докато отцепят района, оградят местопрестъплението и извадят човека от кабината, минаха цели четирийсет и пет минути. Дали ще оживее? Линдрос не искаше да мисли за това точно сега. Лесно можеше да прехвърли вината за раняването върху Борн — знаеше, че Стария ще е склонен да повярва. Но директорът умееше да се затваря в черупка от две части прагматизъм и една част язвителност — нещо, на което заместникът му не бе способен. И слава богу. Каквото и да се случи с шофьора на камиона оттук нататък, Линдрос щеше да се чувства отговорен. Това му качество бе идеалната храна за неговия антагонизъм. Вярно, не притежаваше циничната черупка на шефа си, но не беше и от онези, които се самолинчуват за безвъзвратно изгубени неща. Предпочиташе да излее навън насъбралата се горчивина.

— Четирийсет и пет минути! — изруга Харис, докато линейката едва си проправяше път през натоварения трафик. — Боже, горкият човечец десет пъти да е пукнал! Държавни служители!

— И ти си държавен служител, Хари, доколкото си спомням — сряза го Линдрос.

— А нима ти не си?

Гърлото на Линдрос се изпълни със злъч.

— Отвори си добре ушите, провинциален храбрецо, аз съм замесен от по-друго тесто. Моята подготовка…

— Прехвалената ти подготовка не ти помогна да заловиш Джейсън Борн, Линдрос! Имаше две възможности — пропиля ги и двете.

— А ти какво направи, за да ми помогнеш?

Хан наблюдаваше свадата между Линдрос и Харис. В униформата на служител от „Гражданска защита“ той се сливаше идеално с всички наоколо. Никой не го питаше къде и защо отива. Тъкмо минаваше покрай задната част на камиона, за да огледа по-отблизо следите от сблъсъка с колата на кръстовището, когато забеляза желязната стълба на едната стена на тунела. Взря се, изпружи врат. Накъде ли води? Дали и Борн си е задал същия въпрос, или е знаел отговора предварително? След като се огледа, за да е сигурен, че никой не го наблюдава, Хан чевръсто се изкачи по стълбата и излезе от обсега на полицейските прожектори. Вече никой не би могъл да го забележи. Намери капака и не остана изненадан, когато установи, че е отварян съвсем скоро. Бутна го и излезе навън.

Заел наблюдателна позиция на „Уошингтън Съркъл“, Хан се завъртя бавно по посока на часовниковата стрелка, като оглеждаше внимателно всичко — и по-близките, и по-далечните обекти. Излезе вятър и го блъсна в лицето. Небето беше потъмняло още повече, сегиз-тогиз изтрещяваха мощните гръмотевици, които глъхнеха в далечината, набързо обиколили широките градски булеварди и близките котловини. На запад се падаха пешеходната алея „Рок Крийк“, магистралата „Уайтхърст“ и Джорджтаун. На север се извисяваше грандиозната редица от модерни хотели — „АНА“, „Гранд“, „Парк Хайат“ и „Мариот“, зад тях — „Рок Крийк“. На запад се простираше „Кей Стрийт“, която пресичаше площада „Макферсън“ и парка „Франклин“. На юг оставаха историческата област „Фоги Ботъм“, внушителният университет „Джордж Вашингтон“, масивната монолитна сграда на Държавния департамент. Още по-нататък, където река Потомак правеше плавен завой на изток, разширяваше се и преливаше в спокойните води на залива Тайдъл Бейсин, Хан мярна сребристо петънце, самолет, увиснал почти неподвижно в небето. Проблесна като слънчево зайче, улучено високо над сгъстяващите се облаци от последните сияйни лъчи, после започна да се спуска към националното летище „Вашингтон“.

Ноздрите на Хан потръпнаха, сякаш надушили следата на преследваната жертва. Борн е тръгнал към летището. Беше сигурен, защото и самият той би реагирал точно така в подобна ситуация. Да, ето къде е отишъл.

Зловещото разкритие, че Дейвид Уеб и Джейсън Борн са едно и също лице, не напускаше мислите му от мига, в който чу агентите на ЦРУ да го дискутират. Самата идея, че двамата с Борн работят в един бранш, беше оскърбителна — престъпване на всичко, което той с толкова труд и пот бе градил за себе си. Нали сам се измъкна от тресавището на джунглите. Фактът, че оцеля в онези омразни и отвратителни години на детството си, си беше цяло чудо. Но поне тези далечни дни си бяха негови — негови и на никого друг. За него беше тежък удар и акт на жестока несправедливост да разбере, че си поделя сцената, която имаше за цел да превземе, точно с Дейвид Уеб. Това трябваше да се поправи — колкото по-рано, толкова по-добре. Но в момента нямаше време да чака да се срещне с Борн, да му каже истината, да види в очите му как прозрението го изяжда отвътре, докато Хан отнема живота му.